Пазителка на тайните

***

През следващите седмици дневникът не споменаваше Вивиан Дженкинс, нито "въпроса с младия мъж". Кейти Елис вместо това се беше посветила на непосредствените проблеми, свързани с политиката на разпределение на порционите и радиопредаванията относно нахлуването. На 15 април беше изразила притеснение, че Вивиан не ѝ е писала от известно време, но на следващия ден споменаваше за телефонно обаждане от доктор Томалин, който я осведомяваше, че Вивиан не е добре. Интересното беше, че двамата явно се познаваха и че твърдата позиция на Кейти против болницата му не се дължеше на личността на лекаря. Четири дни по-късно пишеше следното:

Днешното писмо много ме обезпокои. Не мога да опиша тона му накратко, а започна ли да цитирам нещата, които причиниха тревогата ми, няма да има край. Затова престъпвам желанията на моята скъпа (непоносима!) млада приятелка, само този път, и няма да изхвърля писмото в огнището още тази вечер.

Лоръл не беше отгръщала страница по-бързо. И ето, на фина бяла хартия и с доста разкривен почерк — написано очевидно страшно набързо — беше писмото от Вивиан Дженкинс до Кейти Елис с дата 23 април 1941 година. Месец преди смъртта ѝ, отбеляза Лоръл мрачно.

Пиша ти от един ресторант край гарата, скъпа Кейти, защото се уплаших, че ако не запиша всичко незабавно, то ще изчезне, а утре ще се събудя и ще открия, че е било плод на въображението ми. Нищо от нещата, които ще ти напиша, няма да ти хареса, но си единствената, на която мога да разкажа, а трябва да споделя с някого. Затова ми прости, скъпа Кейти, и предварително ти поднасям най-дълбоките си извинения за напрежението, което изповедта ми ще предизвика у теб. Ако ми се ядосаш, направи го благо и не забравяй, че аз все още съм твоята малка спътница от кораба.

Днес се случи нещо — тръгвах си от болницата на доктор Томалин и спрях на стълбите да оправя шала си. Кълна се, Кейти, аз не съм лъжкиня, знаеш го, — не се спрях нарочно, но въпреки това, когато чух вратата зад мен да се отваря, знаех, че е младият мъж — споменах ти за него два-три пъти в писмата си, нали, за Джими?

Кейти Елис беше подчертала това изречение и беше написала бележка в полето толкова ситничко и спретнато, че Лоръл прекрасно си представи нацупената ѝ гримаса: споменала го била два-три пъти! Заблудите на любовта не спират да ме изумяват. Влюбена. Коремът на Лоръл се сви от безпокойство, когато отново се съсредоточи над писмото на Вивиан. Нима тя се е влюбила в Джими? Това ли беше преобърнало „безобидния" план с главата надолу?

И наистина беше той. Джими застана до мен на стълбите, където си разменихме няколко думи за забавна случка между децата. Той ме разсмива — забавен е, Кейти, — харесвам забавни хора, а ти? Татко беше много забавен, винаги ни разсмиваше. А после ме попита съвсем непринудено може ли да повървим заедно към къщи, понеже сме в една посока, на което аз, противно на здравия разум, се съгласих.

Докато клатиш глава, Кейти (представям си те на малкото бюро под прозореца, което си ми описвала — имаш ли свежи иглики във вазата в ъгъла? Имаш, знам), нека ти обясня защо отговорих така. Вече цял месец следвам съвета ти и се старая да го избягвам, обаче онзи ден той ми даде нещо — подарък в знак на извинение, няма да се разпростирам върху причината, след дребно недоразумение помежду ни. Няма да ти описвам снимката тук, само ще кажа, че той сякаш беше прозрял в душата ми и беше зърнал света, който съм скътала още от малка.

Отнесох снимката у дома и бдях над нея като ревниво дете, вадех я при всяка възможност, вглеждах се във всеки детай, преди да я заключа в тайния стенен шкаф зад портрета на баба във втората спалня — точно както би сторило хлапе със скъп предмет просто защото, като го скрие, като го запази само за себе си, предметът става още по-скъп. Чувал ме е да разказвам приказки на децата в болницата, разбира се, така че надали има нещо "вълшебно " в избора на този подарък, но той въпреки това ме трогна.

Думата "вълшебно" беше подчертана и беше станала повод за поредната бележка на Кейти Елис:

Точно каквото намеква е: познавам Вивиан и знам колко дълбоко вярва. Едно от нещата, в които работата ми ме е убедила най-силно, е фактът, че човек никога не се отърсва изцяло от убежденията си от детството — те може за известно време да потънат по-надълбоко, но при нужда неизменно се завръщат и овладяват душата, която са формирали.

Лоръл се замисли за детството си, зачуди се дали думите на Кейти са истина. Родителите ѝ я бяха научили не толкова на религиозни, колкото на семейни ценности, най-вече майка ѝ — тъжно бе споделила с децата си, че твърде късно е осъзнала колко важно нещо е семейството. Лоръл трябваше да се съгласи, че въпреки добронамерените препирни семейство Никълсън се обединяваха в мигове на нужда точно както ги бяха научили в детството.

Може би неотдавнашното ми неразположение ме е направило по-безразсъдна от обикновено — след седмица в тъмната спалня с прелитащите в небето германски самолети, с Хенри, който седи до леглото ми вечер и настойчиво стиска ръката ми, за да се оправя, се чувствам страхотно отново да изляза навън, да вдишвам свежия лондонски въздух през пролетта. Едно отклонение — не ти ли се струва забележително, Кейти, че целият свят е въвлечен в безумието на войната, а цветята, пчелите и сезоните си карат постарому, с разбиране и търпение чакат човечеството да се опомни и да забележи колко красив е животът? Странно е, но обичта и копнежът ми по света неизменно се усилват, когато отсъствам от него. Удивително е, не си ли съгласна, как човек се мята между отчаянието и ликуващия копнеж и как дори в тези мрачни дни откриваме щастие в най-дребните неща?

Каквато и да е причината, той ме помоли да повървим заедно, а аз се съгласих и си позволих да се смея. Смях се, защото той ми разказваше забавни истории, и всичко беше толкова лесно и леко. Дадох си сметка колко отдавна не съм се наслаждавала на това тъй простичко удоволствие: нечия компания и разговор в слънчев следобед. Жадувам за такива наслади, Кейти. Вече не съм момиче — аз съм жена и искам разни неща, неща, които не мога да имам, но е човешко нали, да копнеем за онова, от което сме лишени?

Какви неща? От какво е била лишена Вивиан? Не за пръв път Лоръл остана с усещането, че пропуска важно парченце от мозайката. Прелисти текстовете в дневника следващите две седмици, докато отново не стигна до място, където бе спомената Вивиан, с надеждата нещата да ѝ се изяснят.

Тя продължава да се среща с него в болницата, което е достатъчно зле, но и на други места, когато би трябвало да работи в столовата на доброволките или да изпълнява домашните си задължения. Увещава ме да не се npuтеснявам, че той е, приятел, нищо повече И като доказателство споменава годеницата на младия мъж: "Той е сгоден, Кейти, двамата много се обичат и планират да се преместят в провинцията след края на войната, ще си намерят голяма стара къща и ще я напълнят с деца, така че няма опасност да наруша брачната си клетва, от което явно се опасяваш."

Свят се зави на Лоръл при тези думи. Вивиан пишеше за Дороти, за майка ѝ. За миг пресичането на информацията за миналото и на личното преживяване ѝ въздейства съкрушително. Свали очилата и потърка челото си, вперила поглед в каменната стена отвън.

После остави Кейти да продължи:

Тя знае, че не се опасявам само от това, момичето умишлено се преструва, че не разбира тревогите ми. Не съм наивна, съзнавам, че годежът на този млад мъж не е никаква пречка за човешкото сърце. Не познавам неговите чувства, но достатъчно добре познавам Вивиан.

Поредната прекомерна тревога на Кейти, а Лоръл още не бе разбрала причината: Вивиан намекваше, че загрижеността на Кейти се дължи на строгите възгледи на Кейти относно порядъчното съпружеско поведение. Дали пък Вивиан нямаше навика да изневерява? Не разполагаше с много сведения, но Лоръл почти вложи в думите на Кейти вероятността за по-колоритни романтични простъпки от страна на Вивиан — само защото така ѝ се искаше.

А после Лоръл се натъкна на текст, написан два дни по-късно, който я накара да се запита дали Кейти още от самото начало не беше усетила някак, че Джими представлява заплаха за Вивиан:

Ужасна новина от войната: снощи бомба улучи Уестминстър — и Абатството, и Парламента. Отначало всички помислиха, че Биг Бен е разрушен! Тази вечер вместо да чета вестник или да слушам радио, реших да подредя бюфета в дневната, за да направя място за новите си учителски бележки (признавам, че съм същинска вехтошарка — и се срамувам от това, иска ми се да бях по-подредена домакиня, както съм подредена в мислите си), и се натъкнах на забележителна сбирка от джунджурии. Сред тях беше едно писмо от чичото на Вивиан отпреди три години. Освен че описваше нейната "приятна отстъпчивост " (тези думи ме подразниха и днес вечерта, както навремето — той изобщо не познаваше истинската Вивиан!), беше приложил снимка, която още си стоеше сгъната заедно с писмото. На нея Вивиан е седемнайсетгодишна и е истинска красавица — помня, че като я видях навремето, си помислих, че прилича на героиня от вълшебна приказка, може би на Червената шапчица: големи очи, извити устни и все още прямия поглед на дете. Помня също надеждата си в гората да не я дебне някой голям и лош вълк.

Озадачих се, задето писмото и снимката се появяват точно днес. Права бях последния път, когато ме споходи едно от моите "предчувствия". Тогава не предприех нищо, за което вечно ще съжалявам дълбоко, но няма да стоя безучастно и да гледам как младата ми приятелка допуска още една грешка с катастрофални последици. Тъй като не мога да изразя тревогите си писмено, както ми се иска, ще отида в Лондон и ще се срещна с нея лично.

Явно беше предприела това пътуване — и то незабавно, — защото два дни по-късно беше написала в дневника си следното:

Бях в Лондон и се оказа по-зле, отколкото се опасявах. За мен е очевидно, че скъпата ми Вивиан се е влюбила в младия мъж, Джими. Разбира се, тя не го призна, твърде опитна е за това, но аз я познавам от дете, затова го прочетох във всяко нейно изражение, чух го във всяка неизречена фраза. А още по-лошото е, че тя беше изоставила всякаква предпазливост, неведнъж беше посещавала младия мъж у дома, където той живее заедно с клетия си баща. Твърди, че всичко е "невинно", на което аз възразих, че такова не съществува и подобно разграничение няма да ѝ бъде от полза, ако ѝ се наложи да дава обяснение за тези посещения. Тя ми отговори, че няма да се откаже — упорито дете, — а аз мобилизирах цялото си хладнокръвие и заявих: "Скъпа моя, ти си омъжена Освен това ѝ напомних за клетвата, която е положила пред съпруга си в църквата в Нордстром, че ще го обича, ще го почита и ще му се подчинява, докато смъртта ги раздели, и така нататък. О, няма скоро да забравя как ме погледна тя тогава, разочарованието в очите ѝ, когато отвърна, че не разбирам.

Прекрасно разбирам какво е забранена любов и ѝ го казах, обаче тя е млада, а младите си въобразяват, че само те са способни на силни чувства. С тъга отбелязвам, че се разделихме сърдити — направих последен опит да я убедя да се откаже от работата си в болницата, но тя отказа. Напомних ѝ, че трябва да се грижи за здравето си, тя отклони това съображение. Да разочароваш човек като нея — чието лице сякаш е излязло изпод четката на художник, — е равносилно на това да се чувстваш толкова виновен, все едно си изкоренил цялата доброта от света. Ала няма да се откажа — остава ми един последен коз. Рискувам да си навлека възмущението ѝ за вечни времена, но докато влакът ми напускаше Лондон, реших да пиша на въпросния Джими Меткалф и да му обясня каква вреда нанася. Може би той, за разлика от нея, ще прояви нужната предпазливост.

Слънцето беше започнало да залязва и в читалнята с всяка изминала минута ставаше по-тъмно и по-студено. Очите на Лоръл я боляха от безспирното взиране в четливия, но ситен почерк на Кейти Елис през последните два часа. Облегна се назад и затвори очи, а в главата ѝ звучеше гласът на Кейти. Дали беше написала писмото до Джими и то ли беше осуетило плановете на майка ѝ? Дали онова, което Кейти беше решила да му каже в писмото — явно според нея достатъчно убедително, за да го принуди да се откаже от приятелството, от което Вивиан не желаеше да се откаже, — не бе предизвикало разрива между мама и Джими? Ако беше роман, замисли се Лоръл, точно така би станало. Беше художествено убедително двама влюбени да бъдат разделени тъкмо от онова, което са кроили да извършат, за да си осигурят споделено щастие. За това ли си мислеше майка ѝ онзи ден в болницата, когато посъветва Лоръл да се омъжи по любов, да не чака, че нищо друго няма значение? Дали Дороти не бе чакала прекалено дълго и междувременно друга жена не бе отмъкнала любимия ѝ?

Лоръл се досещаше, че някое конкретно качество на Вивиан Дженкинс я превръщаше в най-неподходящия човек, срещу когото Дороти и Джими да скроят лукав план. Дали просто Вивиан не се бе оказала най-подходящата жена, в която да се влюби Джими? Или пък Лоръл интуитивно беше напипала нещо друго? — Кейти Елис — дъщеря на свещеник до последната фибра на тялото си — очевидно се тревожеше, че Вивиан може да престъпи брачната си клетва, обаче имаше и още нещо. Лоръл се зачуди дали Вивиан не е била болна. Кейти си падаше паникьорка, обаче загрижеността ѝ за здравето на Вивиан намекваше по-скоро, че приятелката ѝ е хронично болна, а не жизнена млада жена на двайсет и няколко. Самата Вивиан също споменаваше за "отсъствия" от външния свят, през които съпругът ѝ Хенри бдял до леглото ѝ и галел ръката ѝ, докато се възстанови. Дали пък Вивиан Дженкинс не е страдала от заболяване, което я е направило по-уязвима за външния свят, отколкото би била иначе? Дали не беше преживяла някакъв срив, емоционален или физически, който можеше отново да я връхлети?

