Неволна убийца

1.

Настя Каменская и Владимир Вакар седяха на една скамейка в тихо московско дворче. Беше съвсем тъмно, само мъждиви отблясъци от прозорците осветяваха дворчето. Ръмеше ситен, неприятен дъждец, Настя си беше сложила качулката, а Вакар седеше с непокрита глава.

— Да познавате човек на име Игор Ерохин? — попита тя.

Вакар помисли малко, преди да отговори.

— Преди девет години едно момче на име Игор Ерохин уби сина ми. Ако говорите за него, да, познавам го.

— Именно за него говоря. Кога го видяхте за последен път?

— Преди два-три дена. Явно беше дошъл да види майка си, която живее близо до дома ми.

— Кажете, Владимир Сергеевич, случвало ли ви се е да срещнете Ерохин в района на станцията на метрото „Таганская“?

И отново мълчание. Най-сетне той попита:

— Мога ли да знам каква е целта на въпросите ви?

— Разбира се. Преди един месец на територията на строежа край станция „Таганская“ е бил убит служителят на милицията Константин Малушкин. Имам основание да подозирам, че го е убил Ерохин. Затова просто търся доказателства, това е всичко. Е, какво ще кажете, Владимир Сергеевич, виждали ли сте го там?

— И какво ще се промени от факта, че съм го виждал?

— Не отговаряте на въпросите ми, другарю генерал.

— И няма да отговарям, докато не разбера смисъла им.

— Добре, ще се постарая да ви обясня. Малушкин е намерен на строежа застрелян около час и половина след смъртта му. Преди това е дежурел в метрото, до изхода от ескалаторите. Никой — нито служителите на метрото, нито милиционерите от съответния участък — не знае защо е напуснал поста си и защо е отишъл на строежа. Той е нарушил съществуващите правила и е тръгнал, без да съобщи на никого. Но е бил много млад и неопитен, работел е само от два месеца. В желанието си да разкрият това убийство служителите на милицията са се изтрепали да търсят свидетел, който може да е видял с кого е излязъл от метрото Малушкин, но така и не са намерили никого. Моят разговор с вас представлява още един опит да намерим такъв свидетел.

— Извинете ме, Анастасия Павловна, но намирам в думите ви нещо нелогично — забеляза Вакар. — Току-що ми казахте, че по ваши сведения Игор Ерохин е убил милиционера. Значи знаете с кого Малушкин е излязъл от метрото. За какво са ви свидетели тогава?

„Трудно се разговаря с тебе, генерале — помисли си Настя. — Не искаш да ме лъжеш, явно си имаш принципи по този въпрос. Но същевременно не искаш да кажеш истината. И въпреки това се изтърва. Споменавала ли съм, че човекът, с когото Костя е излязъл от метрото, и човекът, който го е убил, е един и същ? Не, генерале, не съм споменавала такова нещо. Каза го ти, защото си видял всичко.“

— Разбирате ли, Владимир Сергеевич, между това, което знам, и това, което може да се превърне в основа за обвинително заключение, има голяма разлика. На свобода се разхождат хиляди и хиляди престъпници, чиято вина е била абсолютно очевидна за следователите, но срещу които не е имало нито едно доказателство, предвидено от правовите норми. „Аз знам“ и „Аз доказах“ са съвсем различни неща. Аз имам срещу Ерохин само косвени улики, а те могат да бъдат цял вагон, но не са потрябвали на никого, ако нямам налице поне едно пряко доказателство. Показанията на един свидетел, който е видял как Малушкин е влязъл на територията на строежа заедно с Ерохин, а после Ерохин е излязъл оттам сам, могат да представляват такова доказателство и тогава към него, като към локомотив, можем да прикачим вагона с уликите. Сега разбирате ли смисъла на въпросите ми?

— Да. И не искам да отговарям.

— Защо?

— Не искам — с премерен тон отвърна генералът.

— Ясно — спокойно каза Настя.

Нищо друго не бе очаквала. Те мълчаливо пушеха, дълго не размениха нито една дума. Вакар не се опита да си тръгне и Настя оцени това по достойнство.

— Владимир Сергеевич, а вие познахте ли ме? — внезапно попита тя.

— Да, познах ви.

— Мога ли да ви попитам какво правехте тогава на „Тверская“?

— Обикалях магазините.

