Неволна убийца

1.

С мисълта, че ще трябва отново да посети магазин „Орион“, Настя си представяше приблизително какво ще прави и как ще го прави, за да си създаде по-ясна представа за Даша Сундиева. Бе извършила необходимите проверки и бе разбрала, че момичето никъде не се води на отчет, никога не е имало криминални забежки и биографията му е кристалночиста. Всичко, което Даша Сундиева бе разказвала на Александър Каменски, се потвърди.

И същевременно характерът й, както го бе видяла Настя, изглеждаше абсолютно неправдоподобен. Откъде в края на XX век в измъчената и изтерзана от бъркотии Русия можеше да се вземе такъв странен характер, такова удивително съчетание на любов към професията, безспорен ум, проницателност, от една страна, и трогателна наивност, доброта, готовност да окажеш помощ — от друга. Дали Даря все пак не бе израсла тук и не бе получила друго възпитание, макар документите да сочеха, че е коренячка московчанка, или пък беше великолепна актриса и тогава изникваше неприятният въпрос: за какво всъщност беше нужен целият този спектакъл.

Ала Настя не успя да използва домашната си подготовка за разговора със загадъчната продавачка. Даша я посрещна като близък човек, заразпитва я какво впечатление е направил костюмът на колегите на Настя и изрази пълна готовност да продължи работата си върху образа на богатата грозничка клиентка, за да я превърне от Пепеляшка в принцеса. Настя реши да хвърли пробен камък.

— Имам доста богат гардероб, носят ми много дрехи от чужбина, но те са все някак разностилни, пък и аз не умея да ги нося — подхвърли тя уж между другото, докато вдигаше ципа на предложения от Даша клин и обличаше елегантното дълго сако.

— Ако искате, мога да дойда у вас и да ви помогна да вкарате в употреба тези дрехи — веднага се отзова продавачката, приближила до пробната с поредния костюм в ръцете. — Може да успеем да ви създадем образ, на който ще подхождат повечето от тях. Би било жалко хубави дрехи да висят без полза в гардероба само защото не ви отиват.

— Не ви ли мързи да дойдете чак до покрайнините на града заради някаква си случайна клиентка? — учуди се Настя, докато сваляше панталона и поемаше подадената й от Даша пола.

— Ама моля ви се, дори ми е много интересно! — оживено възкликна момичето. — Нали това е професията ми.

Този обрат не хареса на Настя. Все пак и услужливостта, и дружелюбието си имат граници! Или Даря преиграва, или е направо светица. Или може би много иска да пипне документите на Настя, тогава готовността й да дойде в дома й е съвсем оправдана. Богата дама с хубав автомобил и красив млад шофьор — примамливо е. Необходимо е само да погледне как живее и ако обстановката в жилището й отговаря на нужния стандарт, а самата домакиня се окаже представителка на финансово-търговските среди, може да копира документите й и да ги използва по свое усмотрение. Не, подобна перспектива определено не харесваше на Настя. Тя вече се канеше да направи следващата стъпка към проясняване на ситуацията, когато внезапно забеляза как лицето на Даша рязко се промени.

— Какво ви е? — разтревожено попита Настя. — Да не ви е зле?

Даша завъртя глава, не откъсваше уплашените си очи от прозореца. Настя проследи погледа й и видя някакъв младеж с кафяво кожено яке. Младежът беше застанал до павилиона, в който продаваха топли сандвичи, ядеше хамбургер и пиеше нещо топло от пластмасова чашка, от която се вдигаше пара.

— Познавате ли това момче? — попита Настя.

Даша пак завъртя глава, сякаш езикът й бе залепнал за небцето.

— Защо тогава се уплашихте толкова? Пребледняхте като лист, миличка. Имам чувството, че всеки момент ще припаднете.

— Страх ме е от него — едва чуто смотолеви Даша. Прелестната руменина, която толкова украсяваше личицето й, се бе стопила за миг, кожата й бе станала сивкава, а устните й бяха побелели.

— Защо? Какво особено има в него?

— Следи ме.

