Отдел Убийства: Главният заподозрян

ГЛАВА 9

Генерал Руненко не обичаше полковник Гордеев, в смисъл че не се чувстваше психически комфортно в неговата компания. Уважаваше Виктор Алексеевич за деловите му качества и безспорния професионализъм, но когато този невисок петдесет и пет годишен мъжага с едра глава се появяваше в кабинета на Руненко, генералът изпитваше такова чувство, сякаш му предстоеше да се явява на изпит. А от ученически години не понасяше изпитите. Гордеев току му поднасяше изненади, понякога приятни — във вид на неочаквано бързо и нетрадиционно разкрити шумни престъпления, а понякога и неприятни, като днес. Изглежда, самият Виктор Алексеевич още не знаеше това.

Днес в първата половина на деня се състоя брифинг с участието на ръководителите от Главно управление на вътрешните работи на Москва, на който присъства и генерал Руненко. И на брифинга се случи нещо безподобно, след което Руненко имаше крайно неприятен разговор с началството. Сега му предстоеше да разбере от Гордеев как е могло да стане и изобщо какво означава всичко това.

— Виктор Алексеевич — започна Руненко, като се стараеше да се владее и да говори тихо и спокойно, — защо нищо не знам за еврейските момчета?

По лицето на Гордеев се виждаше, че ударът попадна на място. Но можеше да се завиди на издръжливостта на полковника.

— Защото аз също нищо не знам за това — отговори той, като гледаше генерала право в очите.

— А пък аз се надявах, че ще ми разясните — отбеляза Руненко и започна да кипи пряко волята си. — Съгласете се, не се получава много красиво, когато журналистите на брифинга задават въпроси на ръководството на ГУВР, а ръководството проявява пълна неосведоменост. Може да се създаде впечатление, че просто не владеем ситуацията и не знаем какво става в града ни.

— Не разбирам за какво говорите. Нямаме дело за еврейски момчета — заяви твърдо Гордеев.

— Така ли?! — избухна генералът. — Нямате значи? А кой е този Черкасов, когото разработват сътрудниците ви? При това толкова сериозно, че са привлекли оперативни служители от Окръжното, пуснали са след него агенти. Какво ме баламосвате?

— Черкасов е хомосексуалист, заподозрян в извършване на тежки престъпления на сексуална почва. Какво общо имат еврейските момчета? Другарю генерал, някой ви е дезинформирал.

— А това, че тежките престъпления, които вашият Черкасов е извършил на сексуална почва, са насочени срещу еврейски момчета — това значи е нищо, а? Можем да пренебрегнем този момент? Отказвам да ви разбирам, Виктор Алексеевич. Защо се опитвате да ме заблуждавате?

— Извинете, другарю генерал, няма никакви доказателства, свързващи Черкасов с децата от еврейските семейства. Черкасов е заподозрян, но подчертавам, само заподозрян в отвличането и убийството на Олег Бутенко, но Бутенко е русин. Не разбирам откъде се е взело всичко останало.

— Много интересно. Вие не разбирате. Както разбрах от журналиста, присъствал на брифинга, Черкасов е заподозрян не само в убийството на Бутенко, а на девет юноши. Да, Бутенко е русин, а останалите осем са евреи. Искате да премълчите за това? Опитвате се да преиначите фактите? Обяснете ми какво става в края на краищата. Защо такова страшно престъпление се скрива от ръководството на ГУВР, защо досега не е взето под контрол? Какво си позволявате?

Генералът изпусна парата и се успокои. Естествено, бе разгневен, защото на брифинга, а после в кабинета на началството изглеждаше пълен идиот, който няма представа с какво се занимават подчинените му. Но като познаваше полковник Гордеев не от вчера, разбираше, че не става дума за лошо свършена работа и нехайство. Гордеев не върши нищо просто така, не е такъв човек, че да пази нещо в тайна, без да има сериозни основания.

Да, Гордеев имаше основания, Руненко се убеждаваше в това, докато слушаше спокойния разказ на полковника. Ако се съди по всичко, главното за Черкасов е била външността, а че всички момчета с такава външност са се оказали евреи — това е просто нещастно стечение на обстоятелствата. Ако на някой откачен му харесва външността на туркменските момичета, той върши престъпление не срещу жените от тази националност, а срещу жените с определен тип лице. И тук е същото. Но това е само едната страна на медала. А нали има и друга, къде по-сериозна. Делото е разгласено и Главното управление е длъжно да реагира.

— Защо не арестувате Черкасов? — попита той, когато Гордеев завърши разясненията си.

— Трябва да намерим мястото, където е държал отвлечените. Без да направим това, не можем да го обвиним. Освен само в кражба.

— Какво, нашите прославени ченгета са се отучили да работят със задържаните? Напълно са изгубили навиците си да водят разпит? Как се разработва вътрешно килийно — също ли са забравили благополучно? — изрече с недобра усмивка генералът. — Или чакате, когато се накани да отвлече още някого, та да го хванете на местопрестъплението и да не се мъчите с доказване? Поне разбирате ли какво ще стане утре? Утре във вестниците ще излезе съобщение, че в града има лов на еврейски деца, а правозащитните органи седят със скръстени ръце и мълчаливо наблюдават този кошмар. Нещо повече: излиза, че органите дори не са в течение. Това ще стане утре. А знаете ли какво ще стане вдругиден? Не знаете? Тогава да ви кажа. Вдругиден ще се намери някой умник, който ще обвини в това комунистите, припомняйки сталинските еврейски репресии и брежневския антисемитизъм. Комунистите, които нямат никакво отношение към това, ще започнат да се възмущават и да настояват за удовлетворение от оскърбителите, ще искат решителни действия за разясняване на ситуацията от нас. Предстоят избори, да пази Господ от скандал. И никога на никого няма да можете обясните защо Черкасов още се разхожда на свобода. Виктор Алексеевич, не поставяйте търпението ми на изпитание. След час ми доложете за задържането на Черкасов, докато катастрофата не се е разразила. Разбрахте ли ме?

— Разбрах — хладно отвърна Гордеев. — Но ви моля да ми предоставите правото сам да реша кога е най-целесъобразно да извършим задържането. Смятам, че още е рано да го правим. Ако ми кажете името на този свръхосведомен журналист, ще направя всичко възможно да се разбера с него. Ще му обясня защо не е нужно да отпечатва сведенията.

— Че там салонът беше пълен с журналисти! — отново кипна Руненко. — Един попита, но чуха всички! Да не възнамерявате да запушите устата на всички? Виктор Алексеевич, няма какво да обсъждаме. След час Черкасов трябва да е задържан. Това е заповед.

— Другарю генерал, държа на моята позиция — твърдо отсече Гордеев. — Трябва да разбирате, става дума за момчета, които още са живи и които трябва да намерим. Това не е мой каприз и инат, това е здравият смисъл и нормално човешко състрадание. Може да са болни, нуждаят се от помощ, и ако Черкасов не ни заведе на мястото, можем да търсим толкова дълго, че когато ги открием, да бъде вече късно.

— Но доколкото разбрах, не сте сигурни, че в момента крие някого. Нямате такива сведения.

— Не — съгласи се Гордеев. — Имаме само основания да подозираме. В момента по заявки на родителите се издирват четирима души, които може да се окажат жертви на Черкасов. Но не знаем дали това е така, или са изчезнали при съвсем други обстоятелства. Сега се води интензивна работа за установяване на всички обстоятелства по изчезването именно на четирите момчета и юноши. Ако сме сигурни, че не са при Черкасов, готов съм да го задържим. Ще измислим къде и как да търсим доказателствата против него. Но трябва да съм сигурен, че нито един потърпевш няма да пострада заради нашето прибързано задържане.

