Пазителка на тайните

ПЪРВА ЧАСТ

ЛОРЪЛ

1

Провинциална Англия, къща насред полето, летен ден в началото на шейсетте години на двайсети век. Къщата е непретенциозна: наполовина дървена, с олющена бяла боя от запад и плъзнал нагоре по мазилката повет. Комините пушат и само с един поглед разбираш, че долу на печката къкри топла и вкусна гозба. Има нещо характерно в разположението на зеленчуковата градина, просто така, в задния двор, в гордия блясък на витражните прозорци в оловни рамки, в старателно закърпените керемиди на покрива.

Грубовата ограда обикаля къщата, а осеяна с вдлъбнатини дървена порта отделя градината от ливадите наоколо и гъсталака отвъд. Между чворести дървета ромоли поточе с каменисто дъно, което от векове се стрелка между сянка и слънчева светлина, но оттук не се чува. Твърде далеч е. Къщата е съвсем усамотена, намира се в края на дълга прашна алея и не се вижда от тесния междуселски път, с който носи едно и също име.

Всичко е застинало, всичко е притихнало, ако не броим случаен лек порив на вятъра. Два бели обръча за игра — миналогодишната мода — стоят подпрени на арката, обрасла с глицинии. Кукла негърче с превръзка на окото и излъчващо достойнство изражение бди от наблюдателната си позиция в кошницата за щипки върху зелена количка за пране. Ръчна количка, натоварена с гърнета, търпеливо чака край навеса.

Въпреки спокойствието или може би заради него цялата гледка е заредена с очакване като театрална сцена точно преди актьорите да излязат на нея. Когато нито една възможност не е отхвърлена и обстоятелствата все още не са предопределили съдбата, и в този момент.

— Лоръл! — чува се нетърпелив детски глас в далечината. — Лоръл, къде си?

И сякаш магията се разваля. Светлините в къщата притъмняват, завесата се вдига.

Няколко кокошки изникват отнякъде и започват да кълват между тухлите на градинската пътека, сянка на сойка прелита през градината, трактор лениво забръмчава на близката ливада. А високо над всичко, на пода на дървена детска къщичка на едно дърво, по гръб лежи шестнайсетгодишно момиче, притиска към небцето си лимоновия бонбон, който смуче, и въздиша

* * *

Сигурно би било жестоко просто да ги остави да продължат да я търсят, но заради горещината и тайната, която пазеше, не ѝ се играеше много, още по-малко на детински игри. Пък и всичко беше част от предизвикателството и както казваше татко: играйте честно, а също — няма да разберете, ако не опитате. Лоръл не беше виновна, че повече я бива в изнамирането на скришни места. Да, вярно, другите бяха по-малки от нея, но не бяха бебета.

Във всеки случай не искаше да я намерят. Не днес. Не сега. Искаше само да лежи, да усеща как тънкият памучен плат на роклята потрепва от вятъра върху голите ѝ крака и да мисли за него.

За Били.

Лоръл затвори очи и името му се изписа в курсив по тъмните ѝ клепачи. Неон, искрящ розов неон. Кожата ѝ настръхна и тя завъртя бонбона така, че кухата му среда застана на върха на езика ѝ.

Били Бакстър.

Начинът, по който я зяпаше над черните си слънчеви очила, щърбавата му, крива усмивка, тъмната му контешка коса Стана мигновено, точно каквато трябваше да бъде истинската любов. Преди три съботи на слизане от автобуса двете с Шърли се натъкнаха на Били и приятелите му, които пушеха цигари на стълбите пред залата за танци. Очите им се срещнаха и Лоръл благодари на бога за решението си да похарчи парите си за уикенда за нови найлонови чорапи.

— Хайде, Лоръл. — Беше Айрис, гласът ѝ звучеше омаломощено от жегата. — Защо не играеш честно?

Лоръл още по-силно стисна очи.