Или пък — изведнъж Лоръл изпъна гръб на бюрото си — е преживяла поредица от помятания след сватбата си с Хенри? Това със сигурност би обяснило любящите грижи на съпруга ѝ и до известна степен дори копнежа на Вивиан да излезе от къщи, когато се възстанови, да се откъсне от дома на съпружеското си нещастие и да направи нещо повече от онова, на което е способна в действителност. Би могло да обясни тревогата на Кейти Елис, че Вивиан работи с деца в болницата. Това ли беше? Дали Кейти се безпокоеше, че тъгата на приятелката ѝ ще се задълбочи, ако нещо постоянно ѝ напомня за нейното безплодие? В писмото си Вивиан споменаваше, че е присъщо на човешката природа и на нейната собствена да жадува тъкмо за онова, което не може да има. Лоръл беше сигурна, че Вивиан е намислила нещо — дори евфемизмите на Кейти подсказваха тази тема по онова време.

На Лоръл ѝ се искаше да може да потърси отговорите на повече места. Хрумна ѝ, че машината на времето на Джери би била най-полезна в момента. За жалост, разполагаше само с дневниците на Кейти. Прочете още няколко текста, от които ставаше ясно, че приятелството на Вивиан и Джими се задълбочава въпреки несекващите опасения на Кейти, а после внезапно, на двайсети май се разбираше, че в писмо Вивиан се е зарекла да престане да се среща с Джими, че е време той да започне нов живот и че тя му желае всичко най-хубаво и се сбогува с него.

Лоръл стаи дъх и се запита дали в крайна сметка Кейти е изпратила писмото на Джими и дали написаното там не стои в основата на тази внезапна промяна. Противно на всичко ѝ беше мъчно за Вивиан Дженкинс — макар да съзнаваше, че в приятелството ѝ с Джими се крие нещо повече от видимото, Лоръл не можеше да не съчувства на младата жена, която се радваше на толкова малко. Запита се дали симпатията ѝ не се дължи на факта, че знае каква съдба очаква Вивиан, но дори мнението на Кейти, която държеше приятелството на довереницата ѝ с Джими да престане, беше противоречиво, когато това накрая се бе случило:

Тревожех се за Вивиан и исках връзката ѝ с младия мъж да бъде прекратена, а сега страдам под бремето на осъщественото си желание. Получих писмо със съвсем малко подробности, но никак не ми е трудно да разчета тона му. Тя се е примирила. Отбелязва само, че съм имала право, че приятелството им е приключило и че не бива да се притеснявам, защото всичко се подредило прекрасно. Бих приела отчаянието или гнева ѝ. Но покорният тон на писмото ме обезпокои. Опасявам се, че той вещае зло. Очаквам следващото ѝ nucмо и се надявам състоянието ѝ да се подобри, но ще продължа да се придържам към убедеността си, че постъпката ми бе продиктувана от най-основателни причини.

Следващо писмо обаче нямаше. Вивиан Дженкинс бе починала три дни по-късно, факт, регистриран от Кейти Елис с предвидима дълбока скръб.

***

Трийсет минути по-късно Лоръл крачеше бързо по притъмнялата морава на Ню Колидж към автобусната спирка, замислена над всичко, което беше прочела, когато телефонът зазвъня в джоба ѝ. Номерът на екранчето не ѝ бе познат, но веднага вдигна.

— Лол?

— Джери?

— А, чудесно, улучил съм номера ти.

Лоръл се напрягаше да го чуе, защото отсреща беше много шумно.

— Джери, къде си?

— В Лондон. В телефонна кабина на Флийт Стрит.

— Наистина ли в града са останали работещи телефонни кабини?

— Явно. Освен ако не съм в машината на времето Тардис и не съм загазил здравата.

— Какво търсиш в Лондон?

— Издирвам доктор Руфъс.

— А? — Лоръл запуши с ръка другото си ухо, за да го чува по-добре— И какво, намери ли го?

— Да. Поне дневниците му. Лекарят е починал от инфекция към края на войната.

Сърцето на Лоръл туптеше бързо и тя прескочи преждевременната смърт на доктора. В желанието си да разплете тази загадка не можеше да си позволи повече състрадание.

— И какво? Какво откри?

— Не знам откъде да започна.

— От най-важното. И побързай, моля те.

— Чакай малко. — Тя го чу да пуска монета в телефона. — Там ли си?

— Да, да.

Лоръл спря под оранжевата светлина на една улична лампа, а Джери каза:

— Никога не са били приятелки, Лол. Според доктор Руфъс мама и Вивиан Дженкинс изобщо не са били приятелки.

— Моля? — Реши, че не го е чула правилно.

— Дори почти не са се познавали.

— Мама и Вивиан Дженкинс ли? Какви ги говориш? Видях книгата, снимката… разбира се, че са били приятелки.

— Мама е искала да са приятелки — съдейки по онова, което прочетох, тя е искала едва ли не да бъде Вивиан Дженкинс. Била е обсебена от представата, че двете са неразделни — "сродни души", така се изразявала, но всичко е само нейна измислица.

— Но… аз не…

— И после се случило нещо — не е ясно точно какво, — но Вивиан Дженкинс направила нещо, което накарало мама да проумее, че изобщо не са близки приятелки.

Лоръл си помисли за спора, споменат от Кити Баркър: между двете се бе случило нещо, заради което Дороти била в ужасно настроение и твърдо решена да си отмъсти.

— Какво, Джери! Знаеш ли какво е направила Вивиан?

Или какво е отнела.

— Чакай малко. По дяволите, монетите ми свършиха. — Разнесе се силен шум, докато той преравяше джобовете си и несръчно подмяташе слушалката. — Връзката ще прекъсне, Лол…

— Обади ми се пак. Намери още монети и ми се обади отново.

— Късно е, нямам повече монети. Скоро пак ще ти звъни. Пристигам в Грийнейкърс…

Връзката прекъсна и Джери изчезна.

27

Лондон, май 1941 г.

Джими се чувстваше страшно неловко, когато за пръв път заведе Вивиан при баща си у дома. Тясната им стаичка изглеждаше достатъчно зле и в собствените му очи, но като си я представи през нейните, половинчатите мерки, които беше взел, за да ѝ придаде известен уют, му се сториха отчайващи. Наистина ли беше решил, че като покрие дървения скрин с кърпа за съдове, това ще го превърне в маса? Явно да. Вивиан от своя страна великолепно се преструваше, че няма абсолютно нищо странно в това да пие черен чай от неподходяща чаша, приседнала в края на леглото на стареца, така че предвид всички обстоятелства посещението мина доста добре.

Един от неловките моменти беше упорството на баща му през цялото време да нарича Вивиан "твоята млада дама", а после да попита — с кристално ясен глас — кога двамата възнамеряват да се оженят. Джими поправи стареца най-малко три пъти, преди извинително да вдигне рамене пред Вивиан и да обърне случката в шега. Какво друго му оставаше? Просто старецът беше сбъркал — виждал беше Доли само веднъж, в Ковънтри още преди войната, — така че какво толкова! Вивиан, изглежда, нямаше възражения и бащата на Джими беше щастлив. Много щастлив. Вивиан страшно му допадна. В нейно лице той намери слушател, какъвто беше чакал цял живот.

Понякога, докато наблюдаваше как двамата се смеят на някой спомен на баща му, опитват се да научат Финчи на нов номер или спорят ведро коя е най-добрата стръв за риба, имаше чувството, че сърцето му ще пръсне от благодарност. Осъзна, че от доста време — от години — не е виждал да изчезва тревожната бръчка, врязала се между веждите на баща му, докато той се мъчи да си спомни кой е и къде се намира.

От време на време Джими се улавяше как се опитва да си представи Дол на мястото на Вивиан, как тя поднася нова чаша чай на баща му, разбърква кондензираното мляко точно както той го обича, разказва му истории, а той учудено и доволно клати глава… но, кой знае защо, не успяваше да си я представи. Укори се дори задето опитва. Сравненията бяха безсмислени, съзнаваше го, и не бяха справедливи и към двете жени. Дол би дошла на гости, ако можеше. Работеше до късно в завода за муниции и след това винаги беше изморена — не си клатеше краката. — просто беше напълно естествено да предпочете в редките си свободни вечери да излиза с приятели.

Вивиан. От друга страна, видимо истински се наслаждава на времето, прекарано в тясната им стаичка. Веднъж Джими допусна грешката да ѝ благодари, сякаш му беше направила огромна лична услуга, но тя го изгледа така, все едно си е изгубил ума и попита "За какво?". Озадаченото ѝ изражение го накара да се почувства глупаво и Джими смени темата, като пусна някаква шега, но после реши, че вероятно е схванал всичко погрешно и Вивиан поддържа приятелството си с него единствено заради компанията на стареца. Обяснението му се стори задоволително. Каква друга причина можеше да има за невероятната промяна в поведението ѝ?

Продължаваше да размишлява над това понякога, питаше защо се бе съгласила онзи ден в болницата, когато я беше поканил да се разходят. Не се питаше за причината да я покани — защото, когато Вивиан се върна след боледуването си, той отвори вратата на мансардата и я зърна неочаквано пред себе си, всичко пред очите му грейна. Побърза да я настигне, когато тя си тръгна, отвори рязко входната врата и я завари да стои на стълбите и да оправя шала си. Не беше очаквал Вивиан да приеме, знаеше само, че беше обмислял предложението си, докато траеше репетицията. Искаше му се да прекара повече време с нея не защото Доли му беше заръчала, а защото той харесваше Вивиан и компанията ѝ му беше приятна.

— Имаш ли деца, Джими? — попита тя, докато крачеха един до друг. Вървеше по-бавно от обикновено, все още крехка след болестта, която я беше задържала у дома. Беше забелязал, че Вивиан през целия ден е някак затворена — смееше се с децата както обикновено, но очите ѝ имаха особен поглед, някаква предпазливост, сдържаност, с каквато не беше свикнал. На Джими му дожаля за нея, макар да не знаеше точно защо.

— Не — поклати глава той. И усети как лицето му пламва, когато си спомни колко се беше разстроила тя, когато ѝ зададе същия въпрос. Този път обаче тя направляваше разговора и го притисна:

— Но един ден искаш да имаш, нали?

— Да.

— Едно или две?

— За начало. После още шест.

Тя се усмихна на думите му.

— Бях единствено дете — опита да поясни той. — Беше самотно.

— Ние бяхме четири. Беше шумно.

Джими се засмя на думите ѝ и продължаваше да се усмихва, когато за пръв път осъзна нещо.

— Приказките, които разказваш в болницата — поде той, докато завиваха, и се замисли за снимката, която беше направил за нея, — за дървената наколна къща, за омагьосаната гора и за семейството отвъд воала, те са твоето семейство, нали?

Вивиан кимна.

Джими не беше сигурен какво го накара през онзи ден да ѝ разкаже за баща си — нещо в изражението ѝ, докато говореше за семейството си, приказките, които я беше чувал да разказва и които бяха наситени с вълшебство и копнеж и караха времето да изчезва, внезапната му нужда да сподели с някого. Каквато и да беше причината, той ѝ разказа. Вивиан го обсипа с въпроси и Джими си спомни за първия път, когато я беше видял с децата, за начина, по който забеляза, че ги слуша тя. Когато Вивиан сподели, че би желала да се запознае с баща му, Джими си помисли че просто го е подметнала, както хората подхвърлят нещо, а всъщност си мислят за влака, който трябва да хванат, и дали ще стигнат навреме на гарата. Обаче на следващата репетиция Вивиан повтори молбата си.

— Купила съм му нещо — додаде, — което мисля, че ще му хареса.

И наистина така стана. На следващата седмица, когато Джими се съгласи да я запознае с баща си, тя подари на стареца хубаво парче сепия "за Финчи". Била го намерила на брега, когато с Хенри гостували на издателя и семейството му.

— Тя е прекрасна, Джими — заяви на глас баща му. — Много е красива, като от картина. И е мила. Какво мислиш, да изчакаш и да се ожените, когато отидем на морето ли?

— Не знам, татко — отвърна Джими и стрелна поглед към Вивиан, която се преструваше на силно заинтригувана от неговите снимки, закачени по стената. — Да почакаме, пък да видим.

— Не чакай твърде дълго, Джими, че двамата с майка ти няма да станем по-млади.

— Добре, татко. Най-напред на теб ще кажа, обещавам ти.

По-късно, докато изпращаше Вивиан до спирката на метрото, ѝ обясни за объркването на баща си с надеждата да не се е чувствала твърде неловко.

Тя видимо се изненада:

— Не бива да се извиняваш заради баща си, Джими.

— Да, знам. Просто… не искам ти да се чувстваш неловко.

— Тъкмо обратното. Отдавна не съм се чувствала толкова непосредствено.

Повървяха малко, без да разговарят, после Вивиан каза:

— Наистина ли ще живеете край морето?

— Така планираме — трепна Джими. Планираме. Изрече думата, без да се замисля, и се прокле мислено. Беше му крайно неудобно да чертае пред Вивиан същия този сценарий за бъдещето, който в съзнанието си свързваше с кроежите на Доли.

— И ще се ожениш.

Той кимна.

— Това е прекрасно, Джими. Много се радвам за теб. Тя добро момиче ли е? Ама, разбира се, че е. Глупав въпрос.

Джими се усмихна лекичко, надявайки се да са изчерпили темата, но Вивиан каза:

— Е?

— Какво?

— Разкажи ми за нея — засмя се тя.

— Какво искаш да знаеш?

— Не съм сигурна, вероятно обичайните неща — как се запознахте?

Мислите на Джими се върнаха в кафенето в Ковънтри.

— Аз носех един чувал с брашно.

— И тя не можа да ти устои — подразни го лекичко Вивиан. — Явно не е безразлична към брашното. Какво още? Каква е тя?

— Закачлива — отвърна Джими със свито гърло, — жизнена, изпълнена с мечти. — Разговорът изобщо не му беше приятен, но мислите му се насочиха към Дол: към момичето, което беше зърнал за пръв път, към жената, в която вече се беше превърнала. — Изгуби семейството си след бомбардировка.

— О, Джими! — посърна Вивиан. — Клетото момиче. Сигурно е съсипана.

Състраданието ѝ беше искрено и Джими просто не можеше да го понесе. Срамът му заради измамата, ролята, която вече играеше, мъчителното за него двуличие — всичко това го тласна към искреност.

— Струва ми се, че ти я познаваш.

— Моля? — стрелна го тя с поглед, видимо разтревожена. — Откъде?

— Казва се Доли — стаи дъх той и си спомни колко лошо се бяха развили отношенията им. — Доли Смитам.

— Не. Не познавам никого с това име — видимо облекчена отговори Вивиан.

Джими се озадачи. Знаеше, че двете са приятелки, поне че са били преди, Доли му беше разказала всичко.

— Работите заедно в столовата на доброволките. Преди живееше срещу вас на Кампдън Гроув. Беше компаньонка на лейди Гуендолин.

