Неволна убийца

1.

Настя Каменская любопитно разглеждаше гостенина си. Гледай ти, мислеше си тя, родното ми братче е дошло, сто на сто се е забъркало в нещо. Май управлява акционерно дружество, едва ли не е председател, сиреч млад бизнесмен. Явно е някаква гадост с невърнати кредити или рекет.

Родителите на Настя се бяха развели още когато тя едва бе навършила годинка. Тя искрено и силно обикна новия съпруг на майка си, казваше му татко, с родния си баща се чуваха от време на време по телефона и рядко се виждаха. Когато на баща й се роди син от втория брак, Настя беше на осем години, не проявяваше никакъв интерес към брат си и никога не беше го виждала, само от вежливост питаше баща си за него. И не щеш ли, днес той се обади и помоли за разрешение да дойде.

Висок слаб блондин с безцветно неизразително лице, светли очи и възрижави мустаци, облечен в скъп костюм с жилетка, той изглеждаше самоуверен и преуспял. И освен това — богат. На Настя й се свидеше времето за него, вече две седмици тя залягаше над анализа на неразкритите убийства, работата не вървеше гладко, току се закучваше, затова посещението на роднината й се струваше неуместно и предварително я бе раздразнило. Но тя разбираше, че не може да му откаже: може би човекът наистина се нуждае от помощ. Все пак брат е, макар и наполовина, но пък едната му половина й е родна.

— Обаче ние с тебе страшно си приличаме — усмихна се тя, докато се мъчеше да изглади смущението от първите минути. — Сигурно и двамата сме се метнали на татко. Вярно, ти си по-млад. Навърши ли вече двайсет и шест?

— Миналия месец — кимна Александър.

— Женен ли си?

— Да, скоро ще станат четири години.

— Имаш ли деца?

— Момиче, Катенка — нежно произнесе той и веднага се разбра колко обича своята Катенка.

— Саша, извинявай, но времето доста ме притиска, затова хайде веднага да минем на въпроса, съгласен? — предложи тя без заобикалки, като сметна, че реверансите дотук бяха достатъчни.

— Да, разбира се, разбира се.

Саша изведнъж млъкна, явно не знаеше как да започне. Пръстите му нервно пробягаха по вратовръзката, поспряха върху копчетата на сакото и се укротиха.

— Та какви проблеми имаш, казваш?

— Имам любовница — внезапно изтърси той.

— Е, и?

— Струва ми се, че има нещо не в ред с нея.

— В какъв смисъл? — намръщи се Настя, вече готова да изслуша някаква сърцераздирателна глупост, която няма никакво отношение към милиционерските грижи.

— По-добре да започна от самото начало. С нея се запознахме преди около два месеца. А напоследък с хората, у които сме ходили заедно, започнаха да се случват неприятни неща. И аз се страхувам, че това е свързано с нея.

— Не, драги, не успя да започнеш от самото начало — засмя се Настя. — Я да опитам аз. Има ли си име твоето момиче?

— Даша. Сундиева — уточни той.

— Години?

— Деветнайсет. Скоро ще навърши двайсет.

— Работи ли нещо?

— Щандистка е в магазин „Орион“, в отдела за дамско облекло. И учи в Хуманитарния университет, иска да стане визажистка.

— Охо-о! — възкликна Настя. — Много модерна специалност. Но къде се запозна с нея?

— В магазина. Купувах костюм за жена си…

— Банално до зъбобол — беше нейният коментар. — Как се развиха събитията по-нататък?

— Както става обикновено. Поканих я на обяд, на другия ден — на вечеря.

— Да де, и на третия ден — заедно да се събудите и да закусите. Веднага ли започна да я водиш у приятели?

— Не, след две-три седмици.

— Защо не веднага? — попита Настя, изключи чайника и отвори кутията с кафе.

— Изчаквах, исках да съм сигурен, че това няма да приключи след ден-два. Не обичам приятелите ми да приказват, че ме е зарязала поредната хубавица.

— А тя хубавица ли е? — заинтересува се Настя, докато разрязваше пакета бисквити.

Откъм другата стая се чу бръмченето на работещия принтер. Льошка е заел компютъра, работи си човекът, а тя си губи времето за някакви глупости. Не обичал, видите ли, да го зарязват хубавици! Не се забърквай с хубавици, тогава няма да те зарязват.

— Даша е много красива — спокойно отговори брат й, без да обръща внимание на саркастичния тон на Настя.

— Дай сега да свържем всичко с календара — помоли тя. — Кога се запознахте?

— В края на август.

— А по-точно?

— Жена ми има рожден ден на 23-и. Значи на 19-и или 20-и.

— Кога за пръв път отидохте на гости у приятелите ти?

— Ами… някъде към средата на септември.

— „Някъде“ не ми върши работа. Дай да уточним. Защо изобщо реши да я заведеш на гости?

— Когато се срещнахме въпросния ден, оказа се, че квартирата, на която бях разчитал е заета. Нямаше къде да вървим, та се обадих на един приятел, самопоканих се на кафе.

— Значи приятелят се оказа тактичен?

— Разбира се.

Саша ни най-малко не се смути. Държеше се като пред лекар, когато при прегледа човек не вижда нищо срамно или неприлично.

— Пускахте ли телевизора, докато пиехте кафе у приятеля ти?

— Да, там имат телевизор в кухнята.

— И какво даваха?

— Не си спомням. Май някакъв филм.

— Какъв филм? — заразпитва го Настя. И сама не би могла да си обясни защо изведнъж прояви такава педантичност. Засега не виждаше нищо престъпно, но нещо й подсказваше, че дори с такава дреболия като любовните преживявания на брат й трябва да се заеме сериозно.

