Отдел Убийства: Главният заподозрян

ГЛАВА 7

Както помощникът Андрей не хареса по някаква причина Настя, така веднага се изпълни със симпатия към тъмнооката Марина от фирма „Електротех“. Това толкова биеше на очи, че Соловьов едва сдържаше усмивката и ехидните си реплики. Вирусът, заседнал в компютъра, се оказа твърде зловреден и се наложи Марина да идва и в понеделник, и днес, във вторник, с антивирусни програми, за да прогони всички болести от финия електронен организъм. Владимир Александрович се дразнеше, че заради това не бива да използва компютъра и работата му спря, а пък Андрей го агитираше да се постарае да извлече полза от създалата се ситуация.

— Погледнете какво изумително време, трябва да прекарвате повече навън, особено сега, след зимата. Пък и време е да започнете да общувате със съседите — убеждаваше го помощникът. — Всичко може да се случи, когато ме няма. Използвайте принудителната почивка поне да се запознаете с някого. Освен това сте затрупан със задачи, които непрекъснато отлагахте от нежелание да се отделите от работата. Тъкмо сега е моментът да се заемете с тях.

Андрей имаше право. Соловьов отлагаше от миналото лято отиването на зъболекар. Време бе да си купи нов костюм и няколко ризи. Не възнамеряваше да ходи по магазините с инвалидната си количка. Предполагаше се, че Андрей ще се споразумее срещу допълнително заплащане в някой добър магазин да натоварят костюми и ризи на един фургон и да ги докарат в „Мечта“, където Владимир Александрович ще премери и избере всичко спокойно. В списъка с отложените неща имаше и покана да му гостуват роднините на покойната му жена — много се сърдеха на Соловьов, че след смъртта на Светлана съвсем престана да общува с тях. Естествено, за него е трудно да ходи при тях, но нали и той не ги кани! Колко пъти се обаждаха по телефона и казваха, че трябва да се видят, а той все се криеше зад спешна работа или лошо самочувствие. Пък и няма да е зле да си избере нови очила, след травмата зрението му се влоши, а от постоянната работа на компютъра очите му се изморяваха бързо.

Докараха костюмите и ризите във вторник, когато Марина все още правеше магии над компютъра в кабинета.

— Много добре — със задоволство отбеляза Андрей, — нека да погледне с женско око.

Соловьов само се усмихна, но не възрази, когато тя влезе в хола, за да участва в избора на сака, пуловери и ризи. Изобщо ситуацията откровено го забавляваше. Андрей симпатизира на Марина, а самата тя мята такива погледи на Соловьов, че не са нужни никакви думи. Загадъчна личност — богаташ, преводач, отшелник. А това, че е инвалид, дори предава някакъв чар. Тя открито кокетничеше с него, между другото това дори се харесваше на Соловьов. Ако беше здрав, щеше десет пъти да помисли, преди да се впусне в лек флирт, а сега… Инвалидната количка е сигурната му защита от всякакви посегателства и ангажименти. Затова отвръщаше топло и многообещаващо на погледите и усмивките на тъмнооката.

— Пробвайте това — посъветва го Марина, след като огледа докараните от магазина дрехи и избра сако от ръждивокафява коприна.

Соловьов поклати недоверчиво глава, но не заспори. Сакото му стоеше добре, поне така твърдяха и Андрей, и Марина. Закараха количката до голямото огледало в антрето, Владимир Александрович се огледа придирчиво, но не одобри избора — смущаваше го цветът. Преди заболяването щеше да грабне това разкошно сако, без да мисли, но сега, когато стана инвалид, се чувстваше остарял и се страхуваше да не изглежда смешен в ярката дреха. В края на краищата изборът падна на светлосиво сако от известна италианска фирма. След това дойде ред на ризите. Соловьов искрено се забавляваше, като виждаше с какво упорство Андрей предава палмата на първенството на Марина и буквално през дума подчертава, че има прекрасен вкус, на който може напълно да се вярва. Помощникът се съгласяваше с оценките й, подкрепяше предложенията и одобряваше нейния избор, сякаш тя държи изпит, а той е заинтересуваният член от изпитната комисия, в чиито задължения влиза да подкрепи изпитвания и да му осигури висока оценка.

Когато приключиха с избора на дрехите и представителите на магазина си заминаха, Андрей ги покани да обядват. Щом разбра, че поканата се отнася и за Марина, Соловьов изхъмка учудено — преди не беше забелязвал прекалено гостоприемство у помощника си.

Въпреки очакванията му на масата цареше весело оживление. Явно Андрей бе в стихията си, шегуваше се много, разказваше вицове, Марина се смееше силно, показвайки равните си красиви зъби, и Соловьов се отпусна.

— Марина, вие омъжена ли сте? — попита Андрей.

— Не — отвърна момичето, като въртеше между пръстите си стръкче магданоз. — А това важно ли е?

— Не разбирам къде гледат мъжете — заяви помощникът. — Щом такива жени като вас ходят неомъжени, значи днешното поколение мъже е от идиоти.

— Андрей, не сте прав — прекъсна го Соловьов. — Не става дума, че не я броят за жена, а че сред мъжете липсва този, който тя би харесала. Нали така, Мариночка? Сигурен съм, че кавалерите ви чакат на опашка.

— Уви, не. — Тя се усмихна, но очите й си оставаха сериозни.

— Не може да бъде — не повярва Соловьов. — Трябва да имате кавалери.

— Сигурно моята работа ги плаши. Жена компютърен специалист — това е някак… Не знам. — Тя пак се усмихна, този път смутено. — Мислят, че и аз съм като компютъра. Студена и пресметлива.

— Разубедете ги, не е трудно. Разплачете се, направете сцена, започнете да капризничете.

— Владимир Александрович, няма пред кого да правя сцени.

