Няма връщане назад

ГЛАВА 1.

Не беше нужно да крият срещите си, защото и тримата се познаваха отдавна, нещо повече — в миналото ги бяха свързвали не само службата и общите задачи, но и общите неприятности, а в настоящето — взаимната подкрепа в сложната работа по преодоляване последствията от въпросните неприятности. Така че днешният разговор се водеше не в конспиративната обстановка на някоя хитро измислена неутрална територия, а на най-обикновената вила на единия от събеседниците, по най-обичайното за излизане извън града време — в събота, около пет следобед, на чист въздух, около димящо барбекю, поставено на десетина метра от входа на вилата.

— Надявам се, не сте забравили за онзи журналист, заради когото на главите ни се стовариха толкова проблеми? — уж между другото попита собственикът на вилата, солиден пълен мъж с едра глава, гладки бузи и блестящи изпъкнали очи, който приличаше повече на преуспяващ учен, отколкото на бивш началник, който преди известно време с трясък е рухнал от ръководното кресло.

— Да бе, ще го забравим, как не — отвърна през зъби мършав, много висок мъж, докато ловко обръщаше над жарта тънките шишове с нанизани на тях късчета овнешко.

Трета в тази съвсем обикновена компания беше жена на петдесетина години с усмихнато, но някак злобно лице, стройна и много добре поддържана. Тя щеше да изглежда с поне осем години по-млада, ако не бяха небоядисаните й бели коси. Стоеше с ръце, пъхнати в джобовете на тънкото си скъпо яке, поклащаше се от пети на пръсти и обратно и разглеждаше върховете на безбройните борове, които растяха около вилното място.

На пръв поглед тя сякаш дори не чу произнесените полугласно реплики, но не беше така.

— Но нали той… такова… — подхвърли тя равнодушно, без да откъсва поглед от полюшващите се тъмнозелени клони.

— Именно де — изтежко потвърди Солидния. — Журналистът… такова, а материалите му къде са?

— Публикувани са — все така равнодушно каза Жената.

— Само докато беше жив — възрази Солидния. — След неговата гибел не е публикувано нищо повече. И не се е вдигал никакъв шум. Какъв е изводът от това?

— Изводът е, че той не е изровил нищо повече — обади се Мършавия. — Каквото е изровил, това публикуваха. А после — край. Защо изобщо говорим за това? Нас не ни интересува какво и за кого още е изровил, важното е, че успя да оклепа нас. Ние сме си ние, а за чуждите кахъри на мен хич не ми пука. Ако още някой изгори след смъртта му, много важно.

— Не си стратег ти, приятелю, не си стратег и дори не си тактик — поклати глава Солидния. — Ами ако ви кажа, че след гибелта на тази писарушка е останала цяла купчина материали, които той не е успял да обработи и да пробута в своето вестниче?

— Ами да е останала. — Мършавия направи непредпазливо движение, опари си пръстите в нажежената част на шиша и болезнено смръщи красивото си фино лице. — Нас това какво ни засяга?

— Откъде се знае за материалите? — В гласа на Жената прозвуча пробудил се интерес. Тя, за разлика от съпруга си, беше и тактик, и стратег, така че мигновено долови неизказаната мисъл на Солидния. — И доколко е достоверна тази информация?

— Сама прецени.

С жест на фокусник Солидния извади от дълбокия джоб на широката си кожена жилетка, наметната върху светлата риза с къси ръкави, книжка джобен формат с меки корици и я показа на Жената.

— Това нищо ли не ти говори?

— Абсолютно — сви рамене тя. — Аз не чета такива неща.

— И аз не чета — позасмя се Солидния. — Виж, моята съпруга обаче ги чете. И знаеш ли какво ми каза тя завчера? Че в това книжле бил описан нашият общ познат от съседната област. Тя прекрасно си го спомня и го е разпознала безпогрешно. Разбира се, името било друго, обаче длъжността, описанието на външността, навиците му, стилът му на говорене и дори някои негови прегрешения — всичко съвпадало съвсем точно. Аз не повярвах, но тя ми посочи едно конкретно място, за да го прочета лично, като си легна.

— И? — вдигна разтревожени очи Мършавия към Солидния. — Какво прочете?

— Охо, да беше само там! Като някакъв идиот цяла нощ четох, съпоставях, водих си бележки с молив по полетата, още сутринта пратих шофьора да изкупи всички книжки от тази поредица и два дни след това, докато вие там сте се наслаждавали на живота, седях и не вдигнах глава, докато не ги прочетох всички. Останала е информация след този кучи син! Останала е! Само че къде е? Ако я бяха намерили при обиска на дома му или в редакцията, ние вече щяхме да знаем, щеше да се вдигне шум до бога. Обаче — тишина. Според версията за отмъщение заради публикациите нас ни извикаха по веднъж и после всичко утихна. Следващата стъпка трябваше да е версията за предупреждение заради подготвяни публикации, тоест, да започнат да оглеждат подробно всички хора, за които той е успял да събере материали, но не е успял да ги предаде за печат. И ако следствието се беше заело с тази версия, случаят трябваше да се разследва и до днес, защото участниците щяха да са цяло море. Следствието обаче беше закрито. Прекратено. Питал съм, сигурно е. И което е най-любопитното, било е прекратено отдавна, преди почти година.

— Защо е било прекратено? — присви очи Жената. — Те какво, не вярват ли, че става дума за нещастен случай? Защо следствието не е било прекратено поради липса на доказателства за престъпление?

— Явно не вярват в това. Кой знае защо, никой не иска да вярва в нещастни случаи с журналисти — отново някак ядно се позасмя Солидния. — Нещастен случай може да стане с кого ли не — с портиера чичо Ваня, с олимпийски шампион, дори с разузнавач. Само не и с журналист. Ако един журналист не е бил споходен от естествена смърт поради продължително боледуване, то непременно ще е станало, защото се е борил за правдата, а злостни негодници като нас са се опитвали да го спрат. Стереотип на мислене, насаждан от самите журналисти. Те, видите ли, са нещо специално, за разлика от нас, умират само и единствено на бойния си пост. Добре де, всичко това няма значение, приятели мои. Важно е едно: версията за нещастния случай не е минала, а следствието не разполага с никакви други версии, проверили са всичко, което са могли да измислят, и вече няма какво да проверяват, затова са прекратили делото. А щом са го приключили толкова бързо, само за шест месеца, значи събраните от журналиста материали са изчезнали. Следствието не разполага с тях. А ония драскачи на художествени книжлета разполагат. И аз искам да ги получим.

— Защо? — учуди се Мършавия. — За какво са ти притрябвали?

— Не на мен, а на нас. На всички нас — спокойно сряза мъжа си Жената. — Прекрасна идея, трябва добре да обмислим плана за нейното реализиране. Привършваш ли вече? Месото да не прегори?

— Още две минути. Може да подреждате масата — съобщи с леко обиден тон Мършавия, след като огледа с опитно око шишовете с овнешкото.

— Е, прекрасно тогава — кимна тя. — Ще хапнем мълчешком, ще помислим, а после ще обсъдим какво трябва да правим по-нататък.

Жената отново вдигна глава и устреми очи към успокояващата зеленина на боровете, но успя да улови одобрителния възхитен поглед, който й хвърли Солидния. „Прочете“ абсолютно безпогрешно посланието и по навик потисна доволната си усмивка.

„Ето за коя трябваше да се оженя. Да, но сега е вече късно, не е хубаво да отнемаш съпругите на приятелите си. Ех, ако с него не ни свързваха отдавнашни отношения, аз щях…“ — помисли си Солидния.

Както много мъже в подобни моменти, той най-напред си помисли за невъзможността да предаде мъжкото приятелство. Мисъл за предателство спрямо съпругата му дори не му хрумна.

— … Следователно можем да смятаме, че статистическият модел на личността на престъпниците, които извършват кражби, не е достоверен. Именно това е причината мероприятията за предотвратяване на тези престъпления и тяхното разкриване да са неефективни. По-просто казано, нашите знания са непълни и всъщност ние не знаем кого да търсим.

Настя си пое дъх и впери очи в една драскотинка на ръба на полираното бюро. От тази страна на бюрото тя беше сама. Съвсем сама, с всичките си на пръв поглед спорни, но изстрадани в дългогодишната работа в криминалната милиция възгледи. Срещу нея седеше комисията на кандидатския изпит по наказателно право и криминология. Тя си изпя без запъване въпроса по право, в него нямаше спорни моменти, всички теоретични дискусии бяха приключили много отдавна, още през шейсетте години, когато се е приемала новата концепция за наказателното право.