Бяха изтанцували заедно всеки танц. Джазовият ритъм се беше ускорил, косата ѝ се беше изхлузила от френския кок, който внимателно бе направила по образец от корицата на списание "Банти", а краката я заболяха, но все пак бе продължила да танцува. Спря чак когато Шърли, намусена, задето е пренебрегната, се приближи като някаква лелка до сестра си и заяви, че последният автобус към къщи тръгва, ако Лоръл изобщо се интересува дали ще спази вечерния си час (тя, Шърли, и в двата случая със сигурност нямало да има нищо против). Шърли се отдалечи, Лоръл, изчервена, каза "довиждане", Били я сграбчи за ръката, дръпна я по-наблизо и тогава дълбоко в себе си Лоръл с ослепителна яснота проумя, че е настъпил мигът, онзи красив, звезден миг, който е чакала цял живот…

— О, както искаш! — отсече сърдито Айрис. — Но не ме обвинявай, ако не остане торта.

Слънцето бе превалило пладне, сноп лъчи cе промъкна през прозорчето на къщичката и оцвети клепачите на Лоръл отвътре в цвят на черешова кола. Тя се надигна, но не понечи да напусне скривалището си. Заплахата беше обяснима поради всеизвестната слабост на Лоръл към маминия пандишпанен сладкиш "Виктория", обаче не подейства. Лоръл много добре знаеше, че ножът за рязане на торта лежи забравен върху кухненската маса, пропуснаха го в хаоса, докато семейството събираше кошниците за пикник, одеяла, газирана лимонада, плажни хавлии, новия транзистор и изхвърча набързо от къщата. Знаеше, защото, когато се бе върнала уж заради играта на криеница и се бе промъкнала в хладната притъмняла къща, за да вземе онова пакетче, бе видяла ножа с червена панделка на дръжката да лежи до фруктиерата.

Ножът беше свързан с традиция — с него режеха всяка торта за рожден ден, всеки коледен пай, всеки приготвен за нечия утеха сладкиш в историята на семейство Никълсън, — а майка им педантично се придържаше към традицията. По тази причина Лоръл знаеше, че е свободна, докато някой не беше изпратен да донесе ножа. И защо не? В семейство като тяхното, където спокойните мигове са същинска бяла врана, където някой винаги влиза през една врата или затръшва друга, да търсиш уединение бе равносилно на светотатство.

Тя се нуждаеше от време за себе си, особено днес.

Пакетчето за Лоръл пристигна по пощата в четвъртък и, за щастие, Роуз срещна пощальона, а не Айрис или Дафни, или — боже опази! — мама. Лоръл веднага разбра чие име ще намери вътре. Бузите ѝ пламнаха, но някак успя да измърмори нещо за Шърли, за някаква музикална група и за плоча, която взема назаем. У Роуз това не предизвика никакво смущение, тъй като вниманието ѝ, в най-добрия случай непостоянно, вече се бе прехвърлило върху пеперуда, кацнала на оградата.

По-късно същата вечер, когато всички се бяха скупчили пред телевизора и гледаха "Джукбокс Джури", Айрис и Дафни спореха кой е по-добър: Клиф Ричард или Адам Фейт, а баща им оплакваше фалшивия им американски акцент и в по-широк план — прахосването на Британската империя, Лоръл се измъкна. Заключи се в банята, седна на пода и облегна гръб на вратата.

С треперещи пръсти разкъса единия край на пакетчето.

В скута ѝ падна увита книжка. Прочете заглавието ѝ през хартията — "Рожден ден" от Харолд Пинтър — и радостна тръпка плъзна по гръбнака ѝ. Лоръл не успя да сдържи възторга си.

Пъхна книжката в калъфката на възглавницата си и оттогава спеше с нея. Не беше много удобно, но ѝ харесваше да я държи близо до себе си. Имаше нужда да я усеща. Важно беше.

Лоръл наистина вярваше, че има моменти, когато човек стига до кръстопът; когато се случва нещо неочаквано и променя хода на събитията в живота му. Премиерата на постановката на Пинтър беше точно такъв момент. Прочела бе за събитието във вестника и у нея се бе породил необясним подтик да отиде. Каза на родителите си, че ще бъде у Шърли, закле Шърли да пази тайната и после хвана автобуса за Кеймбридж.