— Знаехте ли, че на две крачки от мястото, където се видяхме, стои Ерохин?

— Да, видях го.

„Дявол да те вземе, генерале, защо не лъжеш? Ако се беше опитал да ме излъжеш, веднага щях да те пипна и да се вкопча в гърлото ти с мъртва хватка. Но ти успяваш да казваш истината така, че да нямам за какво да се заловя.“

— А на пазара в Конково ходили ли сте някога?

— Да.

— Виждали ли сте там Ерохин?

— Виждал съм го. Струва ми се, че Конково е доста далеч от „Таганка“, не е ли така, Анастасия Павловна? Пак изтървах смисъла на вашите въпроси.

Отново се възцари тягостно мълчание. Настя имаше чувството, че също като конче от детска въртележка се върти в един и същи кръг и не може, и не може да се измъкне от него.

— Владимир Сергеевич, аз знам малко повече, отколкото си мислите. Но преди да заговоря с вас открито, искам още веднъж да ви напомня: между това, което знам, и съдебната присъда зее пропаст, която далеч не всеки е способен да преодолее. Сега тук, ето на тази скамейка, аз не съм процесуално лице, нямам бланка за протокол от разпит, нищо не си записвам и всичко, което си кажем, няма да има никаква юридическа сила, ако вие после не потвърдите думите си в официална обстановка. Каквото и да ми кажете сега, нищо не ви заплашва. Разбирате ли ме?

— Да — отново кратко отвърна Вакар.

— Вие следите Ерохин, за да го убиете, нали?

И отново мълчание, този път не тягостно, а сякаш наситено с електричество. Настя имаше чувството, че ако сега Вакар не заговори, тя просто ще падне в несвяст от напрежение.

— Няма да отговарям на въпросите ви — каза той най-сетне.

— През 1992-а година вие сте убили Юрий Орешкин, през 1993-а — Закушняк и Габдрахманов. Разберете, Владимир Сергеевич, не мога да разкрия убийството на Малушкин без вашите показания, а вие отказвате да ги дадете, защото не искате да издадете интереса си към Ерохин. Но нали, ако все пак го убиете, аз ще знам със сигурност, че сте го направили вие? И тогава ще трябва да отговаряте за всичките четири трупа. Докато Ерохин е жив, аз не мога да докажа, че вие сте убили онези трима души, нека това си остане на вашата съвест, и без това нямам доказателства, освен ако вие не си признаете. Но след убийството на Ерохин чудо ще направя, но ще ви пипна за смъртта на всичките четирима. Откажете се от намерението си. Дайте ми Ерохин. Моля ви — тихо добави тя.

— Готов съм да нося отговорността за всичко, което върша — отсече генералът. — Но нямам намерение да ви помагам.

„Права излязох, не си лъжица за моята уста — ядосано си помисли Настя. — Не те е страх от затвора, от позора и безчестието — също. Ала не може да нямаш слабо място, не може, нали си човек, а не желязо. И аз ще намеря това слабо място.“

— Нищо повече ли няма да ми кажете?

— Не, нищо повече.

— Много жалко — каза тя и стана от скамейката. — В такъв случай няма да ви отнемам повече време. Но вие все пак помислете върху това, което ви казах.

— Далече ли живеете? — неочаквано попита той.

— Далече, на „Шчолковская“.

— Близо ли сте до метрото?

— Не, после още четири спирки с автобуса.

— Ще ви изпратя.

— Защо? — смая се тя.

— Една жена не бива да се движи сама толкова късно — решително отговори Вакар.

— Аз не съм жена — позасмя се Настя, — аз съм служител на милицията, така че не е необходимо да ме изпращате.

— Имате ли оръжие?

— В касата е.

— Защо не го носите?

„Господи, ама той май ме критикува? Ама че генерал! Свестен човек си ти, генерал Вакар, само че, изглежда — много нещастен.“

— Не го нося и толкоз — сви рамене тя. — Аз всъщност не умея и да си служа с него както трябва.

— Лошо — строго произнесе Вакар. — Какво, нима при вас не провеждат служебна подготовка? Контролни стрелби?

— Е, провеждат, само че аз се измъквам.

— Лошо — отново повтори Вакар. — Все пак ще ви изпратя.

— Няма нужда, до метрото ме чака кола.