— О! — досети се Вивиан. — О, Джими! — закова се тя на място, стисна ръката му и очите ѝ притъмняха уплашено. — Тя знае ли, че работим заедно в болницата?

— Не — отговори Джими, ненавиждайки се заради лъжата. Облекчението ѝ беше осезаемо, но едва плъзналата по устните ѝ усмивка бързо бе заменена от нова тревога. Вивиан въздъхна със съжаление и леко притисна пръсти към устните си.

— О, Джими, тя сигурно ме мрази — взря се в очите му Вивиан. — Случи се нещо ужасно… не знам дали ти е споменавала… Преди време тя ми направи огромна услуга, върна ми един медальон, който бях изгубила, но се опасявам, че се отнесох много грубо към нея. Имах тежък ден, случило се беше нещо неочаквано, беше ми зле и се държах нелюбезно. Отидох да я посетя, да се извиня и да ѝ обясня, почуках на вратата на номер седем, но никой не ми отвори. А после старицата почина и всички се изнесоха… стана толкова бързо. — Докато Вивиан говореше, пръстите ѝ се бяха спуснали към медальона и си играеха с него в трапчинката на гърлото ѝ. — Ще ѝ предадеш ли, Джими? Ще ѝ кажеш ли, че не съм искала да се държа толкова нелюбезно с нея?

Джими ѝ обеща. Обзе го необяснима радост след обяснението на Вивиан. То потвърждаваше разказа на Доли, но освен това доказваше, че цялата история, привидната студенина на Вивиан, е само огромно недоразумение.

Повървяха още малко смълчани, потънали всеки в мислите си. После Вивиан попита:

— Защо отлагаш сватбата, Джими? С Доли сте влюбени, нали?

Радостта му помръкна. Искаше му се тя да изостави темата.

— Да.

— Тогава защо не се ожените веднага?

Думите, които му хрумнаха, за да замаскира истината, прозвучаха най-банално.

— Искаме да е идеално.

Тя кимна замислено и додаде:

— А има ли нещо по-идеално от това да се ожениш за човека, когото обичаш?

Може би неприятното и смътно срамно усещане тутакси го тласна към отбранителната позиция, може би се дължеше на дремещите спомени как баща му напразно чака завръщането на майка му, но така или иначе Джими повтори въпроса ѝ:

— Има ли нещо по-идеално от любовта? — и се засмя с горчивина. — Като начало, да знаеш, че си способен да направиш любимия си човек щастлив. Че можеш да осигуриш храна на масата, да отопляваш стаята, да осигуриш покрив над главете си. За нас, които си нямаме нищо, това не е дреболия. Не е толкова романтично, колкото твоята представа, признавам, но такъв е животът, нали?

Лицето на Вивиан беше пребледняло — личеше, че я е засегнал с остротата си, но самият той вече пламтеше от гняв и макар да се сърдеше на себе си, а не на нея, не се извини.

— Имаш право — накрая каза тя с равен глас. — Извинявай, Джими. Беше неуместно и безчувствено от моя страна. Пък и не е моя работа. Ти очерта толкова жива картина — фермата, морето… всичко звучеше толкова прекрасно. Неволно се увлякох в мечтите ви.

Джими замълча. Наблюдаваше Вивиан, докато тя говореше, но сега отмести поглед. Нещо в изражението ѝ беше предизвикало в съзнанието му толкова ясна представа как те двамата, той и тя, заминават заедно към морето, че му се прииска да я спре веднага, на улицата, да обхване лицето ѝ с ръце и да я целуне дълго и силно. Боже! Какво му ставаше?

Джими запали цигара и запуши, крачейки.

— Ами ти? — измърмори той засрамен в опит да оправи нещата. — Какво бъдеще виждаш? За какво си мечтаеш?

— О, не мисля много за бъдещето — махна с ръка тя.

***

Стигнаха до спирката на метрото и се сбогуваха неловко. Джими се чувстваше неудобно, дори гузно. Особено защото трябваше да побърза за уговорената си среща с Доли в "Лайънс". Въпреки това…

— Нека те изпратя до Кенсингтън — провикна се той след Вивиан. — Да се уверя, че си се прибрала благополучно.

Тя хвърли поглед назад към него.

— Ще хванеш ли бомбата, предназначена за мен?

— Ще се постарая.

— Не, благодаря. Предпочитам да се прибера сама.

С тези думи се върна и частица от предишната Вивиан, която крачеше пред него по улицата и дори не се усмихваше.

***

Доли седеше, пушеше и се оглеждаше за Джими през прозореца на ресторанта. От време на време извръщаше поглед от чашата си и поглаждаше бялата кожа на ръкава на палтото си. Всъщност беше твърде топло за кожено палто, но на Доли не ѝ се искаше да го съблича. То я караше да се чувства важна, дори властна, а сега тя се нуждаеше от това повече от всякога. Напоследък изпитваше мъчителното усещане, че нещата се изплъзват между пръстите ѝ и тя започва да губи контрол. Прилошаваше ѝ от тази мисъл, а най-неприятна беше прокрадващата се нощем в съня ѝ нерешителност.

Когато замисли плана, той ѝ се струваше идеален — просто начин да даде урок на Вивиан Дженкинс и в същото време да уреди положението на тях двамата с Джими, — обаче с течение на времето, колкото повече наближаваше моментът Джими да уговори срещата, на която тя щеше да ги снима, Доли забеляза растящото отчуждение помежду им и колко му е трудно да я погледне в очите. Започна да осъзнава, че е допуснала огромна грешка и че изобщо не е трябвало да моли Джими да го направят. В най-мрачните си мигове Доли се опасяваше, че той не я обича толкова, колкото тя — него, че вече не я мисли за изключителна. И тази мисъл истински я плашеше.

Онази вечер се скараха ужасно. Започна се от дреболия, от някакъв неин коментар за Кейтлин Руфъс, за поведението ѝ, когато наскоро излезли на танци с Кити и останалите. Стотици пъти досега беше говорила така, обаче този път думите ѝ предизвикаха разгорещен спор. Доли се слиса от острия тон на Джими, от нещата, които ѝ наговори; посъветва я да си избере по-свестни приятели, след като старите толкова я разочароват, подметна дори, че може следващия път да предпочете да дойде на гости на него и на баща му, вместо да излиза с хора, които явно не харесва. Всичко беше толкова неочаквано, толкова нелюбезно, че тя се разплака на улицата. Обикновено, когато Доли плачеше, Джими разбираше колко е наранена и веднага се опитваше да оправи нещата, но не и този път. Просто кресна „Господи!“ и се отдалечи със стиснати юмруци.

Доли преглътна риданията си, заслушана и изчакваща в тъмното, и отначало не чу нищо. Реши, че наистина е останала самичка, че е прекалила и този път той наистина я е изоставил.

Не беше. Джими се върна, но вместо да ѝ се извини както очакваше Доли, ѝ заяви с глас, който тя едва позна:

— Трябваше да се омъжиш за мен. Дол. Трябваше да се омъжиш за мен, когато те помолих.

Думите му предизвикаха надигането на болезнено ридание в гърлото ѝ и тя проплака:

— Не, Джими, ти трябваше да ме помолиш по-рано!

След това се сдобриха на стълбите на пансиона на госпожа Уайт. Целунаха се за лека нощ предпазливо и учтиво, единодушни, че чувствата им са взели превес, и толкова. Обаче Доли знаеше, че се е случило нещо повече. След това лежа будна цели четири часа, премисляше последните седмици, спомняше си всяка среща с него, какво му е казвала, какво е било неговото поведение и докато всичко това се разиграваше в главата ѝ, тя проумя. Беше заради плана, заради онова, което го беше помолила да стори. Вместо да оправи отношенията им, както се бе надявала, имаше опасност умният ѝ план да развали всичко…

Седнала в кафенето сега, Доли изгаси цигарата си и извади писмото от чантата си. Издърпа го от плика и го препрочете. Предложение за работа от пансиона "Сий Блу". Джими намери обявата във вестника и ѝ я изряза. "Звучи страхотно, Дол — каза ѝ тогава. — Превъзходно място на морето — чайки, солен въздух, сладолед… И аз ще успея да си намеря работа… все ще открия нещо." Доли не си представяше как ще почиства след бледите и ръсещи пясък туристи, обаче Джими ѝ вися над главата, докато не написа писмото, и отчасти неговата категоричност много ѝ допадна. Защо не, реши тя накрая. Джими щеше да бъде доволен, а ако получеше работата, тя винаги можеше тайно от него да я откаже. Тогава Доли смяташе, че не се нуждае от такава работа, не и когато Джими най-сетне уреди снимката с Вивиан…

Вратата на кафенето се отвори и влезе Джими. Личеше си, че е тичал — от нетърпение да я види, надяваше се тя. Доли му махна и го проследи с поглед, докато се доближаваше към масата — тъмният перчем беше паднал на лицето му и той изглеждаше красив, чорлав и никак опасен.

— Здрасти, Дол — целуна я той по бузата. — Малко е топличко за кожено палто, не мислиш ли?

— Добре ми е — усмихна се Доли и поклати глава.

Премести се на седалката в сепарето, но той седна срещу нея и вдигна ръка, за да извика сервитьорката.

Доли го изчака да си поръча чай, но накрая не издържа, пое си дълбоко дъх и каза:

— Хрумна ми една идея.

Лицето му се напрегна и тя усети самокритично бодване, когато забеляза колко бдителен е станал. Пресегна се и нежно го погали по ръката.

— О, Джими, не е нищо такова… — Замълча и задъвка бузата си отвътре. — Всъщност — снижи глас тя — мислех си за онова нещо, за плана.

Той вирна отбранително брадичка и тя побърза да продължи:

— Може би трябва да забравим за всичко — за срещата, за снимката.

— Наистина ли?

Тя кимна и по изражението на Джими отсъди, че е взела правилното решение.

— Изобщо не биваше да те моля… — заизливаха се като каскада думите ѝ, — не разсъждавах трезво. Цялата история с лейди Гуендолин, със семейството ми… явно малко ме е подлудила, Джими.

Той се премести до нея и обхвана лицето ѝ с ръце. Тъмните му очи потърсиха нейните.

— Разбира се, клетото ми момиче.

— Не биваше да те моля — повтори тя, докато той я целуваше. — Не беше честно. Извиня…

— Шшшт! — спря я той и гласът му прозвуча облекчено и по-сърдечно. — Не се притеснявай. Всичко е в миналото. Двамата с теб трябва да оставим всичко в миналото и да гледаме напред.

— Много бих искала.

Той се отдръпна да я погледне, поклати глава и се засмя със смесица от изненада и удоволствие. Превъзходен звук, от който тръпки полазиха по гърба ѝ.

— И аз бих искал — увери я той. — Кажи ми какво ти е хрумнало, канеше се да го споделиш, когато дойдох.

— А, да — развълнувано поде Доли. — Представлението, което репетирате… Би трябвало да съм на работа, но реших, че мога да се измъкна и да дойда с теб.

— Наистина ли?

— Разбира се. Много ще ми е приятно да се запозная с Нела и с останалите, пък и кога друг път ще видя как моето момче изпълнява ролята на Менче-Звънче?

***

Първото и единствено представление на "Питър Пан" на невръстните актьори от болницата на доктор Томалин за сираци от войната пожъна бляскав успех. Децата летяха, сражаваха се и творяха чудеса на прашния таван само с няколко стари чаршафа. Онези, които бяха твърде болни, за да участват, крещяха, примираха от радост и надаваха възгласи, както се полага на въодушевена публика, а в ръцете на Джими Менче-Звънче се представи великолепно. След това хлапетата изненадаха Джими, като смъкнаха нарисуваното пиратско знаме и на негово място поставиха надпис "Славеева звезда", а после изпълниха версия на приказката, която той им беше разказал. Бяха репетирали тайно. Доктор Томалин изнесе реч, след като актьорите за втори път бяха аплодирани, и даде знак на Вивиан и на Джими също да се поклонят. Джими погледна към Доли в публиката, която му махаше, усмихна ѝ се и ѝ намигна.

Притесняваше се, че трябва да я доведе, но вече не си спомняше защо. Сигурно защото предложението ѝ беше породило у него вина заради близостта му с Вивиан тревога, че нещата помежду им може да се развият зле. В мига, в който стана ясно, че няма да успее да я разубеди да не идва, той реши да оправи щетите. Не призна за приятелството си с Вивиан, но вместо това се зае да обяснява как ѝ е потърсил сметка, задето се е държала толкова неучтиво с Доли, когато тя отишла да ѝ върне медальона.

— Говорил си ѝ за мен?

— Разбира се — отговори Джими и хвана ръката на Доли на излизане от кафенето, докато поемаха в затъмнения град. — Ти си моето момиче. Как така няма да говоря за теб!

— А тя какво, призна ли? Каза ли ти колко отвратително се държа?

— Да. — Джими се спря, докато Доли си запали цигара. — Чувстваше се ужасно. Каза, че през онзи ден преживяла нещо неприятно, но това не извинявало поведението ѝ.

На лунната светлина той забеляза как Доли захапа своята трепереща от вълнение долна устна.

— Беше ужасно, Джими — каза тя. — Какви неща ми наговори! И как ме накара да се почувствам!

Той прибра косата ѝ зад ухото.

— Искала да ти се извини, опитала се, но когато отишла в къщата на лейди Гуендолин, нямало никого.

— Идвала е да ме търси?

Джими кимна и забеляза как изражението ѝ се смекчи. Огорчението ѝ светкавично изчезна. Промяната беше шеметна, но не биваше да го учудва. Емоциите на Доли приличаха на хвърчила с дълги върви — тъкмо падне някое, и вятърът подеме следващото в ярки цветове.

След това отидоха на танци, за пръв път от седмици, без проклетият план да им тегне над главите, прекараха си чудесно заедно точно като преди. Смяха се и се шегуваха, а когато ѝ пожела лека нощ и се измъкна от прозореца на долния етаж на пансиона на госпожа Уайт, Джими реши, че в крайна сметка може би не е толкова лоша идея да заведе Доли на представлението.

***

И имаше право. След колебливото начало денят протече по-хубаво, отколкото можеше да мечтае. Когато пристигнаха, Вивиан оправяше платното на кораба. Джими прочете изненада по лицето ѝ, когато се обърна и го видя с Дол, забеляза как усмивката ѝ започва да помръква, преди тя да успее да се овладее, и го прободе тревожно опасение. Вивиан внимателно слезе, докато Джими окачваше бялото кожено палто на Дол, стаил дъх, докато двете се поздравяваха. Само че поздравът мина гладко. Той беше доволен и горд от поведението на Доли. Тя се постара да обърне гръб на миналото и да се държи дружелюбно с Вивиан. Личеше си, че Вивиан също изпитва облекчение, макар да беше по-мълчалива от обикновено и може би не толкова сърдечна. Когато я попита дали Хенри ще дойде да гледа представлението, тя го изгледа така, все едно я е оскърбил, но после си спомни, че съпругът ѝ има много важна работа в министерството.

