Пазителка на тайните

* * *

Косата ѝ ухаеше на парфюм — опияняващия аромат, който бе забелязал, когато тя пристигна на срещата им, почти шокиращо силен и вълнуващ, и Джими можеше да си остане така вечно положил длан на кръста ѝ, притиснал буза до нейната, докато телата им бавно се полюшват заедно. Изкушаваше се да забрави как Доли бе започнала да увърта, когато бе поискал да се запознае с приятелката ѝ, усещането, че отчуждението помежду им напоследък не се дължи само на трагедията със семейството ѝ, че тази Вивиан, богата дама от съседната къща, вероятно има нещо общо с цялата история. Най-вероятно беше просто дреболия — Доли обичаше да има тайни, открай време си беше такава. Пък и какво значение имаше изобщо точно в този момент, стига музиката да не спира?

Но не стана така, естествено, нищо не е вечно, песента също свърши. Джими и Доли се отдръпнаха един от друг, за да аплодират, и тогава той забеляза мъжа с тънките мустаци, който ги наблюдаваше от края на дансинга. Сам по себе си този факт не беше основание за тревога, обаче мъжът разговаряше с Роси, който се чешеше по главата с една ръка, правеше изразителни жестове с другата и преглеждаше някакъв списък.

Сигурно на гостите, сепнато заключи Джими. Какво друго можеше да е?

Време беше дискретно да се оттеглят, да напуснат сцената. Джими хвана ръката на Доли и понечи да я отведе възможно най-нехайно. Прецени, че ако тръгнат бързо и тихо, най-вероятно ще успеят да се пъхнат под червения кордон, да се смесят с тълпата и да излязат тихомълком, без да се случи нищо лошо.

За жалост, обаче Доли имаше други намерения — веднъж добрала се до дансинга, тя не искаше да го напуска.

— Не, Джими — възпротиви се тя. — Чуй, свирят "Лунна серенада".

Джими понечи да ѝ обясни, като хвърли поглед назад към мъжа с тънките мустачки, но установи, че той вече е почти до тях. Стиснал пура между зъбите си и протегнал ръка.

— Лорд Сандбрук — каза мъжът на Джими с широката и самоуверена усмивка на човек с една камара пари, скрити под леглото — толкова се радвам, че успя да дойдеш, старче.

— Лорд Дъмфи — стреля напосоки Джими, — поздравления за вас и годеницата ви. Страхотно парти.

— Е, аз бих предпочел да е по-скромно, но нали я знаеш Ева.

— Да, разбира се — засмя се неспокойно Джими.

Лорд Дъмфи пафкаше пурата си, която димеше като локомотив. а очите му бяха силно присвити, от което Джими заключи, че домакинът му също действа на сляпо и се опитва да си спомни кои са загадъчните му гости.

— Вие сте приятели на годеницата ми.

— Да, точно така.

— Разбира се, разбира се — закима лорд Дъмфи. Последва още пафкане, още дим и точно когато Джими си помисли, че им се е разминало: — Само че сигурно паметта ми изневерява, ужасно нещо, стари приятелю, сигурно е заради войната и всички тези безсънни нощи… обаче не си спомням Ева да ми е споменавала човек на име Сандбрук. С нея сте стари приятели, така ли?

— О, да, с Ава се познаваме отдавна.

— Ева.

— Именно. — Джими подръпна Доли напред. — Познавате ли съпругата ми, лорд Дъмфи?

— Виола — представи се Доли усмихнато, същинска божа кравичка. — Виола Сандбрук.

Тя вдигна ръка и лорд Дъмфи извади пурата си от устата, за да я целуне. Отстъпи назад, но не я пусна, вдигна високо ръката на Доли и жадно плъзна поглед по роклята ѝ и по всяка извивка под нея.

— Скъпи! — долетя чуруликаш повик от отсрещната страна. — Скъпи Джонатан!

Лорд Дъмфи тутакси пусна ръката на Доли.

— А! — възкликна той като ученик, когото бавачката е спипала да разглежда голи снимки. — Ето я и Ева.

— Наистина ли е станало толкова късно? — възкликна Джими. Стисна ръката на Доли, за да ѝ сигнализира какви са намеренията му. Тя също го стисна. — Извинете, лорд Дъмфи, поднасям ви сърдечните си благопожелания, но с Виола трябва да хванем влака!

* * *

И двамата хукнаха. Доли едва сдържаше смеха си, докато лъкатушеха и си проправяха път из претъпкания нощен клуб, спряха на гардероба, колкото Джими да подаде билетчето и да грабне палтото на лейди Гуендолин, преди да хукнат нагоре по стълбите, вземайки стъпалата по две наведнъж, и да изхвърчат в хладния мрак на нощен Лондон.

Докато тичаха в клуба, ги преследваше някакъв човек — Доли погледна назад и видя червендалест мъж да пуфти като охранена хрътка, обаче Джими не спря, докато не пресякоха Личфийлд Стрийт, не се сляха с излизащата от театър тълпа в "Сейнт Мартин" и не се шмугнаха в тясната Тауър Лейн. Едва тогава се облегнаха задъхани на тухлите и избухнаха в смях.

— Лицето му… — успя да продума Доли. — О, Джими, няма да го забравя до края на живота си! Когато му каза онова за влака, той така се… слиса!

Джими също се засмя — приятен звук в мрака. Край тях бе тъмно като в рог, дори пълната луна не успяваше да се плъзне по стрехите и да озари тясната пресечка със сребристата си светлина. Доли беше зашеметена и преизпълнена с жизненост, щастие и някаква особена енергия, която се дължеше на факта, че бе влязла в чужда кожа. Нищо друго не вълнуваше толкова. Невидимия миг на преход, когато престава да бъде Доли Смитам и се превръща в някой друг. Подробностите относно този друг не бяха от особено значение, тя обожаваше въодушевлението от самото превъплъщение, върховното блаженство на маскарада. Сякаш проникваш в живота на друг човек. И го открадваш за мъничко.

Доли вдигна поглед към звездното небе. Заради затъмнението на града се виждаха още повече звезди — едно от най-красивите явления, появили се вследствие на войната. В далечината се чуваше силният грохот на експлозии, оръдията от противовъздушната отбрана отговаряха, доколкото смогват, но там, горе, звездите продължаваха да си примигват с цялата си прелест. Като Джими, даде си сметка Доли — предани, упорити, нещо, на което можеш да повериш живота си.

— Ти наистина би направил всичко за мен, нали? — попита тя с доволна въздишка.

— Знаеш, че е така.

Той вече не се смееше и настроението в уличката се промени със скоростта на вятъра. Знаеш, че е така. Тя наистина знаеше и в онзи миг този факт едновременно я въодушевяваше и я плашеше. По-скоро реакцията му. Когато чу отговора му, Доли усети подръпването на някаква струна дълбоко и ниско долу в корема си. Потръпна. Без да се замисля, хвана ръката му в мрака.

Беше топла, гладка, голяма и Доли я вдигна, за да го целуне по кокалчетата. Чуваше дишането му и нагоди своето към неговото.

Почувства се смела, зряла и силна. Почувства се красива и жива. С разтуптяно сърце вдигна ръката му и я притисна към гърдите си.

Тих звук се отрони от гърлото му, въздишка.

— Дол…

Тя го накара да млъкне с нежна целувка. Не искаше той да говори, не и сега, защото може би нямаше отново да намери смелост. Доли си припомни всичко, на което бе чувала да се смеят Кити и Луиза в кухнята на къщата на номер седем, Доли положи длан върху колана му. После я плъзна малко по-надолу.

Джими простена, наведе се да я целуне, вече здраво обхванал с ръка гръдта ѝ, но тя се размърда и прошепна в ухото му:

— Нали каза, че ще направиш всичко, за което те помоля?

Той кимна, притиснал лице към шията ѝ, и отвърна:

— Да.

— Какво ще кажеш да изпратиш момичето до къщи и да го сложиш да си легне?

* * *

Джими остана буден много след като Доли заспа. Нощта беше вълнуваща и той още не искаше тя да свършва. Не искаше нищо да разваля магията. Тежка бомба се разби някъде наблизо и поставените в рамки снимки изтракаха на стената. Доли се размърда насън и Джими нежно положи длан на главата ѝ.

Почти не си бяха продумали на връщане към Кампдън Гроув, защото и двамата прекрасно съзнаваха значимостта на думите си, факта, че са прекрачили една граница и вече няма връщане назад. Toй не беше ходил на мястото, където тя живееше и работеше, защото Доли се държеше странно по този въпрос — твърдеше, че старата дама има особени разбирания, и Джими уважаваше този факт.

Когато пристигнаха на номер седем, тя го поведе покрай чувалите с пясък през входната врата, която тихо затвори зад гърба им. В къщата беше тъмно, още по-тъмно от навън заради плътните завеси, и Джими за малко да се спъне, преди Доли да светне малка настолна лампа в основата на стълбите. Крушката хвърли трептящ кръг светлина върху килима и нагоре по стената и Джими за пръв път видя колко величествена е къщата на Доли. Не останаха дълго, което го зарадва — величието го разстройваше. То беше символ на всичко, което той искаше да ѝ даде, но не можеше, затова се притесни, когато я видя колко непринудено се чувства вътре.

Доли разкопча каишките на обувките си с висок ток, провеси ги на пръста си и го хвана за ръка. Вдигна показалец към устните си, кимна и пое нагоре по стълбите.