— Добре тогава. — Генералът подъвка устни и замислено почука по бюрото. — Добре. Убедихте ме. Вестниците ще излязат чак утре сутринта. Поне до утре сутринта може да се изчака. Ако утре не се появи нищо в пресата, може да се почака още един ден. Трябва да има постоянна готовност за задържане. Възложете на някого да следи вестниците в момента, когато сутрин постъпват в продажба. Ако е написана поне една дума за тези момчета — незабавно дайте сигнал за задържането. Повярвайте на опита ми, най-много час и половина, два след излизането на вестниците ще звънне телефонът от някой висок кабинет. Трябва да имаме възможност да отговорим, че престъпникът е задържан. Точка, Виктор Алексеевич, повече нищо не мога да направя за вас. Ако не беше уважението към вашия професионален опит, нямаше да се съглася с тези отстъпки. Разбрахме ли се?

— Тъй вярно, другарю генерал — рапортува Гордеев, направи строево завъртане и се насочи към вратата.

— Виктор Алексеевич! — извика Руненко.

Гордеев също така отсечено изви лице към него.

— Слушам, другарю генерал.

— Няма защо да ми демонстрирате характер. С това можете да се занимавате у вас в кухнята. Вървете.

Гордеев притвори след себе си вратата така тихо, че на Руненко му се стори сякаш са я хлопнали с все сила.

Той стоеше пред Настя морав от ярост.

— Някой от нас се оказа с много дълъг език. Знам, че не съм аз, и се надявам, че не си и ти. Кой тогава?

— Коротков и Коля Селуянов се изключват — бързо отговори тя. — Можете да им вярвате като на себе си.

— Тогава кой? Свалов?

— Възможно е — кимна Настя. — Няма кой друг да е.

— Глупак такъв! — сърдито въздъхна Виктор Алексеевич. — Защо не си трае? Нали го молихме, убеждавахме, обяснявахме по човешки. Как може така! Добре, откъсването на ушите се отлага за после. Сега тичай бързо в пресцентъра, вземи списъка на всички журналисти, акредитирани на днешния брифинг. И непременно изясни кой е задал въпроса за Черкасов. Трябва да се опитаме да се разберем с него, ако изобщо е възможно.

Но това излезе невъзможно. Представителите на средствата за масова информация се оказаха прекалено много, за да се опитат да ги съберат заедно и да ги убедят в нещо. Да не говорим, че повече от половината не си бяха на мястото, всъщност не можаха да се свържат с тях.

— Лошо — сърдито каза Гордеев. — От лошо по-лошо. Сами сме си виновни, доверихме се на хлапе. Добре, че Руненко не си спомни за телевизията, говореше само за вестниците, които ще излязат не по-рано от утре сутринта. А по телевизията всеки ден има криминални хроники и репортажи по различни канали. Така че, моето момиче, чакай да чуем днес за това дело. Дявол да ги вземе с тяхната любов към сензациите! Само да пробутат силна дума, само да се продава вестникът, а за останалото не им дреме. Няма накъде да мърдаме, те трябва довечера да арестуваме Черкасов. Ще дам заповед. А ти, скъпа моя, се грабвай и търси журналиста, който знае най-много от всички. Може този глупак Свалов да му е казал какво ли не, така че поне да мълчи. Разбра ли?

Поне за това Настя имаше късмет. За два часа успя да издири Гиви Липартия, журналист от популярен всекидневник — той си седеше спокойно в редакцията и готвеше материала за утрешния брой. Но тя не срещна разбиране у него. Нещо повече, Липартия се държеше откровено враждебно и високомерно.

— Моля да ми кажете откъде научихте за Черкасов — попита Настя, но по лицето му разбра, че нищо няма да й каже.

— Предполагам, че ако ви попитам откъде черпите оперативните си данни, също няма да ми отговорите.

Какво пък, тя го разбираше. Тя си има своя работа, за която милее, той — своя. И в дадения случай интересите им не съвпадат. Той седеше пред нея толкова невъзможно елегантен и надменен и я гледаше студено с огромните си черни очи като от платно на Пиросмани7. Липартия бе дяволски красив и, изглежда, добре знаеше това. Във всеки случай скромно облечената невзрачна жена, дошла при него в редакцията, не предизвикваше у него никакви емоции освен насмешливо недоумение и леко раздразнение, че заради нея си прекъсна работата.

— Гиви Симеонович, едва ли има смисъл да правите тайна от очевидни неща. Разказал ви е Генадий Свалов въпреки категоричната забрана да се разгласява оперативна информация и да се обсъжда проблемът с когото и да било. Той е извършил служебно нарушение и ще бъде наказан за това. Но ви моля да ме изслушате, защото имаме много основателни причини да не огласяваме делото на Черкасов. Вие сте журналист и сигурно сам разбирате какви последствия могат да произтекат от неоснователното раздухване на скандала около еврейската тема.

— Не намирам това за неоснователно. Гибелта на еврейските момчета е достатъчно основание за това. Не намирате ли?

— Не — твърдо каза Настя. — Не намирам. Ако погледнете статистиката, ще видите, че загиват юноши от всички националности, от всички без изключение. Но кой знае защо смъртта на десетки чеченци, арменци, татари или лезгинци не ви подтиква да грабнете перото. Какво са евреите? Особени ли са? Съдбата ли се е разпоредила да умират от ръката на престъпниците? Или еврейският въпрос като един от най-болезнените ще даде възможност да се позабавлявате по страниците на вестника?

— Напразно се опитвате да ме оскърбите. И не се престаравайте. Не става дума просто за смъртта на еврейските момчета от престъпна ръка, а за маниак, който целенасочено ги убива. Ако научех, че вашият Черкасов отвлича, насилва и убива татарски или лезгински момчета, моята реакция щеше да бъде съвсем същата.

— Не ви вярвам. Никога нямаше да се занимавате с татарски или руски момчета, защото не ви е интересно. За вас целият номер е, че те са евреи. С това може да се поиграе, могат да се направят редица гръмки статии. Не ме правете на глупачка, Гиви Симеонович. С необмислените си действия ни принуждавате да задържим престъпника още днес, макар да имаме малко улики срещу него. Утре във вестниците ще се появят съобщения, от които Черкасов ще разбере, че го търсим и сме го обградили отвсякъде. И ще се опита да скрие и унищожи всички следи. Помислете поне за това, че той крие някъде момчетата, които ще останат напълно безпомощни след ареста му. Още не знаем къде е това място, затова държим Черкасов на свобода с надеждата, че той ще ни заведе там. И ако се случи нещо с момчетата, това ще тежи само на вашата съвест, Гиви Симеонович. На вашата и на съвестта на Свалов.

— Как вие, ченгетата, обичате да прехвърляте отговорността на другите — усмихна се Липартия. — А чия е вината, че Черкасов вече осем месеца унищожава еврейските деца и никой не го е спрял? Пак ли моя? Какво е правила нашата доблестна милиция през тия осем месеца? Защо не го е търсила? Защо му е позволила да погуби девет живота?

Настя разбра, че всичко е безполезно. Той не я слуша. Не иска да я слуша. Слуша само себе си. Внезапно я обхвана такава злост, че почти изгуби самоконтрол.

— Гиви Симеонович, може ли да ви задам един въпрос не по темата?

— Моля.

— Коя година завършихте средното си образование?

— Какво значение има? — смая се Липартия.

— Моля да ми отговорите, ако може.

— Седемдесет и четвърта.

— А после какво? Казарма? Или институт?

— Институт. Не разбирам целта на вашите въпроси.

— Аз също не разбирам — усмихна се Настя. — Но ми се струва, че в училище сте били активен комсомолец, а в института член на комсомолското бюро. Познах ли?

— Ами… Да. Как се досетихте?