„О, господи! — примоли се Настя. — Само мания за преследване ми липсваше! Аз си блъскам главата над странностите в характера й, а тя може да излезе просто побъркана. Какъв номер, а!“

— Но защо мислите така? — Настя внимателно играеше на вежливо недоумение.

— И по-рано съм го виждала — и тук, близо до магазина, и пред къщи, и около университета, когато съм се прибирала от лекции.

— Да не би да ви се е сторило? Вижте го как е облечен: най-обикновено яке, най-обикновен панталон, банално подстриган, лицето му — нищо особено. А сега погледнете другите минувачи. Виждате ли ей там, минава някакъв мъж с подобно яке, ето още един, той пък е със съвсем същото яке, ами че половината Москва ходи с такива. И с панталоните е същото, вгледайте се по-внимателно и ще видите. Сигурна съм, че просто смятате различни хора за един и същи човек.

Даша се извърна от прозореца и внимателно погледна Настя.

— За побъркана ли ме вземате? — тихо и отчетливо попита тя. — Този мъж има бенка вдясно над горната устна и още две отляво, на бузата досами ухото. На яката на якето му е забодена малка значка, синьо-червена. Предният му джоб е малко скъсан отгоре. Виждала съм този човек няколко пъти, тъй че съм го разгледала добре и съм го запомнила.

— И какво от това? — Настя се мъчеше да остане хладнокръвна. — Защо решихте, че непременно ви следи? Може би просто често идва тук и чака например приятелката си, която работи наблизо. Пред университета може да сте го срещнали случайно, в това няма нищо невероятно. А край дома ви може изобщо да не е бил той, припознали сте се от страх. Е, какво? Убедих ли ви?

— Не. Въпреки всичко ме е страх от него.

— И отдавна ли ви следи?

— Около две седмици.

Даша потрепери, отдръпна се от прозореца и се облегна на щендера.

— С какво сте се провинили толкова?

— Нямам представа. Да знаехте само колко ме е страх!

— Добре, щом толкова много ви е страх, защо не се оплачете в милицията? — посъветва я Настя, още не вземаше думите на момичето на сериозно.

— В милицията ли? — Даша успя да се усмихне, макар и доста жално. — Вие сериозно ли говорите? Ами те ще си помислят, че съм луда. Ще си помислят, че имам мания за преследване.

„Абе тя да не е телепат? — каза си с недоумение Настя. — Още не съм си помислила нещо, и тя го произнася на глас. Каква ли е тази история със следенето? Ако лъже, възможни са два варианта: или тя познава това момче и се страхува от него поради съвсем определена причина — но не и защото я следи, или пък не го познава, но все пак е измислила историята за следенето — тогава ще трябва бързо да разбера за какво ли може да й е потрябвало това. Ами ако не лъже? Вече нищо не проумявам. Трябва да предприема нещо, инак съвсем ще се оплета и нищо няма да разбера за това момиче.“

— Не бива да мислите толкова лоши неща за милицията — спокойно отговори Настя и свали от закачалката харесалия й черен панталон с блатнозелено широко сако. — Колко струва този костюм? Ще го взема.

Тя плати, излезе от магазина и тръгна към метрото. Извървя около двеста метра, после внезапно се обърна и бавно пое обратно към „Орион“. Когато видя мъжа с коженото яке, спря и се огледа. На две крачки от нея, перпендикулярно един към друг, имаше цветарски павилион и павилион за цигари, витрината на единия гледаше към „Тверская“, а на другия — към площада, и между двата се бе образувало уютно кътче. Настя си купи кутия цигари, искаше да се притаи в кътчето и да запали. И да я види някой, и през ум няма да му мине, че тя се крие от нечий поглед или че следи някого. Просто жената си стои на завет и пуши. Какво толкова?

Тя зарови в чантата си за запалката, но пликът с новия костюм й пречеше, затрудняваше движенията й, чантата току се изплъзваше от ръцете й и тя не можеше и не можеше да напипа запалката сред множеството дреболии, листове и пликове. Озърна се безпомощно и срещна погледа на висок мъж на петдесетина години, който пушеше, облегнат на цветарския павилион, и я гледаше насмешливо. Мъжът веднага извади от джоба си запалка и й поднесе огънче.