* * *

— Ще се грижа за теб, Дол — прошепна ѝ Джими, когато стигнаха в спалнята ѝ. Вече нямаха какво да си кажат и просто стояха до леглото, всеки в очакване другият да направи нещо. Тя се засмя на думите му, обаче гласът ѝ прозвуча нервно и той изпита още по-силна обич към нея заради намека за младежка неопитност, стаен в смеха ѝ. Джими се чувстваше донякъде в неизгодна позиция, откакто тя отправи предложението си в уличката но сега, когато чу смеха ѝ, когато усети притеснението ѝ, той отново пое контрола и всичко изведнъж си застана по местата.

Част от него копнееше да разкъса роклята ѝ, но вместо това той пъхна пръст под едната тънка презрамка. Кожата ѝ беше топла въпреки студената нощ и Джими усети как тя потрепера от докосването му. Внезапното леко движение го накара да стаи дъх.

— Ще се грижа за теб — повтори той. — Винаги.

Този път тя не се засмя и той се наведе да я целуне. Боже, колко прелестна беше! Разкопча червената рокля, плъзна презрамките по раменете ѝ и пусна дрехата да падне на земята. Доли стоеше, вперила поглед в него, гърдите ѝ се издигаха и спускаха с всяко накъсано дихание, после го дари с една от своите полуусмивки, с които го дразнеше и измъчваше, и преди Джими да се усети, тя издърпа ризата му от панталона…

Избухна още една бомба и от гипсовите орнаменти високо над вратата се посипа прах. Джими запали цигара, докато противовъздушната отбрана отговаряше. Доли продължаваше да спи и миглите ѝ тъмнееха на фона на светлите бузи. Нежно погали ръката ѝ. Какъв глупак е бил — пълен глупак, — че отказа да се ожени за нея, когато тя го помоли. Тревожеше се заради отчуждението, което усещаше помежду им, обаче изобщо не се замисляше относно собствената си вина за това. Старомодните разбирания за брака и парите, в които се беше вкопчил. Докато я наблюдаваше тази вечер обаче и си даде сметка колко лесно би могъл да изгуби Доли заради този неин нов свят, всичко му се изясни. Беше извадил късмет, че тя го чакаше, че изпитваше същите чувства към него. Джими се усмихна и поглади тъмната ѝ лъскава коса. Доказваше го фактът, че в момента лежи до нея.

Отначало щеше да се наложи да живеят в неговия апартамент — не това си мечтаеше да даде на Доли, но баща му беше привикнал и нямаше смисъл да се местят по време на войната. Когато всичко свърши, можеха да потърсят да наемат нещо в по-хубав квартал, може би дори да договорят ипотека, за да си купят свой дом. Джими имаше малко пари настрани, пестеше от години, събираше в един буркан всяко възможно пени, а редакторът много го насърчаваше по отношение на снимките.

Дръпна от цигарата си.

Засега щяха да направят военна сватба и в това нямаше нищо срамно. Дори според него беше романтично — любов по време на холера. Доли щеше да изглежда великолепно, както и да се облече, можеше да покани приятелките си за шаферки — Кити и тази новата, Вивиан, чието споменаване го бе притеснило, — а вероятно лейди Гуендолин Колдикот щеше да заеме мястото на родителите ѝ. Освен това Джими вече имаше идеалния пръстен за нея. Беше на майка му и в момента се намираше в черна плюшена кутийка в дъното на чекмеджето в спалнята му. Беше го оставила върху възглавницата на баща му, когато ги напусна, заедно с обяснителна бележка. Джими пазеше пръстена оттогава: отначало, за да ѝ го даде, когато тя се върне, по-късно — като спомен от нея, а напоследък, колкото повече напредваха годините му — за да започне с него живота си с любимата жена. С жена, която няма да го напусне.

Като малък Джими обожаваше майка си. Тя беше неговата магия, неговата първа любов, грамадната сребриста луна, чието нарастване и намаляване държеше в плен мъничкия му човешки дух. Сега си спомни, че тя му разказваше приказка, когато не можеше ла заспи. Беше за "Славеева звезда" — вълшебен величествен стар галеон с широки платна и здрава мачта, който всяка нощ плаваше по морето на сънищата, търсейки приключения. Тя седеше до него на леглото, галеше го по косата и сплиташе нишките на разказа за могъщия кораб, а докато разказваше за вълшебни пътешествия, гласът ѝ го успокояваше както нищо друго не би могло. Когато Джими започнеше да се унася и корабът го подмамваше към голямата звезда на изток, майка му се навеждаше и тихичко прошепваше в ушенцето му: "На добър път. миличък. Ще се видим тази нощ на "Славеева звезда". Ще ме чакаш там, нали? Ще преживеем страхотно приключение".

И той го вярваше много дълго. Дори след като тя заживя с другия мъж, с онзи сладкодумен богаташ с голямата скъпа кола, момчето си повтаряше приказката всяка вечер и беше сигурно, че ще види майка си насън, ще я хване и ще я се върне у дома.

Мислеше, че не би могъл да обича толкова друга жена И тогава се запозна с Доли.

Джими допуши цигарата и погледна часовника сп — беше почти пет. Най-добре да си тръгва, за да се прибере навреме и да свари на баща си яйце за закуска.

Стана тихичко, навлече си панталона и закопча колана. Постоя, загледан в Доли. После се наведе и обсипа бузата ѝ с нежни целувки.

— Ще се видим на "Славеева звезда" — прошепна той.

Тя се размърда, но не се събуди, и Джими се усмихна.

Слезе по стълбите и излезе в мразовития и ветровит Лондон преди зазоряване. Въздухът миришеше на сняг, усещаше го и устата му издишаше пухкави облаци пара, но на Джими не му беше студено. Не и тази сутрин. Доли Смитам го обичаше, двамата щяха да се оженят и вече всичко щеше да бъде наред.

13

Грийнейкърс, 2011 г.

Докато вечеряше печен боб и препечена филийка, на Лоръл ѝ хрумна, че вероятно за пръв път остава самичка в Грийнейкърс. Без родители, които да си вършат свои си неща в другата стая, без превъзбудени сестри, под чиито стъпала да скърцат дъските на пода долу, без малкото ѝ братче, без домашни любимци. Дори кокошки не кудкудякаха в кокошарника отвън. В Лондон Лоръл живееше сама — така беше почти непрекъснато през последните четирийсет години и, честно казано, тя харесваше собствената си компания. Тази вечер обаче, заобиколена от гледките и звуците на детството, изпита самота, чиито дълбини я изненадаха.

— Наистина ли си добре? — попита я Роузи следобед, преди да си тръгне. Позабави се на прага на стаята, въртейки кранчето на дългия си африкански мънистен наниз и наклонила глава към кухнята: — Защото бих могла да остана. Нямам нищо против. Може би трябва да остана? Само ще звънна на Сейди и ще ѝ кажа, че няма да мога да се прибера.

Странно бе това стечение на обстоятелствата — Роуз да се тревожи за Лоръл, и Лоръл се озадачи.

— Глупости — отвърна тя вероятно малко по-остро от необходимото. — няма да правиш нищо подобно. Добре съм си самичка.

Обаче Роуз не беше сигурна.

— Не знам, Лол, просто не ти е присъщо да се обаждаш така изневиделица. Обикновено си толкова заета, а сега… — Мънистата ей сегичка щяха да разкъсат връвта. — Знаеш ли какво, просто ще звънна на Сейди и ще ѝ кажа, че ще се видим утре. Не е бог знае какво.

— Моля те, Роуз… — прелестно изигра раздразнение Лоръл, — за бога. Върви и виж дъщеря си. Казах ти, дойдох, за да поразпусна малко, преди да започнем снимките на "Макбет". Честно казано, с нетърпение очаквам малко тишина и спокойствие.

И наистина беше така. Лоръл беше признателна, че Роуз успя да я посрещне с ключовете, обаче главата ѝ бучеше от списъка с нещата, които знаеше и които тепърва трябваше да разбере за миналото на майка си, затова нямаше търпение да влезе вътре и да подреди мислите си. Докато гледаше как колата на Роуз се отдалечава по алеята, я изпълни силно очакване. Сякаш се намираше в началото на нещо. Най-сетне беше тук, беше го направила, беше напуснала живота си в Лондон, за да стигне до дъното най-голямата семейна тайна.

Сега обаче, докато седеше сама в дневната в компанията празната чиния от вечерята си и изправена пред предстоящата дълга нощ, увереността ѝ започна да се топи. Искаше ѝ се да беше премислила по-внимателно предложението на Роуз — нежното бърборене на сестра ѝ нямаше да допусне мислите ѝ да се залутат към тъмни места, а и в момента Лоръл наистина се нуждаеше от малко помощ. Проблемът бяха привиденията, защото тя със сигурност не беше самичка тук. Бяха навсякъде зад ъглите, сновяха нагоре-надолу по стълбите, отекваха сред плочките в баните. Босоноги момиченца с роклички, на най-различни етапи на израстването и високата слаба фигура на татко, който си подсвирква в тъмните сенки, но най-вече мама, която беше навсякъде едновременно и която бе въплъщението на тази къща, Грийнейкърс, нейната страст и енергия насищаха всяка дъска, всяко стъкло, всеки камък.

Тя и в момента беше в ъгъла на стаята — Лоръл я виждаш там да опакова подарък за рождения ден на Айрис. Беше книга по древна история, детска енциклопедия, и Лоръл си спомни как навремето беше поразена от красивите илюстрации, черно-бели и някак загадъчни изображения на съществували отдавна места. Книгата като предмет се струваше някак смътно важна на Лоръл и тя завидя, когато Айрис я разопакова върху леглото на родителите им на следващата сутрин, започна собственически да разлиства страниците и да наглася панделката на лентата за отбелязване. Нещо в книгата вдъхновяваше всеотдайност и набъбнало желание да я притежаваш — особено у Лоръл, която нямаше много свои книги.

