Отдел Убийства: Главният заподозрян

ГЛАВА 6

Огромните кестеняви очи на Соловьов гледаха спокойно и сериозно.

— Казвам се Марина, аз съм от фирма „Електротех“. Какво се е случило?

Наистина, той бързо се справи с недоумението и сега разглеждаше с любопитство младата жена, дошла при него от фирмата за ремонт и компютърно обслужване. Кой знае защо Владимир Александрович бе уверен, че специалистът по вирусите ще е мъж. А пред него стоеше невисока особа към двайсет и седем, трийсетгодишна, с огромни очи, изпълващи половината й лице, и нежни устни.

— Изчезна ми цял файл — обясни Соловьов. — Един ден работа и накрая нищо.

— А предишните файлове?

— Мисля, че са цели — неуверено отговори той.

— И дори не са повредени? — уточниха кестенявите очи.

— Не съм проверявал. Боях се да ги зареждам, да не стане по-лошо.

— Разумно — съгласи се тя. — Дайте да видим. Къде ви е компютърът?

— Аз ще покажа — веднага се обади Андрей. — Елате с мен.

Помощникът я поведе към кабинета, Соловьов тръгна, без да бърза, след тях.

— Какви дискети използвате? — попита Марина, като пусна компютъра.

— Там са, в кутията.

— Само тези ли? Или използвате и чужди?

— Не, само тези.

— Да сте ги давали на някого?

— Разбира се. Знаете ли, аз съм преводач, превеждам направо на компютъра и после давам на издателството. Те прехвърлят моя текст на техния компютър и ми връщат дискетата. Мислите, че вирусът е оттам, от издателството?

— Всичко е възможно. Покажете ми дискетите, които сте носили там. Първо тях ще проверим за вируси.

Соловьов търпеливо порови в кутията, като изваждаше дискети и оглеждаше надписите върху белия етикет.

— Ето. — Той подаде дискетите на Марина.

— Кога за последен път сте обновявали вашия „доктор“?

— „Доктор“ ли? — не разбра Соловьов.

— Антивирусната програма — поясни тя.

— Знаете ли… — Соловьов се обърка — не съм се занимавал с това. Откакто си монтирах компютъра, така работя. Дори не си представям добре с какво е пълен. Никога не съм имал проблеми.

— Все някога е за първи път — философски отбеляза „вирусологът“ и се усмихна обаятелно. — А сега ще ви сложа най-новата програма и ще проверим дискетите ви.

Соловьов следеше с интерес манипулациите й. Ръцете на Марина бяха малки, с равни, леко пухкави пръсти и късо изрязани нокти без маникюр. И цялата бе някак уютна, домашна, нежна, с висок звучен глас и огромни очи на изплашено сърне. Но с електронната техника боравеше повече от уверено.

— Така си и мислех — въздъхна тя. — Вирусът е на всички дискети. Имате го от два-три месеца. Сигурно рядко се връщате към старите файлове?

— Вярно — учуди се Соловьов. — След като предам превода в издателството, вече не работя с тях.

— Ясно. Тъкмо това ви е спасило за известно време. Ако понякога сте пускали старите файлове, вирусът щеше да се активира много по-рано.

— И сега какво ще правим?

— Ще го лекуваме. Как сте с времето? Можете ли да почакате?

— А дълго ли?

— Още не знам. Ще започна и ще си покаже. Може моите „доктори“ да не са достатъчни, тогава ще се наложи да дойда още веднъж при вас с други програми. Вирусът ви е страшно хитър, още не съм работила с такъв.

— А няма ли да мога да работя, преди да сте излекували напълно компютъра?

— Разбира се, че не. Вирусът пак ще се активира и ще ви повреди още нещо. Между другото, ако искате, да опитам да възстановя това, което е унищожил. Но ще трябва време.

— Марина, моля ви, направете всичко възможно — решително каза Соловьов. — Вашите услуги ще бъдат заплатени по съответния начин, не се съмнявайте в това. Но компютърът ми трябва в работно състояние, и колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Ясно — усмихна се тя. — Тогава да започнем да се молим. Извинете, как се казвате?

— Владимир Александрович.

— Добре, Владимир Александрович, ще направя всичко, каквото мога. Напишете ми името на файла, който е бил унищожен вчера.

Соловьов драсна на едно листче кратичка дума и го подаде. В този момент на вратата се позвъни. „Анастасия“ — мина му през ума. Какво пък, може да е по-добре, че пристигна днес. Ако Марина се забави, все едно, няма да може да работи. А той от наивност мислеше, че специалистът ще хвърли едно око и за десет минути ще оправи всичко, и тогава ще седне да превежда, та да навакса поне изгубеното от вчера. Сега, по всичко личи, че тя ще се забави повече от час.

Той излезе с количката си в хола и видя, че Настя влиза, придружена от помощника. Днес тя му се стори още по-красива и той с учудване долови как заби сърцето му. „Само това липсваше — сърдито си каза Владимир Александрович. — Я се овладей.“

— Андрей, останете с Марина, може неочаквано да й потрябва нещо. Ако работата много се проточи, й предложете чай или кафе.

— С Марина? — смаяно повтори Настя. — Соловьов, гости ли имаш? Затова ли настояваше да не идвам днес, а вчера?

— Ти вече ревнуваш? — усмихна се той. — Компютърът ми блокира, наложи се да извикаме техник. Не съм виновен, че се оказа прелестна млада особа.

— Защо ти е техник? — Настя вдигна рамене. — Да беше ми казал.

— А ти разбираш ли от компютри? Нали си юрист, а не техничар.

— Разбирам. Така се наложи. Изкарах при мъжа ми курс по компютърна грамотност. Така че друг път имай предвид.

— Благодаря. Гладна ли си?