— Не си спомням какъв беше. — Саша сви рамене. — Нали не го гледахме от самото начало, пък и изобщо не го гледахме, а си приказвахме.

— Постарай се да си спомниш нещо — актьор или поне някоя реплика.

— Май играеше Белмондо — неуверено избъбри Саша. — Беше нещо комедийно-детективско.

— Ясно. Чакай малко сега.

Настя излезе в антрето, свали от горната лавица на дрешника купчина вестници и я донесе в кухнята.

— Търси — каза тя и се тръшна на табуретката. — Преглеждай телевизионните програми за септември.

След около петнайсет минути те установиха, че първото гостуване на Александър Каменски и Даря Сундиева у приятели се е състояло на 14 септември.

— Тъй, и какво стана после? — уморено попита Настя, на която й бе писнало да изпълнява сестринския си дълг.

— После още няколко пъти ходихме у мои познати. И започнаха да им се случват неприятности.

— Неприятности от какъв характер?

— Обири — тихо отговори Саша, загледан някъде встрани.

— По-конкретно, ако обичаш. — У Настя тутакси се пробуди ловджийският инстинкт.

— Единият се прибира от работа и гледа — вратата на апартамента му разбита.

— Какво е изчезнало?

— Май че нищо.

— Как така? — подрипна Настя. — Съвсем нищо ли?

— Документи, но на другия ден ги върнали. В пощенската кутия.

— Викали ли са милиция?

— Не, защо да викат? Не е изчезнало нищо ценно. Само вратата била повредена. А с милицията човек си има само ядове. Извинявай — сети се той.

— О, не се извинявай — махна тя с ръка. — Самата аз миналата година веднъж се прибирам вкъщи и гледам — вратата ми отворена. И аз не извиках милиция по същите съображения.

— Ама сериозно?! Бяха ли те обрали?!

— Не, шантажираха ме. Не се разсейвай, Саша, разказвай по-нататък.

— Ами… после друг мой познат го обраха във входа му.

— Взели ли са му нещо?

— Само документите. И тях ги върнали на другия ден.

— Страхотно! — Кой знае защо, Настя се развесели. — Давай нататък.

— После обраха още един приятел, а у четвърти пак влязоха с взлом.

— И на всичките са им вземали документите и на другия ден са ги подхвърляли, така ли?

— На всичките. Та затова се страхувам да не би Даша да ги насочва. Но си мисля, че работи не за крадци, а за някакви мафиоти, на които им трябват подправени документи. Те търсят хора с подходящи данни, документите на шлосера чичо Петя изобщо не им трябват за техните машинации. А повечето от моите приятели са предприемачи, банкери, брокери, с една дума — финансово-кредитно съсловие.

„Има право братлето ми — помисли си Настя. — Да се използват крадени документи е опасно, собствениците им го заявяват в милицията и в КАТ, за да им издадат нови, а откраднатите влизат в специален списък. Много по-безопасно е да се направи копие. Документът не е в списъка за издирване, номерата са истински, хартията и печатите се обработват майсторски, сега има големи спецове по тези неща, такива спецове, дето Монетният двор не ги е и сънувал. И името в документа е истинско, само дето снимката е друга. Ако се случи да го проверят, всичко е наред — паспортът или шофьорската книжка с тази серия и номер са издадени именно на еди-кой си гражданин. Като в аптека. Не е изключено красавицата Даша да е свързана с група, която изработва фалшиви документи на конвейер. Престъпното съсловие получава тясна специализация, както разправяше комикът Райкин.“

— Колко пъти сте ходили заедно на гости? — попита тя и си наля втора чашка кафе.

Чашката, поставена пред брат й, си стоеше недокосната. Въпреки външната самоувереност и спокойствието си, брат й изживяваше разговора доста тежко.

— Шест пъти.

— Сигурен ли си?

— Настя, та аз не дотичах при теб веднага. Дълго мислих, рових в паметта си, съмнявах се. Излиза, че ние сме отивали на гости, а след 2–3 дена са ставали обирът или кражбата.

— У шестима различни домакини ли сте били?

— Да, никъде не сме ходили по два пъти.

— А ограбените са само четирима, така ли?

— Четирима — потвърди Саша.

— А защо? Има ли някакво обяснение?

— Нямам представа.

— Кога стана първата кражба?

— На 4 октомври, във вторник. Преди това, в събота, на първо число, сме отишли на гости, а във вторник домакините ни са били обрани.

— А другите, у които сте ходили преди 1 октомври, не са ли пострадали?

— Там е работата, че не са. През септември сме ходили у двама мои приятели и с тях всичко е наред. Всичко започна през октомври. Та затова си мисля, че отначало тя просто е оглеждала кръга на познатите ми, докато се е убедила, че това са подходящи кандидатури за копиране на документите им.

— А ти самият вярваш ли в това? Логиката — добре, но сърцето подсказва ли ти нещо?

Саша дълго мълча и съсредоточено бърка захарта в чашата с изстиналия чай, преди да отговори.

— Трудно ми е да преценя, Настя — предпазливо подзе той. — Даша е необикновено създание. Това не може да се изрази с думи. Дори езикът ми не се обръща да й кажа за тези кражби. То е все едно да купиш букет свежи цветя и веднага да ги изхвърлиш на бунището. Нелепо и жестоко. Това е, което ми казва сърцето. А умът ми говори малко по-другояче.

— Как например?