— В такъв случай моля да ме извините за нахалството — сухо каза той, обърна се кръгом и тръгна към „Сушчевски вал“.

2.

Дмитрий Сотников разговаряше с Настя неохотно.

— Подозирате ли в нещо Владимир Сергеевич? — напрегнато попита той.

— В никакъв случай — излъга тя, без да й мигне окото. — Работата е там, че Владимир Сергеевич е станал свидетел на убийство, но по някакви неясни за мен причини отказва да даде показания. Имам чувството, че настойчивостта ми граничи с жестокост, ето защо искам да се опитам да разбера характера му, тъй че да се държа с генерала колкото може по-деликатно. Моля ви, разкажете ми за неговото семейство.

— Но защо? Защо не отидете у тях и не се запознаете лично?

— Не искам да безпокоя хора, преживели такава трагедия — каза тя напосоки. И улучи целта. Дмитрий веднага омекна.

— Значи знаете?

— Разбира се.

— Елена Викторовна съвсем… — Той се запъна, не искаше да обижда майката на Лиза и се помъчи да подбере подобаващи изрази. — С една дума тя през всичките тези години живее в дълбок траур и принуждава цялото семейство да живее под сянката на вечната трагедия. Да, горе-долу е така. Нали знаете, стаята на Андрюша, вещите на Андрюша, рисунките, стиховете, снимките. В този дух.

— Ами дъщерята?

— И Лиза не е добре. Постоянно боледува, не спира да пие разни таблетки, живее само със спомените за брат си. Ако искате да знаете моето мнение, те съвсем са притиснали генерала. Та той е нормален човек с нормална психика, представяте ли си как се чувства в това царство на сълзи и вайкания?

— Вие добре ли познавате Владимир Сергеевич?

— Не много добре. Виж, Лиза познавам от много години.

— В близки отношения ли сте?

Сотников погледна Настя с упрек и недоумение:

— Какво значение има това?

— Никакво. Просто попитах. Тя обича ли ви?

— Предполагам, да.

— А вие нея?

— Анастасия Павловна, дойдохте да разговаряме за баща й, а не за нашите отношения с нея. Прав ли съм?

— Прав сте, разбира се. Но след като не познавате баща й много добре, може би разказът ви за Лиза ще ми помогне да разбера неговия характер.

— Лиза… ами тя изцяло е под влиянието на майка си. Ходи на гробищата всяка седмица и е готова съвсем сериозно да разсъждава дали на Андрюша са харесали цветята, които му е занесла.

— Защо, Елена Викторовна сигурно вярва в безсмъртието на душата?

— Вярва, и още как! И на черква ходи, а кара и Лиза да ходи. Дори се кръсти. Лиза ми е казвала, че сега единственото, на което вярва майка й, са думите на нейната кръстница. Непоклатим авторитет.

Те разговаряха цял час. През това време Настя успя да си създаде известна представа за обстановката, в която живееше генерал Вакар, и още повече се увери, че ключът към несговорчивия свидетел трябва да се търси именно тук.

След като се раздели със Сотников, тя се свърза с Бокър и му разказа за черквата, която посещавала Елена Вакар.

— Там се навърта някоя си леля Люба, кръстница на Елена. Поогледайте я що за човек е. Добре ще е да си поговоря с нея.

— И ние имаме новини — съобщи й Бокър. — Резников се размърда, довечера ще ви съобщя подробностите.

Привечер Гордеев извика Настя в кабинета си. Беше ядосан и целият се беше изчервил.

— Ти, малка негоднице! — рече той още щом видя Настя на прага. — Защо не си ми казала, че Резников е свързан с отбранителни обекти? Започнах да го проучвам, а в отговор ми показаха голям красив кукиш, че на всичко отгоре се опитаха и да изцедят информация от мен.

— Не съм знаела — слиса се Настя. — Честна дума, не съм знаела. Не съм получавала такива сведения.

— Лошо е, че не си получавала. Къде са зяпали твоите прехвалени бандити? Сега, току-виж, довтасали нашите доблестни контраразузнавачи и прибрали целия материал за себе си, включително и за убийството на Малушкин. Хем ти, доколкото разбирам, почти си го разкрила. Пак те ще оберат всички лаври, а на нас — ритник по задника. По дяволите, ако знаех, изобщо нямаше да се захващам да проверявам твоя Резников.