— Благодаря — промърмори Настя, като се опитваше да се справи едновременно с ципа на чантата, който не искаше да се затвори, и с плика, който се изхлузваше от ръцете й.

В осем и десет от магазина излязоха Даша Сундиева и продавачката от отдела за сувенири. Тръгнаха към тролейбусната спирка, а мъжът с коженото яке без много бързане се качи в паркираното наблизо ауди и бавно потегли покрай тротоара. Настя видя как момичетата се качиха в един тролей, а аудито се нареди зад него.

И на майора от милицията Каменская това никак не й хареса.

2.

Той прибра запалката в джоба си и отново се облегна на павилиона. Ерохин пак се е лепнал за малката блондинка от магазина. Значи тази вечер едва ли ще му падне удобен случай. Игор ще се мъкне подире й, докато тя се срещне с кавалера си, после ще ги следва по петите, докато търсят къде да вечерят, после кавалерът ще закара блондинката до дома й, а от нейния дом Игор, както обикновено, ще се прибере вкъщи. По този път не може да се случи нищо интересно.

Като гледаше Ерохин, който дъвчеше вече третия си за последния час хамбургер, мъжът с обичайното недоумение си мислеше, че този млад, живял още толкова малко двайсет и три годишен младеж вече е отнел живота на двама души, а на трима други го е осакатил напълно. Хем отстрани изглежда съвсем обикновен, незабележим, нормално симпатичен младеж. Интересно дали самият Игор поне разбира колко злини е сторил през краткия си живот? Не, сигурно дори не се замисля за това.

Мъжът погледна младата жена с дънки и синьо яке, на която бе помогнал да запали цигарата си. Жената стоеше неподвижно в кътчето между двата павилиона, явно чакаше някого. По лицето й бе изписано безгранично търпение и готовност да стои тук колкото е необходимо, без никакво недоволство или раздразнение. Той се позасмя. Ами естествено, такава грозничка, невзрачна мишка не би посмяла да се разбунтува, тя смирено ще чака гаджето си дори до утре сутринта и няма да гъкне като упрек за закъснението му. По позата и по израза на лицето й си личи, че е свикнала да чака. Ами добре, нека си чака.

Мъжът се обърна и тръгна към своята бяла жигула. Рано или късно Игор ще престане да си губи цялото свободно време за светлокосата продавачка, тогава отново ще започне да посещава вечер приятелката си, която живее на много удобно място. Близо до дома й има един изоставен пущинак. Ерохин трепери над своето ауди и никога не го оставя без надзор нощем, навсякъде намира платени паркинги, пълни гушите на пазачите, за да му позволят да остави колата си до сутринта. Там, където живее приятелката на Ерохин, платеният паркинг е далечко, за да съкрати пътя, трябва да мине през въпросния пущинак. А пущинакът не е хубаво място… Та именно де, ще трябва да издебне момент, когато рано сутринта Игор ще хукне към ненагледното си ауди през лошия пущинак. Сутринта е най-подходящото време от гледна точка на безопасността. Хората са сънени, трудно мислят. А който се е събудил и е започнал да мисли, бърза за работа, закъснява. Това се отнася еднакво и за свидетелите, и за милицията.

Шофьорът на бялата жигула искаше да убие Игор Ерохин.

3.

Виктор Алексеевич Гордеев, по прякор Житената питка, привършваше сутрешната оперативка.

— Ако нямате други въпроси към мен, всички са свободни. Анастасия, ти остани.

Служителите бавно се заизтегляха от кабинета на началника, за да се разтичат по своите неотложни работи. Настя остана да седи в отдалечения край на кабинета.

— Защо се криеш? — недоволно промърмори Житената питка. — Седни по-наблизо.

— Защо? — усмихна се тя. — Ще ме биете ли?

— Гърлото ме боли — оплака се Гордеев, — не мога да говоря силно. Едва избутах оперативката, сякаш някой ми е натикал шкурка в гърлото. Сигурно имам ангина, а?