Виж, с въпроса по криминология нещата не стояха така гладко. Вярно, би могла да преразкаже всичко написано в учебници и монографии, но Настя Каменская имаше своя гледна точка по всички изводи, които се основаваха върху анализа на статистиката. И ако в учебника например се твърдеше, че сред лицата, извършващи престъпления, рецидивистите представляват двайсет и пет процента, тя не можеше, абе просто не можеше да се насили тъпо да повтори това число, защото този дял й се струваше повече от съмнителен.

Тези съмнения се разпростираха не само върху показателите на рецидива, но и върху много други неща, какво ти върху много — практически върху всичко. За единствен годен показател в статистиката Настя смяташе броя на разкритите престъпници, това число не можеше да се разглежда двояко, защото колкото са били заловени — толкова, не можеш нито да ги увеличиш, нито да ги намалиш. Всички останали показатели имаха отношение само към въпросните заловени престъпници и ги описваха напълно коректно. Е, и какво от това? А какво знаем ние за хората, които не са били заловени? Може те всички до един да са рецидивисти. Или обратното… И е напълно вероятно всички те да са жени, макар официалната статистика да твърди, че жените престъпнички са само около петнайсет процента. И непълнолетните са приблизително толкова. През петнайсетте години работа на „Петровка“ Настя се беше убедила, че разкритото престъпление далеч не е като неразкритото. Щом не са успели да разкрият едно престъпление, значи то се отличава по нещо от това, което все пак са съумели да разкрият.

А тъй като всяко действие, всяка постъпка носи върху себе си отпечатъка на личността, логично е да се предполага, че всички разлики се коренят именно в личността на престъпника.

Изпълнителят на престъплението е принципно друг, именно затова самото престъпление не може да бъде разкрито.

Тя се опитваше в лаконична форма да разясни мисълта си на членовете на комисията, но явно не успяваше, защото по лицата на докторите и кандидатите на науките (шестима на брой) се четеше недоумение, поравно разпределено между скептичност и благородно негодувание.

— Правилно ли ви разбрах, Анастасия… ммм… — Председателят на комисията прелисти документите. — … Павловна, че вие подлагате на съмнение всичко написано през последните трийсет години в учебниците по криминология? Не е ли прекалено смело от ваша страна?

Е, естествено, тя не очакваше нищо друго. Сега ще я изхвърлят оттук като мръсно коте и с трясък ще затръшнат пред нея вратата към науката. На ти сега изфукване. Но от друга страна, тя непременно искаше да изложи своите съображения, защото именно те трябваше да залегнат в основата на дисертацията й, разбира се, ако изобщо се стигне до дисертация. А ако тя не издържи по специалността, може и да не се стигне до дисертация.

— Аз не подлагам на съмнение всичко, говоря само за това, което се основава върху анализа на данните за разкритите престъпления и заловените престъпници — мрачно отговори Настя, без да откъсва поглед от драскотинката на бюрото. — Ако разкриваемостта на престъпленията се доближаваше до сто процента, аз нямаше да имам съмнения. И то само в случай че не съществуваха латентни престъпления. А те съществуват и изследванията показват, че за всяко трето престъпление гражданите не съобщават в милицията. От всеки сто извършени кражби милицията научава само за седемдесет. Разкриваемостта на кражбите е не повече от петдесет процента, тоест ние сме разкрили само трийсет и пет престъпления от сто реално извършени. Това е в най-добрия случай. И имаме данни за крадците, извършили само тези трийсет и пет кражби. Ами останалите шейсет и пет? Какво знаем за тях? Нищо. Какви основания имаме да смятаме, че шейсет и петимата незаловени крадци са точно като онези трийсет и петима, които сме заловили? Никакви.

— Но трийсет и пет от сто е напълно представителна извадка — обади се седналият в края млад доктор на науките, същият, в чиито публикации Настя бе прочела данните за латентните престъпления. — По трийсет и пет процента ние имаме право да съдим за характеристиките на останалите. Вие вероятно не сте запозната с основите на социологията и статистическия анализ.

Настя разбра, че нещата отиват на зле, явно смятат да я скъсат и да я обвинят в липса на елементарни знания. Ами добре тогава, сега тя ще се бори до последно, а пък ако не вземе изпита — какво, да не би да е дошъл краят на света, ще се яви догодина. Ще напише нов рапорт с молба да я допуснат до изпит и ще направи нов опит. Жалко, че другите два изпита — по чужд език и философия — тя вече взе с отличен.

— Трийсет и пет процентовата извадка може да задоволи хора, които се примиряват с голяма статистическа грешка. Ако при изчисляването на средностатистическите показатели за възраст на престъпника ме задоволява грешка от десет години, можем да се опираме и на трийсет и пет процента. Но ако искам грешката да е по-малко от една година, извадката трябва да е от петдесет до шейсет процента от целия масив. Примерно — за всеки случай добави тя. — Но не това е най-важното. Най-важното е, че извадката трябва да бъде случайна, само в такъв случай тя може да се смята за представителна. А аз смятам, че тези злополучни трийсет и пет процента, ако говорим за кражби, не са случайна подборка. Тези трийсет и пет процента са закономерност, разбирате ли? Ние залавяме само онези престъпници, които можем да заловим, нали? Само онези, за които имаме достатъчно знания и интелект. А останалите шейсет и пет процента от крадците са съвсем различни. Разбира се, по другите видове престъпления и цифрите са съвсем други, там имаме друга латентност и друга разкриваемост, но общата идея си остава. По статистическите данни ние можем да съдим само за разкритите престъпници и нямаме право да разпростираме получените изводи върху целия контингент.

В кабинета на началника на катедрата по наказателно право, където заседаваше комисията, се възцари пауза — вярно, кратка, но недоброжелателна.

— Свободна сте — сухо произнесе професорът председател. — Почакайте в коридора. Вие май бяхте последната? Няма други, нали?

— Няма. Благодаря — смотолеви Настя и се шмугна през вратата.

Бяха четирима — един следовател, двама служители от централния апарат на министерството и тя, Настя Каменская — четирима кандидати, които днес държаха кандидатски изпит по наказателно право и криминология. Тримата, вече явили се, дружно вдигнаха очи към нея: Как е, мина ли? Тя мълчаливо поклати глава.

— Ама какво, съвсем зле ли беше? — съчувствено попита младежът с куртка със следователски петлици. — На нито един въпрос ли не отговори?

— Отговорих — въздъхна Настя. — Но моите отговори не им харесаха.

— Я стига — ободряващо се намеси един от апаратчиците от министерството, — няма значение дали им харесва. Важното е, че си отговаряла. А ако не са съгласни — техен проблем, ти имаш право на собствена позиция. Нали си спомняш, в един филм казваха: тръсни им го уверено, това ще се нарече гледна точка. Уверено ли говореше, или мънкаше?

— Не знам… Май мънках. Нали човек не може да се чуе отстрани.

— Ако си мънкала, тогава лошо — обади се и вторият апаратчик. — От личен опит знам: ако докладваш с уверен тон, можеш да втълпиш на началството какви ли не глупости. А ако се правиш на интелигентен, не минава и най-правилната идея. Я аз да послушам какво обсъждат там.

Той леко отстрани Настя към противоположната страна на коридора и допря ухо до вратата. След няколко секунди, без да извръща глава, махна с ръка по посока на своя колега от министерството и разпери четири пръста.

— Писали са ми четворка — радостно се усмихна колегата. — Уф, олекна ми. По право що-годе ме бива, ориентирам се, но от криминология изобщо не разбирам.

Със следващия жест, изразил се в тупане по гърдите и ново разперване на четирите пръста, подслушвачът възвести своята оценка. След няколко минути кандидатите научиха, че младият следовател е получил отличен. А после работите се закучиха… Апаратчикът бърчеше вежди, потриваше изкривения си в неудобната поза врат, мърдаше устни, но не вдигаше и не вдигаше ръка с разперени пръсти. Най-сетне се отлепи от заветната врата и се приближи до останалите.

— Ти какво си им наприказвала? — попита той и любопитно огледа Настя. — Какви скандални работи си твърдяла?

— Защо скандални? — слиса се тя.

— Ами там си говорят, че не бива да те допускат до аудиторията и че ако защитиш и започнеш да преподаваш, това ще е пълна катастрофа. И нещо там за баща ти. Че нали, само от уважение към него и така нататък. Ти да не си дъщеря на някоя клечка?

— Не съм — рязко отсече Настя и прехапа устна, — аз съм си аз. Бъркат ме с някого. Казаха ли нещо за оценката?