— По маниера ви да дискутирате. Не желаете да вниквате в същността на доводите на събеседника си, имате си задача — да отстоите собствената си позиция. Но понеже истинското съдържание на позицията ви не може да бъде огласено, не използвате аргументи, потвърждаващи правотата ви, а прибягвате към демагогски фрази, които нямат нищо общо със същността на дискусията, затова пък принуждават събеседника или опонента да се оправдава. Старите похвати на лошите партийни работници. „Ти не можеш да отидеш на съботник, защото децата ти са болни и няма кой да остане с тях? А знаеш ли, че в Корея децата умират от глад?“ Нещо подобно. Моля да ме извините, че ви отнех от времето. Всичко хубаво.

Когато излезе навън, вече се кореше за невъздържаността си. Сигурно не трябваше да бъде груба с този журналист. Сега непременно ще напише някоя статия, че милиционерите са нахални и груби, а жените — най-вече. Добре де, нека пише.

Вечерта докараха Черкасов на „Петровка“. Задържането премина лесно и без проблеми, първо, защото бе добре подготвено, и второ, Черкасов практически не оказа съпротива и нямаше оръжие в себе си. Като научи това, Настя почувства близкия неуспех. Усещането бе смътно, но много неприятно. Когато човек, заподозрян в серия тежки убийства, се оставя да бъде хванат така лесно, не чакай нищо добро.

С Черкасов работеха Коротков и Селуянов. Настя седеше в кабинета си и очакваше резултатите от беседата. Гордеев също не си отиваше у дома, макар да минаваше девет. Обадиха се оперативните служители, които бяха направили обиск в дома на Черкасов.

— Всички касети са налице. Две опаковки цигари с марихуана, малко кокаин. Нищо повече.

— А метедрин? — попита предпазливо Настя.

Загиналите момчета са починали именно от свръхдоза метедрин.

— Не. Само марихуана и кокаин. А, освен това намерихме дневник с всякакви сексуални описания.

„Това е добре — помисли тя. — Ако в дневника има всичко, може би ще успеем да намерим проклетото място. Момчетата се мъчат с Черкасов вече два часа, но засега безрезултатно. Веднага си признал кражбата, но по-нататък — никакъв напредък.“

Към десет в кабинета й се отби Гордеев, имаше изморен и разстроен вид.

— Прибирай се, моето момиче — каза той. — Вече е късно. Ще научиш всичко утре сутринта. Все едно, сърцето ми предчувства, че днес нищо няма да каже. Да го изпратим в килията да поспи, ние да отдъхнем, пък утре по-рано да започваме пак с нови сили. Изморихме се тия дни, затова и работата не ни върви.

— Сега ще донесат дневника — въздъхна Настя. — Там трябва да е това, което търсим. Искам да го видя.

— Утре ще го видиш. Умей да търпиш и да отлагаш за после. Много полезен навик. Хайде, приготвяй се. И се обади на твоя Чистяков, за да те посрещне пред метрото.

— Не си струва, Виктор Алексеевич, ще се прибера, няма нищо да ми се случи.

— Докато стигнеш „Шчолковска“, ще наближава дванайсет. Обади се още сега, да чуя. Само това ми липсва — да се безпокоя, че ти, каквато си неразбрана, си била ограбена и убита. Понеже нямам други грижи, разбира се. Обади се, на кого говоря.

Тя въздъхна и взе телефона.

Прекара нощта без сън и около шест сутринта разбра, че не, може повече да остане в леглото — нещо доста необичайно за нея. Настя винаги ставаше сутрин трудно.

Надигна се тихичко, като се стараеше да не събуди мирно спящия си съпруг, взе душ, изпи кафето си и започна да се облича. Но все пак Льоша се събуди.

— Къде в тая тъмница? — учудено промърмори той, като си подаде ръката от одеялото и хвана сложения на пода будилник.

— Ще тръгвам, Льоша, неизвестността не ми дава мира. Вчера задържахме престъпника, който е отвличал момчетата. Искам да разбера какво говори.

— Аха, ясно — кимна той. — Вчера казаха нещо по телевизията. Наистина, главно се възмущаваха, че този маниак още не е хванат. Можете да тръснете на телевизията иск за клевета и да изкарате солидна сума за дезинформацията.

— Ако имах власт, нямаше да ги съдера за пари, а кожата им щях да одера — сърдито каза тя. — Тия ловци на сензации ни провалиха цялата разработка. Как не обичат милицията! Само им дай да напишат или да разкажат колко сме лоши, мързеливи и професионално жалки. Хайде, слънчице, тръгвам.

Обикновено сутрин, когато Настя отиваше на работа, вагоните на метрото биваха претъпкани с пътници. През всички тези години тя свикна с навалицата и блъсканицата всяка сутрин и почти не я забелязваше. Но днес пътуваше малко по-рано и във вагоните бе свободно, можеше дори да седне и да почете. Настя се настани в ъгъла и отвори купените в подлеза вестници. Така си и знаеше. Никой не е премълчал. Съобщението се различаваше само по степента на акцентиране на читателското внимание върху еврейския въпрос. Просто поразително, журналистите никак не се страхуват да сгрешат! Вземат непроверени данни, получени от неизвестно какъв източник, и ги публикуват, без да мислят, че всичко може да излезе лъжа. Дори не просто лъжа, а клевета и оскърбление. А за това вече има параграф от наказателния кодекс. Ще се окаже, че тя, Настя Каменска, е сгрешила и че Черкасов няма никакво отношение към тези смърти, ще му се извинят и ще го пратят интелигентно в затвора за кражба на видеокасети. А той ще вземе и ще заведе дело срещу журналистите, задето публично твърдяха, че уж бил кървавият маниак убиец, погубил невинни детски души. Нали са отпечатали фамилното му име. Че защо не? Идеята е добра. Все едно, няма какво да прави в затвора, ще има сума свободно време и ще започне да пише писма до инстанциите, да моли да бъде потърсена отговорност от клеветниците и да ги глобят за моралните щети, които са му нанесли. А журналистите ще започнат да сочат Свалов, ето той значи е представител на правозащитните структури, вярват на думата му. Той казал — те написали. Какви основания имат да се съмняват? Интересно какво ще прави Свалов в тази ситуация? Сигурно ще каже, че се е пошегувал. Или изобщо ще отрича. Или ще се позове на Гордеев и Каменска, които го уверяваха, че Черкасов е престъпник…

Това са само мечти. Черкасов няма да предявява никакви искове. Няма за какво да упреква журналистите. Те са написали истината. Той е убиецът. На съвестта му тежат девет живота. А може и повече.

Настя Каменска постъпи в органите на вътрешните работи веднага след завършване на юридическия факултет на университета, когато бе двайсет и две годишна. Като се има предвид, че след месец и половин ще навърши трийсет и шест, към днешна дата има немалък стаж, а също и опит в оперативната работа. Всичко е видяла през тия години, грешки и поражения, горчиви разочарования, естествено, имало е и победи. Но нито веднъж не е имало случай като този с Черкасов. Често след задържането и ареста на престъпника се изясняват някакви неизвестни детайли, след което картината на престъплението изглежда малко по-различна. Дори са се случвали неочаквани открития. Но такова…

Нито веднъж през всичките тези години Настя не бе попадала в ситуация, когато след задържане на заподозрения да се изясни, че всичко съвсем не е така. Разбира се, построената в главата й по време на разработката картина и реалната картина никога не са съвпадали напълно. Винаги е имало различия, понякога съществени. Но не до такава степен!