— Толкова ли е сериозна работата? — Той поклати съчувствено глава. — Или не искате да се омъжвате, но не си признавате?

Този път Марина се разсмя звънко и от душа.

— Виждате ме като на рентген. Вас човек не може ви излъга.

— А защо. Мариночка? Искате свободна любов и честа смяна на впечатленията? Или се страхувате от тежестите на бита и домакинството?

— Нито едното, нито другото. Този път не познахте.

— Тогава какъв е проблемът?

— Няма проблем. Просто веднъж се опарих, не искам повече.

— Били сте омъжена, и то неуспешно? — досети се Соловьов.

— Не. Изхитрих се да се влюбя в човек, който не ме разбра правилно. Беше по-голям от мен и реши, че ми трябват парите и връзките му. Така и не можах да го разубедя. Моето нещастие е, че не харесвам младите мъже на моите години. А тези, които харесвам, на тази възраст вече имат пари и положение и започват да ме подозират в корист. Мога да ги разбера: нямам нищо. Но какво сме седнали да говорим все за мен, Владимир Александрович. Това не е интересно.

Едва сега Соловьов забеляза, че Андрей сякаш отпадна от разговора, и му стана неловко. Изглежда, момчето е влюбено в Марина, а той, Соловьов, тегли чергата към себе си, поема инициативата в свои ръце.

— Имате ли още много работа с моя компютър? — попита той, като смени рязко темата.

— Не, остава съвсем мъничко. Днес ще свърша. Сигурно ще се наложи да намина след ден-два да проверя дали всичко е наред. Този нов вирус наистина е много коварен. Вече няколко пъти ми се струва, че напълно съм го изловила, а след десет минути пак се появява нещо. Но мисля, че го надхитрих.

След обяда Марина пак се скри в кабинета, а Соловьов се настани в хола с книга. След малко от кухнята надникна Андрей.

— Владимир Александрович, това е жестоко — каза той решително. — Защо се държите така с нея?

Соловьов вдигна глава от книгата и погледна изумено помощника:

— За какво говорите? С кого се държа?

— Говоря за Марина. Та тя е влюбена във вас, не виждате ли? До уши е влюбена. А вие водите такива разговори, че и я настъпвате по мазола.

— Глупости! — възмути се той. — Откъде го измислихте?

— Та самата тя каза. Нали непрекъснато съм край нея в кабинета, докато работи. Тя просто си изгуби ума.

— Глупости, Андрей.

— Не, не са глупости — възрази упорито помощникът. — Само слепец не би видял. Просто не искате да забележите.

— И какво да правя сега? — попита сърдито Соловьов. — Какво да правя според вас? Като се е влюбила — това си е неин проблем, а не мой.

— Но поне можете да говорите по-меко с нея. Тя казва, че цял живот е мечтала за мъж като вас.

— Така ли? — Владимир скептично вдигна вежди. — Мечтала е за инвалид, който се придвижва с количка? Или за богат собственик на собствена къща?

— И вие така — сърдито подхвърли Андрей. — Тя точно това ви разказваше на масата. Никой не иска да види в нея човека, всички виждат само играчка-консуматорка. А според вас тя не може ли да оцени, че сте умен, образован, фин, интелигентен? Между другото тя ви смята за много красив.

— Какво друго смята? — попита сухо Соловьов.

— Че във вас има тайна, истинска мъжка тайна, скрита сила, има невероятно привличане. Тя си изгуби ума по вас, а вие…

— Не възнамерявам да обсъждам това — сурово рече Владимир, като отвори пак книгата си.

Андрей отиде в кабинета, но Соловьов вече не можеше да се съсредоточи върху текста. Глупости! Тази статуетка с очи на възторжено сърне се влюбила в него. Впрочем… Погледите й бяха много изразителни. Пък и нещо много дълго му поправя компютъра. Печели време? Може Андрей да има малко право. И този разговор на масата… Искаше да даде да се разбере поне в такава форма? Забавно. Глупаво, естествено, но забавно. Жалко за момичето, ако е вярно. Очите му са изумителни. И фигурката. И усмивката.

Вниманието му привлякоха странни звуци, идещи от кухнята. Някакъв утробен рев, премесен с бълбукане. Соловьов обърна количката и тръгна към вратата. Картината, която видя, го ужаси. От мивката течеше отвратителна воняща чернилка.

— Андрей! — развика се той. — Веднага спрете водата! Има авария!

Андрей излетя като куршум от кабинета. След малко се разбра, че не могат се справи без водопроводчик — тръбата трябва да се прочисти със специална гъвкава тел. Марина и Андрей грабнаха парцали и започнаха да събират мръсната вода по пода, докато не е протекла по килима в хола. Диспечерът каза, че аварийната кола ще дойде до два часа, не по-рано.

— Като за проклетия! — разстрои се Андрей. — Нали ме освободихте за тази вечер, ако не сте забравили? Сега няма да мога да тръгна, докато не оправят водата.

Той наистина поиска разрешение от Соловьов точно за тази вечер, и то предварително, още завчера. Майката на Андрей купила нови мебели и помолила сина си да отиде у тях, когато ги докарат, за да ги сглоби и намести. Тя се посъветвала със сина си предварително за кой ден да поръча доставката и след разговора със Соловьов Андрей й обещал да отиде във вторник след обяда. Вече е късно да отказва колата и насочите.

— Ако искате, мога да остана — предложи плахо Марина, — ще почакам майсторите.

— Наистина ли? — зарадва се помощникът. — Не бързате ли?

— Не, ще смятаме, че все още лекувам компютъра ви. Само ми покажете къде са спирателните кранове. Може водопроводчикът да не ги намери.

— Благодаря ви, Мариночка, направо ме спасихте!

