Отдел Убийства: Главният заподозрян

ГЛАВА 8

Коротков позна. Слава богу, внуците на Светлана Михайловна бяха здрави, както и останалите членове на семейството й, затова пък през нощта в петък срещу събота стана авария на електроцентралата и в събота сутринта нямаше ток в Главното управление на вътрешните работи на Москва. В нито един контакт и в нито един шнур. Това изобщо не смути Касиянова. Дори да не може да се върши фина работа, но струящата от прозореца дневна светлина е напълно достатъчна да се заеме с писмената.

— Не плачи — заяви тя на Настя, която се разстрои и наистина щеше да заплаче, — засега ще си правя справките и заключенията, а щом дойде токът, ще се заема с твоите „пръсти“.

— Ами ако няма ток до довечера?

— Е, в края на краищата все някога ще го поправят. Ако не днес, тогава утре. Ако не утре, в понеделник. Не се отчайвай, сега нашето ръководство ще вдигне всички на крак заради тока. Та в дежурната част всичко спря. Така че най-много след час аварията ще е отстранена.

И се оказа права. Около единайсет радостно светнаха лампите и екраните на компютрите, а в един и половина в Настиния кабинет звънна вътрешният телефон.

— Образец номер осемнайсет — съобщи Касиянова.

Настя веднага чукна на стената и след секунда на прага се появи Юра Коротков, който също очакваше с нетърпение резултата.

— Кой е номер осемнайсет?

Юра отвори списъка и бързо го пробяга с очи.

— Михаил Ефимович Черкасов, трийсет и шест годишен, живее на улица „Муранов“, близо до спирка „Биберово“ на метрото, работи в Перово, във фирма „Домашен дух“.

— С какво се занимава фирмата?

— Нещо от типа на „Заря“. Нали помниш, имаше такива при съветската власт. Изпълняват всякакви домашни работи: мият прозорци, почистват апартаменти, поставят нови полилеи и етажерки за книги, стоят вкъщи с децата.

— Ясно — кимна Настя. — Тъкмо каквото трябва, за да познава добре района и да се запознава с хората в семействата, които го канят. Какъв профил е?

— Черкасов е майстор по всичко, поне така твърди нашият приятел Селуянов. Мие прозорци, полилеи и окачва етажерки. Дори го изпращат да почиства апартаменти.

— Добре, тогава ще направим така. Сега ще поръчаме справка за този Михаил Ефимович, а ние ще отидем да го видим.

Тя извади от сейфа си огромна, към седемдесет сантиметра дълга кутия луксозни бонбони.

— Да отидем да я занесем на баба Света. Заради нас дойде днес на работа.

— Откъде такава кутия? — попита Коротков.

— Купих я, откъде ще се вземе — усмихна се Настя.

— Колко ти дължа?

— Стига, Юра, не се впрягай. Няма нужда.

— Ася!

Никой никога не е пресмятал колко пари харчи оперативният работник, за да изпълнява служебния си дълг. Обаче напразно. Защото ще излезе, че по едни или други причини служителят от криминална милиция трябва да се бърка толкова често, че изобщо не е ясно с какви пари живее. За всяка експертиза или изследване, направено по-бързо, без чакане или в почивен ден — по бутилка или кутия бонбони, в зависимост от броя на експертите и полово-възрастовите им характеристики. Секретарки в приемни, шофьори на шефове, баби съседки, работници от ремонтната и много други, с които се налага да контактува ченгето в процеса на работата — всички бяха свързани с разходи. Защото никой от тях няма да си губи времето заради теб и да си напряга мозъка да си спомни нещо, разказвайки и отговаряйки на въпроси, ако си отишъл с празни ръце при него. Секретарката дори няма да погледне към теб, ако няма рози и шоколад „Кедбъри“ със стафиди и лешници, а без торта и дълга чайна церемония никоя бабка пенсионерка няма да започне поверителен разговор, дори не мечтай, мой човек. Да не говорим, че собствена кола имат далеч не всички оперативни служители и поне за да успеят за работа, честичко им се налага да използват таксита и частни коли, които, естествено, не возят безплатно. И е толкова естествено, че на никого никога не му е хрумвало да компенсира тези разходи на ченгетата.

Настя винаги поемаше подобни разходи, дори ако не само тя е заинтересована от работата. Но като научеше, Коротков започваше да се сърди, да вика, да удря с юмрук по бюрото, да тропа с крак и да настоява Настя да приеме поне половината от изразходваната сума.

— Стига, Юра, няма да обеднея — казваше тя в такива случаи.

— Не ме интересува това — отговаряше той. — Искам да ти дам парите не защото си бедна и няма какво да ядеш, а изключително заради себе си. Не ми е приятно да живея за твоя сметка. Разбираш ли? И заради собственото си спокойствие искам да ти дам парите и да знам, че не ме носиш на гърба си.

Но на Настя не й беше удобно да взема пари от него. Тя разбираше, че нейният кабинетен стил на работа я освобождава от много разходи, които са принудени да правят детективите, докато събират по зрънце информацията и контактуват с много хора в града. Но в такива ситуации Коротков биваше непреклонен, както и Коля Селуянов. Винаги даваха на Настя своята част от парите. Сред сътрудниците в отдела имаше и такива, които не мислеха за подобни глупости, смятаха, че е ясно от само себе си — щом харчат пари, работейки извън зданието на „Петровка“, Каменска нямала обеднее, ако купи алкохол или бонбони за експертите, анкетьорите и сътрудниците от информационния център.

Щом дадоха на Касиянова бонбоните, Настя и Коротков седнаха в старата му трошка и поеха на север, към улица „Муранов“.

