Пазителка на тайните

* * *

Причината беше споменаването на Австралия. Докато Роуз си спомняше какво е узнала от майка им, в съзнанието на Лоръл светна лампичка и тя осъзна защо е важна Вивиан. Спомни си също кога за пръв път е срещнала това име преди толкова много години.

Докато сестрите ѝ си хапваха десерта и търсеха ножа, който никога нямаше да намерят, Лоръл се качи на тавана да потърси сандъка си. Всяка от сестрите имаше сандък — Дороти беше много строга в това отношение. Заради войната, довери им веднъж татко — тя изгубила всичките си скъпи неща, когато бомба паднала в семейната им къща в Ковънтри и превърнала миналото ѝ в руини. Била твърдо решена децата ѝ да нямат същата съдба. Дори да не успеела да им спести всяка болка, можела да се погрижи поне да намерят снимката на класа си, ако им потрябва. Страстта на майка им към предметите, към притежанията — към неща, които можеш да държиш в ръка и да им придаваш по-дълбок смисъл — граничеше с маниакалност, а въодушевлението ѝ да събира разни неща беше толкова силно, че човек трудно би могъл да не му се подчини. Всичко се пазеше, нищо не се хвърляше, цареше ревностно придържане към традициите. Да вземем за пример ножа.

Сандъкът на Лоръл беше натикан до един счупен радиатор, който баща им така и не оправи. Позна, че е нейният, още преди да прочете името си, изписано отгоре с шаблон. Кафеникавите кожени ремъци и счупеният катинар бяха неопровержимо показателни. Сърцето ѝ трепна, щом го зърна, и я изпълни очакване за нещата, които щеше да види вътре. Странно колко ясно изникна в съзнанието ѝ предмет, за който не се беше сещала от десетилетия. Знаеше точно какво търси, как ще го усети в ръката си, емоциите, които ще предизвика откриването му. Докато развързваше ремъците, до нея коленичи бледо нейно привидение от последния път, когато беше сторила същото.

Сандъкът миришеше на влага, на прах и на стар одеколон със забравено име, но уханието му отново я накара да се почувства шестнайсетгодишна. Беше пълен с хартии: дневници, снимки писма, училищни доклади, няколко кройки за бермуди, обаче Лоръл не спираше, за да ги разглежда. Вадеше бързо папка след папка и бързо ги преглеждаше.

Някъде по средата на сандъка в левия ъгъл намери каквото търсеше. Тъничка книжка, съвсем неугледна, обаче за Лоръл бе изпълнена с трепетни спомени.

Преди няколко години ѝ бяха предложили ролята на Мег в "Рожден ден" — за нея беше шанс да играе в театър "Литълтън", обаче Лоръл отказа. Единствено тогава постави личния си живот пред кариерата. Оправда се с графика си за снимките на филм, което не беше съвсем невярно, но не беше и съвсем вярно. Налагаше се да увърта. Не можеше да го направи. Пиесата беше неотлъчно свързана с лятото на 1961 година, когато я беше чела отново и отново, след като ѝ я даде онова момче — не помнеше името му, странно, а беше луда по него. Запомни репликите и насити сцените с гнева и безсилието, които трупаше в себе си. После по алеята им се зададе онзи мъж и фактът, че Лоръл физически страдаше, замислеше ли се по-сериозно за пиесата, страшно се замъгли в съзнанието и в сърцето ѝ.

Кожата ѝ и сега беше станала лепкава от пот, пулсът ѝ се беше ускорил. Радваше се, че ѝ трябва не пиесата, а онова, което беше пъхнала вътре. Още си бяха там, личеше си по грубите ръбове на хартията, щръкнали между страниците. Две вестникарски статии: първата беше доста неясен репортаж от долнопробния местен вестник за човек, умрял през лятото в Съфък; а втората беше некролог от "Таймс", откъснат тайно от вестника, който бащата на приятелката ѝ носеше от Лондон всеки ден.

— Вижте това — каза той една вечер, когато Лоръл гостуваше на Шърли. — Материал за онзи мъж, който умря близо до вашата къща, Лоръл.

Беше дълга статия, защото се оказало, че човекът не е онзи заподозрян. Много преди появата му в Грийнейкърс той доста се отличил и дори се прославил. Нямал деца, но преди време имал съпруга.

Крушката, която се поклащаше самотно над главата ѝ, не беше достатъчно силна, за да може Лоръл да чете, затова тя затвори сандъка и отнесе книжката долу.

Щеше да нощува в детската им — поредната проява на сложната йерархия между сестрите, — а леглото беше оправено и застлано с чисти чаршафи. Някой, вероятно Роуз, вече беше качил куфара ѝ, но Лоръл не го разопакова. Отвори широко прозореца и приседна на перваза.

С цигара между пръстите извади статиите измежду страниците. Подмина репортажа от местния вестник и предпочете да вземе некролога. Прегледа разказа за ранните години от живота на Хенри Роланд Дженкис с очакване очите ѝ да попаднат на онова, което знаеше, че е там.

Името изскочи в края на първата третина от материала.

Вивиан.

Лоръл се върна назад и прочете цялото изречение: "През 1938 година Дженкинс се жени за Вивиан Лонгмайър, родена в Куинсланд, Австралия, но отгледана от чичо си в Оксфордшър". Плъзна поглед по-надолу и прочете: "Вивиан Дженкинс загива през 1941 година по време на тежка бомбардировка в Нотинг Хил".

Лоръл дръпна силно от цигарата и забеляза, че пръстите ѝ треперят.

Разбира се, възможно бе да има две жени на име Вивиан, и двете австралийки.

Възможно беше приятелката на майка ѝ от военните години да не е свързана с австралийката Вивиан, чийто съпруг беше умрял пред прага им.

Но беше малко вероятно, нали?

А ако майка ѝ е познавала Вивиан Дженкинс, значи със сигурност е познавала и Хенри Дженкинс. "Много време мина, Дороти", беше казал той и Лоръл бе забелязала страха, изписал се по лицето на майка ѝ.

Вратата се отвори и на прага застана Роуз.

— Добре ли си? — попита тя и сбърчи нос заради цигарения дим.

— С лечебна цел — показа цигарата Лоръл с трепереща ръка и после я изнесе извън прозореца. — Не казвай на нашите, че ще ме накажат.

— Няма да издам тайната ти. — Роуз се приближи и и подаде малка книжка. — Опасявам се, че е доста оръфана.

Слабо казано. Предната корица на книгата се държеше буквално на конци, а зелената ѝ платнена основа се беше обезцветила от мръсотия и вероятно, съдейки по смътно доловимия мирис на пушек — от сажди. Лоръл внимателно разгърна първите страници до титула. На фронтисписа с черно мастило пишеше следното: На Дороти. Истинският приятел е светлина в мрака, Вивиан.

— Сигурно е била важна за нея — отбеляза Роуз. — Не беше върху полицата с останалите, а в раклата ѝ. Държала я е там през всичките тези години.

— Бъркала си в раклата ѝ?!

Майка им доста строго държеше на личното пространство и неговото спазване.

Роуз се изчерви.

— Не ме гледай така, Лол, не съм отключила катинара с пила за нокти. Преди няколко месеца, точно преди да влезе в болницата, тя ме помоли да ѝ донеса книгата.

— Дала ти е ключа?

— Неохотно, едва след като я хванах да опитва сама да се качи по стълбата.

— Не може да бъде!

— Напротив.

— Непоправима е.

— Същата е като теб, Лол.

Роуз не го каза злобно, но Лоръл трепна от думите ѝ. Връхлетя я спомен: вечерта, когато съобщи на родителите си, че заминава за Лондон, за да учи в театралното училище. Бяха шокирани и нещастни: засегнати, че е ходила на прослушване зад гърба им, непреклонни, че е твърде малка, за да се отделя от къщи, притеснени, че заминава, без да е завършила гимназия. Накараха я да седне на масата в кухнята и се редуваха да излагат разумни аргументи с преувеличено спокойни гласове. Лоръл се постара да изглежда отегчена, а когато приключиха, заяви с цялата нацупена настойчивост, която можеш да очакваш от объркан и изпълнен с негодувание тийнейджър: "Заминавам. Каквото и да говорите, няма да променя намерението си. Това искам".

— Твърде млада си, за да знаеш какво искаш всъщност — отговори майка ѝ. — Хората се променят, съзряват, вземат по-добри решения. Познавам те, Лоръл…

— Не ме познаваш.

— Знам. Че си твърдоглава. Знам, че си упорита и си си наумила да бъдеш различна, че имаш мечти, точно като мен някога…

— Изобщо не приличам на теб — тросна се Лоръл в този момент и резките ѝ думи пронизаха като острие и бездруго разклатеното самообладание на майка ѝ. — Никога няма да направя нещата, които ти си направила.

— Стига толкова! — обгърна раменете на жена си Стивън Никълсън. Даде знак на Лоръл да се качва да си ляга, но я предупреди, че разговорът им изобщо не е приключил.

Лоръл лежеше в леглото и кипеше, а часовете се нижеха. Не беше сигурна къде са сестрите ѝ, знаеше само, че са отведени някъде, за да не прекъсват наказанието ѝ. За пръв път се караше с родителите си и беше едновременно съсипана и превъзбудена. Животът ѝ, изглежда, никога нямаше да бъде същият.

Още лежеше в тъмното, когато вратата се отвори и някой предпазливо тръгна към нея. Лоръл усети как краят на леглото хлътва, когато човекът седна, после чу гласа на майка си. Личеше си, че е плакала, и когато Лоръл го разбра и проумя, че причината е тя, ѝ се прииска да увие ръце около шията на мама и никога да не я пуска.

— Съжалявам, че се скарахме — каза Дороти и сноп лунна светлина от прозореца озари лицето ѝ. — Колко странно се развиха нещата. Никога не съм допускала, че ще се карам с дъщеря си. Като малка се забърквах в неприятности — винаги съм се чувствала различна от родителите си. Обичах ги, разбира се, но не съм сигурна, че те бяха в състояние да се справят с мен. Въобразявах си, че знам най-добре, и изобщо не ги слушах.

Лоръл се подсмихна, неуверена накъде поема разговорът, но доволна, че вътрешностите ѝ вече не бушуват като вряща лава.

— Двете с теб си приличаме — продължи майка ѝ. — Сигурно затова толкова много се притеснявам да не допуснеш моите грешки.

— Обаче аз не допускам грешка. — Лоръл се надигна и се облегна на възглавниците си. — Не разбираш ли? Искам да стана актриса — театралното училище е идеалното място за човек като мен.

— Лоръл…

— Представи си, че си на седемнайсет, мамо, и целият живот е пред теб. Има ли друго място, на което ти се иска да бъдеш повече, отколкото в Лондон?

Не зададе правилния въпрос — майка ѝ никога не бе проявява, ла желание да замине за Лондон.

Смълчаха се и отвън един кос призова приятелите си.

— Не — отвърна най-сетне Дороти тихо и малко тъжно и се пресегна да погали връхчетата на косата на Лоръл. — Не, май няма.

Сега Лоръл се смути, че още тогава е била толкова самовлюбена, че не се е зачудила и не е попитала каква всъщност е била майка ѝ на седемнайсет, за какво е мечтаела и какви грешки е направила, които толкова силно не иска дъщеря ѝ да повтори.

* * *

Лоръл вдигна книгата, която ѝ беше дала Роуз, и каза по-треперливо, отколкото ѝ се искаше:

— Странно е да видиш нещо нейно отпреди, нали?

— Отпреди кое?

— Отпреди нас. Преди това място. Преди да ни бъде майка Само си представи — когато са ѝ дали тази книга, когато е направена снимката с Вивиан, тя не е имала никаква представа, че ние сме там някъде в очакване да съществуваме.

— Нищо чудно, че се усмихва толкова лъчезарно на снимката.

Лоръл не се засмя.

— Някога замисляла ли си се за нея, Роузи?

— За мама ли? Разбира се…

— Не за мама, а за онази млада жена. Тогава е била различна имала е живот, за който нищо не знаем. Някога питала ли си се каква е била, какво е искала, как е гледала на нещата… — погледна Лоръл крадешком към сестра си, — …какви тайни е имала?

Роуз се усмихна неуверено и Лоръл поклати глава.

— Не ми обръщай внимание. Малко съм сантиментална тази вечер. Сигурно защото отново съм в къщата. В предишната си стая. — Тя се насили да звучи бодро, макар да не се чувстваше така. — Помниш ли как хъркаше Айрис?

Роуз се засмя:

— По-силно от татко! Дали положението се е подобрило?

— Май предстои да разберем. Лягаш ли си вече?

— Мислех да си взема вана, преди другите да приключат Дафни да окупира огледалото. — Тя снижи глас и повдигна едната си вежда. — Тя дали…?

— Така изглежда.

Роуз направи гримаса и възкликна:

— Ама че са странни хората! — Излезе и затвори вратата.

Усмивката на Лоръл помръкна, когато стъпките на сестра и заглъхнаха по коридора. Обърна се и погледна към нощното небе. Вратата на банята се затвори и тръбите започнаха да свистят в стената зад нея.

Преди петдесет години, осведоми Лоръл едно далечно съзвездие, майка ми уби един човек. Твърдеше, че е при самозащита, обаче аз видях. Замахна с ножа и го прониза, а мъжът се строполи заднишком на земята, където тревата беше оредяла и цъфтяха теменужки. Тя го познаваше и беше изплашена, нямам представа защо.

Изведнъж на Лоръл ѝ се стори, че всичко отсъстващо от собствения ѝ живот, всяка загуба и тъга, всеки кошмар в мрака, всяка връхлетяла изневиделица меланхолия приемат смътното очертание на един и същ останал без отговор въпрос, на нещо, което съществуваше, откакто тя беше на шестнайсет — неизречената тайна на майка ѝ.

— Коя си ти, Дороти? — тихичко изрече тя. — Коя си била, преди да станеш мама?

7

Влакът Ковънтри — Лондон, 1938 г.

Дороти Смитам беше на седемнайсет години, когато узна със сигурност, че е откраднато бебе. Това беше единственото обяснение. Истината ѝ просветна като бял ден една събота сутрин към единайсет часа, докато наблюдаваше как баща ѝ върти молив между пръстите си, бавно прокарва език по долната си устна и после отбелязва в черното се тефтерче точната сума (24 пенса), която е платил на шофьора на таксито, за да откара семейството и багажа до гарата. Списъкът и неговото попълване щяха да ангажират вниманието му през по-голямата част от престоя им в Борнмът, а след завръщането на семейството в Ковънтри щяха да прекарат една ликуваща вечер в анализиране на съдържанието му, на която всички щяха неохотно д присъстват. Щяха да чертаят таблици, да правят сравнения с резултатите от предишната година (и дори за цялото предходно десетилетие, ако имаха късмет) и щяха да дават обещания следващата година да се справят още по-добре, преди, освежен от годишния си отпуск, баща им да се върне на службата си като счетоводител в "X. Дж. Уокър", производител на велосипеди, и да се захване здраво за работа за още една година.