— Недейте така, Виктор Алексеевич, какво имаме да делим с тях? — опита се да го успокои тя. — Нека го приберат.

— Ах, да го приберат значи! — кипна Житената питка. — Ами твоят труд? Ами нервите ти? Ти влагаш в разкриването на престъплението душата си, таланта си, живееш с това, не спиш по цели нощи, рискуваш живота си, губиш апетит, радваш се за всяка сполучлива стъпка и изпадаш в отчаяние при всяка грешка. Ето затова всеки случай, с който се занимаваш, е твоя рожба, над която трепериш, заедно с която израстваш и боледуваш. А после идва филанкишията и ти отнема рожбата, вече възпитана и изучена, осиновява я и се фука пред всички какво чудесно синче бил имал. И всички го поздравяват. С мен това се случи за пръв път, когато бях дори по-млад от тебе сега. И тогава това никак, ама никак не ми хареса. После се е случвало отново неведнъж и все повече не ми е харесвало. Да не говорим за този конкретен случай, когато разкриваме убийство на милиционер, наш колега, наш другар. За нас, включително и за тебе, скъпа моя, това е въпрос на чест. В страните, които уважават себе си, всички полицаи се изправят на нокти, убият ли някого от тях. А ти си готова за едното нищо, за черните очи на някого си да си строшиш всички зъби о Вакар, да изтръгнеш от него показания и да поднесеш убиеца на Костя Малушкин на тепсия на федералните, така ли? Имаш ли поне малко самолюбие?

— Нямам — призна тя. — А Льошка казва, че съм нямала и съвест.

— Много разбира и той, твоят Льошка — ядно промърмори Житената питка, след като си беше изпуснал парата. — И все пак какво общо може да има Резников с отбраната?

— Той е кандидат на техническите науки, веднъж Ерохин и Костиря са си приказвали за това. Надявах се, че вие ще можете да научите повече.

— Надявала се нашата! — продължи да мърмори полковникът. — Натика ме не знам вече в какво. Добре де, след като сме се натикали, няма да се връщаме назад я. Не исках да те разстройвам, но сигурно ще е по-добре да ти кажа.

— И друго лошо ли има?

— Федералната разузнавателна служба вече се е свързала с нашето министерство. Искат да им предадем всички материали, свързани с Резников. Пътят е горе-долу следният: първо Резников, после най-близкото му обкръжение, следователно — Ерохин, после по-надълбоко — ще опипат всекиго от тях. Тук ще изплува 1985 година, а оттам — трите трупа на съучастниците на Ерохин. След това известно напрежение за интелекта — и ето ви го, моля, генерал Вакар. Тъй че ще ти грабнат изпод носа генерала заедно с Костя Малушкин. Ние не можем да не изпълним указание на министерството. Но слава богу, в главното управление има печени мъже, които разбират какво ме вбеси. Затова с тях се разбрахме така: ще събират всички материали за федералните добросъвестно, но със средно темпо, без много бързане. Добросъвестно — ясно защо. Защото ако изтървем нещо, в смисъл — ако скрием нещо от тях, а те, не дай си боже, го изровят сами, ще ни вдигнат на балон, ще почнат да ни сочат с пръст и да крещят с цяло гърло, че милицията за нищо не я бива. Затова няма да ги мамим. Но ще държим средно темпо, за да ти дадем възможност да успееш. Ти вече толкова дълбоко си се заровила във Вакар, че сигурно ще можеш да се справиш с него. Нали си ми умница! А ако те ти го вземат, нищо няма да постигнат и нашият Костя ще „увисне“ навеки. Федералните засега не знаят за Костя, но може да научат. Разбра ли ме?

— Разбрах ви — кимна Настя.

Тя се върна в своя кабинет, сложи вода да заври, направи си кафе и дълго седя, вперила невиждащи очи в боядисаната с блажна боя служебна стена, като от време на време посръбваше от вдигащата пара напитка. Трябва й ключ за Вакар. Трябва й незабавно.

3.

Владимир Вакар разбра, че е изпаднал в цайтнот. Оставаше му съвсем малко от времето, за което се бе договорил с жена си, и решението трябваше да се вземе бързо. Ако убие Ерохин, ще влезе в затвора. Ако не убие Ерохин, има два варианта: или ще даде показания за убийството на младото милиционерче и Ерохин ще влезе в затвора, или няма да даде показания и Игор ще остане на свобода. Игор ще влезе в затвора за убийството на милиционера, но Елена няма да го остави на мира, къщата му ще продължи да прилича на ад, в който ще стане съвсем непоносимо да живее. И рано или късно Игор ще излезе от затвора. И всичко ще започне отначало. Не, това не.