— Така изглежда — съгласи се Настя. — Направете си гаргара с йод и сол, добре дезинфекцира, особено ако имате налепи.

— Ами тези… как се казваха… Е, дето ги рекламират по телевизията? Дали да не ги опитам?

— Имате предвид „Колдрекс“ и „Панадол“?

— А, точно тях.

— Не знам, за това не мога да ви посъветвам. Мене лично ме е страх от новите лекарства, но то е, защото имам алергия.

— Добре, ще мина с народни средства — въздъхна Житената питка.

Той май наистина се разболяваше. Огромното му плешиво теме беше осеяно с капчици пот въпреки прохладата на октомврийския ден, носът му беше почервенял, очите сълзяха, гласът му беше паднал и с всяка дума ставаше все по-дрезгав.

— Какво става с аналитичното сведение? — попита той. — Кога ще бъде готово?

— Ами то фактически е готово, сега ми е нужен вашият съвет. Не, два съвета са ми нужни — поправи се Настя.

— Давай, питай — махна с ръка Виктор Алексеевич. — Когато съм болен, съпротивителните ми сили намаляват и всеки може да ми измъкне дори два безплатни съвета. Възползвай се.

— Открих няколко групи убийства, можем да ги наречем дори серии, които са били разследвани поотделно и въпросът за обединяване на делата дори не е бил повдиган. Сигурна съм на деветдесет и пет процента, че това все пак са серии, всяка от които е обединена или от изпълнителя, или по някакъв друг признак. Аз мога просто да спомена това в сведението, а мога и да дам разгърнат анализ с обяснения, но тогава ще започнат да се мяркат имената на хора, които не са забелязали това, изтървали са го или просто са били небрежни. Има и трети вариант: в сведението за Щаба само да спомена за това, а отделно да направя подробен анализ на тези серии. С една дума — както вие кажете, така ще постъпя.

— Както аз кажа, както аз кажа — ядно промърмори Гордеев и уви врата си със сивия униформен шал. — Нищо няма да кажа. Болен съм. Сведението си е твое, както го напишеш, все е добре.

— Ама… Виктор Алексеевич — примоли се Настя, — мисля, че не бива да излагаме момчетата, а? Нека да го напиша без имената. В края на краищата сведението е нужно не за да се правят организационни изводи, а за да имаме предвид грешките и типичните недоглеждания. Нали така?

— Така е, правилно — кимна Житената питка, вече преминал на дрезгав шепот. — Щом си знаеш всичко сама, защо ме питаш?

— За всеки случай, нали сте началник.

— Лошо, Анастасия. Ти вече си голямо момиче, стига си се крила зад моя гръб, учи се сама да вземаш решения. Скоро ще се пенсионирам, какво ще правиш без мене?

— Без вас съм загубена — категорично отвърна тя.

— Глупости — намръщи се полковникът. — Я по-бързо си стъпвай на краката, събирай смелост, та да мога с чиста съвест да се оттегля. Смятай, че ти дадох първия си съвет. Какво друго искаше?

— Е, като имам предвид това, което току-що ми казахте, излиза, че вторият ви съвет не ми е нужен. Затова не ви искам съвет и не ви моля за разрешение, а просто ви съобщавам.

— Какво ми съобщаваш?

— Че ми е необходимо да направя оперативна проверка на някои обстоятелства и смятам да използвам за целта собствените си възможности.

— Интересна работа, че какви възможности имаш ти? — От учудването гласът на Житената питка за миг се прочисти. — Десет години се занимаваш с анализи, нямаш нито един агент, нито платен, нито някакъв друг. Доколкото знам, нямаш и други източници на информация. Какво си намислила, а? Я бързо си признай.

— За нищо на света няма да си призная — засмя се Настя. — Нали вие самият ми наредихте да събирам смелост и да вземам решения самостоятелно.

— Смелостта не означава пререкания с началството и укриване на информация от него.

— И това означава — упорито възрази Настя. — Но аз няма да укривам нищо. Искам да помоля за помощ Денисов.

— Кого?! — задави се полковникът.