След като си призна веднага кражбата на видеокасетите, за всичко останало Черкасов мълча твърде дълго. Във всеки случай, когато Настя пристигна на работа рано сутринта, с него вече работеше Юра Коротков и докъм единайсет разговорът им тъпчеше на едно място, което дори бе смайващо за човек без опит в общуването с правозащитните структури и без закалка в хода на дългите предишни разпити. Черкасов никак не се смущаваше от сексуалната си ориентация и спокойно и твърдо настояваше, че има право да не я обсъжда. Слава богу, в Наказателния кодекс отмениха този член, а той никога не е употребявал насилие към никого.

— Познавате ли това лице?

Коротков постави пред него снимка — кадър от филм с красив тъмноок актьор в едър план.

— Да — отговори невъзмутимо Черкасов. — Това е италиански актьор, много ми харесва. Нали вече изяснихте, че съм откраднал касети с всички филми, в които играе.

— И това лице ли познавате?

С тези думи Юра постави пред Черкасов още една снимка — на Олег Бутенко. Черкасов въздъхна дълбоко, червенината постепенно изби към бузите му. Тон се отмести малко от бюрото, пръстите на ръцете му стиснаха коленете.

— Така си и знаех. Това беше нещастен случай.

— По-подробно, моля, ако не ви затруднява — помоли вежливо Коротков, като се приготви да изслуша първата порция лъжа.

— Олег беше порочен до мозъка на костите. Когато се запознахме, вече беше дребен търговец на наркотици. И сам употребяваше. Живееше у дома, не искаше да се връща у тях, дори не излизаше от апартамента, за да не срещне случайно някого от познатите си. Знаеше, че родителите му са заявили в милицията и го търсят. Така минаха три месеца. Веднъж се върнах от работа и го намерих мъртъв. Експериментираше с наркотиците, сменяше дозите, съчетанията, последователността на приемането. Умря от свръхдоза. Какво трябваше да направя? На кого трябваше да обясня, че доброволно дойде да живее при мен и цели три месеца беше много щастлив с мен? Когато разбрах, че вече не може да му се помогне, откарах тялото му извън града.

— Михаил Ефимович, кажете ни откъде имаше Олег наркотици? Вие ли му носехте?

— Не, какво говорите. Имаше нужда от такива дози, че на втория ден щях да бъда разорен. Нямах такива пари. Той просто си донесе стоката. Обаче не знам откъде се е изхитрил да спести толкова. Според мен имаше някакви сложности с дилъра, конфликт или нещо подобно. Олег взе голяма партида и се скри с нея. Впрочем не знам детайлите, той не искаше да обсъжда с мен.

— Към момента, когато Бутенко умря, беше ли изразходвал всички откраднати наркотици, или остана нещо?

— От силните и скъпите нищо не беше останало.

— А от слабите и евтините?

— Е, едва ли могат да се нарекат евтини в обикновения смисъл. Две опаковки цигари с марихуана — Олег ги донесе заедно с цялата партида, но не ги използваше, казваше, че за него това е твърде слабо, това е само за начинаещи. Също и кокаин. Имаше много кокаин. Сигурно се досещате защо.

— И защо? — заинтересува се Коротков.

— Кокаинът често се използва, за да се направи по-остро сексуалното усещане. И основните клиенти на Олег бяха хора, придаващи на секса твърде голямо значение. Или просто обичащи да полудуват за развлечение. Сексът стана сфера на бизнеса и Олег бе отдавна в този бизнес.

— Вие ли бяхте първият му партньор?

— Какво говорите — Черкасов дори се подсмихна, — той печелеше от това от дванайсетгодишен. Нали ви казах, че беше порочен до мозъка на костите.

— Добре, да продължим. Откъде се снабдявахте с метедрин?

— Извинете?

— Попитах ви откъде вземахте метедрина? Откъде го имате, след като твърдите, че след смъртта на Олег у вас са останали само цигари с марихуана и кокаин?

— Нямам метедрин. И не съм имал. Не ви разбирам. Вярно, Олег използваше метедрин, но след него нищо не остана.

— Съвсем точно ли помните, че у вас не е имало метедрин?

— Точно. Може би Олег да го е скрил някъде в моя апартамент… Намерили ли сте го? Бил е скрит някъде? Повярвайте — заговори горещо Черкасов, — нищо не ми е известно за това. Кълна ви се…

Бедата е там, че при обиска не намериха метедрин. А нали точно с метедрин са отровени и Олег Бутенко, и още осем души.

— По-нататък, Михаил Ефимович — продължи Коротков. — Кой беше следващият след Олег?

— Имате предвид с кого съм се срещал?

— Да кажем — кимна Коротков. — Или може би вашият следващ партньор също е живял у вас?

— Не, след смъртта на Олег никой не е живял у дома.

— А преди смъртта му?

— В какъв смисъл?

Отново едва повдигната брадичка и недоумяващ поглед.

— Може би едновременно с Олег у вас е живял още някой. И дори не един.

— Да не сте луд! Ако моите сексуални пристрастия ви се струват странни, това не ви дава право да ме оскърбявате и да ме превръщате в съдържател на бардак. Аз бях много привързан към Олег. Обичах го, ако въобще сте в състояние да разберете това. Именно затова след смъртта му не съм водил никого в жилището си.

Коротков го пусна за обед в килията и влезе в съседния кабинет, където Настя с нарастващо недоумение четеше дневника на Черкасов.

— Как е? — попита бодро той, като взе нахално направо от ръцете й чашата и заотпива кафето на огромни глътки. — Събра ли ми материал за следобедната серия?

— Юра, нищо не разбирам — объркано каза тя. — Призна ли друго освен кражбата?

— Само първия епизод. Олег Бутенко. И твърди, че е било нещастен случай, Бутенко сам се бил отровил. И изобщо момчето е живяло при него по собствена воля, криело се от наркодилърите, от които задигнало голяма партида. А какво има в дневника?

— Ами чуй. „Аз го обожавам. Просто поразително съчетание на външна красота, от която губя разсъдъка си, и невероятна поквара, порочност, греховност. Доплаква ми се от възторг, като гледам чистата му мургава кожа, големите ярки очи, дългите, извити нагоре мигли, гъстата чуплива коса. Правият нос, грижливо очертаните устни, закръглената брадичка — това е някаква библейска красота и от нея вее природна сексуалност, която не е окована с веригите на цивилизацията. Немислимо е да се докоснеш до такава красота, за да не я оскърбиш с лоши помисли. Бих могъл просто да му се любувам отдалеч. Но неговата порочност ме възбужда, а ненаситността, с която се стреми да получи всяко удоволствие, прилича на ненаситността на дете, което вижда пред себе си много бонбони. Нито една жена, притежаваща същата красота и същата порочна сексуалност, няма да може същевременно да остане чиста. Има някаква извечна тайна в това, че природата е дала на мъжете да пазят чистотата, през каквато и мръсотия да минават. А мръсотията веднага се лепва по жените. Те са мръсни от младенческа възраст.“ Изглежда, там наистина е имало голяма любов.

— А с другите? Също ли е любов?

— Но няма други, Юра. Това е странното. Дневникът е воден отдавна, там има много бележки с интимен характер, по които може приблизително да се проследи личният живот на нашия Михаил Ефимович. Имал е партньори преди Бутенко и след него. Но няма други бележки, както за Бутенко. И виж какво помислих. Ако Олег е един от деветимата, тогава защо има бележки за него, а за другите няма? С какво се различава от тях?

— Може би по степента на криминалната ситуация? — предположи Юра. — Олег наистина е умрял сам, никой не го е тровил специално, и Черкасов не вижда нищо опасно в ситуацията. А следващите е убивал и, естествено, не си е водил бележки.

— Въпреки това не разбирам. — В отчаянието си Настя удари с юмрук по отворения дневник. — Ако така безумно е обичал Олег, обожавал го е, едва ли не го е боготворил, защо са му другите момчета? Защо? Към момента на смъртта на Олег те вече са трима. Не разбирам.