Не беше сложно да открият Черкасов. Нещо повече, дори Настя и Юра да искаха да избягнат срещата с него, това щеше да е изключително трудно. Михаил Ефимович Черкасов бе любимец на целия блок, защото умееше да прави абсолютно всичко и никога не отказваше на съседите да поправи всякоя машинария — от мелничка за кафе до кола.

Автомобилът на Коротков се „повреди“ точно пред входа, където живееше Черкасов. Юра се пъхна под капака, а Настя, подпряна на едно дърво, пушеше и усилено си предаваше зъл вид. Наблизо имаше цяла редица метални гаражи, почти всичките отворени: в съботния ден собствениците подготвяха колите си за летния сезон. След известно време Юра отиде при един от мъжете, дето се щураха пред гаража си. Размениха няколко думи, след което мъжът и Юра тръгнаха към колата и заразглеждаха замислено грохналите й вътрешности.

— Момче, как караш бе? — поклати съчувствено глава човекът.

— С усилия, десет минути карам, един час стоя. Не можете ли да ми помогнете?

— Аз едва ли. Трябва да се повика Миша.

— Кой Миша? — попита невинно Коротков.

— Абе има тук един човек, точно в този вход живее. Той може всичко. Ако не го направи Миша, тогава — край. Никой не може ти помогна, нито един монтьор. Качи се в четирийсет и първи апартамент, помоли го да слезе.

— Не е удобно — заколеба се Юра, — не ме познава човекът. Почива си, събота, а аз да досаждам с моята кола.

Такава скорошна среща с Черкасов наистина не влизаше в плановете им. Колата се „счупи“ недалеч от гаражите тъкмо за да се запознаят със съседите на Черкасов, да се разприказват, да научат най-необходимото, а същевременно да огледат местността, да изучат откъде се влиза и излиза, в случай че се наложи да задържат престъпника в дома му.

— Я стига! Какво неудобно има? Ние тук денем и нощем не го оставяме на мира, на никого не отказва. Нормален чичо. И не взема скъпо.

— Не — отказа решително Коротков, — не е удобно. На вас не отказва, защото сте съседи, ами аз?

— Остави тая работа — пак заяви дружелюбният собственик на кола и вече направи крачка към входа, явно възнамеряваше да извика Миша със златните ръце.

Настя разбра, че трябва да се намеси. Още беше рано да се срещат очи в очи с Михаил Черкасов. Разбира се, ако няма отношение към цялата тази история и ченгетата са сгрешили, тогава няма да се случи нищо страшно, ако помогне на Коротков да отстрани повредата. Но ако Черкасов е същият маниак, който откарва и неизвестно къде държи момчетата и юношите, значи денонощно е нащрек и може от половин километър да подуши ченгетата. И тогава? Не са готови да го задържат и ако Черкасов започне да се съпротивлява, Настя и Коротков със сигурност ще го изпуснат. Да не го задържат? В такъв случай трябва да са готови за друго — като усети опасността, Черкасов ще унищожи всички следи. И най-страшното — може на бърза ръка да се отърве от още живите момчета. И в дадения случай това съвсем не означава да изпрати нещастниците у дома при мама.

— Вижте какво — обади се Настя с гаден глас на свадлива съпруга. От такъв глас нормалните мъже обикновено получават алергия. — Не ни трябва никакъв Миша. Спокойно можем да се оправим и без вас. Повредата не е толкова сериозна, че да даваме пари за отстраняването й. А вие, както виждам, сте рекламен агент на този Миша, а? Намирате му клиенти, а после той ви пуска от изкараното, така ли?

Човекът толкова се смая от наглите безпочвени обвинения, че дори не можа веднага да се изкаже по адрес на Настя. Като дойде на себе си, каза всичко, което мисли, наистина полугласно, но пък от сърце, и си тръгна към гаража.

В този момент входната врата се отвори и се показа мъж на средна възраст. Наедряла фигура, доста забележимо шкембенце, дебели бутове, двойна брадичка, косата вече се дръпнала от челото към темето — все признаци, че минава четирийсетте.

Но дългата до раменете коса, прибрана с ластик и лента от черна кожа, опасваща челото, модните дънки в „мастилен“ цвят, очилата с тънка рамка във формата на капка — това вече е от стила на тези, които нямат и трийсет.

— Миша! — веднага се разнесе откъм най-далечния гараж. — Ще хвърлиш ли едно око? Или бързаш?

— Бях тръгнал за магазина — отговори с приятен висок тенор мъжът на различни възрасти.

— Митя ще изтича. Дмитрий, тичай бързо в магазина и купи каквото трябва на чичо Миша — изкомандва човекът от най-далечния гараж на детето си, което се мотаеше в краката му с делови вид и се правеше, че ремонтира колата.

Черкасов бе толкова близо до Настя, че й костваше значително усилие да се въздържи и да не погледне към него. С всички сили се преструваше, че следи действията на Коротков, надничайки през рамото му в отворения търбух на колата. С крайчеца на окото си Настя все пак видя Черкасов и нещо в облика му й се стори смътно познато. При това усещането бе така неясно и неуловимо, както и при четенето на преведения от Соловьов роман „Острието“.

След няколко минути, когато Черкасов даде всички указания на палавия Митя и се отдаде на татковата му кола, Коротков „поправи“ трошката си и те бързо отпрашиха, без да чакат светлия момент, когато младеещият Миша ще им обърне внимание.

— Странно, нали? — рече замислено Юра, когато се поотдалечиха от улица „Муранов“. — Нормален общителен мъж, ходи в магазина да пазарува, помага на съседите да си поправят техниката. Такъв като нас. Един от нас. А изведнъж се оказва, че е маниак. Не ми го побира главата.

— Първо, още не се оказва. Само проверяваме и преценяваме. Може би греша, като мисля, че маниакът и крадецът са един и същи човек.