Майката на Дороти седеше в ъгъла на вагона, попиваше памучна носна кърпичка ноздрите си. Правеше го скришом, кърпичката през повечето време оставаше скрита в дланта ѝ, а след лекото потупване тя стрелваше мъжа си с поглед, за да се увери, че не го е обезпокоила и той все още се взира с начумерено удоволствие в тефтерчето си. Ама наистина само Джанис Смитам можеше да настива с удивително упорство в навечерието на летния отпуск. Постоянството ѝ беше възхитително и Доли вероятно би приветствала предаността на майка си към навика, ако не беше съпровождащото гъгнене — толкова извинително и покорно, — от което ѝ идеше да прониже собствените си тъпанчета с подострения молив на татко. Майка ѝ прекарваше двете седмици на морето еднакво всяка година: като караше баща ѝ да се чувства като краля на пясъчния замък, като се тревожи за кройката на банския на Доли и се притеснява дали Кътбърт се сприятелява с "подходящи" момчета.

Горкичкият Кътбърт. Беше прекрасно бебе, което само гукаше щастливо, хилеше се беззъбо и имаше прелестния навик да ревва, когато Доли излезе от стаята. Колкото повече растеше обаче, колкото повече се увеличаваха годините му, толкова по-ясно ставаше, че брат ѝ е поел към челен сблъсък със съдбата — щеше да се превърне в двойник на господин Артър Смитам. Което за жалост означаваше, че въпреки обичливата привързаност помежду им, Доли и Кътбърт просто нямаше как да са една плът и кръв, и от само себе си се налагаше въпросът кои са истинските ѝ родители и как изобщо се е забъркала с тази жалка група хорица.

Циркови артисти? Впечатляваща двойка въжеиграчи? Възможно беше — тя поглеждаше към краката си, относително дълги и слаби, и двата. Открай време я биваше в спорта: учителят по физическо господин Антъни я избираше за главния хокеен отбор всяка година, а когато двете с Кейтлин навиваха килима в салона на майката на Кейтлин и пускаха Луис Армстронг на грамофона, Доли беше сигурна, че не си въобразява, а наистина е по-добрата танцьорка. Ето — кръстосваше крака Доли и приглаждаше полата си, — естествена грациозност. Това почти доказваше нещата.

— Може ли да хапна нещо сладичко на гарата, татко?

— Сладичко ли?

— На гарата? От онова магазинче.

— Не знам, Кътбърт.

— Ама, татко…

— Трябва да се съобразяваме с бюджета.

— Но мама каза…

— Стига, Кътбърт. Татко знае най-добре.

Доли насочи вниманието си към нивите, които прелитаха покрай прозореца. Циркови артисти — струваше ѝ се уместно. Пайети и лъскави костюми, изпълнения късно вечер под големия купол горе в нищото, но въпреки това окъпани в страхопочитанието и обожанието на възторжената тълпа вечер. Блясък, вълнение и романтика — да, това ѝ се струваше по-вероятно.

Такъв пленителен произход би обяснил и суровите упреци, които раздаваха родителите на Доли, когато поведението ѝ заплашваше да "привлече внимание". "Хората гледат, Дороти — напомняше ѝ майка ѝ, ако полата ѝ беше прекалено къса, смехът ѝ — прекалено силен, червилото — прекалено ярко. — Ще те зяпат. Знаеш как се чувства баща ти в това отношение." Доли наистина знаеше. Баща ѝ обичаше да им напомня, че крушата не пада по-далеч от дървото, затова той сигурно живееше в постоянен страх, че бохемският нрав ще се процеди някой ден като развален плод през кожицата на приличието, което заедно с майка ѝ се бяха постарали да изградят около малката си разглезена дъщеря. Доли тайно лапна ментов бонбон от пликчето в джоба си, избута го с език към бузата си и облегна глава на прозорец Много по-сложно беше да установи как точно е осъществена кражбата. Както и да го въртеше в главата си, Артър и Джанис Смитам изобщо не приличаха на крадльовци. Трудно можеше да си ги представи как се промъкват крадешком към оставена без внимание бебешка количка и отмъкват заспалото бебе. Xopaта, които крадат, независимо дали от нужда, или от алчност, го правят, защото страстно желаят въпросното нещо. Артър Смитам обаче беше убеден, че думата "страст" трябва да бъде извадена от речника на английския език и дори изтръгната от английската душа, а така и така сме се захванали, най-добре да заличим и думата "желание". Посещение на цирк? Е, това намирисваше на ненужно развлечение.

Много по-вероятно беше — ментовият бонбон се строши на две — Доли да е намерена на стълбите и по-скоро по задължение отколкото по желание да е влязла в семейство Смитам.

Облегна се още по-удобно на седалката на вагона и затвори очи — представи си го съвсем ясно. Тайната бременност, заплахите на ръководителя на цирка, пристигнал в Ковънтри… Известно време младата двойка се борела храбро сама и отглеждала бебето си с любов и надежда, но, за жалост, останали без работа (в крайна сметка търсенето на въжеиграчи е доста ограничено) и без пари за храна, те започнали да се отчайват. Една нощ, докато минавали през центъра на града с бебето си, вече твърде изнемощяло, за да плаче, нечия къща привлякла поглед им. Предните стълби били по-чисти и излъскани от всички други, вътре светело и изпод вратата долитало уханието (наистина прелестно) на месната яхния на Джанис Смитам. Разбрали как трябва да постъпят…

— Не мога да стискам. Не мога!

Доли отвори лекичко едното си око, колкото да види как брат ѝ подскача от единия на другия си крак насред вагона. — Стига, Кътбърт, почти…

— Трябва веднага да отида в тоалетната!

Доли отново затвори очи, стисна ги по-силно отпреди. Вярно беше — тя не вярваше в частта за трагичната съдба на младата двойка, а във факта, че е специална. Доли открай време се чувстваше различно, сякаш е по-жива от другите хора и светът, съдбата или каквото беше там имат по-големи планове за нея. Вече разполагаше и с доказателство, научно доказателство. Бащата на Кейтлин, който беше лекар и разбираше от тези неща, ѝ го беше казал, докато играеха на "Капитан Блото"^[2] в салона на Кейтлин. Вдигаше покритите с мастилени петна карти една след друга и Доли казваше първото, което ѝ хрумне. "Невероятно — измърмори той насред играта, лапнал лулата си, — удивително! И леко поклати глава. А после: — Е, никога не съм…" И се засмя тихо, което го направи твърде хубав за баща на приятелката ѝ. Само киселият поглед на Кейтлин я възпря да не го последва в кабинета, когато доктор Руфъс заяви, че отговорите ѝ са "изключителни", и предложи — не, настоя — за допълнителни тестове.

Изключителни. Доли премисли думата. Изключителни. Не беше като тях, обикновените Смитам, и със сигурност нямаше да стане. Животът ѝ щеше да бъде ярък и прекрасен. Щеше да танцува извън квадратчето на "приличното" поведение, в което майка ѝ и баща ѝ толкова държаха да я затворят. Може би дори самата тя щеше да избяга в някой цирк и да опита късмета си под големия купол.

Влакът забавяше ход — наближаваха гара Юстън. Лондонските къщи се виждаха нагъсто през прозореца и Доли усети тръпка на вълнение. Лондон! Великолепен градски водовъртеж (така поне пишеше в пътеводителя за Лондон, който тя криеше в чекмеджето с бельото си), пълен с театри, нощни забавления и наистина изискани хора, които водят страхотен живот.

Когато беше по-малка, баща ѝ понякога ходеше в Лондон по работа. Тя очакваше е нетърпение тези нощи, взираше се да го зърне през перилата, когато майка ѝ вече я мислеше за заспала. Чуваше ключа му в ключалката, притаяваше дъх и после той се прибираше. Майка ѝ му вземаше палтото, а всичко в него показваше, че е бил някъде, че е малко по-важен отпреди. Доли никога не би се осмелила да го разпита за пътуването, защото още тогава се бе досетила, че истината ще бъде само злощастна имитация на фантазиите ѝ. Въпреки това сега погледна към баща си с надеждата да срещне очите му и да съзре в тях доказателство, че и той усеща привличането на големия град, през който минаваха в момента.

Не го усещаше. Артър Смитам виждаше само тефтерчето си в момента — първата страница, на която старателно си бе отбелязал разписанието на влака и номерата на пероните. Ъгълчетата на устните му потръпнаха и сърцето на Доли се сви. Тя се подготви за паниката, която знаеше, че ще последва: винаги настъпваше, въпреки че си предвиждаха много време, въпреки че правеха същото пътуване всяка година и въпреки че останалите хора преспокойно успяваха да хващат влаковете от точка А до точка Б и после от точка Б до точка В. И наистина, изтръпна тя с предвидливо очакване, ето го и призива за битка!

— Да не се разпръсваме, докато хванем такси! — Неустрашим опит от страна на предводителя им да запази спокойствие в лицето на предстоящото изпитание. Той потърси шапката си на рафта за багаж.

— Кътбърт, дай ръка — притеснено нареди мама.

— Не искам…

— Всеки отговаря за багажа си — продължи татко, извисявайки глас в рядък прилив на вълнение. — Стискайте здраво стиковете и ракетите си. И гледайте да не попадате зад пътници, които куцат или са с бастуни. Не бива да допускаме никой да ни забави.

Добре облечен мъж, който пътуваше в техния вагон, метна кос поглед към баща ѝ и Доли се запита — не за пръв път — дали е възможно да изчезне само ако го поиска достатъчно силно.

* * *

Семейство Смитам имаха навик, усъвършенстван и непоклатимо установен през дългогодишните абсолютно еднакви почивки, да тръгват към морето веднага след закуска. Баща им отдавна беше постановил, че наемането на къщичка на плажа е ненужен лукс, който насърчава перченето, затова ранното пристигане беше от огромно значение, ако искаха да си осигурят прилично място преди пристигането на тълпите. Една сутрин госпожа Дженингс ги задържа в трапезарията на "Белвю" по-късно от обикновено, запари чая им прекалено и после адски бавно им донесе нов. Безпокойството на баща им растеше — белите му платнени обувки го призоваваха въпреки щръкналите лепенки, които беше принуден да сложи на петите си след натоварването от предишния ден, — обаче беше немислимо да прекъсне хазайката им. А Адам Смитам не правеше немислими неща. В крайна сметка ги спаси Кътбърт. Той погледна към корабния часовник над рамкираната снимка на пристана, преглътна наведнъж цяло яйце на очи и възкликна:

— Майчице! Вече е станало девет и половина!

Дори госпожа Дженингс не можеше да оспори този факт, отстъпи назад към вратата на кухнята и им пожела приятна сутрин.

— А какъв ден ни очаква, какъв прекрасен ден!

Денят наистина беше прекрасен. Беше един от онези божествени летни дни, когато небето е ясно, духа топъл ветрец и човек просто усеща, че го очаква нещо вълнуващо. Когато стигнаха на дъсчената алея, тъкмо пристигаше туристически автобус и господин Смитам пришпори семейството си, за да изпреварят навалицата. Със собственическото излъчване на хора, резервирали двуседмичната си почивка още през февруари и платили изцяло през март, господин и госпожа Смитам огледаха бегло туристите. Бяха натрапници и нахалници, които лагеруват на техния плаж, тълпят се на техния пристан и се редят на опашка за техния сладолед.

Дороти поизостана на няколко крачки от семейството си, поведено от техния безстрашен лидер, което се запъти покрай естрадата на оркестъра, за да пресече пътя на натрапниците. Качиха се по стълбите с величието на победители и заеха място точно до каменната стена. Баща им остави кошницата за пикник и пъхна палци в колана на панталона, огледа се наляво-надясно и накрая оповести:

— Точно така. — После добави със самодоволна усмивка: — И то на няма и сто крачки от пансиона ни. По-малко от сто крачки!

— Можем дори да махнем за поздрав на госпожа Дженингс — отбеляза мама, която се възползваше от всяка възможност да достави удоволствие на съпруга си.

Дороти успя да издокара тъничка насърчителна усмивка и после съсредоточено се зае да оправя ъглите на кърпата си. Разбира се, от мястото си не виждаха "Белвю". В пълна противоположност с името си (дадено му с неприсъща за намусената госпожа Дженингс надежда, която веднъж прекарала "цял месец" в Париж), пансионът се намираше по средата на Литъл Колинс Стрийт, която доста криволичеше преди дъсчената крайбрежна алея. Ето защо гледката не беше особено хубава — сивкави отрязъци от центъра на града, от стаите отпред, от тръбите на една къща близнак отзад, — пък и сградата не беше френска, затова според Дороти каламбурът беше съвсем безсмислен. Тя втри хладния крем на "Пондс" в изгорелите си рамене и се скри зад списанието си, като от време на време стрелкаше с поглед по-заможните и по-красиви хора, които се излежаваха и се смееха по балконите на близките къщички.

* * *

И особено едно момиче. Имаше руса коса, леко почерняла на слънцето кожа и сладурански трапчинки, когато се смееше, а тя го правеше често. Доли не можеше да откъсне поглед от нея. Как се движеше с котешка грациозност на онзи балкон, топла и самоуверена, как се пресягаше да погали по ръката първо един, после друг приятел, как вирваше брадичка, как се усмихваше, захапала устна, само на най-красивия младеж, как потрепваше сребристата ѝ сатенена рокля на повея на вятъра. Вятърът! Дори природата познаваше правилата. Докато Доли се печеше в лагера на семейство Смитам, по челото ѝ избиваха капчици пот и банският залепваше за тялото ѝ, онази сребриста рокля пърхаше мъчително високо горе.

— Кой ще играе крикет?

Доли се сниши още повече зад списанието си.

— Аз, аз! — провикна се Кътбърт и заподскача от единия си крак (вече изгорял) на другия. — Аз ще подавам топката, татко може ли? Може ли? Моля те, моля те!

Сянката на татко донесе мигновено облекчение от палещото слънце.

— Дороти? Ти обичаш да си първа.