Друг вариант: той не убива Игор и не дава показания срещу него. Тогава за работата се захваща Елена, а това е още по-лошо. Няма да успее да я придума, опитвал е неведнъж, но нищо не излизаше.

Налагаше се да направи избор между три алтернативи.

Да влезе в затвора.

Да допусне Елена да влезе в затвора.

Или да живее в ад…

4.

Артьом Резников внимателно погледна помощниците си.

— Изяснихте ли си всичко? — строго попита той. — Готвим се за поредното предаване на стока. Партидата ще бъде голяма, ще трябва да се разменят пакети. Вървете да тренирате, всичко трябва да мине гладко.

Сурик и Костиря отидоха да се облекат в антрето, а Игор Ерохин остана в стаята. Той улови въпросителния поглед на Артьом и смутено изрече:

— Имам да ти казвам нещо.

Резников затвори вратата след гостите и се върна в стаята.

— Казвай какво има.

Докато слушаше разказа на Ерохин за Владимир Вакар, Артьом недоволно предъвкваше устни и потрепваше с пръсти по коляното си.

— И казваш, че постоянно те следи?

— Не постоянно, от време на време. Но често. Я си представи, че влезе след мен в метрото?

— И отдавна ли те следи?

— Знам ли го… Аз забелязах наскоро.

— Глупак такъв! — ядоса се Артьом. — Защо си мълчал толкова дълго? Отдавна да сме се оправили с него.

— В какъв смисъл „оправили“? — потрепери гласът на Игор.

— Трябва да го премахнем, в този смисъл. Давам ти срок три дена. След три дена да си чист, ясно?

— Може ли да помоля момчетата да ми помогнат?

— Какво? — презрително проточи Артьом. — Момчетата ли да помолиш? Ти да не откачи нещо, драги? Сам, мойто момче, сам, греховете са си твои — ти ще си ги изкупваш. Хич да не си помислил за момчетата.

— Ама защо бе, Артьом? Тримата ще ни е по-лесно.

— Но и тримата ще знаете, не забравяй това. А така ще си го знаеш само ти.

— И ти. — Игор втренчено погледна Резников.

— Аз не влизам в сметката — подсмихна се Артьом. — В тази игра моят залог е най-големият, затова съм по-заинтересован да мълча. Край, Игорьок, нищо повече няма да обсъждаме. Тръгвай и убивай твоя Вакар където искаш и както искаш, но след три дена да го няма между живите! Имай предвид, че ако те следи отдавна, може да знае много неща за тебе. При всички случаи е опасен.

Когато излезе от блока на Артьом, Игор за пръв път не изпита обичайното радостно чувство от вида на своята ослепително красива и скъпа кола. Да, преди няколко дена той бе взел решение да убие преследвача си. Ала едва днес, когато убийството стана наложително и неизбежно, той изведнъж разбра, че не му е толкова лесно да се реши. И едва днес, за пръв път от девет години, се зачуди как е могъл да стори това два пъти. И тогава, когато беше още хлапе и изобщо не разбираше какво нещо е животът и какво значи да го отнемеш. И тогава, преди месец, когато стреля по розовобузестия сержант, който не пожела да му даде някакво си листче срещу петстотин долара. Едно е да убиеш отведнъж и без да мислиш. И съвсем друго — да се готвиш за убийство…

5.

— Знаете ли, Анастасия Павловна, нашият генерал май живее в жесток клинч — каза замислено Бокър, бавно кръстосвайки стаята на Настя.

— Откъде следват тези изводи? — напрегна се тя.

— Тази леля Люба е отвратително създание, денонощно е или в черквата, или на гробищата, другарува с всички гробари, пийва си водка с тях. Там се навърта широк контингент престъпници, та сред тях се е пръснала мълва, че една енориашка искала да наеме чрез леля Люба човек за душегубска цел.

— Енориашка ли? Каква? — нетърпеливо попита Настя.