— Но е съвсем сигурно, че Черкасов е крадец. Нали отпечатъците съвпаднаха. Какво, не вярваш ли на баба Света?

— Вярвам на баба Света двеста и петдесет процента. Но нали може двамата със Селуянов да сте сгрешили. Да сте объркали пликовете с образците, да сте сгрешили при съставянето на списъците. Какво ли не… И да се окаже, че отпечатъците, които съвпаднаха с оставените на мястото на кражбата, принадлежат на крадеца, разбира се, но съвсем не на Черкасов.

— Пепел ти на езика — разсърди се Коротков. — Не предизвиквай съдбата, тя си знае работата.

— Няма — съгласи се послушно Настя. — Освен това, човек не може двайсет и четири часа в денонощието да е кръвожаден убиец, нали? Дори да е такъв страшен звяр, който убива всеки ден по един човек, все едно, ще му остане сума свободно време. И той го прекарва като всички хора. Пазарува и си готви. Нали не ходи гол? Значи му се налага да купува дрехи, да ги пере и почиства, да шие копчета и скъсани подгъви. Има обикновен човешки организъм, който поне някога се разболява и му се налага да търси лекар. Извън времето, когато убива, той изглежда абсолютно като всички нас. Има съседи, с които се поздравява мило, много от тях имат колеги и почти всички — роднини. Разпитай ги и ще разбереш, че мнозина уважават този човек за тези и тези качества, а някои дори го обичат. За някого е любимото дете, за друг — любимият и единствен мъж, за децата — любимият татко. И на челото му с огнени букви не е написан списъкът на кървавите му подвизи. Но все пак имам усещането, че познавам отнякъде този Черкасов — неочаквано завърши тя философското си обобщение, преминавайки на конкретни факти.

— Разбрах — засмя се Коротков, — намекваш, че трябва да похапнем. Без допълнителни калории не можеш да си спомниш откъде го познаваш. Ще те заведа на едно симпатично място. Там е скъпо, затова пък абсолютно тихо и безлюдно.

— Но нали е скъпо — възрази предпазливо Настя.

— Аз те каня.

— Как ти хрумна?

— Абе днес ми върнаха един заем, бях го отписал отдавна. Мислех, че никога няма да ми се издължат. Освен това минали са три години, я виж каква е инфлацията. Тогава сумата ми се виждаше солидна, а сега направо е смешно да се говори за това. Представи си, върнаха ми ги по курса на долара, с лихвите, сякаш съм държал сумата във валута и в банка. Все още има прилични хора! Жалко само, че са толкова малко.

— Но, Юра, нали това е скъпо място, а аз не съм подходящо облечена. Нима там се влиза по дънки и с маратонки?

— Там може всякак. В това е цялата прелест.

Те завиха от Алтуфиевското шосе към Дмитровско, отминаха високото здание на хотела, след известно време свиха надясно и много скоро Юра спря, след като намери удобно място за паркиране.

— Влизай. — Той кимна към дървената, покрита с лак врата.

На вратата се виждаше надпис: „Аленото цвете“. Самата врата изглеждаше така, сякаш влизаш в детска сладкарница, а не в ресторант, и то скъп. Зад вратата започваше стълба нагоре, там имаше още една врата, наистина широко отворена. Като се изкачваше по стълбичката, Настя веднага разбра, че това съвсем не е детска сладкарница. Вежлив гардеробиер, мек фотьойл до масичката с телефон и меню в голяма красива папка от естествена мека кожа.

По всичко изглежда, че гардеробиерът познаваше Юра, много приветливо се усмихваше. Настя отвори менюто, без да съблича якето си. Да, изборът е отличен. Трудно ще намериш блюдо, което да липсва. И цените са солидни.

— Е? — осведоми се насмешливо Коротков. — Удовлетворява ли те менюто?

— Напълно — отговори спокойно тя, като съблече якето и го метна на перилата на гардероба.

Залата бе миниатюрна, две двойни маси за шест-осем души, три обикновени маси за четирима и още две, поставени в ъглите и оградени с невисок парапет. На тях можеха да седят само по двама души. Коротков уверено поведе Настя към една от тези маси. Бяха сами в салона. Нямаше други посетители.

— Какво е това? — тихичко попита Настя, като се оглеждаше и палеше цигара. — Защо е празно?

— А, до пет часа винаги е така. После започват да се стичат мафиотите и тяхното обкръжение. Но не всеки ден. Тук редът е строг: всеки йерархически слой си има свои дни и часове, главно след осем вечерта до полунощ. А през деня — моля, отворено е за всички желаещи. Обслужват бързо, готвят вкусно, снабдяването е с висококачествени продукти, сервитьорките са вежливи.

Настя дори не подозираше колко е огладняла. Омете чинията си с такава скорост, че Коротков само зяпна от почуда.

— Имам впечатление, че не са те хранили цяла седмица — обади се той. — Къде гледа любимият ти съпруг?

— Той ме хранеше — обясни Настя, — но аз не ядох добре. Бях много нервна, а когато съм нервна, не мога залък да сложа в устата си.

— А сега поуспокои ли се малко?

— Не че… — Тя направи неопределен жест със стиснатата между пръстите цигара. — Но сега поне настъпи някаква яснота. Поне разбирам какво и как трябва да направя по-нататък. Трябва да съберем всички възможни сведения за Черкасов, в това число да изясним има ли вила или второ жилище. Ако е маниак и по всяко време на денонощието към него се обръщат съседи с молби за разни ремонти, съвсем сигурно е, че не държи момчетата в апартамента на улица „Муранов“. Ако намерим вилата му или някаква негова къща извън града, трябва да включим експертите. От обувките на убитите момчета са вземани проби пръст, сега предстои да се сравнят с пробите от мястото на тази къща. Между другото трябва да се вземе проба и от улица „Муранов“. Следва транспортът. Има ли кола? Къде я държи? Изобщо — разбирам какво да правим по-нататък, затова ми се отвори апетит.