Не бяха много книжно семейство — хората винаги се учудваха на този факт, — обаче истории имаха колкото щеш. Татко непрекъснато разказваше анекдоти на масата за вечеря, а Дороти Никълсън беше майка, която сама измисля приказки за децата си, вместо да им ги чете от книгите.

— Разказвала ли съм ти за "Славеева звезда"? — попита я веднъж Лоръл като малка, когато не можеше да заспи.

Лоръл нетърпеливо тръсна главичка. Много обичаше приказките на мама.

— Не съм ли? Е, тогава всичко е ясно. Чудех се защо не съм те виждала там.

— Къде, мамо?

— Навсякъде, където и да било… — усмихна се тя по начин, който винаги събуждаше у Лоръл радост, че е наблизо. После мама се доближи, сякаш за да сподели някаква тайна, а тъмната ѝ коса падна напред по едното ѝ рамо. Лоръл обожаваше да слуша за тайни, освен това умееше и да пази тайни, затова се заслуша внимателно, когато мама каза:

— "Славеева звезда" е голям кораб, който всяка нощ отплава от брега на сънищата. Виждала ли си картинката на онзи пиратски кораб с издутите бели платна и въжените стълби, които се поклащат на вятъра?

Лоръл кимна обнадеждено.

— Тогава ще познаеш кораба, когато ги видиш, защото той изглежда точно така. С най-правата мачта, която можеш да си представиш, и знаме най-отгоре — сребърен плат с бяла звезда и две крила в средата.

— А как да се кача, мамо? Ще трябва ли да плувам? — Лоръл не беше добра плувкиня.

Дороти се засмя.

— Това е най-хубавото. Трябва само да си го пожелаеш и когато заспиш тази вечер, ще се озовеш на топлата му палуба и ще отплаваш към огромно приключение.

— Ти ще бъдеш ли там, мамо?

Дороти се отнесе, понякога добиваше такова загадъчно изражение, сякаш си спомняше нещо, което я натъжаваше мъничко. Ала после се усмихна и разчорли косата на Лоръл.

— Разбира се, кукличке, нали не мислиш, че ще те пусна да заминеш самичка?

* * *

В далечината изсвири късен влак, който влизаше в гарата, и Лоръл въздъхна. Въздишката ѝ сякаш отекна между стените и тя се зачуди дали да не пусне телевизора, просто за да има някакъв шум. Майка им обаче упорито отказваше да си купи нов телевизор с дистанционно, затова Лоръл пусна старото радио на Би Би Си и взе книгата си.

Беше вторият роман на Хенри Дженкинс, който четеше — "Неохотната муза", — и, честно казано, доста се затрудняваше. Всъщност започваше да подозира, че този човек е мъжки шовинист. Със сигурност главният герой Хъмфри (също толкова неустоим като главния герой в другата му книга) имаше някои доста спорни виждания относно жените. Обожанието беше едно от тях, обаче той възприемаше съпругата си Виола по-скоро като ценна вещ; не толкова като жена от плът и кръв, колкото като безгрижен дух, който той е уловил и така е спасил. Виола беше стихията на вятъра, доведена в Лондон, за да бъде цивилизована — от Хъмфри, разбира се, — обаче не биваше да бъде "покварена" от града. Лоръл завъртя с досада очи. Искаше Виола просто да вдигне красивите си фусти и да хукне в обратна посока колкото ѝ държат краката.

Тя обаче не го стори и се съгласи да се омъжи за главния герой — в крайна сметка това беше историята на Хъмфри. Отначало момичето допадна на Лоръл, струваше ѝ се одухотворена и достойна героиня, непредсказуема и свежа, обаче колко повече напредваше, толкова повече се губеше това момиче. Лоръл проумя, че е несправедлива — горката Виола беше просто зрял човек, така че надали можеше да я вини за спорната преценка. Пък и откъде можеше да знае Лоръл? Тя така и не успя да поддържа връзка с някого повече от две години. Въпреки това бракът на Виола с Хъмфри изобщо не отговаряше на представата на Лоръл за красива романтика. Насили се да прочете още две глави от романа, които отведоха двойката в Лондон и започнаха да изграждат златната клетка на Виола, обаче в един момент просто ѝ дойде до гуша и тя раздразнено захлопна книгата.

Беше малко след девет, но Лоръл реши, че е достатъчно късно. Беше изморена след пътуването през деня, а искаше да стане рано на следващата сутрин, за да пристигне навреме в болницата, където се надяваше да хване майка си в добра форма. Съпругът на Роуз, Фил, беше докарал една кола от гаража си — миникупър от шейсетте, зелен като скакалец — и Лоръл щеше сама до шофира до града, когато се приготви. Пъхна "Неохотната муза" под мишница, изми чинията си, легна си и остави приземния етаж на Грийнейкърс на привиденията.

* * *

— Имате късмет — каза нацупената медицинска сестра на Лоръл, когато тя пристигна на следващата сутрин, но тонът ѝ намекваше за доста жалка картинка. — Тя е будна и е наперила гребена. Тържеството предишната седмица я измори, обаче посещенията на близките се отразяват адски добре на тези хора. Само гледайте да не я натоварвате. — После се усмихна със забележителна липса на топлота и отново насочи вниманието си към пластмасовата папка, която държеше.

Лоръл заряза плановете си за един въодушевяващ час с ирландски танци и се запъти по бежовия коридор. Стигна до вратата на майка си и лекичко почука. И когато не получи отговор, предпазливо открехна. Дороти се беше отпуснала в едно кресло, тялото ѝ бе извито с гръб към вратата и отначало Лоръл си помисли, че тя спи. Едва когато се промъкна по-наблизо, установи, че майка ѝ е будна и съсредоточено наблюдава нещо на ръцете си.

— Здравей, мамо — обади се Лоръл.

Старицата се сепна и извърна глава. Очите ѝ изглеждаха изцъклени и безжизнени, но тя се усмихна, когато видя дъщеря си. — Лоръл — изрече тихо, — мислех, че си в Лондон.

— Бях. Дойдох за малко.

Майка ѝ не попита защо и Лоръл се зачуди дали на определена възраст много неща не стават твое достояние, много житейски подробности, обсъдени и решени другаде, биват чути или разбрани погрешно и изненадата вече не те смущава. Дали и тя някой ден щеше да установи, че абсолютна яснота не е нито възможна, нито желана. Ужасяваща мисъл. Избута настрани масичката на колелца и седна на свободния стол с мушамена седалка.

— Какво държиш? — кимна Лоръл към предмета в ръцете на майка си. — Снимка ли е?

Ръката на Дороти потрепна, когато ѝ подаде малката сребърна рамка, която държеше. Беше стара и вдлъбната, но неотдавна лъсната. Лоръл не си спомняше да я е виждала преди.

— От Джери — каза Дороти. — Подарък за рождения ми ден. Беше идеален подарък за Дороти Никълсън, светица — покровителка на всички изхвърлени неща, а и жестът беше типичен за Джери. Тъкмо ти се струва напълно откъснат от света и от всички, които го обитават, и той вземе, че те изненада със спиращо дъха прозрение. Болка преряза Лоръл, когато се замисли за по-малкия си брат: беше оставила съобщение на гласовата му поща в университета — всъщност три съобщения, откакто реши да замине от Лондон. Последното бе записала късно посред нощ след половин бутилка червено вино и се опасяваше, че е било по-прямо от предишните. Съобщи му, че си отива у дома, в Грийнейкърс, решена да открие какво се е случило, "когато бяхме деца", че сестрите им още не знаят подробностите и че тя се нуждае от неговата помощ. Тогава идеята ѝ се стори добра, обаче още нямаше отговор от брат си.

Лоръл сложи очилата си за четене, за да разгледа внимателно снимката в сепия.

— Сватбено тържество — оповести тя, оглеждайки официално облечените непознати зад осеяното с петна стъкло. — Не е на наш познат, нали?

Майка ѝ не отговори, не точно.

— Какво безценно нещо — поклати глава тя бавно и печално. — Намерил я в някакъв магазин за вещи втора употреба. Тези хора… би трябвало снимката да виси на нечия стена, а не да лежи в кашон с непотребни вещи… Ужасно, нали, Лоръл, как отхвърляме хората?

Лоръл се съгласи.

— Снимката е прелестна — плъзна тя палец по стъклото. — От военно време, ако се съди по облеклото, макар че мъжът не е с униформа.

— Не всички носеха униформа.

— Имаш предвид кръшкачите.

— Имаше и други причини. — Дороти си взе обратно снимката. Отново впери поглед в нея и после с трепереща ръка я остави до рамкираната снимка от собствената си скромна сватба.

При споменаването на войната Лоръл усети как пред нея се отваря възможност, долови шемета на очакването. Надали щеше да има по-подходящ момент да повдигне въпроса за миналото на майка си.

— Ти какво прави през войната, мамо? — попита тя с предпазливо нехайство.

— Бях в женския доброволчески отряд.

Просто така. Никакво колебание, никаква неохота, нищо, което да подсказва, че майка и дъщеря повдигаха темата за връв път. Лоръл трескаво се вкопчи в нишката на разговора.

— Искаш да кажеш, че си плела чорапи и си хранила войници?

Майка ѝ кимна.

— Имахме столова в местната крипта. Поднасяхме супа. Понякога организирахме и полева кухня.

— Как така… на улиците въпреки бомбите?