— Колебаят се между тройка и двойка. Оня, очилатият, с тънкия глас, много иска да те скъсат, никак не си му харесала със скандалните си твърдения, а председателят го стряска с баща ти. Не различавам гласовете на останалите. Но някой от тях изтърси, че все пак си им натрила носовете със статистическия анализ и само за това може да ти се пише четворка, говореше и нещо за математика, че незнайно защо си разбирала от нея и това било хубаво, а те веднага му зашъткаха. Смятат, че не си уважавала трудовете на основоположниците и си се мислела за най-умната.

Значи двойка. Или тройка, което е не по-малко гадно, защото Настя владееше добре и правото, и криминологията. И още по-гадно е, че са намесили баща й. Тя е на четирийсет и три години, вече от двайсет години е престанала да бъде „дъщерята на Леонид Петрович“. Първо стана просто Настя Каменская от оперативната група, после Каменская от отдела на „същия онзи Гордеев“, а на около четирийсет се превърна в „същата онази Каменская“. Има репутация, спечелена самостоятелно, чрез собствения й труд, собствения й мозък и собственото й здраве. Вече отдавна има чин подполковник от милицията, името й фигурира в десетки заповеди за отличия заради разкриване на особено тежки престъпления. И ето моля, готови са да й пишат тройка на изпит само от уважение към баща й, който всъщност не й е роден, а втори баща. А, не, много благодаря, господа професори, по-добре ми пишете двойка, само не споменавайте татко.

Тя се извърна към прозореца и отправи празен поглед към капките дъжд, стичащи се по стъклото. Текат ли, текат, нищо не ги интересува…

Той гледаше като омагьосан стичащите се по стъклото дъждовни капки. Ето го материалното олицетворение на неочакваната идея, която го споходи. Разбира се, това не беше изцяло негова идея, сам никога не би могъл да измисли такова нещо, беше я прочел в някои книги, случайно попаднали в ръцете му. Защото какво е една дъждовна капка върху стъклото? Съществува кръговрат на водата в природата, това го беше учил още в часовете по природознание… или как се казваше този предмет? На планетата има една маса вода, част от нея се изпарява, кондензира, пада на земята във вид на валежи, после отново се изпарява… Като цяло, никъде не се губи и не изчезва окончателно. Но когато тази вода е в периода на съществуването си във вид на валежи, вариантите могат да бъдат много. Снежинката може да падне в пряспа и да се слее с общата маса, да полежи в студа до пролетта във вид на сняг, после да се стопи, да се изпари и издигне нагоре. А може и да падне на нечия длан, да остави някого да се наслаждава няколко секунди на нейната красота, изящество и неповторимост и да се превърне в капчица студена вода. Човекът ще избърше капчицата с носна кърпа или салфетка, после салфетката ще изсъхне, водата ще се изпари и всичко ще започне отначало. И какво я очаква при следващото завъртане? Неизвестно. Може би тя ще стане дъжд, може би отново сняг, а може би роса, може да капне върху покрив на сграда и тогава нейното разтапяне и изпаряване ще е само въпрос на смяна на сезоните, а може да падне в океана и тогава тя още много, много десетилетия или векове ще трябва да чака своя шанс сред километрите пластове вода. Спокойно ще плува, ще си спомня как е била невероятно красива снежинка, как е лежала като капчица роса върху листенце на маргаритка, как я е настъпило скитащо куче, претичало през кална локва в покрайнините на провинциален град. После кучето е тръснало лапа, капчицата вода е отлетяла и е попаднала върху загрят от слънцето камък… Може да й се е искало да поживее още във вид на дъждовна вода в локвата — минават хора, разни звуци долитат, интересно е, но ето че сега трябва да се изпари от топлото камъче и да започне целия път отново.

А ето че живее в океана. Че какво? И тук е интересно, досега не е била в океана, тук има много растения, плуват различни рибки… Всяко нещо си има своята прелест и своята особеност.

Дъждовната капка пълзи по стъклото. Милиони точно такива капчици падат от небето, но само част от тях успяват да попаднат върху твърда повърхност — стъклото на прозореца например, и да станат видими за човешкото око. Прозорецът не е много висок по принцип, понякога е метър и половина, дори два, а понякога е съвсем мъничко прозорче, и пътят от мястото, където тя е попаднала върху стъклото, до долната рамка не е дълъг. А после вече според късмета — или се търкулваш надолу и се сливаш с общата маса вода, за да изчакаш своя ред за изпаряване и начало на ново завъртане, или изсъхваш, изпреварвайки другите по пътя към нови приключения. Но при всяко положение ти не изчезваш окончателно, въпросът е само колко време ще трябва да престоиш в една или друга форма и колко дълго ще могат да те виждат хората. Формата може да бъде унищожена, но същността — никога.

А нима човешкият живот не повтаря тази идея? Плътта е тленна, душата е безсмъртна…

Мисълта все още е неясна, не се е оформила отчетливо, но той ще я развива, той няма да се откаже от нея.

И тогава всички те ще научат. И ще разберат. И най-сетне ще го оценят.

Вратата се отвори, в коридора надникна секретарката на комисията.

— Другари офицери, можете да влезете.

Обявяването на оценките вървеше бързо. Капитан Хромченко — „отличен“, подполковник Татаринов — „добър“, майор Суладзе — „добър“, подполковник Каменская — „среден“. Значи все пак татко… Не, тая няма да я бъде.

— Моля да ми пишете „слаб“ — спокойно каза Настя, разбирайки, че и без това няма какво да губи.

Председателят на комисията, който обявяваше оценките, тежко въздъхна и целият му вид издаваше мисълта, че ето на, след като Господ не е дал мозък на жената, това се проявява в абсолютно всичко. И отговорите й идиотски, и поведението.

— Защо, ако мога да попитам? — запита той уморено.

— Защото знам криминологията по-добре от „среден“. И моите отговори ви направиха лошо впечатление не защото не владея материята, а защото не бях съумяла да се подготвя и да обмисля убедителни аргументи, които да ви накарат да приемете моята гледна точка. Моля да ми дадете възможност да се явя отново на изпит, аз още веднъж ще обмисля своите логически доводи, така че следващия път членовете на комисията да разберат хода на разсъжденията ми.

— Вие смятате, че нашата комисия не е достатъчно научно подготвена, и разчитате следващия път да ви провърви повече? — присмехулно я подкачи един от членовете на комисията. — Тоест, че всички тук сме тъпи, а в другата комисия ще ви очакват гении, чието интелектуално равнище отговаря на вашето? Доста смело изявление, бих казал.

— Аз смятам, че моят отговор беше абсолютно правилен, но недостатъчно аргументиран и зле формулиран — твърдо отговори тя.

— Логиката ви е странна — сви рамене председателят.

— Не е странна, просто не е като вашата. Именно затова за мъжете детективи е по-лесно и по-просто да ловят мъже престъпници. Те не разбират жените престъпнички, затова не могат да ги заловят. Между другото, именно затова аз не мога да се доверявам на статистическите данни за съотношението между жените и мъжете сред престъпниците. В действителност жените престъпнички са много повече, отколкото ни се струва.

Настя усещаше как острият лакът на майор Суладзе се забива в хълбока й чуваше думите му, процедени шепнешком през зъби: „Абе ти да не откачи? Млъквай веднага!“, но не можеше да се овладее. Ядът към себе си, задето не съумя да изложи ясно гледната си точка, ядът към членовете на комисията, които й бяха писали тройка от уважение към втория й баща, и срамът, че изпитва този яд, и недоволството от себе си, задето се срамува — всичките тези емоции се бяха смесили в едно невъобразимо кълбо и я караха да върши неща, които по принцип не й бяха присъщи. Настя Каменская никога не се бе изявявала като борец, особено за своите права.

Стените на кабинета се тресяха от гръмогласен смях. Пръв се засмя човекът, който бе писал научни трудове за латентната престъпност. След него прихна и се заля в смях председателят. След две минути се кискаха всички, освен Настя, която оклюмано чакаше участта си.

— Така да бяхте казали от самото начало — след като се насмя, одобрително каза председателят. — Такива аргументи са прости и разбираеми. Запомнете, другарю подполковник, най-сложните идеи в науката са онези, които могат да се обяснят с прости думи. Ако не се получава с прости думи, значи в идеята има някакъв проблем. Браво на вас, че не паднахте духом и съумяхте в последния момент да се стегнете. Това ще ви бъде много полезно при защитата на дисертацията, ако се каните в нея да отстоявате тези свои убеждения. Пред научния съвет няма да ви е лесно, така че предварително ви съчувствам. И имате късмет, че още не съм вписал оценките в протокола. Смятам, че членовете на комисията няма да имат нищо против да ви пишем „добър“.

Членовете на комисията не възразиха. Но на Настя, кой знае защо, й стана още по-неприятно. Сякаш си бе измолила тази оценка или я бе получила по нечестен начин.