— За какво съм й аз? Не съм никакъв красавец или супермен. Откъдето и да го погледнеш, не съм любовник, за когото да й завидят. Вярно, пари имам, и то доста, но Дашка не вижда тези пари и няма никаква полза от тях. Не може да гледа на мен като на бъдещ съпруг, защото аз нямам ни най-малко намерение да се развеждам и тя го знае прекрасно. Затова съм принуден да мисля, че има някакъв користен интерес.

— Ами ако е любов? — насмешливо попита Настя. — За любовта забравяш ли?

— Любов ли? — Той озадачено погледна сестра си и изведнъж избухна в смях. — Та може ли да ме обича някой? Как можа да ти хрумне, сестричке! Мене в живота ми никой никога не ме е обичал, от малък ми викаха мижав малоумник или белезникаво плашило, а също и плъхче и бледа спирохета. Грозничък съм и имам отвратителен характер. Винаги съм си купувал жените, като се почне от първата, с която изгубих девствеността си. И жена ми не ме обича. Отношението й към мен е чудесно, приятели сме, но тя не ме обича. Омъжи се за парите и перспективите, а не за мен.

— А ти тогава защо се ожени за нея?

— Не съм се оженил. Купих си майка за бъдещото си дете. И съм благодарен на съдбата, задето тя стана не само майка на момиченцето ми, но и мой приятел. Дори не бях разчитал на това.

— Чакай, но нали каза, че не си харчил пари по Даша? Значи нея не си я купил?

— Опитах се, както обикновено, да й правя подаръци, естествено скъпи, но тя отказваше. Именно това ме кара да се съмнявам. Какво търси от мен?

— Глупости! — ядоса се Настя. — Говориш абсолютни глупости. Защо да е невъзможно да те обичат? Защото ти сам си го мислиш? Клеветиш и себе си, и момичето.

— Ами кражбите? — жално попита Саша. Личеше си, че и на него му се гади от собствените му подозрения.

— Да, кражбите — замислено каза Настя. — За кражбите трябва да помислим. Я да взема аз да видя лично твоята красавица. На работа ли е утре?

— Втора смяна, от три до осем. Знаеш ли къде е магазинът?

— Знам. Не си й казвал за мен, нали?

— Не.

— Добре, утре ще прескоча.

Неочаквано Саша се усмихна и извади портфейла си.

— Вземи малко пари. — И й подаде неразпечатана пачка.

— Това пък защо? — учуди се Надя.

— Да си купиш нещо, като претекст. Там всичко е много скъпо.

„Точно така — помисли си тя. — За да поразгледам тази Даша, трябва да премеря най-малко десет рокли. А ако след тези мъки не купя нещо, може да й се види подозрително. Братчето ми изобщо не е глупаво. Въпреки бръмбарите в тавата си.“

Настя затвори вратата след Саша и влезе в стаята, където Льоша съсредоточено работеше на компютъра.

— Знаеш ли, Льошик, имам си много интересен роднина — каза тя, приближи и го прегърна през раменете. — Смята, че не е възможно да го обичат.

— Така ли? — разсеяно попита Чистяков, без да прекъсва работата си. — И защо?

— Грозничък е и има лош характер.

— И това ли е? Горкият, да знаеше какъв е характерът на сестра му! И пак се намери един идиот в мое лице, който я обича. Да ти освободя ли мястото? Вече привършвам.

— Благодаря, Льошенка. А какво имаме за вечеря?

— Мисля, че са останали малко кюфтета.

— Аз пък мисля, че ги изядохме вече — усъмни се Настя.

— Край. — Льоша изключи програмата и стана от бюрото. — Сядай, светило на борбата срещу убийствата. Най-сетне разбрах защо не искаш да се омъжиш за мен.

— Защо? — полюбопитства тя, докато търсеше своята директория в компютъра. — Кажи ми, поне да знам.

— Защото си мързелива и не си никаква домакиня. Докато те моля за ръката ти — а го правя вече почти петнайсет години, — аз в известен смисъл съм зависим от теб и ти си правиш каквото искаш с мен. Ако се оженим, ще си върна свободата и независимостта и кой тогава ще те храни, лошо момиче такова?

— Ако не ме храниш, ще се разведа — обеща Настя и започна да чертае на екрана своята таблица.

— Приказки! Щяла да се разведе — промърмори Чистяков, докато събираше от бюрото записките си. — Тебе те мързи един сандвич да си направиш, камо ли да тръгнеш да се развеждаш.

2.

Дмитрий Сотников гледаше с усмивка седемте деца, които старателно рисуваха натюрморт. Макар и талантливи, пак са си деца — непосредствени, палави, много забавни. Дмитрий обичаше своите ученици, той изобщо обичаше децата и по никакъв начин не би се съгласил да вземе по-големи младежи. В художественото училище, което през последната година се сдоби с помпозното име Академия по изкуствата, той работеше вече десет години и през всичките тези години в групата му не бе имало нито един ученик от горните класове.

Общуването с децата винаги го радваше, но днес към края на часовете лекото, радостно настроение постепенно се отдръпваше, отстъпвайки място на някакво смътно недоволство. Ами разбира се, мерна му се мисълта, днес е четвъртък, днес ще дойде Лиза. Пак ще се леят спомени, приказки за Андрей, сълзи, накрая ще последва задължителният като кафето за закуска секс. Всичко това ще бъде тягостно, но все пак утехата му ще бъде, че на Лиза ще й поолекне. Съвсем мъничко, но ще й поолекне.

Щом приключи занятията и пусна учениците, Сотников тръгна да се прибира, като пътем се отбиваше в някои магазини за продукти. Лиза ще дойде, както обикновено, в осем, преди това той искаше да разтреби жилището и да вечеря. Лиза никога не сядаше на масата с него и ако не успееше да хапне, преди тя да дойде, трябваше да гладува, докато гостенката му си тръгне.

