Отдел Убийства: Главният заподозрян

ГЛАВА 15

Николай Селуянов бе влюбен и за първи път от няколко години се чувстваше щастлив. Затова като много влюбени искаше на всички да е добре и по възможност всички наоколо да са щастливи. Като научи привечер резултатите от експертизата на почвените образци, той не тръгна да занимава никого, в това число и Настя. Знаеше, че тя се готви да празнува годишнината от сватбата си, затова просто седна в колата и пое към „Мечта“. Специалистите бяха заявили твърдо: образецът, представен за изследване в плик номер едно и взет от дома на М. Е. Черкасов, съвпада по много признаци с образеца в плик номер три, взет от местността, където е разположена последната по време на построяване вила в „Мечта“. Другите образци, представени за изследване, имат много повече разлики, отколкото съвпадения с образец номер едно.

Винаги имаше повод да посети „Мечта“ заради престъплението, извършено в дома на преводача Соловьов, и Селуянов побърза да се възползва. През нощта, когато са били извършени убийствата на Коренев и Собликова, той вече идва тук с дежурната оперативна група, пък и после идва не един или два пъти, така че познаваше единствения свидетел, който бе и единствен заподозрян. Въпреки че беше около девет вечерта, Владимир Александрович му се зарадва, а това доста учуди Николай. Помнеше, че по време на предишните срещи стопанинът на дома не му се стори приветлив човек, искрено желаещ да помогне. Точно тази потайност накара Селуянов да държи на версията за виновността на самия Соловьов.

След като прати дремещия в хола милиционер да вечеря, Николай предложи на Владимир Александрович да обсъдят възможността за проникване на случаен грабител в дома му. Всъщност искаше по-подробно да поговори с него за случаите, когато на територията на „Мечта“ са се появявали непознати.

— Вие сте постоянно вкъщи, вилата ви е най-близо до началото на улицата и хората, които идват в далечните къщи, трябва да минат покрай вашите прозорци. Хайде да се опитаме да си спомним всичко, което сте видели през последния месец — започна оперативният работник.

— Аз не обичам много да гледам през прозореца. Едва ли ще мога да ви помогна в това отношение.

— Но все пак се опитайте — усмихна се умолително Селуянов. — Разбирам, че не сте могли да видите всичко и всички. Но в същото време не мога да повярвам, че изобщо не сте видели нищо и никого. Няма такъв човек.

Разговорът вървеше вяло, явно Соловьов не беше настроен да напряга паметта си и да си спомня кого е видял през прозореца на къщата си или по време на разходка. Коля разбираше, че разговорът ни най-малко не интересуваше Владимир Александрович. Но нали се зарадва, когато Николай дойде. Селуянов не можеше да се лъже. Защо?

Впрочем отговорът не закъсня.

— Имам една молба към вас… — рече неочаквано Соловьов. — Доколкото знам, във връзка с това дело сте разпитвали моята Позната Анастасия Каменска.

— Да, има нещо такова — потвърди предпазливо Коля.

— Виждате ли. — Той се смути и известно време мълча, после сякаш се престраши. — Бих искал да ми помогнете да се свържа с нея. Имам само домашния й телефон, но там вече от няколко дни никой не се обажда. А тя не ми остави служебния си номер. Но вие сигурно го имате.

— Владимир Александрович — рече меко Селуянов, — не мога да ви дам служебния й телефон. Всеки човек има право сам да реши на кого да си остави телефоните. И ако Каменска не иска да й звъните на работа, не мога да се меся. Може да си има причини и резони, които ние с вас сме длъжни да уважаваме. А по отношение на домашния й телефон, може да е заминала. Например на вилата си. Времето е повече от топло и мнозина вече се преместиха да живеят на вилите си чак до есента.

Соловьов мълчаливо се загледа през прозореца. Пръстите на ръцете му, лежащи върху покритите с одеяло колене, бяха здраво стиснати, през челото му се очерта дълбока бръчка.

— Моля ви — неочаквано тихо пророни той, — помогнете ми. За мен е много важно.

— Това свързано ли е по някакъв начин с престъплението, по разкриването на което сега работим?

— Не, не — отговори бързо Соловьов. — Уверявам ви, това е чисто личен въпрос. Ние сме приятели и сега аз особено имам нужда от нея като приятел.

Николай се накани да откаже вежливо, но по лицето на преводача имаше толкова молба, че оперативникът трепна.

— Ако е възможно, ще й предам, че я молите да се свърже с вас — обеща малко неясно той.

На другия ден Селуянов връхлетя в кабинета на Настя с изкривено от ярост лице.

— Какви ги вършиш, мерзавке? — едва не крещеше той. — Занасяла си се с човека, говорила си му нещо, а когато той хлътва — хайде да те няма? Не е много сложно да накараш самотен инвалид да се влюби в теб! Възползвала си се от доброто му отношение в интерес на работата и си духнала? Не е прилично това, майко. Все пак трябва да мислиш какво правиш.

Настя вдигна към него уморените си от безсъние очи. От ресторанта се върнаха след четири сутринта и тя успя да поспи само два часа. Главата й беше натежала и сякаш пълна с камъни.

— Почакай, Коля, недей толкова бързо. Давай поред.

— Какъв ти ред — измърмори той, след като поохладня след изпускането на първата пара. — Няма никакъв ред. Защо не си казала на Соловьов, че ти е сменен номерът на домашния телефон?

— А защо да съм длъжна да му казвам?

— Защото е влюбен в теб до ушите. И между другото страда. Звъни ти денем и нощем и не може да разбере защо никой не се обажда. Седи сам като кукумявка в своята „Мечта“, дава ухо на всеки шум, все се надява, че неговата ненагледна Настенка ще му отиде на гости. Та той едва не плачеше, когато ме помоли да му помогна да се свърже с теб. Поне разбираш ли какво вършиш?

— Коля, преувеличаваш — отговори спокойно тя. — Сам си измисли всичко. И Соловьов също си е измислил всичко това от скука и самота.

— Че дори и така да е! — пак се разгорещи Селуянов. — Дори да си е измислил. Но ти си му дала повод. Дала си му надежда. Не бива да си играеш с хората дори ако това е необходимо за разкриване на престъпление. Нима не ти е жал за него?

— На мен? Не. Не ми е жал. Възрастен самостоятелен мъж, има работа, собствена къща и повече от прилични доходи. Защо трябва да го съжалявам?

— Ася, а не ти ли се струва, че му отмъщаваш дълго и гадно? Наистина, не знам защо, но оставам с такова впечатление.

