Отдел Убийства: Главният заподозрян

ГЛАВА 17

Сега оставаше само един път — да ровят из биографията на Черкасов, за да попаднат на човека, който може толкова люто да го ненавижда. Оперативните служители разбираха, че само спомените на Михаил Ефимович изобщо не са достатъчни за това. Практиката показваше, че дори под страх от огромни неприятности хората могат да премълчават станали конфликти, защото не желаят да разказват на странични лица истории, в които не се представят в най-добрия си вид. Освен това съществува и понятието изместване — човек наистина не си спомня онова, за което не му се иска да си спомни. Така освен Черкасов, трябваше да търсят и други източници на информация за живота му.

Изпратиха Миша Доценко да работи с Черкасов, а обаятелният усмихващ се Коротков тръгна при майката на Михаил Ефимович.

Той добре помнеше изказаното при първата им среща активно нежелание да говори за сина си и не възлагаше особени надежди на срещата.

Майката на Черкасов посрещна Юрий студено и предпазливо.

— Още ли се занимавате с Михаил? — попита тя. — Сигурно е извършил нещо ужасно, щом нещата се протакат толкова дълго. Впрочем не се чудя, от такъв като него всичко може да се очаква. Как го търпи земята!

— Вера Василиевна, напразно говорите така. Синът ви не е извършил нищо лошо.

— И това ми говори работник от милицията! — патетично възкликна Черкасова. — А хората се чудят защо се е развихрила престъпността. Как няма да се развихри, щом милицията смята хомосексуализма за нормално явление.

Юрий разбра, че борбата с тази жена ще е сериозна. Тя отстояваше твърдо позициите си и смяташе хомосексуализма за най-велик грях, а всички, които се отнасят към него горе-долу търпимо, бе готова да приравни с убийците и насилниците.

— Вера Василиевна, разбирам, че ви е неприятно и трудно да говорите за сина си, но моля да ми влезете в положението. Става дума за сериозни престъпления и вашият разказ може да ни помогне много.

— Какви сериозни престъпления е извършила оная отрепка?

— Той не е извършил нищо. Напротив, но съществува някой, който иска да си разчисти сметките със сина ви и наистина за дълго да го изпрати зад решетките. А може да стане така, че да бъде осъден на разстрел. И ние искаме да открием този човек.

— Искате да кажете, че някой отмъщава на Михаил?

— Да, именно това искам да кажа.

— Е, няма нищо чудно. Всички тия педерасти са долна престъпна пасмина. Търсете в техните кръгове и няма да сгрешите. Не съм се виждала със сина си, откакто се разкри оная гадост. И не познавам никакви негови познати.

— Търсим сред хомосексуалистите, не се съмнявайте. Но успоредно с това се опитваме да научим колкото се може повече за целия живот на Михаил. За ученическите и студентските му години. Може би жаждата за мъст е от тия години и съвсем не е свързана със сексуалните му наклонности.

— Глупости — заяви безапелационно Вера Василиевна. — Докато водеше нормален живот, никога не е имал конфликти с някого, гарантирам за това.

— Тогава ми разкажете по-подробно за целия му живот — помоли Коротков. — И ако имате семеен албум със снимки, нека го разгледаме заедно.

Черкасова малко поомекна. Рядко някой проявява интерес към семейните снимки, запечатаните върху тях моменти обикновено са скъпи само на най-близките. Но нали няма да седнеш да разказваш на близките всичко, свързано със снимките — те и така всичко знаят. И Юрий разбра, че няма смисъл да разубеждава жената, тя никога няма да се съгласи, че синът й не е живо олицетворение на греха и мръсотията, нито ще поиска да го измъкне от нещастието. Значи трябва да апелира за жалост към невинно погубените момчета. Но не му се говореше за това.

Като оглеждаше скришом едностайното жилище, където Черкасова живееше заедно с бившата си снаха, Юра мислеше, че съвместният живот едва ли е бил лек и безоблачен. Шестдесет и три годишната Черкасова със суров неотстъпчив характер, отрекла се веднъж завинаги от единствения си син, и неомъжената (тоест разведената) трийсет и пет годишна жена, която трябва някак да урежда личния си живот. Те имат съвсем различен кръг на общуване, съвсем различни интереси и навици, а са принудени да живеят заедно в една стая и в малка шестметрова кухня. Ако се съди по мебелите, не са в бедствено положение, бившата жена на Черкасов печели не лошо, но сигурно не е много наясно защо трябва да издържа бившата си свекърва пенсионерка. От друга страна, живее в жилището именно на свекърва си, защото някога, потресена от зрелището — бившият й мъж в обятията на родния й брат, — категорично е отказала да се съди с него заради жилището и моментално си събрала багажа, хукнала под крилото на Вера Василиевна да си ближе там раните. А когато се осъзнала, вече било минало доста време и сигурно не е намерила в себе си сили да каже на възрастната жена, че трябва да се разделят и живеят поотделно. Нали свекърва й така страдаше, а освен снахата нямаше други близки в Москва.

Вера Василиевна донесе и разтвори на масата албума със снимките. Част от тях бяха закрепени по плътните сиви страници на албумите с фотоъгли, но повечето просто бяха сложени между страниците.

— Това е мъжът ми — Черкасова показа снимката на красив снажен мъж с военна униформа, — той умря отдавна, Миша беше на седем години. На тази снимка Ефим е на двайсет и три, тъкмо се беше върнал от война.

Двайсет и три! А като гледаше мъжественото лице и наполовина побелелите коси, Коротков помисли, че тук бащата на Черкасов е на трийсет и пет. Войната не минава безследно.

— Тогава още не се познавахме, нали Ефим беше с десет години по-голям. Запознахме се чак през петдесет и втора, когато бях вече на двайсет, а той на трийсет.

— Михаил много прилича на него — обади се Коротков, но по начина, по който устните на Вера Василиевна се превърнаха в тясна ивичка, разбра, че репликата не е била сполучлива. Наистина, какво сходство може да има между храбрия герой от войната, истинския мъж, съпруг и баща и някакъв жалък отвратителен хомосексуалист.