— Ами въпросната. Снажна такава, цялата наглед генералша. Аз ви го разказвам, както го чух от тях. Та какво, ще разговаряте ли с леля Люба?

— Не, няма. Благодаря ви, Бокър.

— Защо няма да разговаряте? — искрено се огорчи той. — Ние толкова се старахме.

— Точно затова няма да разговарям, защото сте се постарали достатъчно. От вас научих всичко, което ми трябваше.

— Добре тогава — грейна той. — А колкото до Резников, тази сутрин той пътува из областта, до Подлипки, и там се срещна с един човек на име Сева. Ето записа. — Той сложи на масата видеокасета. — Снимахме от голямо разстояние, не можахме да се приближим повече. Но най-важното се вижда добре. Сева му предаде някакъв пакет.

— Изяснихте ли нещо за този Сева?

— Почти нищо, освен че живее там, в Подлипки. Естествено научихме адреса, а на вас ви е по-лесно да действате по-нататък.

— Бокър, искам да ви помоля…

— Слушам ви, Анастасия Павловна.

Той престана да се разхожда и спря точно пред фотьойла, в който седеше Настя.

— Страхувам се, че Вакар всеки момент ще убие Ерохин. Моля ви, следете го колкото може по-внимателно. Ако ви се стори, че става напечено, намесете се веднага. По какъвто и да е начин: викайте „Помощ!“, дърпайте го за ръцете, правете всичко, което ви хрумне, но не допускайте той да извърши още едно убийство.

— Да не би да ви е жал за Ерохин? — саркастично се усмихна Бокър.

— Не. Жал ми е за Вакар. Ужасно ми е жал за Вакар — тихо повтори тя. — Не искам той да се озове зад решетките. Това няма да донесе радост на никого.

— Ами правосъдието? Не че правосъдието трябва да носи на хората радост, то трябва да носи справедливост. Не е ли така, Анастасия Павловна?

— Не знам, Бокър — горчиво поклати глава тя. — Правосъдието няма право да гледа, то е сляпо, очите на Темида са завързани. Сигурно това е правилно. Но слепотата още на никого не е помогнала да вземе правилно решение. Не знам, не знам, не знам! — отчаяно възкликна тя, удари коляното си с юмрук и се разплака.

6.

Те отново седяха в същото тихо дворче, където бяха разговаряли за пръв път. Този път се срещнаха следобед, вечерта Владимир Сергеевич беше зает. Когато Настя му се обади по телефона, той не отказа да се видят, сухо, кратко и делово уговори с нея часа и мястото на срещата.

— Помислихте ли върху думите ми? — попита Настя.

— Мислих върху тях — неопределено отвърна генералът.

— Не променихте ли решението си? Още ли отказвате да разговаряте с мен за Ерохин?

— Не съм променил решението си — с равен, някак вдървен глас каза Вакар.

— Моля ви, изслушайте ме, Владимир Сергеевич. Аз разбирам вашата мъка. Но отмъщението никога нищо не е променяло в този живот. То няма способността да възстановява разрушеното. Вие сте действащ офицер, били сте през 1968 година в Чехословакия, после в Афганистан, воювали сте в Карабах. Виждате ли, проучила съм служебната ви биография. И знам: вие не може да не разбирате, че възмездието е една красива дума, която има смисъл само когато идва от съдбата и все още може да научи на нещо виновния. Възмездието, произлизащо от човек, хвърля хората в порочния кръг на взаимната разплата. А мъртвите вече нищо не могат да научат, от тази гледна точка отмъщението е безсмислено. Съгласен ли сте с мен?

— Като действащ офицер — безусловно.

— А като баща?

— И като баща.

— Тогава защо е всичко това, Владимир Сергеевич?

Той не отговори.

— Добре, да оставим миналото, да се върнем към днешните проблеми — продължи тя. — Знаете ли какво е намислила жена ви?

Той мълчаливо кимна.

— Досещам се какво става у вас. Принуждава ви да убиете Ерохин, в противен случай ще го извърши тя. Така е, нали?

— Вие сте невероятно досетлива — с предишния си равен тон каза Вакар.

— Ами ако ви обещая, че жена ви няма да успее?

— А ще бъде ли съдена?

— Не. Просто от начинанието й нищо няма да излезе.

— Това не е решение на проблема. Тя няма да се успокои, докато Ерохин е жив.

— Дори той да влезе в затвора за петнайсетина години?