— Е, Асенка, сама казваше, че той е маниак. И има някаква друга логика, различна от твоята и моята.

— Не, Юра — тихо рече тя. — Не е маниак. Вярно, той е безнравствен тип, защото е позволил на Олег да живее в дома му, знаейки, че родителите са съобщили в милицията за изчезването на сина си. Хората полудяват, остаряват пред очите му, а Черкасов крие момчето в дома си от милицията и от наркопласьорите само защото задничето на младежа се оказало по-закръглено от на другите. Сигурно Черкасов дори е нещастен човек, щом се е зациклил на този тип красота, и то до такава степен, че да извърши глупавата кражба. Но не е маниак. Прочетох внимателно дневника му, в него няма нито един намек за престъпление, нито за болезнено възприемане на света.

— Ами кражбата? Това не е ли проява от лудост?

— По-скоро обратното. Той наистина не е могъл да си купи и четиринайсетте касети, за него е скъпо. Не печели чак толкова много, макар да работи и допълнително, и вечер, и в почивните дни. Неслучайно оня човек ни каза, че Миша не отказва на никого, ако щеш да го събудиш посред нощ. Миша си докарва пари откъдето може, но по законен начин. Парите му трябват, за да заплаща сексуалните си връзки. Дрехите, подаръците за партньорите, заплащането на услугите и така нататък. За живеене не му остават толкова много. Не може да си купи касетите. А му се иска да гледа актьора. Разбираш ли? Много му се иска. Може би това изобщо е единственият тип външност, на която Черкасов реагира, при това остро, до умопомрачение. Не знам, Юра, съмненията ме изгризаха направо до костите. Но колкото повече мисля, толкова по-силно ми се струва, че не е той.

— Какво не е той?

— Не е отвличал момчетата.

— Ами кой?

— Откъде да знам. — Тя сви рамене. — Някой друг. В случая всичко е различно, не както си го представяме.

— Сигурна ли си?

— Не. В нищо не съм сигурна и нищо не разбирам. Липсва логическата връзка.

— Ася, остави тези работи — каза уверено Коротков. — Той лъже, измъква се. Ние с Колка ще го притиснем, ще видиш.

— Дай Боже. Но имам лошо предчувствие.

— Стига — посъветва той. — Хайде по-добре да хапнем, че умирам от глад.

— Искаш ли бисквити?

— Давай. Само че повече. Смили се и направи кафенце, ако може.

Настя включи бързоварчето и извади от бюрото си голяма кръгла кутия с бисквити. Искрено завиждаше на оптимизма на Коротков, като разбираше с ужас, че този оптимизъм се гради на увереността в нейната, Настината безпогрешност. Въпреки че грешеше толкова често, колкото и другите хора, кой знае защо Юра свято вярваше в резултатите на логическите й умозаключения. Моментално забравяше случаите, когато е сгрешила, затова пък помнеше всичките й победи и сполучливи комбинации. Ако Каменска е казала, че Черкасов е маниак, значи е така, а че заподозреният не си признава, това е въпрос на време. Ще го попритиснем — ще се предаде, къде ще мърда. И макар Настя вече да се съмняваше, Коротков възприемаше това като естествен период на нормални колебания. Черкасов е виновен и това просто трябва да се докаже.

— Знаеш ли за какво си мисля? — попита замислено Настя, като му подаваше чашата с горещото кафе. — Ако се окаже, че Черкасов не е отвличал момчетата, това трябва да се използва. Щом журналистите ни направиха такава подлост и ни принудиха да го арестуваме, нека истинският престъпник мисли, че милицията смята Черкасов за виновен. Може би ще се отпусне и ще направи някаква грешка.

— Мъдро — съгласи се Коротков. — Като каза за журналистите. Говори ли със Свалов?

— Не. За какво?

— Как за какво? Нека да обясни за какъв дявол е дал информацията на този Липартия. Трябва да му откъснеш ушите.

— Няма нужда, Юра — усмихна се Настя. — Безсмислено е. Все едно да обясняваш на убиец, че не е хубаво да се убива. Да не мислиш, че убиецът не знае кое е хубаво и кое лошо? Прекрасно го знае. Но в момента, когато взема решението, необходимостта да убие натежава над желанието да остане добър и законопослушен. И Свалов отлично знае, че е постъпил мръснишки. Но е направил каквото е направил, защото така му е било нужно. И ако започнем да се обясняваме с нравоучителен тон, няма да решим проблемите си. Тогава защо да хабим сили?

— А защо все пак го е направил? Знаеш ли?

— Не, но се досещам. Нашата съвместна работа му дойде до гуша. Видя ли каква кола кара? Обръщал ли си внимание по колко време говори по мобифона си и на какви теми? Трябва да печели пари, а не да лови някакви си престъпници. А ние го товарим, при това в почивните дни. И той е решил да приключи операцията набързо, за да го оставим на мира. Какво рискува? Е, ще го хванат натясно, ще му размахат пръст. Първо, той няма да си признае, а ако самият Липартия го издаде, тогава нашият Генадий ще направи отчаяна физиономия и с ужас в гласа ще твърди, че се е напил и сигурно е изтърсил нещо, въпреки че изобщо не си спомня. Добре, бесете ме, виновен съм. Извинявайте, момчета, повече няма да правя така. Какво могат да му направят? Да го смъмрят. Много важно, по цели нощи не спи, толкова го е страх от мъмренето. Ще го изхвърлят от криминалната, ще отиде на друго място. Само ще е щастлив, на всяка друга работа ще има повече свободно време. Кого гонят сега от криминалната, нали всеки кадър е по-ценен от златото? Това е положението.

— Все пак той е мерзавец — не отстъпваше Коротков.

— Разбира се, никой не спори — въздъхна Настя.

След задържането на Михаил Черкасов събирането на сведения за него тръгна много по-бързо, защото сега не се страхуваха, че ще го изплашат. И колкото повече се трупаха такива сведения, толкова по-ясно Настя разбираше: не е той. Към края на третото денонощие, когато дойде време да решават дали задържането на Черкасов да премине плавно в мярка за неотклонение под формата на арест, или да бъде освободен, за Настя всичко бе очевидно.

Делото на Черкасов водеше следователят Олшански. За него, получилия материалите след задържането, въпросът за виновността на Черкасов изглеждаше малко по-иначе, отколкото за оперативните работници, които дълго и мъчително бяха установявали личността на заподозрения. Колкото за Юра Коротков бе трудно да свикне с мисълта, че Черкасов не е виновен, толкова за Константин Михайлович Олшански бе очевидно: няма никакви доказателства, че Черкасов е причастен за изчезването на момчетата. Освен това, макар да ценеше достатъчно високо Анастасия Каменска, не вярваше безогледно в непогрешимостта й, както Коротков.

— Каменска, може би си прекалила? — попита той, когато Настя пристигна при него в прокуратурата. — Може би няма никаква връзка с еврейските момчета, а всеки отделен случай е със своя отделна история?

— Константин Михайлович, хем сте прав, хем не сте. Наистина няма дело за еврейски момчета, в това отношение съм напълно съгласна с вас. Но също така няма съмнение, че е действала една ръка. Има нещо, което не разбираме или не знаем. Някакъв ключ! Ето, погледнете — тя сложи на писалището пред следователя деветте снимки на загиналите момчета, а до нея десетата, снимката на италианския киноактьор. — Черкасов призна за кражбата и епизода с Бутенко. Актьорът и Бутенко са с еднакви лица. Нещо повече: известна ни е още една продължителна любовна връзка на Черкасов с мъж със същата външност. Тоест склонността му към такъв тип е безспорна. Това не е просто склонност, а маниакална зависимост. Можете ли да повярвате, че по същото време в същия град се е появил хомосексуалист, изпитващ болезнено влечение точно към такива юноши? При това и Бутенко, и останалите момчета загиват от свръхдоза от един и същи препарат. Вие лично можете ли да повярвате в това?