Вкъщи Дмитрий тъжно огледа неуютното си жилище. Ергенският живот на художника бе сложил отпечатъка си върху целия апартамент — като се започне от неизмитите прозорци и се свърши с тенджерите с изпочупени дръжки. Той с всички сили се стараеше да поддържа чистотата, редовно миеше пода и бършеше праха, но все не му достигаше време да измие прозорците, а да купи нови съдове и да ремонтира капещия кран в банята не се и сещаше.

Лиза дойде малко след като старинният часовник на стената удари осем. През последните девет години тя носеше само черно, и днес беше с черен панталон и широк черен пуловер. На Дмитрий не му харесваше този проточил се траур, а и окото му на художник, взискателно към хармонията между цвят и форма, виждаше, че черното изобщо не й отива. Висока, с едър кокал, с тъмноруса коса и сиви очи, с цялата си стегната спортна фигура тя би могла да излъчва здраве и смях, страшно биха й отивали бели дънки и ярка фланелка с весела рисунка. Ала вместо това, Лиза упорито носеше траурни дрехи, рядко се усмихваше, а скръбното изражение сякаш навеки бе залепнало за лицето й.

— Как ти мина денят? — попита Дмитрий, докато окачваше якето на Лиза в антрето.

— Както обикновено. Ходих на гробищата, измих паметника, сложих цветя във вазата.

— Кога тръгваш на работа?

— Сигурно след една седмица. Ще видим. Още не съм решила.

— А лекарят какво казва?

— Че какво ли умно може да каже тоя лекар! — пренебрежително отвърна Лиза. — Каквото аз поискам, това ще каже. Ще видим — повтори тя, — ако имам настроение за работа, няма да поискам още болнични.

След преживения преди девет години шок, когато пред очите на Лиза четири момчета убиха по-малкия й брат, тя периодично лежеше в болница с психоза, а после задълго си оставаше вкъщи — да се долекува.

— Знаеш ли — оживено подзе тя и се намести в уютното дълбоко кресло, което Дима бе наследил от прабаба си заедно със старинния стенен часовник, — Андрюша много е харесал сините хризантеми, които му бях занесла миналия път. Отдавна съм забелязала: ако му харесват, цветята дълго не увяхват. Днес пак сложих същите. Как мислиш, дали му харесват самите хризантеми, или това, че са сини?

„Хайде, започна се — уморено си помисли Сотников. — Безполезно е да й обяснявам, че не е възможно Андрюша да харесва или да не харесва нещо, защото вече от девет години не е между живите. Лиза не иска да разбере това, не иска да се примири със смъртта на брат си, но тъй като е безсилна пред факта, че е мъртъв, сега е затънала в едни религиозни мътилки, проповядващи нещо си за безсмъртието на душата. От там са и тия приказки, и ходенето по гробища всяка седмица, че и по-често, и ежедневното разтребване на стаята му, в която през всичките години след неговата смърт се поддържа идеален ред, сякаш е отишъл на училище и след два часа ще се прибере. Защото, видите ли, душата на Андрюша била тук, с нас, тя всичко виждала и всичко разбирала и ние трябвало да се отнасяме към нея така, сякаш той е жив. Лиза все пак е по-лек случай, майка й обаче съвсем е откачила, кажи-речи, всеки ден ходи на черква, дори се е кръстила. Превърнали са жилището в мавзолей, отрупали са всички стени с картини и снимки на момчето и в този мавзолей отглеждат и поливат мъката си, сякаш е цвете, та да разцъфва все по-разкошно. А аз търпя всичко това девет години, защото ужасно ми е жал за Лиза. Брат й беше гениален художник, никога не съм имал по-талантлив ученик. Андрей беше истински вундеркинд, не само художник, но и блестящ поет. А Лиза беше Сестрата на вундеркинда, и то Сестра с главна буква, защото и за това е нужен талант. Тя умееше да бъде толерантна, знаеше как да уталожва кризите му, когато Андрей започваше да хвърля четките по пода и да крещи, че е нищожен цапач и никога вече няма да пипне палитра. В момчето беше целият й живот, всичките й надежди, тя дишаше чрез него и за нея би било равносилно на смърт да признае, че вече го няма. Горкото ми безумно момиче.“

— Не, все пак сигурно най-важното е, че цветята са сини — продължаваше Лиза, без да забелязва, че Сотников почти не я слуша. — Спомняш ли си, Андрюша нарисува портрета ми в костюм на принцеса? Там съм с една рокля на сини цветя. Цветята всъщност бяха розови, но той ги направи сини, каза, че така било по-хубаво. Спомняш ли си?

— Спомням си — усмихна се Дима. — Беше невероятен портрет.

— Да-да — подзе Лиза и тръсна глава, — на изложбата го видя някакъв чужденец и искаше да го купи, но Андрюшенка му отговори: „Това е портретът на сестра ми, на моята принцеса. Не се продава, защото аз искам моята Лиза винаги да бъде с мен.“

Гласът й потрепери, по бузите й потекоха сълзи. Спомените за брат й бяха все така болезнени. Дмитрий приседна на страничната облегалка на креслото, прегърна момичето, притисна главата му до гърдите си. Той знаеше, че да я успокоява и утешава е безполезно губене на време, трябва просто да изчака тя да спре да плаче.

— Ами помниш ли как седяхме с теб точно както сега в ателието, ти ме галеше по главата и ми говореше, че Андрюша е необикновено талантлив и картините му ще заминат на изложба в Париж, а ние ще го придружаваме и ще се разхождаме по булевард „Кроазет“? — изхлипа Лиза.