Едва сега Соловьов съобрази, че по волята на обстоятелствата остава сам с влюбената (уж?) в него млада жена, при това за неопределено време. Ако аварийната група дойде след обещаните два часа, добре, ами ако дойде след четири? Но какво да се прави, не може да остане сам, ако вкъщи трябва да дойдат външни хора. Задължително правило за елементарна безопасност. И после, на майсторите непрекъснато ще им трябва нещо — ту да им даде парцал, ту да покаже къде е кранът, ту да донесе кофа.

Какво пък, отдавна не е оставал сам с влюбена жена. В края на краищата това дори може да се окаже любопитно.

Водопроводчиците отдавна си заминаха, а Марина все още бе в къщата, хем и работата по унищожаването на вируса също бе свършена. За свое учудване Соловьов не се притесняваше от компанията й. Изпълнявайки указанията на Андрей, тя дори изведе Владимир Александрович на разходка въпреки неговата съпротива, между другото — доста вяла. Наистина искаше да подиша чист въздух, а и нямаше нищо против да поговори с тъмнооката. След разходката пиха чай, а сега седяха в хола, потънал в полумрак и осветен само от лампиона до малката масичка. Соловьов пиеше коняк на малки глътки, Марина отказа алкохол — била с кола, предстои й да се прибира.

— Струвам ви се смешна — рече полувъпросително Марина.

Сега тя бе тиха и някак съсредоточена, по нищо не напомняше весело смеещата се млада жена, каквато беше преди няколко часа, по време на обеда.

— Защо? — възрази меко Соловьов.

Не искаше да я обиди. Но освен това не мислеше така. Ако по време на разговора с Андрей наистина му се струваше смешно и нелепо, сега, точно в тази минута, изведнъж осъзна, че няма нищо смешно, още по-малкото нелепо. Защо реши, че не бива да се влюбват в него? От четирийсет и трите му години живот петнайсет се падаха на детството и юношеството, а през следващите двайсет и шест постоянно усещаше, че в него е влюбено някое младо момиче или жена. Това поне никога не му е липсвало. Красота, мъжко обаяние, талант, сексуална сила — всичко това привличаше противоположния пол и двайсет и шест години Соловьов плавно преминаваше от един роман в друг и преди женитбата със Светлана, и по време на съвместния им живот, и дори след гибелта й, чак до нещастието, което преди две години го превърна в инвалид. А какво толкова се е променило? Както и преди е хубав и както изглежда, мъжкото му обаяние не се е свършило, и талантът си е в него. Сексуалността? Та това трябва да се провери. Главното е жената да е щастлива, а Соловьов умееше да прави партньорката си щастлива, в това не можеше да има никакви съмнения. По какъв начин? Това е друг въпрос. Но при взаимно разположение на хората един към друг този въпрос се решава лесно и за взаимно удоволствие. Тогава защо реши, че Марина наистина не може да се влюби в него?

— Много ми е приятно, че не си тръгнахте веднага след водопроводчиците, а останахте с мен.

— Значи не ви изглеждам прекалено натрапчива? Знам, че предпочитате да седнете да работите, вместо да ме забавлявате със светски разговор. Но нямам сили да стана и да си тръгна. Не ми стига волята — призна тя.

— И на това се радвам — усмихна се Соловьов. — Повярвайте, Марина, искрено се радвам. Много ми е добре с вас. Леко, уютно, топло. Вие сте чудна жена. Жалко, че толкова бързо поправихте компютъра ми.

— Не е вярно, сам казахте, че ви е нужен за работата и принудителното спиране нарушава графика ви. Не ме утешавайте, Владимир Александрович. Всичко разбирам.

— Но щом разбирате всичко, защо сте още на дивана?

— А какво трябва да направя? Да си тръгна? Добре, веднага ще си отида.

— Трябва да ме целунете. А за тази цел трябва поне да станете от дивана и да дойдете при мен.

Той караше по познатия си уверен начин, десетки пъти бе прелъстявал жени и знаеше всички тънкости и похвати на приятното и гъделичкащо нервите изпълнение. Марина стана и отиде при него. Тя бе толкова малка, че главите им се намираха почти на едно равнище. Соловьов хвана предпазливо ръката й.

— Е, и какво? Целувайте, щом сте тук — каза той малко насмешливо.

Лицето й се приближи, устните й се допряха до неговите и Соловьов усети такъв мощен прилив на желание, че чак сам се учуди. В следващия миг тя вече седеше на коленете му, наметнати с меко карирано одеяло, ръцете й екзалтирано галеха неговите рамене, гърба, врата му, а той я притискаше силно, опивайки се от нежните й устни и копринена кожа. Най-накрая Соловьов направи усилие над себе си и се отдръпна от нея.

— Добре ли помисли? — прошепна той едва доловимо.

— Да — тя издиша, без да отваря очи.

— Още не е късно да се отдръпнеш.

— Не искам. Не искам да се отдръпвам. Полудявам.

— Тогава…

Той не я заведе в спалнята, дори не започна да я съблича. Но всичко, което знаеше и умееше, на което се бе научил през двадесет и шестте години непрекъснати романи, сега сложи в нозете на тази миниатюрна женичка с огромни кафяви очи. Соловьов дори не мислеше, че всеки момент може да се върне Андрей, само слушаше забързаното й дишане и се наслаждаваше на стоновете и сподавеното извикване. Стори му се, че всичко свърши много бързо, но като погледна часовника, се оказа, че са минали четирийсет минути. Марина седеше на пода, изтощена, стараеща се да преодолее слабостта в краката.

— Сега ще си ходя — каза тя дрезгаво и стана. — Трябва да отнеса със себе си това, преди да сме успели да го развалим.

— Но нали ще се върнеш? — попита Соловьов съвсем спокойно, сякаш нищо не се е случило.

— Да. Утре. Вечерта, след работа. Не ме изпращай.