Понеже бяха единствени посетители, обслужваха ги бързо и обядът не им отне много време. Около пет вечерта отново бяха на „Петровка“. Влюбеният Селуянов, който с появата на Валентина започна да спи по-здраво и по-дълго, се появи на работа, когато те вече бяха заминали за Бибирево. На бюрото го чакаше бележка от Коротков със заплашително съдържание, затова към пет часа бе готов да представи на колегите си твърде много сведения за Михаил Ефимович Черкасов.

Оказа се, че Черкасов има висше техническо образование, но не работи по специалността си от около четири години, откакто било ликвидирано конструкторското му бюро. Бил женен, но за кратко, няма деца. Колкото и да е странно, бившата му жена сега живее заедно с майката на Черкасов. При това и двете дори не искат да чуят за него.

— А защо живеят заедно? — попита Настя.

— Квартирен въпрос, построен на люта ненавист — усмихна се в отговор Селуянов. — Когато се оженили младите, двете семейства направили цяла серия размени с доплащане, за да може Мишенка и Оленка да живеят отделно. А когато Мишенка и Оленка се скарали до смърт, се оказало, че вече нищо не може да се върне. Родителите на жената се преместили в друг град, по-близо до многобройните роднини, в Москва останала само майката на Черкасов. В крайна сметка — майката има апартамент от две стаи, който не може да се размени за нищо, и младите имат една стая. Апартаментът на майката е в края на града, в панелен блок, последен етаж, миниатюрна кухничка, фактически няма антре. От това разкошно жилище могат да се получат само две стаи в комунално жилище или не толкова приличен едностаен апартамент, нищо по-добро. И тогава изниква въпросът: след развода Мишенка трябва да се върне в този апартамент при мама. А родната майка дори не иска да чуе за любимия син. Може да дойде да живее чужд човек, само не Михаил. Затова Михаил Ефимович остава в едностайния апартамент на улица „Муранов“, а жена му Олга сега живее с бившата си свекърва.

— Господи, че какво толкова е обидил майка си?

— Да ти кажа ли? — хитро присви очи Николай. — А ти какво даваш?

— Дупката на геврека — обеща без злоба Настя. — Не хаби нервната ми система.

— Жена му Оля заварила мъжа си Миша. Не с кого да е, а с по-малкия си брат. Понеже братът бил пълнолетен и с нескрито удоволствие се отдавал на любовни утешения с Миша, не са занимавали милицията, макар по това време да е имало параграф за хомосексуализъм. Между другото по-малкият брат на Оля е много симпатичен младеж. Тъкмо по твой вкус.

— По мой ли? — Настя се навъси, после съобрази: — Искаш да кажеш, че е мургав и тъмноок?

— Аха. Хубавичък — картинка.

— Кога успя да видиш всичко? — изуми се Коротков.

— Много искаш да знаеш! — подсвирна Селуянов.

— И къде е сега братът?

— Е, това е било отдавна. Преди шест години. Между другото, родителите и от едната, и от другата страна се оказват рядко консервативни и реагират на постъпката на синовете си напълно еднакво, само с различни последствия. Миша Черкасов остава в едностайното жилище, а Олиния брат Славик просто го изгонват от къщи, като изхвърлят след него куфара с дрехите и без да му дадат ни копейка. А по това време Славик е студент, няма никакъв собствен доход, дори стипендия, понеже е със среден успех. Къде отива Слава? Правилно, при Миша. Няколко месеца живеят задружно, но това не може да продължава дълго, понеже заплатата на Миша не стига за двама. Славик започва да настоява Миша да го остави на мира с глупавите си финансови претенции, демек, Миша го съблазни, заради Миша изпъдиха от къщи горкия честен Славик, така че нека сега Миша го издържа. Миша много се старае. Но не му стигат силите. И Славик си намира по-богат покровител. Както твърдят осведомени приятели, Черкасов страшно преживявал. Обаче и Славик прави крайно несполучлив избор, новият му възлюбен се оказва затънал до гуша в криминални истории и почти всеки ден започват да привикват Славик в милицията, ту по един повод, ту по друг, ту по трети. Освен в милицията богатият любовник има сума доброжелатели, в смисъл че много често искат да прилапат богатствата, които той има. Непрекъснато се изясняват отношения, при това със стрелба, бой и прочие капиталистически ужасии. В крайна сметка нашият Славик води крайно жалко съществуване, понеже покровителят му отдавна е изпратен на оня свят, а следващият, също несполучливо избран, скоро е тикнат зад решетките. Той се опитва да се върне при Черкасов, но онзи проявява нечувана гордост и отхвърля изменника и предателя. Така че сега Славик люто ненавижда Миша и го смята виновен за разрушения си живот. Не получава образование, няма жилище, няма пари, няма и нормално семейство. Преживява от мъжка проституция и проклина жестоката си съдба. Такава ми ти приказка, мили мои.

— Коля, лъжеш — подозрително изрече Юра. — Не може да си разучил всичко това, докато ние с Аска ходихме до Бибирево. Признай, че всичко си съчинил?

— Да, ама не — засмя се Селуянов, — всичко е много по-просто. Наистина най-напред хукнах при майката на Черкасов, намерих там бившата му жена, разпитах я, тя, естествено, мълчи за позорното поведение на мъжа си и брат си, измисля си разни глупости от рода на това, че Михаил се оказал отрепка, каквито земята не трябва да търпи. Маминка клатеше глава в знак на съгласие, обаче никакви факти. Чувствам, че работата пропада. Моля я да ми покаже сватбените снимки и на груповите снимки виждам Славик, когото познавам отдавна. Тоест толкова отдавна, че съм изучил всичките му жизнени колизии наизуст. И това, че се е забъркал с мъжа на сестра си и по тази причина проваля живота си. До този момент не отъждествявах мъжа на Славкината сестра с нашия фигурант. А там изведнъж ми светна. Помните ли двойното убийство на улица „Летец Бабушкин“?