— Помня, разбира се — тихо отговори Сотников. Всъщност нищо такова не помнеше, но беше опасно да се спори с Лиза.

— Аз бях на шестнайсет и бях влюбена в теб до уши, а ти дори не го забелязваше. Нали?

— Да. Тогава ти беше ужасно мило момиченце, но просто едно малко момиченце, а аз бях учител на брат ти, стар и солиден човек, бях на цели двайсет и седем години.

— Да, но когато ме прегръщаше и ми говореше за Париж, сърцето ми замираше. Беше като приказка. Дим, а кога осъзна, че ме обичаш?

„Никога“ — мислено произнесе Дима, но, разбира се, на глас каза съвсем друго.

Отношението му към Лиза беше сложно и объркано. До известен момент тя наистина беше за него само едно мило момиченце, сестра на неговия ученик. Като опитен педагог, той естествено виждаше, че тя е влюбена в него, но кой мъж учител не се е сблъсквал с такива неща? Нормално явление, дори не е прието да му се обръща внимание. Лиза водеше брат си в училището, търпеливо седеше в ъгъла и докато чакаше да свърши часът, тихо си бъбреше със Сотников за разни незначителни неща. Понякога Дмитрий я молеше да позира на учениците и тя на драго сърце се съгласяваше.

След смъртта на единайсетгодишния си брат Лиза продължи да ходи при художника, сякаш нищо не се бе променило, разговаряше с него за Андрей, за неговите картини и стихове. Тези посещения бяха редовни и сякаш съвсем естествени. Отначало Дима очакваше след време раните да заздравеят и тези тягостни посещения постепенно да секнат, но минаваха месеци, години, а Лиза, когато не беше в болница, продължаваше да идва в училището всеки четвъртък. Когато той взе да се тревожи, вече беше късно да се промени каквото и да било. Е, какво да й каже? Как да й обясни, че не бива да идва при него? Такова нещо се казва или веднага, или никога. Това е една от най-разпространените клопки, които могат да ти поставят съжалението и състраданието. И Дмитрий търпеше. Искрено съжаляваше Лиза, а себе си виждаше като коравосърдечен и бездушен човек, защото не можеше да се насили да изживява загубата на момчето със същата неистова сила.

Станаха любовници, когато Лиза навърши двайсет години. Това не му достави никаква радост, но Лиза сякаш живна малко, поотърси се, макар и за кратко, подаде глава от своята траурна черупка, в която се криеше постоянно. И тогава Дима Сотников реши, че ако е в състояние да направи нещо за нея, трябва да го направи въпреки всичко, въпреки другите жени, в които се влюбваше и с които спеше. Щом съществува илюзия, която помага на Лиза да овладява мъката си, той няма право да разрушава тази илюзия. Щом любовта й към него може да я крепи, той не бива да я лишава от тази подкрепа. Разбира се, това решение беше взето в ситуация, когато след един несполучил кратковременен брак Дима беше сигурен, че през близките три-четири години няма да повтори опита си да създаде семейство. Какво ще прави с Лиза, ако в живота му се появи жена, за която би пожелал да се ожени, Сотников не знаеше, но си казваше, че когато това се случи, тогава ще му мисли. И през ум не му минаваше да направи предложение на Лиза. Той изпитваше към нея много добри чувства и дори можеше веднъж седмично да демонстрира това в леглото. Но не я обичаше.

3.

Наближаваше шест часът и Настя си помисли, че ако Лесников не дойде до десет минути, ще трябва да се потътри сама към магазин „Орион“.

Тя вече не си спомняше кога за последен път си бе тръгнала от работа в шест, обикновено оставаше до късно, размишляваше върху фактите и събитията, чертаеше сложни схеми, градеше най-невероятни версии и измисляше хитри и оригинални начини те да бъдат проверени. Веднъж, за да разкрие серия от убийства, дори се принуди да прочете няколко трилъра на френски и италиански. Отначало колегите на Настя свиваха рамене и недоверчиво се усмихваха, след като началникът им, Виктор Алексеевич Гордеев, по прякор Житената питка, им съобщи, че е взел в отдела човек, който ще се занимава с анализи. Не виждаха особен смисъл в това и смятаха, че шефът им просто по нечия молба е уредил нечия щерка, а тъй като тя не познава детективската работа и нищо не умее, са й измислили въпросната митична аналитична работа. Това им се виждаше правдоподобно, още повече че вторият баща на Настя, Леонид Петрович, беше работил четвърт век като криминалист и с Житената питка бяха добри приятели.

Това беше преди десет години и трябваше да мине доста време, та ехидните усмивчици и ядните погледи постепенно да изчезнат от физиономиите на служителите от отдел „Тежки престъпления срещу личността“. Настя работеше за всички, изпълняваше всякакви молби и поръчения. Всеки можеше да отиде при нея и да каже: „Нещо не ми върви с комбинацията, която съм замислил. Връзката се къса ето тук и ето тук.“ Каменская се заключваше отвътре в кабинета си, вадеше прочутите си листове, чертаеше по тях неразбираеми стрелчици и кръгчета, а след два часа представяше пълен анализ на причините комбинацията да не върви и даваше съвет как да се отстранят тези причини. Тъй като притежаваше ясната методичност на математик, за когото думите „това не може да бъде“ не съществуват, тя обикновено не изпускаше нито една версия и нито едно обяснение, колкото и невероятни да изглеждаха те на пръв поглед, а прекрасната й памет й позволяваше да помни много сведения, които при първо поискване изваждаше на бял свят, за да ги съпостави, и след подобни съпоставяния те понякога лъсваха в съвсем друга светлина.