— Едуард Петрович Денисов — невъзмутимо повтори Настя. — Първо, вие сте абсолютно прав, че нямам собствени източници на информация. Второ, Едуард Петрович ми остана длъжен, така че мога да прибягна до помощта му без угризения на съвестта. И много ви моля, Виктор Алексеевич, не ми забранявайте да правя това, което съм замислила, защото аз ще го правя при всяко положение, само че ще бъда принудена да ви лъжа, а не го искам.

— За какво ти е нужно всичко това? — жално прогъгна Гордеев, обгърнал с ръце гърлото си. — Какво искаш да откриеш?

— Засега няма да ви кажа. И не ме притискайте, Виктор Алексеевич, знам инструкциите.

— Добре, прави каквото си решила — неочаквано миролюбиво отвърна Житената питка. — Ти си ми умно момиче, няма да направиш нищо катастрофално глупаво. Само внимавай с Денисов, тоя стар зубър може да те излапа за мезе и дори няма да го забележи.

4.

Едуард Петрович Денисов беше пълновластен господар на един старинен Град с половинмилионно население. Преди година време той забеляза, че някаква криминална банда е започнала незаконен лов на територията на неговите владения. Едуард Петрович бе хвърлил доста сили и средства, за да създаде в своя Град единна и монолитна мафия, грижливо пазеше собствеността си от конкуренти и нахалното поведение на пришълците го възмути до дъното на душата му. И не щеш ли, точно тогава в градския санаториум се случи едно убийство, и то явно свързано с тази банда. Купената от Денисов милиция не съумя да се справи. И тогава му хрумна идеята да използва за разкриването на убийството някоя си Каменская, която точно тогава почиваше в санаториума, лекуваше болния си гръб и дори познаваше убития.

За самата Настя ситуацията се оказа доста сложна. Тя мъчително се силеше да разбере може ли да се съгласи да сътрудничи на една мафия, щом става дума за разобличаване на група опасни убийци и за предотвратяване на нови кървави престъпления. Освен това тя ужасно се страхуваше от Денисов и възглавяваната от него криминална структура, защото не познаваше никого в Града и прекрасно си даваше сметка, че в случай на усложнения или неприятности няма да има при кого да тича за помощ и защита — при наличието на единна и монолитна мафия родната милиция не би могла да й помогне, защото е изцяло продажна.

В края на краищата тя успя да победи страха и да намери морално оправдание за действията си. Разкри убийците, а с Денисов завърза топли и почти приятелски отношения. Не взе нищо от Едуард Петрович за работата си — само билет за влака до Москва — и на сбогуване той й каза:

— Вече прехвърлих шейсетте, Анастасия, току-виж, съм умрял. Не ми се иска да умирам като длъжник на някого. Разберете ме правилно. Обещайте ми, че ще ми се обадите, ако в живота ви споходят и най-дребните затруднения. Успяхте добре да ме опознаете и разбирате, че няма нещо, което да не мога да направя. А за вас ще направя дори това, което по принцип е невъзможно.

Мина се една година и тъкмо сега съдействието на Денисов щеше да й е добре дошло. Никой друг не би могъл да помогне на Настя.

Тя набра десетцифрения телефонен номер. Ами ако Денисов е забравил и нея, и обещанията си? Я си представи, че е умрял? Или е в затвора? Разумът й говореше, че е невъзможно Едуард Петрович да попадне в затвора — няма за какво, пък и няма кой да го стори. Едно идеологическо ръководство все още не е повод за следствие и съд, да не говорим, че в Града просто няма следователи и съдии, способни да разклатят такова могъщество. Когато в слушалката прозвуча познатият глас, Настя с облекчение си пое дъх.

— Здравейте, Едуард Петрович! — внимателно започна тя, като се подготвяше деликатно да му напомни за себе си и за дадените й преди година обещания.

— Анастасия! — веднага радостно възкликна той. — Боже мой, детко, ако знаехте колко се радвам, че ви чувам!

— Аз пък се радвам, че не сте ме забравили — отвърна Настя.

— Какви ги приказвате! — искрено се възмути Денисов. — Аз мога да бъда упрекван за какво ли не, само не и за неблагодарност и къса памет. И после, Анастасия, вас не е лесно да ви забрави човек.