Слава богу, че Доли притежаваше дарбата да разведрява настроението.

— Хайде, Джими — подкани го тя и хвана Вивиан за ръка, когато децата започнаха да прииждат. — Снимай ни, моля те, двете ти любими момичета.

Вивиан понечи да се възпротиви с думите, че не обича да я снимат, обаче Дол толкова се стараеше, че Джими не искаше усилията ѝ да останат безплодни.

— Обещавам, че няма да боли — каза той с усмивка и накрая Вивиан кимна едва-едва в знак на съгласие.

Аплодисментите най-сетне утихнаха и доктор Томалин съобщи на децата, че Джими е подготвил нещо за всички тях. Съобщението беше посрещнато с нови бурни овации. Джими им махна и се зае да им раздава копия от снимката. Беше я направил преди няколко дни, докато Вивиан боледуваше — всички участници с костюми, застанали в кораба на сцената.

Беше извадил копие и за Вивиан, която я забеляза в далечния ъгъл на мансардата да събира в плетена кошница захвърлените по пода костюми. Доктор Томалин и Майра разговаряха с Доли, затова той се приближи към Вивиан.

— Е — поде, когато застана до нея.

— Е…

— Очаквам страхотни рецензии в утрешните вестници.

— Несъмнено — засмя се тя.

Той ѝ подаде една снимка:

— Това е за теб.

Тя я взе и с усмивка се вгледа в лицата на децата. Наведе се да остави кошницата, блузата ѝ леко се отвори и Джими видя една синина от рамото до ключицата ѝ.

— Дреболия — увери го тя, когато проследи погледа му. И пръстите ѝ бързо придърпаха плата. — Паднах по време на затъмнението, докато отивах в укритието. Блъснах се в една пощенска кутия — а уж са използвали боя, която се вижда в тъмното.

— Сигурна ли си? Изглежда ми сериозно.

— Лесно ми се появяват синини. — Очите ѝ срещнаха неговите и за част от секундата му се стори, че съзира нещо в тях, но после тя се усмихна. — Пък и нали ходя твърде бързо. Все се блъскам в разни неща — понякога дори в хора.

Джими се усмихна, припомняйки си деня на срещата им, но едно дете хвана Вивиан за ръката и я издърпа. Мислите на Джими се насочиха към честите ѝ боледувания, към факта, че няма деца, към нещата, известни му за хората, на които лесно им се появяват синини, и той усети как коремът му се свива.

28

Вивиан приседна в крайчеца на леглото и извади снимката, която ѝ беше дал Джими — онази, направена по време на бомбардировката — с пушека, проблясващите стъкълца и семейството отзад. Усмихна се, впери поглед в нея, после се отпусна назад, затвори очи и подкани съзнанието си да премине границата и да се озове в нейната вълшебна страна. Воалът, искрящите светлинки на дъното на водния тунел, семейството ѝ отвъд, което я чакаше в тяхната къща.

Лежеше и се опитваше да ги съзре, а после се помъчи още по-старателно Безполезно беше. Отвори очи. Напоследък затвореше ли ги, Вивиан виждаше единствено Джими Меткалф. Падналата над челото му тъмна коса, потрепването на устните му, когато се канеше да изрече нещо смешно, и как се сключваха веждите му, когато говореше за баща си…

Рязко се изправи, приближи се до прозореца и остави снимката върху леглото си. Мина цяла седмица от пиесата и Вивиан не можеше да си намери място. Липсваше ѝ работата с децата и с Джими, не издържаше безкрайните дни, когато поделяше времето си между столовата и тази огромна притихнала къща. Беше тихо, адски тихо. Трябваше по стълбите да тичат деца, да се пързалят по перилата, да трополят на тавана. Дори Сара, прислужницата, беше напуснала — Хенри настоя да я освободи след случилото се, но Вивиан не би имала нищо против Сара да остане. Не си даваше сметка до каква степен е свикнала с бръмченето на прахосмукачката, със скърцането на старите подове, с неясното усещане, че още някой диша, движи се, в същото пространство, което обитава и тя…

Мъж на стар велосипед премина, клатушкайки се долу по улицата, с пълна с градинарски инструменти кошница на кормилото и Вивиан пусна прозрачното дневно перде върху облепеното с хартиения кръст стъкло. Приседна в края на близкото кресло и отново се помъчи да подреди мислите си. От дни съчиняваше писмо до Кейти — щеше да е първото след неотдавнашното посещение на приятелката ѝ в Лондон и Вивиан нямаше търпение да оправи нещата помежду им. Не да отстъпи — Вивиан не се извиняваше, когато беше уверена в правотата си, — а по-скоро да ѝ обясни.

Не бе успяла по време на срещата им да убеди Кейти, че приятелството ѝ с Джими е истинско и благородно и най-вече че е напълно невинно. Че няма намерение да разваля брака си или да застрашава здравето си, нито да разиграва друг от страховитите сценарии, за които я предупреди Кейти. Искаше да ѝ обясни за господин Меткалф, за умението му да я разсмива, за непринудеността, докато разговаряха или разглеждаха снимките му, за вярата му в най-доброто у хората и за усещането ѝ, че той не е способен на грубост. Искаше да убеди Кейти, че чувствата ѝ към Джими са такива, каквито изпитват помежду си приятелите.

Макар и да не беше точно така.

Вивиан знаеше точно в кой миг се бе влюбила в Джими Меткалф. Тя седеше на масата за закуска долу, Хенри ѝ разказваше някои неща от работата си в министерството, а тя кимаше, но си мислеше за една случка в болницата — нещо смешно, което беше направил Джими, за да развесели най-новия им пациент — и после се засмя противно на волята си, слава богу, в момент от разказа на Хенри, който той смяташе за забавен, защото той ѝ се усмихна, дойде да я целуне и каза:

— Знаех си, че и ти ще си на това мнение, скъпа.

Вивиан знаеше също, че чувствата ѝ не са споделени и че не би могла да ги признае пред Джими. Дори ако по някаква случайност той изпитваше същото, Джими и Вивиан нямаха бъдеще. Тя не можеше да му го предложи. Съдбата ѝ беше решена. Положението не ѝ причиняваше тревога или страдание, вече не. От известно време беше приела живота, който ѝ оставаше. Със сигурност не се нуждаеше от прошепнати неуместни признания или физически прояви на любов, за да се чувства цялостна.

Тъкмо обратното. Вивиан отдавна беше научила, още като дете на една самотна гара, на път да се качи на кораб за далечна страна, че може да контролира единствено живота, разиграващ се в съзнанието ѝ. В къщата на Кампдън Гроув, когато чуваше как Хенри си подсвирква в банята, подстригва си мустаците и се любува на профила си, ѝ стигаше да знае, че онова, което носи в себе си, си е само нейно.

Въпреки това се стъписа, когато видя Джими и Доли Смитам заедно на представлението. Бяха говорили един-два пъти за неговата годеница, обаче Джими винаги се затваряше, когато зачекнеха темата, затова Вивиан престана да пита. Беше свикнала да мисли за него като за човек, който няма друг живот извън болницата и други близки освен баща си. Обаче докато го гледаше заедно с Доли — колко нежно я държеше за ръка, как насочваше поглед към нея, — Вивиан се оказа принудена да се изправи срещу истината. Тя може и да обичаше Джими, обаче той обичаше Доли. Нещо повече, Вивиан разбираше защо. Според нея Доли беше хубава и забавна, беше преизпълнена с пламенен авантюризъм, който привличаше хората към нея. Веднъж Джими беше казал за нея, че "сияе", и Вивиан разбра какво е имал предвид. Разбира се, че той ще я обича, нищо чудно, че искаше да бъде мачтата за нейното превъзходно, издуто от вятъра платно — тя беше жена която би предизвикала подобна всеотдайност у мъж като Джими.

Точно това Вивиан възнамеряваше да каже на Кейти — че Джими е сгоден и ще се жени, че годеницата му е очарователна жена и че няма причини той и Вивиан…

Телефонът на масичката до нея звънна и Вивиан го погледна изненадана. Никой не се обаждаше на Кампдън Гроув номер двайсет и пет денем, колегите на Хенри го търсеха на работата, а Вивиан нямаше много приятели, поне не такива, които да ѝ се обаждат по телефона. Вдигна несигурно.

Отсреща се разнесе непознат мъжки глас. Тя не разбра как се казва господинът, защото той каза името си твърде бързо.

— Ало? — повтори тя. — Кой казахте, че се обажда?

— Доктор Лайънъл Руфъс.

Вивиан не се сещаше да познава човек с това име и се запита дали не е колега на доктор Томалин.

— С какво мога да ви помогна, доктор Руфъс? — Вивиан се слиса колко много собственият ѝ глас тук, в този друг живот, прилича на гласа на майка ѝ, когато тя им четеше приказки — тогава ставаше отривист, съвършен и отнесен, съвсем различен от истинския ѝ глас.

— С Вивиан Дженкинс ли разговарям?

— Да?

— Госпожо Дженкинс, може ли да разговаряме по един деликатен въпрос? Свързан е с млада жена, която, мисля, сте срещали няколко пъти. Навремето е живяла в къщата срещу вашата и е работила като компаньонка на лейди Гуендолин.

— Дороти Смитам ли имате предвид?

— Да. Ще ви кажа нещо, което обикновено не обсъждам с други хора — някои въпроси изискват поверителност, но в този случай мисля, че е във ваш интерес. Най-добре е да седнете, госпожо Дженкинс.

Вивиан вече беше седнала, затова изсумтя тихо в знак на съгласие, после заслуша внимателно непознатия лекар, който ѝ разказа небивала история.

Слушаше и почти не говореше, а когато доктор Руфъс накрая затвори, Вивиан дълго седя с телефонната слушалка в ръка. Превърташе думите му в мислите си и се опитваше да ги преплете така, че да извлече някакъв смисъл — той говореше за Доли ("Добро момиче, чието въображение понякога прекомерно се развихря") и за нейния млад годеник ("Джими, струва ми се не съм го виждал"), разказа ѝ за желанието им да бъдат заедно, за нуждата им от пари, с които да започнат на чисто. Обрисува ѝ и плана, който са скроили, предвиденото там нейно участие. Когато Вивиан се озадачи на глас защо са избрали нея, той ѝ обясни отчаянието на Доли, когато била "отхвърлена" от човек, на когото дълбоко се възхищавала.

Отначало Вивиан се вцепени от разговора — и толкова по-добре, защото иначе щеше да бъде смазана от болката, която изпита, от лъжовността на неща, които беше смятала за хубави и истински. Каза си, че този мъж бърка, че това е просто жестока шега или грешка, обаче после си спомни горчивината, изписала се по лицето на Джими, когато го попита защо с Доли не се оженят веднага, спомни си как той я укори, как ѝ напомни, че нейните романтични идеали са лукс, достъпен само за хората, които могат да си ги позволят, и проумя всичко.

Поседя съвсем неподвижно, заслушана в притихналата голяма къща, докато надеждите ѝ рухваха край нея. Вивиан прекрасно умееше да изчезва зад бурята на емоциите си, страшно много пъти го беше правила, но това беше различно, предизвика болка в част от личността ѝ, която отдавна беше скътала надълбоко. В този момент Вивиан прозря с небивала яснота като никога преди, че копнее не просто за Джими, а за онова, което представлява той. Различен живот, свобода и бъдеще, каквото беше престанала да си представя за себе си, бъдеще, което се носи устремно напред, без да е възпирано от тухлена преграда напряко на пътя. А също и минало, но не миналото от нейните кошмари, а възможността за изграждането на мост между тогава и сега, помиряването със събитията, случили се много отдавна…

Вивиан се опомни едва когато чу часовника в хола да бие. И си даде сметка, че е заложено нещо повече от собственото ѝ скръбно разочарование. Много повече. Съзнанието ѝ се изпълни със страх. Остави телефонната слушалка на мястото ѝ и погледна часовника си. Два часът. Следователно имаше още три часа, преди да трябва да си бъде у дома за вечерята с Хенри.

Нямаше време да ридае. Вивиан се приближи до бюрото и направи каквото трябваше. Запъти се към вратата, залитайки — единственият външен признак за вътрешните ѝ терзания, после забързано се върна да вземе книгата. Надраска посланието си напряко на страницата, щракна капачето на писалката си в голямата зейнала къща и после, без да се колебае нито минутка повече, бързо слезе по стълбите и излезе.

***

Вратата отвори госпожа Хамблин, която седеше при господин Меткалф, докато Джими е на работа. Усмихна се, когато видя Вивиан, и каза:

— О, радвам се, че сте вие, скъпа. Ще отскоча до бакалницата, ако нямате нищо против, след като ще бъдете тук да го погледате. — Преметна мрежа през ръката си и потупа носа си отстрани, докато излизаше забързано. — Чух, че продават банани по втория начин, стига да си поискаш любезно.

Вивиан се беше привързала силно към бащата на Джими. Понякога си мислеше, че собственият ѝ баща щеше да бъде досущ като него, стига да бе доживял до неговата възраст. Господин Меткалф беше отраснал във ферма сред цяла сюрия деца и Вивиан чувстваше близки много от историите, които разказваше той — те несъмнено бяха повлияли на мечтите на Джими за живота, който иска да води. Днес обаче не беше добър ден за баща му.

— Сватбата — стисна той ръката ѝ, - нали не сме пропуснали сватбата?

— Със сигурност не сте — благо отвърна Вивиан. — Каква сватба без вас? Как можахте да си го помислите — няма как да се случи такова нещо.

Сърцето на Вивиан се сви за него. Старецът беше объркан и уплашен и на нея ѝ се искаше да може да направи нещо повече, за да облекчи състоянието му.

— Какво ще кажете за чаша чай? — предложи тя.

— Да, о, да, ако обичате — отвърна той толкова признателен, все едно се бе сбъднало най-съкровеното му желание. — Звучи npeкрасно.

Чу се превъртането на ключ в ключалката точно когато Вивиан разбъркваше капката кондензирано мляко, както обичаше да пие чая си старецът.

Влезе Джими и ако се учуди да я види там, с нищо не го показа. Усмихна ѝ се сърдечно и Вивиан също му се усмихна, усещайки стягане в гърдите си.