Поредното леко кимване.

— Мамо… — Лоръл направо нямаше думи. Самият отговор, а и фактът, че изобщо е получила отговор… — Храбра си била.

— Не — изненадващо остро възрази майка ѝ. Устните ѝ потръпнаха. — Имаше много по-храбри хора от мен.

— Досега не си го споменавала.

— Не съм.

И защо, искаше да попита Лоръл, кажи ми. Защо е толкова голяма тайна? Хенри Дженкинс и Вивиан, детството на майка ѝ в Ковънтри, военните години, преди тя да се запознае с татко… Какво се е случило, та майка ѝ така да се вкопчи във възможността за втори шанс и да я превърне в човек, готов да убие някого, който заплашва да възроди миналото ѝ? Вместо това обаче Лоръл каза:

— Иска ми се да съм те познавала тогава.

Дороти се усмихна леко.

— Трудна работа.

— Разбираш какво имам предвид.

Тя се размърда на стола си и някакво изражение започна да подръпва крайчетата на сухата ѝ като хартия кожа.

— Съмнявам се, че щеше много да ме харесаш.

— Какво искаш да кажеш? Защо не?

Устата на Дороти потръпна, сякаш онова, което искаше да каже, просто не излизаше.

— Защо не, мамо?

Дороти се насили да се усмихне, но надвисналата в очите и в гласа ѝ сянка я опроверга.

— Хората се променят с възрастта… помъдряват, вземат по-добри решения… Аз съм много стара, Лоръл. Всеки, който живее толкова дълго като мен, просто трупа разочарования, няма друг начин… Нещата, които си вършил в миналото… нещата, които ти се иска да си направил различно…

Миналото, съжалението, промяната у хората — Лоръл усети тръпка от вълнение, че най-сетне се е докоснала до същината. Помъчи се да звучи небрежно, просто като обичлива дъщеря, която разпитва майка си за нейното минало.

— Какви неща, майко? Какво би направила различно?

Обаче Дороти не я слушаше. Погледът ѝ беше станал някак далечен, пръстите ѝ мачкаха крайчеца на одеялото в скута ѝ.

— Баща ми все ми повтаряше, че ще загазя, ако не внимавам…

— Всички родители говорят така — меко и предпазливо каза Лоръл. — Сигурна съм, че не си правила нищо по-лошо всички нас.

— Той се опита да ме предупреди, обаче не го послушах мислех си, че знам по-добре. Бях наказана за неправилните си решения, Лоръл, изгубих всичко… всичко, което обичах.

— Как? Какво се случи?

Обаче предишният монолог, независимо какви спомени беше донесъл със себе си, измори Дороти — платната ѝ останаха без вятър и тя се отпусна тежко на възглавниците си. Устните ѝ помръднаха, но от тях не се отрони никакъв звук и след малко тя се отказа и отново изви глава към замъгления прозорец.

Лоръл изучаваше профила на майка си и копнееше да бъде различна дъщеря, да има повече време, да се върне назад и да направи всичко отначало, да не отлага до последно, за да се окаже изправена пред толкова много празнини и седнала до болничното легло на майка си в очакване тя да ги попълни.

— Знаеш ли — бодро поде Лоръл, опитвайки различен ход, — Роуз ми показа нещо специално. — Взе семейния албум от полицата и извади отвътре снимката на майка си и на Вивиан. Колкото и да се стараеше да не насилва нещата, усети, че пръстите ѝ треперят. — Струва ми се, че беше в някакъв сандък на Грийнейкърс.

Дороти взе подадената ѝ снимка и я погледна.

В коридора се отваряха и затваряха врати, някъде в далечината се чу звънец, една кола спря и после отново потегли на обръщалото пред болницата.

— Били сте приятелки — подсети я Лоръл.

Майка ѝ кимна колебливо.

— По време на войната.

Още едно кимване.

— Казвала се е Вивиан.

Този път Дороти вдигна поглед.

По набръчканото ѝ лице пробяга изненада, последвана от нещо друго. Лоръл тъкмо се канеше да ѝ обясни за книгата и и посвещението в нея, когато майка ѝ каза:

— Тя умря — толкова тихо, че Лоръл едва я чу. — Вивиан умря през войната.

Лоръл си спомняше, че е чела за това в некролога на Хенри Дженкинс.

— По време на въздушно нападение — каза тя.

Майка ѝ с нищо не показа, че я е чула. Отново бе вперила поглед в снимката. Очите ѝ бяха изцъклени, бузите ѝ внезапно се навлажниха.

— Почти не мога да се позная — промълпи тя с тих и старчески глас.

— Било е много отдавна.

— В друг живот. — Дороти измъкна отнякъде мека и смачкана кърпичка и я притисна към бузата си.

Майка ѝ все още нареждаше тихичко зад кърпичката си, но Лоръл не различаваше думите: нещо за бомби, за шум и за страха да започнеш отначало. Приведе се по-близо към нея, цялата настръхнала от усещането, че отговорите са съвсем близо.

— Какво казваш, мамо?

Дороти се извърна към Лоръл с уплашено изражение, сякаш е зърнала призрак. Стисна ръкава на дъщеря си, а когато заговори, гласът ѝ беше пресеклив:

— Направих нещо, Лоръл — прошепна тя, — по време на войната… Не разсъждавах трезво, всичко адски се обърка… Не знаех как другояче да постъпя и ми се струваше чудесен план, начин да оправя нещата, обаче той научи… и се ядоса.

Сърцето на Лоръл се сви. Той.

— Затова ли дойде онзи мъж, мамо? Затова ли дойде онзи ден, на рождения ден на Джери? — Дишаше накъсано. Отново се почувства на шестнайсет.

Майка ѝ продължаваше да стиска ръкава на Лоръл с пепеляво лице и тъничък като тръстика глас:

— Той ме намери, Лоръл… изобщо не е преставал да ме търси.

— Заради онова, което си направила през войната ли?

— Да. — Едва чуто.

— Какво беше то, мамо? Какво си направила?

Вратата се отвори и сестра Ратчет внесе един поднос.

— Време е за обяд — оповести тя бодро и намести масичката на колелца. Напълни до средата една пластмасова чашка с недостатъчно топъл чай и провери дали в каната има още вода.

— Просто натисни звънеца, когато приключиш, скъпа — изчурулика тя твърде силно. — Ще се върна и ще ти помогна да отидеш до тоалетната. — Огледа масичката, за да се увери, че всичко е наред. — Имаш ли нужда от още нещо, преди да си тръгна?

Дороти беше зашеметена, изтощена, очите ѝ огледаха търсещо лицето на другата жена.

Сестрата се усмихна лъчезарно, наведе се току до лицето ѝ.

— Имаш ли нужда от още нещо, мила? — попита отчетливо.

— О! — примигна Дороти и я удостои с колеблива объркана усмивка, от която сърцето на Лоръл се сви. — Да, да, моля. Трябва да говоря с доктор Руфъс.

— С доктор Руфъс ли? Сигурно имаш предвид доктор Котър, мила.

Облак от объркване хвърли за кратко сянката си върху бледото ѝ лице, после Дороти каза с още по-неуверена усмивка — Да, разбира се, доктор Котър.

Сестрата я увери, че ще го изпрати при първа възможност, после се обърна към Лоръл, тупна се с пръст по слепоочието и я изгледа многозначително. Лоръл едва се сдържа да не я yдуши с дръжката на чантата, докато жената скърцаше из стаята с обувките си с меки подметки.

Безкрайно дълго чакаха медицинската сестра да излезе. Тя събираше мръсни чаши, отбелязваше нещо в медицинския картон, поспря се и направи забележка за проливния дъбд. Лоръл направо изгаряше от напрежение, когато вратата най-се затвори зад гърба ѝ.

— Мамо? — подкани я тя по-рязко, отколкото ѝ се искаше.

Дороти Никълсън погледна дъщеря си. Лицето ѝ беше любезно безизразно и Лоръл сепнато осъзна, че каквото и да я бе напрегнало толкова сериозно, преди да ги прекъснат, вече се е стопило. Беше се отдръпнало назад към мястото, където отиват старите тайни. Дъхът ѝ секна от безсилие. Можеше отново да попита например: "Какво си направила, та този мъж те преследва? Нещо свързано с Вивиан ли? Кажи ми, моля те, за да обърна гръб на цялата история", обаче обичното лице, това измъчено старческо лице се взираше в нея сега леко объркано и по него се изписа тревожна усмивка, когато Дороти попита:

— Да, Лоръл?

Лоръл мобилизира цялото си търпение — и утре е ден, ще опита отново — усмихна се и отвърна:

— Искаш ли да ти помогна с обяда, мамо?

* * *

Дороти не хапна много, през последния половин час тя доста оклюма и Лоръл отново се слиса от това колко крехка е станала майка ѝ. Зеленото кресло беше доста скромно, бяха го донесли от къщи и Лоръл безброй пъти през годините беше виждала майка си да седи в него. Кой знае как обаче през последните няколко месеца креслото сякаш беше променило пропорциите си и се беше превърнало в грамадна мебел, която поглъщаше старицата като мечка.

— Искаш ли да ти среша косата? — предложи Лоръл — Ще ти бъде ли приятно?

Сянка от усмивка се плъзна по устните на Дороти и тя леко се усмихна.

— Мама ми решеше косата.

— Така ли?

— Преструвах се, че не ми харесва… исках да съм независима… обаче беше прекрасно.