Това беше първото ѝ пътуване някъде сама и докато седеше в затъмнената зала на театъра и гледаше как рожденият ден на Станли се превръща в кошмар, тя изпита такова възвисяване на духа, каквото никога досега не бе изпитвала. Беше откровение, каквото, изглежда, спохождаше поруменелите госпожици Бъкстън всяка неделя в църквата, и докато Лоръл, която подозираше, че ентусиазмът им се дължи повече на новия млад енорийски пастор, отколкото на словото Божие, седеше на ръба на евтиното си място, бушуващата на сцената драма нахлу в гърдите ѝ, вля се в собствената ѝ кръв и тя почувства как лицето ѝ блажено пламва. Тогава разбра. Не беше сигурна какво точно, но със сигурност разбра: животът е нещо много повече и я очаква.

Запази тайната си, не беше напълно сигурна какво да прави с нея, още по-малко — как да я обясни на някой друг, но това трая до следващата вечер, когато ръката на Били я обгърна, а бузата ѝ се оказа силно притисната към коженото му яке. И пред него призна всичко Лоръл извади писмото му от книгата и го прочете отново. Беше кратко, той ѝ съобщаваше само, че ще я чака с мотора си в края на уличката в два и половина в събота следобед — имало едно местенце, което искал да ѝ покаже, любимото му място по брега.

Лоръл погледна часовника си. Оставаха по-малко от два часа.

Когато тя му разказа за представлението на "Рожден ден" и как то я е накарало да се почувства, той кимна и на свой ред разказа на Лоръл за Лондон, за театрите и за групите, които беше слушал в безименни нощи клубове, а тя съзря бляскави възможности. После я бе целунал, първата ѝ истинска целувка, и електрическата крушка в главата ѝ избухна и всичко стана бяло.

Лоръл се премести там, където Дафни бе подпряла огледалцето си, и се взря в отражението си, сравнявайки малките черни линии, които прилежно бе нарисувала в ъгъла на всяко око. Доволна, че са равни, тя приглади бретона си и се опита да потисне мрачното отвратително чувство, че е забравила нещо важно. Беше се сетила за плажна хавлия, вече бе облякла банския си костюм под роклята, казала бе на родителите си, че госпожа Ходжкинс се нуждае от нея още няколко часа, за да изчисти и помете салона.

Лоръл отмести поглед от огледалото и изгриза щръкнало парченце от нокътя си. Наистина не беше привично за нея да се измъква тайно; беше добро момиче, всички го казваха: учителите, майките на приятели, госпожа Ходжкинс, но имаше ли избор? Нима бе възможно да обясни на майка си и на баща си?

Сигурна беше, че родителите ѝ никога не са изпитвали любов — няма значение какви истории за запознанството си разказваха охотно. Да, обичаха се много, но това беше сигурната обич между възрастни, която се изразява в разтриване на рамене и несекващо поднасяне на чай. Не, гневно въздъхна Лоръл, те със сигурност не познаваха другата любов, тази с фойерверки и лудо биещи сърца, и с физически желания — изчерви се тя.

Топъл порив на вятъра донесе отдалече смеха на майка ѝ заедно със смътното усещане, че тя стои пред пропаст в живота си, и събуди у Лоръл нежност. Милата мама! Не беше виновна, че младостта ѝ бе погубена от войната. Нито, че е била на двайсет и пет, когато срещнала татко и се оженили; че и досега демонстрираше способността си да прави лодки от хартия, когато някой от тях се нуждае от ободряване; че най-вълнуващото за нея събитие през лятото е да спечели наградата на селския клуб по градинарство и снимката ѝ да бъде публикувана във вестника (не само в местния вестник — статията излизаше и в лондонската преса, нещо извънредно за регионално събитие. Бащата на Шърли, адвокат, радостно я бе изрязал от вестника и я бе донесъл да им я покаже).

Когато татко закачи изрезката на новия хладилник, мама се смути престорено и се възпротиви, но само с половин уста — не свали снимката. Не, тя се гордееше с невероятно дългите шушулки боб, наистина се гордееше, и точно това имаше предвид Лоръл. Изплю парченцето от нокътя си. По някаква неописуема причина изглеждаше по-мило да измамиш човек, който се гордее с бобови шушулки, отколкото да го накараш да приеме, че светът се е променил.