Тя поостана още малко, разговаряйки и с двамата, удължи посещението, колкото се осмели. Но дойде време да си тръгва, Хенри щеше да я очаква.

Джими я изпрати до спирката на метрото както винаги, но когато стигнаха, тя не се запъти към входа.

— Нося ти нещо — каза Вивиан и бръкна в чантичката си. Извади своята книжка "Питър Пан" и му я подаде.

— Подаряваш ми я?

Тя кимна.

Той беше трогнат, личеше си, но и объркан.

— Написала съм ти посвещение — додаде тя.

Той разгърна книгата и прочете на глас какво му е написала: "Истинският приятел е като светлина в мрака". Той се усмихна срещу книгата, а после изпод перчема си се усмихна и на нея.

— Вивиан Дженкинс, това е най-хубавият подарък, който съм получавал.

— Хубаво. — Болка прониза гърдите ѝ. — Сега сме квит. — Тя се поколеба, понеже съзнаваше, че онова, което се кани да направи, ще промени всичко. Сетне си напомни, че всичко вече е различно — телефонното обаждане на доктор Руфъс го беше променило, безстрастният му глас продължаваше да звучи в главата ѝ, нещата, които ѝ бе казал съвсем директно. — Нося ти още нещо.

— Нали знаеш, че днес не е рожденият ми ден?

Тя му подаде къс хартия.

Джими го обърна, прочете какво пише и я погледна.

— Какво е това?

— Мисля, че е очевидно.

Джими се озърна през рамо и снижи глас.

— Искам да кажа — за какво е?

— Заплащане. За страхотната работа, която свърши в болницата.

Той ѝ върна чека, все едно е отровен.

— Не съм искал да ми се плаща, просто исках да помогна. Не ти искам парите.

За част от секундата в гърдите ѝ припламна съмнение, но тя вече го познаваше добре и забеляза как очите му избягват нейните. Вивиан не се почувства отмъстена заради срама му. Просто се натъжи.

— Знам, че е така, Джими, знам и че не си искал да ти се плаща Обаче искам да го вземеш. Не се съмнявам, че ще намериш за какво да използваш парите. Помогни на баща си. Или на твоята прекрасна Доли — ако така ще ти е по-лесно, приеми го като начин да ѝ се отплатя за огромната добрина да ми върне медальона Използвай парите, за да се ожените, за да бъде всичко идеално — точно както го искате — за да се преместите и да започнете нов живот край морето, да имате деца, красиви мебели.

— Нали каза, че не мислиш за бъдещето — прозвуча безизразно гласът му.

— Имах предвид своето бъдеще.

— Защо го правиш?

— Защото те харесвам. — Тя пое ръцете му в своите и ги стисна силно. Бяха топли и силни ръце. — Мисля, че ти си прекрасен човек, Джими, един от най-свестните, които познавам, и искам да живееш щастливо.

— Звучи като сбогуване.

— Така ли?

Той кимна.

— Сигурно защото е. — Тя се приближи още мъничко и след мигновено колебание го целуна там, насред улицата, целуна го съвсем леко, едва, безвъзвратно, а после се вкопчи в ризата му, за да запамети мига. — Сбогом, Джими Меткалф — каза тя. — Този път… този път няма да се срещнем отново.

***

След това Джими стоя дълго, забол поглед в чека. Почувства се предаден от нея, дори ѝ се разгневи, макара да съзнаваше, че е несправедлив. Но защо ще му дава такова нещо? И защо сега, когато планът на Дол беше забравен и бяха станали истински приятели? Дали не беше свързано с тайнствената ѝ болест? Имаше нещо окончателно в думите ѝ и това го притесняваше.

През цялата следваща седмица, докато отбиваше въпросите на баща си кога ще дойде отново красивото му момиче, Джими се взираше в чека и се чудеше как да постъпи. Част от него копнееше да скъса омразната хартийка на стотици късчета, но не го стори. Не беше глупав, съзнаваше, че това е отговорът на всичките му молитви, макар да го караше да изгаря от срам, от безсилие и от странна неназовима печал.

Настъпи денят, когато трябваше отново да се срещне с Доли на чай в "Лайънс", и той се чудеше дали да вземе чека със себе си. Въртеше и сучеше около въпроса: вадеше го от своя екземпляр на "Питър Пан" и го слагаше в джоба си, отново го прибираше в книгата и скриваше проклетото нещо от погледа си. Поглеждаше часовника си. И отново същата поредица. Закъсняваше. Знаеше, че Доли ще го чака. Имала да му покаже нещо важно. Щеше да се взира към вратата с грейналите си големи очи, а той никога нямаше да може да ѝ обясни, че е изгубил нещо рядко и скъпоценно.

Джими имаше чувството, че всички тъмни сенки на света го обгръщат плътно, пъхна в джоба си "Питър Пан" и се запъти на среща с годеницата си.

***

Доли го чакаше на същото място до прозореца, както когато предложи плана. Веднага я видя, защото носеше противното си бяло палто — вече не беше студено за кожено палто, но Доли не го сваляше. В съзнанието на Джими палтото до такава степен беше свързано с отвратителния им план, че само като го зърнеше, и тялото му се свиваше от пристъп на гадене.

— Извинявай, че закъснях, Дол.

— Джими. — Очите ѝ блестяха. — Направих го.

— Какво направи?

— Ето виж… — Тя стискаше плик между пръстите на двете си ръце, от който сега извади квадратно парче фотографска хартия. — Наложи се дори лично да я проявя — плъзна тя снимката по масата.

Джими я взе и за един кратък миг, преди да успее да се овладее, изпита нежност. Снимката беше направена в болницата, в деня на представлението. Вивиан се виждаше ясно, Джими също, застанал близо до нея, протегнал ръка, за да докосне нейната. Двамата се гледаха — той си спомняше този момент, когато забеляза синината… И тогава проумя какво гледа.

— Идеална е, нали? — Тя се усмихваше широко, гордо, сякаш му е направила огромна услуга и едва ли не очаква от него да ѝ благодари.

Джими каза по-силно, отколкото бе възнамерявал.

— Нали решихме да не го правим — ти каза, че е грешка, че изобщо не е трябвало да молиш за такова нещо.

— Теб, Джими. Изобщо не трябваше да моля теб.

Джими отново погледна снимката и вдигна очи към Дол. Погледът му струеше като безмилостна светлина, която излагаше на показ всички пукнатини по красивата ваза. Тя не го беше излъгала. Той просто не я бе разбрал. Изобщо не я интересуваха децата, пиесата или да се сприятели с Вивиан. Просто се бе възползвала от възможността.

— Джими… — лицето ѝ помръкна. — Защо гледаш така? Мислех, че ще се зарадваш. Нали не си се отказал? Написах толкова хубаво писмо, Джими, изобщо не е нелюбезно, а и никой освен нея няма да види сним…

— Не — отсече Джими, когато бе в състояние да продума. — Не, няма.

— Джими?

— Точно за това исках да поговорим. — Той пъхна снимката обратно в плика и го побутна към нея. — Унищожи го, Дол, не се нуждаем от такова нещо, вече не.

— Какво искаш да кажеш? — подозрително присви очи тя.

Джими извади "Питър Пан" от джоба си, измъкна чека ѝ и го подаде през масата. Доли го обърна предпазливо и го прочете. Бузите ѝ пламнаха.

— За какво са тези пари?

— Тя ми ги даде за нас. За помощта ми за пиесата в болницата и зада ти благодари, че си ѝ върнала медальона.

— Наистина ли? — В очите на Доли бликнаха сълзи, но не от тъга, а от облекчение. — Но, Джими, това са десет хиляди лири.

— Така е. — Той си запали цигара, докато тя се беше вторачила в чека.

— Повече, отколкото бихме ѝ поискали. — Да.

Доли тутакси скокна да го целуне, но Джими не почувства нищичко.

***

Този следобед той дълго обикаля Лондон. Доли беше взела книжката му "Питър Пан" — никак не му се искаше да с е разделя с нея, но тя я грабна и му се примоли да ѝ позволи да я отнесе у дома, пък и каква причина можеше той да изтъкне за неохотата си да се раздели с книжката? Задържа чека у себе си и той тежеше в джоба му, докато Джими скиташе из разрушените улици. Без фотоапарата си не забелязваше малките поетични портрети на войната, виждаше единствено прокълнатата бъркотия. Едно знаеше със сигурност: нямаше да използва нито пени от тези пари, а и надали щеше да може да погледне Доли, ако тя го стореше.

Когато се прибра в стаята си, плачеше с горещи гневни сълзи, които изтри с ръката си, защото всичко се беше объркало, а той не знаеше как да го оправи. Баща му забеляза, че е разстроен, и го попита дали някое от съседските деца не го е тормозило в училище — искал ли татко да отиде и да оправи нещата? Сърцето на Джими се сви от неутолимия копнеж, който предизвика у него представата отново да стане дете, да се върне в миналото. Целуна баща си по темето и го увери, че ще се оправи, а когато се съвзе, забеляза писмото на масата, адресирано със ситен прецизен почерк до господин Меткалф.

Подателката беше жена на име госпожица Кейти Елис, която осведомяваше Джими, че му пише във връзка с Вивиан Дженкинс. Джими прочете писмото и сърцето му започна да блъска в гърдите от гняв, любов и накрая от решителност. Кейти Елис изтъкваше доста основателни причини Джими да не припарва до Вивиан, но единственото, което Джими прозря, бе неистовото си желание да отиде при нея. Най-сетне проумя онова, което го беше обърквало досега.

***

А що се отнася до писмото, което Доли Смитам беше написала до Вивиан Дженкинс, и пъхнатата в плика снимка — те бяха забравени. Доли вече не се нуждаеше от нито едно от двете, затова не потърси плика и не забеляза липсата му Но него го нямаше. Помете го ръкавът на дебелото ѝ бяло палто, когато тя грабна чека и блажено се наведе да целуне Джими, пликът се плъзна и спря на ръба на масата, позадържа се няколко секунди и накрая падна в дълбоката и тясна пролука между пейката и стената.

Пликът изобщо не се виждаше и сигурно щеше да си остане там и да събира прах, да го гризат хлебарките и накрая да се разпадне от несекващата смяна на сезоните много след като имената вътре са се превърнали в отглас от минал живот. Обаче съдбата е много капризно нещо и не се случи така.

Късно през нощта, докато Доли спеше, сгушена в тясното си легълце на Рилингтън Плейс и сънуваше как ще пребледнее лицето на госпожа Уайт, когато ѝ съобщи, че напуска пансиона, един самолет "Хайнкел" на Луфтвафе на път за Берлин пусна бомба със закъснител, която тихо се понесе надолу в топлото нощно небе. Пилотът би предпочел да улучи Марбъл Арч, но беше изморен, не се прицели точно и бомбата падна на мястото на някогашните железни перила, точно пред намиращия се в съседство "Лайънс Корнър Хаус". Избухна в четири часа на следващата сутрин, точно когато Доли, твърде превъзбудена от радост, за да спи, седеше в леглото си, поглеждаше към книжката "Питър Пан или Момчето, което така и не порасна", която беше донесла от ресторанта, и изписваше името си — Дороти — много старателно над посвещението. Толкова мило от страна на Вивиан да ѝ подари книгата! На Доли ѝ домъчняваше, като се сетеше колко несправедливо я беше обвинила. Радваше се, че вече са приятелки. Бомбата разруши ресторанта и половината от съседната къща. Имаше случайни жертви, но не чак толкова, колкото можеше да бъдат, а и линейката от Станция 39 откликна светкавично и екипът се залови да претърсва руините за оцелели. Една мила служителка на име Сю, чийто съпруг Дон се беше прибрал у дома с тежко разстройство след бойните действия в Дюнкерк и чието единствено дете беше евакуирано в градче в Уелс непроизносимо име, вече приключваше смяната си, когато забеляза нещо сред руините.

Разтърка очи и се прозя, зачуди се дали да не го остави после се наведе и го вдигна. Установи, че е писмо — адресирано и с марка, но още неизпратено. Пликът не беше запечатан и снимката се изхлузи върху дланта ѝ. Вече виждаше съвсем ясно, защото се бе зазорило над гордия Лондон, осеян с димящи пожарища: на снимката имаше мъж и жена, любовници са, личеше си само като ги погледне човек. Как само мъжът беше вперил поглед в красивата млада жена — просто не можеше да откъсне очи. Не се усмихваше като нея, но всичко на снимката говореше на Сю, че мъжът обича жената с цялото си сърце Тя се усмихна мълчаливо и малко печално, защото си спомни как двамата с Дон се гледаха преди, после запечата писмото и го пъхна в джоба си. Качи се на благонадеждния кафяв даймлер до колежката си Вира и двете подкараха обратно към управлението. Сю вярваше в положителната нагласа и в това, че човек трябва да помага на другите, затова изпращането на писмото на влюбените щеше да бъде първото ѝ добро дело за този нов ден. Пусна писмото в пощенската кутия на път към къщи и до края на своя дълъг и предимно щастлив живот понякога си мислеше за тези влюбени и се надяваше нещата да са се подредили добре за тях.

29

Грийнейкърс, 2011 г.

Поредният ден от циганското лято и златиста мараня над полето. След като цяла сутрин седя с майка си, Лоръл предаде щафетата на Роуз и остави двете жени и бавно въртящия се вентилатор на стойка върху тоалетката, а тя излезе навън. Смяташе да се поразходи до реката, за да се поразтъпче, обаче къщичката на дървото привлече вниманието ѝ, затова реши да се покатери в нея. За пръв път от петдесет години.

Боже, вратичката се оказа много по-ниска, отколкото си спомняше. Лоръл се промуши вътре през невъобразимо наклонената долна част на отвора на входа, после седна с кръстосани крака и огледа помещението. Усмихна се, като забеляза огледалцето на Дафни, все още облегнато странично върху напречната греда. От годините живачното покритие отзад се беше напукало и обелило, затова, когато Лоръл се огледа, отражението ѝ беше неясно като върху вода. Наистина се почувства странно да види отражението на набръчканото си лице на това място, изпълнено със спомени от детството. Като Алиса, пропаднала в заешката дупка или пък отново пропадаща в нея петдесет години по-късно, за да открие, че единствената промяна е самата тя.

Лоръл върна огледалото на мястото му и си позволи да надникне през прозореца точно както в онзи ден. Сякаш чу лая на Барнаби, видя еднокрилата кокошка да кръжи в прахта, усети изопнатото слънчево сияние, отразено от камъните на алеята. Беше почти сигурна, че ако се обърне назад към къщата, току-виж видяла обръча на Айрис да се поклаща, окачен на пръта, когато горещият вятър го побутне. Затова не се обърна. Понякога изминалото време — и онова, което се криеше в акордеоновите му гънки — бе физически болезнено. Лоръл предпочете да се извърне от прозореца.