Тя изчезна така бързо, че му се стори, сякаш я е сънувал.

Понякога вдъхновението спохождаше Коля Селуянов. Не се случваше много често, примерно два пъти месечно, но такива дни ставаха черни за хората, с които се занимаваше в момента. Николай никога не се кланяше на логиката — задължителното оръжие на Настя Каменска, — затова пък имаше добре развита интуиция, която правеше чудеса в такива изпълнени с вдъхновение дни. Той започваше да върши непонятни за самия него неща, но за всеобщо учудване те даваха бърз резултат. За съжаление алкохолът силно влияеше колко често ще се появява милиционерската муза. Коля започна да пие със завидно постоянство след развода с жена си и раздялата с децата. Но преди месец, след като се запозна с Валентина, количеството на употребения от него спирт рязко се съкрати и толкова рязко зачести появата на вдъхновението му.

Трябваха му само два дена, за да очертае кръга на най-подозрителните фигуранти, живеещи или работещи в определените от него Кузминки и Перово. В кръга попадаха двайсет и трима души. Отидоха още два дена, за да може със съвместните усилия на Селуянов, Коротков и Гена Свалов негласно да дактилоскопира всички подозрителни мъже, казано на прост език — под някакъв напълно невинен предлог да получи качествени, годни за идентифициране отпечатъци от пръстите им. Бяха използвани пликове, визитни картички, банкноти и множество други предмети, предварително приготвени и внимателно пазени в джобове, куфарчета и големи спортни чанти, а също отдавна проверените и добре представили се чаши и бутилки. В петък вечерта всичките пликове, визитки, банкноти и стъклени съдове бяха занесени на „Петровка“ и подредени грижливо на бюрото пред Настя.

— Край, майко, сега ти си на ход — произнесе уморено Коротков. — Не мога се оправи с баба Света.

— И аз — отговори Настя. — Страхувам се до смърт от нея.

Всички се страхуваха от Светлана Михайловна Касиянова заради резките съждения, острия език и пълната липса на деликатност. Никога не смяташе за необходимо да скрие това, което мисли, щом беше уверена в правотата си, а хич не я интересуваше какво мисли по този повод нейният събеседник. Настя предпочиташе да работи с Олег Зубов, с него винаги можеше да се разбере, достатъчно бе да изслуша задължителния хленч и оплаквания от здравето и колко е претоварен на работа, а после да донесе от бюфета някой симпатичен подарък, с който Олег веднага почерпваше просителя. Но Олег сега лежеше с язва в болницата и нямаше никаква възможност да се разминат с Касиянова. Само нея и Зубов можеш да кандърдисаш да свършат нещо спешно и в извънработно време, към останалите експерти изобщо не трябва да се обръщаш с такава нагла молба. И само Касиянова може да бъде намерена на работа в девет вечерта.

— Хайде, Настася, действай — Селуянов й подаде телефона, — ние свършихме своето, сега е твой ред. Звъни.

Настя въздъхна обречено и избра номера на Касиянова.

— Аз съм! — отекна в слушалката звучен бас.

— Добър вечер, Светлана Михайловна — започна вежливо Настя.

— Кой не се удържа толкова късно преди почивните дни?

— Каменска се обажда от отдела на Гордеев.

— Много съм щастлива — саркастично отвърна Светлана Михайловна. — И какво искаш, Каменска от отдела на Гордеев?

— Само едно: да не ме убиете.

Касиянова прихна гръмогласно. Смехът й бе толкова заразителен, че и Настя започна неволно да се усмихва.

— А има ли за какво? — попита експертът, след като се насмя.

— Сега ще има — обеща Настя, като разбра, че май се е разминало.

— Как искаш — едно око или със заключение? — попита Светлана Михайловна, след като изслуша предадената съвсем накратко молба.

— Едно око стига.

— Добре тогава, че много време отива за писане. Донеси — великодушно разреши експертът. — След час ще дойде за мен зет ми, ще ме закара у дома. Каквото успея, ще го свърша сега, останалото — утре сутринта.

Не може непрекъснато ченгетата да имат късмет. Сред образците, които Светлана Михайловна Касиянова успя да обработи, преди да дойде любимият й зет, не се оказаха отпечатъци, идентични с оставените от престъпника.

— Ще се наложи да чакаме до утре — тъжно констатира Настя и си облече якето. — А пък аз толкова се надявах.

— Не се надявай предварително — посъветва я оптимистично Селуянов, — може и утрешният ден да не ни донесе нищо. Фирмата не дава гаранции, че съм открил всички нужни. Но ти не се огорчавай, майко, ако баба Света ни каже утре твърдото си касияновско „не“, ще продължавам да търся. Докато издирвах днес „пръсти“, ми хрумна още нещо.

— Изобщо — обади се Коротков — излишни надежди — излишни разочарования. Баба Света е семейна жена и освен това е баба. Поглеж утре внучето й легнало болно, тя няма да дойде на работа, ще отложи до понеделник. Така че по-добре се приготви за най-лошото.

— Я стига — засмя се Настя. — Ще урочасате работата.

Излязоха едновременно с Касиянова, която се появи от другия вход на огромното здание на Главно управление на вътрешните работи на „Петровка“. Зетят на Светлана Михаловна изскочи от колата и отвори вратата пред необятната, величествена на вид тъща, която на всичкото отгоре бе с пълна парадна милиционерска униформа заради проведения днес преглед на строевата подготовка. Като видя с какъв поглед Настя изпращаше отминаващата кола, Коротков се усмихна:

— Не преживявай, ще те откарам. Бездруго Лялка ще ми вдигне скандал, като се върна, по-добре да отложа приятния миг. Може пък да заспи, преди да съм се върнал.