Днес Настя бе решила да изпълни обещанието, което бе дала на брат си, и да види какво представлява странното момиче Даша Сундиева. За да изпълни замисъла си по най-добрия начин, й се искаше да отиде до магазина с хубава скъпа кола. Затова чакаше с нетърпение колегата си Игор Лесников, който притежаваше лъскаво беемве. Още сутринта го бе помолила да й помогне и Лесников, винаги строг и сериозен, бе кимнал мълчаливо и бе хукнал по своите си работи. Настя така и не бе разбрала смяташе ли той да изпълни молбата й или не.

Когато стрелките на часовника показаха шест без две минути, Настя започна да се облича. Беше безсмислено да чака повече, ако смяташе да прекара в магазина поне един час, а магазинът затваряше в осем. Вече заключваше кабинета, когато видя в края на коридора Лесников — той крачеше към нея, без изобщо да бърза.

— Къде си тръгнала без мене? Да не си променила плановете си? — попита я спокойно.

— Не, просто изгубих надежда, че ще дойдеш.

— Но нали ти обещах! — невъзмутимо отвърна Лесников. — Как бих могъл да не дойда? Ако нещо ми беше попречило, щях да ти се обадя по телефона.

За любезността и точността на Игор Лесников из Московското управление на вътрешните работи се носеха легенди, които понякога се превръщаха в анекдоти. Коридорите на „Петровка“ 38 вероятно не бяха виждали по-сериозен и спокоен човек, откак бе построено зданието. На това отгоре той беше красив и половината от женското население на страната, наречена „Московско управление на вътрешните работи“, тайно въздишаше по него. Но Лесников беше примерен, любящ съпруг и щастлив баща, никой не би могъл да го упрекне в каквото и да било: през тези дълги години нито една служителка на „Петровка“ не бе получила знак на внимание от него.

Когато стигнаха до „Орион“, Настя го помоли:

— Паркирай така, че колата да се вижда от магазина през витрината. Аз ще вляза, след десет-петнайсет минути ще изляза, ще си поприказвам малко с тебе и след това можеш да си тръгваш.

— Добре — кратко отговори Игор и грижливо паркира автомобила.

„В живота ми започна период на запознаване с богатството — присмехулно си помисли Настя. — Първи беше Льошик с роклята за шестстотин долара, после брат ми, милионерът, а сега и магазин, където цените дори във валута са с много цифри.“

Настя забеляза Даша Сундиева от пръв поглед. В този скъп магазин имаше съвсем малко посетители, а отделът за дамско облекло беше буквално пуст.

Брат й не си въобразяваше, Даша наистина беше красавица. При това не беше красива в пълния смисъл на думата. След като я разгледа по-внимателно, Настя забеляза, че чертите на лицето й далеч не бяха правилни, кожата й не беше много хубава, а краката можеха да бъдат и по-дълги. За сметка на това тя имаше разкошна гъста златистомедна коса, която падаше на плътни вълни по раменете й, яркосини очи, чаровна руменина по скулите и трапчинки на бузите. Но най-хубавото в това момиче беше изражението на лицето му — приветливо, радостно, открито и доброжелателно, тъй че то сигурно би изглеждало красиво дори всъщност да беше истински грозно.

Настя влезе в отдела и се спря, оглеждайки щендерите с най-разнообразни модели дамски дрехи.

— Добър вечер. Мога ли да ви помогна? — тутакси дойде при нея продавачката, грейнала в добре тренирана професионална усмивка.

— Може би — загадъчно отговори Настя. — Имам доста сложен проблем.

Очакваше при тези думи Даша да загуби интерес, но сбърка. Момичето грейна още повече и радостно се изчерви.

— Надявам се заедно да решим проблема ви, дори да е много сложен.

„Спечели една точка — помисли си Настя. — Това, което правиш, ти е интересно. Сега да видим колко грамотно правиш това, което ти е интересно.“

— Трябва ми делови костюм, с който да ходя на работа. Но имам редица условия: първо, полата не бива да бъде къса, второ, той не бива да спъва движенията ми, трето, трябва да бъде такъв, че да може да се носи с обувки с нисък ток или изобщо без ток, четвърто, не бива да бъде ярък или много официален, пето, да е от немачкаем плат и да не се нуждае от ежедневно гладене. И най-сетне, шесто, трябва да ми отива. Това май е най-трудното. Е, какво, ще се справим ли?

Даша весело се усмихна.

— Колкото по-трудна е задачата, толкова по-интересно е да я решаваш. Съгласна ли сте?

— Ами… общо взето, да — слиса се Настя от тези думи, защото те бяха нейни, произнасяше ги твърде често. Интересно момиче е тази Даша Сундиева. Без никакво усилие спечели втора точка.

— Тогава да започнем от най-важното. Хайде да решим какви костюми ви отиват, а пък вече после от тях ще избираме такива, които да отговарят на вашите условия.

— Най-сложното е, че на мен изобщо не ми отива костюм, затова не знам какъв трябва да бъде. Просто ми се налага да ходя на работа с костюм, тъй че съм принудена да си купя. Инак предпочитам друг вид дрехи.

Даша се отдалечи на няколко крачки и заразглежда клиентката си.

— Обърнете се, ако обичате. Така, добре. Разкопчайте якето, а най-добре да го свалите. Бюст четирийсет и осем — петдесет, талия четирийсет и шест, ханш четирийсет и шест, четвърти ръст. Нищо чудно, че ви е трудно да си купите дреха.

— Защо? — изненада се Настя. Някак си не беше се замисляла за това, защото нищо не си купуваше. Имаше съвсем приличен гардероб, защото майка й, която често излизаше в чужбина и живееше дълго там, редовно й изпращаше скъпи модерни дрешки, но на практика Настя никога не ги обличаше, защото предпочиташе дънки, фланелки лете и пуловери зиме, както и удобни маратонки.