— Не много. Но бих пила кафе.

— Тогава да отидем в кухнята.

— Къде останаха твоите господарски маниери? — попита насмешливо тя. — Защо не извикаш за тази работа помощника си Андрюша?

— Нека постои в кабинета. Не искам външен човек да остава сам — поясни Соловьов, изпитвайки внезапна неловкост от собствената си подозрителност.

— Да нямаш там световни тайни? Или несметни съкровища?

— В никакъв случай — разсмя се той. — Просто не обичам. Дори не знам как да го обясня. Не обичам и толкоз.

— Човешко е — кимна Настя.

В кухнята тя свари кафето и двамата пак се върнаха в хола. Разговорът не вървеше и Соловьов мислеше с недоумение защо толкова настоятелно я молеше вчера да дойде и откъде се взе у него увереността, че скучае без Анастасия. Вчера скучаеше, вярно, също и днес сутринта, очакваше я да дойде, радваше се. А сега тя е тук и сякаш няма за какво да разговарят. Или тя не е настроена за разговор? Изморена е, разстроена, сърдита? Просто е чудно колко много се е променила. Тогава, преди много години, тя цялата бе вперена в него, затова бе ясна и достъпна. А сега напълно не разбира нито мислите, нито подбудите й. И дори не знае за какво да говорят.

— Прочете ли книгата ми? — попита той, колкото да поддържа затихващия разговор.

Настя веднага се оживи и на Соловьов това се стори добър признак.

— Да. Отлично, просто отлично. Никога не съм предполагала, че източният детективски роман може да е толкова завладяващ. Половината нощ не съм спала — не можех да оставя книгата. Наистина, на места ми се струваше, че вече някъде съм чела това.

— Не може да бъде — възрази спокойно той. — Тези романи се превеждат за първи път в Русия.

— А извън Русия? Може ли да съм ги чела на френски или английски?

— Едва ли. Доколкото знам, „Шерхан“ има изключителни права върху произведенията на тези автори. Макар че всичко е възможно. А кое по-точно ти се стори познато? Фабулата ли?

— Не, нещо друго… неуловимо. Нещо като слаб аромат. Сигурно говоря глупости, а? Мигар литературата може да ухае?

Соловьов въздъхна с облекчение. Разговорът се насочи в посоката, в която можеш да се движиш дълго, без риск да изпаднеш в неприятност. Той можеше да говори за литературата с часове, денонощия, още повече пък с Анастасия, която бе рядко благодарен слушател, деликатен опонент и фин и умен събеседник. И разговорът не заплашваше да стигне до проблема, чието обсъждане той искаше да избегне.

От време на време в хола се появяваше Андрей и почти веднага изчезваше в кабинета. Когато от кабинета се показа Марина, бе минал почти час и половина.

— Владимир Александрович, намерих вчерашния ви файл, искам да видите доколко е повреден. По-лесно ще определя вирусната програма по характера на дефектите.

— Настенка, извинявай за минутка — каза Соловьов и обърна количката.

Тя остана сама в хола и веднага усети как напрежението я отпуска. Все пак компанията на бившия й възлюбен поглъщаше много от енергията й. Трудно е да запазиш хладнокръвие и трезва мисъл, когато до теб е човекът, който ти е бил симпатичен и с когото някога са те свързвали толкова много неща.

„Не съм виновен, че техникът се оказа прелестна млада особа.“ Миниатюрната Марина с кестеновите очи наистина е прелестна. Но Настя не хареса погледа, с който момичето я огледа. Упорит, оценяващ, дързък поглед. Впрочем какво да се чуди, сигурно й е интересно да позяпа жената, която поддържа близки отношения с инвалид. Макар че откъде може да зае какви отношения ги свързват със Соловьов? Ах, да, Андрей. Та той виси в кабинета, пази Марина и сигурно си бъбри с нея. Сигурно се е оплакал, че тук се е появила стара позната на господаря му, идва ли, идва и какво иска? Само се пречка в краката. „И той ще ми се пише грация с панталон — мислено изцъка Настя. — Пази невинността на господаря си.“

Тя стана от дивана и започна бавно да кръстосва из стаята. От прозореца се виждаше гората, още мрачна като през зимата, въпреки меките априлски температури. Между къщата и гората вървеше асфалтиран път, който свършваше край последната вила в селището „Мечта“. Шосето минаваше малко по-встрани, а към вилите водеше отделен път. Затова тук е тихо и спокойно. Да, Женя Якимов имаше право, когато казваше, че всеки външен човек тук се забелязва. Настя отново и отново се опитваше да си представи каква роля биха могли да играят вилите и техните обитатели в изчезването на мургавите тъмнооки юноши, даде пълна свобода на необузданата си фантазия, но пак нищо не измисли. Тези, които може да подозира, цял ден са на работа, а е глупаво да подозира оставащите в „Мечта“. Пенсионери, домакини и инвалидът с помощника си. Сигурно няма никаква връзка. Всичко е нейна измислица, привижда й се връзка. Няма да идва повече тук.

Толкова дълбоко беше потънала в мислите си, че не усети как се появи Соловьов.

— Сега ще обядваме — кача той радостно. — Слава богу, Марина наистина е успяла да възстанови текста, който преведох вчера.

Настя поклати отрицателно глава.

— Благодаря, Володя, но ще си тръгвам.

— Толкова бързо? — огорчи се Соловьов. — Дойде съвсем скоро.

— Време е да си ходя — повтори меко Настя. — Не се сърди.

— Жалко — въздъхна той. — Кога ще дойдеш пак?

— Ще ти звънна.

— Кога?

— Володя, аз съм омъжена, при това работя — усмихна се тя. — Не искай от мен невъзможното. Невинаги мога да разполагам със себе си. Ще дойда, когато мога.