— Деветдесет и първа ли? — уточни Настя.

— Именно. Точно това бе едно от стълкновенията с участието на богатия любовник на Славик. Тогава ми попадна за първи път. И както разбирате, вече не съм го изпускал. После с негова помощ разкрих не едно убийство. А той с моя помощ е на свобода. Ако не го пасях с четири очи, отдавна да е в панделата.

— Е, какво ще кажеш, недоверчива колежке — попита тържествуващо Коротков. — Убеди ли се, че нищо не сме объркали? Разбра ли най-сетне, че Черкасов е човекът, който ни трябва?

— Да — отвърна разсеяно Настя, докато си рисуваше върху белия лист някакви непонятни криволици. — Да. Да. А къде държи всичките?

— Ще ги намерим — заяви оптимистично Юра. — Можеш да не се съмняваш.

На другия ден излезе от строя колективната телевизионна антена, поставена на покрива на кооперация от улица „Муранов“. Почти веднага дойдоха от сервиза, телевизионните техници поработиха трийсетина минути на покрива, след което заявиха, че някъде самоволно е включена кабелна телевизия и това създава проблеми за приемането на сигнала от колективната антена. За да се разбере къде е включено и какъв е характерът на смущенията, трябва да се проверява от апартамент на апартамент. И тръгнаха. Това отне много време, затова пък след проверката всички телевизори работеха като нови.

Десет минути след като техниците си отидоха от улица „Муранов“, Настя Каменска научи, че обитателят на четирийсет и първи апартамент има обикновен телевизор с видео от най-евтините, а също четиринайсетте търсени касети са грижливо подредени на лавицата под телевизора.

След още два часа стана известно, че Михаил Ефимович Черкасов няма нито вила, нито втори апартамент. Във връзка с това бе решено няколко дни Черкасов да се следи плътно. По документи е едно, а всъщност… Все пак трябва да съществува някъде това проклето място, където държи заключени нещастните заложници на сексуалните си пристрастия. Мястото, в което може би още има живи момчета.

Наблюдението се водеше непрекъснато, но минаха пет дни, а нямаше никакви резултати. Сутрин Черкасов отиваше на работа в Перово, цял ден ходеше по адреси, изпълняваше поръчки, вечер се връщаше вкъщи. Отбиваше се в магазини. Надничаше във видеотеките, интересуваше се от най-новите заглавия, веднъж намери филма, който го заинтересува, и го взе под наем. При това съобщи „улична“ фамилия: Владимиров — „Първа Владимировска“ минаваше близо до спирка „Перово“ на метрото, така че Черкасов бе верен на репертоара си.

С какво се занимава Михаил Черкасов? Поправя мелничките за кафе на съседите и магнетофоните, гледа видео. За тия пет дни два пъти се среща със свой познат партньор в неговия апартамент и си плати според тарифата. И нищо друго. Не скиташе по улиците, не оглеждаше мургавите тъмнокоси юноши със семитски тип лице. Не посещаваше никакви изоставени преди събарянето къщи, нито мазета. За петте дни не направи нищо, което да позволи да твърдят: да, той отвлича юношите и ги държи под ключ.

— Какво пък — констатира полковник Гордеев след петте дни наблюдение, — в крайна сметка можем да сме сигурни, че през тия дни не е отвлякъл и не е убил никого. Какво ще правим по-нататък? Има ли предложения?

— Аз бих го задържал — каза Селуянов. — А защо не? Имаме достатъчно доказателства за кражбата. И ще го арестуваме за кражба. А после ще видим как ще го обработваме.

— А ти какво ще кажеш? — обърна се Гордеев към Настя. — Съгласна ли си с Николай?

— Не — твърдо каза тя. — В никакъв случай. Ами ако не си признае? Представете си: някъде тези нещастни момчета са заключени, може би умират, може би имат нужда от помощ, но ние не знаем къде са. А Черкасов ще мълчи. И какво ще правим? Ще си признае за кражбата, ще се разкае, ще бъде осъден. Много е възможно съдът да го изпрати в затвора. А момчетата? Помисли ли за тях?

— Да бе, просто така ще мълчи — презрително изрече Селуянов. — Кой е той? Джеймс Бонд? Йохан Вайс? Обикновен педераст, който никога не е помирисвал истински страх. Виж, Славка, за когото ви разказвах, е преминал през толкова неприятности и пак не може да мине в глуха защита. Не мисли, че е толкова лесно: да мълчиш на разпитите. Само в книжките е толкова просто. Мълчи ли, мълчи, чест и хвала за него. Нужна е мощна психологическа подготовка. А откъде такива качества при Черкасов? Не е учил в разузнавателна школа.

— Коля, ти си прав — тихо рече Настя. — Знам, че е много трудно да мълчиш и не всеки го умее. Но непрекъснато си мисля за най-лошото. Ами ако изведнъж Черкасов умре?

— Тоест как ще умре? — не разбра Селуянов. — За какво да умира?

— За нищо. Умира и толкоз. Не му издържа сърцето. Или има някакъв вроден порок, за който и той не е знаел. В един прекрасен момент тъничката сърдечна преграда се спуква — и край. Моментална смърт. И нищо не може да се направи. И няма никаква профилактика за такива случаи. Представи си: ние задържаме Черкасов по подозрение за извършване на кражба, без да разберем къде се намират момчетата. А Черкасов умира в ръцете ни. И ако се окаже, че някой от тях е умрял, защото прекалено дълго сме ги търсили и не сме отишли навреме на помощ, как ще живееш занапред? Какво ще правиш с чувството си за вина? Докато той е на свобода, имаме шанс. Когато го затворим в килията, рискуваме да изгубим шанса безвъзвратно.