Лоръл нямаше много опит в маменето. Семейството ѝ беше задружно — всички нейни приятели го отбелязваха. И пред нея и със сигурност зад гърба ѝ. От гледна точка на външните хора семейство Никълсън се бяха отдали на силно подозрителния грях да се харесват един друг. Но напоследък нещата се промениха. Макар да правеше всички обичайни неща, Лоръл усещаше нова, странна отдалеченост. Летният бриз разпиля коса по бузата ѝ и тя леко се намръщи. Вечер, докато седяха около масата и баща ѝ пускаше милите си шеги, съвсем не забавни, но въпреки това посрещани с всеобщ смях, Лоръл сякаш наблюдавате близките си отвън — сякаш те седяха в купе във влака, споделяха старите семейни традиции, а тя стоеше сама на гарата и гледаше как се отдалечават.

Само дето тъкмо тя щеше да ги напусне, и то скоро. Проучила беше нещата: трябваше да отиде в Централното театрално училище. Чудеше се какво ли ще кажат родителите ѝ, когато им съобщи, че иска да замине. Не бяха твърде светски настроени — майка ѝ не бе ходила в Лондон, откакто Лоръл се бе родила — и дори беглото предположение, че най-голямата им дъщеря смята да се премести там, да не говорим за планирания от нея съмнителен живот в театъра, вероятно щеше да им докара удар.

Под Лоръл прането се бе свило мокро на простора. Единият крачол на джинсите, които баба Никълсън ненавиждаше ("Изглеждаш евтино, Лоръл — няма нищо по-лошо от момиче, което се фръцка"), се удряше в другия и плашеше еднокрилата кокошка, която крякаше и се въртеше в кръг. Лоръл плъзна слънчевите си очила с бяла рамка надолу по носа си и се облегна на стената на къщичката.

Проблемът беше войната. Беше свършила преди шестнайсет години — почти колкото целия ѝ живот — и светът беше продължил напред. Сега всичко беше различно: мястото па противогазите, униформите купоните за храна и всичко останало беше в големия стар куфар с цвят каки, който баща ѝ държеше па тавана. За жалост обаче, някои хора, изглежда, не го осъзнаваха, а именно — всички над двайсет и пет години.

Били твърдеше, че тя няма да може да намери нужните думи, за да я разберат. Наричало се "разлика между поколенията" и било безполезно тя да опитва да им обяснява. Така пишело в книгата на Алан Силитоу, която той носеше навсякъде в джоба си — възрастните не трябва да разбират децата си, а ако ги разбират, значи нещо не е наред.

Традиционното възпитание на Лоръл — доброто момиче, предано на родителите си — я бе подтикнало да му се противопостави, но тя не го направи. Вместо това мислите ѝ се насочиха към нощите напоследък, когато успяваше пълзешком да се измъкне от сестрите си; когато пристъпваше навън в благоуханния здрач с транзистор, скрит под блузата, и с разтуптяно сърце се изкатерваше в къщичката на дървото. Там настройваше транзистора на вълните на Радио Люксембург и лежеше в тъмното сама, обгърната от музиката. И докато тя проникваше в неподвижния селски въздух и заливаше древния пейзаж с най-новите песни, кожата на Лоръл настръхваше от величавото опиянение, че е част от нещо по-голямо, от световна конспирация, от тайна групировка. Ново поколение от хора, които слушат точно в същия миг и са проумели, че светът и бъдещето са някъде там и ги очакват Лоръл отвори очи и споменът избяга. Топлината му обаче остана, тя се протегна доволно и проследи с очи пътя на една полска врана, отправила се към облаците. Лети, птичке, лети! Така ще направи и Лоръл веднага, щом завърши училище и стане на осемнайсет. Продължи да наблюдава и си позволи да мигне едва когато птицата стана колкото главичката на топлийка в далечната синева. Каза си, че ако постигне този подвиг, родителите ѝ ще са принудени да видят нещата от нейната гледна точка и бъдещето ясно ще се разгърне.

Очите ѝ триумфално се насълзиха и Лоръл отново плъзна поглед към къщата: към прозорците на стаята си, към богородичката, която с мама бяха посадили на гроба на клетия мъртъв котарак Констабъл, към пукнатината между тухлите, където бе оставяла писма до феите.

Спомените от времето преди, когато като малка събираше морски охлюви от плитко езерце на морския бряг и всяка вечер хапваше в предната стая в къщата на баба си край морето, бяха смътни, като сън. Фермата беше единственият дом, който познаваше. И въпреки че не искаше да има собствено кресло, обичаше да гледа родителите си да седят в техните всяка вечер, а докато заспива, да знае, че двамата си шепнат от другата страна на тънката стена и че само да протегне ръка, тя ще подразни някоя от сестрите си.