След като слезе по стълбичката, тя седна в колата, но не стигна до шосето, спря до вила №12. Цялото семейство Якимови бе вкъщи. В присъствието на жена си Женя май се смущаваше още повече. Янина Борисовна, или просто Яна, както я нарече Саша Каменски, потискаше мъжа си с пълнотата си. Наистина имаше в изобилие. Но така бе само на пръв поглед и както често се случва, впечатлението се оказва невярно. Много скоро Настя забеляза, че когато гледа своя невисок невзрачен съпруг, погледът на Янина става нежен и любещ и въпреки високия си и уверен глас дамата бизнесменка нито веднъж не си позволи пренебрежителна дума или жест по адрес на бащата на децата си.

Настя си спомни как брат й охарактеризира Янина Борисовна. Красавица, но от всичко има по много. Ръст, глас, коса. Да, всичко е така. Красиво ярко лице с правилни черти и чиста гладка кожа, едро пълно тяло, гъсти къдрави коси, разпилени безредно по раменете й. Посрещна предпазливо Настя, но с всички сили се опитваше да изрази приветливост.

— Моля, заповядайте, влезте — говореше тя. — Женя ми разказа за вас и децата също.

Самият Якимов пристъпяше наблизо, току поглеждаше жена си с откровен страх. Настя я досмеша. Та тя ревнува! Господи, тя наистина обича Женя и затова възприема подозрително кой знае откъде появилата се жена, която на всичкото отгоре се оказва позната с мъжа й, при това е идвала в дома им в отсъствието на стопанката. Забавна двойка.

— Само за минута — кача Настя, като откача решително да влезе по-навътре от антрето, пълно с велосипеди и още неприбрани след зимата ски. — Помните ли, казах ви, че нашата фирма се кани да застрахова фамилиите къщи? Та моите ръководители най-накрая узряха и във връзка с това имам една молба към вас. Не бихте ли могли, ако не ви затруднявам, да поразпитате съседите си кой от тях ще си застрахова къщата. Та аз не познавам никого освен вас и Соловьов, а Володя не общува с никого.

Настя очакваше, че Янина ще отговори вместо мъжа си: разбира се, Женя ще попита. Но Якимова премълча и погледна въпросително към него.

— Какво по-конкретно трябва да казвам? — измърмори неуверено той.

— Нашите представители ще дойдат, ще огледат къщата, ще направят оценка на постройката и имуществото, ще монтират сигнализация и ще изготвят договор. След внасянето на първата вноска нашата фирма поема пълната материална отговорност за изправността на къщата. Ако от двайсет вили повече от половината се окажат застраховани, тогава фирмата организира денонощна охрана около „Мечта“ за своя сметка. Наистина застрахователните вноски са доста високи, но ние сме сериозни хора, щом се заемем с нещо, вършим го както трябва, съвестно. Какво решавате, Женя, ще попитате ли съседите си?

— Ще попитам — кимна Якимов.

— Как мислиш, дали да не дадем пример на останалите? — попита изведнъж Янина.

Настя оцени по достойнство този жест. Якимова не заяви, че иска да застрахова къщата, а се направи, че се съветва с мъжа си. А може да не се е преструвала, може наистина да се съветва. Настя все повече се изпълваше със симпатия към това семейство.

— Добра идея — оживи се Женя. — Първи ние, става ли? Аз, естествено, ще попитам съседите, щом се появят трима-четирима желаещи, изпращайте вашите хора.

Настя си тръгна от Якимови напълно удовлетворена. Изобщо не я интересуваха собствениците, които ще поискат да се застраховат. Трябваха й хората, които ще откажат застраховката и охраната. Защото сред тях ще има такива, които по някаква причина няма да искат в домовете им да влязат външни хора и да оглеждат всичко наред, в това число помощните помещения и мазетата. Кой знае дали нежеланието не е свързано с факта, че в дома има нещо, което стопанинът иска да прикрие от чужди очи…

Посещението й при Соловьов остави у нея странно усещане. Сякаш на тепиха се изправиха двама борци шампиони, които дълго се гледаха, докато си припомняха миналите двубои и пресмятаха в каква форма е сега противникът, готвеха се за схватка, оценяваха се, а после единият се оттегли за миг и изчезна от тепиха. Без обяснения. Другият, останалият, така и неразбран, че битката се отменя, се разхожда по килимчето, разгрява се, раздвижва мускули и крои в ума си плана за предстоящия двубой. Настя се чувстваше като избягалия борец и никак не можеше да разбере дали се осъжда, или смята, че всичко е нормално.

На път за вкъщи тя така и не съумя да овладее обхваналото я чувство за неловкост и вина.

В понеделник сутринта Гена Свалов донесе материалите от останалите видеотеки. Лицето му бе не просто недоволно, а направо злобно. Сигурно през почивните дни е възнамерявал да се занимава със своите работи, да изкарва пари, както правят сега повечето от младите служители в милицията, въпреки всякакви забрани, заповеди и инструкции. А вместо това е бил принуден да си губи времето с някакви глупости.

След оперативното съвещание Настя взе дискетата си и отиде в информационния център. Надяваше се да измоли временно свободен компютър и да поработи. Намери се място и тя нареди пред себе си бележките на Свалов, започна да нанася новите данни в таблицата, която бе направила вкъщи. Заглавие на филма, адрес на видеотеката, фамилно име, заглавие, адрес, фамилия, заглавие, адрес… Работеше бързо, на синия екран пробягваха букви, пръстите й летяха над клавиатурата. Такава работа изискваше пълна съсредоточеност и концентрирано внимание, за да не обърка нещо, докато записва следващото фамилно име в нужната графа и на нужния ред. Настя Каменска имаше отлична памет и докато стигна до последната видеотека за касети под наем, можеше със сигурност да каже, че нито едно фамилно име не е срещнала четиринайсет пъти — във връзка с четиринадесетте филма, чиито копия бяха задигнали.