— Съгласен — кимна с голата си глава Виктор Алексеевич. — Между другото имате ли версия защо за пет дни нито веднъж не е навестил пленниците си, ако ги има?

— Има два варианта — обади се Настя. — Или е усетил, че го следим, или в дадения момент няма пленници. Към днешна дата се издирват четири момчета московчани с подходящ тип външност, но след намирането им ще се разбере дали са били именно в ръцете на Черкасов. Ако е усетил следенето и затова не ги посещава, това също е лошо. Нали не знаем какъв режим е организирал. Може би носи продукти за две-три седмици и повече наркотици, тогава не е толкова страшно. Но ако момчетата са напълно безпомощни и нямат храна, а Черкасов не отива при тях, защото е видял след себе си „опашка“, тогава вината е изцяло наша.

— И какво излиза? — обади се Коротков. — Ако в момента няма пленници, наблюдението е безсмислено. Можем да вървим след него до второто пришествие, но той пак няма да ни заведе до мястото. Просто няма какво да прави там. А нали там трябва да има улики, без които няма за какво да разговаряме с него.

— Юра, ти хем си прав, хем не си — отговори Гордеев. — Той е маниак. И рано или късно ще сгреши. Дори ако е забелязал следенето. Дори ако никого не крие. Все едно, ще сгреши, защото непременно настъпва момент, когато няма да е в състояние да се справи с чувствата си. И тогава ще излезе на лов. Но ти, разбира се, си прав, че можем да чакаме до второто пришествие. И дори повече. Настася, вземи утре от следователя всички заключения на експертите от изследването на дрехите на труповете, виж има ли нещо интересно от гледна точка на връзка с Черкасов. Коротков, сега не следиш Черкасов, той може да те познае, щурчо такъв, заеми се по-сериозно с четирите момчета, за които говори Анастасия. Може да успеем да установим точно, че те не са при Черкасов, тогава поне няма да се страхуваме, че ще загинат изключително заради нашето следене и защото Черкасов ни е забелязал. Селуянов, за теб и Свалов — най-черната работа.

— Както винаги — измърмори Николай.

— Не роптай. Трябва да измислите солидна легенда за пред агентите. Слава богу, Черкасов съвсем официално е заподозрян в кражба и според рапорта го следят външни агенти, но никой няма да разбере от какъв зор трябва толкова дълго да се върви по петите му, вместо да бъде арестуван. Вашата задача е да направите така, че никой да не се чуди. Настася, напоследък не си говорила нищо за „Мечта“-та. Какво, изостави ли тази линия?

— Изоставих я — призна Настя. — Има много друга работа. И после, щом намерихме Черкасов, тогава нуждата от „Мечта“ отпада.

— Напразно мислиш така. — Гордеев поклати укорително глава. — Не пренебрегвай резервните варианти, всичко се случва в тоя живот.

Настя разбираше, че началникът е прав. Мина цяла седмица, откакто Льоша й предаде, че е звънял Якимов. Не става да изчезва така — създаде легенда — бъди добра да я следваш. Отпадна необходимостта — измъкни се предпазливо, без да караш хората да се измъчват с догадки и подозрения.

Генадий Свалов не обичаше да работи в събота, това си личеше по всичко. Настя се чудеше как се изхитрява да работи в криминалната милиция и да си докарва по два почивни дни в седмицата. Това не би допуснал нито един началник. Сигурно Гена умее да се прави, че работи, а в същото време се занимава със свои неща, изкарва пари. Затова когато му съобщиха, че в събота трябва да отиде заедно с Настя в „Мечта“, младият оперативник не можа да скрие недоволството си.

— Облечи се подходящо — предупреди го Настя, — трябва да изглеждаш като сътрудник от заслужаваща доверие фирма. И ще се наложи да отидем с твоята кола, все пак е по-прилична.

От двадесетте семейства, които живееха във вилите на „Мечта“, почти всички бяха изразили желание да се възползват от услугите на застрахователите. Бяха се отказали само трима, в това число Соловьов. Настя се учуди. Струваше й се, че Владимир трябва да се чувства особено уязвим.

— Защо не искаш да застраховаш къщата си? — попита тя, след като изпрати Свалов да оглежда вилите и да се запознава с обитателите им.

— Вече ти казах: няма какво да ми вземат. Домът ми не представлява никакъв интерес за крадците.

— Е, крадците невинаги са добре осведомени — отбеляза Настя. — Може да им се стори, че си състоятелен човек и тук ще ударят кьоравото. А когато открият, че са се заблудили, ще бъде късно. Вратите и прозорците повредени, мебелите счупени, самият ти изплашен до смърт. Като не намерят нищо, могат да започнат да те измъчват с надеждата, че ще им кажеш къде си криеш парите. Не се ли страхуваш?

— А ти не ме плаши — усмихна се Соловьов, — тогава няма да се страхувам.

Настя го бе предупредила предварително, че ще дойде, сигурно затова в къщата не бяха нито Марина, нито помощникът Андрей. Изобщо този път всичко бе някак различно. Отначало Настя помисли, че това усещане възникна у нея заради отсъствието на помощника, чието зле прикрито негативно отношение бе повече от ясно. Но после разбра: всичко идва не от помощника, а от самия Соловьов. Той бе някак объркан, угнетен и ужасно самотен.

— Какво ти е, Володя? — попита тя, когато разбра, че разговорът не върви, каквато и тема да подхващаха. — Разстроен ли си от нещо?