Щяха да ѝ липсват, когато замине.

Лоръл примигна. Щяха да ѝ липсват. Сигурността на това твърдение я връхлетя бързо и мъчително. Натежа в стомаха ѝ като камък. Момичетата вземаха дрехите ѝ назаем, чупеха червилата ѝ, драскаха плочите ѝ, но те щяха да ѝ липсват. Бяха като кученца, които се боричкат в общата си стая. Налагаха се над външните хора и това им се нравеше. Бяха сестрите Никълсън: Лоръл, Роуз, Айрис и Дафни; градина от дъщери^[1], както се изразяваше възторжено татко, когато пийнеше малко повече. Ужасна напаст, както заявяваше баба след посещенията им през ваканциите.

Лоръл чуваше крясъците и виковете в далечината, водни звуци на лято край реката. Нещо в нея се опъна като въже. Представяше си ги като в жива картина от едно време. Как се гонят в плитчините с поли, втъкнати в кюлотите: Роуз е избягала на сигурно място на камъните и поклаща във водата тънките си глезени, докато рисува с мокра пръчка; Айрис незнайно как се е намокрила и това я вбесява; Дафни, с къдрици като спиралките на тирбушон, се превива от смях.

Карираното одеяло за пикник сигурно е постлано на тревистия бряг, а майка им стои наблизо, нагазила до колене в най-бързото течение, и пуска новата си лодка. Татко гледа отстрани с навити крачоли и цигара в устата. А лицето му — Лоръл си го представяше съвсем ясно — е с обичайното леко изненадано изражение, сякаш той не може да повярва на късмета си, че животът го е довел точно тук, точно сега.

А бебето пляска в краката на баща им, писка и се смее, протегнало пухкавите си ръчички към лодката на мама. Светлината в техния живот…

Бебето. То си имаше име, разбира се, Джералд, но никой никога не го наричаше така. Името е на възрастен, а той си беше бебе. Беше на две години, но лицето му все още беше кръгло и с трапчинки, очите му блестяха пакостливо, а крачетата му бяха апетитно пухкави и бели. Понякога Лоръл едва се сдържаше да не би неволно да ги стисне прекалено силно. Всички се стремяха да му бъдат любимци и всички мислеха, че са победили, но Лоръл знаеше, че лицето му грейва най-силно, когато види нея.

Ето защо беше немислимо да изпусне дори и секунда от тържеството за рождения му ден. Какви игрички играеше, скрита в къщата на дървото толкова време, особено след като планираше по-късно да се измъкне с Били?

Лоръл се намръщи, заля я вълна от укори, които бързо намериха решение. Щеше да се поправи: да слезе на земята, да вземе ножа от кухненската маса и да го занесе при рекичката. Щеше да бъде дъщеря за пример, безукорната най-голяма сестра. Ако изпълни задачата, преди ръчният ѝ часовник да отброи десет минути, щяха да ѝ се полагат допълнителни точки от въображаемия резултат, който непрекъснато си водеше мислено. Застана на най-горното стъпало и топлият бриз лъхна босите ѝ, почернели от слънцето стъпала.

* * *

По-късно Лоръл щеше да се чуди дали нещата щяха да се случат по различен начин, ако не беше действала толкова прибързано. Дали цялото ужасно нещо би могло да бъде предотвратено, ако бе проявила повече предпазливост. Обаче не го стори и то се случи. Прибързала беше и по тази причина винаги щеше да се обвинява за онова, което последва. Ала навремето не успя да се сдържи. Нуждата ѝ да се намира в центъра на събитията беше станала смайващо неотложна, както по-рано пък ѝ се искаше да остане сама.

Напоследък често се случваше. Лоръл беше като ветропоказателя на покрива на Грийнейкърс: чувствата ѝ се люшкаха с прищевките на вятъра ту в едната посока, ту в другата. Беше странно и понякога плашещо, но и някак вълнуващо. Приличаше на опасно препускане по морския бряг.