Жигулата на Коротков бе старичка и по ставаше за вторични суровини, но Юра я караше и изстискваше от грохналия автомобил последните жизнени сокове, защото нямаше никакви финансови перспективи за закупуване на нов. Някога купи колата с парите на тъща си, която възнамеряваше да помогне на дъщерята и зетя да се включат в кооперация за апартамент. Когато неочаквано се появи възможност да се запишат на опашка за по-голямо жилище, решиха да не влизат в кооперация, а да си купят кола. Тогава още не беше се родил малкият им син, тъщата бе енергична и пълна със сили жена с лек и сговорчив характер и на Юра му се струваше, че могат прекрасно да поживеят още някое време в две стаи, без да си пречат. Сетне се роди синът, а наскоро след това тъщата се парализира. Опашката, на която Коротков чакаше апартамент под номер 586, отначало се движеше бавно, а после съвсем спря. Сега пътуваше с окончателно грохналата умираща кола, тикаше се в една стая с жена си и порасналия син, защото в другата лежеше болната Лялкина майка, и всеки ден се обясняваше с жена си защо не напуска работата си в бедната милиция и не отива в частния сектор, където според нея „дават луди пари“.

Всички колеги на Коротков знаеха за това и никой не се чудеше, че обича да работи в почивните дни и няма желание вечер да се прибира вкъщи.

След случилото се във вторник Соловьов започна да чувства, че по странен начин душата му сякаш се раздвоява. Марина идваше всяка вечер и Андрей в такива случаи проявяваше наистина чудеса от деликатност, демонстрирайки гостоприемство на управител, който знае винаги точно кога да се оттегли тактично под благовиден предлог и да остави домакина сам с гостенката. Но колкото повече Соловьов се потапяше в неприкритата влюбеност на младата жена, колкото по-изкусно и изобретателно я галеше, толкова по-често мислеше за Анастасия.

Защо тя не се обажда? Защо не идва? Загубила е всякакъв интерес към него? Нима наистина идваше тук само да се убеди в равнодушието си към него?

Той скучаеше за нея и с времето — още по-силно. Марина бе прелестна, сгряваше го с горещите си чувства и огнени думи, а Соловьов си спомняше сдържаната, малко хладна, леко цинична Анастасия, която никак не реагираше на целувките му и с тъга разбираше: би искал всяка вечер при него да идва тя, а не Марина. Да го прегръща тя, а не Марина. Тя, непостижимата, непонятната, изплъзващата се, някога болезнено обидената от него Анастасия, а не тъмнооката влюбена Марина да седи в хола дълги вечери, и да водят спокоен, интересен и за двамата разговор. С Марина нямаше за какво да говорят, тя не разбираше нищо нито от културата на Изтока, нито от литература, нито от изкуството на превода, а с Настя би могъл да говори на тези теми с часове.

Няколко пъти се опита да й звънне, но все се обаждаше мъж, изглежда заслужилият й мъж професор, и с вежлив доброжелателен тон съобщаваше, че Анастасия Павловна не е вкъщи. Соловьов не се осмеляваше да попита за служебния й телефон, понеже разбираше: щом Настя сама не го е оставила, значи не е желателно да й звъни на работа. Кой знае какъв е редът във фирмата. Може там да работят познати на мъжа й, а всички позвънявания, в това число и личните, да се подслушват от централата и да се записват. Но защо тя сама не звънне?

В петък неочаквано се появи съседът Женя Якимов.

— Владимир Александрович, къде се дяна вашата позната? — попита той. — Беше ме помолила да попитам дали някой иска да си застрахова жилището. Уговорихме се, щом се съберат няколко желаещи, да дойдат хора от тяхната фирма. Вече имам новини за нея, но тя не се обажда.

— Ами вие се обадете — посъветва го Соловьов.

— Но… Тя не си остави телефона — смути се Женя. — Разбрах, че възнамерява лично да се обади, дори си записа номера ми.

— Ще ви дам домашния й телефон. Обадете се, не се притеснявайте. Може би мисли, че още не сте успели да поговорите с никого. Обадете се оттук. Тъкмо и аз ще говоря.

Но Анастасия пак не беше в къщи. Женя помоли мъжа й да предаде, че се е обаждал, и за всеки случай остави домашния си телефон — ако случайно тя е изгубила листчето с номера му. Когато Якимов си отиде, Соловьов изведнъж почувства, че ръцете му треперят като на влюбен юноша, който с помощта на разни глупави хитрини се опитва да се обади на отбягващото го момиче.

— Коя е тази Анастасия? — попита ревниво Марина, щом Женя затвори вратата. — Онази ли, която беше тук при първото ми идване?

— Да, същата — отвърна сухо Владимир Александрович.

Изобщо не възнамеряваше да обсъжда Анастасия с Марина, но тя прояви твърде настойчив интерес.

— Отдавна ли я познаваш?

— Отдавна. Бях аспирант на майка й.

— И имахте ли роман?

— Но, Марина, какво значение има това?

— Има. Имахте ли?

— Е, имахме. Но оттогава са минали много години.

— А защо сега идва при теб?

— Заради старата дружба. Какво, да не ревнуваш?

— Разбира се.

Изрече го така просто и искрено, че Соловьов вече не можеше да се сърди. От висотата на изминалите години и преживените трагедии Марина му изглеждаше съвсем млада и много наивна и трогателна. Още повече че бе такава мъничка, крехка, миниатюрна…

Но пред очите му непрекъснато заставаше образът на съвсем друга жена. И Соловьов нищо не можеше да направи, колкото и да се стараеше.