— Е, де, защо се вкисваш? — окуражаваше я неуморимият Суладзе. — Получи добра оценка, а изглеждаш така, сякаш всички сме умрели. Хайде с нас, ще поседим и ще отпразнуваме събитието, а?

Настя се съгласи, но в последния момент се отказа и се прибра вкъщи. Момчетата, с които бе държала изпита, не разбираха настроението й, но Льошка непременно щеше да го разбере.

И той наистина го разбра.

— Асенка, нали си спомняш онази забележителна фраза на баща ти: Няма лошо време, времето винаги е хубаво, стига да си облечен както трябва. Няма лоши оценки, оценката винаги е добра, стига да я приемаш по правилния начин. Ти не си била готова да излагаш необичайните си идеи пред група учени. Считайки ги за очевидни, не си се подготвила достатъчно аргументирано да ги изясниш достъпно, убедително и същевременно деликатно. Деликатно, Асенка! Защото нито един учен, дори да има много прогресивни възгледи и да е много демократичен, не би търпял да дойде една хлапачка от улицата, която няма нито една публикация и не е посветила на научното поприще нито ден, и да започне да руши основите и да му дава акъл. Ти, меко казано, си проявила липса на разум, предвидливост и деликатност, моето момиче, но дори при тези обстоятелства си успяла да си спечелиш положителна оценка. А това за какво говори?

— За какво? — послушно попита Настя, която слушаше мъжа си като омагьосана.

Льоша произнасяше думите, които толкова й бяха нужни. Наричаше нещата със собствените им имена, без да се опитва да скрива нейните недостатъци и да изтъква качествата, говореше трезво и за едното, и за другото, така че изглеждаше обективен и убедителен. Докато Настя затъваше във вълни от емоции, като се наричаше с ужасни думи за грешките, които й показваше Льоша, забравяше за положителната страна на нещата, а когато се опитваше да се утеши и да мисли само за положителното, веднага се скастряше за слепотата и необективността си.

— Това говори, че идеите ти могат да бъдат възприети от научната общественост, че те не са смахнати, че зад тях стои мисъл, хипотеза, оригинална и правдоподобна. Нали в крайна сметка членовете на комисията са те разбрали! Когато си им привела прост и разбираем пример, всички прекрасно са те разбрали. А когато си философствала и си сипела високопарни думи, само си ги дразнила. Защото всеки човек, който е работил на научното поприще повече от пет години, прекрасно знае, че витиеватите изречения в деветдесет процента от случаите се използват за маскировка на липсата на мисъл. Или за маскировка на собствения ти страх от вероятността да изглеждаш прекалено обикновен и немного учен. Ти прекрасно знаеш криминологията и ако не беше допуснала тактическа грешка, ако предварително се беше погрижила да обмислиш отговорите си и да ги облечеш в приемлива и разбираема форма, днес щеше да получиш „отличен“. За такава огромна грешка си платила само с една единица, при положение че за такива грешки хората често плащат много по-висока цена — и научна степен, и неиздадени монографии, и загуба на длъжност. Така че ти лесно си се отървала. Е, успокоих ли те?

— Успокои ме. — Тя потърка буза в мекия му пухкав вълнен пуловер. — Но в службата пак ще ме вземат на подбив. Та нали всички мислят, че съм страхотен специалист. Ще ме скъсат от подигравки.

— Ася! Аз за какво се хабих тук цял час? Ти ме слушаше внимателно, дори нервно излапа всичкия карфиол, докато ти обяснявах как трябва да приемеш оценката си, и накрая какво? Ти нищо ли не разбра?

— Ох, Льош, всичко разбрах. Напълно си прав. Но пак ще ми е неудобно пред колегите заради тази четворка. Какво ще си помислят за мен?

— Ще си помислят, че си получила четворка. Нищо друго няма да си помислят. Асенка, не бива да мислиш вместо другите хора и предварително да се страхуваш. Ето например Зарубин — той още не може и не може да се ожени за Гуля. Ти какво мислиш по този повод?

— Че не може да я придума да се омъжи за него — засмя се Настя. — Нищо друго не си мисля. Да не би да си нямам свои проблеми?

— Е, и те имат за какво да си мислят, освен за твоя изпит. Изхвърли глупостите от главата си и върви в кухнята, измий съдовете, избърши ги и ги постави по местата им. Направи нещо полезно за семейството. После може да изгладиш дрехите, вече два месеца не сме намерили време да пипнем ютия, всичко, което пералнята е изпрала, се трупа на купчини. Хайде, хайде, захващай се за работа.

Не й се гладеше. Миенето на съдовете все някак щеше да преживее, но от вида на ютията и дъската за гладене я обземаше ужас. Няма как обаче, ще трябва да се заеме с гладенето. Може би трябва да продължи мисълта на Льошка и да я пренесе от времето и оценките към досадната работа? Няма тягостна домакинска работа, домакинстването винаги е приятно, ако се отнасяш към него правилно. Какво е обаче правилното отношение?

Веригата на разсъжденията я увлече и макар че Настя така и не измисли формула, с чиято помощ би могла страстно да обикне процедурата с гладенето на пресъхналите дрехи и чаршафи, към края на активната мисловна дейност тя с учудване откри, че е изгладила всичко.

Всичко започна от борша. Осемдесет и три годишната Глафира Митрофановна беше абсолютно сигурна в това. Е, почти абсолютно… Защото преди борша имаше и едно момче, блъснато от кола. А може би наистина се започна именно от момчето, а боршът бе вече продължението. Макар че по какъв начин можеха да бъдат свързани тези две събития — Глафира Митрофановна нямаше никаква представа, колкото и да напрягаше въображението си. От една страна, загиналото под колелата на автомобила момче като че ли нямаше никакво отношение лично към нея, а боршът имаше, и то най-пряко, защото тя го готвеше със собствените си ръце още от сутринта и онова, което се случи после, я опозори безвъзвратно.

Но от друга страна, може би с борша се получи така именно заради това момче? Казва ли ти някой…

Както обикновено, тя стана в пет часа сутринта. През целия си дълъг живот Глафира Митрофановна никога не се бе излежавала след пет часа, дори в почивните дни. Беше свикнала. Е, сигурно, когато бе живяла при майка си на село, докъм три-четиригодишна бе спала колкото си иска, но тя не си спомняше това време. Виж, че от петгодишна нататък бе ставала заедно с по-големите си братя и сестри — това си го спомняше прекрасно. Тогава още не можеше да носи вода от кладенеца, но да изведе стоката на паша, да сипе храна на кокошките и да измие подовете в цялата къща — това бяха нейни задължения. Когато Глаша навърши тринайсет, я изпратиха в града при далечни роднини и дори това не бяха техни роднини, а на баба Дуся, дето живееше през две къщи. На някакви хора в Москва им трябвала бавачка за детето, та баба Дуся ги посъветвала да вземат работното и досетливо съседско момиче, което на тринайсет години не само бе станало пълноценна помощничка в домакинството, но и се грижело за четирите си по-малки братчета и сестричета, така че разбирало от гледане на деца.

Взеха я в семейството на професор по медицина, жена му и двегодишния им син. Самият професор, то се знае, не разбираше от домакинство, види се, беше с господарско потекло, а жена му бе добра, Глаша я хареса от пръв поглед — красива, не по славянски мургава, с леко гърбав нос и огромни ярки очища, а инак тъничка — талията й с длани да я обхванеш, дори да се чудиш тя ли е родила това детенце, с една дума, неземна красавица. Не беше надута, нито капризна. Ти, вика, Глашенка, само гледай малкия, защото аз не мога да седя вкъщи, трябва често да излизам, нали съм актриса, работя в театъра — денем репетиции, вечер спектакли, че и гастроли се случват, а пък с чистенето и готвенето аз все някак ще се справя сама. Глаша не разбираше как при такава работа господарката смята да се справя и скоро се разбра, че неразбирането й е било съвсем уместно. Само три дни Глафира остана „единствено бавачка на малкия“, а после бързо и чевръсто пое в ръцете си и цялата къща.

И до ден-днешен прави същото. Седемдесет години наред. Господарят професор загина през Отечествената война — както оперирал в някаква полева болница, ги бомбардирали. Красивата господарка, народната артистка, живя по-дълго, умря вече при Брежнев, през седемдесет и девета. А синчето им Глебушка, колкото и пъти да се жени, колкото и деца да му се родиха, пак продължава да живее в същия апартамент все под нейното крило, на Глаша. И какво като самият Глебушка е вече на седемдесет и две и е прочут и богат, и навиците му са бащините, господарски. За Глафира Митрофановна известният в цялата страна писател Богданов, лауреат и така нататък, си е все същият неразумен и палав Глебушка, когото тя бе дундуркала, отгледала, опазила и ще го пази, докато я държат краката. А краката й ще я носят, дай боже, още дълго, здрава е тя и има предостатъчно сили.