— Това е грубо ласкателство, Едуард Петрович — засмя се тя.

— Ни най-малко. Вие просто не цените себе си. Още сте много млада и затова обръщате внимание на разни глупости — като красивата външност например. А аз съм вече стар и умея да ценя хората за истински неща. Е, какво мога да направя за вас?

— Едуард Петрович, трябват ми хора тук, в Москва.

— За какво?

— Има ли значение за вас?

— Разбира се. Имам предвид характера на работата, която трябва да се свърши. Специалисти от каква област ви трябват?

— Външно наблюдение.

— Ясно. Колко души?

— А за колко мога да помоля?

— Анастасия, не ме ядосвайте — засмя се Денисов. — Ще ви дам толкова хора, колкото ви трябват. Трийсет? Петдесет? Сто?

— Какво говорите, само пет-шест души.

— Недейте да скромничите, детко. Десет души стигат ли?

— Предостатъчни са.

— Техника ще ви трябва ли?

— Непременно. Всичко трябва да е като в най-добрите семейства от Париж и Виена.

— Срокове?

— Колкото по-бързо, толкова по-добре. Утре може ли?

— Не ми задавайте въпроси, мила моя. Казвайте изискванията си, а как ще ги изпълнявам — това си е моя грижа. В колко часа ще се събудите утре?

— Утре е събота, значи по-късничко, към девет часа.

— В девет и половина ще ви се обадят по телефона. Номерът същият ли е?

— Същият е.

— От девет и трийсет утре десет души, снабдени с техника, ще бъдат на ваше разположение.

— Едуард Петрович, обожавам ви! — от сърце му благодари Настя.

— И аз вас, детко — усмихна се в слушалката Денисов. — Не смятайте, че съм ви върнал дълга. Това, за което ме помолихте, е такава дреболия, че е срамота да се говори. Всички наши уговорки си остават в сила. Желая ви успех.

Настя затвори телефона и доволно се усмихна. Утре ще започне да разнищва историята с тази Даша Сундиева. Може би наистина няма нищо особено. Но нали кражбите и грабежите са се случили. И младежът с кафявото яке със синьо-червената значка и скъсания джоб наистина я следеше. В края на краищата просто й е интересно да се опита да реши още една задачка, а ако някой се опита да я упрекне, че задоволява собственото си любопитство за чужда сметка, тя ще може с чиста съвест да отговори, че нейните интелектуални забавления не струват на държавата нито копейка. За всичко плаща Денисов. Следователно това си е вече нейна лична работа, работа на Анастасия Каменская, за която тя не е длъжна да дава отчет на никого.

5.

Мъжът заключи своята бяла жигула и с бърза, стегната крачка влезе в едно красиво здание в югозападния край на Москва. Мина покрай часовия, леко изтича по стълбището до петия етаж, където се намираше кабинетът му. Заключи се отвътре и се преоблече в униформа, като грижливо окачи цивилните дрехи в гардероба. Отключи вратата, отвори прозорчето, извади от касата няколко папки и се захвана за работа.

В кабинета надникна един майор от отдел „Личен състав“.

— Другарю генерал, в петнайсет и трийсет имаме служебна подготовка.

— Добре — отговори генералът, без да вдига поглед от книжата.

Разбира се, няма да отиде на служебната подготовка. Има си маса работа, която се натрупа през последните седмици и която трябва най-сетне да свърши, та после отново да посвещава цялото си свободно време на Ерохин.

Защо стана така, че той, генерал Владимир Вакар, преследва един двайсет и три годишен хлапак, към когото не изпитва нито омраза, нито злоба, изобщо нищо? Как позволи да го вкарат в този капан? Той, действащият генерал, участникът в множество войскови операции, командирът на въздушнодесантна дивизия, винаги ясно бе разбирал що е това дълг и ангажименти. Може би именно това го бе погубило?