Беше донесла в къщичката на дървото снимката на Дороти, която беше намерила в книжката "Питър Пан", и сега я извади от джоба си. Снимката и сценарият на пиесата, който разнасяше със себе си, откакто се беше върнала от Оксфорд бяха станали нещо като талисмани, отправната точка на разплитането на една загадка — боже, страшно се надяваше — и ако имаше късмет, можеше да се окажат търсеният ключ. Двете жени не били приятелки, така твърдеше Джери, обаче би трябвало да са, иначе как ще обясниш тази снимка?

Лоръл се вгледа в двете жени, които се усмихваха на фотографа, хванати за ръце, твърдо решена да разгадае тайната Къде ли е направена снимката? Ясно е, че е в някаква стая с наклонен таван може би мансарда? На снимката нямаше никой друг, само малък тъмен силует зад жените, който можеше да е бързо движещ се човек — Лоръл се вгледа внимателно, — дребен човек, освен ако не е илюзия, свързана с перспективата. Дете?) Може би. Макар че това не ѝ помагаше особено, навсякъде имаше деца. (Всъщност имало ли е деца в Лондон по време на войната? Много са били евакуирани, особено през първите години на лондонските бомбардировки.)

Лоръл въздъхна безпомощно. Нямаше полза, колкото и да се стараеше, това си бяха просто догадки — всички вероятности бяха еднакво достоверни и нито един от фактите, които беше открила досега, не подсказваше обстоятелствата, довели до създаването на снимката. Освен може би книжката, приютила снимката през всички изминали десетилетия. Означаваше ли нещо — дали двата предмета вървяха заедно, дали майка ѝ и Вивиан бяха участвали заедно в някаква пиеса? Или беше поредното вбесяващо съвпадение?

Лоръл съсредоточи вниманието си над Доли, сложи си очилата и обърна снимката към светлината от отворения прозорец, за да разгледа внимателно всяко зрънце. Стори ѝ се, че има нещо нередно в лицето на майка ѝ — беше напрегнато, сякаш благоразположението, което демонстрираше пред фотографа, не беше съвсем неподправено. Не беше антипатия, определено не, Лоръл нямаше усещането, че Дороти не харесва човека зад обектива, а по-скоро, че щастието ѝ е прекомерно. Че се дължи на друга емоция, не просто на чистата радост.

— Ей!

Лоръл се сепна и избуха като бухал. Погледна към входа на къщичката на дървото. Джери стоеше на най-горното стъпало и се смееше.

— О, Лол, само да си беше видяла лицето — поклати глава той.

— Да, много смешно, не се съмнявам.

— Наистина беше смешно.

Сърцето на Лоръл още биеше като лудо.

— За някое дете може би. — Погледна към безлюдната алея. — Как дойде? Не чух кола.

— Работим над телепортирането — нали си сещаш, разпадането на материята и транспортирането ѝ впоследствие. Засега се получаваше добре, но се опасявам, че лявата половина на мозъка ми е останала в Кеймбридж.

Лоръл се усмихна прекомерно търпеливо. Колкото и да се радваше да види брат си, не ѝ беше до шеги.

— Не ми ли вярваш? Е, добре, де. Взех автобуса и дойдох пеша от селото. — Той се покатери вътре и седна до нея. Приличаше на дългуpecт рошав великан, който проточваше шия, за да огледа всяко ъгълче на къщичката на дървото. — Боже, отдавна не съм се качвал тук. Много ми харесва как си се обзавела.

— Джери!

— Имах предвид апартамента ти в Лондон, но това тук не е толкова претенциозно, нали? По-естествено е.

— Свърши ли? — примигна строго срещу него Лоръл.

Той се престори на замислен, потупа се по брадичката, после вдигна непокорната си коса от челото.

— Знаеш ли, мисля, че да.

— Добре, в такъв случая ще бъдеш ли така любезен да ми кажеш какво откри в Лондон? Не искам да съм груба, но се опитвам ла разплета доста сложна семейна загадка.

— Ами добре. Като го представяш така… — Беше преметнал напряко през рамото си зелена платнена чанта и вдигна ремъка над главата си, дългите му пръсти затършуваха вътре и измъкнаха малко тефтерче. Лоръл се смая от вида му, но прехапа език и не изтъкна колко опърпано ѝ изглежда — отвсякъде стърчаха хартийки, отгоре и отдолу имаше завили са на ролца залепващи се листчета, на корицата се мъдреше петно от кафе. Този мъж имаше докторат и един куп статии, та човек би допуснал, че той умее да си води бележки и умело се ориентира в тях.

— Докато ровичкаш — каза Лоръл непоколебимо бодро, — да ти кажа, че размишлявах над онова, което ми съобщи онзи ден по телефона.

— Ммм? — продължи да тършува той из листчетата си.

— Каза, че Дороти и Вивиан не са били приятелки, че почти не са се познавали.

— Точно така.

— Просто… извинявай, но не разбирам как така. Възможно ли е да не си разбрал? Искам да кажа… — тя вдигна снимката на двете млади жени, хванати за ръце, усмихнати пред oбектива — какво ще кажеш за това?

Той взе снимката от ръката ѝ.

— Бих казал, че са били доста красиви млади дами. Качеството на филмите съществено се е подобрило оттогава. Черно-белите снимки имат много по-меланхолично излъчване от…

— Джери — предупредително го прекъсна Лоръл.

— И бих допълнил следното — върна ѝ той снимката: — от тази снимка разбирам, че за части от секундата преди шейсет години майка ми е хванала за ръка друга жена и се е усмихнала пре обектива.

По дяволите сухата научна логика, начумери се Лоръл.

— Ами за това? — вдигна тя старото издание на "Питър Пан" и отгърна на титулната страница. — Има посвещение — посочи му с пръст ръкописните редове. — Погледни.

Джери остави листовете в скута си и взе книжката. Прочете съобщението.

— "На Дороти, истинският приятел е като светлина в мрака, Вивиан."

Лоръл съзнаваше, че е дребнаво от нейна страна, но просто не успя да овладее ликуването си:

— Малко по-трудно е да оспориш това, нали?

Той долепи възглавничката на палеца към трапчинката на брадичката си и се намръщи, все още загледан в страницата.

— Наистина това е малко по-трудно. — Вдигна книгата по-близо до очите си и изви вежди, като се опитваше да се съсредоточи, после я завъртя към светлината. Лоръл видя как по лицето на брат ѝ плъзна усмивка.

— Какво? — попита тя. — Какво има?

— Е, разбира се. Не очаквам ти да си забелязала — вие, хуманитаристите, не обръщате внимание на подробностите.

— Дай по същество, Джери.

Той ѝ върна книгата.

— Вгледай се отблизо. Струва ми се, че посвещението е написано с различна писалка от тази на името отгоре.

Лоръл се премести по-близо до прозореца на къщичката на дървото и остави слънцето да струи право върху страницата. Намести очилата си за четене и се вгледа в надписа.

Е, голям детектив се беше оказала, няма що, направо не можеше да повярва, че не е забелязала преди. Посвещението за приятелството беше написано с друга писалка, малко по-тънка. Може би Вивиан беше започнала да пише с една писалка, после беше взела друга — сигурно ѝ беше свършило мастилото — но това беше слабо вероятно, нали?

Лоръл бе завладяна от обезсърчителното усещане, че се хваща за сламка, особено когато продължи да се взира и откри дребни различия в двата почерка. Гласът ѝ прозвуча тихо и накъсано:

— Значи, намекваш, че мама сама е написала името си в книгата си, така ли? За да изглежда, като че ли ѝ е подарък от Вивиан?

— Нищо не намеквам. Само казвам, че са използвани две различни писалки. Обаче, да, определено има такава вероятност, особено в светлината на наблюденията на доктор Руфъс.

— Да — съгласи се Лоръл и затвори книгата. — Доктор Руфъс… разкажи ми всичко, което си открил за него, Джери. Всичко, което е писал за… — махна тя с пръсти — натрапливото състояние на мама.

— Първо, не е било натраплива невроза, а нещо като твоята най-обикновена натрапливост.

— Има ли разлика?

— Ами да. Едното е клинично състояние, а другото е отделна особеност. Доктор Руфъс несъмнено е смятал, че мама има известни проблеми — ще стигна и до тях, — но никога не му е била пациентка. Докторът я познавал още от дете — дъщеря му била приятелка на мама в Ковънтри. Доколкото разбирам, я харесвал и се интересувал от живота ѝ.

Лоръл погледна към снимката в ръката си, към красивата си млада майка.

— Не се съмнявам.

— Редовно се виждали на обяд и…

— …и по някаква случайност той записал повечето неща, които тя му казала, така ли? Голям приятел, няма що.

— И толкова по-добре за нашите цели.

Лоръл беше принудена да се съгласи по този въпрос, но доста неохотно.

Джери затвори бележника си и погледна към лепящото се листче на корицата.

— И така, според Лайънъл Руфъс мама открай време била дружелюбно момиче, игриво, забавно и с развинтено въображение — все неща, които ние си знаем за нея. Произходът ѝ бил скромен, но тя отчаяно копнеела да води приказен живот. Той се заинтригувал от нея най-напред, защото изследвал нарцисизма…

— Нарцисизма ли?

— …и по-конкретно ролята на фантазията като защитен механизъм. Забелязал, че някои от нещата, които мама казвала и правела като тийнейджър, отговаряли на списъка с особености, над които той работел. Нищо прекомерно, просто известна погълнатост от собствената ѝ личност, необходимост да усеща възхищението на околните, склонност да се възприема като изключителна, мечти за успех и популярност…

— Звучи ми като всеки тийнейджър, когото познавам.

— Именно, при това критериите са доста изменчиви. Някои нарцистични особености са разпространени и нормални, други хора придават на тези особености вид, за който обществото щедро ги възнаграждава.

— Кой например?

— О, не знам…, актьорите — усмихна ѝ се той криво. — Не сериозно, каквото и да иска да ни внуши Караваджо, не става въпрос само да се оглеждаш в огледалото по цял ден…

— Дано да е така. Иначе Дафни го е загазила.

— Обаче личностите, склонни към нарцисизъм, са податливи на натрапливи представи и фантазии.

— Като въображаеми приятелства с хора, на които се възхищават?

— Именно. Много пъти става дума за безобидна илюзия, която избледнява с течение на времето, и обектът на страстното желание нищо не подозира, обаче в други случаи, ако човекът е склонен да се изправи пред факта, че фантазията му не е реална — ако се появи пукнатина в огледалото, така да се каже, — тогава тези хора преживяват отхвърлянето много тежко.

— И търсят отмъщение?

— Да, бих казал. Но най-вероятно го смятат по-скоро за въздадено правосъдие, отколкото за отмъщение.

Лоръл си запали цигара.

— В бележките си доктор Руфъс не навлиза в големи подробности, но, изглежда, че в началото на четиридесетте години, когато мама е била около деветнайсетгодишна, си е фантазирала основно за две неща: първо, във връзка с работодателката си — била е убедена, че старата аристократка гледа на нея като на своя дъщеря и възнамерява да ѝ завещае огромна част от семейното си имущество…

— Но тя не го е направил?

Джери наклони глава и търпеливо изчака Лоръл да си отговори сама:

— Не, разбира се. Продължавай…

— Втората е въображаемото ѝ приятелство с Вивиан. Двете са се познавали, но изобщо не са били толкова близки, колкото си е въобразявала мама.

— Значи се е случило нещо, което е развалило фантазията?

Джери кимна.

— Не намерих много подробности, но доктор Руфъс пише, че мама била "оскърбена" от Вивиан Дженкинс. Обстоятелствата са неясни, обаче допускам, че Вивиан е отрекла да я познава. Мама се е почувствала наранена и злепоставена, вероятно и гневна, но — според доктор Руфъс — се оправила, защото след около месец научил, че е измислила план "да оправи нещата".

— Мама ли му казала?

— Не съмнявам се… — Джери прегледа бележката на лепящото се листче. — Не конкретизира откъде знае, но останах с впечатлението — заради нещо в изказа му, — че информацията не идва директно от мама.

Лоръл замислено прехапа горната си устна. Думите "да оправи нещата" насочиха мислите ѝ към посещението у Кити Баркър, по-конкретно към разказа на възрастната жена за нощта, когато с мама излезли да танцуват. Буйното и невъздържано поведение на Доли, "планът", за който постоянно говорела, приятелката, която довела със себе си — момиче, отраснало в Ковънтри. Лоръл пушеше замислено. Сигурна е била дъщерята на доктор Руфъс, която след това разказала на баща си какво е чула.

На Лоръл ѝ дожаля за майка ѝ — отхвърлена от едната си приятелка, издайнически докладвана от другата. Спомняше си разпалената наситеност на своите младежки блянове и фантазии: беше същинско облекчение, когато стана актриса и можеше да га насочи към артистични прояви. Дороти обаче не бе имала такава възможност…

— И какво станало, Джери? — попита тя. — Мама просто се отказала от фантазиите си, отърсила се от тях? — попита Лоръл и и си спомни историята за крокодила, която ѝ беше разказала мама. Точно за такава промяна ставаше дума в приказката, нали? За преход от Доли, каквато беше в лондонските спомени на Кити Бейкър, към Дороти Никълсън от Грийнейкърс.

— Възможно ли е да се случи?

Той сви рамене.

— Възможно е, защото се е случило. Мама е доказателството.

Лоръл поклати удивено глава срещу него.

— Вие, учените, наистина вярвате на онова, което ви сочат доказателствата.

— Разбира се. Затова се наричат доказателства.

— Обаче, Джери, как… — Лоръл се нуждаеше от нещо повече. — Как тя се е отърсила от тези… особености?

— Ами, ако се обърнем към теориите на нашия добър приятел, доктор Руфъс, изглежда, макар някои хора да развиват напълно проявено личностно разстройство, мнозина просто надраства нарцистичните си особености, когато достигнат зряла възраст По-свързана с историята на мама обаче е теорията, че сериозно травмиращо събитие — шок, загуба, скръб, нали разбираш — нещо извън пряката лична сфера на нарцистичната личност може в някои случаи да я "излекува".

— Искаш да кажеш, да възстанови връзката на човека с реалността ли? Да го накара да погледне навън, вместо навътре?

— Именно.

Бяха постулирали това вечерта, когато се срещнаха в Кеймбридж: че мама е била замесена в история с ужасен обрат и че след нея е станала по-добър човек.

— Мисля, че и за нас, останалите, е същото — каза Джери, — растем и се променяме в зависимост от онова, пред което ни изправи животът.