Разбира се, много неща се промениха през тези седемдесет години. През първите петнайсет години тя живя при семейството, но през четирийсет и осма, вече след войната, народната артистка Богданова, вдовица на геройски загиналия професор хирург, й издейства отделно жилище — стая в непренаселен комунален апартамент. Не е работа това, вика, Глашенка, цял живот да живееш на чуждо място, Глебушка е вече голям, стана на седемнайсет, ще кандидатства в институт, а на теб ти трябва свое семейство, съпруг, деца. Тогава Глаша се уплаши до смърт, помисли си: нещо не им угодих, затова ме гони господарката. Но беше сгрешила. Земфира Елхановна изобщо не смяташе да се лишава от услугите на домашната помощничка, просто искаше да я уреди по-добре. Оттогава насам в живота на Глафира се случваше какво ли не, само едно не се промени: тя живееше в две къщи. Подреди стаичката си в комуналното жилище, направи я уютна, но нощуваше ту в нея, ту при господарите, защото там имаше безброй стаи — при Сталин професорите бяха уважавани и осигурявани с жилища, както му е редът.

Съпрузи имаше, дори двама, само деца Бог не й прати, пък и съпрузите излязоха някакви мухльовци, пияници, мързеливци. Единия тя изгони, другият сам си умря от водката. Така че в Москва тя нямаше друго семейство, освен господарското.

Та така де, в онзи проклет ден Глафира Митрофановна стана в пет сутринта, навън тъмно като в рог — все пак есен беше, и се захвана с обичайната си работа. Този път бе нощувала у господарите (така си го казваше наум: „у господарите“, макар че господарят вече бе само един — Глебушка, Глеб Борисович Богданов), така че гледаше да не вдига много шум, да не би, без да иска, да наруши писателския сън. Беше сряда, значи в дванайсет часа щяха да дойдат Катерина и Васечка, сряда и събота бяха техните дни. Случваше се да се събират и в други дни, ако Глебушка поискаше или пък беше нужно за работата, но в сряда и събота — непременно, така си бе тръгнало от самото начало. Значи трябваше да сготви за трима.

Глебушка спи до късно, после излиза да се разходи, пази си здравето — и правилно, защото инак по цели дни седи над ръкописите си и като нищо може да си навлече някоя зловредна болест. Така си докара сърдечното заболяване, тормози се, тормози, страда горкичкият и на, сега сърцето му е болно. А сърцето, всички знаят, иска едно лечение: спокойствие и разходки пеша. Е, за Глебушка спокойствие няма, та поне разходки успява да прави. Всеки божи ден става, закусва и два часа се разхожда — и в сняг, и в дъжд, във всякакво време. Глафира Митрофановна одобрява този ред, тя от млада е приучена на режим, та всичко винаги да се извършва по едно и също време и по еднакъв ред. Ако нещо се променя или се случва по различен начин, тя се изнервя и се тревожи, става й някак неуютно, сякаш земята се изплъзва изпод краката й. Но това става рядко, самият Глебушка е привърженик на твърдите правила и не обича изненадите.

Та така, Глафира Митрофановна сготви за обяд рано сутринта, сервира закуска на Глебушка, изпрати го на разходка и излезе на покупки. Ей, ама и паметта й е една, хем още снощи си помисли, че идва сряда, че ще дойдат Васечка и Катерина, та ще трябва да направи любимите сладки с ябълки, пък и чеснови хлебчета към борша, а не провери маята. Захвана се сутринта да меси и откри, че няма мая. Беше свършила още оня ден, когато пече пирог с месо. Слезе до магазина, дето беше на долния етаж на блока, малко едно магазинче, нямаше много избор, но тя се надяваше, че ще намери мая. Надеждата й не се оправда. В двата магазина за хранителни продукти — единия на съседната улица, другия в противоположната посока, до станцията на метрото — също не намери. Глафира Митрофановна се натъжи, не обичаше да се отказва от своите намерения: щом бе решила да поглези Васечка със сладките, няма да отстъпи. И пое към своя дом. Определено си спомняше, че вкъщи в хладилника има мая, зърна я преди няколко дни. Тревожеше се само, че няма да успее да се върне преди Глебушка, а той беше свикнал с влизането веднага да пийне кафенце, докато чете вестниците, донесени от разходката. И ако Глаша не му го сервираше, нямаше да е доволен.

Но тя успя. Прибра се буквално пет минути преди господаря, така че всичко се оправи.

Глебушка си дойде в добро настроение, бодър, освежен от прохладния есенен въздух, и Глафира Митрофановна, както обикновено, с наслаждение се загледа в своя питомец: колко е красиво момчето й, нейният Глеб, снажен като баща си, а в лицето — като майка си, азербайджанката. Носът, очите, веждите, изящно извитите устни — същинска покойната Земфира, тя бе ненагледна красавица, не току-така беше народна артистка. Старата Глафира винаги си спомняше за Земфира Елхановна с топлота и нежност, докато за съпруга й, професора хирург, почти не си спомняше. Че и какви ли спомени можеха да й останат за човек, който от трийсет и трета година, когато Глаша пристигна в Москва, чак до Отечествената война само нощуваше вкъщи, и то невинаги, идваше си уморен и мълчалив, излизаше в зори, дълго живееше на вилата в Серебряний бор, когато останалите от семейството бяха в града, и обратно, често оставаше в Москва, докато семейството пребиваваше на вилата. Нещо не вървеше между него и жена му, Глаша усещаше това, но не се месеше в работите на господарите. А когато започна Отечествената, Глаша, Земфира и Глебушка бяха евакуирани — заедно с театъра, и тя повече не видя този хирург.

Свари кафето, след като смля зърната в ръчната мелничка, както обичаше Глебушка, поднесе кифлички с бита сметана, погледна големия стенен часовник: дванайсет без двайсет, скоро ще дойде Васечка, а след него и Катерина — тя никога не идва навреме, вечно закъснява, макар и с няколко минути, но закъснява. Само нервира Глебушка със своята неточност. Глафира много се гордееше, че навремето се бе научила да използва на място тази интелигентна дума. Отново крадешком хвърли поглед към часовника: добре ще е Васечка да дойде мъничко по-рано, поне в без десет, докато Глебушка още си пие кафето и каничката с кафе и кифличките още са на масата, тогава той непременно ще почерпи Вася, Глебушка е любезен, възпитан, няма да си пийва и хапва сам, когато има гостенин вкъщи. Времето на Глебушка е разпределено по минути и точно в дванайсет масата ще бъде девствено чиста, а самият той — готов за работа. Васечка, горкото дете, вечно е гладен, няма кой да го храни, сам-самичък е при живи родители. И за всичко е виновна Катерина. Заради нея стана така.

Хитростта с почерпката за дошлия по-рано Вася не можа да се осъществи, младежът пристигна в дванайсет и три минути, Глаша вече се канеше още в антрето да му пробута тайно кифличка със сметана, но точно тогава довтаса и Катерина. Сега чак до времето за обяд ще бъбрят в кабинета на Глебушка. Все едно и също: проектът, та проектът. Какво ли толкова му мъдрят? Глебушка цял живот си е писал книжките — и пари имаше, и почести, и слава. Защо сега не си пише, както преди? За какво му са Вася и Катерина? Само главоболия с пустия проект.

Глеб Борисович почти никога не затваряше вратата на кабинета, не изпитваше потребност от уединение, но пък се дразнеше от присъствието на много хора, така че когато в кабинета му имаше дори един човек, освен него самия, започваше да му се струва, че е тясно и няма достатъчно въздух. Глафира тихичко сновеше из апартамента и си вършеше ежедневните работи, като гледаше да не вдига шум. От една страна, да не пречи на Глебушка, но от друга — любопитно да слуша какво обсъждат този път.

— Измислих нещо гениално — каза Васечка, нейният любимец. — Чуйте. Момченце е блъснато от кола, умира и душата му разговаря с Бог. Дядо Господ го пита защо е дошло толкова рано, защо не е поживяло и видяло света, а момченцето отговаря, че му е станало скучно, че вече е изпитало живота като син на конкретно тези родители…

— Стоп, стоп, стоп! — Тонът на Глебушка е недоволен, дори погнусен. — Какви са тези лакърдии? Какво отношение има това към…

— Към сюжета — никакво. Но нали имаме герой, който пише пиеси, да го направим да пише за момчето и неговата душа. Само чуйте как прекрасно се получава, просто потресаващо…

Глафира чак потрепери. Е, как може такова нещо — момченце да е прегазено от кола и да умре, а после нещо си там да се подрежда прекрасно? Не са хубави тия работи, дето ги разправя Васечка, не са хубави, макар че тя го обича и го жали, но да си затваря очите за такива безбожни глупости, е съвсем друго.