— Не, Колка, няма за какво да му отмъщавам. Да, някога имахме роман. Но той започна преди четиринайсет години, тъкмо когато завършвах университета, и завърши преди дванайсет. Не мога да кажа, че благополучно, но завърши. Без сълзи, скандали и истерики. И между нас няма и не може да има никакви сметки за уреждане. И не забравяй, мили мой, че след моето появяване в дома му той си хвана любовница, Марина Собликова. А когато Марина загина и когато се изясни, че го е обичала изключително от користни подбуди, тогава той си спомнил за мен и си измислил повод красиво да страда. Не смятам, че в тази ситуация трябва да го съжалявам и да се чувствам виновна.

— И можеш да дадеш дума, че не си го правила специално?

— Мога.

— И можеш да се закълнеш, че се криеш от него не от мъст и не от ревност към Собликова?

— Разбира се, мога. — Настя се засмя, толкова чудовищно й се стори това предположение. — Коля, я ме погледни. Какво, правя ли впечатление на жена, която е способна да върши гадости от ревност? А и според мен не мога дори да ревнувам като хората. А за Соловьов не се тревожи, няма да му стане нищо.

— Но ти все пак му звънни — настоя Селуянов. — Може да потрябва, не искам да ме смята за несериозен бърборко. Обещах.

— Интересно, за какво може да ти потрябва той?

— Че как… Ох, по дяволите, съвсем забравих да ти кажа, експертите със сигурност твърдят, че намерената в жилището на Черкасов кал е донесена от „Мечта“-та. Там не само бетонът, но и пръстта е някаква особена.

— Разбира се — подсвирна Настя, — какво те интересуват изчезналите момчета, какво те интересува маниакът хомосексуалист! Зарежи ги. А страданията на самотния нещастен инвалид са ти по-скъпи и по-мили, за тях помниш и ми демонстрираш тук възпитателни сцени.

— Добре де — каза примирително Николай, — не се сърди. Признавам, виновен съм. Но и тебе си те бива.

След разговора със Соловьов Коля влезе в няколко вили, нали вечер всички обитатели са си у дома. Най-напред посети тези, в чиито семейства през деня остават хора. Разпита всички дали са виждали човек, който се шляе по улицата покрай вилите, оглежда къщите, изобщо дали са виждали чужди хора на своя територия. Всички знаеха за произшествието във вилата на Соловьов, затова разпитването не учуди никого. Наистина, това все пак събуди леко недоумение, защото черноокият сътрудник вече бе беседвал надълго и нашироко с всички. Високият черноок сътрудник беше Миша Доценко, смятан за ненадминат специалист в работата си със свидетелите, които трябва да бъдат накарани да си спомнят. Разбира се, в „Мечта“ са се появявали хора, които не живеят там. Гости, лекари, шлосери, електротехници, работници по чистотата, пощальонът и разни други. Обръщали са им внимание и веднага са ги забравяли. Никой не можеше да си спомни, че е виждал непознат човек, който му се е сторил явно подозрителен и неизвестно какво правещ тук. Може би непознати младежи? Знаете ли, опитните крадци често ги използват за предварително разузнаване, нали едно хлапе няма да събуди подозрение у никого. Не, не бяха виждали тийнейджъри.

На всички, които остават денем вкъщи, показваха снимката на Черкасов, но никой не го позна. Този човек никога не се е мяркал в „Мечта“. Но все отнякъде калта се е появила в дома му. И отговорите можеха да бъдат само два: или самият Черкасов все пак е бил тук, макар да отрича категорично, или в дома му е бил някой, който живее в „Мечта“ или поне веднъж е бил тук. При това интервалът между посещението на вилите и жилището на Черкасов не трябва да е бил голям. Във всеки случай точно така обясни експертът. Пръстта от територията, на която са разположени вилите, преобладаваше в представения за изследване образец. Това не е възможно, ако човекът е бил в „Мечта“, после е ходил още някъде и едва след това се е появил в дома на Черкасов. Най-вероятно този човек се е качил в кола на територията на „Мечта“, а е слязъл на улица „Муранов“, край дома на Михаил Ефимович, и веднага е влязъл във входа.

На Настя ситуацията й изглеждаше някак нелепа. Имаше някакво противоречие. Кой е този човек? Ако е самият Черкасов, то какви причини има да крие, че е ходил в „Мечта“? Причините могат да са най-солидни, ако са свързани с изчезналите юноши, но тогава защо никой не го е виждал около вилите? Вечер всички са вкъщи, той не може да остане незабелязан. Денем — още по-малко. Нощем? Да, напълно е възможно. Мястото, което така или иначе е свързано с извършването на престъплението, е някъде близо до „Мечта“. Гората? Милиционерите я претърсиха най-добросъвестно. Нито скрита навътре къщичка, нито място за погребване на труповете. И после, ако може да се вярва на експерта, човекът, донесъл с обувките си калта от комплекса, се е качил в кола направо на територията на вилите. Значи колата му е била пред погледа на всички. Какво излиза? Маниакът Черкасов пристига през нощта (дори и дума не може да става, че такова нещо може да се случи през деня или вечерта), спира колата там, където може да я види всеки събуден от мотора жител, отива някъде, после се връща, сяда в колата, пали мотора и тръгва, без никой да го чуе и види? И то в място, където къщите са на два и три етажа и до шосето е не по-малко от километър? Глупости. Това й е хубаво на „Мечта“-та, че в нея цари пълна, умиротворяваща и благостна тишина. И неслучайно убитата Марина е оставила колата си далеч от вилите и останалата част от пътя е извървяла пеша. Точно така, съдейки по всичко, е постъпил и неизвестният убиец, проникнал в дома на Соловьов. Всички жители са чули изстрелите, с които са били убити Коренев и Собликова. Никой не е чул шума от мотора.

Ще се наложи да изоставят идеята, че Черкасов е ходил във вилното градче, тя е на границата на здравия смисъл. Но кой тогава? Михаил Ефимович се кълне, че външен човек не влиза в дома му. Във всеки случай след смъртта на Олег Бутенко. И твърди, че Олег никога не му е разказвал за посещение на когото и да било в отсъствието на Черкасов.

А освен това бележникът на Валерий Лискин… Ако маниакът е Черкасов, тогава ясно как бележникът е попаднал в дома му, не е съвсем ясно наистина защо го държи, но това вече е друг въпрос. А пък ако казва истината, ако няма никакво отношение към бележника, тогава кой го е донесъл в дома му? И главното, с каква цел?