— Дори тогава. Просто аз ще получа петнайсетгодишна отсрочка. Би било безнравствено да се надявам през тези петнайсет години жена ми да умре. А аз съм готов да понеса отговорността за всичко, което съм извършил. Разбира се, ако успеете да докажете вината ми — позасмя се накрая той.

„Наистина е железен — с отчаяние си помисли Настя. — Но как, как да пробия бронята му? Остава ми последният опит.“

— Владимир Сергеевич, опитайте се да погледнете ситуацията от друг ъгъл. Пред нас стои дилема: или вие убивате Ерохин, или ние разкриваме убийството, което той е извършил. Трагедията е притиснала вашето семейство, защото убийците на сина ви не са били наказани за стореното зло и за причинената ви мъка. Сега пак имаме убито момче, Костя Малушкин, който наистина е по-голям от вашия син, но не много. Съвсем наскоро е навършил двайсет. Дошъл е да работи в милицията веднага след казармата. Още нищо не е успял да има в живота си, нямал е дори любимо момиче. Оставил е родители и двама братя. Не мислите ли, че и те ще поискат да отмъстят на убиеца, който се разхожда на свобода? Братята на Костя Малушкин са още юноши, техните незрели сърца от младини ще бъдат отровени от омраза и жажда за мъст. А те, за разлика от вас, няма да могат да удовлетворят жаждата си за мъст, защото вие се каните да лишите от живот убиеца на брат им. Разбира се, рано или късно те ще научат за това, но на тяхната възраст е достатъчно да преживеят два-три месеца с мисълта за омразата и възмездието, за факта, че на никого не му пука за тях и за техния убит брат, и може да израснат като морални инвалиди. Не се ли боите от това, Владимир Сергеевич? Вашият живот е съсипан от безплодните опити да отмъстите, но вие вече сте извлекли от това своя урок. Защо тогава искате по същия начин да съсипят живота си две момчета, едното от които е на петнайсет, а другото — на седемнайсет. Аз бях у тях, разговарях с братята и родителите на Костя. Повярвайте ми — гледката е страшна. Вие лично сте изживели това и можете да си представите какво видях и чух там. Момчетата са се заклели на гроба на Костя да накажат престъпника. Те вече са отровени от страшната и ненаситна жажда за мъст. Така че дайте ми възможност да привлека под отговорност убиеца на техния син и брат. Спомнете си себе си преди девет години, Владимир Сергеевич. Ако тогава ви бяха казали, че убийците на сина ви могат да бъдат съдени, но за целта липсват показанията на свидетел, който, неизвестно защо, пази гордо мълчание, какво щяхте да почувствате? Какво щяхте да направите?

И отново отговорът беше мълчание.

„Край, нищо повече не мога да направя. Ако сега не трепне, няма надежда. Ще трябва да чакам, да го следя, да го арестувам в момента на покушението. Може и да спасим Ерохин, но генерала го чака затвор. А Бог ми е свидетел колко не ми се иска да стане така!“

Най-сетне Вакар прекъсна паузата:

— Правилно ли ви разбрах, че нямате никакви официални доказателства за моята вина за трите убийства?

— Правилно.

— Както и че нямате никакви доказателства, че съм се канел да убия Игор Ерохин?

— Никакви — потвърди тя.

— Моите думи в разговора с вас могат ли да бъдат изтълкувани като признание?

— За мен лично — да. Но за никого другиго.

— Защо?

— Защото аз мога да разправям на когото си искам, че сте признали пред мен за трите убийства и за намерението си да извършите четвърто, а после вие да кажете, че сте се пошегували. Това е. Преки доказателства няма. Вашето признание трябва да е написано и подписано от вас, тогава има сила на доказателство. Всичко останало е приказки, разказани на някаква пейка.

— Не съм ви признавал за трите убийства, не преувеличавайте.

— Ето виждате ли колко е просто! — измъчено се засмя Настя. — Отричате се от думите си и това е достатъчно. Знаете ли, дори пред съда много често подсъдимите се отричат от показанията си, които са дали официално на предварителното следствие. Отричат се и толкоз.

— И как обясняват това? — заинтересува се Вакар.

— Ами различно. Били ги, измамили ги, изнудили ги да дадат такива показания, като им обещали нещо в замяна, или пък не били разбрали някой въпрос, или пък тогава ги болял стомахът, а на това отгоре и главата, и лявото стъпало. Обясненията чет нямат.