— Мога — измърмори Олшански. — Аз съм като отец Браун на Честъртън. Помниш ли, питат го как така се е сетил какво и как е извършил престъпникът. Сякаш трябва да станеш самият престъпник, да се превъплътиш, да започнеш да мислиш и да чувстваш също като него. Тоест за известно време да станеш също такъв безнравствен и порочен като престъпника. Това по силите ли е на свещеник, който по принцип е образец на нравственост, доброта и чистота? А отец Браун отговаря, че може да го направи. По силите му е. И аз така. Мога дори невъзможното. Няма за какво да наложа арест. Няма доказателства. Искаш ли да го арестувам за кражба? Поне това си е признал. Но не гарантирам успех. Няма основание за задържане под стража. Престъплението не е тежко, Черкасов си е признал вината, липсата е напълно възстановена, касетите могат да бъдат върнати на собственика. За да получим санкция за арест, трябва много да лъжа прокурора и дълго да го убеждавам. Това е унизително, а аз не обичам да се унижавам.

— Какво да правим тогава? Не бива да го освобождаваме, Константин Михайлович. Ако все пак е виновен, тогава е ясно защо не бива. Ако не е, тогава истинският престъпник ще застане нащрек. Нали вече знае, че Черкасов е заподозрян за престъпленията, и сега трябва да се успокои. Той има интерес ние да смятаме Черкасов за виновен, защото няма да допусне, че сме се сетили за грешката си. А това е много важно.

— Защо?

— Докато Черкасов е в ареста, истинският престъпник не може нито да убие някого, нито да отвлече, в противен случай веднага ще се досетим, че не сме арестували когото трябва. Разбирате ли? Сега той не може да си позволи нито едно престъпление. Докато Черкасов е при нас, можем да се надяваме, че няма да получим нито един нов труп. Престъпникът ще пази пленниците си, ако има такива. И няма да посмее да вкара в затвора си нови хора. Да не говорим какъв сладък живот ще ни устрои пресата, ако научи, че сме пуснали Черкасов на свобода. Те са триста процента сигурни, че именно той е маниакът, отвличащ и убиващ еврейските деца, не можахме да ги убедим. Така че след освобождаването на Черкасов те ще ни направят на мат и маскара. А ще се наложи да търпим, защото, ако искаме по някакъв начин да спрем маниака, не можем да заявим публично, че не е виновен Черкасов.

— А те откъде ще разберат? Ти ли ще им кажеш?

— Черкасов. Той се смята за незаслужено и необосновано оскърбен и след освобождението си веднага ще хукне по редакциите на вестниците, които писаха за него, за да иска писмено опровержение. И между другото ще е прав.

— Ясно.

Олшански стана решително и извади шлифера си от гардероба. Вече няколко години Настя не преставаше да се учудва как този красив строен мъж се изхитрява да изглежда нелеп жалък нескопосник. Добре, че поне напоследък започна да носи нови очила с красива рамка, защото по-рано носеше една поправяна до невъзможност, с която приличаше на пенсиониран счетоводител от следвоенните филми.

— Да вървим, ще поговоря с него — каза той и закопча шлифера си. — Трябва да се опитаме да го убедим. Иначе няма да видим добро.

Пристигнаха заедно на „Петровка“. Настя искаше да отстъпи на Олшански кабинета си и да отиде да поработи на компютъра, но Константин Михайлович й нареди да остане.

— Ще има претенции към теб, а не към мен — сурово каза той. — Нямам намерение да се извинявам вместо теб.

Черкасов изглеждаше изморен и измъчен, но се държеше спокойно и дори с достойнство. Въпреки своята неприязън към него Настя почувства нещо като възхищение. Изглежда, през целия си живот човекът е изтърпял толкова унижения и оскърбления заради нетрадиционната си сексуална ориентация, че си е изработил умение да не губи присъствие на духа и уважение към себе си.

— Казвам се Олшански — представи се следователят, — Константин Михайлович. Следовател съм в Московска градска прокуратура. Михаил Ефимович, тази вечер изтичат седемдесет и двата часа от задържането ви и трябва да взема решение дали да ви задържим под стража, или да ви освободим. За целта ми е необходимо да поговоря с вас, да ви задам редица въпроси и да изслушам отговорите ви.

— В какво ме обвиняват? — неочаквано попита Черкасов. — В кражба или в още нещо?

— Засега само в кражба — отвърна предпазливо Олшански. — Но има редица обстоятелства, за които трябва да знаете.

— Какви обстоятелства?

— Заподозрян сте в извършването на серия тежки престъпления.

— Господи, но нали вече всичко обяснявах…

— Да, да, знам. Вашата вина, че сте разрешили на Олег Бутенко да се крие от родителите си и да употребява наркотици, не е регулирана от криминално-правовите норми. Нека това остане на съвестта ви. Олег е бил пълнолетен и е трудно да ви упрекнем, че не сте му заменили бавачката. Сега става дума за друго. След Олег Бутенко изчезват и при същите обстоятелства загиват още осем юноши и младежи. Нещо повече: умират от свръхдоза от препарата, от който и Олег. Съгласете се, че имаме всички основания да смятаме, че сте причастен към това. Моля предварително да ме извините, медицинската експертиза говори, че осемте момчета са водили активен хомосексуален полов живот. И тъй, Михаил Ефимович, ние с вас знаем историята на вашите отношения с Олег Бутенко и осем други истории близнаци. А някак между тях попада вашето неуправляемо влечение към мъже с определен тип външност. Такъв, като на брата на бившата ви жена Вячеслав Ивашченко. Като на Олег Бутенко. И като на италианския актьор, чиито филми толкова успешно сте откраднали.

— Не виждам връзката — възрази спокойно Черкасов.

Настя го наблюдаваше малко странично и виждаше, че съвсем не е наплашен от разговора. Следи внимателно аргументите на следователя, опитва се да ги разбере, но не ги разбира. Наистина не ги разбира.

— Наистина ли не виждате връзката?

— Не виждам — потвърди Черкасов.

— Тогава погледнете тези снимки.

— Кои са тези?

— Погледнете по-внимателно.

Черкасов взе снимките и започна да ги подрежда, после ги върна на следователя. Но не трепна нито един мускул на лицето му.

— Какво, специално ли са подбирани? Толкова си приличат, сякаш са братя. Кои са те?

— Михаил Ефимович, това са осемте младежи, за които току-що говорихме. И те са загинали от свръхдоза метедрин, а преди това дълго време не са живели вкъщи, нещо повече — издирвани са, защото семействата им не са знаели къде са. Също като Бутенко. Можете ли да ми обясните по някакъв начин това?

— Не, не мога да го обясня — отвърна твърдо Черкасов. — Но разбирам какво искате да кажете. Да, именно този тип мъже ми харесва. Дори бих казал, че е единственият, който може да ми хареса. Вашите сътрудници са събирали сведения за мен и сигурно вече знаят с кого съм общувал през последните години. Далеч не всички мои приятели са с такава външност, но това не означава нищо. Трябва да ви е известно, че хората се срещат и дори понякога живеят дълги години с някои, които нямат нищо общо с идеала им за красота, но само един тип лице или фигура можа да накара сърцето им да забие лудо. И тогава хората започват да вършат глупости, понякога дори опасни. Значи смятате, че аз съм отвлякъл и убил тези юноши?

— Мненията не съвпадат. — Олшански се усмихна. — Според част от сътрудниците това е ваше дело, другата част ви смята за невинен. Тече активна размяна на аргументи и се търсят нови факти и доказателства.