Той вдигна измъчените си очи към Настя и се усмихна напрегнато:

— Всичко е наред. Не ми обръщай внимание.

— Но нали виждам, че не е наред. Дразни ли те моето присъствие? Извинявай, но ще се наложи да остана у вас, докато нашият сътрудник оглежда вилите.

— Тъгувах без теб — изведнъж изтърси той. — Не можех да си представя, че ще тъгувам толкова. — Той хвана ръката й и я поднесе към устните си, после притисна студените й пръсти към горещата си буза. — Смешно ли е? Стана ми необходима точно тогава, когато вече не съм ти нужен.

— Ако беше така, нямаше да идвам при теб — меко възрази тя.

Тя виждаше себе си и него с някакъв преценяващ поглед и мислеше, че преди дванайсет години щеше да умре от щастие, ако той направеше това, което направи сега, и кажеше това, което каза. Преди никога не беше целувал ръцете й и не казваше, че тъгува без нея, милостиво и снизходително позволяваше да го обича. Той само търпеше любовта й. А сега? Нима се е влюбил? Настя се опитваше да надникне дълбоко в себе си и да разбере своите чувства. Тържествува ли? Злорадства отмъстително? Или просто се радва, че отдавнашното и болезнено чувство най-сетне среща взаимност? Но за свое учудване не виждаше нищо в сърцето си. Дори топлият му поглед нямаше над нея предишната власт. А само преди две седмици се поддаваше на обаянието му…

— Лъжеш ме — каза Соловьов, без да пуска ръцете й. — Не съм ти нужен. Не знам защо идваш при мен. Много искам да вярвам, че не е от съжаление, но не намирам друго обяснение. Настюша, нямам нужда от съжаление. При мен всичко е наред.

— А сега ти ме лъжеш. Ако при теб всичко бе наред, нямаше да тъгуваш. Може би просто ти трябва жена? Все едно каква, не е задължително да съм аз.

— Имам жена. Но имам нужда от теб. Но това не те задължава с нищо. Малко ли хора са ми нужни. Това съвсем не означава, че трябва веднага да зарежеш мъжа си.

Настя едва се сдържа да не прихне. Дори в такава сложна ситуация Соловьов си оставаше същият — самоуверен мъжкар. Откъде го измисли, че като повярва в чувствата на бившия си възлюбен, ще поиска да зареже мъжа си? И то веднага. Ако не беше инвалид, щеше да му каже всичко, което мисли, без да подбира особено изразите и без да се притеснява. Интересно за коя жена говори? Преди две седмици твърдеше, че няма дама на сърцето. Лъгал е? Или дамата се е появила през тези две седмици? Да не е прелестната Марина…

— А жената, която имаш, не ти ли допада? Защо съм ти аз?

— Няма да я обсъждам с теб — отвърна решително Владимир Александрович. — Но искам да знаеш: мога всеки момент да се разделя с нея.

— Заради мен?

— Да. Заради теб.

— Соловьов, аз не заслужавам такива жертви. — Настя внимателно освободи ръката си и бръкна в чантата за цигари. — Аз съм скучна делова жена, напълно лишена от романтизъм, както ти справедливо отбеляза. Не се чувстваш добре с мен. Винаги съм била малко суховата, а сега съм станала просто твърда като парче хляб отпреди две седмици. Трябва ти жена, която да те обожава, а аз вече съм отвикнала да го правя.

— Не си права. Имам жена, която ме обожава. Но ми трябва жената, която аз да обичам. Но нашите препирни са безсмислени. Не ти трябвам и ще се наложи да се примиря. Макар, да си призная, ти ми даде надежда. Жестоко е от твоя страна.

— Не е вярно, Володя. Не съм ти давала никакви надежди. Първия път ти казах честно: трябва да разбера дали съм се освободила от теб. И нищо друго.

— Значи съм те разбрал неправилно.

— Значи неправилно.

— Но нали скучаеше без мен, нали сама ми го каза по телефона.

Настя почувства убийствена умора. Умори се да търси маниака. Умори се от Соловьов и безцелния разговор, който няма да доведе до нищо. Разбираше бившия си възлюбен, всяка негова подбуда, всяка мисъл, сякаш виждаше през него. И прекрасно знаеше, че не става дума за любов, а за самолюбие. Иска да я опитоми, да я държи за юздичката. Преди много години тя първа отстъпи, когато разбра, че той не я обича. И в очите му това изглежда така, сякаш тя го е изоставила, макар сигурно да е изпитвал огромно облекчение след случилото се. Сега иска да си върне загубеното, поне пред себе си. Нека го е изоставила, но са минали много години и дойде сама, допълзя почти на колене. С годините той изгуби интерес към лесната плячка, иска да я завоюва — пораслата, силната, самостоятелната, и да се гордее със себе си. Тя знаеше, че Владимир Соловьов е от категорията хора, които не обичат партньора си като такъв, а себе си в романа с този партньор. Той можеше да се увлече по бедна просякиня, би я хранил и обличал и ще се обича в тази ситуация заради благородството, щедростта и оригиналността на избора. Нужно му е да се любува на себе си, така беше и преди, но сега е станало много видимо.

Когато се появи Свалов, Настя въздъхна облекчено. Слава богу, може да се сбогува и да тръгва. Пред непознатия млад човек Владимир Александрович не започна да задава настойчиви въпроси кога пак Настя ще се появи и това напълно я удовлетворяваше.

— Е, разказвай — каза тя, когато колата на Свалов излезе на шосето. — Колко къщи огледа?

— Как — колко? — учуди се Свалов. — Всички.

— Седемнайсетте? — недоверчиво попита Настя.

— Разбира се.

Тя прекара у Соловьов два часа и половина. Излиза, че Свалов е отделял на всяка вила по-малко от десет минути. Това на нищо не прилича.