Лоръл кимна замислено и допуши цигарата си. Джери прибираше тефтерчето си и явно бяха стигнали края на пътя, но тогава ѝ хрумна нещо:

— Преди малко каза, че доктор Руфъс изучавал фантазията като защитен механизъм. Защита от какво, Джери?

— От много неща, но според доктор Руфъс деца, които не се чувстват на мястото си в своите семейства — отчуждени от родителите си, деца, които се чувстват различни или странни, — са най-податливи на нарцистични черти като проява на самозащита.

Лоръл се замисли над неохотата на майка им да разказва подробно за миналото си в Ковънтри и за семейството си. Винаги беше приемала, че се дължи на скръбта на мама заради загубата на близките ѝ, обаче сега се запита дали мълчанието ѝ не е породено отчасти от нещо различно. Като малка все се забърквах в неприятности, помнеше Лоръл думите на майка си (обикновено когато самата Лоръл беше направила някоя пакост); Винаги съм се чувствала различна от родителите си — не съм сигурна, че те знаеха какво да ме правят. Ами ако младата Дороти Смитам никога не е била щастлива у дома? Ако през целия си живот се е чувствала като аутсайдер и самотата я е принудила да си фантазира грандиозни неща в отчаян опит да запълни зейналата от нужда празнота вътре в себе си. Ако всичко ужасно се объркало, мечтите ѝ рухнали и тя трябвало да се примири с този факт, докато накрая не получила възможност да остави миналото зад гърба си и да започне на чисто, този път да стане човекът, който винаги е искала да бъде, в семейство, което я обожава?

Нищо чудно, че така се слиса, когато след толкова много време Хенри Дженкинс се появи на алеята. Сигурно бе видяла в негово лице причината за краха на мечтите си, а пристигането му беше предизвикало кошмарния сблъсък между миналото и настоящето. Може би беше замахнала с ножа заради шока. Шок, примесен със страха, че може да изгуби семейството, което бе създала и което обожаваше. Това не помогна на Лоръл да се чувства по-добре във връзка с разигралата се пред очите ѝ сцена, но със сигурност беше крачка по посока на намирането на обяснение.

Но дали промяната беше предизвикана от "голямо травмиращо събитие"? Лоръл беше готова да се обзаложи, че е нещо, свързано с Вивиан, с плана на мама. Но какво точно? Имаше ли начин да научи нещо повече от онова, което вече знаеха? Можеше ли да потърси още някъде?

Лоръл се замисли за заключения сандък в мансардата, където мама криеше книжката с пиесата и снимката. Вътре нямаше почти нищо друго освен бялото кожено палто, статуетката на господин Пънч и благодарствената картичка. Палтото беше част от историята — билетът с дата от 1941 година явно беше от времето, когато мама избягала от Лондон; нямаше как да узнае откъде се е взела статуетката… Ами картичката с марката в чест на коронацията на плика? Нещо в тази картичка беше събудило у Лоръл трепета на дежавю, когато я бе намерила — дали не си струваше да я разгледа отново?

По-късно вечерта, когато денят беше започнал да преваля и нощта вече се спускаше, Лоръл остави другите да разглеждат един семеен албум и изчезна на тавана. Беше взела ключа от тоалетката на майка си без никакви угризения на съвестта. Moже би фактът, че знаеше точно какво ще намери в сандъка, смекчаваше вината ѝ заради обстоятелството, че си вре носа. Или пък нравственият ѝ компас вече никакъв го нямаше. Каквато и да беше причината, Лоръл изобщо не се помая, а просто взе онова, за което беше дошла, и побърза да слезе долу.

Дороти още спеше, когато Лоръл върна ключа. Завивката беше издърпана почти до брадичката на майка ѝ и лицето ѝ бледнееше върху възглавницата. Медицинската сестра беше идвала и си беше тръгнала преди час, а Лоръл ѝ помогна да изкъпе Дороти. Докато издърпваше фланеления ръкав от ръката на майка си, тя си помисли: Тези ръце са ме хранили. Стисна старческата ръка и се помъчи да си припомни обратното усещане, как малките ѝ пръстчета се гушат в дланта на майка ѝ, дори времето необичайната топлина, вълните на затоплен от слънцето въздух нахлуващи през комина, необяснимо защо предизвикаха носталгията на Лоръл. Няма нищо необяснимо — разнесе се глас в мислите ѝ, — майка ти умира, естествено е да те обземе носталгия. Гласът не допадна на Лоръл и тя го прогони.

Роуз надникна през отворената врата и каза тихо:

— Току-що се обади Дафни. Самолетът ѝ каца на Хийтроу утре по обяд.

Лоръл кимна. И толкова по-добре. Преди да си тръгне, медицинската сестра я предупреди деликатно и опитно — Лоръл оцени старанието ѝ, — че е време да повикат всички близки у дома.

— Не ѝ остава още много — каза медицинската сестра. — Дългото ѝ пътуване почти приключи.

А пътуването наистина беше дълго — Дороти беше изживяла цял един живот още преди Лоръл да се роди, живот, в който Лоръл едва сега надникваше.

— Искаш ли нещо? — попита Роуз, а сребристите вълни на косата ѝ се разляха по едното ѝ рамо. — Чаша чай?

— Не, благодаря — отговори Лоръл и Роуз си тръгна. В кухнята долу се чуха свирката на чайника, тракането на чаши върху плота, звън на прибори в чекмеджето. Това бяха успокоителните шумове на семейния живот и Лоръл се радваше, че майка ѝ е у дома и ги чува. Приближи се до леглото, седна на един стол и леко погали бузата на Дороти с пръстите си.

Въздейства ѝ успокоително да наблюдава плавното издигане и спускане на гърдите на майка си. Дали тя чуваше какво се случва дори насън, дали си мислеше: "Моите деца са долу моите пораснали деца, щастливи, здрави и доволни, че са заедно". Трудно можеше да се каже. Майка им несъмнено вече спеше по-спокойно, не беше имала повече кошмари след онази нощ и макар миговете с бистро съзнание да бяха редки, настъпеха ли, бяха сияйни. Тя като че ли се отърсваше от безпокойството, което Лоръл предполагаше, че я измъчва през последните седмици, и се пренасяше някъде отвъд, в царството на разкаянието.

Лоръл се радваше за нея — каквото и да се беше случило в миналото, за нея бе непоносима мисълта, че майка ѝ, която беше изживяла огромна част от живота си в доброта и обич (и може би в разкаяние?), е разяждана от вина в края на дните си. Обаче една себична част от Лоръл искаше да узнае повече, трябваше да попита мама, преди да издъхне. Не можеше да понесе мисълта, че Дороти Никълсън ще умре, без да си поговорят за случилото се през онзи ден през 1961 година, а също и за случилото се преди това, през 1941 година, за "травмиращото събитие", което я бе променило. Защото на този етап несъмнено само с директен въпрос можеше да получи нужните ѝ отговори. "Попитай ме пак някой път. Когато пораснеш", отговори майка ѝ, когато Лоръл я попита как от крокодил се е превърнала в майка. Е, искаше да я попита сега. Заради себе си, но повече за да донесе на майка си утеха и истинската прошка, за която копнееше.

— Разкажи ми за приятелката си, мамо — помоли я Лоръл в притихналата и сумрачна стая.

Дороти се размърда и Лоръл повтори малко по-силно:

— Разкажи ми за Вивиан.

Не очакваше отговор — медицинската сестра ѝ беше дала сънотворно, преди да си тръгне — и наистина не го получи. Лоръл се облегна назад в стола си и извади старата картичка от плика.

Посланието не се беше променило, все още гласеше единствено "Благодаря ти". Не се бяха появили още думи след последния път, когато го беше видяла, нищо не я насочваше към самоличността на подателя, нямаше никакви отговори на загадката, която се мъчеше да разплете.

Лоръл завъртя картичката отново и отново, питайки се дали ѝ придава такова голямо значение само защото няма други варианти. Прибра я в плика и в този момент марката привлече погледа ѝ.

Усети същото раздвижване на спомените като предишния път. Нещо определено я подмамваше, нещо, свързано с тази марка.

Лоръл я приближи към очите си, вгледа се в лицето на младата кралица, в наметката за коронацията… Трудно ѝ беше да повярва, че са минали почти шейсет години. Замислено разклати плика. Вероятно усещането ѝ за значението на плика беше свързано не толкова със загадката на мама, колкото с факта, че тя е символ на едно събитие, заело огромно място в съзнанието на осемгодишната Лоръл. Още помнеше, че родителите ѝ купиха телевизор специално за случая, всички се бяха събрали…

— Лоръл? — Старческият глас беше тъничък като струйка дим, Лоръл остави картичката и облегна лакти на матрака, загледана в ръката на майка си.

— Тук съм мамо.

Дороти се усмихна немощно. Примигна с безжизнени очи към най-голямата си дъщеря.

— Ти си тук — повтори тя. — Стори ми се, че чух… стори ми се, че ти каза…

Попитай ме пак някой път, когато пораснеш. Лоръл се почувства като пред пропаст — открай време вярваше в съдбовните мигове и сега съзнаваше, че този е такъв.

— Питах те за приятелката ти, мамо — каза тя. — В Лондон, през войната.

— Джими… — бързо прозвуча името, придружено с уплашено изражение, издаващо загуба. — Той… Аз не… — Лицето на майка ѝ се превърна в измъчена гримаса и Лоръл побърза да я утеши:

— Не за Джими, мамо… имах предвид Вивиан.

Дороти не продума. Лоръл видя как челюстта ѝ потрепва от неизречените думи.

— Моля те, мамо.

Може би Дороти забеляза отчаяната нотка в гласа на дъщеря си, защото въздъхна с древна мъка, клепачите ѝ потрепнаха и тя каза:

— Вивиан… беше слаба. Жертва.

Всяко косъмче на Лоръл щръкна. Вивиан била жертва, жертва на Дороти — като че ли това беше изповед…

— Какво се случи с Вивиан, мамо?

— Хенри беше насилник…

— Хенри Дженкинс ли?

— Зъл човек… той я биеше…

Старческата ръка на Дороти стисна ръката на Лоръл с разтрепераните си изкривени пръсти. Лицето на Лоръл пламна, когато осъзна какво чува. Замисли се дали същия въпрос не повдига и прочетеното в дневниците на Кейти Елис. Вивиан не беше болна, нито бездетна, тя беше омъжена за насилник. Очарователен насилник, който биеше съпругата си зад затворената врата, а после се усмихваше пред света, който бе способен така да я нарани, че Вивиан дни наред да остане в леглото, за да се възстанови, докато той бди край нея.

— Беше тайна. Никой не знаеше…

Обаче това не беше съвсем вярно, нали? Кейти Елис знаеше — иносказателните отпратки към здравето и благосъстоянието на Вивиан, прекомерната ѝ загриженост относно приятелството между Вивиан и Джими, писмото, което възнамеряваше да напише, за да го предупреди да стои настрана. Кейти отчаяно настояваше Вивиан да не си навлича гнева на съпруга си. Затова ли съветваше младата си приятелка да стои настрани от болницата на доктор Томалин? Дали Хенри Дженкинс не завиждаше на другия мъж за чувствата на съпругата си?

— Хенри… Страхувах се…

Лоръл погледна към бледото лице на майка си. Кейти е била приятелка и довереница на Вивиан, беше разбираемо тя да знае такава мръсна тайна, обаче как я беше научила майка ѝ? Дали жестокостта на Хенри Дженкинс не беше прехвърлила границата? Това ли се беше объркало в плана на младите влюбени?

И в този миг една внезапна и ужасна идея осени Лоръл. Хенри беше убил Джими. Беше узнал за приятелството му с Вивиан и го беше убил. Затова мама не се беше омъжила за мъжа, когото обича. Отговорите падаха един след друг като плочки на домино: така е разбрала за склонността на Хенри Дженкинс към насилие, затова е била уплашена.

— Затова — бързо изрече Лоръл — ти уби Хенри… заради онова, което е сторил на Джими.

Отговорът прозвуча толкова тихо, че можеше да бъде движението на въздуха, предизвикано от крилцата на бялата пеперуда, метяла през отворения прозорец и зареяла се към светлината. Обаче Лоръл го чу.

— Да.

Една-единствена дума, но прозвуча като музика в ушите на Лоръл. В нейните две простички букви се криеше отговорът на въпрос, задаван цял живот.

— Когато той дойде тук, в Грийнейкърс, ти си се уплашила да не би да те нарани, защото всичко се бе объркало и Вивиан беше умряла.

— Да.

— Помислила си, че той може да посегне и на Джери.

— Той каза… — рязко отвори очи майка ѝ и стисна още повече ръката на Лоръл. — Той каза, че ще унищожи всичко, което обичам…

— О, мамо…

— Точно както аз… точно както съм постъпила с него.

Майка ѝ изтощено пусна ръката ѝ, а на Лоръл ѝ идеше да се разплаче. Заля я почти съкрушително облекчение. Най-сетне след няколкоседмично търсене, след като се бе питала години наред, всичко бе намерило обяснението си: разигралата се пред погледа ѝ сцена, заплахата, която беше усетила, докато наблюдаваше мъжа с черната шапка да се приближава по алеята, последвалата потайност, която ѝ беше необяснима.

Дороти Никълсън беше убила Хенри Дженкинс, когато той дойде в Грийнейкърс през 1961 година, защото той беше жестоко чудовище, което биеше жена си, беше убил любимия ѝ и цели десет години я бе издирвал, а когато я намери, я беше заплашил да унищожи семейството, което тя безкрайно обичаше.

— Лоръл…

— Да, мамо…

Обаче Дороти не каза нищо повече, устните ѝ мърдаха беззвучно, докато тя претърсваше прашните кътчета на съзнанието си, пресягайки към изгубените нишки, които можеше никога да не улови.

— Спокойно, мамо — погали Лоръл челото на майка си, — всичко е наред. Вече всичко е наред.

Лоръл нагласи чаршафите и известно време се взира в лицето на майка си, която вече спеше спокойно. И в този миг тя осъзна, че цялото ѝ издирване е било ръководено от необходимостта ѝ да се увери, че нейното щастливо семейство, цялото ѝ детство, начинът, по който се гледаха майка ѝ и баща ѝ с такава рядко срещана и трайна обич, не е бил лъжа. Вече знаеше.

Гърдите я боляха от сложната смесица от любов, ужас и, да, най-сетне — приемане.

— Обичам те, мамо прошепна тя близо до ухото на Дороти и усети, че издирването ѝ е стигнало края си. — И ти прощавам.

***

Гласът на Айрис както обикновено кънтеше долу в кухнята и Лоръл внезапно закопня да се присъедини към сестрите и брат си. Приглади завивките на майка си и я целуна по челото.