Една от идеите на Вадим бе да пуснат поредица от книги на руски автори на теми, свързани с Изтока. И това не трябваше да стане изведнъж, а едва след като „Шерхан“ се „развихри“ и завоюва стабилно доверието на читателя. По стара традиция чуждите автори се ценяха повече от родните, книгите на чуждите се купуваха с по-голямо желание. Във времената на най-жестока цензура по книжните лавици на практика не се появяваха произведения с политическа основа и прозрачни алюзии, а също и книги, в които се описват механизмите за извършване на престъпления и специфични детайли от разкриването им. Всичко това, но в много ограничени рамки можеше да се прочете само при чуждите автори, въпросът е, че „новото“ се издаваше трудно. Страната се присъедини към Конвенцията за защита на авторските права чак през 1973 година и книгите, написани преди това, се превеждаха и издаваха в СССР без съгласието на авторите им и без да им се плащат хонорарите. А за написаното по-късно трябваше да се плаща, при това не жалки копейки, а долари, и то много. Хонорарът на автора зависи непосредствено от доходите на издателството, а тези доходи на свой ред — от цените на книжната продукция. В Англия една книжка, да речем джобен формат — „pocket book“, с меки корици, струва 5 фунта, което в Русия означава примерно 40 000 рубли. Но у нас ще купи ли някой такава книжка, и то за толкова пари? Не, естествено. По руските лавици „покет бук“ струва 5-7 хиляди. Съответно и доходите на издателя са много пъти по-малки и хонорарът на автора — също. А нали чуждият автор не се вълнува от нашите цени, няма да иска да дава новия си роман фактически даром на руски издател само защото в Русия, видите ли, книгите са по-евтини. Пука му за нашите порядки. И иска хонорар, равен на целия доход от издаването на книгата му у нас. Затова само богато, стъпило си на краката издателство може да си позволи да издава нови произведения, а не остарели отпреди 1973 година. Но не е така просто да си стъпиш на краката и да забогатееш без чуждите кримки, фантастика и трилъри. Трябват особени хватки, за да де „развихриш“ с наши автори, които доскоро не са били много популярни.

Навремето, когато започна да издава чужди писатели, Кирил Есипов тръгна по друг път. Затова сега, когато народът е „сит“ на Чейс, Робинсън, Гарднър и Спилейн и започна с удоволствие да чете руските романисти, дойде време да се оре и тази нива. Във всеки случай така смяташе Вадим. Значи така трябва да смята и генералният директор на издателство „Шерхан“.

Като поставяше задачата пред Оксана, Вадим обясни:

— В нашия живот в Русия има неща, свързани с източната култура и цивилизация. Най-простият пример — източните бойни изкуства. Около това може да се завърти нещо остросюжетно за нравите в спортните среди или за използването на специални начини при извършване на престъпления. Задължително трябва да се дава много професионална специфика, например методика на тренировките, особености от живота и така нататък. За читателите ще е интересно, основната маса от тях не познават тези неща. Друг пример — религиозните секти, дошли от Изтока. Също може да се направи остросюжетен роман. Японските предприемачи в Русия: от една страна — психологията им, от друга — нашият криминален бизнес. Ами китайците и виетнамците, с каквито е пълно по нашите пазари! Да се покаже животът им в Русия, да се разгърне някое криминале в техните среди — чудо ще стане. Цялата работа е кой може да напише това. Ако съдя по всичко — никой.

— Защо мислиш така? — смая се Оксана.

— Защото, ако някой можеше, щеше вече да е написал. Да не мислиш, че е лесно да се пишат книги, и то такива, които да се четат на един дъх? Това го могат само единици. Имат го от Бога.

— Тогава? Излиза, че нищо няма да стане? — огорчи се тя.

— Ще стане — отговори уверено Вадим. — Просто за целта са нужни двама души. Единият — който познава фактурата и може да измисли конфликт с „източна“ окраска, другият — който умее да пише. Задачата ти стана сложна, тристепенна. Първо, трябва да внушиш на твоя Есипов идеята за руските автори. След това, понеже не бива да се „губи“ лицето на серията, ще му подскажеш за какво могат да бъдат книгите. И на трето място — за двамата съавтори. Ще се справиш ли?

— Ще се постарая — обеща Оксана и за пореден път изпадна във възторг от неговата изобретателност.

Оттогава мина почти година, руската серия „Източен бестселър“ бе представена с три книги, първата от които се харчеше много трудно, както и трябваше да се очаква, затова пък третата вървеше като топъл хляб. Уверен, че всички находки му принадлежат лично и са измислени от него, Есипов намери не лоша двойка: бивш хипи, преминал през множество религиозно-идеологически увлечения и дори прекарал цели две години някъде в Бурят-Монголия близо до ламата. Вторият бе някаква дамичка с доста бедна фантазия, но със сръчно перо и умение така да построи интригата, че да държи читателя в напрежение. Дамата се опитваше да се подвизава в други издателства с любовните си романи из живота на руските Пепеляшки, но без успех. Бяха взели и издали първата й книга, но втората си приличаше с първата като две капки вода, че и третата. Тя изобщо не умееше да измисля факти, затова пък от известните смело забъркаше и дори блестящо изпичаше вкуснотии във вид на ръкописи. Престарелият хипар пък, без да пренебрегва наркотиците, продуцираше с такава лекота и бързина фактите, с каквато опитният картоиграч раздава картите на играчите. Между хипаря и дамичката писателка започна роман, те живееха заедно и успешно творяха „източно-руски“ бестселъри под общ псевдоним. По настояване на глупавия Гриша Автаев, Есипов им определи доста скромен хонорар, но понеже тази сума превишаваше двойно получената от писателката за първия и единствено публикуван неин роман, а бившият хипи изобщо живееше като просяк, авторите бяха повече от доволни. В „Шерхан“ вече бяхме решили да им предложат дългосрочен договор за две години, за да може авторите да гарантират осем книги — по четири за година, а пък издателството се задължаваше да издаде книгите и плати за всяка малко по-голям хонорар отпреди, когато се случи непредвиденото.