— Поне разбираш ли колко е несериозно това? — попита сърдито тя. — Представител на уважаваща себе си фирма не може да огледа една двуетажна къща за десет минути. Трябваше да го направим на три-четири пъти, да разпитваме подробно жителите за всички дреболии. Но най-главното — трябваше да съберем сведения за тези, които не искат да се застраховат, да изясним причините за отказа. Поне това направи ли?

Свалов мълчеше навъсено, без да отделя поглед от пътя.

Ясно. Нищо не е направил. Искал е по-бързо да стовари от плещите си задачата и да хукне на свобода по своите си работа.

— Ще трябва да идваме утре пак. И в понеделник също — спокойно произнесе Настя, решила да не чете лекции, да не дърпа уши.

— Докога ще се занимаваме с това! — отвърна раздразнено той. — Престъпникът е открит, а вие, вместо да го задържите и обработите, ме карате да си губя времето неизвестно за какво. Това са глупости.

Настя не искаше да се кара с него, затова реши да бъде максимално вежлива и миролюбива.

— Нали беше вчера на съвещанието и чу всичко. Струваше ми се, всички се разбрахме — рано е за задържането на Черкасов, преди да сме намерили мястото, където е държал и продължава да държи момчетата. Ако не си съгласен с това, защо мълча вчера? Имаше възможност да се изкажеш. Дай да обсъдим сега съображенията ти.

— Нямам съображения — измърмори Генадий. — Жал ми е за загубеното време. Съвсем си изоставих основната работа с тоя ваш Черкасов.

— Хайде потрай още малко — помоли го дружелюбно Настя.

— Повярвай, работата си заслужава усилието.

Когато се върнаха на „Петровка“, всичко в нея продължаваше да кипи от негодувание и злост, макар да се сдържаше с всички сили да не го покаже. Нима наистина поколението грамотни и предани на работата ченгета измира, а на тяхно място идват такива като Свалов, равнодушни и мислещи само за себе си? Нали Гена съвсем не е глупав, той е способно момче и мозъкът му работи нестандартно, иначе нямаше да се досети да анализира титрите на четиринадесетте филма. От него може да стане добър оперативен служител, истински добър, стига да поиска. Но това не му е интересно. Защо изобщо е дошъл в милицията?

Генадий Свалов много добре знаеше защо постъпи в милицията. През годината, когато завърши училище, един от московските милиционерски вузове най-сетне разреши прием на неотслужили. Понеже в това време в Карабах кипяха бойни действия, Свалов съвсем не искаше да отиде войник с риск да се окаже на огневата линия. Когато премина в трети курс, икономическите реформи в страната достигнаха етап, когато стана очевидна бързо растящата потребност от юристи, специалисти по гражданско право. И Генадий състави план, според който ще изучава задълбочено правното регулиране на въпросите, свързани с недвижимата собственост, след завършване на вуза ще поработи в милицията, докато излезе от наборната възраст, а сетне ще се впусне в цивилизацията и ще стане юрист във фирма за недвижими имоти. Понеже в рамките на плана му работата в криминалната бе за него принудителна, временна и горе-долу скучна, нищо чудно, че цялото си свободно (или целенасочено освободено) време Свалов посвещаваше на това, което трябваше да стане работата на живота му — сделките с недвижима собственост. Подвизаваше се едновременно в три фирми, като им съставяше различни договори и ги консултираше за сключване на сделки. Разбира се, за тази работа получаваше немалко пари. Но все пак времето не му стигаше за задълбочено юридическо обслужване и Генадий хвърли око на друга длъжност в милицията, където е по-удобно от гледна точка на свободното маневриране. Канеше се да отиде в кадровия апарат, където съботата и неделята са наистина почивни дни, да не говорим, че и работният ден завършва в шест вечерта, а не на другата сутрин. Успя да склони и началника, наистина много трудно, но успя. Сега не пускат лесно от практическата работа, няма кой да разкрива престъпленията. Въпросът за преминаването на старши лейтенант Свалов бе практически решен и началник-отделът каза, че заповедта за откомандироването ще бъде подписана, щом Генадий завърши работата си по убийството, с което се занимаваше в бригадата заедно със сътрудниците на Главно управление.

Нямаше да има проблеми, ако не беше едно обстоятелство. Тази година Генадий не бе излизал в отпуска. И според договора с едната фирма той възнамеряваше да прекара отпуската си делово, макар и не без удоволствие. Ставаше дума да отиде в страна, която през последните години не само се превръщаше интензивно в международен курорт, но и в център на бизнеса. Фирмата, в която Свалов припечелваше допълнително, възнамеряваше да сключи там редица сделки за покупка на земя с цел строителство. Планираше се представителите на фирмата да отидат в страната в средата на май и билетите вече бяха купени, понеже Генадий заяви под клетва, че ще може да си оформи отпуската за тогава. Но за да получи отпуската, трябваше задължително да мине на новата работа. Кадровикът може да бъде пуснат в отпуска практически по всяко време и от всяка дата, а с оперативния състав това ставаше рядко. Излиза, че последователността на действията трябва да бъде следната: завършва бързо работата в бригадата, донася от новото място заповед за откомандироване, взема обходния лист, за един ден решава всички проблеми, ускорява подписването на съответната заповед в Окръжно и Главно управление, дочаква заповедта за назначаване на нова длъжност и веднага пише рапорт за отпуска. И за всичко това — по-малко от месец, а в началото на май има и празници. Тоест съвсем не остава време.

Свалов бе пъргав и практичен човек и направи предварително всичко нужно, за да няма допълнително задържане при придвижването на документите му. Но и работата в бригадата… Тя го спираше и поставяше под съмнение командировката в чужбина. А никак не искаше да подвежда фирмата.