След това дойдоха детските и ученическите снимки на Черкасов. Ако се съди по всичко, момчето от ранно детство е с наднормено тегло, отпуснато, макар и високо, затова пълнотата минава за масивност. Миша в трети клас… В шести… В седми… На пионерски лагер… На съботник… С майка си в Крим… Миша расте, чертите на лицето му стават по-ясни и определени, момчето все повече заприличва на този Черкасов, когото сега Коротков познаваше.

А ето и студентските години. Миша в първи курс, сияе, притиснал студентската си книжка до гърдите.

— Тук е издържал първата сесия — поясни Вера Василиевна. — Само с отличен. Толкова беше щастлив! А на тази е с колеги от курса на бригада.

Коротков взе снимката, голяма осемнадесет на двайсет и четири и започна да разглежда внимателно младите весели лица. Прегърнати и засмени, пред обектива позират момчета по дънки, спортни панталони и пуловери. До Черкасов е симпатично стройно момиче, чернокосо, с къса коса и големи тъмни очи.

— Това неговото момиче ли е? — попита Коротков и посочи красивата брюнетка.

— Това е Ниночка — въздъхна Вера Василиевна. — Миша я ухажва дълго, до четвърти курс.

— А после? Разделиха ли се?

— Да, когато Миша напусна института. Още не мога да разбера защо го направи.

Ха сега де! Излиза, Вера Василиевна не знае, че синът й не е напуснал по собствено желание института. Изпъдили са го със скандал заради връзката с първокурсник. Как ли Миша е успял да скрие от майка си? Сигурно много се е постарал да не я травмира. Можем да си представим какво му е струвало това, та нали комсомолските организации страшно обичаха да уведомяват всички наред, в това число по местоживеене и в службата на родителите. Коротков си представи нагледно как Черкасов е умолявал, уговарял, унижавал се е, дори е давал подкупи само и само майка му да не научи нищо.

— Не помните ли фамилното име на Нина?

— Не. Май не знаех другото й име. Просто Нина и толкова. Беше от много добро семейство, такова славно момиче, добро, весело. Надявах се… — Вера Василиевна въздъхна и устните й пак се свиха. — Ето тези снимки са направени на сватбата на Миша а Оленка. Останалото не е интересно за вас, нямам по-нови снимки на Миша.

Коротков помоли майката да му даде груповата студентска снимка и се сбогува с нея.

Сега трябва да се намери Нина, момичето, което Черкасов е ухажвал, докато е учел в Плехановския институт. И Коротков отново пое към жилището, където криеха Михаил Ефимович. За негова изненада, Черкасов се отнесе без ентусиазъм към въпросите за Нина, явно разговорът му бе неприятен и тягостен.

— Не я тревожете — каза сърдито той. — Тя няма нищо общо.

— Но поне знаете ли къде е сега, с какво се занимава? — настояваше Коротков.

— Не. Трябва да разбирате, че скандалът много я травмира. Старал съм се никога повече да не се мяркам пред очите й.

— Поне ми кажете фамилното й име.

— Не. Много ви моля… За мен е непоносимо да си мисля, че ще я разпитвате за мен. Не й причинявайте болка.

— Но Михаил Ефимович, минали са толкова години. Тя сигурно е забравила всичко, а пък ако не е забравила, това не може да я травмира. Разберете, че ако ви е била приятелка достатъчно дълго, напълно вероятно е да знае кой от вашите познати е затаил злоба към вас. Нещо повече, дори допускам, че е знаела, но по някакви причини е криела от вас, за да не ви огорчава. Може да е имала поклонници, които са я ревнували от вас. Може неволно да сте обидили някого, без да сте забелязали, а тя да знае, че този човек държи камък в пазвата си.

— Не. Юрий Викторович, опитайте се да разберете какво е трябвало да преживее. Ходихме цели две години, целият курс знаеше за романа ни, не се криехме от никого, бяхме винаги заедно. И изведнъж се оказа, че аз… Да, изпъдиха ме, но тя остана. И всеки ден е долавяла върху себе си насмешливи и дори презрителни погледи, вижте я, свързала се с хомо, живяла две години с него и не го познала. Сигурно е мислела — да, уж те обича, а не му е пукало за теб, дай му момчета, за него ти си била временна замяна, сурогат. Нина беше силно момиче, но всяка сила и мъжество имат граници. Не знам колко са й стигнали, но не изключвам, че не е издържала и е напуснала института. Сигурно е подредила някак живота си, съумяла е да забрави болката, която й причиних, но не искам по моя инициатива и заради мен отново да ровите това. Пощадете я.

Коротков и Доценко се мъчиха цял час с Черкасов, но той държеше твърдо на своето. Така и не съобщи фамилното име на Нина. Юра остави Миша Доценко да работи с Черкасов, да рови спомените, а той взе снимката от студентската бригада и тръгна към академията с дълго име, която някога се е наричала Институт за народно стопанство „Г. В. Плеханов“.

На другия ден получи списък на студентите от курса, в който е бил Михаил Черкасов. Сред тях имаше седем момичета на име Нина. И предстоеше да се издири всяка от тях. Коротков си помисли, че заради делото на Черкасов непрекъснато хлътват в някакви безкрайни проверки. Както тръгна от самото начало, както започнаха с дългите списъци с фамилиите на хората, вземали касети под наем, така и продължават. Сега пък трябва да търсят Нини… Но защо Черкасов е толкова упорит! В други случаи да проявява своята деликатност и прецизност. Не му трепва сърцето, когато изважда от къщи трупа на мъртвия Олег Бутенко и го хвърля в гората. Не вика „Бърза помощ“, не съобщава в милицията. Откарва го и го захвърля като на сметище. Затова пък после плака с горчиви сълзи, като разбра, че според предположенията на милицията Олег е бил убит. А щади Ниночка. Пише се джентълмен. Но щом отказва да отговаря на въпросите, няма да седнат да го бият. Може би изобщо не деликатничи, а просто се опитва да скрие нещо? Тогава съвсем пък не бива да настояват. Трябва сами да търсят.

Но търсенето на момичето на име Нина, учило някога в Плехановския институт, обещаваше да се превърне в продължително мероприятие. Само две от тях бяха московчанки, останалите дошли да учат от различни краища на огромния и многонационален СССР. И сигурно вече всички са се омъжили и сменили фамилиите, да не говорим пък за местожителството.