Лоръл с усмивка взе старинната четка от полицата зад леглото, леко я притисна към осеяната с пърхот тъничка коса на майка си и се опита да си представи каква ли е била като мъничко момиче Несъмнено жадна за приключения, понякога немирна, но с дух който по-скоро умилява, отколкото дразни хората. Лоръл се съмняваше, че ще узнае някога, не и ако майка ѝ не ѝ разкаже.

Клепачите на Дороти, тънки като хартия, се бяха затворили и фините нерви по тях току потрепваха от загадъчните картини които се оформяха върху черния фон. Дишането ѝ стана по-бавно, докато Лоръл гладеше косата ѝ, после доби сънен ритъм и Лоръл остави четката съвсем безшумно. Дръпна плетеното одеяло малко по-нагоре в скута на майка си и леко я целуна по бузата.

— Довиждане, мамо — прошепна, — утре пак ще дойда.

Измъкваше се на пръсти от стаята, като се стараеше да не шуми с чантата си и да не тропа силно с обувки, когато се обади сънен глас:

— Онова момче.

Лоръл се обърна изненадано. Очите на майка ѝ още бяха затворени.

— Онова момче, Лоръл — измърмори тя.

— Кое момче?

— Момчето, с което ти се мотаеше, Били. — Замъглените ѝ очи се отвориха и тя извърна глава към Лоръл. Изпъна немощния си пръст и каза тихо и меко: — Да не мислиш, че не бях забелязала? Или че никога не съм била млада? Че не знам какво е да харесваш някое красиво момче?

В този момент Лоръл осъзна, че майка ѝ вече не е в болничната стая, че се е пренесла в Грийнейкърс и разговаря със своята млада дъщеря. И това я смути.

— Слушаш ли ме, Лоръл?

Тя преглътна и успя да отговори:

— Слушам те, майче. — За пръв път от много време наричаше майка си така.

— Ако те помоли да се омъжиш за него, трябва да се съгласиш… Разбра ли ме?

Лоръл кимна. Чувстваше се странно, доста замаяна и пламнала. Медицинските сестри я предупредиха, че напоследък съзнанието на майка ѝ блуждае, че напуска настоящето и се връща отново в него като радио, което губи станцията, обаче какво я беше отвело там? Защо ще се занимава с момче, което почти не познава, с някакъв мимолетен флирт на Лоръл отпреди много време?

Устните на Дороти тихичко се движеха една до друга и после тя каза:

— Допуснах толкова много грешки… толкова много грешки. — Бузите ѝ бяха влажни от капещите сълзи. — Единствената причина да се омъжиш е любовта, Лоръл, любовта.

* * *

Лоръл успя да стигне до тоалетните в болничния коридор. Врътна кранчето, подложи шепи и плисна малко вода на лицето си, после опря длани на мивката. Близо до сифона имаше тънички като косъм пукнатини, които се сляха пред оцъкления ѝ поглед. Лоръл затвори очи. Пулсът ѝ блъскаше като чук в ушите. Боже, беше разтърсена из основи.

Не се дължеше само на факта, че майка ѝ ѝ беше говорила като на невръстно момиче, на мигновено заличените петдесет години, на извикания от миналото образ на едно момче, на далечното усещане на пърхащата като пеперуда първа любов някъде съвсем наблизо. Дължеше се на самите думи, на настойчивия глас на мама, на искреността, която подсказваше, че тя предлага на младата си дъщеря съкровищата на собствения си опит. Че настоява Лоръл да направи избор, какъвто тя, Дороти, не бе направила, за да избегне нейните грешки.

Само че просто не се връзваше. Майка ѝ обичаше баща ѝ. Лоръл знаеше това със сигурност, както знаеше собственото си име. Бяха женени от пет и половина десетилетия преди смъртта на татко и помежду им нямаше дори намек за съпружеска дисхармония. Ако Дороти се беше омъжила по друга причина, ако през цялото време съжаляваше за решението си, значи беше превъзходна актриса. Способни ли бяха двамата да се преструват така? Разбира се, че не биха могли. Освен това Лоръл стотици пъти беше чувала историята как родителите ѝ се запознали и се влюбили, виждала беше майка си да се взира в лицето на баща ѝ, докато той разказваше как тутакси разбрал, че двамата са родени един за друг.

Лоръл вдигна поглед. Баба Никълсън обаче имаше съмнения, нали така? Лоръл винаги бе усещала някаква неловкост между майка ѝ и баба ѝ — официалния начин, по който разговаряха, строго стиснатите устни на възрастната жена, когато гледаше снаха си и си мислеше, че никой друг не я вижда. А после, когато Лоръл беше около петнайсетгодишна и бяха на гости в пансиона на баба Никълсън на морето, тя дочу нещо, което не биваше. Една сутрин прекара твърде много време на слънце и се прибра рано със силно главоболие и изгорели рамене. Лежеше в затъмнената си спалня с влажна кърпа на чело и усещаше огромна тежест в гърдите, когато баба Никълсън и възрастната ѝ наемателка госпожица Пери се срещнаха в коридора.

— Той е истинска гордост за теб, Гъртруд — каза госпожица Пери. — Всъщност открай време си е добро момче.

— Да, чисто злато е моят Стивън. Помагал ми е тук повече от баща си. — Баба замълча в очакване на познатото изсумтяване в знак на съгласие от събеседницата си и продължи: — И има добро сърце. Смилява се над всяко бездомно същество.

Това предизвика интереса на Лоръл. В думите кънтеше ехо от предишни разговори и госпожица Пери със сигурност знаеше тояно за какво говорят.

— Така е — каза тя, — момчето нямаше никакъв шанс, нали? Не и с красавица като нея.

— Красавица ли? Е, ако ти харесват такива. Тя е твърде… — баба замълча и се замисли, а Лоръл проточи шия, за да чуе каква дума ще избере: — …твърде зряла е за моя вкус.

— О, да — побърза да отстъпи госпожица Пери, — ужасно зряла, обаче безпогрешно надушва хубавото, а?

— Така е.

— Веднага напипва слабото място.

— Несъмнено.

— Като си помисля, че той можеше да се ожени за някое хубаво местно момиче като Полин Симънс. Винаги съм смятала, тя е увлечена по него.

— Разбира се, че беше — сряза я баба, — и кой може да я вини. Обаче не бяхме предвидили появата на Дороти, нали? Горката Полин нямаше шанс. Не и срещу жена като нея, не и щом си е наумила нещо.

— Много жалко! — Госпожица Пери знаеше какво и кога се очаква да каже. — Ужасно жалко!

— Направо го омагьоса. Скъпото ми момче не усети какво го връхлита. Разбира се, той я мислеше за света вода ненапита, ама как да го вини човек — ожениха се само няколко месеца, след като се беше върнал от Франция. Беше му завъртяла главата — тя е от хората, които получават, каквото са си навили на пръста.

— А тя искаше него.

— Нуждаеше се от бягство и синът ми ѝ го осигури. А веднага, щом се ожениха, тя го замъкна далеч от всеки и от всичко познато, за да започнат отначало в онази порутена ферма. Разбира се, обвинявам себе си…

— Не бива!

— Аз я доведох в тази къща.

— Беше война и беше почти невъзможно да си намериш добър персонал. Нямаше как да знаеш.

— Именно. Трябваше да се досетя. Трябваше да се постарая да се досетя. Прекалено доверчива бях. Поне отначало. Поразпитах за нея, когато вече беше твърде късно.

— Какво искаш да кажеш? Твърде късно за какво? Какво научи?

Каквото и да беше научила баба Никълсън обаче, то си остана загадка за Лоръл, защото двете жени се отдалечиха по коридора, преди баба ѝ да обясни по-подробно. Честно казано, навремето чутото не притесни Лоръл. Баба Никълсън беше превзето добродетелна и обичаше да е център на вниманието, освен това превръщаше живота на най-голямата си внучка в истински ад, като докладваше на родителите ѝ дори само момичето да погледнеше някое момче на плажа. Каквото и да си въобразяваше баба, че е открила за майка ѝ, реши Лоръл, докато лежеше и проклинаше пулсиращата си глава, то най-вероятно беше преувеличено или пък беше пълна измислица.

Сега обаче… Лоръл избърса ръцете и лицето си… Сега обаче не беше толкова сигурна. Подозренията на баба ѝ, че Дороти е търсела възможност за бягство, че не е толкова невинна, колкото изглежда, че прибързаният ѝ брак е бил по сметка — съответстваха на нещата, които майка ѝ ѝ беше казала току-що.

Дали Дороти Смитам е бягала от развален годеж, когато се е появила в пансиона на госпожа Никълсън? Това ли беше научила баба? Възможно беше, обаче трябваше да има нещо повече. Предишна връзка беше достатъчно основание баба ѝ да се вкисне — вкисваше се и от по-малко, — но надали това е нещо, за което майка ѝ ще плаче шейсет години по-късно (при това виновно, както се стори на Лоръл, с намеци за грешки, с объркани мисли), освен ако не беше избягала от годеника си, без да му каже. Но ако го е обичала толкова много, защо майка ѝ би постъпила така? Защо просто не се е омъжила за него? И какво общо имаше това с Вивиан и с Хенри Дженкинс?

Нешо убягваше на Лоръл, вероятно много неща. Тя изпусна гореща отчаяна въздишка, която изкънтя в малката облицована с плочки баня. Чувстваше, че всичко осуетява намеренията ѝ. Толкова много разпокъсани следи, които сами по себе си не означават нищо. Лоръл откъсна парче тоалетна хартия и попи размазалата се под очите ѝ спирала. Цялата загадка приличаше на онази детска игра, при която свързваш точките, за да се образува фигура, или откриваш съзвездие на нощното небе. Веднъж, когато Лоръл беше съвсем мъничка, баща им ги заведе да звездобройстват. Устроиха си лагер на хълма пред гората Блайндман и докато чакаха да се смрачи достатъчно и да се появят звездите, той им разказа как като малък се изгубил, но се ориентирал по звездите и намерил пътя за дома.