Напълно идиотска ситуация. Има човек, хомосексуалист, изпитващ непреодолима склонност към стройните мургави чернокоси момчета, признал връзката си с Олег Бутенко, макар отричащ вината си за смъртта му, но такъв човек съществува. И по всичко излиза, че той няма никакво отношение към останалите загинали юноши. А от друга страна, намират се улики, които те карат да се съмняваш в това. И самият Черкасов няма приемливи обяснения по повод уликите. Какво му пречи например да заяви, че в дома му са идвали множество случайни хора, които спокойно са могли да донесат и скрият бележника? И сега не знае къде да търсят тези хора. За калта, намерена под килима, още никой не му е казал, но тя може да е от всеки, ако се придържат към линията, че в жилището са пребивавали мнозина. Но не, той твърдо държи, че е много избирателен при запознанства, а в дома си не води никакви външни хора, при секспартньорите си ходи сам. Нещо повече, прецизните беседи със съседите на Черкасов от блока косвено потвърждават това. Ето например запис от разговор с обитателя на съседния апартамент:

„… Да, знаех, че при Миша живее някакъв негов приятел, макар Миша да не ни е запознавал. Изобщо той няма грешка, не се спира, има златни ръце, всичко може да поправи, да стегне, да ремонтира. Но не е гостоприемен.

— Искате да кажете, че е неприветлив?

— Не, какво говорите, точно обратното. Миша е много вежлив, винаги се усмихва. Дори да отидеш при него късно вечер със счупен сешоар, никога няма да изкаже неудоволствие, нищо няма да каже. Остави го, казва, утре ще го видя и ще ти го донеса, като го направя. И наистина, гледаш — на сутринта сам ти го носи и всичко работи като ново. Искам да кажа, че никога не кани у тях. Толкова години живее в нашия блок, а сигурно няма нито едно семейство, което да не се е обръщало за помощ към него, че и от съседните кооперации го търсят, а никой не е стъпвал по-навътре от антрето. Отначало мислехме, че крие нещо. Може да има скъпи предмети, апаратура или антиквариат и не иска хората да знаят, пази се от крадци. После разбрахме, че просто е болезнен чистник, страхува се да не му окаляме. Щом в антрето подът винаги блести с език да го оближеш, мога да си представя какво е в стаята. Направо операционна, няма начин…“

Тогава остава да се предположи, че човекът, скрил у Черкасов бележника, е идвал, когато в апартамента е бил Олег Бутенко и Олег по някакви причини не е казал за това на Михаил. Или посетителят е идвал вече след смъртта на Бутенко и е отворил вратата със собствени ключове. Понеже апартаментът не е бил отварян с взлом, това вече провериха.

Свои ключове. Ако напоследък Михаил Ефимович не си е сменял ключалката, може да се търси в тази посока. Защото след развода в апартамента прекалено дълго е живял братът на жена му, Славик, и не са се разделили по най-добрия начин. А Славик се движи сред хомосексуалисти…

Както и трябваше да се очаква, братът на бившата жена на Михаил Черкасов Вячеслав Дорошевич се отнесе към срещата със Селуянов без видим ентусиазъм, макар че като помнеше колко е задължен на милиционера, спазваше приличие, не отказваше да разговарят и не се държеше грубо. На въпроса за ключовете веднага отговори категорично, че в момента на окончателния разрив с роднината си не ги е вземал със себе си. Впрочем въпросът бе зададен за всеки случай, понеже вече бе известно, че след около две години след историята със Славик Черкасов все пак сменя патрона, защото старият съвсем бил сдал багажа и непрекъснато заяждал.

Основната цел на разговора с Дорошевич бе опит да се съберат колкото се може повече сведения за живота на Черкасов, за характера и навиците му, а кой може да разкаже за него повече от човека, живял под един покрив с Михаил. Ако се вярва на Славик, пристрастието към определен тип външност се е появило отдавна У Черкасов, още по времето, когато се е опитвал да бъде като всички и да прави любов с момичета, а не с момчета. За хомосексуалните си наклонности знаел от седемнайсетгодишен, но се страхувал от това, смятал го за неприлично и ненормално, старателно ухажвал отначало съученички от класа, после момичета от курса. Наистина, всички избрани от него обекти на вниманието си приличали като две капки вода: невисоки, стройни, късо подстригани брюнетки с матово мургава кожа и големи тъмни очи, обрамчени от дълги мигли, с тесни бедра, малки гърди и момчешка спортна фигурка. Но погледът му се задържал много повече върху младежи с такава външност и в очите му имало много повече интерес.

В един момент той не можел повече да се измъчва и в четвърти курс завързал роман със студент първокурсник. По някакъв начин това се разчува, скандалът е шумен и отвратителен и за три секунди Черкасов е изритан от института. Първокурсникът се отървал с лека уплаха и преместване в друг вуз, понеже имал влиятелен татко. След това Михаил направил решителен опит да скъса с навика, който сам смятал позорен, и да се ожени. Което и направил, като си избрал за съпруга родната сестра на Славик Дорошевич. Черничка, стройничка, с тесни бедра. Външно била много близо до идеала, но брат й се оказал още по-близо до този идеал, макар че Черкасов се държал мъжествено и с всички сили се старал по-рядко да гледа към него. Но издръжливостта му стигнала за кратко време и какво става по-нататък — вече е известно.

При прехода към постоянни хомосексуални контакти Черкасов вече не е оня Миша, който се стеснява и срамува от себе си. Опитва се да разбере влечението си към юношите, да даде разумно обяснение и много чете, а също общува с истински хомосексуалисти. Тогава разбира, че склонността към мъжете не е мръсно и отвратително извращение, а съставен елемент от цяла система естетически възгледи, които се коренят, колкото и да е парадоксално, в религиозните догми на християнството. Неслучайно по време на обреда кръщаване момичетата за разлика от момчетата не се допускат в олтара, понеже дори в невинната на пръв поглед детска възраст вече се смятат нечисти. Любовта между мъжете не е нещо срамно, то е прекрасно, ако доставя радост на двамата партньори. Във всеки случай така смятал Черкасов, който престанал да се самообвинява в греховност и най-накрая си позволил да обича тези, които иска, а не тези, които общоприетият морал препоръчва.