— Глеб Борисович, какво толкова ви засяга сюжетът на новата пиеса на този персонаж? И без това по план имаме убийство на режисьора, който поставя пиесата, заложили сме поне пет епизода с театрални репетиции, при всяко положение ще трябва да описваме каква е тази пиеса и за какво се говори в нея, а освен това… — Глафира чу как зашумоляха листове. — Ето на, три сцени, в които режисьорът обсъжда работата си над новия спектакъл: веднъж с жена си, веднъж с любовницата и веднъж с директора на трупата.

— Ние вече решихме, че режисьорът ще поставя Шекспир — прекъсна го Богданов. — И трите глави са написани именно за това.

— Е, ще ги променим, голяма работа — възрази Вася. — Искате ли аз да ги променя?

— Да бе, ти ще ги промениш — не можа да не се намеси тая злобарка Катерина, — с такъв стил, че да не може да се чете.

— Вашият стил, скъпа Катрин, не е по-добър — върна й го Вася.

— Съгласна съм. И аз не блестя със стил, именно затова текстовете ни ги пише Глеб Борисович. И изобщо, Васенка, редакторът няма да допусне момченце, блъснато от автомобил. Забрави ли какво е написано в договора ни? В нашите романи не бива да има никакво прекалено насилие и неоправдана жестокост, това се отнася най-вече за гибел на деца. Сто пъти вече сме го обсъждали, досега трябваше да го запомниш.

— Е, добре тогава — неочаквано лесно се съгласи Василий. — Щом не искате, значи ще е, както искате. Хайде да поставяме Шекспир.

— Ти написа ли си домашното? — строго попита Глеб Борисович. — Ходи ли в студентското общежитие на театралната академия?

— Написах го. Ходих. Искате ли отчет?

Глафира Митрофановна за известно време изпусна нишката на разговора: потъна в притесненията си. Ама как така, а? Бива ли такива работи — да хвърлят малко дете под колелата на автомобил? Че и тия приказки с Дядо Господ… Та може ли Васечка да измисля такива неща? Какво разбира той от Бог? Сигурно и в черква не е влизал, и Светото писание не е чел, не знае нито една молитва. Самата Глафира не беше кой знае колко набожна, все пак от тринайсетгодишна живееше в града, където не признаваха Господ, не го тачеха, и на черква не ходеше, и постите не спазваше — у Богданови това не бе прието, и вече всички празници беше изпозабравила, помнеше само Коледа и Великден. Но онова, което бе попила в душата си от родителите си, частично бе останало във вид на представата, че ако не вярваш истински, поне не дръзвай да разсъждаваш за Бог. Като не знаеш и не разбираш — не се обаждай.

Внезапно тя изпита някаква… обида ли към любимия Васечка, яд ли. Гледай го ти, тя толкова го обича, жали, толкова му съчувства, а той какъв бил… Тя не можа да формулира в главата си нищо по-ясно, но в душата й остана някакво неприятно чувство от това, което бе чула и усетила.

В три часа, както му е редът, сервира обяда. Първо предястията — салата и желирана бяла риба, после борша с чесновите хлебчета. Мислите за загиналото момче и за разговорите на душата му с Бог така и не я напускаха, затова оставаше дълбоко замислена и правеше всичко автоматично.

Васечка пръв грабна топлото хлебче, лакомо го захапа, гребна с лъжица от димящия борш, изсърба го…

— Бабо Глаша, нещо днес супата ви не е наред — озадачено каза той. — Да не се е вкиснала?

— Че как ще се вкисне, тази сутрин съм я сготвила! — възмути се Глафира Митрофановна. — Какви си ги измисляш?

В този момент и Катерина изсърба първата си лъжица и замислено поклати глава.

— Наистина, Глафира Митрофановна, вкусът е някак странен. Да не би да сте сготвили по нова рецепта?

— Нищо ново няма, както съм варила борш цял живот, така съм го сварила и днес. Да не би сметаната да е прекалено кисела? Взела съм от по-маслената, четирийсет процента, тя никога не е кисела, но може да са ми пробутали развалена. Глебушка, я ти кажи, още не си си сложил сметана — обърна се тя към Богданов.

Той дълго не се реши да опита, отначало подуши борша, като вдигна лъжицата до носа си, после сръбна мъничко.

— Я опитай ти, Глаша. — По неговия тон не се разбираше нищо, дали му хареса или не. — Но и на мен ми се струва, че днес нещо в супата наистина не е наред.

Кипнала от негодувание, Глафира изхвърча от стаята, отиде в кухнята, гребна с черпака от тенджерата и изсърба голяма глътка от топлата супа. Но преди вкусовите рецептори да пренесат информацията до мозъка, набитото й око забеляза мънички мехурчета по повърхността на стопления борш — сигурен признак, че супата наистина се е вкиснала. Но как е възможно? Нали я бе сварила днес… Доматите — вярно, съдържат киселина и ако тенджерата бе стояла цяла нощ на котлона, боршът можеше да се развали, не задължително, но можеше… Но за няколко часа, и то през есента, а не в лятна жега… Такова нещо никога не й се бе случвало.

— Е, какво, Глафира Митрофановна? — чу тя досами себе си гласа на Катерина, която бе дошла в кухнята с подноса в ръце. На подноса се мъдреха три пълни чинии с борш. — Убедихте ли се?

— Не разбирам просто — слисано смотолеви старицата, — това не ми се е случвало никога. Какъв позор!

— Е, де, недейте така, какъв позор! На всеки се случва. Нищо страшно.

— Ама защо е прокиснал?! — отчаяно извика Глафира.

— Може в тенджерата да е попаднало нещо мръсно. Не се вълнувайте толкова.

— Ама откъде ще се вземе това мръсно нещо, Катерина? При мен тук всичко е стерилно, сама погледни, всичко блести, никъде няма и прашинка, пода можеш спокойно да го оближеш, по няколко пъти на ден го бърша с влажен парцал.

— Ами зеленчуците, Глафира Митрофановна? Сложили сте в борша картофи, цвекло, лук, зеле, те нали са от пазара, а не от стерилизатор, може да не сте догледали, затова е попаднала мръсотията.

— Аз да не съм догледала?! — кресна Глафира. — Аз това?! Ти какво намекваш, че съм вече сляпа и за нищо не ме бива, така ли? Ами че моето зрение е по-добро от твоето, ей! И ръцете ми не треперят, и очите не ме подвеждат. Не е моя вината, че боршът се е развалил!

— Добре де, добре, не е ваша — отстъпчиво се усмихна Катерина. — Не бива толкова да се вълнувате. Вината не е ваша.

Глафира кимна в знак на съгласие и внезапно се втренчи в събеседничката си с известно недоумение.

— А чия е тогава? Че не е моя — не е. Но щом не е моя, чия е?

И стремглаво изхвърча от кухнята.

— …Глебушка, веднага се обади в милицията, да изпратят борша за експертиза!

— Каква експертиза, Глаша, опомни се…

— Вие, бабо Глаша, май прекалявате с криминалните романи. Супата се вкиснала — е, какво толкова!

— Не може аз да съм виновна! Почти два часа ме нямаше вкъщи, докато ти се разхождаше, обикалях магазините! Знае ли човек кой може да е влязъл и да е хвърлил отрова в тенджерата!

— Глаша, стегни се, какви ги приказваш? Кой може да е влязъл? На кого е притрябвало да хвърля отрова в борша? Нали не искаш да кажеш, че някой е искал да отрови мен или теб, или Вася, или Катерина?

— Много добре знаеш какво искам да кажа!

— Глаша! Веднага престани. Излей борша в клозета и да не съм чул и дума повече по този въпрос!

— Така де, Глафира Митрофановна, не правете от мухата слон. Обикновена битова несполука, какво общо има милицията?

— Ами това, че боршът не може да се вкисне просто така! Аз готвя в тази къща от седемдесет години и нито веднъж гозба не ми се е разваляла. Това не е станало случайно. И ти, Глебушка, не ме гледай така, знам какво говоря. И ти знаеш.

— Добре, край на обсъждането. Глаша, сипвай второто. Аз после ще си поговоря с теб отделно…

— Уф, господи, колко шум вдигнаха заради борша — намръщи се мъжът, който седеше в кола недалеч от блока на Глеб Борисович Богданов, и отмести слушалките. — И нито дума за това, което ни интересува.

— Почакай, ще свършат с обяда и отново ще се захванат да обсъждат книгата. — Жената ласкаво го погали по рамото. — Не се нервирай, Слава, подслушваме ги едва за първи ден.