— В крайна сметка мога ли да смятам, че всъщност нямате нищо реално срещу мен?

— Можете. Можете да смятате така — много тихо и много отсечено отговори Настя, чувствайки как рухва последната й надежда. Тя бе заложила на честния характер на генерала, нито веднъж не бе го излъгала, нито веднъж не бе блъфирала, не се бе опитала да го подплаши с купчина доказателства, които уж е събрала срещу него. Бе искала размяна — показанията му за Ерохин срещу възможността да не извършва четвърто убийство и да остане ненаказан. Нищо не се получи. Сметките й излязоха криви. Той въпреки всичко ще се опита да убие Ерохин. И ще отиде в затвора.

— Благодаря ви — каза хладно Владимир Вакар. — Ако нямате нищо против, време е да тръгвам. Трябва да отида на работа.

— Всичко хубаво — сбогува се с него Настя, като се постара да скрие треперенето на гласа си.

7.

Той слезе от колата, бляскав с генералските си звезди и орденските лентички. Униформата извънредно много му отиваше.

Влезе в сградата на станцията на метрото „Таганская“, потърси с поглед вратата, над която беше написано „Милиция“, и без колебание я отвори. В помещението имаше трима милиционери, които машинално скочиха, щом видяха генерала.

— Здраве желаем! — нестройно поздравиха те Вакар.

— Добър ден — не според устава отговори той. — Исках да науча къде е погребан вашият колега Константин Малушкин.

Единият от сержантите понечи да зададе сакраменталния въпрос: „А защо се интересувате?“, но се стресна под ледения поглед на човека в генералската униформа. Вместо това попита:

— А вие познавахте ли Костя?

Генералът не сметна за нужно да отговори на въпроса. Той мълчаливо премести поглед към лейтенанта, най-възрастния от тримата.

— Е, ще ми кажете ли?

— В Кунцево, другарю генерал — бързо отговори лейтенантът, който не издържа студа, извиращ от очите на генерала.

— Благодаря ви, лейтенант.

Вакар се обърна кръгом и излезе от помещението.

След четирийсет минути спря пред гробищата, купи на входа цветя и отиде при черквата, където беше застанала дребна, прегърбена бабичка.

— Добър ден, майко — топло се усмихна той на старицата.

— Добър ден, синко.

— Би ли ми казала къде е гробът на милиционера? Погребан е преди около месец.

— На Костя ли? Тръгни по лявата редица, чак до края, после ще завиеш надясно, там ще го видиш.

— Да не се загубя? За пръв път идвам на вашите гробища.

— Няма, синко, веднага ще го видиш, там има най-много цветя. Види се, добро е било момчето, Костя де, ден не минава, без да му дойдат млади хора. Който има толкова приятели, и да умре не го е страх, нали тъй, синко? — изфъфли бабичката.

— А, не е така? Винаги е страшно да се умира — възрази генералът.

— Че нали всинца ще идем там. Ама какво ли е да умреш, когато знаеш, че нито едно куче няма да си спомни за тебе и да те пожали? Виж, за Костя що народ си спомня, значи още дълго ще го има на тоя свят. Та тъй, по лявата редица до края и надясно. Където има много цветя, там е Костя.

— Благодаря, майко.

Той наистина намери лесно гроба на Малушкин. Но не отиде до него, спря се, защото там стояха две момчета — братята на Костя. Вакар погледна лицата им и всичко разбра. Онова, което вчера се бе опитала да му обясни онази жена от милицията, сега изведнъж се разкри пред Владимир Сергеевич в цялата си безпощадна голота. Децата не бива да бъдат жестоки, децата не бива да мразят, инак, когато пораснат, няма да могат да обичат. Жаждата за мъст изсушава душата, изпепелява я и вече никога нито едно кълнче не ще пробие дебелия пласт пепел. Тези деца ще пораснат и ще поискат да отмъстят, ако сега не го стори държавата. Ще причинят болка на някого и на свой ред ще се превърнат за някого в обект за възмездие. И така без край. Насилието ражда насилие, болката ражда болка, отмъщението ражда само отмъщение.

Той мълчаливо приближи до гроба, сложи цветята, кимна на братята и си тръгна, без да продума.