Преди връзката си с Михаил самият Дорошевич не бил привърженик на хомосексуалните отношения, но на него, както на мнозина осемнадесет-деветнадесетгодишни, му се искало „да опита от всичко“. И от наркотиците, и от авантюрите, и от любовните контакти с мъже. Юношеското любопитство не му давало мира. А Черкасов все пак не бил чужд човек, не бил мъжага от улицата, а човек, когото Славик познавал добре и към когото се отнасял чудесно. Защо пък да не опита? Опитът за контакт не предизвикал отвращение вероятно защото Михаил много се постарал у младия му роднина да не възникне усещането, че се занимават с нещо порочно и мръсно. Напротив, Черкасов направил всичко възможно, за да внуши на Славик общата естетическа идея, така да се каже — основите на мирогледа. След две-три срещи Дорошевич свикнал и дори усещал своеобразната прелест на нежните отношения с мъж. А след като ги хванали и той бил принуден да се пресели при Михаил, вече нямал избор. Я се опитай да завъртиш роман с момиче — веднага ще изхвръкнеш от квартирата. А къде да живее?

По думите на Дорошевич Черкасов бил добър и дори сантиментален, към подаръците и старите предмети, с които го свързвали някакви скъпи спомени, се отнасял нежно. И много обичал чистотата и реда, постоянно миел пода, бършел мебелите и лъскал плочките. Не понасял разхвърляни вещи. Между другото това било едно от затрудненията в съвместния им живот. Славик потвърди това, което бе казал и Черкасов, и съседът: Михаил не обичал външни хора в апартамента си, никого не канел на гости и при възможност не пускал по-навътре от антрето. Не, той от никого не се страхувал и никого не подозирал в кражба, просто такъв му бил характерът.

— Ако ти кажа, че в отсъствието на Черкасов някой е влязъл в дома му, за кого ще си помислиш най-напред? — попита Селуянов.

— Най-напред? За никого — моментално реагира Дорошевич и беше ясно, че това е наистина първата и единствена реакция.

— А на второ място? Ако не бързаш, а си помислиш малко?

Славик възприе думите като ръководство за действие и се замисли. Селуянов чакаше търпеливо, като се стараеше да не наруши сложния процес на размърдване на мозъка, защото Дорошевич явно нямаше голям навик в тази нелека работа. Славик мисли дълго, мръщи чело, хапа устни, пъшка, клати глава в такт с някакви свои мисли и накрая произнесе:

— Не, не си представям, че някой може да го направи. Мишка никога на никого не е давал ключовете от жилището си. В този смисъл беше като звяр, имам предвид инстинкта му да пази собствената си територия, гнездото си. Той дори не понасяше, ако някой хване с ръка нещо, което му принадлежи. Реагираше много болезнено. А пък ако му откраднат ключовете или забележи, че някой ги е вземал, тутакси ще смени патрона. Миша е много предпазлив. И после, той ще припадне само при мисълта, че чужд човек може да дойде в негово отсъствие в жилището, да върви с кални обувки по стерилния му под и да пипа нещата му. Истина ви казвам, аз го познавам.

Настя изслуша внимателно подробния разказ на Коля Селуянов за срещата с Дорошевич. Мек, добър и сантиментален? Историята познава множество случаи, когато добри и сантиментални се оказват садиста и палачи. Впрочем това обстоятелство е използвано неведнъж от световното кино, когато са показвани нацистите. Гледат със сълзи на умиление снимките на любимите си жени, деца и кучето, а след пет минути пращат в газовите камери тълпата с чужди дечица. Така че получените сведения за характера на Черкасов не работят като доказателство за невиновността му. По-скоро обратното. Но все пак… Все пак…

Ако Черкасов е виновен, трябва непременно да намерят мястото, където е откарвал отвлечените момчета. Не е лесно да се направи, но поне задачата е ясна. А пък ако не е виновен, значи някой се опитва да го изложи на ударите. При това на големи удари, да му докара най-тежката присъда. Този някой е занесъл в дома му бележника на Валера Лискин. Интересно, какво още е направил този неизвестен доброжелател? Сигурно има още нещо. Не може да няма.

— Коля, разбрах какво трябва да правим — каза неочаквано Настя.

Задържаха Черкасов по подозрение в убийствата само защото бе извършил кражба. Ако не беше кражбата на видеокасетите, нямаше да го намерят. Но нали кражбата бе случайност и ако неизвестният доброжелател на Черкасов съществува, не може да се е надявал, че Михаил ще открадне нещо и ще го хванат. Този доброжелател трябва да е взел мерки, за да падне върху Черкасов подозрението за убийството на момчетата. И подхвърлянето бележника на Валерий Лискин бе съвсем недостатъчно. Дори бележникът да стане брънка от веригата — то тя би била последната, най-убедителната. За първа не бе подходящ.

— Виктор Алексеевич — заяви Настя на полковник Гордеев, — струва ми се, дойде време да се възползваме от обстоятелството, че ръководството контролира делото на Черкасов. Трябват хора.

— И много ли? — осведоми се скептично началникът. — Една рота ще ти стигне ли?

— Напълно — съгласи се великодушно тя. — Ако е сложно с рота, ще минем с трима сътрудници. Трябва незабавно да се проверят криминалните досиета на осемте момчета. Интересуват ме всички без Бутенко, при него бездруго всичко е ясно.

— И какво искаш да намериш в досиетата? Името на убиеца?

— Следата. Засега само следата.

Настя изложи накратко пред Гордеев съображенията си. Виктор Алексеевич само въздъхна и кимна:

— Надявам се, че знаеш какво правиш. Включвай Доценко и Игор Лесников.

Те се разделиха. Игор Лесников и Коля Селуянов имаха собствени коли, а Миша Доценко, макар и без транспорт, не се страхуваше от дългите обиколки от единия до другия край на града. За Настя тия пътувания бяха мъчителни и тя се присъедини към Юра Коротков, чиято старичка кола все още вършеше работа.

Задачата, която си поставиха — да надникнат в криминалните досиета, — не бе от лесните. Нито един оперативник няма да ти покаже материалите си за черните ти очи и за едно голо „благодаря“. За целта трябва или заповед от началството, или лични и много приятелски връзки. Вярно, всички досиета трябва да са в архивите, понеже издирваните юноши бяха намерени вече мъртви. Но все едно, никой няма да те пусне в архива без разрешение от ръководството. Настя и Коротков нямаха късмет. И на двете места, където ходиха, началниците отсъстваха, наложи се да чакат дълго, после също така дълго да обясняват и да агитират, давайки честна дума, че не възнамеряват да проверяват качеството на работата и да критикуват сътрудниците за немарливостта и неопитността. Най-накрая стигнаха до въжделените папки, но не намериха онова, което търсеха.