— Трябва да търсите картинките — каза той, насочвайки телескопа на стойка. — Ако някога се озовете сами в тъмното, съзвездията ще ви направляват.

— Но аз не виждам никакви картинки — възрази Лоръл, потри плетените си ръкавички и примижа към блещукащите звезди на небето.

Татко ѝ се усмихна нежно.

— Защото гледаш самите звезди, а не празнините помежду им. Трябва мислено да прокараш линии, тогава ще започнеш да виждаш цялата картинка.

Лоръл се вгледа в отражението си в болничното огледало. Примигна и споменът за прекрасния ѝ баща се разсея. На негово място внезапно се появи непоносима болка — той ѝ липсваше, самата тя остаряваше, майка ѝ гаснеше.

Изглеждаше отвратително. Лоръл извади гребен и оправи косата си, доколкото можа. Беше някакво начало. Изпусна въздух между устните си със замислено упорство. Не я биваше много в това да открива картинките сред съзвездията. Джери ги засрамваше всички, защото проумяваше нощното небе, още като момченце той посочваше фигури и картинки там, където Лоръл съзираше единствено тъмен космос.

Мисли за брат ѝ връхлетяха Лоръл. Би трябвало да са заедно в това проучване, мамка му. То принадлежеше и на двама им. Тя извади мобилния си телефон и провери дали няма пропуснати обаждания.

Нищо. Все още нищо.

Прегледа списъка с телефоните, откри номера му и го натисна, за да се обади. Изчака, гризейки нокътя на палеца си, докато един телефон дрънчеше някъде далече върху бюро в Кеймбридж, звънеше ли, звънеше. Накрая нещо изщрака и се чу: "Здравейте, свързахте се с Джери Никълсън. В момента се целя в звездите Ако искате, оставете номера си".

Обаче нямаше обещание, че ще направи нещо с този номер, отбеляза кисело Лоръл. Не му остави съобщение. Засега просто трябваше да действа самичка.

14

Лондон, януари 1941 г.

Доли подаде незнайно коя паница със супа и се усмихна на онова, което току-що ѝ каза младият пожарникар. Смехът, бъбренето и музиката бяха твърде силни, за да знае със сигурност, но съдейки по изражението му, беше нещо закачливо. Една усмивка не може да навреди, затова Доли се усмихна, а когато той взе супата си и отиде да търси къде да седне, тя най-сетне беше възнаградена със секване на потока от гладни усти, които да храни, и ѝ се откри възможност да поседне и да изпъне изморените си крака.

Болката направо я убиваше. Задържаха я на излизане от Кампдън Гроув, когато торбичката с бонбони на лейди Гуендолин "изчезнала" и старицата пропаднала в същинска пропаст от нещастие. Накрая бонбоните се появиха, притиснати към матрака от грандзадника на грандамата, но Доли вече толкова закъсняваше, че трябваше да тича по целия път до Чърч Стрийт, обута със сатенени обувки, предназначени единствено да им се любуваш. Пристигна задъхана и с разранени стъпала, а надеждата ѝ да се промъкне незабелязано под прикритието на гуляещите войници стана на пух и прах. Беше забелязана насред деянието от надзорничката госпожа Уодингам, дългоноса жена с ужасна екзема, която я принуждаваше да се чумери и да носи ръкавици независимо от времето.

— Отново закъсняваш, Дороти — провикна се с устни, стиснати като дупето на дакел. — Трябваш ми в кухнята да разсипваш супа, на нас цяла вечер крака не ни останаха.

Доли познаваше това чувство. Нямаше късмет — озърна се набързо и установи, че напразно е тичала, Вивиан я нямаше. В което липсваше логика, защото Доли се беше постарала да работят заедно на вечерната смяна. Нещо повече, беше махнала на Вивиан от прозореца на лейди Гуендолин няма и час преди това, когато тя излизаше от номер двайсет и пет, облечена с доброволческата си униформа.

— Побързай, момиче — подкани я госпожа Уодингам и махна с облечените си с ръкавици ръце да я прогони. — Марш в кухнята! Войната няма да те чака да се натуткаш!

Доли овладя подтика си да повали женището, като го изрита по пищяла, но реши, че не е добра идея. Сдържа усмивката си — понякога представата е приятна колкото реалността — и вместо това покорно кимна на госпожа Уодингам.

* * *

Столовата беше уредена в криптата на църквата "Сейнт Мери", а "кухнята" представляваше малка ветровита ниша отсреща с дървено магаре вместо маса, покрито с плат и с върволичка национални знамена, за да наподобява на плот. В ъгъла имаше малка мивка, парафинова печка, която да поддържа супата топла, и най-хубавото, поне според Доли в момента — свободна пейка, опряна на стената.

Тя хвърли последен поглед към помещението, за да се увери, че отсъствието ѝ ще остане незабелязано: дървените маси бяха пълни със заситени войници, двама шофьори на линейки играеха тенис на маса, а останалите доброволки действаха усърдно с иглите за плетене и с езиците си в далечния ъгъл. Сред тях беше и госпожа Уодингам, с гръб към кухнята, затова Доли реши да рискува да си навлече яростта на дракона. Два часа бяха ужасно дълго време да стоиш на крак. Тя въздъхна облекчено и изви обутите си в чорапи пръсти напред-назад.

Доброволките не биваше да пушат в столовата (мерки за противопожарна безопасност), обаче Доли бръкна в чантата си и извади отвътре чисто новия пакет, който получи от бакалина господин Хоптън. Войниците винаги пушеха — никой нямаше сърце да им забрани — затова под тавана постоянно имаше сивкав облак от дим. Доли реши, че никой няма да забележи, ако още една струйка се извиси към него. Тя се настани на покрит с плочки под и драсна клечката, после се отдаде на мисли за доста съдбовното нещо, което се бе случило следобед.

Започна се съвсем обикновено: следобед изпратиха Доли за покупките и колкото и неловко да се чувстваше сега, тогава задачата развали настроението ѝ. Напоследък трудно се намираха бонбони, защото имаше порцион на захарта, обаче лейди Гуендолин не приемаше не за отговор и Доли се оказа принудена да кръстосва задните улички на Нотинг Хил, търсейки приятел на хазяина на нечий чичо, който — така шушукаха хората — все още имал контрабандни бонбони за продан. Прибра се на номер седем два часа по-късно и още сваляше шала и ръкавиците си, когато някой звънна на вратата.

В ден като днешния Доли очакваше да се озове пред тайфа от нахакани хлапета, които събират старо желязо за самолети, но вместо това попадна пред спретнат нисичък мъж с тънки мустачки и ягодоворозово родилно петно на едната буза. Носеше огромно черно куфарче от алигаторска кожа, издуто по шевовете, което видимо му причиняваше известно неудобство. Само един поглед към старателно сресания му да прикрива плешивината кичур обаче беше достатъчен Доли да разбере, че този човек никога не би признал, че среща затруднение.

— Пембърли — енергично се представи той. — Реджиналд Пембърли, адвокат. Тук съм за среща с лейди Гуендолин Колдикот. — Той се приведе напред и добави, потайно приглушил глас. — Въпросът е донякъде спешен.

Доли беше чувала да споменават господин Пембърли ("Дребничък като мишка, изобщо не може да се мери с баща си, обаче адски го бива в сметките, затова му позволявам да върти делата ми…"), но досега не го беше виждала. Пусна го да влезе от мразовитата улица и изтича горе да се увери, че лейди Гуендолин ще се радва да го види. Тя никога не се радваше, не истински, обаче беше неизменно бдителна по отношение на парите, затова — макар да засмука бузите си навътре с начумерено презрение — махна с месестата си ръка господинът да бъде допуснат в будоара ѝ.

— Добър ден, лейди Гуендолин — задъхано поздрави той (все пак беше изкачил три етажа стълби). — Извинете, че идвам толкова внезапно, но е заради бомбардировките, нали разбирате? През декември понесох тежък удар, изгубих всичките си папки и документи. Ужасна досада, както си представяте, но вече всичко съм възстановил — занапред ще нося повечето документи със себе си — потупа той обемистата си чанта.

Отпратиха Доли и тя прекара следващия половин час в стаята с лепило и ножица в ръка, допълвайки своята Книга с идеи и поглеждайки ръчния си часовник с растяща тревога, защото наближаваше времето за смяната ѝ като доброволка. Най-сетне сребърното звънче горе издрънча и отново я повикаха в покоите на господарката.

— Изпрати господин Пембърли — нареди лейди Гуендолин и замълча заради едно мощно хълцане, — после се върни да ме приготвиш за лягане. — Дороти се усмихна покорно и зачака адвокатът да вдигне тежката си чанта, когато старицата добави с обичайното си безгрижие: — Това е Дороти, господин Пембърли, Дороти Смитам, за която ви говорих.

След това в поведението на адвоката настъпи незабавна промяна.

— За мен е удоволствие да се запознаем — заяви той крайно почтително, после даде път на Доли и задържа вратата пред нея. Двамата разговаряха учтиво на слизане по стълбите, а когато стигнаха долу и започнаха да се сбогуват, той се обърна към нея и заяви с известно благоговение: — Постигнали сте нещо забележително, млада госпожице. Не помня да съм виждал Гуендолин толкова ведра, поне след трагедията със сестра ѝ. Тя нито веднъж не вдигна ядосано ръка, още по-малко бастуна си през цялото време, докато бях с нея. Превъзходно. Нищо чудно, че толкова много ви харесва. — После той слиса Доли, като я удостои с леко намигване.