Когато свърши таблицата, погледна часовника си и ахна ужасена — наближаваше краят на работното време. А освен проклетата таблица не е направила нито едно полезно нещо. Пък са затънали до шия в работа. Утешаваше я мисълта, че нищо спешно-пожарно не се е случило през деня, иначе Гордеев щеше непременно да я намери.

Настя разпечата таблицата и унило пое към кабинета си. Там въпреки топлото време бе някак влажно. Тя пусна бързоварчето, за да си направи кафе, и едва сега усети как я болят очите от продължителната напрегната работа. Настя отиде до прозореца и се загледа навън, изпълнявайки препоръките на специалистите по хигиена на труда. Виждаше идещите по „Петровка“ млади момичета с ярки модерни панталони и якета, безгрижни, весели, засега, слава богу, не познаващи страданието. Спомни си откъс от прочетения вчера роман „Острието“, където единият от героите, загрижен от масата неразрешими проблеми, също гледа през прозореца, наблюдава забързаните хора „с тъгата, с която птицата, затворена в клетка, наблюдава пърхащите наоколо пеперуди“. И пак се появи усещането за нещо много познато, но неуловимо, като слаб аромат.

Мислите й пак се пренесоха към Соловьов. Интересно, чака ли я, скучае ли за нея? И ако скучае, от какво е предизвикан днешният му интерес? Просто от скуката на самотното съществуване, когато всеки нов човек е ново развлечение? Или е видял и най-накрая е оценил у нея това, което не виждаше и не оценяваше преди много години, когато беше близък с нея от съображения, нямащи нищо общо с чувствата? Каква ли полза да мисли за това. Какъвто и да е отговорът, с нищо не променя нито плановете, нито отношението й към Володя. Той е добър човек, умен, но в сърцето й няма място за него. Или все пак има?

За първи път от доста време Анастасия Каменска чувстваше в себе си паника. Особено остро разбираше сега смисъла на израза „смущавам душата“. Душата й беше смутена. Като си даваше сметка, че Владимир Соловьов не й е нужен, тя също така ясно осъзнаваше, че нещо я привлича. И въпросът не беше в изчезналите момчета. Привлича я домът му, той. Но защо? Защо?

Оксана се протегна сладко и седна на дивана. Изобщо не се притесняваше от Вадим и дори не смяташе за необходимо да става от леглото, когато той идваше. Отношенията им дотолкова бяха делови, че мисълта за нещо интимно й се струваше просто абсурдна. Тя си лягаше късно, излежаваше се до обед и ако Вадим идваше сутрин, Оксана продължаваше да лежи, завита с одеялото, а когато ставаше и обличаше халата, не го караше да се обърне. Но трябва да му се признае, че не я гледаше с гладен възторг, както телохранителят на Есипов — мускулестият Вовчик, и не й правеше двусмислени цинични намеци като Сеня Воронец.

— Е? Събуди ли се достатъчно, за да внимаваш? — попита Вадим, като поднесе към устните си чашата с кафето.

Той дойде преди половин час, сам си направи кафе и сандвич с обяснението, че току-що излиза от дежурство и е огладнял много. Оксана бе доволна, че той не изисква от нея поведение на домакиня и никога нищо не я кара да направи или сервира. Ако му трябва нещо, вежливо се извинява и го прави. Правилно, та той не идва тук на гости, а почти като на работа.

— Хайде, Вадик, разказвай. Цялата съм в слух.

— Чувала ли си за писател на име Ед Макбейн?

— Ами… Нещо съм чувала, но не помня какво.

— И не си чела, нали?

— Не.

— Слушай сега, Ед Макбейн е псевдоним. Всъщност истинското име на човека е съвсем друго. Но той има и още един псевдоним — Ивън Хънтър.

— Защо са му два? — учуди се Оксана.

— За запазване на читателския кръг. Под псевдонима Ед Макбейн върви поредица за ченгетата от 87-ми полицейски участък, а Хънтър пише по-сериозни книжки, със социална насоченост. Но ако някой читател познава добре произведенията и на Макбейн, и на Хънтър, лесно ще съобрази, че става дума за един и същи човек. Защото нито един писател не може да излезе от рамките на самия себе си, нали разбираш? Той е завършена личност, със своя система от възгледи и ценности, със свой литературен език, с типични похвати за построяване на фабулата и развитието на интригата. Не може да бъде за едни книги такъв, а за други друг. Затова внимателният поглед на опитния читател веднага ще види, че двамата автори всъщност са един. И оттук идеята ми. Може да се направи конкурс сред читателите. Но за целта е нужно издателството да има преки контакти с писателите. Да не общува чрез посредници и агенти, а директно. Необходимо е издателството да получи от един от авторите разрешение да публикува новата му книга под псевдоним или изобщо без да посочва име.

— Защо? — не разбра Оксана.

Изобщо тя не схващаше идеите на Вадим от раз. Щом той започнеше да разказва, тя винаги се смайваше как от това могат да се направят пари и защо то изобщо е нужно. Но той обясняваше буквално „на пръсти“, пред очите й замисълът му получаваше прост и логичен вид. Оставаше й само да се учудва защо Кирил Есипов не се е досетил сам за това.

— Представи си, книгата излиза в популярната поредица, но без име на автора. На корицата до името на издателството — с ярки букви пише: „Внимание: конкурс!“ Ще ти бъде ли интересно да вземеш в ръка такава книга и поне да прочетеш за какъв конкурс става дума?

— Разбира се — кимна Оксана. — На всички ще е интересно.