— А какво смятате лично вие?

— Засега нищо, защото не са ми представили фактите и доказателствата. В дадения случай се явявам съдията, при когото ще дойдат със съображенията си две различни групи сътрудници от криминалната милиция. Ще ги изслушам, ще видя какви факти и доказателства са ми донесли и едва след това ще взема решение. Има време, седемдесет и два часа изтичат в двайсет нула нула, а сега е — той погледна часовника си — седемнайсет и трийсет. Имаме на разположение два часа и половина, за да вземем решение.

Настя наблюдаваше с възхищение и благодарност как следователят отбиваше удара от конкретните ченгета, в това число и от нея. „Мненията се разделиха.“ „Тече размяна на аргументи.“ „Търсят се нови доказателства.“ Същевременно Константин Михайлович избягваше ловко обсъждането на собствената му позиция, за да не настройва срещу себе си Черкасов с преки обвинения и в същото време да не го заблуждава с демонстративна вяра в невинността му, печелейки лесни и евтини точки.

— Не съм виновен аз. Мога ли да направя нещо, за да докажа? Какви сведения и факти са ви нужни, за да се убедите в невинността ми?

— Можете да ни помогнете да се ориентираме. Моля ви, Михаил Ефимович, изслушайте ме внимателно и много спокойно. Ако не ви хареса нещо в думите ми, постарайте се да запазите самообладание и да следите мисълта ми, а емоциите да оставим за после. Става ли?

— Слушам ви.

— Всеки от нас си има своя истина, Михаил Ефимович. Вие — своя, аз — моя, Каменска — той кимна леко към нея — също има някаква истина. Вие най-точно знаете дали сте извършил престъплението или не. Тоест знаете си вашата истина и сигурно много се учудвате защо не е очевидна за всички останали. Не е очевидна. И ще трябва да се примирите с това. Никой не е длъжен да вярва на думите ви, щом не са подкрепени с нищо. Само във видеотеките питат за името и ви вярват, без да ви принуждават да показвате документ. Но искам да ви напомня, че и там не сте казвали истинското си фамилно име. Щом сте лъгали за такава дреболия, тогава как да ви повярвам за нещо толкова сериозно? Казвам всичко това, за да си дадете сметка: нямате право да ни се сърдите, че ви подозираме в нещо. Нашата работа е да разкриваме престъплението и в процеса на работата постоянно събираме, проверяваме по няколко пъти различни факти и сведения, за да си изясним съвсем точно това, което престъпникът знае, но естествено не се кани да ни разкаже. Често се случва да бъдат заподозрени невинни хора. Случва се дори да бъдат арестувани и държани в затвора, а после да бъдат пуснати с извинения. Но ние все пак се стараем да действаме колкото се може по-точно и предпазливо, за да може сведенията, които получаваме в процеса на работата, да са проверени. Правим всичко възможно да не обидим никого напразно и много се вълнуваме, ако по някакъв начин това се случи. А сега, Михаил Ефимович, ще премина към най-важната част от разговора ни. И тъй, ние не знаем дали сте виновен за онези убийства или не. Засега не знаем. А след два часа и половина времето ни ще изтече и аз трябва да взема решение. И ако за тези два часа и половина не получа доказателства за абсолютната ви невинност, ще се наложи да настоявам за арестуването ви. Ще ви кажа честно, няма да е лесно, защото нямаме и доказателства за виновността ви. Имам предвид преки доказателства. Имаме само косвени.

— Как така? — Черкасов бе учудващо спокоен, сякаш водеше научна дискусия с добронамерен опонент. — Нямате доказателства, но ме задържахте?

— Задържан сте за кражба. И за трите денонощия събрахме достатъчно доказателства, че кражбата е извършена именно от вас, така че не е страшно важно да сте в ареста. Изцяло сте си признали и дори сте се разкаяли, доброволно сте дали показанията, предали сте откраднатото и сега можете да си бъдете вкъщи до съда. Затова, решавайки въпроса за по-нататъшното ви оставане в килията, сме длъжни да изхождаме главно от вашето обвинение в убийствата. Може да стане така, че доказателствата, имам предвид достатъчните доказателства, да не ги намерим и да ви пуснем, а да се окаже, че все пак сте виновен.

— Но нали ви казах, че не съм виновен.

— Това го чух. А сега ме слушайте внимателно. Вие знаете, че не сте виновен. По-точно, така твърдите. А аз? Какво ще заповядате да правя? Да ви вярвам? И ако се окаже, че сте виновен, а аз съм ви освободил, това ще е неправилно.

— А нима ще е правилно да сте ме арестували, а се окаже, че не съм виновен?

— Да, Михаил Ефимович, ще бъде правилно и точно в това е цялата сложност на нашите разговори. Сигурно вече знаете, вестниците писаха, че сте заподозрян в извършването на тия убийства. Именно затова се наложи да ви задържим, макар да не сме събрали още доказателства нито за вината ви, нито за невинността ви. Не искахме да избързваме със задържането, защото, както вече ви казах, обикновено всичко проверяваме щателно по няколко пъти. Но се случи така, че информацията попадна при журналистите, те я публикуваха и огласиха по телевизията и се наложи да ви задържим по-рано от планираното. Ако не беше се случило така, пак щяхме да ви арестуваме за кражбата, имайте това предвид. Но тогава всичко щеше да бъде много просто. След три денонощия щяхме да ви пуснем да си ходите и да няма никакви главоболия. А сега помислете за следното. Ако не сте виновен, значи някъде се разхожда истинският престъпник, убиецът на юношите. Засега той е спокоен, защото благодарение на „умните“ действия на журналистите смята, че здраво ви държим в ръцете си. Щом ви пуснем, той ще се подплаши и ще започне да унищожава уликите или ще се опита да се скрие. Нещо повече: докато смята, че сериозно подозираме именно вас, той няма да извърши нито едно престъпление, за да не разберем, че сме сгрешили. Това беше всичко, което исках да ви кажа.

— Значи излиза, че не бива да ме освобождавате? Ако съм виновен, ясно защо не бива, и ако не съм виновен — за дезориентация на истинския убиец? Правилно ли ви разбрах?

— Да, Михаил Ефимович, правилно ме разбрахте.

— А кой е виновен, че журналистите разбраха за мен? Откъде са научили?

— Аз съм виновна — обади се Настя, която разбираше, че ако Олшански я е оставил тук, то трябва да играе някаква роля. Е, не е приятно, естествено, но наистина е виновна. Довери се на Свалов.

— Вие ли им разказахте?

— Не. Но моята вина е, че привлякох в екипа млад неопитен сътрудник и той въпреки нееднократните ми предупреждения и молби е предал информацията на журналистите. И аз не свалям от себе си отговорността, че не усетих слабия му професионализъм. В резултат на което вашето име се появи на практика във всички вестници. Искам да ви кажа, Михаил Ефимович: ако се окаже, че нямате вина, аз съм готова да ви окажа съдействие, за да ви реабилитират и изчистят името ви от тежките обвинения.

— Да, благодаря — кимна той. — Досещам се какво искате да ми предложите. Искате при всички условия да остана в ареста. Не, не и не. За нищо на света.

Естествено, Настя не очакваше нищо друго. За един хомосексуалист е противопоказно да се появява в руските затвори, по-добре веднага да се удави. Особено ако няма опит в килийния живот.

— Бих искал да ви предложа нещо друго. Няма да се връщате в килията. Но няма да отидете и вкъщи. Ще ви изолираме. В случай че сте виновен, ще ви пазят. Ако пък не сте, това ще ни позволи да заблудим истинския убиец, поддържайки мнението, че сте арестуван и с вас се води съответната работа.