Естествено, трябваше да се започне от двете московчанки, тях по-лесно можеха да намерят. Едната Нина вече отдавна напуснала Русия и заедно с мъжа си основала собствена фирма в Кипър. Втората работи в Шчолково като началник на финансово-икономическия отдел в голям завод. Юра Коротков полетя със старичката си грохнала кола точно към нея.

— Черкасов ли? Да, помня го — кимна Нина Кривцова, след като изслуша въпроса на Юра. — Този, когато изгониха за хомосексуализъм, нали?

— Същия. Добре ли го познавахте?

— Не, почти никак не го познавах. Тоест знаех, че има в курса такъв студент и как изглежда, но не сме били в една компания.

— А познавахте ли момичето му? Струва ми се, че също се е казвало Нина.

— Ами, какво говорите — засмя се Кривцова. — Изобщо не се казваше така. Разбира се, че я познавах. След изгонването на Черкасов тя стана знаменитост, само дето не я сочеха с пръст.

— Почакайте — Коротков застана нащрек, — не съм сигурен, че говорим за една и съща студентка. Казаха ми, че се е казвала Нина.

Той извади голямата групова снимка и я показа на Кривцова.

— Ето този е Михаил Черкасов. А ето черничкото момиче до него. За него ли говорите?

— За него. Каква Нина е това?

— Ами коя е?

— Това е Яна. Яна Бергер.

— Но на мен ми казаха, че името й е Нина — упорстваше Коротков, като разбираше вече, че всичко свърши. Той изпитваше такова облекчение, такава с нищо несравнима радост от неочаквано настъпилата развръзка, че дори се страхуваше да си признае успеха. „Няма такова животно — хрумна му, — спя и сънувам всичко.“

Ченгетата се занимават едновременно с няколко престъпления, това е в реда на нещата. И Миша Доценко заедно с работата по делото на Черкасов имаше множество други задачи, в това число и свързани с разработката на издателство „Шерхан“. Прието е обикновено да се започва с най-слабата брънка и на него му се струваше, че това е любовницата на генералния директор на издателството Кирил Есипов. Преди да се запознае с нея, Доценко реши да понаблюдава момичето отстрани и може би за начало да пообщува с някого от обкръжението й, за да научи повече за Оксана, да събере предварителна информация и на тази основа да разработи комбинацията „завоюване на доверие“. Първите два дена наблюдението на дългобедрата манекенка не донесе нищо интересно. Оксана излизаше от къщи само следобед, срещаше се с Есипов, отиваше на репетиции, снимки и ревюта, вечерта се срещаше отново с Есипов. Първия ден тя нощува при него, на втория ден — в дома си. Затова пък на третия ден Доценко я видя със сътрудника от данъчната полиция Устинов, същия, чрез когото Миша се опита да изясни финансовото положение на „Шерхан“. Това обстоятелство зарадва Доценко. Изглежда, интересът на криминална милиция към издателството не е останал без вниманието на данъчната полиция и те от своя страна също са започнали оперативна разработка. Нещо повече, фактът, че данъчната полиция е започнала от Оксана, както и самият Доценко, свидетелства, че и те смятат момичето за най-слабата и затова най-перспективна брънка за получаване на информация.

— Данъчна полиция? — замислено повтори Настя, когато Доценко й съобщи, че е видял Оксана заедно с Устинов. — Много любопитно. Трябва да се срещна с него. Тъкмо с данъците имат големи проблеми, ако изобщо разбирам нещо от живота. Май ще мога да бъда полезна на другаря Устинов и да се надяваме, че и той ще ме зарадва.

Но я очакваше разочарование. Устинов страшно се учуди на нейното посещение и още повече на въпросите й.

— Но един ваш сътрудник вече идва при мен — каза недоумяващо той. — И аз му обясних, че за съжаление нямам нищо срещу „Шерхан“. Освен дето им имам много голям зъб, разбира се — добави той с усмивка. — Те работят много чисто, няма за какво да се хване човек. Казах на вашия колега, фамилията му е Доценко… Доценко ли беше? Не съм сгрешил? Та му казах, че навремето направих доста усилия, за да открия нещо нередно в издателството, но нищо не излезе. И не съм се занимавал повече с тях.

— Извинете — промърмори Настя, — просто помислих, че може би имате нещо ново. Те със сигурност въртят незаконни тиражи, и то в големи количества. Нима не сте открили дори това нещо?

— Уви — вдигна рамене Устинов. — Уверявам ви, това е първото, което ми хрумна преди време. Та аз не съм раснал в саксия и разбирам едно друго от издателска работа. Най-напред проверих тъкмо за незаконни тиражи. Там няма нищо. Не мога да се закълна, че в „Шерхан“ работят само честни момчета, но нямат груби и явни нарушения, това е съвсем сигурно. А откъде идват подозренията ви, че имат незаконни тиражи?

В този момент Настя започна да се вижда в собствените си очи като глупава, наивна и прекалено мнителна. Къде се пъха? Нейната работа са труповете, убийствата. Мъст, ревност, корист, завист и прочие силни емоции. Никога не се е занимавала с финансови документи, сметки, платежни нареждания, товарителници и нищо не разбира от такива неща. А още по-малко пък разбира от полиграфия и издателска работа… Има специалисти, които са се усъвършенствали по тия въпроси и щом казват, че няма нищо, във всеки случай нещо такова, за което можеш реално да се захванеш и от храста да изскокне криминална история, значи — няма. И няма какво да играе на Еркюл Поаро и по съвместителство на мис Марпъл.

— Знаете ли, познавам малко един от преводачите, който работи за „Шерхан“, затова знам, че поне една книга е била пусната след изтичането на срока за превода. Това е всичко. Но сигурно не съм разбрала нещо добре.