— Така. А отзад на обложката се пояснява. Пред вас е новият роман на известен писател, чиито книги излизат и продължават да излизат в тази поредица. Но името на писателя е тайна. Временно, естествено. Обявява се конкурс сред читателите: кой ще познае името на автора. Не да каже каквото му дойде наум, а да представи подробен мотивиран отговор, тоест да обясни на какво основание е направил извода си. Сходство на литературните похвати, аналогии, повтарящи се образи или идеи, език и стил на изложението. Определя се разумен срок за изпращане на отговорите, например три-четири месеца. И разбира се — грандиозни награди за първите три места. Какво ще направи заинтересуваният читател?

— Какво? — повтори въпроса му Оксана.

Тя го слушаше като омагьосана. В подобни минути дори изгубваше способността си да мисли самостоятелно, докато послушно следваше обясненията и доводите му.

— Читателят ще си купи книжката просто с надеждата, че ще познае автора веднага и ще спечели лесна награда. Помни, скъпа, любовта към лесните печалби е една от характерните черти на нашите съвременници. Читателят не обръща внимание на думите за подробен мотивиран отговор, решил е самонадеяно, че каквото трябва, ще го съобрази и ще го направи само с тази книжка в ръцете. Значи първото, което става — бързо изкупуване точно на това заглавие. По-нататък. Читателят е прочел книгата, почесал се е по тиквата и е разбрал, че работата не е толкова проста. Но вече се е разпалил. Първо, купил е тази дяволска книга, може да се каже, че е вложил пари. А второ, наградата вече е била в джоба му, разбираш ли? В мислите си той вече я е спечелил. И не иска да я изгуби. Но веднага го обземат съмнения: може само той да е толкова тъп, а да има по-знаещи хора и вече отдавна да са спечелили конкурса. Значи какво?

— Трябва да го ободрим — неуверено предположи Оксана.

— Умница. Издателство „Шерхан“ купува малко рекламно време или печатно пространство и осведомява постоянните си читатели, че още никой не е спечелил конкурса. И във връзка с това увеличава наградния фонд. Ако твоят Есипов не провали идеята за социологическото проучване на пазара, издателството ще има горе-долу представа за контингента на читателите си и следователно ще знае какви вестници четат и какви предавания по радиото слушат. И нашият любим читател, разбрал, че засега още има шанс, започва… Какво започва да прави, скъпа?

Най-сетне тя разбра какво предлага Вадим. Все пак колко е умен! Кирил, естествено, е славен мъж, но има да догонва Вадим…

— Ще започне да купува книгите от поредицата, които няма — радостно каза тя.

— Разбира се. Само част от хората купуват всички книги, които искат да прочетат. Останалите ги вземат от приятели и познати. Затова читателят ще се втурне да препрочита вече издадените книги от поредицата, ще открие, че вкъщи има една-две. Ще поиска от приятел — а той точно тогава е заминал някъде или е дал на някого книгата, или също е намислил да участва в конкурса. Та нашият хипотетичен читател ще се почуди, ще се почуди и ще отиде да си купи книгите, които няма. А на пазара са само наскоро издадените. Останалото отдавна е изкупено. Съобрази ли?

— Тогава излиза, че покрай конкурса може да се направи допечатка на старите издания и те ще се продадат — поде Оксана.

За двете години покрай Кирил Есипов, а и под ръководството на изобретателния Вадим тя започна доста добре да се ориентира в издателските работи. И разбираше, че ако се прави допечатка на тиража, без да се прави промяна в изходните данни, това ще донесе печалба, която се скрива от данъчните.

— Ако одобряваш идеята ми… Одобряваш ли я? — попита Вадим.

— И още как!

— Тогава ето ти задача за близките дни. Направихте ли вече анкетата за социологическото проучване?

— Какво говориш, Кирил едва в събота агитира ония скръндзи.

— Но агитира ли ги?

— Вадик, Кирил е господар на живота. Дори когато знае, че не е прав, пак ще постигне, което е казал. Къде ще ходят другите!

— Браво. Постарай се да вложиш в главата на твоя Есипов, че от анкетата трябва да се изстиска всичко, каквото може. В това число трябва да се постараете да получите информация къде да пускате реклама, за да може със сигурност да достига до основния кръг ваши читатели. Схвана ли?

— Разбрах, Вадик. Ще помисля как да го направя по-добре.

— Помисли, скъпа, помисли. Двамата с теб трябва още много да работим, за да може след три години да станем достатъчно богати.

— Колко дълго! — въздъхна Оксана.

— Този, който умее да чака, ще получи всичко — усмихна се Вадим. — Спомни си как започна всичко, ние с теб говорехме за пет години. Вече минаха две, остават само три. Ако се замислиш, не е толкова много. Затова пък след три години ще можеш спокойно да изоставиш работата като манекенка и да се заемеш със себе си. Да си намериш съпруг, да раждаш колкото искаш деца и да ядеш сладко, без да мислиш за фигурата си. След три години ще имаш толкова пари, че няма да ти трябва никаква работа. Дори ще можеш да си избереш съпруга по любов, а не според кесията му. Това е тя висшата свобода — свободата на избора. Заради това си струва да потърпиш.

— А ти? — изведнъж попита тя.

— Какво аз?

— Какво ще правиш със свободата си?

— Ще видим — усмихна се Вадим. — Главното е, че ще напусна работа. Държавната работа, която ме държи полугладен и която погълна най-хубавите години от живота ми. На моята служба съм отдал почти дванайсет години. Ще дам още малко — и край, стига толкова. После само ще вземам. Мисля, че ще бъде справедливо.