— Забравяш, че не можем да го правим всеки ден — раздразнено отвърна мъжът. — Събират се за обсъждане два пъти в седмицата и ако днес не научим нищо, ще трябва да чакаме до събота. А после отново до сряда. Времето си тече…

— Славик, но ние имаме шанс… Ако това е самият Богданов, той може да каже нещо в телефонен разговор. Или някой да дойде при него. Разбираш ли? Трябва да подслушваме апартамента му постоянно.

— Шанс, та шанс… — ядосано повтори Слава. — Трийсет и три процента не са чак толкова голям шанс.

— Но не са и малък. Нали едва започваме, не бива преждевременно да се отчайваме.

— Ако обичаш, не ме успокоявай, Лиза. Те започнаха в дванайсет и в три прекъснаха за обяд. И какво правиха цели три часа? Отначало обсъждаха някаква идиотщина за момче и Бог, после слушаха подробен доклад за порядките и нравите в студентското общежитие на училище „Шчукин“. И толкоз. Нито една полезна дума. Така че изобщо не е ясно кога ще стигнат до същинското разследване на убийството, май още не са измислили как точно ще убият режисьора.

— Между другото, за загиналото момченце — каза замислено Лиза. — Вече съм чела някъде нещо подобно… Не мога да си спомня къде. Беше нещо преводно, май от английски… Този млад гений е банален плагиатор, използва, че хора като неговите съавтори не четат много подобна литература, имат атеистично възпитание, така че заимства идеи от модната езотерична литература.

— Абе да прави каквото ще — махна с ръка Слава, — нас какво ни засяга от кого краде идеи? Нас друго ни интересува.

— Не си прав — тихо възрази жена му.

— Защо да не съм?

— Защото, щом той по принцип краде чужди идеи, това е стил на поведение. Разбираш ли? А именно това е важно за нас. Е, какво става там?

— Ядат. По-точно, вече пият чай.

— А за какво си говорят?

— За какво, за какво… За борша, за какво друго, дявол да го вземе — тросна се ядосано той. — Дъртата съвсем е изкуфяла, повтаря ли, повтаря за милицията. Наистина ли някой може да се е опитал да отрови този Богданов? На кого е притрябвал старият дръвник?

Те излязоха заедно, както обикновено. Катерина тръгна към своята кола, Василий се заоглежда пред входа, сякаш решаваше накъде да поеме.

— Къде е твоята таратайка? — попита тя, след като хвърли един поглед на улицата и не видя познатата жълта жигула.

— Ами таратайката си е таратайка — сви рамене Вася. — Къде да бъде, ако не на поредния ремонт.

— Вася, защо не си купиш нормална кола, а? Какво, парите ли не ти стигат?

Той премълча, отново свивайки рамене.

— Просто се чудя къде ги дяваш? — въздъхна Катерина.

— Говориш, сякаш ми плащат луди пари — пресече я Василий.

— Вася, не забравяй, че моята основна професия все пак е счетоводител и умея да броя парите. Поне за една прилична кола трябваше да ти стигнат. Да не би да играеш в казино?

— Ама че го казахте, Кет, глупости. Такива ли са счетоводителските навици — да правят сметка на хорските пари?

Тя се спря пред колата, извади ключовете.

— Да те закарам поне до метрото.

Той кимна и седна на предната седалка. Всъщност до най-близката метростанция не беше далече, само пет минути пеша, и Катерина, както винаги в подобни случаи, щеше да го закара не до тази близка станция, а до „Менделеевская“, понеже й беше на път, а на него щеше да му остане да измине само осем спирки без прехвърляне.

— Имаш ли нещо за ядене вкъщи? — попита тя.

— Ще си купя. Не е проблем.

— Вася, не гладувай! Баща ти се тревожи, страхува се, че ще си докараш язва. Храниш се ужасно. Ако те мързи сам да си сготвиш, ходи на закусвалня или на ресторант.

— Откъде у вас тези богаташки идеи, уважаема Китри?

Катрин, Кет, Китри. Както и Кити, Катарина и Кето. Така тръгна от самото начало, когато преди десет години тя се омъжи за бащата на Вася. Тогава Василий беше на осемнайсет, а тя — на трийсет и две.

— Да ви наричам леля Катя е смешно, а Екатерина Сергеевна — помпозно — заяви тогава юношата. — Надявам се, че имате достатъчно чувство за хумор, за да възприемате моите собствени вариации на името ви.

— Достатъчно е, достатъчно — увери го тя…

Минаха десет години. От наежено и съпротивляващо се на околния свят момче Василий се превърна в странен младеж, изкарал казарма, без никакво завършено образование и уверен в собствената си гениалност. След развода на родителите си той почти веднага отиде в казармата, после поживя малко с майка си — само около два месеца, и след като се убеди, че тя води интензивен личен живот, с лекота убеди нея и баща си да му дават пари за наем на апартамент. След като започна да получава хонорари за участието си в проекта, вече плащаше този апартамент самостоятелно. По пресмятания на Катерина той спокойно би могъл да си купи не само вносна кола на старо, но и скромно апартаментче — не в центъра на Москва, естествено, но прилично и най-важното — собствено. Вася обаче продължаваше да кара старата кола на баща си, да живее в евтин апартамент под наем някъде чак към края на Алтуфевското шосе и да се облича далеч не с бутикови дрехи. Къде си дява парите? Пести ли? За жени ли ги харчи? Или за хазарт? Или за наркотици?

Тя спря колата пред едно заведение за хранене, където менюто беше ограничено, но изискано.

— Да влезем да пийнем кафе — предложи Катерина.

Това беше уловка, Вася разбираше, че втората съпруга на баща му просто иска тактично да го нахрани, а Катерина определено знаеше, че той разбира това, но се старае да запази достойнството си.

— Да не би вкъщи да нямате кафе? — попита той ехидно, спазвайки правилата на играта.

— Кафе имаме, но салати, каквито сервират тук, не мога да приготвя вкъщи, дори не знам откъде мога да купя такива продукти. И после, аз обичам морски дарове, а баща ти е толкова алергичен към тях, не понася дори миризмата на стриди и миди, така че не мога да ги занеса вкъщи. Е, какво, отиваме ли?

— Добре де — съгласи се той с въздишка, уж проявявайки покорство.

Седнаха, поръчаха, Катерина си взе само кафе и паста (сякаш само преди десет минути не бе пяла песента за екзотичните салати, без които не можела да живее), Василий поиска да му донесат две салати и основно.

— Разкажи ми историята за момчето — помоли тя. — От самото начало до края.

— Защо? Нали вие я отхвърлихте като негодна.

— За нашата книга тя наистина не става, не й е мястото там. Но на мен ми е любопитно. Ти ме заинтригува.

— Сериозно? Добре, слушайте тогава. На маестрото, разбира се, такива истории са му тъмна Индия, той е човек ортодоксален, но вие, Катрин, може и да разберете нещо. Та значи, кола блъсва момченце, душата му отлита и разговаря с Бог…

Катерина слушаше внимателно, страхувайки се да не изпусне нито една дума. Струваше й се, че историята ще бъде дълга, че след разговора с Бог ще започнат да се случват някакви събития, които нагледно ще илюстрират някаква завършена идея, но Василий внезапно млъкна.

— Продължавай — нетърпеливо помоли тя.

— Че какво да продължавам? — учуди се той. — Това е, приказката свърши. Засега не съм измислил нищо друго.

— Но аз нищо не разбрах. Ти ми преразказа един интересен диалог, но в неговата основа трябва да стои някаква теория, премислена идея, а в твоя разказ идеята е съвсем сурова, повърхностна, няма концепция.

— От татко ли сте попили подобни приказки? — позасмя се Вася. — Теория, концепция… Изискано е да си съпруга на професор, а, мисис Кет?

— Да бъдеш син на професор също не е лошо — сухо го парира тя. — Поне имаш шанс да схванеш, че всяка теория трябва да бъде стройна и вътрешно непротиворечива. По всичко личи, че ти не си се възползвал от този шанс. А аз си въобразих, че наистина си измислил нещо стойностно. Оказа се обаче, че това е просто бърканица от непремислени усещания.

— Усещанията впрочем също са нещо важно. Вие, драга Катрин, не можете да се похвалите дори с усещания — вяло се заяде Василий. — Вашата продукция се състои само от факти, в чиято основа не лежат нито идеи, нито усещания.

Катерина омекна. Тя никога не му се беше сърдила, защото самият Вася бе учудващо необидчив и незлопаметен. Тя се стараеше да не му прави забележки и да не го критикува за дребни неща, защото все още изпитваше пред него чувство на вина за развода на родителите му, докато Глеб Борисович изобщо не смекчаваше изразите си и обикновено даваше остри оценки на напъните на Вася да твори самостоятелно. Тези оценки бяха нелицеприятни, а понякога и откровено груби. И представете си — това момче нито веднъж не се обиди сериозно! Седи си, усмихва се, че се и кикоти, сякаш критикуват другиго, другиго наричат (макар и с други думи) бездарно нищожество. Всяка критика минаваше покрай ушите му. Какъв щастлив характер, а!

— Васенка, хайде да си поговорим сериозно. Ако имаш оригинална идея, трябва да се постараем да я развием. Но тя трябва да е поднесена разумно, което, първо, ще я направи разбираема, и второ, няма да бъде отхвърлена нито от редактора и издателя, нито от Глеб. Ако можеш разбираемо и достъпно да ми я представиш, аз ще се опитам да измисля история върху нейната основа.

— Тоест, мадам Катрин, вие се каните да ми помогнете, така ли?

Той вече бе изял всичко и сега пушеше и се усмихваше сито, самодоволно и иронично. На друг човек Катерина не би простила такава усмивка. По-рано не прощаваше, имаше такова време… Макар че не й се искаше да си спомня за това, понякога се налагаше.

— Знаеш ли, Васенка, колко пъти съм виждала на лицата на разни хора изражение като твоето сега? — Гласът й звучеше измамно ласкаво и той добре познаваше тази интонация, затова все пак изтри от лицето си гадната усмивчица, престори се на силно заинтригуван.

— И къде сте ги виждали?

— Точно там, където си и помисли. И стига по този въпрос. Предлагам ти помощ. Ако не ти трябва, просто ми кажи и ще приключим темата. За своето авторство ли се безпокоиш, затова ли не искаш да споделяш с мен?

— Я стига, Кет, това са глупости — весело махна с ръка той. — Има идея, но тя не е моя, открих я у друг писател. Но неговата книга не е художествена, малко хора са я чели, само тесен кръг от любители, затова реших да предам тази идея на масовия читател в собствена обработка. Вярно, докато обмислях чуждата идея, у мен се роди моя собствена. Да ти я кажа ли?

— Разбира се.

— Само че тя още не е разработена, а е просто на нивото на усещане.

— Казвай, казвай — окуражи го Катерина.

— Ами… най-общо казано, животът е игра. Разбирате ли?

— Не.

— Ето вижте. Децата си играят… например на стражари и апаши. Едните са стражари, другите — апаши. Играят сериозно, напълно забравят, че в действителност са Миша, Гриша и Петя… Играта завършва с някакъв резултат, няма значение какъв. И от стражари и апаши те отново се превръщат в Миша, Гриша и Петя. И поведението им извън играта ни най-малко не зависи от това, което се е случвало помежду им, докато са играели, кой кого е убил или арестувал. И през ум няма да им мине да кажат: няма да ти дам от моята пирожка, защото теб те няма, нали те убих. Те са преживели и забравили играта. А когато след три дни отново започнат да играят, няма и да се сетят да измъчват особено жестоко някой пленник само защото вчера не им е дал да препишат задачата по математика. Тоест, докато играят, те забравят за отношенията си във връзка с реални житейски събития, а когато не играят, забравят какво е ставало по време на играта. И нашите души се държат по същия начин. Налице е тяхното съществуване в чист, така да се каже, вид. А има нещо като игра, при която те се вселяват в тяло и изживяват определен живот. При това, докато са в човешко тяло, не си спомнят за своето съществуване „в чист вид“, играят тази игра с увлечение и искрено. Както играят децата. Или както играят спортистите. Нали е ясно, че от резултата от един футболен мач в живота нищо няма да се промени, болните деца няма да оздравеят, бедните няма да забогатеят, войните няма да престанат, околната среда няма да се подобри, съпрузите няма да се върнат при изоставените си съпруги. Няма никакво значение кой е победил, кой е загубил и изобщо състоял ли се е този мач. Обаче какви вълнения! Хиляди запалянковци, да не говорим пък за играчите и треньорите, просто си губят ума, сякаш нещо съществено може да се промени. Разбирате ли?

— Разбирам — кимна Катерина. — Искаш да кажеш, че няма никакво значение дали конкретен човешки живот го е имало, или не го е имало. И ако го е имало, няма никакво значение какъв е бил той и как е свършил? Това ли искаш да кажеш?

— Ами… общо взето… почти. Да, почти. Животът е просто поредното приключение на Безсмъртната душа. Не главното приключение, не единственото, а именно поредното. Едно от безбройните. В това е същината. Поредната игра. Поредният мач. Край, Катрин, не искам повече да говоря за това. Или имате достатъчно интелект, за да ме разберете, или не, и тогава по-нататъшното обсъждане е безсмислено. Благодаря за вечерята.

Василий стана, без да дочака да й донесат сметката.

— До метрото ще стигна пеша, оттук вече не е далече.

— Както искаш — разочаровано промърмори Катерина, която не бе очаквала толкова рязко сбогуване.

— Пламенен привет на баща ми. Можете да споделите с него идеята ми, на него, като на професор и голям теоретик, ще му е по-лесно да я осмисли. Той е свикнал да размишлява за абстрактни неща. На вас, като счетоводител, ви е по-лесно да си имате работа с конкретика, голите абстракции не са лъжица за вашата уста.

Тя вече се бе съвзела след стъписването и отново се владееше.

— Е, разбира се, ти няма да рискуваш сам да обясняваш на баща си, защото в моето изложение идеята ти ще звучи много по-свързано. Аз умея не само да измислям истории, но и да свързвам краищата им, а на теб това изобщо не ти се удава.

Това не беше кавга, а обичайната за тях размяна на реплики. Именно така общуваха вече десет години, с изключение на времето, когато Вася беше в казармата. Кажат си нещо хапливо, и при това се усмихват, понякога престорено, но най-често — искрено. Между тях няма нищо недоизказано и всеки един има доста точна представа какво е отношението на другия към него. Катерина знаеше, че Вася не я обича, и това бе напълно естествено. Новата съпруга на баща му не отне нищо на Василий, напротив — разводът на родителите му спомогна да го оставят на мира и да му позволят да живее сам, към което той всъщност се стремеше. Ако баща му не се бе развел и не се бе оженил за Катерина, Васенка и досега щеше да живее с майчето и татенцето, да им играе по свирката и да си брои копейките. А най-вероятно щеше да се ожени за първата срещната, стига да не е куца или саката и да има жилище, само и само да получи възможност да живее отделно от старите. И сега щеше да се тормози с необичана съпруга и ненужни засега деца, щеше да хойка по други жени, да лъже и да се измъчва от непрестанни семейни сцени. Появяването на Катерина го отърва от подобна неприятна перспектива и Василий ценеше това. Но не я обичаше. Защото още преди проекта тя бе успяла да направи нещо, което той не бе успял.

И после… Страхуваше се от нея. Когато се върна от казармата, след една добра школа по тормоз над „зайци“, сред своите неслужили приятели той изглеждаше най-малкото страшен авторитет. Но онова, което бе преживяла Катерина, ни най-малко не можеше да се сравнява с казармата, така че пред съпругата на баща си Вася беше пас. Тя умееше да изрича такива думи, така да те поглежда и така да се усмихва, че да те побият студени тръпки и да се загърчиш от страх.

С една дума, Вася не обичаше Катерина, но не я обичаше някак спокойно, без ярост и гняв. Просто както му беше чужда, така си и остана. Чужда и загадъчна. И тази загадка, която се оказа непосилна за Василий, се криеше не в нейната женственост, защото никаква особена женственост той не забелязваше, не я намираше красива, не усещаше обаяние у нея и изобщо не разбираше с какво тя превъзхожда майка му. Дали с това, че е по-млада? Всъщност с малко — когато баща му се разведе с майка му и се ожени за трийсет и две годишната Катерина, майка му беше само на четирийсет — голяма разлика, няма що. Не, не женската тайна озадачаваше Вася, а съвсем друга. Той и досега не можеше да разбере как тя е успяла да направи всичко това. Тя, икономист по образование, счетоводител по професия, крадла, прекарала в затвора четири години, заради което съпругът й я напуснал, с лекота, сякаш между другото, между пелените, чорапите, тенджерите и прахосмукачката, бе успяла да направи това, което Вася и до днес не успяваше, макар от дълги години да му посвещаваше цялото си време, отдаваше му душата си, себе си. Защо, а, защо?

Той не разбираше и затова се ядосваше. И не обичаше Катерина.

И тя не го обичаше. Защото рядко се срещат хора, които искрено обичат такива, пред които се чувстват виновни.