— Най-вероятно е така — съгласи се Устинов. — Често се създава такова впечатление, когато по една или друга причина изготвянето на тиража са забавя. Срокът по договора изтича, а тиражът не е готов. Докарват го от печатницата буквално месец-два преди да е изтекъл срокът по договор, и естествено, че за толкова кратко време издателството не може изцяло да продаде книгата. Разбира се, ако се придържаме стриктно към буквата на закона, това е нарушение, защото правото за разпространение на тиража изтича едновременно с всички останали права, получени от автора или преводача. Но в тези случаи ние, естествено, си затваряме очите. Тиражът е отпечатан законно и в договорените размери, платен е данък върху печалбата, а забавянето на тиража — това са извънредни обстоятелства. Например в печатницата е имало пожар или камионът, с който са карани книгите, е катастрофирал. Издателството и така търпи загуби, за какво да го наказваме допълнително, като му забраним да разпространява тиража? Не е справедливо. Или вие не смятате така?

— Прав сте. Не бях помислила за това — призна си Настя.

— Да, за това никой не мисли, ако не се занимава с издателски проблеми — засече я Устинов. — Уверявам ви, много неща, които през погледа на дилетанта изглеждат нарушение, фактически си имат напълно законни основания и обяснения. Можете да ми вярвате.

„Добре тогава — мислеше Настя, като се връщаше в службата си. — Нека данъчна полиция да няма претенции към тях. Аз все пак ще ги разоблича. Защото вече знам каква игра водят. Всичките им пари са внесени по европейски и американски банки, но аз ще докажа откъде се вземат парите. Защото са толкова огромни, че заради тях може да се извърши убийство. И печалбите от незаконните тиражи просто са детинска игра в сравнение с тези суми. А главното — в сравнение с тайната, за опазването на която се плашат.“

— Ще трябва да ви огорча, Мишенка — каза тя на Доценко, когато вечерта той се появи на „Петровка“. — Припознали сте се. Устинов не познава любовницата на Есипов и изобщо не се занимава с „Шерхан“. Добре ли огледахте мъжа, когото сте видели с Оксана?

— Да, стори ми се, че това е именно Устинов — смути се Доценко. — Вярно, бях доста далеч от тях… Нима съм сгрешил?

— Излиза, че да — кимна тя. — Спомнете си колко много сходни на вид момчета минават пред очите ни около делото на Черкасов. Който ги познава добре, няма да ги обърка, а който ги е виждал един-два пъти, съвсем спокойно може да обърка едно с друго. Външността на хората наистина не е толкова разнообразна, както си мислим понякога, и грешките в разпознаването са по-чести, отколкото би ни се искало. Не се ядосвайте. Между другото мъжът, който прилича на Устинов, трябва непременно да се намери. Това е подходът към Оксана и може би и нишката, ако тя изневерява на Есипов, но не иска Кирил да научи.

„Да се намери мъжът, приличащ на Устинов“ означаваше, че отново ден и нощ трябва да се следи Оксана, докато тя отново се срещне със своя познат. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Защото времето върви неумолимо, престъплението не е разкрито, затова пък се извършват нови убийства, по които трябва да се работи, а личният състав от оперативните отдели кой знае защо няма навика да се размножава с просто деление. Хората остават все толкова, а работата се увеличава. При такива условия е непростима глупост и да пилееш време и сили за тъпо ходене по петите на хубавата манекенка и да чакаш кога ще се срещне с един от познатите си. Ситуацията трябва да се вземе под контрол и напълно да се владее, едва тогава ще се появи поне надеждата, че ще направят нещо в разумни срокове.

Докато разработваше връзките и обкръжението на Марина Собликова по прякор Газелата, Миша Доценко намери едно умно момче, което естествено знаеше, че не е красиво да се краде, но пренебрегваше знанието, понеже знаеше и друго не по-малко полезно нещо: ако дружиш с милицията, е, ако в краен случай не се караш открито с нея, тогава може и да крадеш, стига да не ставаш нагъл. Това момче със странен прякор Иконата, нямащ нищо общо с джебчийските му пристрастия, се поопъна от приличие и се съгласи да работи за Доценко. Наистина честно предупреди, че е свързан с още двама оперативни служители, единият от които работи в окръжно управление на вътрешните работи, а другият — в министерството.

— Многомашинник значи — усмихна се Миша. — Преизпълняваш ли плана? Или правиш глупости?

— Ами пробвайте — предложи нахално Иконата. — Няма рекламации за работата ми.

— Е, щом няма, тогава разбери, ако обичаш, чрез кого Газелата е получила последната си работа. Ще го свършиш ли?

— Ще се постарая — кимна делово Иконата.

На другия ден той съобщи, че Муся-Газелата е започнала работа със съдействието на стария си познат и помощник Гуско. Като познаваше нравите, царящи в средите на крадците, Миша дори не се опита да вербува Гуско. Друго нещо е младият пъргав Иконата, криминалната му кариера съвпада с времето на безпредела, когато рухнаха традициите, бяха позабравени обичаите и нравите, и съвсем друго нещо е Гуско — четирийсет и шест годишен опитен бандит, с пет присъди зад гърба си, израснал в периода, когато още се спазваха традициите и нравите бяха здрави. Върви завербувай такъв като Гуско. Затова пък напълно можеш да разчиташ на чисто човешко разбиране от негова страна. Особено ако се притисне с мярка.

Доценко умееше да притиска. Не отиде да разбива жилището, където рецидивистът Гуско живееше при любовницата си, а вежливо го спря в градинката, където бандитът бе излязъл съвсем мирно да се поразходи с кучето си — изящен игрив фокстериер. Представи се както си му е редът, дори си показа удостоверението. И започна едва ли не да плаче, с което съвсем изуми опитния джебчия. С глас, пълен с трагизъм и трудно сдържано вълнение, Миша разказваше на Гуско колко е трудно да се работи в милицията, как си отиват от органите най-добрите и опитните, как се трепят и нищо не успяват малцината, останали да се занимават с практическа работа. Какви гадове са станали сега прокурорите и съдиите, защото ченгетата се претрепват да намерят престъпниците, а прокурорите и съдиите ги пускат под гаранция или изобщо не разрешават да ги арестуват. Всички са рушветчии и гадове, никой от нищо не се интересува и за нищо не му пука. Та оперативните служители се сетиха да извикат на помощ престъпния свят. Не така грубо, както вие, уважаеми господин Гуско, си помислихте. Не. Не става дума за доносничество. Аз, знаете ли, се занимавам с издирването на убиеца на Муся-Газелата. Нали я познавахте добре, не отричайте, и нейната смърт не може да ви е безразлична. Все пак вие сте й били учител в трудното апашко дело и в определен смисъл — опекун и покровител. Та си помислих, че ако поискате, можете да ни помогнете. Аз вярвам, че Муся-Газелата не е убита от вашите хора. И имам много силни подозрения, че убийците са изпратени от хората, които са я наели на последната й работа. А дори да не са те, то все пак са паралии и с връзки, за тях е по-лесно да намерят убиеца, отколкото на нас, голите и гладни милиционери. И би трябвало и издателите да привлечем в търсенето. Какво ще кажете, господин Гуско? Как ви се струва идейката?