Като затвори вратата след него, Оксана взе душ и се залови с отвращение със закуската си. Обичаше да хапне вкусно и постоянно се дразнеше, че трябва да спазва диета. Овесени ядки и моркови — за кожата, копър и магданоз — против отоци, домати и краставици — защото в тях има малко калории. А й се искаше печено месо с картофки и кисело зеле и прочутия мамин борш, тлъст и парещ, с чушка и парченца сланина отгоре. И още торта, бисквитено-кремова. Някога някой бе казал на Оксана, че има плебейски вкус, щом обича тортите, трябва да предпочита „Полет“ — торта с орехови целувки. Но тя не обичаше орехови целувки, искаше обикновената квадратна торта от обикновеното си съветско детство, тортата, върху дебелия тортен блат на която има огромни разноцветни рози от маслен крем. Може и да е плебейство това, но Оксана обичаше да си спомня детството, което бе много щастливо и хубаво, изпълнено с ласка и родителска топлина. Всичко, което бе свързано с тези години, й беше скъпо, дори да не е толкова аристократично. Нека. Вадим е прав. Трябва да спечели повече пари и да живее така, както й се иска, а не да се тормози всеки ден и всеки час с изнурителни диети, каторжен труд и близост с нелюбим, макар и симпатичен мъж.

— Да не си посмяла да изневериш на твоя Есипов — неведнъж я предупреждаваше Вадим. — Потрай. Ако те хване с друг мъж, целият ни замисъл отива на кино. Ако те изгони, ще намеря кого да му пробутам, но ти ще останеш с празни ръце.

И Оксана търпеше, защото почти веднага запомни: Вадим е винаги прав. Както клиентът в магазина. Ако нещо се обърка — няма да получи пари. А с времето, когато даваха резултат идеите, подсказани от Вадим и внушени от нея в една или друга форма на Кирил, тя се убеждаваше още по-силно в правотата му.

— А как ще им вземеш парите? — питаше понякога тя.

Но отговорът обикновено бе мъгляв и неясен. И само веднъж Вадим каза нещо горе-долу определено:

— Искам те да станат богати. Но за сметка на незаконна печалба. И когато станат най-голямото и най-мощно издателство, когато доходите им наистина станат фантастични, ще поискам участие в печалбата. Те няма да могат да откажат, защото за всяка тяхна незаконна рубла имам документи. И с тези документи цялото ръководство на „Шерхан“ ще стигне до просешка тояга.

— Ами ако изведнъж спрат да правят незаконни тиражи? Тогава с какво ще ги притиснеш до стената?

— Първо, няма да спрат. Крадецът не може да спре. Това е като болест. Парите развращават, с тях се свиква като с наркотик и с времето искаш все повече и повече.

— А второ?

Вадим се усмихна и чукна лекичко Оксана по носа.

— За второто не си длъжна да знаеш. Няма да можеш да спиш спокойно.

Тогава тя не се замисли над думите, но ги запомни.

Очите й се премрежваха от фамилните имена. Това бе един от моментите, когато Настя се проклинаше за неудачно предложената версия, но вече не можеше да спре, без да я доведе докрай. Колкото повече стоеше наведена над огромната таблица, толкова повече се убеждаваше, че този път за издирване на крадеца кинолюбител е безперспективен. Но не беше в характера й да изостави нещо на средата на пътя.

В кабинета вече не се дишаше от цигарен дим, от безбройните кафета в устата й се появи упорит възгорчив вкус, но тя продължаваше да седи, вперила уморени и възпалени очи в разгънатата на бюрото безформена таблица, отново и отново изчиташе фамилиите на хората, вземали касети в евтините пунктове. На моменти й се струваше, че видя, по-точно почувства нещо неуловимо, някаква закономерност, но щом се опиташе да се съсредоточи в тази посока, усещането изчезваше. В четиринадесетте колонки не се повтаряше нито една фамилия. И дори нямаше фамилия, която да се повтаря поне десет пъти. Ако все пак предположението й е вярно и крадецът наистина е вземал четиринадесетте филма под наем, то не си е казвал фамилията. И ако Настя Каменска бе твърдо убедена, че този човек със сигурност се крие зад множеството вписани в таблицата имена, тя ще направи невъзможното, но ще го намери. Нека да загуби много време, но ще го направи. Но цялата беда е там, че Настя не беше уверена, а това я разсейваше, пречеше й да работи и нашепваше коварно: „Стига, ти сгреши, твоята версия не е правилна. Изхвърли таблицата, скъсай я на малки парченца и търси друг път.“

Тя стана, разтривайки с ръце изтръпналия си от дългото седене кръст, отвори широко прозореца, за да се проветри стаята, и отиде в съседния кабинет, в който се помещаваха Юра Коротков и Коля Селуянов. Коротков бе на телефона, а Николай съчиняваше съсредоточено поредния отчет. Като видя Настя, учудено вдигна глава:

— Още ли си тук? А ние мислехме, че отдавна си заминала у вас.

— Заедно ли мислехте, или поотделно?

Коля се засмя, доволен, че под благороден предлог може да се откъсне от ненавистната книжна работа.

— Заедно. Искахме да си изпросим от теб кафенце, погледнахме часовника и решихме, че вече е късно.

— А да направите две крачки по коридора и да проверите — това не е по силите ви, така ли?

— Е, Ася — възмути се Селуянов, — ние с Коротков ченгета ли сме, или не сме? Ако проверявахме всяко предположение с краката си, нямаше да ни стига времето за нищо. Между другото ти винаги си ни опявала, че вместо да седим и да умуваме, все тичаме да видим с очите си. Твоята школа си казва думата, така че без претенции.

— Добре — тя махна с ръка, — стоварвай всичко на мен. Аз съм ви виновна за всичко. Какво съчиняваш? Поредния „шедьовър“ ли?