Беше роден през последната военна година, два месеца след като баща му бе загинал на фронта. Майка му умря, когато Володя беше на четири години, тогава го прибра чичото на баща му, когото наричаше дядо. Старият Вакар беше от дворянско потекло и смяташе военната професия за достойна и почетна, а и тъй като му беше трудно да отглежда момчето с мизерната пенсия, която Володя получаваше за баща си, го даде в Суворовското училище.

Детството и младостта на Володя Вакар минаха в казармата. Какво е живот в семейство той научаваше само от книгите, които вземаше от дядо си и четеше прехласнато. Тургеневите девойки, Чеховите семейни сбирки на чай от самовар, патриарсите начело на трапезата, заобиколени от деца и внуци — всичко това оформи представата му за семеен живот. Снажна усмихната съпруга, най-малко три деца, аромат на млинове, безусловна преданост на съпруга и готовност да го следва по гарнизоните — ето идеала, към който трябваше да се стреми. И той се стремеше.

Владимир хареса бъдещата си съпруга на новогодишния бал, когато на гости на курсантите на военното училище дойдоха студентки от педагогическия институт. Елена беше снажна и имаше дебела дълга плитка — с нея изпъкваше сред колежките си, които в средата на шейсетте години бяха откачили по прическата на Бабет: тупираните калпаци коса и бретоните. Едрият, широкоплещест Вакар с мъжествената брадичка, белозъбата усмивка и сериозните очи успя без усилия да спечели своята избраница.

Една година след сватбата Елена направи аборт. Вакар почерня от мъка, той просто не проумяваше как може една жена да не иска деца. Децата трябва да бъдат много, смяташе той, колкото повече — толкова по-добре. Дълго умолява жена си да му обещае, че следващия път няма да постъпи така. Стараеше се да бъде примерен съпруг и угаждаше на Елена, за всичко, само и само да роди първото дете. И я измоли — първата им рожба, момиченцето, Лизонка. Елена, сякаш му бе направила огромна услуга, хукна на работа още щом спря да кърми детето. Дадоха Лиза на ясли.

Тя растеше като истинска таткова щерка, и външно приличаше на Вакар — висока, със спортна фигура, дългокрака, вечно усмихната и сговорчива. Владимир я приучваше към физически натоварвания, водеше я на плуване и фехтовка, учеше я да чете и смята, пак той я заведе в училището за първия й учебен ден — със синя чантичка и огромен букет гладиоли. Лиза беше по-близка с него, отколкото с майка си, която беше заета най-вече със себе си.

Синът Андрей се роди едва пет години след Лиза. Вакар подозираше, че главната роля за това изигра тежката скарлатина, която Лиза прекара на четиригодишна възраст. В един момент Елена наистина се уплаши, че Лиза ще умре. Страшната мисъл за възможната загуба на детето в един миг преобърна цялата й душа. Тя, която едва до вчера бе възприемала Лиза като същество, заради което вечер не може да иде с мъжа си на театър, сега, пламенно отдавайки се на Владимир, шепнеше:

— Не се бой от нищо, искам да имаме още едно дете.

За разлика от Лиза, Андрей не беше татково дете. Но което бе още по-лошо — не беше и мамино. Той беше извънредно особен, независим, потънал в себе си и изобщо не се нуждаеше нито от родители, нито от сестра, нито от когото и да било. Че детето им е вундеркинд, семейство Вакар разбраха, когато Андрей навърши три години, а Лиза — осем. Момчето се оказа свръхнадарен художник и поет. От този момент всичко в семейството се промени.

Елена започна да се отнася към сина си като към божество. Тя нищо не разбираше нито от картините, нито от стиховете му, но твърдо знаеше едно: синът й е гений и именно тя е подарила на света това чудо. Нейният дълг е предано да служи на това чудо, да търпи неговите чудатости и жестоки прояви, защото това са чудатости и жестокости на гений, който има право на тях.