— Не увесвай нос, приятелко — рече ободряващо Коротков, като гледаше огорченото лице на Настя, — има още шест досиета. Току-виж в някое сме извадили късмет. Ако правилно си обмислила всичко, естествено.

— Точно така — унило повтори тя. — Ако правилно съм обмислила. Ами ако не съм?

— Няма страшно. Малко ли грешки нравим. Не е фатално.

— Жалко — възрази Настя. — Идеята е страшно красива. Жалко, ако пропадне.

— Права си — кимна Коротков и излезе на „Садовое кольцо“. — Идеята е красива. Но според мен не е лоша и идеята да хапнем нещо. Какво ще кажеш?

— Хайде да хапнем — съгласи се тя. — Прав си, Юрик, гладна съм.

Те купиха по път пакетче с нарязан кашкавал, две пакетчета супа от скариди, която трябва само да се залее в гореща вода и да се изчакат три минути, и една франзела. Щом се върнаха на „Петровка“, двамата се разположиха в Настиния кабинет, свариха вода и импровизираният обед на ченгетата започна.

— Нещо не изглеждаш добре — забеляза Коротков, като гребваше скаридките от супата и ги нареждаше върху филията бял хляб. — Да не си болна?

— Не. Две нощи не мога да се наспя. Нали знаеш, че за мен недоспиването е по-лошо от смъртта.

— И какво правиш нощем?

— Де да беше нещо полезно! Вчера ходихме с моя любим брат и жена му на ресторант, празнувахме годишнината от сватбата. А днес — направо ме е срам да си призная. Борих се с комари. Беше влязло цяло ято в стаята, а след зимата са гладни и сърдити. Все искат да пийнат от моята кръв. И бръмчат като луди. И кое е най-обидно, Льошка спи най-спокойно, защото не го закачат. А нападнаха мен, горката. Не ме оставиха на мира.

— Е, голяма работа — усмихна се Коля. — Между другото Коля ми се оплака от теб.

— По какъв повод?

— Заради неприличното ти поведение.

— А, заради Соловьов ли?

— Аха. Какво се е случило?

— Ами нищо особено, Юра — каза с досада тя. — Както винаги, Колка преувеличава. Представи си, сторило му се е, че нарочно съм накарала Соловьов да се влюби в мен, а после съм изчезнала и съм оставила самотния инвалид сам със страданието си.

— А не е ли така?

— Разбира се, че не. Избий си го от ума. Слушай, не мога да разбера какво правиш със скаридките. Не ги ли обичаш?

— Обожавам ги. И имам грандиозен замисъл. Първо ще изям супата, а после ще си направя комбиниран сандвич с кашкавал и скариди.

— Вкусно ли ще стане? — попита с недоверие Настя, като премести погледа си от чашата със супата върху огромното парче хляб до Коротков, на което розовееха скаридки.

— На мен ми харесва. Ако много ме помолиш, ще ти дам да си отхапеш един път.

— Ще помисля — засмя се Настя. — Поне момчетата да бяха се появили по-скоро, нямам търпение вече.

Пръв се върна Селуянов. За съжаление с празни ръце.

— Не ме гледай, както учител гледа двойкаджия — заяви той, като видя върху Настиното лице и разочарование, и недоверие, — добре проверих. Не се съмнявай. В досиетата няма нищо. Хей, не ви ли остана нещо за хапване?

Настя му даде първо два сандвича с кашкавал и чай. Николай изломоти нещо неразбираемо, но ако се съди по интонацията, благодарствено. Беше трудно да се разбере по-точно, понеже половината от доста голям къшей хляб се оказа моментално в устата му.

След половин час се обади Миша Доценко. И той не открил нищо. Настя съвсем увеси нос. Шансовете за успех намаляваха с всяка минута. Нима е сгрешила? Но все пак трябва да има брънки, съставящи замисъла на човека, който е решил да се разправи по такъв начин с Михаил Черкасов. Не може да се задоволи само с бележника, това е глупаво и безсмислено. Можеха никога да не намерят бележника. Трябва да има още минимум две брънки и първата е насочване към Черкасов. Много приблизителна, но даваща възможност да го подозират. Без втора брънка по принцип всичко губи смисъл.

Но тя все пак не беше сгрешила. Палмата на първенството в това състезание се падна на Игор Лесников.

— Звънили са в районната милиция, където живее издирваният Валентин Голдин. Обадили са се на дежурния два дена след съобщението по телевизията за издирването. Неизвестен мъж съобщил, че е видял юноша, който прилича на издирвания, на улица „Муранов“ заедно с мъж на около четирийсет, с дълга коса, завързана отзад на опашка.

— Добри белези — кимна Настя. — Съвсем точно сочат Черкасов, стига да искаш да го търсиш. А после?

— Дежурният записал и предал на оперативника, водещ следствието. А той още на другия ден отива в Калуга по задържане и е тежко ранен. Не е успял да направи проверка. Бил е около месец и половина в болница, издирването е предадено на друг сътрудник, който на практика нищо не е направил по него. А на съобщението дори не са обърнали внимание. Това ли искаше да намериш?

— Да.

Настя затвори очи, след няколко секунди ги отвори и тържествуващо се усмихна:

— Да, Игор, това исках. Точно това ни трябва. Разбира се, няма нищо хубаво в убийствата и няма на какво да се радва човек. Обаче, по дяволите, колко е приятно да чувстваш, че не си по-глупав от убиеца!

Игор Лесников бе известен със сериозността си, макар да не бе лишен от чувство за хумор, тъкмо обратното. Просто се усмихваше рядко. Затова отговори само с няколко думи:

— Е, добре, щом съм ти угодил. Тръгвам, всичко хубаво.

Да, истинският убиец се е постарал да прикрепи Черкасов към изчезващите младежи. Но засега само към живите. Освен това е трябвало да направи „връзка“ и с труповете. И е могъл да го направи по най-простия начин. Засега криминалната мисъл не е измислила нищо по-просто и по-ефективно.

Този път Коротков отиде при Черкасов заедно с Настя. Завариха най-непринудена сцена. Михаил Ефимович, с престилка върху гащетата и тениската (заради горещината), старателно лъскаше мивката в кухнята, а двамата пазачи гледаха прехласнати по видеото американски филм с Чък Норис. Като видя Настя, Черкасов се смути и се втурна да обува панталоните си. След минута се върна обут и сресан и едва сега погледна гостенката по-внимателно.