Забележително…. след трагедията със сестра ѝ… толкова много ви харесва. Седнала на плочите на столовата в криптата, Доли се усмихна лекичко, превъртайки спомена в главата си. Имаше да мисли за толкова много неща. Доктор Руфъс беше намекнал, че лейди Гуендолин може да промени завещанието си и да включи в него Доли, старицата също понякога правеше подкупващи коментари в този дух, но беше различно действително да разговаря с адвокат, да му обяснява колко цени младата си компаньонка, как тя е станала нейното сем…

— Ехо — проникна в мислите на Доли познат глас. — Какво трябва да направи човек, за да го обслужат?

Доли вдигна поглед и видя Джими — беше се облегнал на плота и я наблюдаваше. Той се засмя и тъмният кичур отново падна върху челото му.

— Къде блуждаете, госпожице Смитам?

Доли усети как кръвта се стича от лицето ѝ.

— Какво търсиш тук? — побърза да се изправи тя.

— Бях наблизо по работа — посочи той провесения от рамото си фотоапарат. — Реших да намина и да взема момичето си.

Тя вдигна пръст към устните си, за да го накара да замълчи, и угаси цигарата си в стената.

— Нали се уговорихме да се видим в "Лайънс Корнър Хаус" — прошепна тя, побърза да застане на плота и приглади полата си. — Смяната ми още не е свършила, Джими.

— Виждам, че си ужасно заета — усмихна се той.

Тя погледна покрай него към оживеното помещение. Госпожа Уодингам продължаваше да дърдори за плетива, а от Вивиан нямаше и следа, но въпреки това беше рисковано.

— Ти тръгвай, а аз ще дойда веднага, щом мога.

— Нямам нищо против да те почакам. Ще мога да погледам момичето си в действие. — Той се облегна на плота, за да я целуне, но Доли се отдръпна.

— Работя — каза тя като обяснение. — С униформа съм. Не е прилично. — Той не изглеждаше убеден от внезапното ѝ придържане към правилата, затова Доли изпробва друга тактика: — Виж, отиди да седнеш някъде — каза тя с възможно най-безгрижния си тон. — Ето, вземи малко супа. Щом приключа, ще си взема палтото и тръгваме. Става ли?

— Става.

Тя го проследи с поглед как се отдалечава и издиша едва когато той седна в другия край на помещението. Пръстите на Доли бяха изтръпнали от напрежение. Какво си въобразяваше Джими — да се появява така, след като изрично го беше предупредила, че ще видят в ресторанта? Ако Вивиан беше на смяна, както би трябвало, Доли нямаше да има друг изход, освен да ги запознае, а това щеше да бъде катастрофално за Джими. Едно е в Клуб 400, където той беше бляскав и красив, предрешен като лорд Сандбрук, но тук тази вечер, облечен с обичайните си дрехи, раздърпани и мръсни, след като цяла нощ е работил навън под бомбите… Доли потръпна, като си помисли какво би си казала Вивиан, ако разбере, че Доли има приятел като него. И още по-лошо — ами ако лейди Гуендолин узнае?

Засега — и не ѝ беше никак лесно — Доли успяваше да пази Джими в тайна и от двете, както се стараеше да не обременява и него с прекалено много приказки за живота си на Кампдън Гроув. Обаче как да не смесва двата свята, след като имаше навика да прави точно обратното на това, което я помолят? Натъпка краката си обратно в болезнено красивите обувки и задъвка долната си устна. Беше сложно и тя никога не би успяла да му го обясни, не така, че да я разбере, обаче тъкмо чувствата на Джими се опитваше да пожали. Мястото му не беше тук в столовата, точно както не беше и на Кампдън Гроув номер седем, нито зад червения кордон в Клуб 400. За разлика от Доли.

Погледна го как сърба супата си. Двамата много се забавляваха онази нощ в Клуб 400 и после в стаята ѝ, обаче хората от тази част на живота ѝ не биваше да разбират, че те двамата са заедно — нито Вивиан, още по-малко пък лейди Гуендолин. Цялото тяло на Доли пламна тревожно, когато тя си представи какво би станало, ако възрастната ѝ покровителка научи за Джими. Как сърцето ѝ отново ще бъде съкрушено, ако се уплаши, че може да изгуби Доли точно както е изгубила сестра си…

С притеснена въздишка Доли се отдалечи от плота и отиде да вземе палтото си. Налагаше се да поговори с него, да намери деликатен начин да го накара да проумее, че ще е най-добре и за двамата, ако малко поуспокоят топката. Знаеше, че той няма да остане доволен, мразеше, когато Доли играе своите игрички. Джими беше от онези непоносимо принципни хора, които имат навика да гледат прекалено строго на нещата. Обаче той щеше да се съгласи, сигурна беше.

Доли се настрои почти положително, когато стигна до гардеробната и свали палтото си от куката, обаче в този момент госпожа Уодингам отново я спипа.

— Тръгваме си по-рано, така ли, Дороти? — И преди тя да успее да отговори, жената изсумтя подозрително и попита: — Цигарен дим ли надушвам?

* * *

Джими тайничко пъхна ръка в джоба на панталона си. Черната плюшена кутийка още си беше там точно както и преди двайсет минути, когато провери за последен път. Вече наистина са вманиачаваше, така че колкото по-бързо сложи пръстена на пръста на Доли, толкова по-добре. Безброй пъти беше премислял всичко, обаче въпреки това беше страшно напрегнат. Работата е там, че желаеше съвършенство, обаче Джими не вярваше в съвършенството, не и най-общо казано, не и след всичко, което беше видял, световната разруха, смъртта и скръбта. Доли обаче вярваше, затова той щеше да направи всичко по силите си.

Опита се да направи резервация за един от най-изисканите ресторанти, по които тя се занасяше напоследък — "Риц" или "Кларидж", — обаче се оказа, че те са пълни и никакви молби и обяснения не му помогнаха да осигури маса. Отначало Доли се разочарова и го обзе познатото старо желание да се установи по-стабилно, да се замогне повече, да изплува. Обаче прогони тези мисли и реши, че така е по-добре: и без друго не си падаше по тези лъскави места, а в такава важна нощ Джими не искаше да се преструва на нещо, което не беше. Както се бе пошегувал и шефът му, заради купонната система на човек ще му сервират същия пай „Ултън" като в „Кларидж“, ако отиде и в „Лайънс Корнър Хаус“, само дето в „Кларидж“ ще се изръси повече.

Джими погледна отново към плота, но Доли вече не беше там. Сигурно беше отишла да си вземе палтото и да си сложи червило или да направи нещо друго, с което момичетата се разкрасяват. Искаше му се тя да не го прави — нямаше нужда от грим или изискани дрехи. Понякога Джими си мислеше, че те са само лустро, че крият истинската същност на човека, онова, което в неговите очи го прави уязвим и истински и поради това — красив. Недостатъците и сложните страни на Доли бяха просто част от онова, което той обичаше у нея.

Разсеяно се почеса по ръката и се запита какво ли се е случило преди, защо се бе държала толкова странно, когато го бе видяла. Съзнаваше, че я бе изненадал, като се бе появил изневиделица в кухнята, като ѝ се обади, когато бе преценил, че е самичка и пуши скришом с онази своя разсеяна и мечтателна усмивка. Доли обикновено много обичаше изненадите — не познаваше толкова смела и дръзка личност като нея, нищо не я стряскаше, — обаче определено бе неспокойна, когато го видя. Стори му се различно момиче от онова, което беше танцувало с него из улиците на Лондон онази нощ, а после го беше отвело в стаята си.

Освен ако зад плота не криеше нещо, което не искаше той да види — Джими извади своя пакет с цигари и пъхна една между устните си, — може би някаква изненада, нещо, което смяташе да му покаже по-късно в ресторанта. Или пък я беше хванал в мига, когато си припомняше нощта, която прекараха заедно, което би обяснило защо тя се сепна така и почти се смути, когато вдигна поглед и го видя пред себе си. Джими драсна клечка кибрит и дръпна от цигарата си силно и замислено. След малко издиша дима и престана да се пита. Нямаше как да отгатне и ако странното поведение не беше някоя от игричките ѝ (не и тази вечер, господи, тази вечер той трябваше да контролира положението), за него нямаше значение.

Джими пъхна ръка в джоба на панталона си и поклати глава, защото кутийката с пръстена естествено беше на същото място като преди две минути. Тази мания започваше да става нелепа, трябваше да намери с какво да се разсее, докато успее да сложи пръстена на пръста на Доли. Джими не си носеше книга, затова взе черната папка, в която държеше проявените си снимки. Обикновено не я носеше, когато отиваше да работи, но сега идваше направо от среща с редактора си и не беше имал време да я остави у дома.

Обърна на последната си снимка, която беше направил в Чийпсайд в събота вечерта. Беше снимал едно момиченце, четири или петгодишно, застанало пред кухнята в местната църква. Дрешките му бяха съсипани ог същото въздушно нападение, при което бяха загинали родителите му, а Армията на спасението нямаше детски дрехи, за да му даде. Момиченцето беше облечено с огромни дамски кюлоти, жилетка като за възрастен човек и обувки за степ. Бяха червени и момиченцето адски ги харесваше. Служителките в "Сейнт Джон" се суетяха някъде отзад, търсеха ѝ бисквити, а когато Джими я зърна, тя потракваше с обувките си като Шърли Темпъл, докато жената, на чиито грижи беше поверено детето, поглеждаше към вратата с надеждата някой от семейството ѝ да се яви чудодейно, здрав и читав, за да я отведе у дома.

Джими беше направил твърде много военни снимки, стените на стаята и спомените му бяха пълни с различни непознати, предизвикателно изправени пред загубата и разрухата. Само тази седмица беше пътувал до Бристол, до Портсмут и до Госпорт, обаче нещо в това момиченце, чието име дори не знаеше, силно впечатли Джими. Не искаше да го забрави. Личицето му грееше радостно толкова скоро, след като бе преживяло несъмнено най-тежката загуба за едно дете — отсъствие, което щеше да се стели през годините и да промени целия му живот. Джими знаеше — той още се взираше в лицата на загиналите при бомбардировките, търсейки майка си.

Малките лични трагедии като загубата на това момиченце бяха нищо в сравнение с мащабите на войната, то и червените му обувки щяха да бъдат заметени с лекота като прахоляк под килима на историята. Тази снимка обаче беше действителност, тя беше уловила и бе съхранила този миг за бъдещето като насекомо в кехлибар. Тя напомняше на Джими какво е направил, колко важно е да запазиш летопис за истината за войната. Понякога имаше нужда да му се напомня в такива нощи, когато се озърташе и толкова осезаемо усещаше, че не е с униформа.

Джими угаси цигарата си в купата за супа, която някой услужливо беше поставил пред него за целта. Погледна часовника си — беше седнал преди петнайсет минути — и се запита защо се бави Доли. Джими тъкмо се чудеше дали да не си прибере нещата и да отиде да я потърси, когато усети зад себе си нечие присъствие. Извърна се, очаквайки да види Доли, но не беше тя. Беше друг, човек, когото виждаше за пръв път.

* * *

Доли най-сетне успя да се откопчи от госпожа Уодингам и излизаше от кухнята, питайки се как такива прелестни на вид обувки може толкова да убиват, когато вдигна поглед и светът едва не престана да се върти. Вивиан беше дошла.

И стоеше до една от грубо издяланите маси.

Увлечена в разговор.

С Джими.

Сърцето на Доли заби учестено в гърдите ѝ и тя се скри зад колоната в края на кухненския плот. Постара се да не я виждат, но самата тя да вижда всичко. С ококорени очи надникна иззад тухлите и установи, че положението е много по-лошо, отколкото допускала. Двамата не само разговаряха, ами и жестикулираха назад към масата — Доли се повдигна на пръсти и се навъси — към отворената папка на Джими, следователно явно обсъждаха снимките му.

Той ги показа на Доли веднъж и тя се ужаси. Бяха страшни, нямаха нищо общо със снимките, които правеше в Ковънтри на залези, на дървета, на красиви къщи и на тучни морави. Не приличаха и на военните репортажи, които с Кити гледаха по кинопрегледите, с усмихнатите лица на завърналите се войници, изморени и мръсни, но победоносни; с децата, които махаха на гарите, подредени в редици; на мускулести жени, които подаваха портокали на веселите английски войничета. На снимките на Джими имаше мъже с изпотрошени тела и тъмни хлътнали бузи, чиито очи бяха виждали неща, непредназначени за човешки поглед. Доли не знаеше какво да му каже, искаше ѝ се той изобщо да не ѝ ги беше показвал.

Какво си въобразяваше Джими — ще ги показва на Вивиан! Тя, която беше толкова красива и съвършена, беше последният човек на земята, когото да тормози с такава грозота. Доли усети порив да закриля приятелката си, частица от нея копнееше да отлети там, да затръшне папката и да сложи край на всичко, ала не можеше. Джими сигурно щеше отново да я целуне или още по-лошо, щеше да я нарече своя годеница и да накара Вивиан да си помисли, че са сгодени. А те не бяха, поне не официално — бяха го обсъждали, разбира се, още като деца, обаче то си беше различно. Вече бяха по-големи. Войната променяше нещата, променяше и хората. Доли преглътна мъчително: този миг бе олицетворение на най-големите ѝ страхове и сега, когато най-сетне се бе случило, тя не можеше да направи нищо друго, освен да стои измъчена в чистилището и да чака всичко да приключи.

Сякаш минаха часове, преди Джими най-сетне да затвори папката и Вивиан да си тръгне. Доли изпусна дълбока въздишка на облекчение, но после изпадна в паника. Приятелката ѝ вървеше по пътеката между масите към кухнята, леко смръщена. Доли я очакваше с такова нетърпение, обаче не по този начин, не и преди да узнае точно какво ѝ е казал Джими. Когато Вивиан наближи кухнята, Доли светкавично взе решение. Наведе се и се скри под плота, преструвайки се, че търси нещо под коледната драперия в зелено и червено, възприела поведението на човек, зает с изключително важни военни дела. Щом усети Вивиан да подминава, Доли грабна чантата си и полетя натам, където я чакаше Джими. Единствената ѝ мисъл беше да го изведе от столовата, преди Вивиан да ги види заедно.

* * *

В крайна сметка не отидоха в "Лайънс Корнър Хаус". До гарата имаше ресторант, обикновена постройка със заковани с дъски прозорци и дупка от бомба, закърпена с табела, която гласеше: "По-отворено от обикновено". Когато стигнаха до него, Доли заяви:

— Имам мехури, Джими. — И като че ли всеки момент щеше да се разплаче. — Хайде просто да се мушнем тук. Навън е адски студено, сигурна съм, че тази вечер ще завали сняг.

Слава богу, вътре беше по-топло, келнерът им намери нелошо сепаре до вратата. Доли свали униформената си шапка и я сложи върху масата до солта и пипера. Една от фибите се беше забила в главата ѝ цяла вечер и тя енергично разтърка мястото, докато събуваше проклетите обувки. Джими поспря да поговори с келнера, който ги настани, но Доли беше твърде заета да се чуди какво си е говорил той с Вивиан, за да се запита за причината. Тя извади цигара от пакета си и драсна клечката толкова силно, че я счупи. Сигурна беше, че Джими крие нещо — държеше се напрегнато още откакто тръгнаха от столовата, а сега, докато се връщаше към масата, не я гледаше в очите, а отместваше поглед.

Веднага, щом се настаниха, келнерът им донесе бутилка вино и наля чашите им догоре. Гъргоренето на течността ѝ се стори много силно, някак смущаващо, и Доли погледна зад Джими към останалата част на помещението. В ъгъла стояха трима отегчени келнери и си бъбреха, а барманът лъскаше и бездруго излъскания бар. Имаше само още една двойка, която вечеряше. Двамата си шептяха на масата, докато от грамофона на бара тихо пееше Ал Джонсън. Жената изглеждаше твърде нетърпелива, почти като Кити с новото ѝ завоевание — от ВВС или поне тя така твърдеше — плъзгаше ръка по ризата на мъжа и се кискаше на шегите му. Келнерът остави бутилката на масата и си лепна изкуствена усмивка, докато им обясняваше, че тази вечер няма да има меню а ла карт заради недостига на храна, обаче готвачът може да им сготви дневното меню.

— Добре — съгласи се Джими, почти без да го поглежда. — Благодаря ви.

Келнерът се отдалечи и Джими също си запали цигара, като се усмихна леко на Доли, преди да насочи вниманието си към нещо точно над главата ѝ.

Доли не издържаше повече, коремът ѝ се свиваше и тя на всяка йена трябваше да разбере какво е казал той на Вивиан и дали изобщо е споменал нейното име.

— Е… — поде тя.

— Е…

— Питах се…

— Има нещо…

И двамата замълчаха и дръпнаха от цигарите си. Всеки се вгледа в другия през облака от дим.

— Ти първа — усмихна се Джими, разпери ръце и я погледна право в очите по начин, който сигурно би сметнала за възбуждащ, ако не беше толкова напрегната.

Доли внимателно подбра думите:

— Видях те в столовата — тръсна тя пепелта в пепелника. — Говореше. — Изражението ѝ беше непроницаемо, но той внимателно се взираше в нея. — С Вивиан — додаде тя.

— Това ли беше Вивиан? — ококори се Джими. — Новата ти приятелка? Не разбрах, тя не си каза името. О, Дол, ако беше дошла по-рано, можеше да ни запознаеш.

Изглеждаше искрено разочарован и Доли въздъхна неуверено с облекчение. Той не знаеше името на Вивиан. Може би това означаваше, че тя също не бе узнала неговото, нито защо се е озовал в столовата тази вечер. Помъчи се въпросът ѝ да звучи нехайно:

— За какво си говорихте двамата?

— За войната — вдигна той едното си рамо и нервно дръпна от цигарата си. Знаеш… обичайните неща.

Личеше си, че я лъже — Джими не беше добър лъжец. Разговорът явно също не му беше приятен — отговаряше ѝ бързо, прекалено бързо, а сега избягваше погледа ѝ. Какво може да са обсъждали, че е толкова потаен? За нея ли бяха говорили? О, боже, какво беше казал?

— За войната — повтори тя и направи пауза, за да му възможност да обясни по-подробно. Той не го стори. Тя му се усмихна обидчиво. — Твърде обща тема.

Келнерът се приближи до масата им и плъзна пред всеки от тях по една чиния, от която се издигаше пара.

— Имитация на риба, печена в раковина — импозантно оповести той.

— Имитация ли? — изломоти Джими.

Устните на келнера потрепнаха и маската на лицето му леко се пропука.

— Артишок, струва ми се, сър — тихо поясни той. — Главният ни готвач го отглежда в двора си.