Идейката не се хареса на господин Гуско, но Миша прояви достойна за похвала твърдост, като на всяка трета дума напомняше на уважаемия рецидивист, че именно той е свързал Муся с издателите, значи и на неговите плещи лежи голяма част от отговорността за гибелта й. Не е усетил, че работата пари, не е проявил интуиция, че задачата може да е смъртно опасна. А тя, млада и глупава, е повярвала на наставника си.

С две думи — Миша го склони. И на другия ден крадецът рецидивист Гуско се запъти към генералния директор на издателство „Шерхан“. Доценко вече имаше горе-долу ясна представа какъв е Кирил Есипов. И помоли Гуско непременно да го сплаши със смъртта на Оксана, но не с обикновена, а със страшни мъчения. Но най-главното — Гуско трябваше да се появи при Есипов само когато диалогът може да бъде чут от прелестната манекенка.

— Да, ама тук сте се увлекли — опита се да се съпротивлява рецидивистът, докато наблюдаваше зорко игривата девствена фокстериерка да не си позволи нищо излишно със съседските псета. — Аз да не съм ви пророк бе? Толкоз работи да уцеля…

— Не се правете на скромен — миролюбиво забеляза Миша. — Личният телохранител на Есипов ви е приятел, отдавна сме изяснили това. С негова помощ можете да улучите когото си искате. Трябва да направите така, както ви казах, Василий Платонович, иначе ще си помисля лоши неща за вас.

— Че как така? — заинтересува се Гуско.

— Ами щом не изпълните молбата ми, значи не сте заинтересуван да се намери убиецът на Муся. По-нататък е лесно. Щом не сте заинтересуван, значи искате да го покриете и спасите от нас. Значи го познавате, той е някой от вашите. Може би дори сте самият вие, защото Муся е станала любовница на стопанина на къщата, където е изпълнявала последната си задача и където са я убили. А някога сте живели с нея в любов и може да се каже — в сексуално съгласие. Наистина, това е било отдавна, но е било, а всички знаят, че старата любов ръжда не хваща. И така нататък… Разбрахте ли ме?

— Ясно — измърмори Гуско. — Кога трябва да отида?

— Вчера — въздъхна Доценко.

— Е, хубава работа… Добре де.

По този начин всички необходими стъпки бяха направени и оставаше Миша да чака кога ще задейства принципът на доминото и реакцията от първия тласък ще доведе до падането на последната плочка. Не се наложи дълго да чака. Човекът, който прилича на Устинов, се появи край дома на Оксана още същата вечер, от което Миша Доценко направи напълно обоснован извод, че момичето е свикнало да се обръща към този човек при нещастия или просто при някакви усложнения. Визитата му трая около три часа, след което човекът, наподобяващ Устинов, взе такси и си замина. Всичко това ставаше късно вечерта, видимостта не бе от най-добрите и приликата на обекта със служителя от данъчна полиция вече се струваше на Миша съмнителна. По нещо си прилича, а по нещо като че ли не. След като го проследи с такси до крайната точка, където обектът се разплати и слезе, Миша записа адреса и отиде да звъни. Само след десет минути получи отговора, който го накара силно да се учуди. В тази кооперация живее служителят от данъчната полиция Устинов. Значи Доценко не се е припознал и не е сгрешил, миналия път наистина го е видял с Оксана. Но защо крие, че разработва издателството? Не вярва в професионализма на оперативниците от „Петровка“, бои се, че с грубите си, непредпазливи или просто глупави действия ще провалят работата му? Много е възможно.

Изглежда, е успял напълно да спечели доверието на любовницата на Есипов, щом тя го вика на помощ в случай на опасност.

Миша погледна часовника си, помисли една-две минути, после решително пусна в процепа на телефона автомат още един жетон. Звънеше на Настя.

— Забавно — каза тя, като изслуша сбития до няколко изречения разказ на Миша. — Бих искала да знам дали Оксана е потърсила Устинов за помощ като приятел или като работник от правозащитните органи? Ако тя знае, че Устинов работи в данъчната полиция и сега се е обърнала към него, защото той има връзка с нас, излиза, че тя съзнателно сътрудничи с него срещу ръководителите на „Шерхан“ и собствения си любовник. Това говори за сериозна продължителна агентурна разработка, в която ние с вас, Миша, се опитахме да се намесим с немити лапи. Ясно е защо той не ни каза нито дума, кълнеше се, че издателство „Шерхан“ е чисто като новородено бебе. А пък ако момичето не знае какъв е той и с какво се занимава, тогава у мен се появяват маса въпроси. По какъв начин Устинов успява да измъква от нея информация за издателските работи, ако например се пише художник, счетоводител или шлосер? Трябва да е някакъв в нейните очи. И под някакъв предлог да измъква от нея сведения. Но дори това не е най-главното. Ако за него Оксана просто е източник на откъслечна информация, ако не е правил вербовка по този повод, тогава защо се държи за издателството? Да беше ни казал на двамата — виждате ли, периодично се опитвам да напипам нещо, има отделни сведения, но засега не е достатъчно за разгърнато настъпление по целия фронт. Как мислите, защо се прави на толкова потаен?

— Мисля, че той знае всичко за тях, Анастасия Павловна. И много държи на тези знания.

— И на мен ми се струва така. Благодаря, че ми позвънихте, Мишенка, ще се видим утре сутринта и ще доложим на шефа.

На сутринта разказаха всичко на полковник Гордеев.

— Ами, той лъже — махна решително с ръка Виктор Алексеевич. — Лъже и не се изчервява. Със сигурност е в комбина с „Шерхан“, прикрива данъчните им машинации и затова взема от тях ежемесечна заплата, по размери по-приличаща на подкуп. Оксана, естествено, знае чудесно това, затова хукна при Устинов, когато крадците заплашиха да я убият, ако Есипов не даде парите, а Есипов изобщо не се кани да плаща. Момичето е изплашено и търси помощ от единствения познат, но надежден представител на правозащитните структури. Е, какво ще кажете?

— Прилича на истина — съгласи се Настя. — Но нали няма да се обидите, ако ние с Миша проверим това?

— Действайте — кимна полковникът. — За нищо го нямате стария човек. Е, щом не вярвайте, проверявайте.

Настя и Доценко тръгнаха за фотолабораторията, където Миша занесе да проявят заснетата предния ден лента, по време на наблюдението на Оксана. За осъществяване на замисъла им трябваха снимки на Устинов.

— Не, Миша, сигурно съм тъпа, но не разбирам нещо в този живот — рече Настя, когато слизаха по стълбите. — Ако ръководителите на „Шерхан“ толкова отдавна и тясно са свързани с данъчната полиция и с Устинов, то по какъв начин задейства лъжата ми, че работя във фирма като юрист? Не мога да разбера. Щом се случи нещастието в дома на Соловьов, като нормален професионалист, при това заинтересуван да окаже помощ на, издателството, Устинов трябваше да вземе от тях цялата информация, която може да потрябва. Той трябваше да ги помоли да му съобщят целия кръг познати на Соловьов, а те на свой ред щяха непременно да му кажат за мен. И край. След два часа господин Устинов щеше да им доложи, че след проверка по свои канали е установил, че Анастасия Каменска, дъщерята на професор Каменска, при която навремето е бил аспирант Соловьов, не работи във фирма, а в криминалната милиция. Защо не е станало така? Защо неотдавна в ресторанта, когато се срещнахме случайно с Есипов, той разговаря с мен като с бизнес дама и сестра на банкера Каменски?

— Може Устинов да не е дотолкова професионалист, както мислим с вас? — предположи Доценко.

— Може, но едва ли. Тук има нещо друго.

Като взе снимките, Доценко тръгна за издателството, помоли да поканят поред Есипов, Автаев и Воронец и пред всеки от тях постави задачата да разпознае сред няколко снимки тази на мъжа, присъствал на рождения ден на Соловьов. В предварително приготвения от Доценко плик имаше седем снимки, в това число снимки на Устинов и на съседа на Соловьов от вила номер 12 Евгений Якимов. Резултатите бяха съвсем еднакви. И тримата си спомниха и показаха снимката на Якимов, но никой от тях не реагира на снимката на сътрудника от данъчна полиция. Нито треперещи пръсти, нито пребледнели или изчервени лица, нито пресипнали изведнъж гласове, нито неволно отронен възглас. Нищо. Те не го познаваха. Това вече беше съвсем неясно.

Като излизаше от зданието, където бе офисът на издателство „Шерхан“, Доценко едва не събори Оксана, която вървеше срещу него, но като че ли не забелязваше нищо наоколо. Върху лицето на момичето бе изписана такава остра и мъчителна тревога, че Доценко дори почувства угризения на съвестта, нали знаеше, че тази тревога е предизвикана от заплахата за убийство на Оксана, ако Есипов не даде исканата сума. Разбира се, никой не се канеше да я закача, това си беше блъф, който трябваше да предизвика определена реакция и вече даде резултати, но нали момичето не знаеше това. А срокът за предаване на сумата изтичаше утре.

Доценко хвана бягащото момиче за ръката.

— Оксана, почакайте.

— Моля?

Тя спря рязко, но очите й бяха устремени напред, сякаш продължаваше мислено да тича.

— Какво искате? — недоволно попита тя, като се намръщи. После позна Миша и лицето й изведнъж се смекчи. — Вие бяхте от милицията, нали? Вече ме разпитвахте след убийството в дома на преводача.

— Много вярно. — Миша се усмихна лъчезарно. — Колко ми е приятно, че ме помните. А аз имам един въпрос към вас.

— И аз също. Къде можем да поговорим?

— Не знам. — Доценко вдигна рамене и се огледа. — Както разбирам, твърде често идвате тук, така че вие трябва да кажете къде можем да поговорим.

— Тук няма къде — отряза Оксана. — С кола ли сте?

— Не. Дойдох с метрото.

— Ще възразите ли да отидем у дома?

— А не е ли по-добре при мен в службата? — предложи Доценко.

— Все ми е едно. Може и при вас в службата. Да вървим.

Оксана се обърна решително и тръгна към вратата за улицата. Михаил не успя да се опомни, когато тя спря частно такси и след няколко секунди вече пътуваха в нечий зелен форд към околовръстния на „Садовое“.

— Трябва да ми помогнете — започна Оксана, едва пристъпила прага на кабинета, в който за щастие нямаше никого и Миша можеше да разчита на спокоен разговор на четири очи. — Защото, както вече разбирам, няма да дочакам помощ от Есипов.

— Слушам ви.

— Вчера при Кирил идва някакъв криминален тип. Доколкото разбрах, той е свързан с оная, дето я убиха в дома на преводача…

Миша оцени Оксана. Тя изложи вчерашните събития последователно и лаконично, без да изпусне главното и без да затъва в излишни детайли, утежняващи разказа.

— Кирил не възнамерява да предприема нищо, за да намери убиеца, той иска да се опита да измами този престъпник. А пък аз не съм толкова наивна и знам, че шегичките с престъпниците обикновено завършват зле. Те изобщо не са по-глупави от нас и Кирил напразно мисли, че ще ги преметне.

— Оксана, какво мога да направя за вас? За да не се наложи Кирил да плати парите, трябва не по-късно от утре на обед да се съобщи името на убиеца, нали така? Ние си трошим главите с това убийство цял месец и още нищо не сме открили. Как мога да ви обещая, че до утре на обед ще знаем името на престъпника? Разберете, това е нереално…

— Добре, нека е нереално. Не трябва да се съобщава името, накарайте Кирил да им даде парите. Нека не се прави на интересен, да не се опитва да ги мами. Та те ще ме убият, как не разбирате! А аз от своя страна ще ви разкажа всичко, което зная, ще отговоря на всички ваши въпроси, дори и неприятните, защото искам по-скоро да бъде намерен убиецът.

— Да отговорите на всичките ни въпроси, дори и неприятните — това е мъжествено решение. Сама ли го взехте?

Настана пауза, после Оксана бавно наведе очи, огледа празното бюро с надраскан полиран плот, трепна с мигли и погледна Доценко в упор:

— Не. Това решение не съм го взела сама. Подсказаха ми го.

— Мога ли да попитам кой?

— Може. Мой познат.

— Има ли фамилия?

— И дори име — устните на Оксана трепнаха в тъжна усмивка. — Вадим Устинов.

— Кой е той? Къде работи? С какво се занимава?

— Не знам. Референт в някаква правителствена структура, не разбирам много от тия работи.

— И какво ви посъветва?

— Посъветва ме да дойда при вас и да ви предложа да отговарям на всякакви въпроси, които могат да помогнат за откриване на убиеца.

— Мъдър съвет — кимна одобрително Доценко. — Господин Устинов роднина ли ви е? Приятел?

— Приятел.

— Отдавна ли се познавате?

— Има ли значение?

— Има. Ако ви познава достатъчно отдавна, може би разполага с някаква полезна за нас информация. Тогава ще помолим и него да отговори на въпросите ни.

— Той нищо не знае. Той общува само с мен. Не се познава с никого от издателството.

— Сигурна ли сте в това?

— Напълно съм сигурна.

— Добре, да започнем от самото начало. Кога научихте за съществуването на Марина Собликова по прякор Газелата?

— Когато я убиха.

— А познавахте ли Андрей Коренев?

— Разбира се. Първо го видях, когато работеше като шофьор-куриер, а после в дома на Соловьов, когато започна да работи като негов помощник. Само че не знаех фамилията му, само Андрей и толкоз.

— А кога за първи път научихте фамилното му име?

— Когато разговарях с него по телефона. Кирил излезе по работа, остави ме сама в колата и не си взе мобифона. Докато го нямаше, телефонът звънна и мъжки глас ме помоли да предам, че се е обаждал Коренев. Запомних фамилията и предадох на Кирил, но не я свързах с Андрей.

— А какво стана по-нататък?

— Ами по-нататък разбрах, че търсят нещо у Соловьов.

Настана отново пауза, този път наситена с електрически заряди. Оксана отмести поглед и започна да разглежда мръсните капки по отдавна немитите прозорци.

— И? — не издържа Доценко.

— И разказах на Устинов за това. Това много го заинтригува.

— Оксана, разбирате ли какво говорите? Давате ли си сметка за това, което сега става в този кабинет?

— Да.

Тя погледна Доценко право в очите, бе неестествено спокойна, сякаш вкаменена. Зениците разширени, устните здраво стиснати, бузите хлътнали.

— Да, разбирам. Много добре разбирам.

— И няма да съжалявате после, че ми разказвате това?

— Ще съжалявам само, че не съм го сторила по-рано.

— Той обиди ли ви с нещо?

— Той ме унизи. Не се притеснявайте, Михаил Алексеевич, питайте. Нали ви обещах да отговоря на всичките ви въпроси. Дори на неприятните.

По-нататък всичко се разплиташе мълниеносно бързо. Експертите, които бяха ходили на местопрестъплението в дома на Соловьов, намериха и зафиксираха следи от кола, паркирана недалеч от колата на Марина Собликова. За да не изплашат Устинов преждевременно, негласно сравниха следите от колата му с наличните образци само за да се убедят. Нямаше никакви съмнения, че именно неговата кола е била в онази нощ до колата на Газелата. А от това, което им съобщи Оксана, се изясни какво е станало и защо Устинов така яростно убеждаваше сътрудниците от криминалния отдел, че издателство „Шерхан“ няма дългове към държавата под формата на неизплатени данъци.

Той вече две години обикалял около „Шерхан“. Но съвсем не за да покаже кирливите ризи на издателите и да ги подведе под отговорност, съвсем не. Искал издателството да си стъпи здраво на краката, да стане мощно, стабилно и богато. Подсказвал чрез Оксана разни ходове, съветвал как да се укрият данъци, подхвърлял плодотворни идеи, позволяващи да се увеличи продаваемостта на книгите. Той води в своя департамент полиграфията и държи в ръцете си всички конци, водещи към „Шерхан“. Устинов си поставя задачата: докато се появи възможност да се пенсионира след пет години, ще прикрива издателството, като заличава следите, ще събира компромати срещу него, като взема под внимание всяка „нелегална“ книга, всеки тираж, пуснат в нарушение на авторския договор, а после, след пет години, ще отиде при ръководителите на издателството. Господ учи: трябва да се делим. И пред „Шерхан“, по това време най-богатото издателство в Русия, ще се изправи неприятната дилема: или да отстъпят лъвския пай от доходите на Вадим Устинов, или всички заедно да отидат на подсъдимата скамейка за укриване на доходи и за нарушаване на авторските права. И първото все пак е по-добро от второто, още повече че значителна част от доходите съществува благодарение на фантазията и изобретателността на самия Устинов.

Като научава от Оксана за шетнята около дома на преводача Соловьов, той решава да погледне лично. Та той за разлика от Оксана разбира прекрасно какъв ще е търсеният документ, за да се трепят издателите толкова да го намерят. И той страшно се нуждае от такъв документ. И не само за да сложи още една тухла в строеното от него здание на вечния затвор за „Шерхан“, но и за да не попадне документът в ръцете на Соловьов. Ако стане скандал — всичко е загубено. Може да бъде отнет лицензът на издателите, ще изскочат наяве незаконните тиражи и нарушенията на договорите, и държавата, без да й мигне окото, ще направи това, което се кани да направи след три години самият Устинов. Това не бива да се допусне. И Вадим решава да проведе предварително разследване, за да може при първа възможност да се постарае да получи документа, който все не могат да намерят хората от „Шерхан“. Пристига през нощта, за да огледа местността, без да прави впечатление на никого. Намира вилата на Соловьов, качва се на площадката и забелязва, че входната врата е открехната. Не може да превъзмогне любопитството си и влиза. Останалото е известно.