— Причините са две. Първо, дрехите, които ви стоят добре на талията и ханша, са ви тесни в бюста, а дрехи, които ви стават в бюста, стоят халтаво на талията. По принцип сте четирийсет и осми номер, но за вашия ръст сте прекалено слаба. Не боледувате ли?

— Не. Просто се храня неправилно, пък и работата ми е нервна — поясни Настя, преди да е успяла да съобрази, че едва ли не се впуска в откровения с това непознато, и то подозрително момиче. Май има дарба да предразполага хората?

— Вторият проблем е, че на външния ви облик му липсва индивидуалност. По някаква причина вие го криете или не го създавате. Затова нищо не ви отива.

— Не ви разбрах — навъси се Настя.

Всъщност прекрасно бе разбрала всичко и бе принудена да си признае, че хлапачката го бе казала много точно. Умна е, мисли бързо, има богат речник, който й позволява да формулира мислите си достатъчно точно и същевременно стегнато и тактично. Набито око на професионалист. Природно обаяние, привлекателно за хората. Умение да разговориш събеседника и да го подтикнеш към откровеност. Колко точки набра, Даря Сундиева? Шест. Браво. Нищо чудно, че брат ми Александър се е влюбил в тебе до полуда. Но ако е прав в подозренията си, тогава си дяволски опасна престъпница, защото с твоите данни можеш да направиш големи бели.

— Ще се постарая да ви обясня — продължи продавачката. — Какво имаме предвид, като казваме, че една рокля отива на жената или не й отива? Първо, съчетанието на цветовете: цветът на дрехата трябва изгодно да подчертава или откроява цвета на косата и очите. Второ, съчетанието на стиловете: моделът и стилът на дрехата трябва да отговарят на образа, който жената си създава и поддържа чрез прическата, грима, украшенията, осанката, чрез походката и маниерите си, дори чрез говора. Разбирате ли ме?

Настя кимна.

— Продължавайте, моля. Много е интересно.

— Съгласете се, когато една жена по изтъркани джинси и каубойско яке си направи вечерен грим, сложна прическа и се окичи с брилянти, това е нелепо. Точно толкова нелепо е облечена в скъп костюм жена да ходи несресана и с евтина бижутерия на шията и ушите. Или пък дама с вечерна рокля да говори дрезгаво и да псува като хамалин. Образът трябва да бъде цялостен, разбирате ли?

— Да, естествено.

— За да подберем костюм, който ви отива, трябва да видим образа ви. А вие нямате такъв.

— Тоест искате да кажете, че съм никаква?

— Вие се правите никаква — разпалено възрази Даша. — С вашите природни дадености можете да бъдете всякаква, но вие, кой знае защо, не го желаете. Или не знаете как да го направите. Затова хайде да решим каква искате да бъдете, а после ще продължим.

„Седем точки — мислено преброи Настя. — Пръв ми разкри природните особености на моята външност вторият ми баща преди много години, когато ми обясни, че върху моето невзрачно безцветно лице може да се нарисува абсолютно всичко — от грозота до ослепителна красота. Може умело да се полага грим, да се сменят цветът на косата и очите, прическата и походката, гласът и начинът на говорене. Аз се учих на всичко това в младостта си, а мама ми изпращаше от чужбина разноцветни контактни лещи и специална козметика. Тъй че владея изкуството на създаване на образ не по-зле от тази визажистка. Друг е въпросът, че почти не използвам това изкуство в ежедневието, защото изобщо не ми е интересно как изглеждам и дали мъжете ме харесват. Интересно ми е да решавам задачки.“

Тя припряно погледна часовника си, после изви очи през витрината към улицата. Бляскавата кола на Лесников беше съвсем наблизо и се виждаше добре.

— Чувствам, че ние с вас ще се заемем с моите проблеми сериозно. Трябва да пусна шофьора да вечеря. Сега ще се върна.

Настя отиде при колата, отвори вратата откъм мястото на пътника.

— Благодаря ти, Игор, много ми помогна. Я сега погледни зад гърба ми, към витрината. Виждаш ли там едно момиче?

— Блондинка ли? Виждам я.

— Гледа ли към нас?

— Не, застанала е с гръб.

— Слез, ако обичаш — помоли го Настя, — не мога да стоя наведена, гърбът ме боли.

— Защо тогава не седнеш в колата?

— Не, искам тя да ме види заедно с теб и колата. Създавам образ на заможна дама с приумици.

Игор слезе от колата и застана с лице към витрината.

— Е, какво прави тя? — нетърпеливо попита Настя. Искаше й се по-скоро да се върне в магазина при странното и дори подозрително момиче Даша и да продължи експеримента си.

— Излезе от отдела. Аха, отиде в съседния, разговаря с продавачката, отива при манекените — тихо коментираше Лесников. — Сваля от тях перуки. Една, две, три, четири перуки, пак отива при продавачката, връща се в своя отдел. Подрежда перуките на щанда. Обръща се. Гледа ни.

— Сигурен ли си, че ни гледа?

— Абсолютно, усмихва се.

— Какво, на тебе ли се усмихва?

— Не, на нещо, което сигурно си мисли. Физиономията й е замислена.

— Още ли ни гледа?

— Аха. Мисля, че те изучава от главата до петите.

— Добре, достатъчно — реши Настя. — Видя красивата кола с красивия шофьор, мога да се връщам. Всичко хубаво, Игорьок!

Когато се върна в магазина, Настя веднага видя, че щендерът до щанда на продавачката е пълен с костюми. Много добре си спомняше, че когато разговаряше с Даша, този щендер беше празен.