— Никога ли не сме се срещали по-рано? — попита той, като я разглеждаше с любопитство.

— Срещали сме се. — Настя се усмихна. — Малко преди задържането ви. Точно пред вашия блок.

— Ах, да! — спомни си Михаил. — Разбира се. Една ядосана госпожица, която се отказа от помощта ми. Значи и вие работите в милицията? Браво бе.

Тя реши да не му разказва за първата им среща преди близо двайсет години. Най-вероятно Михаил не я е забелязал, Настя нямаше ярко и бързо запомнящо се лице.

— Михаил Ефимович, сега ще се наложи да отидем заедно в дома ви.

— Освобождават ли ме? — зарадва се той. — Изяснихте ли най-сетне нещата? Слава богу.

— Не, за съжаление, не сме изяснили нищо съществено. Но все пак трябва да отидем в жилището ви.

— С каква цел? Какво ще правим там?

— Ще огледате внимателно дали не е изчезнало нещо у вас.

— Да изчезне? — изуми с Михаил. — Искате да кажете, че докато съм бил тук, моят апартамент е обран? Така си и знаех, така си и знаех, че вашата идея няма да донесе нищо добро!

Той пребледня и като че ли се канеше да се разплаче.

— Успокойте се, Михаил Ефимович, всичко е наред с апартамента ви. Но имаме основания да мислим, че преди няколко месеца във ваше отсъствие някой ви е посетил. И е напълно възможно да е взел нещо със себе си.

— Нищо не разбирам — измърмори смутено Черкасов. — Но щом трябва, разбира се, няма да спорим.

— Засега и ние не разбираме много неща — успокои го Коротков.

Това не беше голямо утешение. През целия път Черкасов се въртеше на седалката и пукаше с пръсти. Дорошевич май не преувеличаваше, мисълта за чужд човек в собственото жилище предизвикваше у Михаил ужас, граничещ с гнусливо отвращение. Настя си представи какво ще стане с Черкасов, когато си види апартамента, и потръпна. След задържането апартаментът бе два пъти обискиран и претърсван и е повече от съмнително да се очаква, че чистотата и редът там не са пострадали.

Опасенията й като цяло се потвърдиха, макар Черкасов да се владееше много по-добре, отколкото тя очакваше. Той се стараеше да не гледа калните стъпки в антрето, веднага се събу и влезе в стаята.

— Какво именно трябва да търся? — попита делово той.

— Нещо малко, което веднага да сочи, че ви принадлежи. Предмет, който използвате рядко и може да не забележите изчезването му — обясни Настя. — Най-напред ви моля да обърнете внимание на предмети, които са ви подарени с гравиран надпис или двойки предмети, например копчета за риза. Или сувенири от две части. Нещо от този сорт.

— Ако бяхте ми обяснили човешки за какво е нужно всичко това — обади се сърдито Черкасов, — щеше да ми е по-лесно да търся. А така не мога отведнъж да включа какво ви трябва.

Настя въздъхна. Тя бе много изморена и искаше да поседне, но се опасяваше да не предизвика раздразнението на домакина. Диванът и фотьойлите в стаята бяха тапицирани с бежов велур, а джинсите и черното й яке са толкова далеч от стерилността… Не бива да дразни Черкасов. Емоционално разстроеният човек никога нищо няма да намери, дори да е под носа му. Ще огледа набързо нещата си и ще каже, че нищо не липсва, само и само тази госпожица с мръсните дънки по-скоро да стане от велурения му шедьовър.

— Вижте какво, Михаил Ефимович, подозирам, че някой е взел лична ваша вещ и я е подхвърлил до трупа. Не знам чий е трупът, затова поне да знам какъв е предметът. Разбира се, не става дума за палто или енциклопедия. Мисля, че е нещо съвсем мъничко, но красноречиво говори, че е именно ваше.

Краката на Черкасов сякаш се подкосиха. Той се олюля и седна във фотьойла до него.

— Искате да кажете… Но аз не съм убивал никого. Не съм си изгубвал нищо край никакъв труп. Нали ви обяснявах… Нали ви казах… Господи, нима не ми вярвате само защото не съм като всички вас?

Гласът му трепереше и в него имаше толкова отчаяние, че Настя и Коротков се почувстваха неловко.

— Не ме разбрахте, Михаил Ефимович. Не казвам, че сте убивали и сте си изгубили нещо на местопрестъплението. Казвам, че някой иска да стовари вината върху вас. И за целта ви е откраднал нещо и го е оставил до трупа.

— Не ви вярвам — каза тихо Черкасов. — Защо му е на някого да стоварва вината за убийствата на мен? Аз нямам врагове. На никого не желая лошото. Измислили сте всичко това, нарочно ме лъжете, защото ме смятате убиец.

И в този момент Настя окончателно му повярва. Повярва, защото той не се хвана на подхвърлената идея за нечия зла умисъл.

— Добре, макар че не ми вярвате — спокойно отвърна тя. — Затова пък аз ви вярвам. Вярвам ви, разбирате ли? Вярвам, че никого не сте убили. Затова ви моля да потърсите това, за което говорим.

Черкасов стана мълчаливо от фотьойла и започна да търси. Така и не им предложи да поседнат. Настя продължаваше да стои, усещайки как я болят краката и започва да я боли гърбът. Коротков се измъчва дълго, клекна и се опря в стената. Настя завиждаше на Юра, който седеше със затворени очи и комай дремеше.

Времето вървеше, в стаята цареше тишина. Най-сетне Черкасов се обърна към Настя. В ръката си държеше малка правоъгълна кутийка. Лицето му беше изумено и в същото време разтревожено.

— Ето — започна той. — Но не разбирам как е станало.

— Какво е това? — сепна се Коротков и се изправи.

— Игла за вратовръзка. Имаше украшение, малка подкова с верижка. А сега я няма.

Черкасов подаде кутийката на Юра. Позлатената игла и сиротно люлеещата се част от скъсаната верижка.

— Често ли я слагате? — попита Коротков.

— Изобщо не я нося. Тя ми е подарък, много стар, пазя го просто за спомен. Но как разбрахте?

— Сетихме се — измърмори Коротков. — Под килима ви намерихме кал. Като познаваме любовта ви към чистотата, не можеше да допуснем, че сте влезли в стаята с обувки. Помните ли, разпитвах ви подробно как правите генерално почистване вкъщи и кога махате килима?