Историята на Вадим Устинов, разказана от Миша Доценко в кабинета на полковник Гордеев, предизвика шок и смут. Но не у всички. Когато Миша свърши, настана пауза, прекъсната внезапно от звънък кикот.

— Анастасия, моля за обяснение — каза строго Виктор Алексеевич. — Не виждам нищо смешно в това, че служител на данъчна полиция се е оказал отрепка и убиец.

— Не се смея за това. — Настя хлипаше от смях. — Помислих, че той не е знаел истинските размери на доходите, които са получавали ръководителите на „Шерхан“. В чуждестранни банки те трябва да имат такива пари, че човек да откачи. Устинов едва ли е знаел за тях. Представям си какво ще му стане, когато разбере от какво всъщност се е лишил.

— Много смешно — избоботи недоволно полковникът. — Скъпа, чувството ти за хумор е много специфично.

— Извинете — измърмори Настя, като направи усилие да се овладее.

— Е, успокои ли се? Сега отговаряй какви безотчетни доходи имаше предвид, когато говореше за чуждите сметки на „Шерхан“.

— Страхотна работа. Невъзможно за говорене. Но фактите са налице.

— Добре, не ни плаши.

— В славната страна Япония има един бездарен писател. Тоест блестящ майстор да измисля интриги, обаче му липсва грамотност, пише с грешки и речниковият му запас е като на пеленаче. Естествено, няма обща култура, няма образование и така нататък. Затова пък прелива от честолюбие. И ужасно е жаден за слава. При това не заради богатство, бездруго е достатъчно състоятелен човек. Дори е готов да доплати само и само да получи слава. И човекът си пише книгите, а никой не иска да ги публикува. Казват, безграмотно, не става за четене, не литература, а безпомощно детско сричане. Къде ли не се натиска с нетленните си произведения, но никъде не ги вземат. И тогава се появява добрият чичко от Русия, който купува един ръкопис за проба. Фактически го взема даром. Чичкото издател показва ръкописа на преводач, оня му казва, че това не става за четене, макар че е засукано и има характери и интрига. И издателят помолва преводача да бутне текста, в смисъл стила и културата на изложението. И на руски език се ражда първият бестселър от новата „източна“ серия. Да ти падне шапката, като четеш. Да разказвам ли по-нататък?

— И твоят Соловьов преписва отначало всичките му ръкописи? — попита Коротков кой знае защо ужасено.

— Това не е всичко — усмихна се Настя. — Той е написал много, може би към четирийсет. Издателите са купили всичките, Соловьов е превел и предал някъде към половината. Така че предстои още много работа.

— Сега е ясно защо те толкова преживяваха за него, страхуваха се, че ще започнем да го подозираме в убийството на любовницата и помощника му — поклати глава Коротков. — Ами да, закъде са без него.

— Именно — кимна Настя. — Но това не е най-интересното. Следва още по-интересно. Като научава колко успешно се обработват ръкописите му, авторът графоман ражда идея. Впрочем не знам, може идеята да не е негова, а на някой друг. Ръкописът, придобил приличен вид, се превежда от руски на английски или на някой друг разпространен език и се пуска на световната арена. Но вече под друго име. Руските преводи излизат под псевдоним А. Накахара, а всички останали — с истинското име на автора Отори Митио. Схващате ли фокуса?

— Не много — призна си Селуянов. — Къде е фокусът?

— Ами че той получава световна слава. Честолюбив е, нали ви казах. И не се нуждае от нищо на този свят освен от световна слава. Човекът, чиито книги излизат на руски под името Накахара, няма нищо общо със звездата от световен мащаб Отори Митио, чиито, книги завоюват световно признание, преведени са на десетки езици, продават се в милионни тиражи навсякъде, естествено без Русия, а по всеки от публикуваните романа са направени минимум по две екранизации — една в някоя американска или европейска киностудия, друга — на изток, в Индия или Китай. Та представете си какво получава авторът от всичко това. Но понеже без помощта на издателство „Шерхан“ и конкретно на Владимир Соловьов е невъзможно да стане всичко това, то господин Отори Митио дава почти деветдесет процента от хонорарите си на тези, с чиито усилия произведенията му придобиват благопристоен литературен вид. Тоест на издателство „Шерхан“ и човека, превеждащ книгите от руски на друг език.

— Прилича на сън — поклати недоверчиво глава Коротков.

— Аха — веднага се съгласи Настя. — Дори много. Затова проявих чудеса от сръчност и намерих няколко книги на Отори Митио на английски и френски, а също два филма, заснети по книгите му. И понеже добре познавам руския вариант на творчеството му, останалото бе лесно и просто. В титрите на филмите той е посочен само като автор на романите, по които е направена екранизацията.

— И какво означава това?

— Че не участва в написването на сценария. Защото е абсолютно неграмотен, пише с грешки и има беден речников запас. Само че това още никой не е разбрал, защото господин Митио си пази репутацията. Обгърнал е името си в тайнствена мъгла, напуснал Япония, за да не го попита никой защо липсват ръкописи на безсмъртните му творби на родния език. Но най-пикантното във всичко това е, че от умопомрачителните хонорари Соловьов няма нито копейка. Соловьов, човекът, с чийто труд фактически е създаден ръкописът, човекът, създал от краткия разказ истинска литература, уплътнил я с образи, чувства, преживявания — този човек се оказва изключен от процеса на всеобща подялба. Тези пари имах предвид, когато се смеех. Устинов едва ли знае за тях. Защото Оксана не е знаела за тях, а всичко, свързано с издателството, той научава именно от нея.

— Казваш, че са останали още много непреведени романи? — попита замислено Гордеев.

— Достатъчно много. Седем-осем.

— И всеки от тях в милионен тираж и две екранизации?

— Горе-долу. Виктор Алексеевич…

— Точно така, моето момиче. Трябваше веднага да помислим за това. В нашия живот рядко нещо се случва навреме. А когато два пъти стане така — тогава хич не е добре.