— Ами ако не се съглася?

— Много жалко. Тогава ще имаме с вас два варианта. Излизате оттук и убиецът извършва ново престъпление. Или бяга и тогава вече никога не го залавяме. Това ли искате?

— А какъв е другият вариант?

— Ще съобщя на прокуратурата някои факти, които потвърждават, че сте опасен за обществото, и тогава те ще разрешат ареста ви дори при такава незначителна кражба. Не искам да ви заблуждавам, затова ще ви кажа следното. Ако преди съда човек е на свобода, то при определянето на наказанието има еднаква вероятност съдът да го осъди както реално, така и условно. Тоест може да ви изпрати в затвора, а може и да ви остави вкъщи на изпитателен срок. Но ако преди съда сте арестуван, реалната мярка ви е гарантирана. Това не са празни заплахи. Ще ви обясня номера. Времето, прекарано под арест, се брои за наказание. Затова, ако ви осъдят на реално лишаване от свобода с отбиване на наказанието в колония, тогава се брои ден за ден. Ако например ви осъдят да платите глоба, тогава никак не е ясно как се брои времето, прекарано в килията. Един ден за хиляда рубли? За десет хиляди? Или по друг начин? За изправителните работи е предвидена такава норма, направо в закона е казано колко дни в затвора на колко дни изправителна работа се равняват. А за другите мерки не се казва нищо. Затова обикновено присъдите по така наречените „арестантски“ дела са предварително предопределени, въпросът е само в срока. Сигурен ли сте, че в колонията ще бъдете добре с вашите особености? Така че избирайте.

— Хванахте ме натясно, Константин Михайлович. Аз знам, че не съм виновен, а вие ме принуждавате…

Разговорът вървеше трудно, току започваше да буксува. Налагаше се Олшански непрекъснато да се прави, че се съмнява, че не знае дали Черкасов е виновен или не. Целият разговор бе построен на тази основа. Макар че Настя вече бе напълно уверена — Черкасов не е човекът, който им трябва. А и виждаше, че Олшански също клони натам. Но как стана? Нима е съвпадение? Ако пък не е съвпадение, тогава какво? Какво?

Върнаха Черкасов обратно в килията до двадесет нула нула. Щом вратата се хлопна зад него, следователят си разкопча сакото и буквално го хвърли от гърба си. Под мишниците и по гърба на ризата му лъщяха огромни петна пот.

— Дявол да го вземе, каква работа само сме си избрали с теб, Каменска. Един час разговор — а сякаш си разтоварил цял вагон с въглища. Внимаваш за всяка дума, да не кажеш нещо излишно. Ако не е виновен, а аз го обидя и настроя срещу себе си? Ако е виновен, а аз изпусна излишна дума, разкрия си малко картите, разваля ви играта. Освен това трябва при разговора да претеглиш и оцениш всяка негова дума, да реагираш правилно, да не изпуснеш нито един шанс да получиш информация за делото и едновременно да го склониш да сътрудничи. Я кажи сега, Каменска: аз виртуоз ли съм? Или съм паднал от небето?

— Вие сте маестро — каза искрено Настя. — Паганини на вербуването. Бърнстейн на разпита.

— Искаш да ме обидиш — поклати глава Олшански. — Използваш непознати думи, унижаваш.

— Като не искате Бърнстейн, тогава Гершуин — засмя се тя.

— Ех, че си нахална, Каменска. Да не мислиш, че не знам кой е Леонард Бърнстейн? Според теб аз съм едно неграмотно плашило, необразовано животно, така ли? Такова мнение ли имаш за мен?

— Извинете, Константин Михайлович — смути се Настя, — но нали казахте непознати думи… Не исках да ви обидя.

— Да, казах. И знаеш ли коя е думата? Завербуване. Не знам тази дума и не искам да я знам. Това беше твоя работа, която аз току-що свърших като глупак, че и плувнах в пот. А моята работа е законът. Протоколи, актове, постановления, заключения, представяния и прочие официални документи. А вие, гълъбчета, сте окъкали работата, пък ме слагате аз да отговарям. С триста зора трябваше да се нравя, че имам всички основания да подозирам Черкасов, хем дори пиян таралеж ще разбере, че човекът няма нищо общо. Когато знаеш, че човекът лъже, правиш се, че му вярваш, и не е толкова сложно. А я се направи, че не вярваш на човек, когато със сигурност знаеш, че казва истината? Опитай се да го погледнеш в очите и доказвай, че имаш основания за съмнение. Ще видя колко килограма живо тегло ще свалиш тогава.

— Извинете — пак промърмори тя, — Константин Михайлович, хайде вече да се сдобрим, че и на мен ми прилоша.

— А ти какво си мислеше, че се сърдя ли? — смая се Олшански. — Каменска, ти си отвикнала вече от мен, отдавна не сме работили заедно. Откога? Има ли два месеца?

— Почти три — усмихна се с облекчение Настя. — В края на януари завършихме делото на Параскевич. Наистина ли не се сърдите?

— Не, какво говориш, Настася. Забравила си, че непрекъснато се заяждам и мърморя. Такъв ми е навикът. Не го вземай навътре. По-добре отвори прозореца, при теб наистина е горещо.

Настя знаеше, че Олшански не преувеличава. Маниерът му да говори на границата на откритата простащина бе познат в цялата Московска градска прокуратура, цялото управление на криминална милиция плюс сътрудниците на Експертно-криминалния център и Федералното бюро за съдебни експертизи. Мнозина не го обичаха заради това, мнозина го търпяха от необходимост, а някои отделно взети личности чисто и просто го ненавиждаха. Имаше и такива, които го обичаха, но те се оказаха малцинство. Начело на списъка бе жената на Олшански — Нина — и двете му дъщери, а в края на списъка се нареждаха полковник Гордеев и майор Каменска. Тези двамата уважаваха следователя за най-високия му професионализъм, абсолютната независимост и неподкупност, безупречната юридическа грамотност и безкрайната доброта към приятелите и просто симпатичните му хора. За Настя това бе не толкова безспорно, колкото за Гордеев. Докато Виктор Алексеевич се познаваше от дълги години със следователя Олшански и го ценеше и уважаваше, без да забелязва неприятните особености на характера му, то Настиното познанство с Константин Михайлович бе отскоро, отпреди близо три години, и от първия момент тя се сблъска именно с грубостта и резкостта, които й направиха крайно неприятно и тягостно впечатление. Впечатлението бе толкова силно, че засенчи дори знаменития професионализъм на следователя. И едва преди около година отношенията им се нормализираха, Олшански обясни на Настя, че е груб винаги и с всички, и я помоли да не обръща внимание, за да не попречи да работят нормално, да разкриват престъпленията и да излавят успешно всякакви убийци, от битови до наемни.

Веднага щом стана двайсет нула нула, отново доведоха от килията Черкасов. Той заяви, че е помислил и е решил да приеме доброволната изолация, но само при условие, че когато всичко свърши, милицията ще го реабилитира публично и никога на никого няма да каже, че е крадец. Какво пък, Михаил Ефимович си знаеше интереса.

Коротков и Селуянов го откараха в предварително приготвения апартамент, охраняван от помощниците на един мафиот средна ръка, който се смяташе длъжник на Селуянов и се радваше да окаже съответната услуга. А Настя прибра от бюрото документите в сейфа, събу удобните кожени мокасини, с които седеше на работа, пъхна краката си в маратонките, облече якето и се затътри към къщи. Чувстваше се толкова съсипана, сякаш през последните няколко дни е свършила работа за три години. И най-важното — цялата работа се оказа никому ненужна. Защото Черкасов не е онзи човек. Не е убиецът. Не е маниакът.

И трябва всичко да се започне отначало.