Погледът ѝ обходи подадената бухалка, заобленото коремче на баща ѝ, късчето от бърканите яйца, полепнало по мустаците му. И в съзнанието ѝ пробяга образът на красивото засмяно момиче със сребристата рокля, което се шегуваше и флиртуваше с приятелите си, а наблизо нямаше и помен от родители.

— Май ще пропусна, благодаря, татко — тихо отвърна тя. — Боли ме главата.

Главоболията намирисваха на "женски работи", затова устните на господин Смитам се свиха ужасено и отвратено. Той кимна и отстъпи назад:

— Ами, почивай си тогава, не се напрягай.

— Хайде, татко! — провикна се Кътбърт. — Боб Уайът е застанал на пътечката, покажи му как се прави.

След подобен боен призив на баща им не му оставаше друго освен да действа. Завъртя се на пети и пое по плажа, облегнал бухалката си на рамо, с наперената походка на много по-млад и атлетичен мъж. Играта започна и Доли се прилепи още по-плътно към стената. Миналата слава на Артър Смитам като играч на крикет беше част от великата семейна история, затова играта по време на почивката им беше свещена институция.

С частица от себе си Доли се ненавиждаше, задето се държи така — в крайна сметка, сигурно за последен път идваше на ежегодната семейна почивка, — обаче просто не можеше да се отърси от това ужасно настроение. С всеки изминал ден усещаше как пропастта между нея и другите от семейството ѝ се увеличава. Не че не ги обичаше, просто напоследък кой знае защо я влудяваха, особено Кътбърт. Открай време усещаше, че е различна, в това нямаше нищо ново, но напоследък положението определено се беше влошило. На вечеря баща ѝ беше започнал да обсъжда какво ще стане, когато Доли завърши училище през септември. Във фабриката за велосипеди щяло да се освободи място за помощник-секретарка и след трийсет години служба той все щял да понатисне тук-там и да убеди главната секретарка да назначи Доли. При тези думи баща ѝ винаги се усмихваше и намигаше, все едно правеше на Доли огромна услуга и тя трябва да му е признателна. А на нея ѝ идеше да се разпищи като героиня от филм на ужасите. Не ѝ хрумваше по-отвратителна възможност. Нещо повече, не можеше да повярва, че след седемнайсет години Артър Смитам — собственият ѝ баща — изобщо не я разбира.

Откъм пясъка долетя вик: "Шест!", и Доли надникна над женското си списание и видя как баща ѝ мята бухалката си на рамо като мускет и хуква между импровизираните вратички. До нея Джанис Смитам излъчваше напрегнати насърчения, провикваше се колебливо "Страхотно представление!" и "Добра работа!", последвани бързо от отчаяни възгласи "Внимавай" или "Не толкова бързо", или "Дишай, Кътбърт, не забравяй, че имаш астма!", докато момчето гонеше топката си към водата. Доли огледа спретнатата накъдрена коса на майка си, благоприличната кройка на банския ѝ, старанието, с което тя се представяше пред света така, че да предизвика минимално въздействие, и въздъхна озадачено и разпалено. Най-силно я дразнеше фактът, че майка ѝ не можеше да проумее къде е проблемът, свързан с бъдещето на Доли.

Когато за пръв път проумя, че баща ѝ говори сериозно за фабриката за велосипеди, Доли се бе надявала майка ѝ да се усмихне любезно на предложението и после да изтъкне, че, естествено, има много по-вълнуващи неща, които би могла да прави дъщери им. Защото, макар Доли понякога да се забавляваше с мисълта че е разменена след раждането си, всъщност не го вярваше. Никой, който я видеше редом до майка ѝ, не би могъл да задържи подобна мисъл. Джанис и Дороти Смитам имаха шоколадовокафява коса, високи скули и пищен бюст. Както неотдавна научи Доли, имаха и още нещо общо.

Направи въпросното откритие, докато търсеше стика за xокей по лавиците в гаража: пастелносиня кутия от обувки в дъното на най-горната полица. Кутията тутакси ѝ се стори позната, но Доли се сети защо едва след няколко секунди. Спомни си как майка ѝ седи на ръба на двойното легло в спалнята им с татко със синята кутия в скута и неразгадаемо изражение на лицето, докато преглеждаше съдържанието ѝ. Беше интимен личен момент и Доли веднага усети, че е най-добре да се отдръпне, но се запита какво ли има в онази кутия, помъчи се да си представи какво може да съдържа тя, че майка ѝ да добие толкова замечтан и объркан вид и да изглежда едновременно млада и стара.

Останала сама в гаража, Доли вдигна капака на кутията и всичко се изясни. Вътре бяха късчетата от друг живот: програми за вокални концерти, сини лентички на наградите за първо място и певчески конкурси, грамота, според които Джанис Уилямс беше певицата с най-красивия глас. Имаше дори изрезка от вестник с нейна снимка: красива млада жена с искрящи очи, прелестна фигура и целеустремен вид, която няма да поеме по пътя на другите момичета от класа си към скучния и обикновен живот, който ги очакваше.

Само че точно това бе сторила. Доли дълго се взира в снимката. Някога майка ѝ бе имала талант — истински талант, койтоя отличавал и я правел специална, — но за цели седемнайсет години Доли нито веднъж не беше чула Джанис Смитам да пее. Какво се бе случило, че да отнеме гласа на младата жена, заявила навремето пред един вестник: "Най-любимото ми нещо на света е да пея. Когато пея, имам чувството, че летя. Иска ми се някой ден да пея на сцената пред краля"?

Доли имаше усещането, че знае отговора.

— Давай, момче — провикна се баща ѝ от другия край на брега към Кътбърт. — Обаче се изправи, не се прегърбвай.

Артър Смитам, невероятен счетоводител, стожер на фабриката за велосипеди, закрилник на всичко редно и правилно. Враг на всичко изключително.

Доли въздъхна, докато го гледаше как тромаво отскача от вратичката и се извива, за да подаде топката на Кътбърт. Може и да беше надвил майка ѝ и да я бе убедил да потисне всичко, което я прави специална, обаче нямаше да причини същото на Доли. Тя отказваше да му го позволи.

— Майко — обади се Доли внезапно и пусна списанието в скута си.

— Да. Скъпа? Искаш ли сандвич? Донесла съм и малко пастет от скариди.

Доли си пое дъх: не можеше да повярва, че ще го каже сега, тук, просто така, но вече беше набрала скорост, затова продължи:

— Майко, не искам да работя във фабриката за велосипеди.

— О?

— Не.

— О!

— Няма да понеса да правя едно и също всеки ден, да печатам писма за велосипеди и други подобни глупости, които завършват с "искрено ваш".

Майка ѝ примигна с неразгадаемо празно изражение.

— Разбирам.

— Да.

— И какво искаш да правиш вместо това?

Доли не беше сигурна как да ѝ отговори. Не беше обмислила конкретните подробности, но знаеше, че я очаква нещо различно.

— Не знам, аз просто… Е, фабриката за велосипеди не е подходящо място за човек като мен, нали?

— И защо не?

Не искаше да го казва. Искаше ѝ се майка ѝ да знае, да е съгласна с нея, да се досети сама, без да ѝ казва. Доли сви рамене, търсейки думите, усещайки силно обратно течение да разколебава надеждата ѝ.

— Време е да се установиш, Доли — внимателно отбеляза майка ѝ. — Вече си почти жена.

— Да, но аз точно това…

— Зарежи всякакви детинщини. Времето за всичко това отмина. Той искаше да ти го каже лично, да те изненада — баща ти вече го е обсъдил с госпожа Левън във фабриката и ти е уговорил интервю.

— Какво?

— Не биваше да ти казвам, но ще те чакат през първата седмица на септември. Имаш голям късмет, че баща ти е толкова влиятелен човек.

— Но аз…

— Татко ти знае най-добре. — Джанис Смитам се пресегна, за да потупа Доли по крака, по не успя да я стигне. — Ще видиш. — Лепна си усмивка, зад която се долавяше страх, сякаш тя съзнаваше, че предава дъщеря си, но не иска сега да мисли за това.

Доли вътрешно гореше, идеше ѝ да разтърси майка си и да ѝ напомни, че самата тя някога е била изключителна. Искаше да я попита защо се е променила, да ѝ каже (макар да съзнаваше, това е жестоко), че тя, Доли, е уплашена, че не може да понесе мисълта някой ден същото да се случи и на нея. И тогава…

— Внимавай! — разнесе се вик откъм плажа на Борнмът, който привлече вниманието на Доли към водата и спаси Джанис Смитам от нежелан разговор.

Там, с бански костюм като изваден от страниците на "Вог" стоеше момичето, допреди малко облечено със сребристата рокля. Устните ѝ бяха красиво нацупенн и тя разтриваше ръката си. Другите красиви хора се бяха скупчили с неодобрителни изражения и състрадателни пози и Доли се помъчи да проумее какво се е случило. Видя как младеж, приблизително на нейната възраст, се навежда и рови в пясъка, а когато се изправи, вдигна високо топка за крикет. Ръката на Доли ужасено отскочи към устата.

— Извинете, момчета — каза баща ѝ.

Доли се ококори — какви ги вършеше той, за бога? Мили боже, нали не мислеше да се приближи? Напротив, напрегнато ахна Дороти, той правеше точно това. На Доли ѝ идеше да потъне в земята, да изчезне, да се скрие, но просто не можеше да откъсне поглед. Баща ѝ спря пред групата и обясни с жестове как са ударили топката. Другите кимаха и слушаха, момчето с топката каза нещо, момичето докосна ръката си, после леко сви рамене и се усмихна на татко с трапчинките си. Доли въздъхна облекчено, изглежда, бедата бе предотвратена.

Но после, вероятно заслепен от бляскавата група, на която се бе натъкнал, баща ѝ не си тръгна, а вместо това се обърна и посочи към брега, насочвайки вниманието на всички към мястото където стояха Доли и майка ѝ. С липса на изтънченост, от която Доли вътрешно се сви, Джанис Смитам понечи да се изправи, после размисли и тромаво се опита да седне, което не ѝ се удаде и тя просто се наведе. И от тази поза махна с ръка.

Нещо в Доли увехна и умря. По-зле от това няма накъде. Само дето изведнъж се оказа, че има.

— Гледайте! Вижте ме!

И всички погледнаха. На Кътбърт, шавлив като буболечка, му беше омръзнало да чака. Забравил за крикета, той се беше отдалечил нагоре по брега и беше осъществил контакт с едно от плажните магарета. Единият му крак вече беше в стремето и той се мъчеше да яхне животното. Беше ужасна гледка, но Доли не откъсваше поглед. Озърна се крадешком и установи, че всички останали също гледат.

Зрелището как Кътбърт се покатерва върху магарето беше последната капка. Доли съзнаваше, че сигурно трябва да му помогне, но просто не можеше, не и този път. Промърмори нещо за главоболието си и твърде силното слънце, грабна списанието си и забързано пое обратно към мъничката си стая с отвратителната гледка към канализацията.

* * *

Зад естрадата един младеж с въздълга коса и изтъркан костюм беше видял всичко. Беше задрямал под шапката си, когато викът "Вижте ме!" нахлу в съня му и го разбуди. Той потърка очи с основата на дланите си, озърна се да види откъде се разнася викът и тогава ги видя, бащата и сина, които цяла сутрин играеха крикет.

Настана бъркотия, бащата махаше на някакви хора на плиткото — оказаха се богати младежи, които се перчеха в плажната къщичка в съседство. В момента къщичката беше празна, само някакъв сребрист плат потрепваше върху перилата на балкона. Роклята. Беше я забелязал по-рано — трудно можеш да я пропуснеш и вероятно това беше целта. Не беше плажна рокля, беше рокля за танцова забава.

— Гледайте! Вижте ме! — провикна се някой. И младежът надлежно погледна. Хлапето, което играеше крикет, беше заето да се прави на магаре с помощта на, както изглеждаше, едно истинско магаре. Останалите наблюдаваха забавното зрелище.

Той обаче не. Имаше си друга работа. Красивото момиче със сърцевидната уста и извивки на тялото, които го изпълваха с мъчителен копнеж, остана само, заряза семейството си и си тръгна от плажа. Младежът също се изправи, метна раницата си през рамо и нахлупи ниско шапката си. Беше чакал тази възможност и не възнамеряваше да я пропилее.

8

Борнмът, 1938 г.

Отначало Доли не го забеляза. Не виждаше почти нищо. Цялото ѝ усърдие беше насочено към това да мига, за да прогони сълзите от безсилие, докато с мъка вървеше по брега към крайбрежната алея. Всичко пред очите ѝ се бе превърна в нагорещена и гневна смесица от пясък, чайки и отвратителни ухилени лица. Знаеше, че не се смеят на нея, съвсем не, но това изобщо нямаше значение. Веселостта им беше като личен удар за нея и влошаваше всичко стократно. Доли не можеше да започне работа в онази фабрика за велосипеди, просто не можеше. Да се омъжи за по-млада версия на баща си и мъничко по мъничко да се превърне в майка си? Беше немислимо — на тях двамата им беше добре, бяха щастливи със съдбата си, обаче Доли искаше повече… просто все още не знаеше какво и къде да го открие.

Замръзна на място. Порив на вятъра, по-силен от предишните, избра тъкмо мига на пристигането ѝ до съблекалните, за да повдигне копринената рокля, да я понесе от перилата и да я запремята по пясъка. Роклята спря току пред нея — великолепно сребристо петно. Защо — пое си тя невярващо въздух — русото момиче с трапчинките не се бе погрижило да я закрепи някак? Как е възможно някой да се държи толкова небрежно към такава красива дреха? Какъв е смисълът да наемаш плажна къщичка, ако не държиш там такива ценни вещи, докато плуваш? Доли поклати глава — момиче с такова пренебрежение към вещите си не заслужава да ги притежава. Роклята беше достойна за принцеса — американска филмова звезда, бляскав модел от списание, богата наследница на почивка на Френската ривиера — и ако Доли не се беше случила там в онзи момент, роклята щеше да продължи полета си към дюните и да се изгуби завинаги.

Вятърът се завърна, роклята се търкулна по-нагоре по брега и изчезна зад плажните къщички. Без да се колебае нито секунда, Доли хукна подире ѝ: да, вярно, момичето се държепк глупаво, обаче Доли нямаше да допусне това божествено парче коприна да пострада.

Представяше си колко признателно ще ѝ бъде момичето, когато ѝ върне роклята. Доли щеше да ѝ обясни какво се е случило — и щеше да се погрижи момичето да не се почувства по-зле, отколкото вече се чувства, — после двете щяха да се смеят как се е разминало на косъм и момичето щеше да предложи на Доли чаша студена лимонада, истинска лимонада, а не воднистата напитка, която госпожа Дженкинс поднасяше в "Белвю". Щяха да се разговорят и да открият, че ги свързват ужасно много неща, докато накрая слънцето ще се спусне ниско по небето и Доли ще каже, че вече наистина трябва да тръгва, а момичето ще се усмихне разочаровано, но после отново ще грейне и ще погали ръката на Доли: "Искаш ли да дойдеш при нас утре сутринта? — ще я покани тя. — Няколко приятели ще се съберем да поиграем тенис на пясъка. Толкова ще е забавно, обещай да дойдеш!" Доли забързано зави покрай плажната къщичка подир сребристата рокля, но установи, че дрехата вече е престанала да се премята по пясъка и се е увила около нечии глезени — някакъв мъж с шапка, който се наведе, за да вдигне дрехата, пръстите му стиснаха плата, от който се посипаха песъчинки, а с тях отлетяха и надеждите на Доли.

За част от секундата Доли бе обзета от неподправено желание да убие онзи мъж в плажната къщичка, да го разкъса с наслада парче по парче. Сърцето ѝ биеше бясно, кожата ѝ настръхна, погледът ѝ се замъгли. Погледна назад към морето: към баща си, който бавно крачеше към клетия смутен Кътбърт, към майка си, все още застинала в мъчителната си умолителна поза, към другите, групата край русото момиче, които се смееха и се пляскаха по коленете, сочейки нелепата сцена.

Магарето изрева измъчено и жалостиво в толкова пълен унисон с чувствата на Доли, че преди да се усети какви ги върши, тя изломоти на мъжа:

— Ей, вие там! — той се канеше да открадне роклята на русото момиче и Доли трябваше да го спре. — Какви ги вършите?

Мъжът вдигна поглед учудено и когато видя красивото му лице под шапката, Доли за миг се стъписа. Поемаше бързи глътки въздух и се чудеше как да постъпи, но когато устните на мъжа лекичко започнаха да се разтеглят в многозначителна усмивка, изведнъж ѝ просветна:

— Попитах ви какви ги вършите — повтори Доли, замаяна и обзета от странна възбуда. — Роклята не е ваша.

Младият мъж понечи да отговори, но в същия миг полицай с нелепото име Саклинг^[3], който внушително се приближаваше плажа, стигна до тях.

* * *

Полицай Базил Саклинг сновеше по крайбрежната алея сутрин и не откъсваше очи от плажа. Още с пристигането си забеляза тъмнокосото момиче и оттогава не я изпускаше от поглед. Отклони вниманието си за кратко заради проклетата случка с магарето, а когато отново извърна очи, момичето вече го нямаше. След напрегнати десет минути полицай Саклинг отново я откри зад плажните къщички, повела според него подозрително разпален разговор. Събеседникът ѝ беше не кой да е, а грубоватият младеж, който цяла сутрин се криеше под шапката си зад естрадата.

С ръка върху полицейската си палка полицай Саклинг прекоси плажа, подтичвайки. Придвижването му по пясъка беше по-тромаво, отколкото му се искаше, но той се стараеше. Когато наближи, я чу да казва:

— Роклята не е ваша.

— Всичко наред ли е? — попита полицаят и спря, глътнал корема си. Отблизо тя беше още по-красива. Устните ѝ бяха като папийонка с извити краища. Кожата ѝ беше прасковена — изглеждаше гладка и мека. Сърцевидното ѝ личице беше оградено с лъскави къдрици. — Този господин притеснява ли ви, госпожице? — додаде той.

— О, не, не, господине, ни най-малко. — Лицето ѝ беше румено и полицай Саклинг си даде сметка, че тя всъщност се изчервява. Сигурно не срещаше всекидневно униформени мъже. Наистина беше очарователна. — Господинът тъкмо ми връща нещо.

— Така ли? — Той изгледа намръщено младежа: безочливото му изражение, напереното му поведение, високите скули и арогантните черни очи. Тези очи придаваха на младежа чуждестранен вид, ирландски вид, затова инспекторът присви своите. Младежът премести тежестта си на другия кри отрони тиха въздишка, чиято жаловитост невероятно подразни полицая. — Така ли? — повтори той въпроса си този път по-силно.

Въпреки това отговор не последва и полицай Саклинг стисна палката си по-здраво. Обхвана стегнато с пръсти познатия ствол. Понякога си мислеше, че тя е най-добрият му партньор, със сигурност най-постоянният. Пръстите му изтръпнаха от приятни спомени и той почти се разочарова, когато младежът кимна боязливо.

— В такъв случай побързайте — нареди полицаят. — Върнете въпросната вещ на младата дама.

— Благодаря ви, полицай — каза тя, — много сте мил. — После отново му се усмихна, с което предизвика съвсем не неприятно усещане в панталона на служителя на реда. — Нали разбирате, вятърът я отнесе.

Полицай Саклинг се прокашля и си лепна най-полицейското си изражение:

— Ами добре, госпожице, в такъв случай да ви отведем у дома, какво ще кажете? Далеч от вятъра и от опасностите.

* * *

Доли успя да се отърве от надлежната грижа на инспектор Саклинг, когато стигнаха пред входа на "Белвю". Известно време положението беше леко неприятно — той говореше как ще я изпрати до вътре и ще ѝ поръча чаша хубав чай, "за да си успокои нервите", — но Доли положи огромно усилие да го убеди, че заложбите му ще бъдат пропилени напразно в подобни незначителни занимания и че вместо това би било по-добре той да се върне в района си на плажа.

— В крайна сметка, полицай, сигурно страшно много хора имат нужда да им се притечете на помощ и да ги спасите.

Обсипа го с благодарности — на раздяла той задържа ръката ѝ малко по-дълго от необходимото, което ѝ бе неприятно, защото кожата му беше лепкава, — после Доли показно отвори вратата и влезе. Затвори, но не докрай и през пролуката го наблюдава как наперено поема обратно към крайбрежната алея. Едва когато полицаят се превърна в точица в далечината, Доли пъхна сребристата рокля на сигурно място под една възглавница и крадешком се измъкна отново навън и пое обратно по пътя, по който бяха дошли.

Младежът се навърташе наблизо и я чакаше, облегнат на колона пред един от по-изисканите пансиони. Доли не го удостои с поглед, когато го подмина, просто продължи да върви, изпънала рамене и вирнала глава. Той я последва по алеята, усещаше го, а после и по тясната уличка, която криволичеше от брега. Доли усещаше как сърцето ѝ забива учестено, а когато шумовете от брега заглъхнаха между каменните стени на сградите, тя започна и да го чува. Продължи да крачи по-бързо отпреди. Гуменките ѝ се тътреха по настилката, дишането ѝ се учести и накъса, но тя не спря и не се озърна назад. Знаеше едно местенце, тъмно кръстовище, където се беше губила като по-мъничка, скрита от света, докато родителите ѝ я зовяха по име и се страхуваха от най-лошото.

Доли стигна до мястото и спря, но не се обърна. Стоеше неподвижно и се ослушваше, изчака го да я настигне, да усети диханието му с тила си, близостта му с пламналата си кожа.

Той хвана ръката ѝ и тя ахна. Позволи му бавно да я обърне с лице към себе си и изчака безмълвна, докато той поднесе вътрешната част на китките ѝ към устата си и ги целуна така, че тя потръпна някъде дълбоко отвътре.

— Какво правиш тук? — прошепна Доли.

Устните му продължаваха да докосват кожата ѝ.

— Липсваше ми.

— Минаха само три дни.

Той вдигна рамене и тъмната непокорна къдрица падна върху челото му.

— С влака ли пристигна?

Той кимна бавно веднъж.

— Само за днес ли?

Повторно кимване, полуусмивка.

— Джими! Толкова е далече!

— Трябваше да те видя.

— Ами ако бях останала с нашите на плажа? Ако не бях тръгнала обратно към пансиона, тогава какво?

— Пак щях да те видя, нали?

Доли поклати глава — доволна беше, но се преструваше, че не е.

— Баща ми ще те убие, ако научи.

— Мисля, че ще се справя с него.

Доли се засмя, той винаги успяваше да я разсмее. Това бе едно от нещата, които най-много харесваше у него.

— Ти си луд.

— По теб.

Сега пък това. Той беше луд по нея. Коремът на Доли направи кълбо.

— Хайде, ела — подкани го тя. Има една пътека, която излиза на полето. Там никой няма да ни види.

* * *

— Напи разбираш, че заради теб можеше да ме арестуват!

— О, Джими, прекалено си сериозен.

— Не видя изражението на онзи полицай — беше готов да ме заключи в килията и да изхвърли ключа. Да не говорим как зяпаше теб. — Джими обърна лицето си към нея, но тя не го погледна в очите. На мястото, където лежаха, тревата беше висока и мека. А Доли рееше поглед към небето, тананикаше си тихичко някаква танцова мелодия и правеше ромбове с пръсти. Джими проследи профила ѝ с очи — плавната извивка на челото ѝ, хлътнатината под веждите, която после се извисяваше до очертанието на решителния ѝ нос, внезапното спускане и после плътната заобленост на горната ѝ устна. Божичко, много беше красива! Събуждаше мъчителен копнеж в цялото му тяло и той с огромно усилие на волята успяваше да се сдържи да не се нахвърли отгоре ѝ, да притисне ръцете ѝ под главата и да я обсипе с обезумели целувки.

Обаче не го направи, не по този начин. Джими се държеше благоприлично, макар че това го убиваше. Тя беше ученичка, а той — зрял мъж, на цели деветнайсет години в сравнение с нейните седемнайсет. Две години може и да не изглеждаха много, но двамата принадлежаха на различни светове. Тя живееше в хубава спретната къща с хубавото си спретнато семейство, а той беше напуснал училище на тринайсет, грижеше се за баща си и се захващаше с всякаква противна работа, само и само да свързват двата края. Сапунисваше клиентите в една бръснарница за пет шилинга седмично, помагаше в пекарна за седем шилинга и шест пенса, работеше като носач на строителна площадка извън града за каквато надница му предложеха, а после у дома всяка вечер стъкмяваше нещо от жилавите изрезки от месарницата за чая на баща си. Така живееха и се справяха добре. Открай време снимаше за удоволствие, но сега по неразбираеми за него причини, които Джими не желаеше и да разгадава от страх да не развали всичко, имаше и Доли, а светът бе станал някак по-светъл. За нищо на света нямаше да избързва и да съсипва нещата.

Обаче, боже, колко му беше трудно! Още от първия миг, в който я зърна, седнала с приятелки па една маса в кафенето на ъгъла, с него беше свършено. Вдигна поглед от пратката, която доставяше за бакалина, и тя му се усмихна, все едно са стари приятели, а после се засмя, изчерви се над чашата си ванилов чай и той разбра, че и сто години да живее, няма да зърне по-прелестна гледка. Прониза го електрическата тръпка на любовта от пръв поглед. Смехът ѝ, който му припомни чистата радост от детството, уханието ѝ на топла захар и на бебешко олио, издутината на гърдите ѝ под леката памучна роля — Джими отмести безпомощно глава и насочи вниманието си към кресливата чайка, която прелетя ниско над главата му към морето.

Хоризонтът беше съвършено син, духаше лек ветрец, а уханието на лятото се носеше навсякъде. Джими въздъхна и пусна всичко да отлети с въздишката — сребристата рокля, полицая, неловкостта, че са го възприели като някаква опасност за нея. Нямаше смисъл. Денят беше прелестен и нямаше смисъл от караници, пък и не се беше случило нищо лошо. Никога не се случваше нищо лошо. Игрите, в които Доли изпълняваше роля, го объркваха, не разбираше желанието ѝ да се преструват на нещо, което не са, и не го харесваше особено, обаче на нея ѝ беше толкова приятно, че Джими се съгласяваше.

Сякаш за да докаже на Доли, че е оставил всичко зад гърба си, Джими рязко се надигна и изрови верния си "Брауни" от раницата — Какво ще кажеш за една снимка? — попита той, навивайки филма. — Малък спомен за крайморската ни среща, госпожице Смитам?

Тя се оживи точно както се бе надявал — Доли обожаваше да я снимат, — и Джими се озърна, за да определи положението на слънцето. Отиде в отдалечения край на неголямото поле, в което си бяха устроили пикник.

Доли беше седнала и се беше извила като котка.

— Така ли? — попита тя. Бузите ѝ бяха поруменели от слънцето, извитите ѝ устни бяха сочни и червени от ягодите, които тя беше купил от една крайпътна сергия.

— Идеално — увери я той и наистина беше. — Светлината е хубава.

— И какво точно искаш да правя на хубавата светлина?

Джими потърка брадичката си и се престори, че размишлява дълбоко.

— Какво искам да направиш ли? Внимавай, момче, това е шансът ти, не го проваляй… Мисли, по дяволите, мисли…

Доли се засмя, той също се засмя. После се почеса по главата и каза:

— Искам да бъдеш себе си, Дол. Искам да запомним днешния ден точно какъвто е. Щом няма да те виждам през следващите десет дни, нека поне да те нося в джоба си.

Тя се усмихна — почти недоловимо и загадъчно трепване на устните — и после кимна.

— Нещо, което да ти напомня за мен.

— Точно така — провикна се той. — Само минутка, да наглася апарата.

След това той спусна лещата "Диуей" и понеже слънцето беше силно, дръпна лостчето за по-малка апертура. По-добре да заложи на сигурно, че да не съжалява после. По същата причина извади от джоба си парцалчето, с което бършеше обектива, и хубавичко изтърка стъклото.

— Добре — каза, замижа с едното око и погледна през окуляра. — Готови сме… — непохватно стисна камерата Джими, но не се осмели да вдигне поглед.

Насред визьора към него гледаше Доли. Кестенявата ѝ коса се спускаше на погнати от вятъра вълни, които галеха шията ѝ, но под косата тя беше разкопчала роклята си и я беше смъкнала от раменете.

Без да откъсва очи от камерата, тя започна бавно да плъзга презрамката на банския си по ръката.

Божичко, мъчително преглътна Джими. Трябваше да каже нещо, съзнаваше, че трябва. Да се пошегува, да подметне нещо остроумно, забавно. Обаче изправен пред Доли, която седеше така, вирнала брадичка, с предизвикателен поглед и разголена извивка на гърдата, дар словото, което Джими притежаваше от деветнайсет години, се изпари на секундата. Лишен от помощта на разума, той направи единственото, на което винаги можеше да разчита. Снима.

* * *

— Просто се постарай лично да ги проявиш — заръча Доли, закопчавайки роклята си с треперещи пръсти. Сърцето ѝ препускаше лудо. Тя се чувстваше сияеща и оживена, необикновено силна. Собствената ѝ дързост, изражението му, когато той я видя, фактът, че все още не можеше да я погледне в очите, без да се изчерви — всичко това му въздействаше опияняващо. Нещо повече, беше доказателство. Доказателство, че тя, Дороти Смитам, беше изключителна, точно както твърдеше д-р Руфъс. Мястото ѝ не беше във фабриката за велосипеди, разбира се че не. Животът ѝ щеше да бъде невероятен.

— Да не мислиш, че ще допусна друг мъж да те види така? — попита Джими, зает с прекомерно внимание с каишките на камерата си.

— Не умишлено.

— По-скоро ще го убия. — Изрече го тихо и гласът му леко потрепна, натежал от усещането за притежание, от което на Доли ѝ прималя. Запита се дали той наистина би го сторил. Случваха се наистина такива неща? Не и там, откъдето идваше Доли, от квартала на долепените една до друга къщи, имитация на тюдорски стил, възвисени гордо в бездушните си нови предградия. Не можеше да си представи Артър Смитам да запретва ръкави, за да защити честта на жена си, обаче Джими не беше като бащата на Доли. Беше негова противоположност — работник със силни и дълги ръце, с почтено лице и с усмивка, изникваща изневиделица, от която коремът ѝ се преобръщаше. Тя се престори, че не го е чула, взе камерата от ръцете му и привидно замислена впери поглед в нея.

Хванала камерата с една ръка, Доли погледна игриво изпод вежди и каза:

— Нали знаеш, че е опасно да разнасяш този уред, господин Меткалф? Само си помисли за всички неща, които можеш да уловиш в кадър, макар хората да предпочитат да не го правиш.

— Какви например?

— Ами… — повдигна тя едното си рамо, — как хората правя неща, които не би трябвало, как невинно момиче е подмамено от по-опитен мъж да кривне от правия път… Само си помисли какво би казал бащата на момичето, ако знаеше. — Тя захапа долната си устна неспокойно, но мъчейки се да му попречи да го види, и се приведе по-близо към него, като почти — но не съвсем — докосна ръката му, загорялата му на слънце ръка. Помежду им прелетяха искри. — Човек може да се забърка в сериозни неприятности, ако ти и твоята камера "Брауни" го спипате, където не трябва.

— В такъв случай се постарай да бъдеш където трябва — стрелна я тон с усмивка изпод косата си, но тя се стопи толкова бързо, колкото се и появи.

Той не отмести поглед и Доли усети как дишането ѝ става по-плитко. Атмосферата край тях се беше променила. В този миг под настойчивия му поглед всичко се промени. Везните на овладяността се наклониха и Доли се замая. Преглътна неуверено, но и възбудено. Нещо щеше да се случи, нещо се бе задвижило и тя беше безпомощна да го спре. Не искаше да го спре.

Чу се някакъв звук, лека въздишка между раздалечените устни и на Доли ѝ се зави свят.

Очите му останаха приковани в нейните и той се пресегна ла прибере косата зад ушите ѝ. Задържа ръката си, където беше, но стисна по-здраво, обхвана категорично тила ѝ. Тя усещаше как треперят пръстите му. Изведнъж близостта му я накара да се почувства незряла и неподготвена, Доли понечи да каже нещо (какво точно?), но Джими поклати глава — едничко кратко движение — и тя затвори уста. Мускулче на челюстта му потрепна, той рязко си пое дъх и после я придърпа към себе си.

Доли хиляди пъти си беше представяла, че някой я целува, но никога не бе мечтала за това. В киното целувката между Катрин Хепбърн и Фред Макмъри изглеждаше много приятна, а после Доли и приятелката ѝ Кейтлин се бяха упражнявали върху ръцете си, за да знаят какво да направят, когато моментът настъпи, обаче това беше различно. Това тук беше топлина, тежест и настойчивост, тя усещаше слънцето и ягодите, мириса на сол по кожата му, топлия натиск на прилепеното му тяло към нейното, а най-вълнуващото от всичко бе, че усещаше колко отчаяно я желае той, накъсаните му дихания, силното му мускулесто тяло, по-високо от нейното, по-едро, напрегнато в плен на собственото си желание.

Той се откъсна от целувката и отвори очи. После се засмя с облекчение и изненада — сърдечен и дрезгав звук.

— Обичам те, Дороти Смитам — каза той и опря челото си о нейното. Лекичко подръпна едно от копчетата на роклята ѝ. — Обичам те и някой ден ще се оженя за теб.

* * *

Доли не продума, докато се спускаха по тревистия хълм, но мислите ѝ шеметно препускаха. Той щеше да я помоли да се омъжи за него: пътуването до Борнмът, целувката, силата на чувствата ѝ… Какво друго можеше да означават? Осъзнаването на този факт я връхлетя с властна яснота и сега, в чистилището на очакването тя закопня той да изрече думите, да направи всичко официално. Дори пръстите на краката ѝ изтръпнаха от копнеж.

Идеално се получаваше. Тя щеше да се омъжи за Джими. Как така не ѝ хрумна, когато майка ѝ я попита какво иска да прави, вместо да започне работа във фабриката за велосипеди? Това беше единственото, което искаше да прави. Онова, което трябваше да направи.

Доли отмести поглед, забеляза щастливото му отнесено изражение, необичайната му мълчаливост и разбра, че той си мисли за същото — че дори в момента обмисля най-подходящия начин да я попита. Доли се въодушеви, идеше ѝ да подскача, да се върти и да танцува.

Той не за пръв път казваше, че иска да се ожени за нея и преди бяха засягали темата, бяха си шептели в разговори от тила на "Представяш ли си да…" в дъното на сумрачни кафенето в квартали на града, където родителите ѝ не стъпваха. Тя винаги намираше темата за дълбоко вълнуваща — като неизречен намек в нейните игриви описания на фермата, в която щяха да живеят и на живота, който щяха да водят заедно, имаше затворени врати, общо легло и обещание за свобода — физическа и на духа, — което беше неустоимо за ученичка като Доли, чиято майка все още гладеше и колосваше униформените ѝ ризи.

Свят ѝ се зави от представата за тях двамата и тя посегна към ръката му, когато излязоха от огрените от слънцето поля и залъкатушиха по сенчестата пътека. И когато тя го стори, той спрян я придърпа между себе си и каменната стена на близката сграда. Усмихна се в сянката, неспокойно, както ѝ се стори, и каза: — Доли.

— Да. — Щеше да се случи. Дороти едва успяваше да си поема дъх.

— Отдавна се каня да поговоря с теб за нещо, за нещо важно.

* * *

И тогава тя се усмихна и лицето ѝ бе толкова прелестно в своята откритост и очакване, че гърдите на Джими пламнаха. Той не можеше да повярва, че най-сетне го е направил, че я е целунал, както му се е искало, и че тя е точно толкова сладка, колкото си е представял. А най-хубавото беше как тя отвърна на целувката му — в тази целувка имаше бъдеще. Може и да бяха родени в срещуположните краища на града, но не бяха чак толкова различни, не дотолкова, че да има значение, не и по отношение на чувствата си един към друг. Усещаше ръцете ѝ меки в своите, когато ѝ каза онова, което превърташе в мислите си през целия ден:

— Онзи ден ми звъннаха от Лондон, един тип, Лоран.

Доли кимна.

— Основал е списание за фотожурналистика, което се казва "Пикчър Поуст". Ще публикува снимки, които разказват истории. Видял е моите снимки в "Телеграф", Дол, и ме покани да замина да работя с него.

Очакваше тя да се разпищи, да подскочи, да стисне развълнувано ръцете му. Само за това си бе мечтал, откакто намери стария фотоапарат на баща си и на пръсти прекоси тавана, понесъл кутията със снимки в сепия. Обаче Доли не помръдна. На лицето ѝ застина крива усмивка.

— В Лондон ли?

— Да.

— Заминаваш за Лондон, така ли?

— Да. Нали се сещаш: големия град с големия часовник и големия пушек — помъчи се да се пошегува той, но тя не се засмя. Доли примигна няколко пъти и попита, издишайки:

— Кога?

— През септември.

— Там ли ще живееш?

— И ще работя. — Джими се поколеба, явно нещо не беше наред. — Списание за фотожурналистика — неопределено повтори той и се намръщи: — Дол?

Долната ѝ устна трепереше и Джими си помисли, че тя всеки момент ще се разплаче.

— Дол? — разтревожено попита той. — Какво има?

Тя обаче не се разплака. Разпери ръце настрани и после обхвана с тях бузите си.

— Нали щяхме ла се женим?

— Моля?

— Ти каза… и аз си помислих… а сега…

Беше му сърдита, а Джими нямаше никаква представа защо. Доли жестикулираше с две ръце. Бузите и бяха порозовели и тя говореше много бързо и толкова завалено, че той успя да различи само "ферма" и "татко", а после, странно защо "фабрика за велосипеди".

Джими се помъчи да проследи мисълта ѝ, но не успя и се почувства адски безпомощен, когато тя най-сетне изпусна oгромна въздишка, вдигна ръце на хълбоците си и доби толкова изтощен от монолога си вид, толкова възмутен, че на него просто не хрумваше какво да стори, освен да я притисне в прегръдките си да я погали по косата като капризно дете. Можеше да се случи какво ли не. Затова Джими се усмихна мислено, като я усети да се успокоява. Той беше доста стабилен в емоционално отношение и понякога страстната природа на Доли го смайваше. Изблиците ѝ обаче бяха опияняващи: тя никога не беше доволна, когато можеше да бъде възхитена, никога не се дразнеше, когато можеше да се вбеси.

— Мислех, че искаш да се ожениш за мен — каза Дороти и вдигна лице към него, — а вместо това ти заминаваш за Лондон.

Джими не сдържа смеха си:

— Не вместо това. Дол. Господин Лоран ще поеме разноските ми. А аз ще спестявам всяко пени. Шегуваш ли се. Повече oт всичко искам да се оженя за теб! Просто ми се ще да стане както трябва.

— Но то е както трябва, Джими. Ние се обичаме и искаме да бъдем заедно. Фермата с тлъстите кокошки и хамака, а ние двамата танцуваме босоноги…

Джими се усмихна: беше разказал на Доли за детството на баща си във фермата, същите приключенски истории, които страшно го вълнуваха като момче, обаче тя ги украси и ги превърна в свои. Той обожаваше начина, по който Дороти приемаше една проста истина и с невероятното си въображение я превръщаше в същинска прелест със сребристи нишки. Джими обхвана бузата ѝ с ръка.

— Още не мога да си позволя фермата, Дол.

— Тогава циганска къща на колела. С маргаритки по перденцата. И с една кокошка… може би две, за да не се чувстват самотни.

Джими не се сдържа, целуна я. Тя беше млада, беше романтична и беше негова.

— Скоро, Дол, скоро ще имаме всичко, за което сме си мечтали Ще работя усилено — ти само почакай и ще видиш.

Две крякащи чайки прелетяха над пресечката и той плъзна пръсти по затоплените ѝ от слънцето ръце. Тя му позволи да я хване за ръката, а той я стисна силно и я поведе обратно към морето. Джими обичаше мечтите на Доли, нейния заразителен дух, никога не се беше чувствал толкова жив, както откакто я познаваше. Обаче той трябваше да бъде разумен относно бъдещето им, да бъде достатъчно мъдър и за двама им. Не можеше и двамата да станат жертва на фантазии и блянове, нищо хубаво нямаше да излезе от това. Джими беше умен, всички учители му го казваха, докато учеше, преди да дойде ред на баща му. Освен това учеше бързо, вземаше си книги от библиотеката "Буутс" и беше прочел почти всичко в раздела за художествена литература. Липсваше му само изгодна възможност и такава най-сетне му се беше отворила.

Извървяха остатъка от пресечката в мълчание, докато пред очите им не се показа крайбрежната алея, гъмжаща от следобедните посетители на плажа, изяли вече сандвичите си с пастет от скариди и поели обратно към пясъка. Той спря, пое и другата ръка на Доли в своите и преплете пръсти с нейните.

— И така — каза тихо.

— И така.

— Ще те видя след десет дни.

— Не и ако аз те видя първа.

Джими се усмихна и се наведе да я целуне за довиждане, но точно тогава покрай тях притича някакво дете, което с викове гонеше търкулната се по улицата топка, и развали мига. Джими се отдръпна, странно смутен от намесата на детето.

Доли направи знак с цялото си тяло към крайбрежната алея.

— Май трябва да се връщам.

— Гледай да не се забъркваш в неприятности, нали?

Тя се поколеба, после се наведе и го целуна по устните и с усмивка, от която го заболя, хукна към светлината, а подгъвът на роклята лекичко се удряше в босите ѝ крака.

— Дол — провикна се той подире ѝ, преди тя да се скрие от погледа му.

Доли се обърна, а косата ѝ заприлича на тъмен ореол на фона слънцето отзад.

— Не ти трябват модерни дрехи. Дол. Ти си хиляди пъти по-красива от онова момиче днес.

Тя му се усмихна, поне той така си помисли — трудно беше да отсъди по лицето ѝ в сянката, — после вдигна ръка, махна му и изчезна.

* * *

След слънцето, ягодите и факта, че се наложи да тича, за да хване влака, Джими спа почти през цялото пътуване обратно. Сънува майка си и същия стар кестен, който сънуваше от години. Двамата бяха на панаира и гледаха представлението на фокусника. Той току-що беше затворил красивата асистентка в сандъка (който винаги удивително приличаше на ковчезите, които баща му изработваше в мазето на погребална агенция "Меткалф и синове"), когато майка му се наве към него и каза:

— Той ще се опита да те накара да отместиш поглед, Джими. Номерът е да разсееш публиката. Не отмествай поглед.

И Джими, тогава около осемгодишен, кимна сериозно ококори се и не мигна дори когато очите му се насълзиха толкова силно, че го заболяха. Явно обаче не направи нещо, както трябва, защото капакът на сандъка се отвори и буф! — жената я нямаше, беше изчезнала, а Джими кой знае как го бепе пропуснал. Майка му се засмя и той се почувства странно — крайниците му бяха студени и трепереха, но когато я потърси с поглед, тя вече не беше до него. Беше в сандъка и му обясняваше, че не бива да се унася в блянове, а парфюмът ѝ беше толкова силен, че…

— Билетите, моля.

Джими сепнато се събуди и ръката му се стрелна към раницата на седалката до него. Още си беше там. Слава богу! Глупаво беше да заспива така, особено с фотоапарата в раницата. Не можеше да си позволи да го изгуби — фотоапаратът на Джими беше ключът към бъдещето му.

— Проверка на билетите, господине. — Очите на кондуктора се бяха стеснили до цепки.

— Да, извинете. Само минутка. — Извади билета от джоба си и го подаде на кондуктора да го продупчи.

— Продължавате до Ковънтри ли?

— Да, господине.

Кондукторът въздъхна със съжаление, че в крайна сметка не е заловил нарушител, върна билета на Джими и тупна шапката си, преди да продължи из вагона.

Джими извади заетата от библиотеката книга, но не се зачете. Беше превъзбуден от спомените за Доли и за прекарания ден, от мисли за Лондон и за бъдещето, за да се съсредоточи над "За мишките и хората". Все още беше малко объркан относно случилото се помежду им. Искаше да я впечатли с новината си, а не да я разстрои — беше почти светотатство да разочароваш такъв енергичен и сияен човек като Доли, — но Джими знаеше, че е постъпил правилно.

Тя всъщност не искаше да се омъжи за човек, който не притежава нищо. Доли обичаше вещите: събираше дреболии, красиви джунджурии и сувенири за спомен. Днес я бе наблюдавал и видя как гледа хората в плажната къщичка, момичето със сребристата рокля знаеше, че каквото и да си фантазира тя за фермерската къща, всъщност копнее за вълнението, за блясъка и за всичко, което може да се купи с пари. И това беше съвсем естествено. Дороти беше красива, забавна и очарователна, беше на седемнайсет, живееше в свят, пълен с прекрасни хора и красиви предмети. Доли не знаеше какво е да нямаш и не биваше да узнава. Тя заслужаваше мъж, който може да ѝ предложи най-хубавото от всичко, а не да живее от евтино купените изрезки от месарницата и капчица кондензирано мляко в чая, когато не могат да си позволят захар. Джими правеше всичко по силите си да стане такъв мъж и се кълнеше в бог, че веднага, щом успееше, ще се омъжи за нея и никога няма да я напусне.

Но не преди това.

Джими знаеше от първа ръка какво се случва с хората, които не притежават нищо и се женят по любов. Майка му беше престъпила волята на заможния си баща, за да се омъжи за бащата на Джими, и известно време двамата били блажено щастливи. Но това не продължило дълго. Джими още помнеше объркването си, когато се беше събудил и бе установил, че майка му ги е напуснала. "Просто изчезнала", чуваше да си шушукат хората по улиците и си спомни за представлението на фокусника, което бяха гледали заедно предишната седмица. Дивеше се и си представяше как изчезва майка му, как топлата плът на тялото ѝ се разпада на частици пред очите му. Ако някой беше способен на такова вълшебство, това беше майка му, така заключи Джими.

И както става с много от големите проблеми, връстниците му показаха светлината, преди някой мил възрастен да се досети да стори същото. Майката на малкия Джими Меткалф беше бегълка, беше забегнала с някакъв богаташ и беше оставила горкия Джими без трошица. Джими отнесе новината вкъщи от училищния двор, но баща му не каза почти нищо по въпроса — отслабнал и измъчен, започна да се заседява дълго на прозореца уж в очакване на пощальона и на важно делово писмо. Само потупа Джими по ръката и го уверяваше, че ще се оправят, че двамата ще изплуват, че все още могат да разчитат един на друг. Джими се дразнеше на начина, по който баща му говореше тези неща, сякаш за да убеди себе си, а не сина си.

Джими облегна чело на прозореца на влака и са загледа как релсите прелитат отдолу. Баща му. Старецът беше единствената пречка пред плановете му за Лондон. Не можеше да го остави сам в Ковънтри, не и в днешно време, обаче той се отнасяше сантиментално към къщата, в която беше отраснал Джими. Напоследък мислите му блуждаеха и Джими го сварваше да подрежда масата за майка му или, още по-лошо, да седи на прозореца като преди и да я чака да си дойде.

Влакът спря на гара "Уотърлу" и Джими преметна раницата през рамо. Щеше да намери начин. Сигурен беше. Бъдещето се простираше пред него и Джими беше твърдо решен да бъде на висота. Стисна здраво фотоапарата си, скокна от вагона и се прави към метрото, за да хване влака за Ковънтри.

* * *

А междувременно Доли стоеше пред огледалото на вратата на гардероба в стаята си в "Белвю", загърната с превъзходната сребриста коприна. Разбира се, по-късно щеше да я върне. Обаче би било престъпление, ако преди това не я пробва. Тя се изпъчи и се огледа. Издигането и спускането на гърдите ѝ, като дишаше, разголените от деколтето кости, живите дипли на роклята върху кожата ѝ. Никога преди не беше носила подобна дреха, в еднообразния гардероб на майка ѝ също нямаше такова нещо. Дори майката на Кейтлин нямаше рокля като тази. Доли се преобрази.

Искаше ѝ се Джими да може да я види сега, облечена така. Доли докосна устните си и дишането ѝ се учести при спомена за целувката му, за тежкия му поглед, който я бе приковал, за изражението му, след като я снима. Това беше първата ѝ истинска целувка. Тя беше различен човек в сравнение със сутринта.

Питаше се дали родителите ѝ ще забележат, дали е очевидно за всички, че мъж като Джими, зрял мъж, малко грубоват, с отрудени ръце и с работа в Лондон като фотограф я е гледал с желание и я е целунал съвсем сериозно.

Доли приглади роклята върху бедрата си. Усмихна се за поздрав на невидима приятелка. Засмя се на нечута шега. И после се завъртя и се строполи гърбом върху тясното легло с разперени пъце. Лондон — изрече тя гласно на боята, която се белеше и се къдреше от тавана. Доли взе решение и вълнението беше почти смъртоносно. Щеше да замине за Лондон, щеше да съобщи на родителите си веднага след почивката, когато всички се върнат в Ковънтри. Майка ѝ и баща ѝ изобщо нямаше да са доволни, обаче това си беше животът на Доли, а тя нямаше да допусне да я уплаши общоприетото. Не ѝ беше мястото във фабриката за велосипеди, щеше да прави каквото си пожелае. Очакваха я приключения по широкия свят — Доли просто трябваше да отиде да ги намери.

9

Лондон, 2011 г.

Беше сива и мрачна сутрин и Лоръл остана доволна, че си е взела по-дебелото палто. Продуцентите на документалния филм бяха предложили да изпратят кола, но тя отказа — хотелът не беше далеч, предпочиташе да върви пеша. И го направи. Открай време обичаше да се разхожда, а напоследък допълнителната полза беше, че лекарите бяха доволни. Днес обаче ѝ беше особен приятно да повърви, защото с малко късмет чистият въздух щеше да ѝ помогне да проясни мислите си. Чувстваше се необичайно напрегната за интервюто този следобед. Само като си помислеше за блесналите прожектори, за немигащото око на камерата, за въпросите на приветливия журналист, и пръстите ѝ се заравяха в чантата за цигара. Дотук с доволството на лекарите.

Тя спря на ъгъла на Кенсингтън Чърч Стрийт, за да драсне клечка кибрит, и докато тръскаше клечката да я угаси, погледи часовника си. Бяха приключили с репетицията за филма по-pано, а интервюто беше чак в три. Замислено дръпна от цигарата си. Ако побързаше, все още имаше време да направи едно отклонение пътьом. Лоръл погледна към Нотинг Хил. Не беше далеч, нямаше да отнеме много време, но тя въпреки това се поколеба. Чувстваше се на своеобразен кръстопът, цял куп неясни последици се спотайваха зад привидно простичкото решение. Но не, тя го премисляше — разбира се, че трябва да отиде и да погледне. Стисна чантата си по-здраво и енергично се отдалечи от главната улица. ("По-чевръсто, миличка — казваше майка ѝ, — не се размотавай." Само защото думите я забавляваха.)

Лоръл се улови, че се взира в лицето на майка си, докато празнуваха рождения ѝ ден, като че ли там щеше да открие отговорите на загадката. (Откъде познаваш Хенри Дженкинс, мамо? Явно не сте били близки приятели.) Организираха празненството в четвъртък сутринта в градината на болницата — времето беше хубаво и както изтъкна Айрис, след жалкото подобие на лято тази година би било престъпление да не се възползва от слънцето.

Толкова прелестно беше лицето на майка им. Тя беше красива като по-млада, много по-красива от Лоръл, много по-красива от всяка от дъщерите си, може би с изключение на Дафни. Нея режисьорите със сигурност нямаше да я тласкат към характерни роли. Обаче единственото, на което човек можеше да се осланя — красотата, младежката красота, — беше нетрайно. Майка им също бе остаряла. Кожата ѝ се отпусна, появиха се петна, а също загадъчни бръчки и изменения на цвета, костите ѝ сякаш се свиха, тя цялата се смали и косата ѝ изтъня. Обаче лицето си оставаше палаво грейнало дори сега. Очите ѝ, макар и изморени, искряха като на човек, който неспирно очаква да бъде развеселен, а ъгълчетата на устните ѝ бяха извити нагоре, сякаш току-що си е спомнила някаква шега. Такова лице винаги привлича непознати, омайва ги и събужда у тях желание да я опознаят по-добре. Само с леко потрепване на челюстта тя умееше да те накара да повярваш, че е страдала като теб, но сега всичко ще се оправи само защото си попаднал в нейната орбита. Точно в това се изразяваше истинската ѝ хубост — в нейното присъствие, във възторга ѝ, в нейния магнетизъм. В това и в прелестната ѝ ненаситност да си измисля.

— Носът ми е твърде голям за лицето — каза тя веднъж, когато Лоръл беше мъничка и я наблюдаваше как се облича за някакво празненство. — Дадените ми от Бога дарби отидоха на вятъра. От мен щеше да излезе прекрасен парфюмерист. — После се бе отдалечила от огледалото с игривата усмивка, от която сърцето на Лоръл винаги забиваше учестено от очакване. — Можеш ли да пазиш тайна?

Приседнала на крайчеца на леглото на родителите си, Лоръл кимна, а майка ѝ се наведе напред, така че връхчето на носа ѝ да докосне подобното на копче носле на Лоръл, и прошепна:

— Така е, защото преди бях крокодил. Много отдавна, преди да стана майка.

— Наистина ли? — ахна Лоръл.

— Да, обаче много ми доскуча. Цялото това плуване и щракане със зъби. Пък и опашката е много тежка, особено като е мокра.

— Затова ли си се преобразила и си станала дама?

— Ни най-малко. Тежката опашка е неприятно нещо, но не е причина човек да пренебрегва задълженията си. Един ден си лежах на брега на реката.

— В Африка ли?

— Разбира се. Нали не мислиш, че крокодилите живеят в Англия?

Лоръл поклати глава.

— И така, тананиках си нещо, когато се приближи момиченце с майка си. Държаха се за ръце и аз осъзнах, че страшно иска да направя същото. И го направих. Станах човек. И после те родих. Трябва да призная, че се получи доста добре, с изключение на носа.

— Ама как така? — примигна невярващо Лоръл. — Как се превърна в човек?

— Е, не мога да ти разкрия всичките си тайни, нали? — обърна се отново към огледалото Дороти и оправи презрамките си. — Не наведнъж. Попитай ме пак някой път. Когато пораснеш.

* * *

Мама открай време имаше развинтено въображение.

— Е, налагало ѝ се е — изсумтя Айрис, докато ги караше у дома след празненството по случай рождения ден, — като е трябвало да ни търпи всичките. На нейно място друга, не толкова силна жена направо би полудяла.

С което Лоръл беше принудена да се съгласи. Сигурна бе, че самата тя би откачила. Пет деца, които врещят и се разправят подире ѝ, ферма, която капе отвсякъде при всеки дъжд, гнездящи по комините птици. Същински кошмар.

Само дето не беше. Беше идеално. За такъв семеен живот пишеха сантименталните романисти в творби, които критиците заклеймяват като носталгични. (До онзи случай с ножа. Е, така е по-добре, биха изпухтели критиците.) Лоръл смътно си спомняше как отправя поглед от дълбините на своята тийнейджърска меланхолия и се пита как някой може да е доволен от толкова скучно семейно съществуване. По онова време думата "пасторал" не беше известна, поне на Лоръл, която през 1958 година беше твърде заета с Кингсли Еймис, за да се занимава с брулените от бури майски цветя^[4]. Обаче тя не искаше родителите ѝ да се променят. Младостта е арогантна и Лоръл идеално я устройваше да смята, че те просто не са толкова авантюристично настроени като нея. Нито за миг не ѝ мина през ума, че зад поведението на Дороти като привидно щастлива съпруга и майка може да се спотайва нещо друго, че и тя самата някога е била млада…. Може дори да се крие от нещо в миналото си.

Сега обаче миналото беше навсякъде. То сграбчи Лоръл в болницата, когато видя снимката на Вивиан, и оттогава не я беше пускало. Чакаше я на всеки ъгъл, шепнеше в ухото ѝ посред нощ. Натрупваше се, натежаваше с всеки изминал ден и носеше със себе си лоши сънища и проблясващи ножове, момченца с тенекиени ракети и обещанието за връщане назад, за оправяне на нещата. Тя не можеше да се съсредоточи както трябва над нищо друго: нито над филмовата продукция, която трябваше да започне следващата седмица, нито над поредицата интервюта за документалния филм, които записваше. Единственото важно нещо ѝ се струваше да научи истината за тайното минало на майка си.

А тайно минало имаше. Дори Лоръл беше вече сигурна, майка ѝ го бе потвърдила. На празненството по случай деветдесетия ѝ рожден ден, докато трите ѝ правнучки виеха венци от маргаритки, внукът ѝ превързваше с носна кърпа окървавеното коляно на сина си, а дъщерите ѝ се стараеха да има достатъчно торта и чай за всеки, някой се провикна: "Реч! Реч!", и Дороти Никълсън се усмихна блажено. Късните рози аленееха по храстите зад гърба ѝ и тя сключи ръце и разсеяно започна да върти пръстените, виснали вече хлабави към кокалчетата ѝ. И сетне въздъхна.

— Аз съм щастливка — каза тя бавно и колебливо. — Гледам всички вас, гледам децата си. И съм толкова признателна, такава късметлийка съм, че получих… — Старческите ѝ устни трепнаха, клепачите ѝ примигнаха и се затвориха, а всички се скупчиха край нея с целувки и възклицания: "Скъпа, мила майко!", затова не я чуха, когато тя отрони: — …втори шанс.

Лоръл обаче я чу. И се взря по-настойчиво в прелестното, изморено, познато и потайно лице на майка си. Търсейки отговор. Отговори, които тя знаеше, че се крият там. Защото хората, които водят скучен и безукорен живот, не благодарят, че са получили втори шанс.

* * *

Лоръл зави към Кампдън Гроув и я посрещна голяма купчина от листа. Зарадва се, че уличният метач още не е минал оттук. Стъпките ѝ изшумоляха през най-голямата купчина, времето направи остър завой назад и тя беше едновременно тук и сега, ала и осемгодишна, когато си играеше в гората зад Грийнейкърс. "Напълнете торбата догоре, момичета. Пламъците ни трябва да стигнат до луната." Мама в нощта на големите огньове на открито. Лоръл и Роузи са с гумени ботуши и шалове. Айрис е повито бебе, което примигва от количката си. Джери, който обичаше горите най-много от всичко, беше само шепот, далечна светулка на розовото небе. Дафни, също още неродена, присъстваше, като плуваше, въртеше се и се мяташе в корема на майка си. "Тук съм! Тук съм! Тук съм!" ("Това се случи, докато ти беше мъртва", така ѝ казваха, когато разговорът се насочваше към нещо отпреди раждането ѝ. Разстройваше я не намекът за смъртта, а представата, че цялото шумно представление се е разигравало без нейно участие.)

Някъде по средата на улицата, точно до Гордън Плейс Лоръл спря. Ето го номер двайсет и пет. Вклинен между двадесет и четири и двайсет и шест, както и трябваше. Къщата приличаше на другите — бяла викторианска постройка с черен железен парапет на балкона на първия етаж и капандура на ниския, покрит с плочи покрив. На застланата с мозаечни плочки алея се мъдреше бебешка количка, която на вид го докарваше и на лунен модул, а на прозореца на приземния етаж беше окачена гирлянда от детски рисунки на тиквени глави за Вси светии. Отпред нямаше синя табела, само номер на улицата. Лоръл се запита дали сегашните обитатели знаят, че къщата им някога е принадлежала на прочут писател. Вероятно не, пък и защо им е да знаят? Много хора в Лондон живеят в къща, която може да се гордее, че някога е била нечия, а славата на Хенри Дженкинс беше мимолетна.

Лоръл обаче го откри в интернет. Недостатъкът — човек не би могъл да се откопчи от тази мрежа дори с цената на цялата обич и всички пари в Англия. Хенри Дженкинс беше едно от милионите привидения, които живееха там и кръжаха призрачно, докато не въведеш правилната комбинация от букви, за да ги възкресиш. В Грийнейкърс Лоръл направи колеблив опит да сърфира из интернет с новия си телефон, но докато гадаеше къде трябва да въведе и какво да търси, батерията ѝ свърши. И дума не можеше да става да вземе лаптопа на Айрис за тайната си цел, затова тя прекара последните си часове в Съфък в безмълвни терзания, докато помагаше на Роуз да изжули мухъла от банята.

Когато в петък според уговорката пристигна Нийл, си побъбриха приятно за трафика, за предстоящия театрален сезон за вероятността пътните ремонти да приключат преди олимпиадата, чак до М11. След като се върна благополучно в Лондон, Лоръл остана в здрача с куфара си и му маха за сбогом, докато колата се скри от погледа ѝ, после се качи спокойно по стълбите, отключи апартамента без никакво суетене и влезе. Затвори вратата безшумно зад гърба си и тогава, едва тогава, на безопасно място в собствената си дневна, пусна куфара, а с него остави да падне и маската. Без да спира дори да светне, тя включи лаптопа си и написа името в Гугъл. За частите от секундата, след които се появиха резултатите, Лоръл отново започна да си гризе ноктите.

Информацията за Хенри Дженкинс в Уикипедия не беше подробна, но даваше библиография и кратки биографични данни (беше роден в Лондон през 1901 г., оженил се в Оксфорд, живял на Кампдън Гроув 25, Лондон, починал в Съфък през 1961 г.). Споменаваше се на най-различни страници: като се започне от Списъка на възпитаниците на училище "Нордстром" и се стигне до "Невероятно, но факт: литератори, починали от загадъчна смърт". Лоръл успя да изкопчи някаква информация за произведенията му — полубиографични литературни творби с предимно мрачна обстановка и антигерои от работническата класа преди осъществилата пробива му любовна история през 1939 година, — а също и за работата в Министерството на информацията през войната, но имаше много повече данни за разобличаването му като преследвача от летните пикници в Съфък. Тя прегледа информацията страница по страница, люшкайки се на ръба на паниката, очаквайки познато име или адрес да изскочи и да я захапе.

Не се случи. Никъде не се споменаваше за Дороти Никълсън, майка на спечелилата "Оскар" актриса и второ най-любимо лице в страната Лоръл Никълсън. Всъщност нямаше никакви конкретни географски данни освен споменаването на "морава до Лавънам в Съфък". Нямаше никакви пикантни сведения за рождени дни, ножове, ревящи бебета или семейни партита на реката. Разбира се. Разбира се, че няма да има. Джентълменската измама от 1961 година беше поддържана чудесно от авторите, които създаваха историята онлайн: Хенри Дженкинс беше автор, радвал се на успех преди Втората световна война, но с избледняла впоследствие слава. Той изгубил пари, влияние, приятели, а накрая и чувството си за приличие, но в замяна се сдобил с безчестие. Дори то обаче вече било доста помръкнало. Лоръл препрочете печалната история отново и отново и всеки път скицираната с молив картина ставаше все по-трайна. Въздъхна. Остави на мира палеца си, който дъвчеше. Самата тя почти повярва на измислицата.

Но после кликна отново с мишката. Наглед безобиден линк към уебсайт, озаглавен: "Имагинариумът на Рупърт Холдсток". Снимката се появи на екрана като лице на прозорец: безспорно беше Хенри Дженкинс, но по-млад, отколкото когато го видя да се приближава по алеята. Топли и студени вълни заливаха кожата на Лоръл. В нито една от статиите за времето, когато се беше случило, нямаше снимка, затова тя за пръв път виждаше лицето му след онзи следобед от къщичката на дървото.

Не се сдържа, пусна търсене по изображение. Само за 0,27 секунди Гугъл ѝ сглоби екран, съставен от почти еднакви снимки с незначително различаващи се пропорции. Събрани накуп, снимките му придаваха зловещ вид. (Или пък се дължеше на нейните асоциации? Проскърца панта на врата, Барнаби изръмжа, белият чаршаф стана ръждивочервен.) Редици черно-бели снимки: официално облекло, тъмни мустаци, гъсти вежди, надвиснали над тревожно прям поглед. "Здравей, Дороти — сякаш се движеха многобройните тънички устни по екрана. — Много време мина."

Лоръл затръшна капака на лаптопа и стаята потъна в мрак.

* * *

Не искаше повече да гледа Хенри Дженкинс, но си мислеше за него, мислеше си и за онази къща, току зад ъгъла до нейната, а когато първата пратка пристигна с нощната поща и тя остана будна и прочете всичко от кора до кора, се замисли и за майка си. "Някогашната слугиня" беше осмият роман на Хенри Дженкинс, издаден през 1940 година, и разказваше любовната история между уважаван писател и прислужница на съпругата му. Момичето — казваше се Сали — беше хитра кокетка, а главният мъжки образ беше изтормозен човечец, чиято съпруга беше красива, но студена жена. Не беше лошо четиво, ако не обръщаш внимание на претенциозната проза. Образите бяха богато обрисувани, а дилемата на разказвача беше неизменната, особено след като Сали и съпругата се сприятелиха. На финала разказвачът бе на прага на решението да прекъсне връзката си, но се опасяваше от последиците. Горкото момиче беше безнадеждно обсебено от него, но нали разбирате, кой би могъл да я вини? Той беше добро попадение, както пишеше за себе си самият протагонист Хенри Джеймс.

Лоръл отново погледна към капандурата на Кампдън Гроув номер двайсет и пет. Знаеше се, че Хенри Дженкинс пише предимно въз основа на личния си опит. Освен това известно време мама беше работила като прислужница (така беше попаднала в пансиона на баба Никълсън), мама и Вивиан били приятелки, а накрая мама и Хенри Дженкинс определено не били приятели Прекалено фриволно ли беше допускането, че историята на Сали може да е на майка ѝ? Че навремето Доли е живяла в стаичката под плочите, че се е влюбила в работодателя си и е била изоставена? Това би ли обяснило случилото се в Грийнейкърс, на което бе станала свидетел Лоръл — изгарящата ярост на една жена и всичко останало.

Вероятно.

Докато Лоръл се чудеше как да разбере дали млада жена на име Дороти е работила за Хенри Дженкинс, входната врата на къщата на номер двайсет и пет се отвори — беше червена, а много неща може да ти допаднат у човек, който има червена входна врата — и отвътре се изсипа шумна мешавица от пълни крака, обути с чорапи, и плетени шапки с помпони. Обикновено собствениците на къщи не обичат никой да зяпа домовете им, затова Лоръл наведе глава и започна да рови из чантата си, мъчейки се да изглежда като съвсем обикновена жена, която изпълнява поръчка, а не като жена, която цял следобед преследва привидения. Като всеки истински любопитен нахалник, който си вре носа, Лоръл все пак успяваше да държи под око случващото се, наблюдаваше излязлата жена с бебешка количка, трите човечета в нозете ѝ и — ама че работа! — и другото детско гласче, което припяваше отнякъде в къщата.

Жената пристъпваше странично, като и придвижваше количката към горната част на стълбите, и Лоръл се поколеба. Тъкмо се канеше да предложи помощта си, когато петото дете, момченце, което беше по-високо от другите, макар и на не повече от пет-шест години, излезе от къщата и застана отпред. Заедно с майка си смъкна количката долу. Семейството пое по Кенсингтън Чърч Стрийт, като момиченцата припкаха отпред, но момчето изостана. Лоръл го наблюдаваше. Харесваше и как устните му лекичко се движат, като че ли си тананика нещо, допадаше ѝ как жестикулира, как движи вълнообразно плоските си длани и после накланя глава, за да ги наблюдава как се носят една към друга като прелитащи листа. Момчето изобщо не знаеше къде се намира и съсредоточеността му беше хипнотизираща. Напомняше ѝ за Джери като малък.

Скъпият Джери. Брат ѝ открай време беше необикновен. Не отрони нито дума през първите шест години от живота си и хората, които не го познаваха, често допускаха, че е бавноразвиващ се. (А онези, които познаваха шумните момичета Никълсън, възприемаха мълчанието му като неизбежно.) Обаче грешаха. Джери не беше бавноразвиващ се, той беше умен, неистово умен. Научно умен. Събираше доказателства и факти, истини и теореми и отговори на въпроси, които на Лоръл дори не ѝ хрумваше да зададе, относно времето, пpocтpaнcтвoто и материята помежду тях. Когато той най-сетне се реши да общува с думи, на глас, го направи, за да попита дали някой от тях има мнение как инженерите смятат да не допуснат наклонената кула в Пиза да се катурне (новината се въртеше вече няколко вечери).

— Джулиан! — Споменът на Лоръл се разсея, тя вдигна поглед и видя като от друга планета, че майката вика момчето. — Джуджу-бийн!

Момчето насочи лявата си длан към безопасно кацане, преди да вдигне поглед. Очите му срещнаха тези на Лоръл и се разшириха. Отначало изненадано, после в тях се изписа нещо различно. Позна я, тя беше сигурна. Често се случваше и невинаги беше осъзнато. ("Познаваме ли се? Срещали ли сме се? В банката ли работите?")

Тя кимна и понечи да си тръгне, докато не чу:

— Ти си жената на татко — безучастно заяви момчето. — Джулиан!

Лоръл се обърна с лице към дребното човече.

— Моля?

— Ти си жената на татко.

Обаче преди да успее да го попита какво има предвид, момчето изчезна, препъна се, докато вървеше към майка си, размахвайки двете си ръце, понесли се по невидимите течения на Кампдън Гроув.

10

Лоръл спря такси на Кенсингтън Хай Стрийт.

— Накъде, мила? — попита шофьорът, докато тя се шмугваше на задната седалка под внезапно бликналия дъжд.

— Сохо… хотела на Шарлот Стрийт, много ви благодаря.

Настана пауза, придружена от обстойно разглеждане в огледалото за обратно виждане и после, докато колата се включваше в движението, той каза:

— Струвате ми се позната. С какво се занимавате?

Ти си жената на татко — какво означаваше това, по дяволите?

— Работя в банка.

Докато таксиметровият шофьор бълваше ругатни по адрес на банкерите и на световната кредитна криза, Лоръл се престори на погълната от екранчето на мобилния си телефон. Прегледа напосоки имената в списъка на хората си и спря, когато стигна до Джери.

Той пристигна късно за партито на мама, чешеше се по главата и се опитваше да си спомни къде е оставил подаръка ѝ. Никой не очакваше нищо по-различно от Джери и както обикновено, всички се радваха да го видят. Вече беше на петдесет и две, но в известен смисъл си оставаше същото очарователно откачено момченце, облечено с панталон не по мярка и с кафявия размъкнат пуловер, който Роузи му беше оплела преди трийсет Коледи. Настана голяма суматоха, докато сестрите се надпреварваха коя да му поднесе чай и торта. Дори мама се разбуди от дрямката си и измореното ѝ старческо лице се преобрази от ослепителната усмивка на чиста радост, която тя пазеше за единствения си син.

Той ѝ липсваше най-много от всичките ѝ деца. Лоръл го беше разбрала от по-милата медицинска сестра. Тя беше спряла Лоръл в коридора, докато се приготвяха за празненството, и каза:

— Надявах се да ви хвана.

— Какво има? — попита Лоръл, която бързо заемаше отбранителна поза.

— Не се плашете, не е нищо страшно. Просто майка ви разпитва за някого. За някакъв мъж, Джими, струва ми се. Възможно ли е? Искаше да разбере къде е той, защо не я посещава.

Лоръл се намръщи, поклати глава и каза истината на медицинската сестра. Не се сещаше майка ѝ да познава човек на име Джими. Не добави, че не бива да пита нея и че някои от сестрите ѝ са много по-благонадежден източник на информация (Не и Дафни. Слава богу, че я има Дафни. Приятно беше да не си най-лошата в семейство с толкова много дъщери.)

— Не се тревожете — усмихна се ободрително сестрата. — Напоследък съзнанието ѝ ту се замъглява, ту се прояснява. Такова объркване не е необичайно за тях, особено към края.

Лоръл потръпна от това общо "за тях", от противната безчувственост на думата "край", обаче в този момент се появи Айрис с някакъв дефектен чайник и титанична гримаса, затова Леръл остави нещата така. Едва по-късно, докато тайно пушеше цигара на покрития вход на болницата, Лоръл си даде сметка за объркването — че всъщност мама е произнасяла името на Джери, а не на Джими.

* * *

Шофьорът рязко се отклони от Бромптън Роуд и Лоръл вкопчи в седалката.

— Строителен обект — обясни той, заобикаляйки задната част на "Харви Никълс". — Луксозни апартаменти. Вече дванайсет месеца, а проклетият кран не мърда.

— Дразнещо.

— Обаче, да знаете, повечето вече са продадени. Четири милиона паунда всеки — подсвирна той през зъби. — Четири милиона паунда — цял остров ще си купя за тези пари.

Лоръл се усмихна, надяваше се не насърчително — мразеше да я въвличат в разговор за парите на другите хора, — и вдигна телефона по-близо до лицето си.

Знаеше защо Джери занимава мислите ѝ, защо открива прилика с него по лицата на непознати невръстни момченца. Някога двамата бяха близки, но нещата се промениха, когато той стана на седемнайсет. Беше отседнал у Лоръл в Лондон на път за Кеймбриж (имаше пълна стипендия, хвалеше се Лоръл на всички познати, а понякога и на непознати) и двамата се забавляваха — винаги се забавляваха. Гледаха дневно представление на "Монти Пайтън и Светият Граал", а после вечеряха в индийския ресторант малко по-надолу по улицата. След това, понесени на крилете на въодушевлението от превъзходното пиле "Тика масала", се промушиха през прозореца на тоалетната, помъкнали възглавници и одеяло, и изпушиха един джойнт на покрива на Лоръл.

Беше необикновено ясна нощ — звезди, повече от обикновено, а надолу по улицата се чуваше непринудената шумотевица от далечната веселба на други хора. Марихуаната правеше Джери невероятно бъбрив, но Лоръл нямаше нищо против, защото нея пък я правеше любопитна. Той се опитваше да обясни произхода на всичко, показваше ѝ съзвездия и галактики и правеше резки жестове с деликатните си трескави ръце, а Лоръл примигваше, та звездите да се размажат и разкривят, а думите му — да се слеят една с друга като течаща вода. Тя се изгуби сред потока мъглявини, полусенки и супернови и не усети, че монологът му е секнал, докато Джери не каза "Лол" по начин, от който личеше, че е произнесъл думата повече от веднъж.

— Ааа? — Лоръл затвори първо едното, после и другото си око, така че звездите отскочиха от единия в другия край на небето.

— Отдавна се каня да те попитам нещо.

— Хм?

— Боже… — засмя се той. — Превъртам го в главата си толкова отдавна, че сега просто не мога да изрека думите. — Той прокара объркано пръсти през косата си и изсумтя леко, животински. — Хммм. Добре, ето: Лол, канех се да те попитам дали не се е случило нещо, когато сме били деца. Нещо… — снижи той гласа си до шепот, — свързано с насилие?

И тогава тя разбра. Шесто чувство ускори пулса ѝ под кожата и тя цялата пламна. Той помнеше. Смятаха, че е бил прекалено малък, но той помнеше.

— Насилие ли? — надигна се Лоръл и седна с лице към него. Не мислеше, че е способна да го гледа в очите и да го лъже. — Имаш предвид не само сраженията на Айрис и Дафни за банята, нали?

Джери не се засмя.

— Знам, че звучи глупаво, обаче понякога ми се струва…

— Какво ти се струва?

— Лол…

— Защото, ако искаш да говориш за някакви свръхестествени усещания, Роуз е…

— Божичко!

— Мога да звънна в ашрама, ако искаш.

Той я замери с възглавница.

— Говоря сериозно. Лол. Обърква ми главата. Питам теб, защото знам, че ще ми кажеш истината.

Той се подсмихна лекичко, защото сериозността не им ce удаваше нито често, нито добре, и Лоръл си помисли за милионен път колко много го обича. Сигурна беше, че дори собственото си дете не би обичала повече.

— Като че ли си спомням нещо, обаче не знам какво точно, сякаш събитието е отминало, но усещането, грозотата и страхът или поне сенки от тях още са тук. Разбираш ли какво имам вид?

Лоръл кимна. Прекрасно го разбираше.

— Е? — неуверено вдигна той едното си рамо, после отново го смъкна почти съкрушено, макар че тя още не го беше разочаровала. — Има ли нещо? Каквото и да било?

Какво да му каже? Истината? Надали. Някои неща просто не можеш да кажеш на по-малкото си братче, колкото и да се изкушаваш. Не и в навечерието на отпътуването му за университета, не и на покрива на четириетажна сграда. Не и когато внезапно това става нещото, изпълващо те с неутолимо желание да го споделиш.

— Не се сещам за нищо, Джи.

Той не попита нищо повече, не показа, че не ѝ вярва. След малко отново се зае да ѝ обяснява за звездите, за черните дупки и за началото на всичко, а гърдите на Лоръл се раздираха от мъчителна обич и от нещо като съжаление. Постара се да не се взира в него, защото в онзи момент нещо в очите му извикваше в съзнанието ѝ представата за кльощавото бебенце, което ревна, щом мама го остави на чакъла под глицинията, а Лоръл не бе в състояние да го понесе.

На следващия ден Джери замина за Кеймбридж и си остана там — отличен студент, който печелеше награди, осъществяваше поврати, разширяваше Вселената. Виждаха се от време на време и си пишеха при възможност — набързо надраскани задкулисни гротески (нейните писма) и все по-загадъчни бележки, нахвърляни на салфетки от кафенетата (неговите), — обаче по някакъв непроницаем начин отношенията им вече не бяха същите. Беше се затворила врата, която Лоръл не беше усетила изобщо да се отваря. Не беше сигурна дали само тя има това усещане, или той също беше забелязал, че на покрива онази нощ върху повърхността на приятелството им се бе очертала наказателна линия.

Лоръл съжали за решението си да не му каже, но това стана много по-късно. Навремето мислеше, че постъпва правилно, че го защитава, обаче сега вече не беше толкова сигурна.

— Пристигнахме, мила. Хотела на Шарлът Стрийт. Дванайсет лири.

— Благодаря ви. — Лоръл прибра телефона в чантата си и подаде на шофьора банкноти от десет и от пет лири. Хрумна ѝ, че може би Джери беше единственият друг човек освен майка ѝ, с когото би могла да поговори за случилото се, че той също бе там онзи ден, че двамата бяха свързани един с друг и със събитието, на което бяха станали свидетели.

Лоръл отвори вратата и едва не се сблъска с импресариото си Клеър, която дебнеше на тротоара с чадър в ръка.

— Боже, Клеър, уплаши ме! — възкликна тя, след като таксито потегли.

— Част от услугата. Как си? Добре ли си?

— Добре съм.

Целунаха се по бузите и побързаха да влязат в сухия и топъл хотел.

— Екипът още се разполага — осведоми я Клеър, докато изтръскваше чадъра. — Нагласят прожекторите и всякакви такива неща. Искаш ли нещо от ресторанта, докато чакаме? Чай или кафе?

— Един чист джин?

Клеър изви вежда.

— Няма да ти трябва. Правила си го вече стотици пъти, пък и аз съм тук. В случай че журналистът понечи да се отклони от предварителната уговорка, ще го нападна като обрив.

— Много приятна мисъл, няма що.

— Много ме бива да съм обрив.

— Не се съмнявам.

Тъкмо им бяха поднесли кана чай, когато едно момиче с коса на опашка и риза каза "Както и да е", приближи се към масата и оповести, че екипът е готов и ги чака. Клеър махна на една келнерка, която каза, че ще премести чая им, и двете се качиха в асансьора за стаята.

— Всичко наред ли е? — попита Клеър, когато рецепцията се скри зад вратата на асансьора.

— Наред е — увери я Лоръл и много се постара да си повярва.

Екипът на документалния филм беше резервирал същата стая като преди. Не беше идеалният вариант да снимат един-единствен разговор цяла седмица и имаше дребен проблем с последователността (в името на която Лоръл си беше донесла, както я бяха инструктирали, същата блуза, с която беше и предишния път).

Продуцентът ги посрещна на прага и гардеробиерката упъти Лоръл към будоара, където беше приготвена ютия. Възелът в корема ѝ се стегна още повече, което явно пролича и на лицето ѝ, защото Клеър прошепна:

— Искаш ли да дойде с теб?

— Не, разбира се — прошепна в отговор Лоръл и прогони всички мисли за мама и за Джери, всички тъмни тайни от миналото. — Напълно способна съм и сама да се облека.

* * *

Водещият интервюто — "Наричай ме Мич" — грейна когато я видя, и я покани с жест да се настани на креслото до един старинен шивашки манекен. — Много се радвам, че имаме възможност да го направим отново — увери я той, обхванал pъката ѝ със своите две и потупвайки я възторжено. — Всички сме въодушевени как се получават нещата. Гледах част от материала от миналата седмица — много е добър. Епизодът с вас ще бъде един от акцентите на поредицата.

— Радвам се да го чуя.

— Днес не ни трябва много, искам да засегнем само няколко дреболии, ако нямате нищо против. За да не остават празнини, когато монтираме историята.

— Разбира се. — Собственото ѝ най-силно желание беше да проучи празнините в живота си, е, може би без болезнените празнини по зъбите си.

След минути вече беше гримирана и с поставен микрофон Лоръл се настани в креслото и зачака. Най-сетне прожекторите светнаха и един асистент провери по снимки дали всичко е като по време на записа предишната седмица. Помолиха за тишина и някой изтрака с клапата пред лицето на Лоръл. Крокодилът щракна със зъби.

Мич се наклони напред на стола си.

— Снимаме — оповести операторът.

— Госпожо Никълсън, разговаряхме подробно за подемите и спадовете на театралната ви кариера, но нашите зрители биха желали да научат как се изграждат героите им. Бихте ли ни разказали за детството си?

Сценарият беше съвършено ясен. Лоръл лично го беше написала. Имало едно време момиченце, което живеело във ферма в провинцията, имало идеално семейство, много сестри, малко братче и родители, които се обичали помежду си почти толкова, колкото обичали децата си. Детството на момиченцето преминало безметежно и спокойно, изпълнено със слънчеви простори и импровизирани игри. А когато петдесетте години на двайсети век наближили края си, момичето поело към ярките светлини на Лондон и пристигнало на гребена на културната революция. Щастието ѝ се усмихнало (признателността стоеше добре в интервю), тя не се предавала (само повърхностните хора приписват късмета си единствено на съдбата), затова откакто била завършила театралното училище, не оставала без работа.

— Детството ви звучи идилично.

— Май наистина беше.

— Дори идеално.

— Ничие семейство не е идеално — отбеляза с пресъхнала уста Лоръл.

— Смятате ли, че детството ви е формирало като актриса?

— Допускам. Всички сме формирани от случилото се в миналото. Нали така казват хората? А те знаят всичко.

Мич се усмихна и нахвърли нещо в бележника на коленете си. Химикалката му стържеше повърхността на хартията и в този момент светкавицата на спомена прониза Лоръл. Беше на шестнайсет и седеше в дневната в Грийнейкърс, докато един полицай записваше всяка изречена от нея дума…

— Били сте пет деца. Съревновавахте ли се за внимание? Бяхте ли принудени да измисляте начини да бъдете забелязани?

Лоръл се нуждаеше от глътка вода. Озърна се за Клеър, която беше изчезнала.

— Ни най-малко. Фактът, че имах толкова много сестри и по-малко братче, ме научи да се сливам с фона и да се крия. — Тя умело се измъкваше от семейните пикници насред играта на криеница.

— Като актриса никой не може да ви обвини, че се сливате с фона.

— Обаче важното в актьорската професия не е да те забелязват или да изпъкваш, а да наблюдаваш. — Един човек ѝ каза тези думи някога пред служебния вход за сцената. Тя си тръгваше в края на театралния сезон, все още превъзбудена от играта, а той я спря, за да изрази възхищението си. "Вие умеете да наблюдавате — каза ѝ мъжът. С очите, ушите и сърцето, с всичко наведнъж." Думите ѝ прозвучаха познато като цитат от пиеса, но Лоръл не си спомни веднага от коя точно.

Мики вирна глава.

— Вие наблюдателна ли сте?

Колко странен беше този спомен за мъжа пред служебния вход за сцената. И цитатът, който не можеше да определи откъде знае — толкова познат, но и така изплъзващ се. Известно време направо я подлудяваше. Сега обаче ѝ свърши добра paбота. Мислите ѝ се оплетоха. Беше жадна. Ето я Клеър, наблюдава от сянката до вратата.

— Госпожо Никълсън?

— Да?

— Вие наблюдателна ли сте?

— О, да, разбира се. — Скрита в къщичката на дървото, съвсем притихнала. Сърцето на Лоръл биеше лудо. Топлата стая, всички тези хора, вперили поглед в нея, прожекторите…

— Госпожо Никълсън, и преди сте казвали, че майка ви е била силна жена. Живяла през войната, изгубила семейството си, започнала отново. Как мислите, дали сте наследили нейната сила? Затова ли успяхте да оцелеете и дори да преуспеете в този безмилостен бизнес, както е всеизвестно?

Следващата реплика беше лесна, Лоръл я беше изричала много пъти преди. Сега обаче думите просто не идваха Седеше, зяпнала като риба, а думите бяха като сухи стърготини в устата ѝ. Мислите ѝ кръжаха — къщата в Кампдън Гроув, усмихнатата снимка на Дороти и Вивиан, изморената ѝ възрастна майка в болничното легло, — времето се сгъсти и секундите преминаваха като години. Операторът се изправи, асистентите започнаха да си шушукат, обаче Лоръл седеше в капана на ярките прожектори, неспособна да провиди отвъд ослепителната светлина, и пред очите ѝ се появи майка ѝ, младата жена от снимката, напуснала Лондон през 1941 година, бягаща от нещо, търсеща втори шанс.

Някой я докосна по коляното. Младият мъж, Мич, със загрижено изражение: искала ли да направят почивка, да пийне нещо, глътка чист въздух, можел ли да направи нещо за нея?

Лоръл успя да кимне.

— Вода — каза тя. — Чаша вода, моля.

После Клеър се появи до нея.

— Какво има?

— Нищо. Просто тук е малко топло.

— Лоръл Никълсън, аз съм ти импресарио, всъщност съм една от най-старите ти приятелки. Да опитаме пак, а?