Семьон Воронец, в чиито задължения влизаше да поддържа постоянни контакти с авторите и да следи творческия процес, позвъни на литературната двойка с традиционния вече въпрос:

— Как сте? Сега пишете ли нещо?

И за свой ужас чу:

— Пишем. Но не за вас.

— А за кого? — попита, като не вярваше на ушите си.

— За „Сантана“.

„Сантана“ бе доста известно издателство, е, не толкова мощно, като „Шерхан“, но също много прилично.

— Но как? Защо?… — Воронец не можа да си поеме дъх от възмущение.

— Те ни предложиха по-изгодни условия — спокойно отговориха авторите.

— Какви?

— По-изгодни.

— Но какви? Какви? Колко ще ви платят? — разпитваше Семьон.

— Два пъти повече от вас.

— Питам: колко?

— Казах ви: два пъти повече. Какво, не можете ли да умножавате по две? — попита присмехулно дамата литераторка.

— Не помня колко ви плащаме — озъби се Воронец.

— Много жалко — въздъхна тя. — Щом не помните, извадете договора и вижте.

— И сключихте ли вече договор? — попита той, като все още се надяваше, че нищо страшно не се е случило.

Може би няма никакъв договор, има само обещания да се плати два пъти повече, тогава не всичко е загубено. Бързо ще обясни на тия самонадеяни идиоти, че ги мамят, че „Сантана“ никога и на никого не е плащало такива големи хонорари.

— Сключихме — отговори писателката.

Тогава Семьон Воронец, главният редактор на издателство „Шерхан“, изгуби контрол над себе си и избухна.

— Вие разбирате ли какво сте направили? — закрещя той в слушалката. — Есипов ще ме убие! Така ме подведохте! Но защо не вдигнахте телефона и не ми се обадихте, когато с вас се свързаха хората от „Сантана“? Защо не се посъветвахте с мен?

— А защо трябва да се съветваме с вас? — попита с недоумение дамата. — Да кажем, че ви се обадя, и какво? Щяхте да ми кажете, че два пъти повече е лошо, а два пъти по-малко е добре, така ли?

— Есипов ще ме убие — повтаряше отчаяно Воронец. — Ако бяхте казали, че ви предлагат толкова пари, ние също щяхме да ви завишим хонорара. Разбира се, вашата работа не струва толкова, но щяхме да ви платим заради принципа само и само книгата да не отиде в друго издателство.

— Щом смятате, че работата ни не струва толкова, нямаше да ни платите за нея повече, отколкото ни давате сега — възрази хладнокръвно дамата. — А ако сте готови да ни платите за нея повече, значи наистина струва по-скъпо, а вие чисто и просто не сте ни плащали колкото трябва.

След разговора Семьон не беше на себе си. Неслучайно в гнева си изтърси, че Есипов ще го убие. Кирил няколко пъти го пита като човек, постоянно контактуващ с авторите:

— Те как са? Да не се провалят? Дали да не увеличим хонорара им?

— Няма къде да мърдат — отговаряше самоуверено Воронец.

— Нали виждам колко са щастливи, че вземаме ръкописите им и им плащаме. За тях това са огромни пари, през целия си живот не са виждали толкова.

— Сигурен ли си? — недоверчиво повтаряше Кирил. — Дали е така?

— Сигурен съм. Достатъчно е да се види как се обличат, за да се разбере с какви пари са свикнали. Няма да се издънят, не се притеснявай. И после, никой няма да им плати повече от нас. Няма такива издателства.

В такива случаи Гриша Автаев винаги кимаше с важен вид. Като търговски директор добре знаеше кои издателства с какви средства разполагат и какви хонорари плащат. В Москва само две издателства плащаха повече от „Шерхан“, но тези автори изобщо не бяха от профила им. И естествено, някакво си „Сантана“ не влизаше в това число. И изведнъж такъв удар!

Есипов не уби Семьон по една-единствена причина: не искаше да лежи в затвора.

Ако не беше това трезво разсъждение, животът на Семьон Воронец можеше да свърши безславно. Поканиха авторите за разговор.

Дамата писателка дойде сама, съавторът й се чувствал зле и останал вкъщи.

— Ние си сътрудничим почти година — започна отдалеч Есипов — и бих искал да чуя от вас дали сте доволни от сътрудничеството, или може би нещо не ви харесва в начина, по който сме построили нашите отношения. Може би не ви допада вашият редактор?

Воронец седеше бял като платно. Двойката не познаваше други редактори в издателството освен него и смисълът на въпроса му бе пределно ясен. Сега мадам ще го подхване и ще му припомни всички дребни кусури, дори тези, които няма.

— Не, всичко ни допада — мило се усмихна тя. — И със Семьон Аркадиевич имаме чудесни отношения.

— Тогава с какво да си обясним постъпката ви?

— Постъпката? — Дамата вдигна вежди. — Лично вие от какво сте недоволен? Оценявате работата ни за определена сума и това е ваше право. Вие сте издателите и по-добре знаете колко струват ръкописите ни. По този въпрос не сме имали и нямаме никакви претенции към вас. Нали не сме искали да ни увеличите хонорара, смятайки, че заплащате за работата ни толкова, колкото струва. Но като се намериха издатели, които смятат, че работата ни струва два пъти по-скъпо, защо трябва да отказваме? Не разбирам.