— Поема за задържането на гражданина Белов на улица „Белов“. Звучи страхотно, а?

— Как каза? — Настя се навъси.

Сърцето й започна да бие бързо-бързо, сякаш бе чула нещо съвсем неочаквано.

— Както чу. Гражданинът Анатолий Петрович Белов е задържан днес на улица „Генерал Белов“. Просто съвпада, нали разбираш? Какво така пребледня? Да не би да познаваш тоя Белов? Твой клиент ли е?

— Не, не го познавам. Имаш ли карта на Москва?

Въпросът й беше чисто риторичен, всички знаеха, че на бюрото на Селуянов има десетина различни карти на Москва и областта. Хобито му от детски години бе основното познаване на града.

— Питай, мога да ти кажа и без карта.

— Не, трябва ми карта.

Коля отвори с въздишка чекмеджето и извади цяла камара карти, доста оръфани от постоянно ползване и изпъстрени с множество разноцветни бележки. При това на лицето му се четеше явна обида на Настя, която не вярва на знанията му.

— Може ли да ги взема и утре да ги върна?

— Вземай — измърмори Селуянов. — Много си самостоятелна.

— Не мърмори! — Тя го разроши ласкаво. — Когато Коротков се изприказва по телефона, прати го при мен за кафе. Ще направим размяна, ще ви отсипя от моето заради картата.

Тя се шмугна обратно в кабинета си и разтвори картата на свободното бюро. Погледна в таблицата. Да, ето редът, при вида на който се появява неуловимото усещане за неочаквана находка и мигновено изчезва. Видеотеката на улица „Коновалов“. И фамилията на един от клиентите, вземал касета под наем, също е Коновалов. Е, и? Голяма работа. Популярна фамилия, също като Иванов или Кузнецов.

Не, не е „голяма работа“. Все пак трябва да провери. Настя намери на картата улица „Коновалов“ и започна да изучава внимателно имената на улиците в района, като току отиваше до бюрото си и сверяваше с таблицата. Точно така. Във всяка от четиринадесетте колонки има фамилно име, което съвпада с името на улица в района на Кузминки-Перово. Полетаев. Шумилов. Михайлов. Паперник. Коновалов. Плюшчев. Кусков. И дори Перов и Кузмин. Девет фамилни имена. Пет от тях се срещат в две колонки, още четири — по веднъж. Всичко — четиринайсет. Господи, нима откри?

Настя се отмести от бюрото с картата и пак седна на мястото си, като хвана с две ръце главата си. Ако е така, колко било просто! Когато човек иска да се възползва от някакви фамилии освен от собствената си, как ги измисля? Откъде се появяват в главата му? Използва фамилиите на приятели или роднини. Спомня си имената на съученици или състуденти. Колеги. Съседи в блока. Отваря телефонния указател и където попадне пръстът му. Или казва името на хора, на които са кръстени улици. Естествено, няма да каже Пушкин, Горки или Свердлов. Нещо по-просто. Михайлов… Коновалов… Кузмин… Точно това й трябва.

Но за тази цел трябва да познаваш добре целия район. Трябва да живееш или да работиш там.

Настя въздъхна дълбоко, стараейки се да овладее напиращата усмивка, грабна картата и бурканчето с нес кафето и отново хукна тържествуващо към съседния кабинет. Този път на телефона бе увиснал Селуянов, а Юра Коротков деловито мажеше хляб с топено сирене.

— О! — възкликна радостно. — Тъкмо се канех да идвам за обещания кафяв прах, а ти пристигаш на крака.

— Не се радвай, заедно с кафето донесох и работа.

— А, не — застена Коротков, — само не работа. Кажи, че се шегуваш.

— Шегувам се — повтори послушно Настя. — Знам къде да търся оня психар.

Коротков замря с ножа с ръката.

— Шегуваш ли се?

— Нали нареди да се шегувам. — Тя сви рамене и взе от бюрото един готов сандвич. — Той живее или работи в района на Кузминки-Перово.

— Коля! — ревна Коротков, захвърляйки ножа на бюрото. — Свършвай приказките, има работа.

Селуянов се намръщи недоволно, каза още няколко думи и затвори.

— Върви й давай след това картата — измърмори той. — Направих добро дело, а тя сега не ме оставя да поговоря с момиче. Неблагодарна садистка. Какво се е случило?

Настя изложи набързо резултатите от мъчителните си таблично-топонимични издирвания.

— А така! — възхитено поклати глава Селуянов, забравил одевешната обида. — Но, Ася, територията, където са разположени улиците, е много голяма. Как ще се търси?

— Трябва да се види по картата месторазположението на видеотеките, в които се явяват тези фамилии, и да се нанесат по Източния окръг. Може би ще можем да локализираме кръга за търсене. Коля, това е твоя територия, без теб няма да се справим. Само ти можеш да кажеш със затворени очи какви жилищни комплекси има в тази част на града и какви предприятия.

Коля погледна изразително часовника си.

— А кога ще живеем?

— Добре де — намеси се неочаквано Коротков, който винаги се радваше да позакъснее за вкъщи, — Валюшка бездруго те чака у вас, не мисли, че обществеността не знае. Няма нужда да ходиш на срещи.

След развода Селуянов дълго живя сам, все не можеше да започне стабилен, сгряващ душата роман и ето че преди около месец се запозна с чудесната Валечка от градското управление на милицията. Понеже бе щастлив и едноличен собственик на отделно жилище, за него наистина не стоеше проблемът „тичам на среща“. Валентина живееше при него. Сутрин Коля я караше на работа, а вечер тя го очакваше с гореща вечеря и неизменното сериозно внимание към неговите милиционерски грижи.