Благодарствената картичка беше на стола до нея и Лоръл я вдигна с намерението да я отнесе на сигурно място в спалнята си. Мислено вече беше долу и си приготвяше чаша чай, затова по-късно не можеше да каже какво беше привлякло вниманието към ситните черни следи на гърба на плика.

Обаче ги забеляза. Стигна до средата на спалнята на майка си и спря. Приближи се до най-ярката нощна лампа, сложи си очилата и приближи плика към очите си. И тогава се усмихна бавно и удивено.

Марката дотолкова я беше разсеяла, че за малко да пропусне истинската следа точно пред очите си. Клеймото беше отпреди десетилетия и не беше лесно да го разчете човек, но беше достатъчно ясно, за да различи датата, на която е изпратена картичката — 3 юни 1953 година, и още нещо — откъде е изпратена: Кенсингтън, Лондон.

Лоръл вдигна поглед към спящата си майка. Там беше живяла майка ѝ през войната, в къща в Кампдън Гроув. Обаче кой ще ѝ изпраща благодарствена картичка цяло десетилетие по-късно и защо?

30

Лондон, 23 май 1941 г.

Вивиан погледна към ръчния си часовник, после към вратата на кафенето и накрая към улицата навън. Джими беше казал в два, вече беше почти два и половина, а от него нямаше и помен. Може да се бяха появили проблеми в работата или с баща му, но Вивиан се съмняваше. Съобщението му звучеше спешно — трябвало да се види с нея — и беше изпратено толкова тайно, че надали той би допуснал нещо да го забави. Тя прехапа долната си устна и отново погледна часовника си. Погледът ѝ се отмести към пълната чаша с чай, която ѝ бяха сипали преди половин час, към отчупеното парченце на ръба на чинийката, засъхналите листенца чай във вдлъбнатината на лъжичката. Отново надникна през прозореца, не видя никой познат и наклони шапката, за да скрие лицето си.

Съобщението му беше изненада — прекрасна, разтуптяваща сърцето изненада. Когато даде чека на Джими, Вивиан истински вярваше, че повече няма да го види. Не беше номер, не искаше да го подведе да започне трескаво да я търси — твърде много ценеше живота му, макар да не ценеше своя достатъчно, за да го направи. Намерението ѝ беше обратното. След като чу разказа на доктор Руфъс и осъзна възможните последици — за всички тях, — ако Хенри научеше за приятелството ѝ с Джими и за работата ѝ в болницата на доктор Томалин, това според нея беше единственият начин. Всъщност идеалният начин. Доли получаваше парите си, а Джими — оскърбление, което най-силно би засегнало мъж като него, почтен и мил мъж, и щеше да бъде достатъчно, за да го държи далеч от нея — в безопасност — завинаги. Безразсъдно беше от нейна страна да го допусне толкова близо, трябваше да внимава повече, сама си беше виновна.

В известен смисъл връчването на чека на Джими даде на Вивиан онова, което най-силно искаше на този свят. Сега се усмихна, съвсем лекичко, като се замисли. Любовта ѝ към Джими беше лишена от себичност — не защото тя беше добър човек, а защото така трябваше. Хенри за нищо на света не би им позволил да имат нещо общо затова Вивиан превърна любовта си в желание да осигури възможно най-добър живот за Джими, макар че самата тя нямаше да бъде част от него. Сега Джими и Доли бяха свободни да направят всичко, за което са си мечтали: да напуснат Лондон, да се оженят, да живеят щастливо до края на дните си. А като му даде парите, които Хенри толкова ревниво пазеше, Вивиан нанесе удар и на него, единствения удар по силите ѝ. Разбира се, той щеше да разбере. Строгите правила на наследството ѝ не можеха да бъдат лесно заобиколени, но Вивиан не се интересуваше много от парите и от онова, което можеш да купиш с тях — подписваше необходимите на Хенри суми, но самата тя не се нуждаеше от много. Въпреки това той се стараеше да знае точно колко и къде харчи тя, затова щеше плати прескъпо точно както когато направи дарението за болницата на доктор Томалин, обаче си струваше. О, да, страшно ѝ беше приятно, че парите, толкова скъпи на сърцето му, щяха да отидат другаде.

Което не означава, че сбогуването ѝ с Джими не беше едно от най-мъчителните неща, които бе правила, защото всъщност беше. Сега, докато го чакаше за среща и усещаше как радостта пулсира под кожата ѝ, когато си го представеше как влиза през вратата, тъмния му перчем над очите, усмивката му с намек за тайни, които я караха да се чувства разбрана — опозната, без да е отронила нито дума, — тя не можеше да повярва, че е намерила сили да осъществи хрумването си.

Сега, в кафенето, тя вдигна поглед към келнерката, която застана до масата ѝ и я попита ще си поръча ли нещо за хапване. Вивиан отказа, засега чаят ѝ стигал. Хрумна ѝ, че Джими може вече да е идвал и да си е тръгнал, че са се разминали — Хенри беше необичайно напрегнат напоследък и не ѝ беше лесно да се измъкне, — но когато попита келнерката, момичето поклати глава:

— Знам за кого говорите — рече тя. — Красив мъж с фотоапарат. — Вивиан кимна. — Не съм го виждала от няколко дни, съжалявам.

Келнерката се отдалечи и Вивиан отново погледна през прозореца, огледа улицата и в двете посоки за Джими и за някого, който би могъл да я наблюдава. Отначало се слиса от разказа на доктор Руфъс по телефона, но се постави на мястото на Джими и сякаш разбра обидата на Доли, която си беше въобразила, че е отхвърлена, импулсивното ѝ желание за отмъщение, изгарящото ѝ желание да се изправи на крака и да започне на чисто. Вивиан не се съмняваше, че за някои хора подобен план би бил немислим, но тя не беше една от тях, на нея изобщо не ѝ беше трудно да повярва, че човек е способен да стигне толкова далеч, ако така ще си осигури възможност за бягство, особено човек като Доли, останал на произвола на съдбата след загубата на семейството си.

Единствената подробност от разказа на доктор Руфъс, която я преряза като с нож, беше участието на Джими във въпросния замисъл. Вивиан отказваше да повярва, че всичко случило се помежду им е било преструвка. Знаеше, че не е така. Каквото и да беше довело Джими при нея на улицата през онзи ден, чувствата помежду им бяха истински. Тя го усещаше дълбоко в сърцето си, а то никога не грешеше. Усети го още онази първа вечер в столовата, когато видя снимката на Нела и възкликна, а Джими вдигна поглед и очите им се срещнаха. Освен това той не си тръгна. Тя му даде чека — колкото искаше Доли, че и повече, — а той не си тръгна. Не искаше да я пусне.

Джими ѝ беше изпратил вест по една непозната жена — смешно дребно същество, което потропа на вратата ѝ на Кампдън Гроув номер двайсет пет с метална кутия в ръка за дарения за болницата на ветераните. Вивиан тъкмо се канеше да отиде за портмонето си, когато жената поклати глава и прошепна, че Джими трябва на всяка цена да я види и че ще я чака в това кафене на гарата в два часа в петък. После жената си тръгна и Вивиан усети как в гърдите ѝ се разпалва надежда, преди да успее да я възпре…

Обаче — погледна часовника си Вивиан — вече беше почти три и половина. Той нямаше да дойде. Знаеше го. Беше го разбрала още преди половин час.

Хенри щеше да си бъде у дома след час, а тя трябваше да се погрижи за някои неща преди това, за неща, които той очакваше. Вивиан се изправи и пъхна стола под масата. Сегашното ѝ разочарование беше сто пъти по-силно от предишния път. Не можеше да чака повече обаче, вече беше останала по-дълго, отколкото беше безопасно. Вивиан плати чая си, за последен път огледа посетителите в кафенето, смъкна шапката си още по-ниско и забързано пое обратно към Кампдън Гроув.

***

— На разходка ли беше?

Вивиан застина във вестибюла и погледна през рамо през отворената врата в дневната. Хенри седеше в креслото, преметнал крак връз крак, с лъснати черни обувки, и я наблюдаваше над един дебел доклад от министерството.

— Аз… — мислите ѝ блуждаеха. Той се беше прибрал по-рано. От нея се очакваше да го посреща на вратата, да му подава чаша с уиски и да разпитва как е минал денят му. — Времето е прекрасно, не можах да устоя.

— През парка ли мина?

— Да — усмихна се тя и се помъчи да успокои зайчето в гърдите си. — Лалетата са цъфнали.

— Нима?

— Да.

Той отново вдигна доклада, скри лицето си зад него и Вивиан си позволи да освободи дъха, който беше притаила. Остана на мястото си само за секунда, колкото да се увери. Стараеше се да не се движи прекалено бързо — остави шапката си на стойката, свали шала си и се отдалечи възможно най-плавно.

— Срещна ли някой приятел, докато беше навън? — спря я гласът на Хенри в основата на стълбите.

Вивиан бавно се обърна — беше се облегнал нехайно на рамката на вратата на трапезарията и приглаждаше мустаците си. Беше пил и тя долови в поведението му позната разпуснатост, от която коремът ѝ се сви от ужас. Знаеше, че други жени намират Хенри за привлекателен с неговото мрачно и почти подигравателно изражение, с начина, по който очите му приковават твоите, обаче Вивиан не го чувстваше така. Никога. Още от нощта на запознанството им, когато си мислеше, че е сама на брега на езерото в Нордстром, но вдигна поглед и го видя да стои облегнат на съблекалнята, да пуши и да я наблюдава. Прочете нещо в погледа му — похот, разбира се, но и още нещо, от което я полазиха тръпки. И сега виждаше в очите му същото.

— Не, Хенри, разбира се, че не — отвърна тя с най-безгрижния си тон. — Знаеш, че нямам време за приятели заради работата си в столовата.

В къщата беше тихо и спокойно, нямаше готвачка в кухнята, която да приготвя пая и сладкиша за вечеря, нямаше прислужница, която да се бори с шнура на прахосмукачката. Сара липсваше на Вивиан — горкото момиче се разплака неловко и засрамено, когато Вивиан ги хвана заедно онзи следобед. Хенри побесня, беше му развалила удоволствието и беше уязвила достойнството му. Наказа отстъпчивостта на Сара с уволнение, а ненавременната поява на Вивиан, като я задържа при себе си.

И ето ги сега, само двамата. Хенри и Вивиан Дженкинс, съпруг и съпруга. Хенри беше един от най-умните ми ученици — изтъкна чичо ѝ, когато ѝ разказа какво са обсъждали двамата в задимения му кабинет. — Той е виден джентълмен. Имаш късмет, че прояви интерес към теб.

— Мисля да отида горе да си полегна — каза тя след няколко сякаш безкрайни мига.

— Изморена ли си, скъпа?

— Да — опита да се усмихне Вивиан Дженкинс. — Заради бомбардировките. Сигурно всички в Лондон са изморени.

— Да — приближи се той към нея с усмивка на устните и без усмивка в очите. — Сигурно си права.

***

Юмрукът на Хенри се стовари най-напред върху лявото ѝ ухо и то забуча оглушително. Силата на удара я запрати към стената на вестибюла и Вивиан се строполи на пода. После той ѝ се нахвърли, сграбчи роклята ѝ, разтърси я, а красивото му лице се разкриви от ярост, докато я удряше. Крещеше, от устата му към лицето и шията ѝ летяха пръски, очите му блестяха, докато ѝ повтаряше отново и отново, че му принадлежи, винаги ще му принадлежи, че е неговият трофей, че той никога няма да допусне да я докосне друг, че по-скоро ще я види мъртва.

Вивиан затвори очи, знаеше, че той побеснява от гняв, когато тя отказва да го гледа. И той наистина я разтърси по-силно, стисна я за гърлото, закрещя близо до ухото ѝ.

Някъде дълбоко в съзнанието си Вивиан потърси потока, искрящите светлини…

Никога не отвръщаше на ударите му, дори когато стискаше силно юмруци край тялото си, онова стегнато кълбо, истинската същност на Вивиан Лонгмайър, отдавна потулено някъде, се бореше да изхвръкне на воля. Чичо ѝ може и да беше сключил сделка в задимения си кабинет, но Вивиан открай време беше опърничава. Съзнаваше, че това е наказанието ѝ, това заслужаваше. Тъкмо заради юмруците си беше наказана, заради тях беше останала самичка у дома, заради тях семейството ѝ бе побързало да се върне от излета и беше загинало.

Съзнанието ѝ сякаш се бе втечнило, тя се намираше в тунел, плуваше все по-надолу и по-надолу, а силните ѝ ръце и крака я изтегляха през водата обратно към дома…

Вивиан нямаше нищо против да бъде наказана, питаше се само кога ще свърши всичко. Кога той ще я убие. Защото някой ден щеше да го стори, без съмнение. Вивиан притаи дъх и зачака с надеждата, че ще се случи сега. Защото всеки път, когато се събудеше и установеше, че още е тук, в къщата на Кампдън Гроув, бездната на отчаянието ѝ ставаше още по-дълбока.

Водата вече беше по-топла, тя наближаваше. В далечината заблещукаха първите светлинки. Вивиан заплува към тях…

Какво ли щеше да стане, когато той наистина я убие? Доколкото познаваше Хенри, той щеше да се погрижи някой друг да бъди обвинен. Или пък щеше да представи нещата така, все едно смъртта ѝ е резултат от нещастен случай — лош късмет, огромно нещастие по време на бомбардировките. Просто е попаднала на неподходящото място в неподходящ момент, щяха да казват хората, клатейки глава, а Хенри щеше да завинаги да влезе в ролята на скърбящия съпруг. Сигурно дори щеше да напише книга за случилото се, за нея, за някаква въображаема Вивиан точно както в "Неохотната муза" беше описал онова отвратително мекушаво момиче, в което тя не разпознаваше себе си, но което боготвореше своя съпруг писател и мечтаеше за рокли и партита.

Светлинните станаха по-ярки, приближиха и Вивиан вече различаваше трептящи силуети. Обаче отправи поглед отвъд тях, защото идваше да потърси онова, което се намираше там…

Стаята се наклони. Хенри беше приключил. Вдигна я и тя усети как тялото ѝ се отпуска като парцалена кукла в ръцете му. Трябваше да го направи сама. Да вземе камъни или тухли — нещо тежко — и да ги пъхне в джобовете си, да се добере до езерото Сърпънтайн стъпка по стъпка, докато зърне светлините. Хенри я целуваше по лицето, задушаваше я е влажните си целувки. Накъсаното му дишане, мирисът на помадата му за коса и н алкохол, превърнали се в пот: