Отдел Убийства: Главният заподозрян

ГЛАВА 2

Изпратиха Андрей горе в стаята му и пиха кафе в уютния хол. Настя гледаше с любопитство човека, когото не бе виждала повече от десет години. Външно нямаше голяма промяна, ако не се смята инвалидната количка. Същото мъжествено красиво лице, същите ласкави очи, които умееха да гледат така топло и проникновено. Светлокестенявата му коса беше гъста както и преди, дори почти нямаше бял косъм.

— Как да разбирам посещението ти?

— Като женски каприз — отвърна уклончиво тя.

— Чувам нещо ново — едва се усмихна Соловьов. — Доколкото си спомням, не беше капризна.

— Промених се.

— Много ли?

— Много, Володя. Не можеш си представи колко много съм се променила.

— Но въпреки това се радвам да те видя.

— Благодаря. Приятно ми е да го чуя.

— И защо дойде все пак? Никога не си ме поздравявала за рождения ден след раздялата?

— Защо ли? И аз не знам. Реших да те видя, да погледна какъв си станал през тия години. Та аз те обичах, макар че може да не ти е приятно да си спомняш това.

— Какъв съм станал през тия години? — повтори жлъчно Соловьов. — Станах вдовец и безпомощен инвалид. Задоволи ли любопитството си?

— Много съжалявам — рече тя тихо, като го гледаше в очите. — Искаш ли да поговорим за това?

— Не. Няма смисъл, нищо не можем да променим.

— Е, щом е тъй, не започвай пак.

Погледът му стана по-топъл и за миг Настя отново попадна под очарованието на невероятните му сиви очи.

— В теб няма капка промяна — рече той почти весело. — Все същата хитруша си. Ловиш се за думата и всяка грешка обръщаш в своя полза. С какво се занимаваш? В някоя фирма ли бачкаш?

— Естествено. Сега всички юристи отидоха във фирми.

— Особено с твоите чужди езици — поде Соловьов. — Колко бяха? Три, ако не греша.

— Пет — поправи го Настя с усмивка. — Английски, френски, испански, италиански, португалски. Но по същество си прав. Езиците от латинската група толкова си приличат, че могат да се броят за един.

— Естествено, с твоята глава и чужди езици нямаш работа в милицията. А помниш ли колко се вълнуваше преди разпределението, страхуваше се, че няма да те разпределят в милицията, а ще те пратят някъде юрисконсулт? Толкова искаше тогава да наденеш пагоните и да служиш, нали помня. Сега сигурно ти е смешно, а? На днешно време юрисконсулти със стаж, особено по стопанските и жилищните въпроси са по-ценни от злато. Те са най-богатите хора в страната.

През годините Настя бе свикнала с подобни разговори. Отначало я дразнеха жестоко, сетне свикна с факта, че любовта към работата в милицията за мнозина е противоестествена.

— И много ли печелиш в твоята фирма?

— Не много. Нали знаеш пристрастието ми към реда. Не бих работила във фирма, която прави големи пари по незаконен път. А засега не се изкарват много пари по законен път и след изплащане на данъците.

— Е, все пак за една кола си изкарала.

— Тя е на мъжа ми.

— Ама ти освен това си омъжена?

Той пак не можа да скрие изумлението си и Настя едва се сдържа да не прихне. Соловьов винаги е имал огромно мнение за себе си. Мигар смята, че след скъсването им тя до гроб ще носи и лелее страстна и неутолима любов към него?

— И кой е щастливецът? Някой бизнесмен от новите богаташи ли?

— Не. Доктор на науките, лауреат, почетен академик и така нататък. Всичко в пълен комплект. Плюс колата за капак.

— Изгодна сделка — поклати глава той. — С този възрастен мъж не те ли е страх да останеш млада вдовица?

— Не.

Тя лесно отгатваше хода на мислите му. Сега сигурно си мисли, че щом тя, Настя Каменска, има толкова заслужил и много възрастен мъж, значи е решила да започне роман и за начало е избрала старата си любов. Все пак е по-добре, отколкото да търси нов възлюбен. Старите са проверени, добре известни, надеждни. И го е издирила, сигурно е научила, че е овдовял. Не е знаела, че е инвалид. Сега непременно ще каже нещо на тази тема.

— Сигурно си разочарована от това, което съм станал.

Ами да, точно така излезе. Съвсем не се е променил през тия дванайсет години. Лесно отгатва мислите му, както някога.

— Още не знам какъв си станал — отвърна тя меко. — Говорим едва от половин час. Да сваря ли още кафе?

— Няма нужда, Андрей ще направи.

Соловьов натисна копчето на малко квадратно приспособление и веднага се чуха стъпки: помощникът слизаше от втория етаж.

— Станал си господар — отбеляза с усмивка Настя. — Викаш помощника си дори да свари кафе.

Той не отговори, само я гледаше мълчаливо. И на нея пак й стана неловко, както тогава, преди дванайсет години, когато сърцето й се свиваше от топлия му поглед. Нима още изпитва нещо към него? Не, не може да бъде. Не би трябвало. Тогава той имаше прекалено голяма власт над нея, двадесет и три годишната випускничка от юридическия факултет. Можеше да я върти на пръста си, да я тъпче, тя търпеше и всичко му прощаваше, защото беше безумно влюбена в него. Сега е съвсем друга. Вече не може да се влюби безумно и на никого няма да позволи да я върти на пръста си. Дори на хора, които са много по-силни.

— Гости ли чакаш? — попита тя, когато Андрей донесе кафето и вкусните пресни курабии, а след това пак си отиде в стаята.

— Да, ще наминат някои хора. — Соловьов поклати неопределено глава.

— В колко часа?

— След пет. Защо попита?

— Кажи ми, ако не искаш да ме видят тук приятелите ти. Ще си тръгна по-рано.

— Глупости — измърмори той. — Защо да те крия?

— Не знам. Може да има някакви обстоятелства. Може да дойде дамата ти.

— Успокой се, чакам само мъже.

— Добре, това ме радва. Значи моето идване не е било напразно.

Тя остави чашката на масата, стана и отиде изотзад при него, прегърна го и притисна бузата си до гъстата му, леко къдрава коса.

— Колко си глупав, Соловьов — въздъхна Настя. — Защо не си пораснал през тия дванайсет години?

Тя усети как се стегнаха мускулите му. Интересно дали се опитва да скрие, че нейното докосване му е неприятно, или се бори с желанието да я прегърне?

— Ами ти порасна ли?

— Точно това се опитвам да разбера. Затова дойдох днес при теб.

— Нещо не ми стана ясно.

Гласът му бе напрегнат, но мускулите се поотпуснаха.

— Искам да разбера дали съм спряла да реагирам на теб Соловьов, през всичките тия години ти ми пречеше. Непрекъснато помнех колко силно съм те обичала. И най-сетне искам да се убедя че това вече е минало. Или не е. Едно от двете. По-добре да знам истината, дори да не ми харесва, отколкото да се измъчвам с догадки и предположения.

— Защо ти е истината? — Той склони леко глава, притискайки ръката й с буза. — С какво ще ти помогне?

— Ще ми помогне да разбера дали съм надрасла любовта си, или още тичам по къси панталонки. Тази година ще стана на трийсет и шест. Това е граница. Искам да я посрещна, след като съм въвела ред вътре в себе си.

Настя не можеше да разбере колко истина има в това, което говори, и колко измислица. Беше си подготвила това обяснение предварително, то напълно отговаряше на стила и характера й и не можеше да смае човек, който добре я познава. Но сега, когато произнасяше отрепетираните мислено думи, тя сякаш им повярва и вече й се струваше, че наистина е дошла при някогашния си възлюбен точно за това. А не за да се опита да разкрие тайната за изчезналите мургави юноши. Беше й приятно, че той докосва с буза ръката й, харесваше аромата, който се носеше от косата му, с удоволствие разрешаваше на топлия му поглед да я сгрява. Беше й добре с този мъж, както преди много години.

Тя чу тихи стъпки зад гърба си и разбра, че помощникът слиза. Не се обърна, само се наведе към Соловьов и го целуна по устните.

— Моля да ме извините — разнесе се гласът на Андрей, — дали да сложа масата за обяд?

Настя се изправи полека и се протегна сладко.

— Правилно, Соловьов, гостите трябва да се хранят. Дори неканените. Извинете, Андрей, но няма да ви помагам в кухнята. Не ме бива за готвач. По-добре да постоя с Володя и да се наслаждавам на компанията му, от която толкова години бях лишена. Нали не възразяваш, Соловьов?

Тя пак седна на дивана и допря до устните си чашата с изстиващото кафе.

— Как е мама? — попита Владимир Александрович.

— Цъфти. Няколко години бе на работа в Швеция, сега се върна. Соловьов, признай си, че беше тайно влюбен в нея, нали?

Той се разсмя и смехът му бе лек и радостен. Винаги си спомняше с удоволствие аспирантските години и научния си ръководител — Надежда Ростиславовна Каменска, една колкото надарена в научната област жена, толкова красива и елегантна.

— Точно така. В нея се влюбваха всички мъже от малки до големи. Но аз благоговеех пред нея. И ужасно се страхувах. Между другото, Ася, попадали са ми книги, преведени от някоя Каменска. Да не си ти?

— Да, звучи познато. Мамичка толкова усилия положи да ме зареди от ранна възраст с чужди езици. Няма трудът й да отива на вятъра. За мен удоволствието, за джоба — стотинките.

Постепенно се отпуснаха, напрежението изчезна и по време на обеда вече бъбреха, като че ли не са се разделяли дълги години. Андрей седеше с непроницаема физиономия, сякаш разговорът по никакъв начин не го засяга и интересува. Настя направи няколко неловки опита да го включи в беседата, но помощникът отвръщаше с кратки реплики или изобщо премълчаваше, като ту отиваше до печката, до хладилника или мивката. Когато към шест и половина на вратата се позвъни, той като че ли въздъхна с облекчение.

Настя се взираше с любопитство в новите гости — ръководителите на издателство „Шерхан“, с което Соловьов имаше тясно сътрудничество. Типични представители на „новите руснаци“, пристигнали с лъскави скъпи западни коли, не се разделяха с мобифоните си, разсъждаваха небрежно за милионни кредити, процентни ставки и данъчни хитрини. Настя току улавяше върху себе си напрегнатите им погледи, хем и тримата много се стараеха да не я забелязват, обръщаха се изключително само към рожденика или помощника му и разговаряха на чисто производствени теми, разбираеми само за тях. Скоро демонстрацията на превъзходство й омръзна. При други обстоятелства отдавна да си е тръгнала, но сега бе на работа. Трябва да изостави емоциите, да няма никакви обиди и претенции, а гордостта си да скрие по-надълбоко. Тази вилна зона и тази къща й трябват. Значи и Соловьов й трябва, тогава, както й да се отнасят към нея, трябва да търпи.

Като се стараеше да не привлича вниманието върху себе си, Настя излезе през стаята в просторно, красиво подредено антре-хол, извади от гардероба якето си, наметна се и излезе на площадката пред входа. От едната страна имаше стъпала, а от другата — наклон за количката. Всички прозорци на първия етаж светеха ярко, до нея достигаха оживени гласове и смях и изведнъж тя се почувства ужасно самотна, никому ненужна и излишна.

Опряна на перилата, извади цигарите и запали. Какво си мислят тия издатели? Че тя е бедна глупачка, която разчита да свали богатия мъж, като използва, че е инвалид и вече не може да разчита на любовта на някоя млада красавица? Сигурно точно така я възприемат. Затова я гледат накриво и явно неодобрително, затова демонстрират пренебрежението си към нея. Сиреч — не разчитай на нищо, малката, тук не е за теб. Ще видиш състоянието на Соловьов, когато си видиш ушите. Интересно как ли щяха да я гледат, ако беше се гримирала и облякла шик с тоалетите, които майка й редовно носеше от Швеция? Може да изглежда като кинозвезда, стига да поиска. Само че никога няма да поиска. Ако потрябва за работата — тогава да, това вече е друг разговор. Но Настя Каменска никога не прави това по собствена инициатива. Не й е интересно.

— От веселбата ли почивате? — обади се някой съвсем наблизо.

Настя се обърна и видя забавно човече към четирийсетте или малко по-малко, плешиво, с гъсти и дълги мустаци, като от картините със запорожки казаци. Човечето бе с хубав костюм и с вратовръзка и държеше под мишница неголям пакет. Дойде пеша и Настя съобрази, че сигурно е съсед.

— По-скоро давам възможност на другите гости да си починат от мен — отвърна приветливо тя. — Толкова съм сериозна, а това май ги угнетява.

— Много хора ли дойдоха? — попита „запорожкият казак“ някак изплашено, както й се стори.

— Ами, само трима. Влезте, заповядайте, вратата е отворена.

— Не е удобно — започна да се смущава неизвестно защо „запорожецът“. — Мислех, че още няма никой, исках да поздравя Владимир Александрович, донесох подарък. Но щом има гости, сигурно няма да вляза.

— Но защо?

— Ами… — Той се смути още повече и изведнъж стана ужасно симпатичен на Настя. — Не е удобно някак си. Никого не познавам. Не, по-добре да дойда утре.

— Глупости — прекъсна го решително Настя. — Подаръците и поздравленията са хубави точно на рождения ден, на другия ден вече губят прелестта си. И аз не познавам никого. Хайде да се запознаем, ще влезем заедно и ще направим единен фронт срещу чуждите.

Тя намигна весело на притежателя на изразителните мустаци и подаде ръка.

— Казвам се Анастасия. Аз съм стара позната на Соловьов, преди много години той бе аспирант на мама.

— А пък аз съм съседът. — Той стисна здраво ръката й. — Женя.

Настя го хвана под ръка, хвърли изпушената цигара и направо помъкна горкия човек в къщата.

— Доведох нов гостенин — съобщи високо тя от прага, като забеляза със злорадство как по лицата на издателите пробяга неудоволствие. — Това е Женя, съседът на Володя. Приемете го като свой. Женя, да чуем вашия тост.

Андрей, с непроницаем вид, веднага наля в красива чаша шампанско и върху малък поднос я подаде на съседа. Тримата от „Шерхан“ прекъснаха неохотно обсъждането на нещо много злободневно, всички вдигнаха чаши и зяпнаха „запорожеца“, изобразявайки на лицата си вежливо очакване. Женя съвсем се сконфузи и дълго не можеше да намери думите.

— Володя… Честит рожден ден… Дори не знам какво да ви пожелая… Исках да кажа, че… Изобщо много се радвам, че имате близки и приятели, които ви посещават. Много е важно да има добри хора, на които да си нужен и интересен и които да идват не защото така трябва, а защото сами са пожелали. Най-главното нещо в живота е да си нужен някому. Искам да ви пожелая: нека вашият дом никога не е самотен и забравен.

— Благодаря, Женя — рече топло Соловьов. — Много съм ви признателен, че дойдохте. И с удоволствие пия за тези ваши думи.

— Елате по-близо до масата — прошепна Настя на съседа. — Те имат там производствено съвещание, това не е интересно за нас, а на масата има всякакви вкуснотийки. Да оставим техните делови разговори.

Женя покорно я последва към дивана, където тя почти със сила го сложи да седне. Личеше, че му е неловко и иска да си върви.

— Отдавна ли живеете тук? — попита тя, като пълнеше чинията му с най-различни мезета.

— Още от построяването. Аз съм един от първите заселници тук. Почти едновременно с Володя.

Странно, помисли Настя. Толкова отдавна са съседи, а той се бои да не направи излишна крачка, да не каже излишна дума. Сякаш днес се е запознал със Соловьов. И изобщо не е ясно как такъв тромав и срамежлив човечец може в днешно време да е собственик на скъпа престижна вила. За да изкараш такива луди пари, трябва да си акула, безогледна и зъбата. А той?

— С какво се занимавате, Женя? Или не е прилично от моя страна да питам за това?

Той се смути още повече.

— Всъщност с нищо. Възпитавам децата, домакинствам. Жена ми се занимава с бизнес. А пък аз… С една дума, седя си вкъщи.

Тя си спомни Якимови. Вила номер 12. Жената е генерален директор на голяма фирма, която търгува с мебели, санитарна техника, облицовъчни материали, ремонтира жилища и офиси. Мъжът не работи никъде. Ето как изглежда всъщност. Като четеше документите и ги разпределяше по пликовете, залепени на стената под схемата на „Мечта“, Настя си представяше това семейство съвсем по друг начин. Делова оправна дама на средна възраст, не много привлекателна, купила си красив секс съпруг, позволява му да й виси на врата, да не работи. А се оказва, че двамата просто са си разменили ролите. Тя печели, той се занимава с дома и децата. Какво пък, може да е правилно.

— Колко дечица имате?

— Три.

— Охо! Май вашата работа е много по-трудна.

— Справям се. — Той се усмихна плахо. — Нямам забележки от жената.

Настя успя да го включи в разговор за жителите на вилите. За разлика от Соловьов, който живееше затворено и практически не общуваше с никого, Женя Якимов се познаваше добре почти с всички, защото по цял ден прекарваше в „Мечта“. При него честичко оставяли деца, когато родителите трябвало да отидат някъде, и винаги го викали да помогне, щом някъде имало нещо счупено или повредено.

Настя работеше, задаваше с мила усмивка предварително подготвените си въпроси, подхвърляше кратки, нищо незначещи реплики, в отговор на които съседът Женя започваше да разказа онова, което тя искаше да чуе. Не биваше да записва нищо и бе желателно да не пита по два пъти за нещо или да уточнява, разговорът трябваше да изглежда непринуден, по никакъв начин не биваше да се подчертава Настиният интерес към всяка дума на Якимов. Тя попиваше като гъба всяка дума на мустакатия „запорожец“, всяка негова реплика, всяко изпуснато между другото междуметие, като същевременно се правеше, че похапва лениво от многобройните мезета и слуша с половин ухо. Току усещаше върху себе си недоумяващия поглед на Соловьов. Нали бе дошла при него, именно при него, а не за веселбата и не при гостите му. Защо толкова лесно се примири, че той не й отделя никакво внимание, че изцяло го завладяха тримата делови почтени мъже, а тя е принудена да се задоволява с компанията на съседа, когото вижда за първи път и когото самият Соловьов почти не познава? Така би могла да се държи онази Настя Каменска, която той познаваше преди много години, безумно влюбеното момиче, забравило самолюбие и гордост. А сегашната Анастасия, която обсъждаше с него миналите си чувства, без да й мигне окото, готова да разглежда под микроскоп сегашните си чувства, без ни най-малко смущение, едва ли ще се примири с това, което не й харесва. Излиза, че всичко това й допада?

Соловьов я поглеждаше все по-често, като постоянно се отклоняваше от въпроса, който издателите се опитваха да обсъдят с него. След него започна да се обръща към Настя и едрият висок мъж с добродушно и дори малко глуповато лице — главният редактор на „Шерхан“ Семьон Воронец. „Първият етап е преминат успешно — отбеляза за себе си тя. — Най-накрая всички започнаха да разбират, че аз също имам право на частен разговор с домакина. На работа, Настася!“

Тя се надигна бавно от мекия диван, тапициран със светлокафява кожа, и без да бърза, отиде при Соловьов.

— Е какво, гений на източната словесност? — попита насмешливо тя. — Не е ли време да отделиш няколко минути на дамата? Още повече че дамата скоро ще си тръгне.

— О, моля за извинение — разкапа се от любезност невисокият русокос Есипов. — Съвсем изтормозихме Володя с делови разговори. Колко жалко, че трябва да си ходите толкова рано.

— Така ли? — учуди се невинно тя. — Защо ви е жал? Да не би да сте мислели да ме поухажвате?

Тя погледна изразително Есипов от горе на долу — той бе почти с една глава по-нисък от нея.

— Моля ви, не бих рискувал. — Кирил бързо се окопити. — Но пък според мен Семьон има май голямо желание да ви поухажва. Обърнахте ли внимание как ви гледаше през цялото време?

Ясно. Искат да я прехвърлят на този редактор с полудебилно лице. Сега ще започне с всички сили да я ухажва, ще се постарае да я напие и покаже на Соловьов в не най-добра светлина, след което ще я откарат оттук с пълната увереност, че домакинът е изгубил към нея всякакъв интерес. Схемата е примитивна, направена е за простаци, но все пак винаги работи без грешка. Нито един мъж няма да търпи дамата му да се целува с друг мъж. Каквито и обяснения да дава. Но виж как пазят интересите на Соловьов! Направо трите грации с гащи! Откъде тази нелюбов към жените извън своя кръг? За новите руснаци това са прекалено високи чувства, те не са способни на такова нещо. По-скоро става дума за напълно конкретна жена, която има роман със Соловьов, и троицата пази нейните интереси. Може да е тяхна близка приятелка или дори да е роднина на един от тях. Просто сега са се скарали със Соловьов, тя дори не е дошла да му честити рождения ден, но момчетата от издателството зорко бдят и не пускат чужди жени до своя преводач. А може и да не е имало никакво скарване, просто дамата временно отсъства, отишла е някъде по работа или на курорт.

Настя решително хвана дръжката на инвалидната количка и пренебрегвайки етикецията, подкара Соловьов към кабинета. Затвори вратата плътно зад себе си, закара количката до прозореца, а тя седна на ниския широк перваз с лице към Владимир.

— Хайде да си поговорим десет минути и си тръгвам.

— Толкова рано?

— Време е. И тъй, какво ще ми кажеш, Соловьов? Напразно ли съм дошла днес или не?

— Ти трябва да решиш.

Той сви рамене и се постара да направи равнодушна физиономия, сякаш отговорът на въпроса съвсем не го интересува.

— Това, което се отнася за мен, ще го реша сама. Но какво ще кажеш ти?

— Не разбирам какво искаш — рече раздразнително Соловьов. — Какво искаш да чуеш от мен? Ако обичаш, задавай си въпросите членоразделно.

— Добре. — Тя въздъхна. — Преди дванайсет години ти не ме обичаше, не ти трябвах, бях ти в тежест. Изобщо не те интересувах. Но въпреки това се срещаше и дори правеше с мен любов. Трябваше да мине доста много време, за да разбера, че го правеше не защото ме харесваше, а защото се страхуваше от мама. Страхуваше се да ме разсърдиш, защото мислеше, че мога да се оплача на мама, да те наклеветя, да те изложа, да наговоря кой знае какво и тогава нямаше да видиш никаква кандидатска степен. Щом осъзнах тази неприятна истина, аз те оставих на мира. Не мога да кажа, че цялата история мина безболезнено за мен. Аз много страдах, Соловьов. Много те обичах. Днес се опитах да разбера дали моето отношение към теб се е променило и с удовлетворение видях, че те възприемам напълно спокойно. Не започвам да треперя от твоя поглед и не ми се замайва главата, когато те докосвам. Ти си станал друг и аз съм станала друга. И с учудване разбрах, че мога отново да започна да те обичам. Аз, вече друга, мога отново да заобичам теб, също друг. Просто още една среща на двама други хора. Но сега, Соловьов, умея добре да управлявам чувствата си. Повтарям, аз мога отново да те обичам, но въпросът е дали е нужно да го правя. И ако реша, че не трябва, няма да го правя. Няма проблеми. От друга страна, мога да реша, че е нужно, а пак нищо да не излезе. И сега искам да чуя твоя отговор. Може без увертюри и дълги обяснения какво се е случило преди много години. Просто кажи искаш ли да идвам при теб. Или искаш да си тръгна и повече никога да не ме видиш.

Да, тя направи всичко, за да бъде поканена от Соловьов да идва. Този дом и стопанинът му й трябват и ако е нужно да лъже, за да идва тук, ще лъже. Ще се преструва. Ще се прави на влюбена. Някога много я болеше, толкова я болеше, че й се струваше — няма да оживее. Но минаха повече от десет години, в душата й няма чувство за мъст към този мъж, в душата й изобщо няма нищо към него. Пусто е. Сякаш никога нищо не е имало. Но ако заради работата си трябва да му причини болка, ще го направи, без да се замисля. Тази болка не може да е по-силна от онази, която тя изпита някога. Но и това може да се преживее, от него не се умира, както тя се убеди от собствен опит. Така че и Соловьов ще го преживее, ако се наложи да изкара няколко неприятни минути, които ще му отворят очите за истинските чувства и подбуди на жената, към която не е равнодушен.

Соловьов я хвана за ръката и я дръпна към себе си. Настя скочи от перваза и седна на коленете му. Той я целува дълго, много нежно и много умело, като от време на време оставяше устните й и започваше да целува дългата й шия. Прегръщаше я с една ръка през кръста, с другата галеше гърдите й под широкия пуловер. Настя се вслушваше внимателно в себе си. Нищо не чувства. Боже мой, преди дванайсет години щеше да умре от такива ласки и докосвания. А сега — нищо. Не й беше неприятно, не искаше да стане и да се нацупи от отвращение, като че ли е напълно непознат мъж. Но го нямаше и възторгът, който я обхващаше някога.

Тя се отмести предпазливо и се освободи от ръцете му, като пак седна на перваза.

— Не чух отговора, Соловьов. Така и не разбрах искаш ли да идвам тук.

— Та самата ти не искаш. — Той я погледна внимателно ласкаво с невероятно топлите си очи. — Не се лъжи, Ася. Не съм ти нужен. Аз съм инвалид, а ти млада здрава жена с нормални физиологични потребности, които няма да мога да удовлетворя. Не чувстваш нищо, когато те прегръщам. Защо ти е всичко това?

— Нали ти казах, че не си пораснал през тия години. На първо място за теб е сексът, както и преди. Все си същият мъжкар.

Тя се усмихна и го погали по ръката. — И нищо не си разбрал. — Сега ще си отида вкъщи при моя заслужил съпруг, а ти помисли през свободното време по това, което ти казах. Утре пак ще дойда и ще поговорим. Надявам се, че утре твоите делови приятели няма да ни пречат. Достатъчно, Соловьов, тръгвам. Няма нужда да ме изпращаш, ще си тръгна тихичко, за да не се сбогувам с твоите акули капиталисти. Оттук само в хола ли се излиза?

— Не, онази врата е за антрето.

— До утре, скъпи — рече тя насмешливо, застанала вече до самата врата.

Той кимна мълчаливо, без да сваля от нея напрегнат поглед.

Настя отвори тихичко вратата и се озова в антрето. Вратата на хола беше отворена и оттам се чуваха ясни и отчетливи гласове. Настя направи две крачки в другата посока и надникна в кухнята. Там помощникът Андрей беседваше кротко с мустакатия съсед Женя Якимов. Изглежда, в стаята бяха само издателите.

Тя извади тихо якето си от гардероба и се заслуша в разговора.

— … за тая работа е нужна Газелата — казваше търговският директор Автаев. — Иначе не става.

— Сложно е — отговори неуверено Воронец. — Толкова усилия, а изведнъж всичко да е напразно?

— Няма какво да обсъждаме — прекъсна ги Есипов. — Има задача и тя трябва да се свърши. На всяка цена…

Ясно кой от тримата е собственикът, помисли Настя и внимателно отключи входната врата.

Алексей Чистяков гледаше криминален филм по телевизията, излегнат на дивана. До него на пода имаше поднос с празни чинии и чаша с чай на дъното. Настя разбра, че мъжът й лежи пред телевизора отдавна, от обед.

— Льошик, какво има? — попита тя загрижено. — Да не си болен?

— Тц! — Той поклати рижата си грива. — Стачкувам.

— По каква причина?

— Тия диваци от колежа не ми платиха за курса. Казаха, че ще плащат след полагането на изпитите. Демек, чакай да видим как ще водите курса, на какво ще научите студентите.

— Кога са изпитите?

— През май.

— Браво на тях! — подсвирна Настя. — Пак ли ще стоим без пари? Годишнината от сватбата отива на кино.

— Много елегантно се изразяваш — изкоментира мъжът й.

Ожениха се преди една година, на тринадесети май. На същия ден се разписа и родният брат на Настя — синът на баща й от втория му брак. Брат й бе толкова щастлив, докато се готвеше за двойната сватба, че правеше шеговити планове за съвместно отпразнуване на първата и всички останали годишнини. Александър Каменски настояваше на първата годишнина да отидат четиримата в Париж, на втората във Виена, на третата — в Рим. Настя не се съгласяваше, разбирайки, че с парите на брат си няма никъде да отиде, а собствени няма да има за такова пътуване. Льоша би могъл да печели доста прилично, ако приемаше поканите на чуждестранните университети и подписваше с тях договори. Но той категорично не искаше да замине без Настя, а тя на свой ред отказваше да изостави работата си. Затова се налагаше почти всекидневно да кърпят дупките в семейния бюджет.

— Ще вечеряш ли? — попита Алексей и се измъкна изпод топлото карирано одеяло, като зашари с крак по пода, за да намери вечно изчезващите пантофи.

— Не, благодаря.

— Къде те нагостиха? Не идваш ли от работа?

Тя отдавна не решаваше за себе си задачката „да излъже — да не излъже“, щом ставаше дума за мъжа й. Отговорът бе един: да не лъже. Първо, Льошка познаваше Настя от петнайсет години, виждаше я като на рентген и моментално пресичаше всяко нехарактерно за нея действие, като тутакси започваше да подозира нещо нечисто. Второ, той бе наистина талантлив математик, голям учен и притежаваше точно и освободено от емоции мислене, което му позволяваше лесно да разобличава лъжата. И на трето място, знаеше всичко, което се бе случило между Настя и Соловьов преди много години. Понесе историята мъжествено, но преживените страдания и ужасът, който изпитваше почти година и половина в очакване всеки миг да загуби единствената жена която обича, оставиха в душата му незаличима още следа. Щом възникнеха най-малки подозрения, го обземаше луда ревност от страх да не изгуби непредсказуемата, непокорна и своеволна Анастасия — единствената жена, която изобщо му трябваше в този живот. Затова Настя знаеше твърдо: не бива да дава на Алексей поводи да я ревнува, иначе той ще полудее.

— Бях на гости.

— В работно време? — Той я погледна учудено. Настя не си позволява такива волности. В работно време никога не се е занимавала с лични кеша.

— Беше нужно за работата, Льошик, бях у Соловьов.

Можеше да не пита дали мъжът и помни кой е Владимир Александрович Соловьов. Знаеше съвсем сигурно, че помни.

— Така ли?

Той се стараеше да изглежда спокоен и Настя оцени това по достойнство.

— Той живее там, където търсим престъпниците. И ми трябваше повод, за да се появя там. Нещо повече, трябваше ми повод да мога да се появявам там постоянно, докато не се изяснят нещата около делото, а Соловьов е повече от подходящ. Имали сме роман, който не завърши с нищо хубаво, и е напълно естествено, че ще се опитам да възстановя отношенията ни. Разбираш ли?

— Да. Напълно естествено. Какво сега, аз да се готвя за развод ли?

— Льоша, как не те е срам!

Тя седна до него на дивана, прегърна го, притисна буза до рамото му.

— Това е работа, Льошенка. И нищо повече. Минали са толкова години, Соловьов отдавна е престанал да ме вълнува. Вече съм голямо момиче. И те моля, не го приемай навътре. Можех да скрия от теб, че пак се виждам с него. И ти никога нямаше да научиш. Но не виждам защо да не ти кажа. Сега Соловьов не значи нищо за мен. Празно пространство. Собственик на вила, където трябва непрекъснато да бъда.

Алексей мълчеше и лекичко галеше жена си по главата.

— А той… Той знае ли, че твоите посещения при него са просто работа?

Право в целта. Настя се сгуши, притисна се по-силно до него. Опитай да излъжеш такъв човек. Не си струва усилието. Ако Чистяков не беше толкова умен, тя нямаше да се омъжи за него.

— Не, слънчице, не знае.

— Значи той те възприема именно като своя бивша любовница?

— Льоша!

— Асенка, познаваме се от двайсет години и нека не се баламосваме и да подбираме изразите, когато обсъждаме важни неща. Как обясни на Соловьов появата си?

— Така, както и ти мислиш. Така и така, казах, искам да се убедя, че напълно съм изстинала към теб. Днес имаше рожден ден. Използвах повода и отидох.

— И как, убеди ли се?

— Убедих се. Льоша, престани да се измъчваш, за Бога. Още преди няколко години знаех, че Соловьов не означава нищо за мен. Изобщо нямаше нужда да ходя до тях по този въпрос. Но ми трябваше повод, за да се появи пред него.

— А не се ли притесняваш, че сега, когато няма жена, у него може отново да пламне любов към теб?

— Не се притеснявам. Щом не можеше да ме обича тогава, и сега няма да може. Световният опит показва, че наличието или отсъствието на съпрузи не играе никаква роля в тази работа. И после, не ти казах… Той е инвалид. Сакат е. Движи се с инвалидна количка.

— Нещастен случай ли?

— Засега не знам. Не искаше да обсъжда, а пък аз не настоявах. Но ще науча без него, не е много сложно. Льоша, хайде да забравим, а? Защо правиш от дреболията проблем? Попита защо не искам да вечерям, отговорих ти, че съм била на гости у Соловьов. Това е всичко, да караме нататък. Можех да ти кажа, че съм била на гости у Тюткин или Хренкин, и ти щеше да спиш спокойно. Не мисли за Соловьов. Аз обичам теб, за теб се омъжих и се каня да живея с теб чак до дълбока старост. Хайде да пием чай.

Тя стана от дивана и дръпна мъжа си за ръката. Като гледаше рошавата му коса, тя неволно сравни Алексей със Соловьов. Да, няма съмнение, че Володя е по-хубав. И погледът на Льошка никога не е такъв топъл и чаровен. Неговите зелено-кафеникави очи могат да гледат сериозно, ехидно, насмешливо, с неприкрита подигравка, с нежна грижа. Но Чистяков не притежава оня истински мъжки поглед, от който ти омекват коленете и ти се завива свят. Може би точно затова Настя обикна своя риж гений на математиката. Най-много от всичко мразеше мъжкарите — мъжете, които са уверени, че сексуалната им привлекателност им помага да властват над жените и да ги подчиняват на волята си. Мъжете, които са уверени, че предназначението на жената е да изпитва оргазъм и да ражда потомство и трябва да се подчинява на мъжа, който й помага или позволява да изпълни предназначението си.

Гостите си отидоха отдавна, а Соловьов продължаваше да седи в кабинета, освободи Андрей да се прибира горе и му каза, че ще си легне без негова помощ. Посещението на Анастасия го извади от релси. Онова, което се случи преди много години, беше позорно и винаги му бе неприятно да си го припомня. А щом е неприятно, не си го спомняше.

Никога не е бил боец, който умее да държи на това, което смята за правилно и необходимо. Беше му по-лесно да се подчинява на обстоятелствата, отколкото да се опитва да ги подчинява на себе си, на своите желания и стремежи. Нека всичко се развива така, както е. Да бъде така, както си е. Както е станало — така. Когато разбра, че дъщерята на неговия научен ръководител е влюбена в него до полуда, за него най-лесно бе да ускори нещата и да завърти с нея ненужен и тягостен за себе си роман, вместо постепенно и деликатно да пренесе отношенията на приятелски релси, като се старае да не обиди и нарани младото момиче. Беше свикнал да плува по течението, а не да се съпротивлява.

Соловьов виждаше как тя страда и разбираше, че с поведението си й причинява болка, като първо я накара да повярва, че също я обича, а после не можа да скрие истината. Но за него осъзнаването на собствената вина бе тягостно и той предпочиташе да не мисли за това. Да не си спомня. Да забрави. И напълно успя.

Защо се появи тя днес? Дразни ли го? Наслаждава ли се на безпомощния му вид, радва ли се на страданията му? Но тя вече не го обича, видя много ясно. Макар че… Кой знае. Още нищо не означава, че не трепва от едно докосване. Все пак възрастта си казва думата. На колко каза, че била? Скоро ще стане на трийсет и шест. Станала е студена и разсъдлива. Дори като че ли малко цинична. И много красива. Сега е много по-хубава, отколкото преди дванайсет години. Както преди не е ярка, не прави впечатление, почти не използва козметика, но Соловьов оцени по достойнство чистотата на линиите и лицето, и фигурата. Дългите стройни крака, тънката талия, високите гърди, разкошните гъсти дълги коси, изящните ръце, високите, красиво изваяни скули, правият нос. За такива жени казват, че са „за любителя“. Не бият на очи, можеш да минеш покрай тях десетки пъти и да не ги забележиш, и само много изкушеният и взискателен поглед може да оцени прелестта им.

Тя ще дойде утре. Радва ли се, или иска новата визита да не се състои? Соловьов се опитваше да се анализира, но както винаги, не му достигаше настойчивост. Така е приятно и леко да плува по течението, нека Анастасия дойде, нека отново да го обича. Сега това няма да му тежи, понеже положението на инвалид го освобождаваше от всякакви задължения по отношение на жените. Той е прекалено самотен и влюбената жена няма да му попречи. Още повече че живее толкова далеч и тя няма да може да идва всеки ден. При това е омъжена. Какво пък, реши Владимир Александрович, всичко е от хубаво по-хубаво.