— Всичко наред ли е? — приветливо й се усмихна продавачката. — Тогава да продължим, ако не сте се отказали. Подбрах за вас костюми и перуки, за да можем да помислим какъв образ ще си създавате. Предлагам ви да изберете между платинена блондинка с масленозелена цветова гама или средно руса със сиви и бледолилави оттенъци.

— А каква е разликата? — попита Настя, почувствала се като изпитващ професор. Тя прекрасно знаеше каква е разликата, за нея беше важно да чуе отговора, за да провери Даша.

— Платинената блондинка в съчетание с масленозелени оттенъци ще ви даде образ на жена с минало, страдала, обичала, сдържана, външно студена, но без това да изключва една природна страст. Средно русата коса в съчетание със сиви и бледолилави цветове създава образ на кротка, сговорчива, добра, домашна жена, открита и нежна. Избирайте.

След час Настя си тръгна от магазин „Орион“ с един купен с парите на брат й костюм от масленозелена коприна и със смътното усещане, че синеоката златокоса Даша Сундиева е много по-сложна, отколкото би я преценил и най-пристрастният и склонен към подозрения съдия. Умните и проницателни хора рядко са открити и доброжелателни, защото умните и проницателни хора винаги те виждат като на рентген, с всичките ти нелицеприятни мисли. След което тяхната доброжелателност рязко спада. Хора като Даша просто не съществуват. Настя беше сигурна, че у нея има нещо престорено. И тъй като не е възможно да имитираш ум, професионализъм и проницателност, ако си неграмотен глупак, остава да си мислим, че изкуствени са приветливостта, добротата и откритостта. Твърде вероятно е, братко, да не грешиш. Определено има нещо съмнително в твоето момиче.

Още с отварянето на вратата вкъщи Настя чу звъненето на телефона.

— Вдигни! — извика й от вътрешната стая Чистяков. — Сигурно е пак брат ти, вече десет пъти те търси.

Наистина беше Александър Каменски, който с вълнение очакваше каква присъда ще произнесе Настя.

— Засега не мога да кажа нищо определено — честно каза Настя. — Може би си прав, но не мога да бъда напълно сигурна.

— Какво да правя тогава? — притеснено попита той.

— Не се тръшкай. Дръж се, сякаш нищо не се е случило, срещай се с Даша, само не я води на гости. А аз след ден-два ще повторя посещението. Може нещо да се проясни.

— Признателен съм ти, сестричке. Извинявай, че ти отнемам от времето — благодари й Саша.

4.

Докато караше жигулата си по Ленинградското шосе от летище Шереметиево към града, той си мислеше, че бензинът едва ще му стигне да се прибере. Денят му се бе случил натоварен, Игор Ерохин бе сновал из цяла Москва, но докато той бе пристигал с една кола до дадено място, а си бе тръгвал с друга, неговият преследвач не бе сменял колата и към края на деня проблемът с бензина бе станал особено остър.

През целия период на наблюдението, продължило почти три месеца, човекът, който следеше Ерохин, бе ходил до Шереметиево най-малко десет пъти. Игор ту бе вземал някой самолет, ту бе изпращал някого, ту бе посрещал хора с многобройни куфари и сакове. Наблюдението не се водеше систематично, само при възможност, когато този човек имаше свободно време, тъй че той все още не разполагаше с подробна картина на начина на живот на Ерохин, но такава картина не му и трябваше. Човекът в бялата жигула знаеше точно какви сведения иска да получи и търпеливо, използвайки всеки свободен час, следеше Игор и си отбелязваше къде ходи той и кога какво прави, с кого се среща, по какви маршрути се прибира вкъщи вечер. Този човек беше търпелив, умееше да се спотайва и да чака, непреодолимата потребност да действа му бе непозната.

През последните дни преследвачът бе забелязал, че Игор следи някаква млада жена, и то го прави не сам, а поред с още двама приятели. Впрочем приятелите може да бяха и повече, защото шофьорът на жигулата не следеше Ерохин постоянно. Това му се видя забавно. Да наблюдаваш наблюдаващ. Той не изпитваше интерес към тази жена и не се опитваше да разбере коя е и защо Игор и неговите приятели я следят. Той имаше съвсем друга задача.

Микробусът, с който пътуваше Игор, влезе в един двор и спря пред входа. Заедно с Ерохин слязоха още трима мъже и започнаха да разтоварват огромни куфари и сакове. Човекът с жигулата не влезе в двора, беше виждал тази процедура неведнъж и знаеше, че в саковете и куфарите има докарани от куфарните търговци кожени изделия от Турция и Гърция, които утре ще се появят на пазара в Лужники или Конково. В това нямаше нищо интересно.

След като разтовариха багажа и го пренесоха в сградата, Игор се качи в микробуса и пое към дома си, където пък се качи в собственото си ауди и отпътува към центъра, на „Тверская“. Слезе от колата близо до паметника на Долгоруки, където го чакаше младеж кавказки тип, размени няколко думи с него, след което младият кавказец си тръгна, а Ерохин се върна при аудито и се качи, но не тръгна за никъде. Мъжът в жигулата вече знаеше, че сега обектът на неговия интерес ще чака да се появи жената, после ще я преследва, докато тя се прибере вкъщи късно вечерта. И в това нямаше нищо интересно. След наблюденията си от миналата седмица мъжът вече беше научил къде живее жената и маршрутът, по който щеше да се прибере Игор, не му допадаше.

Той погледна часовника си и указателя за бензина, после решително обърна и пое към бензиностанцията. За днес бе приключил с наблюдението.