Те изпиха бързо кафето със сандвичите, разстлаха картата и се заловиха за работа. Човек с „улично“ име е вземал под наем четиринайсет филма от осем различни видеотеки за касети. Като нанесе на картата тези осем точки, Селуянов помоли вежливо, но непреклонно колегите си да го оставят сам, да не дишат във врата му, да не му дават съвети и да не висят на главата му. Настя и Юра Коротков послушно се обърнаха и излязоха.

В кабинета на Настя цареше арктически студ. Като хукна с картата под мишница, тя бе толкова възбудена от догадката си, че забрави да затвори прозореца, дето отвори да проветрява. Оттогава бе минало достатъчно време, та неголямата по размери стая да изстине до температурата на промишлен хладилник. Затова пък въздухът бе абсолютно чист и свеж.

Коротков затвори бързо прозореца и зиморничаво сви рамене. Настя извади от гардероба якето си и се наметна. Беше късно, но знаеше, че не може да си тръгне. Не може, докато Коля свещенодейства над картата и не е казал своята дума. Ако отложи разговора до утре, просто ще умре от нетърпение и неизвестност.

— Ася, а ти вярваш ли в идеята си? — попита Коротков.

— Не знам. — Тя въздъхна и уморено притвори очи. — Вече нищо не знам, Юрик. Понякога ми се струва, че този маниак не съществува изобщо, просто съм го измислила. Преследва ме сянка, която е плод на моето възпалено въображение. Няма такъв маниак, той е мит. И всичко, което се опитваме да направим с теб и Коля, от самото начало е неправилно.

— Но нали момчетата си приличат — възрази той. — Това не е измислица. Нали всички гледахме снимките — и ти, и Гордеев, и ние с Коля. Не може на всички да се е привидяло едно и също. И после, осем от деветимата са от еврейски семейства. Установено е точно, можеш да не се съмняваш в това. Асенка, ама ти съвсем ли се отчая?

— Аха — промърмори тя, почти без да помръдне устни.

Изведнъж почувства такава жестока умора, че дори нямаше сили да говори.

— Какво да направя за теб, за да се развеселиш? Искаш ли да изтичам навън и да ти донеса сладолед? Или бонбони? Искаш ли?

Тя поклати отрицателно глава и отвори очи.

— Благодаря ти, Юрик. Ти си истински приятел. Не обръщай внимание на киселата ми физиономия. По-добре ми разкажи нещо.

— Бездруго знаеш всичко за мен — усмихна се Коротков. — Синът расте, тъщата боледува, Лялка всеки ден прави скандали. Това са моите новини.

— А Люся?

Коротков имаше продължителен роман с Люся Семьонова, бяха отложили преминаването му в официални рамки до порастването на децата: един син при Юра и двама — при нея.

— Сега Люся е в командировка. Изпратиха я някъде из Приморието за цял месец. Хрумнало им да разработват прогноза на престъпността за пет години. При това с варианти, в зависимост кой ще победи на президентските избори.

— Скучаеш ли без нея?

— Скучая — призна Коротков. — Много.

— Юра, имал ли си някога повторни романи?

— В какъв смисъл?

— Срещаш жената, с която някога отдавна сте имали роман, и всичко започва отначало. Случвало ли ти се е?

— Не. Защо ме попита?

— Просто така. Интересно ми е.

— Аска, не го увъртай! Признай си защо попита.

— Нали ти казах: просто така.

— Лъжеш — убедено констатира Юра. — Поне да беше се изчервила от приличие.

Той се канеше да добави още нещо на тема безсъвестна лъжа, но в този момент се раздаде мощен удар по стената.

— Коля ни вика. Хайде. Интересно какво е открил?

Настя дори не успя да се смае къде отиде сковаващата я току-що умора. Просто преди секунда седеше облегната на стола и искаше само едно: да легне и да заспи, а в следващия момент разбра, че се намира в съседния кабинет.

— Е, Коленка? Излезе ли нещо? — попита тя, като се стараеше с всички сили да надвие неизвестно откъде появилото се треперене в гласа.

— Мисля, че да. Вижте, граждани ченгета. Изхождах от това, че видеотеките, където този тип е бил по-често, са най-удобни за него от гледна точка на маршрута. За вас не е интересно какво съм пресмятал и измервал, важен е резултатът. Или той живее тук — Коля огради с молив неголям район — и периодично пътува ето тук, на север, или живее тук, а пътува дотук, в центъра. Или точно обратното. Живее на север или в центъра, а идва в тези две места. Но тогава трябва да е с твърде специфична работа.

— Защо? — застана нащрек Настя.

— Я ми изреди бързо десет улици около „Петровка“ — настоя Селуянов.

— „Колобовски переулок“, площад „Тверски“, площад „Пушкински“, улица „Чехов“… — Настя се запъна.

— Не са много — усмихна се Коля. — А до вашия блок ще кажеш ли?

— Да, имаш право — замислено рече тя. — За да познаваш добре улиците в района на местоработата си, трябва да имаш особена професия.

— Майстор на нещо, който обслужва определен район — подсказа Коротков.

— Точно така. Или нещо подобно — съгласи се тя. — Значи най-напред трябва да установим всички подобни организации в интересуващия ни район на Кузминки и Перово. Започваме още утре сутринта. Коленка, ще свършиш ли тази работа?

— Хиена — отговори нежно и почти любовно, — поне да ме беше похвалила за моя ударен и резултатен труд. У дома Валюшка не спи, изгледала си е очите да чака ченгето й да се върне от работа.

— Коля — Настя погледна Селуянов така сериозно, че той не се сдържа и прихна, — ти си герой от разведката. Ти жертваш своята чиста и пламенна любов пред олтара на работата. И помни: ако този маниак съществува и го намерим там, където обещаваш, ще ти издигнат паметник. Достатъчно, момчета, да си ходим.