— Да, много се учудих тогава, не разбирах защо се интересувате.

— А вие ми казахте, че сте вдигали килима в началото на декември заедно с Бутенко и сте го изнасяли навън да го почиствате на снега. Точно тогава сте измили хубаво пода. Значи гостът ви е идвал след това. Може дори да се определи малко по-точно. Щом е нямал ключове от жилището ви, значи му е отварял Бутенко. Тоест идвал е в периода между деня на почистването и деня на смъртта на приятеля ви. Подхвърлил е бележника на Лискин, откъснал е верижката от иглата.

— Но Олег… Той не ми е казвал нищо. Защо е скрил от мен, че някой е идвал? Нищо не разбирам. И после, как е могъл да позволи на чужд човек да крие бележника и да се рови в нещата ми? Не. Това е невероятно.

— Да, Михаил Ефимович, невероятно е. И аз така мисля — каза Настя, докато въртеше в ръце иглата със скъсаната верижка. — Най-вероятно не е станало така. Този човек е идвал у вас два пъти. Първия се е запознал с Олег и по някаква причина Олег не ви е разказал за това. Мога да предположа, че двамата са намерили общ език и гостът е съумял да убеди приятеля ви да мълчи за посещението му. А втория път вече е нямало от какво да се страхува. И Олег не е можел да му попречи да скрие бележника и да скъса верижката.

— Защо да не е можел? — едва чуто попита Черкасов, като разбираше за какво става дума, но не желаеше да вярва.

— Защото е убил Олег. А понеже Бутенко е починал от свръхдоза наркотик, може да се каже, че и познанството им е станало на тази основа. При първото си идване гостът е разбрал какви препарати използва Бутенко, а втория го е провокирал да приеме прекалено голяма доза. Би трябвало да знаете, че това не е трудно, нали концентрацията на препарата не се определя визуално. Казваш, че дозата е три милиграма, а всъщност е десет пъти по-голяма. Човек, който системно употребява наркотици и на това отгоре експериментира с комбинациите, престава да е предпазлив…

Настя се запъна и спря. Михаил Черкасов седеше във фотьойла, затулил лицето си с ръце. Раменете му се тресяха. Той плачеше.

Оксана бе свикнала да ходи в офиса на издателство „Шерхан“ по всяко време, когато там е Есипов. И дори когато го няма. Мъничката стаичка зад красивия представителен кабинет на генералния директор бе за момичето и място за срещи с годеника, й скривалище, където можеше да си почине през суетливия, изпълнен с пътувания и тичане ден, и щаб, откъдето внимателно слушаше всички разговори, водещи се в кабинета на Есипов.

Днес тя пристигна в офиса преди два часа, което според разбиранията й бе просто ранна утрин, понеже обикновено отваряше очи не по-рано от дванайсет. Кирил й кимна приветливо, млясна я в движение по бузата и лекичко я побутна към стаичката за почивка с думите:

— Върви, сега Вика ще донесе кафето.

Оксана тръгна послушно към вратата и седна в мекия нисък фотьойл, в който веднага ти се приспива — в него се чувстваше толкова удобно и разлагащо. Секретарката Вика донесе кафе и кутия нискокалорични сухари, които се купуваха специално за спазващата диета манекенка и които не ядеше никой освен нея, толкова бяха противни и безвкусни. Пък и самата Оксана, дето е голям любител на вкусното ядене, опитваше от сухарите само при силен глад или когато нервничеше.

Беше изпила вече половината кафе, когато чу как се отвори вратата в кабинета на Есипов и непознат мъжки глас произнесе уверено:

— Добър ден, господин Есипов.

Много странно! Този глас със сигурност бе непознат за Оксана, а за двете години тя опозна като петте си пръста всички служители от „Шерхан“ включително и момчетата от склада и експедицията. Можеше да познае всеки по гласа. Но щом е дошъл външен човек, то мутрестият пазач с милиционерски пагони, изправен пред входа на офиса, трябваше да съобщи на Кирил за посетителя по вътрешния и да попита дали директорът ще го приеме. Оксана пристигна преди петнайсет минути и не беше чула никакъв разговор с охраната по вътрешната линия.

— Здравейте — чу в отговор смаяния глас на Есипов.

Той не се възмути, не започна да разпитва за името на посетителя и по какъв повод се явява, от което Оксана направи извод, че Кирил познава човека, макар и да не го очакваше точно сега в кабинета си. Но странно все пак, че охраната не доложи…

— Я хайде, господин Есипов, да обсъдим нашите общи работи — каза весело посетителят. — Дължите ми нещо.

— Нима? — обади се небрежно Кирил. — Не си спомням такова нещо.

— Тъй ли? Ами Газелата? Трябваше да й платите. Хайде плащайте.

— Първо, вие не сте Газелата и няма нищо да ви плащам. И второ, Газелата не изпълни задачата, с други думи, не си изкара парите и не ги заслужи. Така че за какво имаме да си говорим с вас?

— Аууу, какъв зъл — замислено проточи глас посетителят. — Зъл, че чак лош. Вие, господин Есипов, не разбирате езика на деловите преговори. Добре тогава, ще преминем на по-разбираем и ясен вариант. Значи така, Кирюша. Ти намери Газелата чрез мен. Помоли ме и аз ти я доведох. И й обещах, че работата, която ще й предложиш, ще е прилична и безопасна, а насреща ще получи хубави и сигурни пари. Докато изпълняваше поръчението ти, Газелата загина. Излиза, че ти я измами и работата не е била толкова безопасна, както обеща. А момичето между другото е най-голямото дете в семейството, трябва да издържа братята и сестрите си, да не говорим за родителите алкохолици, които моментално пропиват всичко, което тя купи на по-малките. Кирюша, те изгубиха главата на семейството, и то по твоя вина, излиза, че им дължиш пенсия. Докато децата станат пълнолетни. Ясно ли се изразявам?

— Не. — Гласът на Кирил все още бе доста спокоен.

— Така. И какво не разбра, скъпоценни приятелю?

— Нищо не разбрах. Не разбрах защо трябва да плащам за работа, която не беше свършена, и не разбрах защо трябва да издържам семейството на многодетни алкохолици, след като криминалната престъпничка Газелата бе застреляна от някой друг криминален престъпник по ваши си мръсни крадливи работи.

— Съгласен — отвърна посетителят. — Твоята позиция е ясна и убедителна. Но в нея има една голяма дупка, така да се каже. Защо мислиш, че Газелата е застреляна заради наши разправии? Може да са били ваши, а?

— Ние не може да имаме никакви разправии. Какво, не разбирате ли?

— Не. — Гостът се засмя. — Сега си съвсем неубедителен. Значи така, скъпоценни приятелю. Имаме само два варианта. Първият: ти плащаш на семейството на Газелата толкова, колкото аз кажа, и въпросът е приключен. Вторият вариант: даваш ми парите, но не завинаги, а като гаранция, и после ми доказваш, че Газелата е убита от наши хора заради наши взаимоотношения. Докажеш ли — връщам парите до копейка. Не докажеш ли — ще смятаме, че е загинала заради твоите работи, и парите ще отидат за подпомагане на семейството й.

— Интересна логика имаш. — Есипов неочаквано мина също на „ти“. — Значи ако са я убили вашите юнаци, няма нужда да се подпомага семейството? А пък ако са мои — тогава изведнъж родителите алкохолици и дечицата им стават нещастни и безпомощни? Няма да стане.

— Ще стане. И още как. Ако Газелата е загинала от ръката на някой наш, от него ще вземем помощта за семейството. Първо ще, му одерем кожата до месото, а сетне ще решим какво да го правим. Или ще го предадем на ченгетата, или сами ще се оправим. Но тогава помощта за семейството на Газелата ще е наша грижа, вътрешна. На нашите ние ще им дирим сметката. А за твоите ще се наложи да платиш ти. Е, сега изясни ли ти се? Или още да обяснявам?

— Още. Хайде да стигнем до логическия завършък на нашите отношения. Не обичам, когато ме заплашват, затова предпочитам да попитам пръв: какво искате да ми предложите, ако не изпълня условията ви и не дам пари?

— Правилна постановка на въпроса — усмихна се одобрително посетителят. — Няма да те нападаме. Имаш на вратата един мильо, застанал като куче. Може да е пенсионер, обаче в милицията има сума приятели. Пък и ти сигурно имаш хора или в окръжното, или на „Петровка“, така че няма да те изоставят. Както казах вече, сигурно няма да нападаме кантората ти. А твоята мацка е готина, годеницата ти искам да кажа, Оксаночка. Ако нямаш жал към семейството на Газелата, ако не искаш да разбереш какво е да изгубиш близък, много бързо ще ти обясним. Много ясно става. И нагледно. Е, как е?

— Сега е ясно. — Гласът на Есипов бе както и преди равен и спокоен и Оксана не можеше да не се възхити, макар че изстина от ужас при последните думи. — Във всеки случай не мога да не дам пари. Въпросът е само дали ще ми се върнат или не. За да ми се върнат, трябва бързо да намеря убиеца на Газелата и да докажа, че той не може да има ни най-малко отношение към мен. Прав ли съм?

— Всичко е точно. Приятно е да си има човек работа с теб, Кирюша, ти си спокоен, не изпадаш в истерики. Хайде по-добре да станем приятели. Искаш ли?

— Ще си помисля. Ето ти лист, напиши сумата, която трябва да ти дам.

Настана малка пауза, после се чу приглушена въздишка.

— Ама че апетити имаш. Добре, смятай, че сме се разбрали. Звънни ми след два дена… Да, в четвъртък. Сега ще ти кажа в колко часа… — Пауза, шум от прелистване на страници. — Есипов прелистваше органайзера си — в четвъртък между един и три. Ще звъннеш тук, ще се уговорим за предаването на парите.

— Завинаги ли ги даваш? — поинтересува се гостът. — Или срещу личността на убиеца?

— Разбира се, че срещу личността. Знам със сигурност, че убиецът няма нищо общо с мен и моето издателство. А щом е така, значи е от вашите. Уверен съм, че мога да го докажа. И тогава с огромно удоволствие ще погледна наглите ти очи.

— Това е излишно. Ти нае Газелата, ти й даде задачата, значи ти имаш някакви грехове, а не аз. Така че да не се караме. До скоро, Кирюша.

Стъпки, шум от затваряща се врата. Оксана се бе притиснала към креслото и с треперещи пръсти стискаше изстиналото кафе. Стана й страшно.

Вратата към кабинета се отвори и като видя лицето на Кирил, тя трепна. Беше съвсем бяло, устните му трепереха. Оксана разбра, че спокойният глас, който чуваше зад вратата, е бил само параван: Есипов умееше прекрасно да се владее и да не се паникьосва в сложни ситуации. А сега пред нея не се преструваше.

— Чу ли всичко? — попита той.

— Да — прошепна тя, без да сваля очи от него.

— Мръсници. Такава сума поискаха — ще стана просяк. Няма значение, за два дена ще измисля как да ги хвана на местопрестъплението. Нищо няма да получат от мен, нито рубла.

— Но той каза, че ако не дадеш парите, те ще ме…

— Глупости. Няма да го направят. Не възнамерявам да им плащам.

— Но, Кира… Не можеш… — измърмори Оксана. — Моля ти се, плати им. Страх ме е.

— Не се меси. — Гласът му отново придоби твърдост. — Това не бива да те тревожи. Няма да те пипнат. Та те разбират, че ако нещо стане с теб, аз ще знам, че е тяхна работа, и непременно ще съобщя в милицията. Той просто сплашваше.

— По-добре се постарай да намериш убиеца и да си получиш честно парите. Нали съвсем точно знаеш, че не си изпращал никого да убива.

— Какво разбираш ти! — злобно се развика Есипов. — Налей ми една чаша. Ще дам парите, а къде е гаранцията, че ще си ги получа обратно? Как ще си ги измъкна после? Какво мислиш, че на тия бандити може да им се вярва? Или искаш да се обадя в милицията и да си връщам парите заедно с ОМОН? Не ме разсмивай.

— Но той каза, че ще ме убие, ако не платиш. Кирил, моля ти се…

— Казах — не. И ще стане така, както казах. Няма за какво да се притесняваш.

„Мръсник! — повтаряше наум разярената Оксана, докато смесваше във висока чаша джин с тоник за Есипов. — Самоуверен тип. Ще ме даде, без да му мигне окото, само и само да не плати. Трябва незабавно да говоря с Вадим. Само той може да помогне. Само той знае как да намерим убиеца за двата дни, докато онзи не е позвънил. Защото когато той се обади, а Кирил започне да върти и суче, ония веднага ще разберат, че не иска да плати и се опитва да се измъкне. И веднага ще се заемат с мен. Да, цялата ми надежда е във Вадим.“