Демонстрираха момчето и неговите творби на специалисти — художници и литератори, и всички в един глас повтаряха, че Андрей Вакар е вундеркинд, талант, необикновено създание. Елена се страхуваше, че в един момент всичко ще рухне, ще се окаже измама, сън, случайност, затова дълго пази сина си от известността, като умоляваше онези художници и литератори да не разгласяват нищо за съществуването на Андрей. Тя не се стремеше към слава, чувстваше се като Богородица и това й беше достатъчно. Момчето продължаваше да ходи в обикновена детска градина и когато му дойде времето, тръгна в обикновено училище, където периодично викаха родителите му и ги молеха да вземат мерки за сина си, който ту нагрубяваше учители, ту жестоко се биеше в междучасията, ту нагло и демонстративно отказваше да работи в час. Един прекрасен ден Елена не издържа.

— Не бива повече да мъчим детето — каза тя. — В училището се отнасят към него като към обикновено момче, а той е вундеркинд, необходимо му е по-специално отношение, грижливо, внимателно. Не бива да го карат да играе физическо, ако той иска да рисува през това време. Изкуството е негово призвание, а той е принуден да си губи времето за какви ли не глупости. В края на краищата учителите трябва да се съобразяват с факта, че той не е обикновено дете. В противен случай ще го погубят.

Фактът за необичайните заложби на Андрей Вакар бе разгласен, когато той беше вече на осем години, когато стените в целия апартамент бяха отрупани с картините му, а написаните от него стихотворения и поеми изпълваха няколко дебели тетрадки. И в семейството дойде Славата.

Минаха още три години и веднъж Владимир Вакар стоеше до прозореца, гледаше проливния дъжд и чакаше изпод арката да се появят двете фигурки — на сина му и дъщеря му. Лиза беше завела брат си на занятия в художественото училище и вече трябваше да го доведе вкъщи. Вакар видя Лиза, която, кой знае защо, носеше момчето на ръце. В първия момент Владимир дори не разбра какво става, само забеляза, че дъждовните струи, които се стичаха от синьото якенце на Андрей, ставаха розови. Лиза вървеше много бавно. Когато стигна до средата на двора, тя вдигна очи, видя в осветения прозорец баща си и рухна на земята.

След два дена уморената дебела следователка каза на Вакар:

— Какво можем да им направим? Нито един от тях не е навършил четиринайсет години, не подлежат на наказателна отговорност. Естествено ще ги пратим в трудововъзпитателен интернат, но нищо друго не можем да им сторим.

— Ами синът ми? — слисано попита Владимир. — Та той умря. Нали някой трябва да отговаря за това?

Следователката сви пълничките си рамене.

— Ами законът? Той смята, че дете, ненавършило четиринайсет години, не отговаря за действията си и не може да бъде наказвано.

— Но моето момче… — задавено повтори Вакар. — Дъщеря ми полудя от преживения ужас, лежи в болница и не може да се съвземе от шока. И за това ли никой не отговаря?

— Искрено ви съчувствам — тихо каза следователката. — Но повярвайте ми, законът не подкрепя идеята за възмездие.

— Значи е лош закон — твърдо произнесе Вакар и си тръгна.

На другия ден Елена му каза недоумяващо:

— Какво всъщност чакаш? Не смяташ ли да отмъстиш за нашия син?

— Не мога да отмъщавам на деца — възрази Владимир, поразен от думите на жена си.

— Те убиха нашето дете — упорито повтаряше тя.

— Елена, при всяко положение те са деца и аз не искам да говорим повече на тази тема — отсече Вакар.

— Добре — неочаквано се съгласи Елена. — Ще почакам, докато пораснат. Но ти на всяка цена трябва да направиш това, инак душата на Андрюша никога няма да се успокои и за тебе никога няма да има прошка.

Оттогава минаха девет години. От четиримата малолетни убийци жив остана само Игор Ерохин. Генерал-майор Вакар знаеше, че негов дълг е да защити семейството, да даде покой на жена си и дъщеря си. Нека хилядократно да не са прави, но те са неговото семейство и той изпълнява дълга си на мъж, съпруг и баща. Сега, когато съвсем скоро щеше да стане на петдесет, той с горчивина започваше да осъзнава, че цял живот е разбирал неправилно тези две най-важни думи: дълг и семейство. Но беше вече късно, той беше в капана, зад гърба си имаше три трупа. И скоро щеше да има четвърти.