— Ние вложихме във вас пари — намеси се в разговора Гриша Автаев. — Първата ви книга се купуваше много слабо, от нея практически нищо не спечелихме. Но все пак взехме и втората ви книга, после третата, после ви „развихме“ като автори, а сега отивате при други издатели. „Сантана“ ви получава наготово — сега читателите ви познават и добре ще купуват книгите ви. Вложили сме в рекламата ви пари. Да не мислите, че е ваша заслуга, дето книгите ви сега се харчат добре на пазара? Нямаше да има нищо такова, ако за целта не бяхме платили. Помислете какво ще стане по-нататък. Сега „Сантана“ сключва договор с вас и е готово да ви плаща двойно повече. Сигурен съм, че книгата ще се пласира слабо, защото читателите са свикнали да намират книгите ви при нас, в нашата поредица, а който ви познава, няма да ви търси сред изданията на „Сантана“. Да допуснем, че „Сантана“ сключи дори още един договор. Ще напишете за тях още една книга, но и тя ще се харчи лошо. И край, „Сантана“ няма повече да сътрудничи с вас. А при нас, в нашата поредица, вашите книги ще отсъстват дълго време. Докато пишете тази и следващата книга, ще минат седем-осем месеца, ако не и повече, и нашите читатели ще ви забравят. Тогава и за нас ще стане неизгодно да ви издаваме. Да, не крием, че сега печелим от вас, но също с такъв успех можем да печелим и от други автори. Ще се откажем от книгите ви. Но какво ще правите вие? Нито едно издателство няма да ви предложи нищо…

Оксана седеше в стаята за почивка — малко уютно помещение, в което се влизаше направо от кабинета на Есипов. Ясно долиташе всяка дума и тя внимателно се вслушваше в разговора, за да преразкаже после всичко на Вадим. Ръководителите на издателството отдавна бяха престанали да се смущават от нея и обсъждаха работите си в нейно присъствие почти без да крият нищо. Готвиха се за срещата с дамата писателка, като предварително набелязаха сценария и разпределиха ролите. Кирил трябваше да започне леко, после да се впусне в атака Гриша Автаев, който имаше задължението да обясни на авторите какви неблагодарни твари са те. След това според замисъла Гриша трябваше да започне да критикува книгите им, описвайки кое в тях не е добре и какво трябва да се подобри, а Семьон, който до този момент бе длъжен да мълчи, щеше да започне да ги защитава и да говори, че в книгите им всичко е както трябва. Трябваше да накарат авторите да разберат, че не са никакви писатели, още по-малко пък гениални. „Какво си въобразяват.“ Ако книгите им се издават и продават, това е заслуга изключително на хората от издателство „Шерхан“, които от добри подбуди са се смилили над горките неудачници. Приютили са ги и им плащат за пикливите книжки от чиста благотворителност и със загуба за себе си. Ако пък тези неблагодарни твари не разбират това, поне да знаят, че повече никой никъде няма да ги печата. И ще пукнат на улицата.

След сломяване на съпротивата и смазване на авторското самолюбие може да им наложат условията си, напълно заробващи, за да няма къде да мърдат. А Семьон трябва да изглежда в очите им добър, за да се съгласяват за всичко с него занапред, помнейки как той ги е защитавал от нападките на Автаев.

Всичко се развиваше по сценария, но като слушаше разговора от кабинета, Оксана разбираше, че сценарият е лош. Тоест той е планиран за всеки друг, само не и за тази дамичка. Оксана чувстваше това и същевременно виждаше ясно, че никой не го разбира — нито Кирил, нито Гриша Автаев, нито Воронец. Дамата имаше друг характер, съвсем не такъв, на какъвто те разчитаха. Жената почти нищо не говореше, само слушаше внимателно, и Оксана почти виждаше с очите си как писателката се подсмива мълчаливо и сгъва пръсти, пресмятайки гафовете на издателите в беседата си с нея. Видението бе толкова ярко, че Оксана неволно замижа и тръсна глава. Видението изчезна.

— Ако все пак искате да продължим сътрудничеството си с вас — разнесе се най-накрая женски глас, — изобщо не разбирам позицията ви. Ако пишем лоши книги, трябва да изпитвате облекчение, че отиваме в друго издателство.

— Не казваме, че книгите ви са лоши — отговори бързо Есипов.

— Но аз не съм глуха. Току-що казахте, че работата ни не струва парите, които ни плащате за нея. Че в романите ни има множество недостатъци. Че с лекота можете да се откажете от ръкописите ни и няма да загубите от това. Тогава защо е целият този разговор? Защо ме поканихте? Повярвайте, не съм обидена за критиката и ниската оценка на работата ни. Имате право на собствено мнение и аз не възнамерявам да го оспорвам. Но ако искате отношенията ни да продължават, не трябва да говорите такива неща на авторите. След такъв разговор всеки уважаващ себе си човек просто ще стане и ще си отиде.

— Е, прекалено добре мислите за авторите — усмихна се Есипов.

„Идиот! — злобно помисли Оксана. — Какъв идиот! Как може да се държи така! Та той фактически й каза в лицето как се отнася към авторите. Като към бедни простаци, дето са готови да пълзят по корем пред паничката, в която издателите са сипали топла супа от господарската трапеза. Нищо не е разбрал. Не е разбрал, че тази дама не е толкова проста, както той мисли. Кретен без мозък. Самоуверен тъпак.“

Тя нервно взе една цигара. Вадим е прав. Кирил все още не е акула от издателския бизнес. Не разбира, че главното са хората. Защото, ако авторът не напише книга, издателството няма да има какво да издава. Нека да е най-доброто издателство, най-престижното, най-богатото, но ако авторите не съчиняват и не носят съчиненията си на тях, нищо няма да има. Издателството ще се превърне в сапунен мехур. Затова трябва да се поддържат приятелски отношения с авторите. Трябва да ги обичат, да са приветливи с тях, да им треперят, да им ближат задниците и да ги гледат угоднически в очите. Издателството се храни от авторите, а не обратното, и докато Есипов и обкръжението му не разберат тази истина, нищо няма да се получава. Само дреболии. А Вадим не иска дреболии. Иска издателството да стане монстър, който носи гигантски печалби. А щом това е нужно за Вадим, значи е нужно и за нея, за Оксана.