В този случай беше и вредно. Защото в отчаяното си бързане да се присъедини към празненството край потока тя заклещи коляното си между дъските на дървения под на къщичката. Одраскването я парна, тя трепна от болка и погледна надолу към потеклата прясна кръв, изненадващо яркочервена. Вместо да слезе на земята Лоръл се качи обратно в къщичката, за да огледа внимателно раната.

Все още седеше там и се взираше в окървавеното си коляно проклинаше припряността си. Чудеше се дали Били ще забележи голямата грозна коричка и как би могла да я замаскира когато чу звук откъм горичката. Беше шумолене — естествено и все пак достатъчно различно от другите следобедни звуци, за да привлече вниманието ѝ. Надникна през прозореца на къщичката и видя, че Барнаби тича във високата трева, а копринените му уши пърпорят като кадифени крила. Малко по-назад майка ѝ крачеше през поляната към градината и всяка крачка разтягаше плата на лятната ѝ домашна рокля. Бебето, заради жегата босоного под костюмчето си за игра, беше наместено удобно на хълбока ѝ.

Въпреки че бяха доста далеч, по странен каприз на вятъра Лоръл чуваше доста ясно мелодията, която майка ѝ си тананикаше. Беше пяла тази песен на всяко от децата си. Бебето се кискаше доволно и искаше: "Пак! Пак!" (въпреки че звучеше повече като "Па! Па!", докато мама прокарваше пръсти по коремчето му, за да го погъделичка под брадичката. Бяха толкова погълнати един от друг и появата им заедно на огряната от слънцето поляна беше такова идилична, че Лоръл се разкъсваше между радостта да бъде свидетел на този интимен момент и завистта, че не може да участва в него.

Когато майка ѝ отвори портата и се отправи към къщата, Лоръл осъзна разочаровано, че тя лично се бе върнала за ножа.

С всяка нейна стъпка шансовете на Лоръл за изкупление намаляваха. Тя се навъси, мрачното ѝ настроение пресече желанието ѝ да извика или да слезе долу и вместо това я прикова на мястото ѝ на пода на къщичката. Тя седеше там и се терзаеше по мъчително приятен начин, докато майка ѝ влизаше в къщата.

Един от обръчите тихо тупна на земята и Лоръл прие това като проява на солидарност. Реши да остане на мястото си. Нека им липсва още малко; ще отиде при потока, когато се оправи и е готова. Междувременно щеше да прочете "Рожден ден" още веднъж, да си представя бъдещето далеч оттук и новия си живот, в който е красива и изтънчена, пораснала е и няма рани.

* * *

Когато се появи, мъжът беше малко по-голям от мъгляво петно на хоризонта, там долу, в най-далечната част на алеята. По-късно Лоръл не можеше да каже със сигурност какво я накара да погледне нагоре. За една ужасна секунда, когато за пръв път го забеляза да върви към задната част на къщата, Лоръл си помисли, че това е Били, който е пристигнал по-рано и идва да я вземе. Позволи си да си поеме дъх едва когато силуетът на госта се очерта по-ясно и се разбра, че мъжът не е облечен подходящо — тъмен панталон, риза с ръкави и шапка със старомодна периферия.

Веднага след облекчението я завладя любопитството. Посетителите във фермата бяха рядкост, още повече такива, които пристигат пеша, но докато гледаше приближаващия се мъж, дълбоко в съзнанието на Лоръл изникна бегъл спомен, интригуващо усещане за дежавю, което не можеше да определи точно, колкото и да се опитваше. Лоръл заряза цупенето и с наслада се зае да наблюдава от удобството на укритието си.

Облегна лакти на перваза на прозореца, а брадичката — на ръцете си. За възрастен човек мъжът не изглеждаше зле и нещо в позата му подсказваше уверена целеустременост. Беше човек, който няма нужда да бърза. Със сигурност не беше познат, не беше приятел на баща ѝ от селото или някой от работниците във фермата. Ако беше изгубил се пътник, който иска да попита за посоката, едва ли би избрал фермата, тъй като тя беше закътана и прекалено далеч от пътя. Сигурно беше циганин или скитник. Един от онези мъже, които се появяваха от време на време, изпаднали в затруднение, и бяха признателни за всяка работа, която татко може да им предложи. Или пък — Лоръл изтръпна при ужасната мисъл — можеше да се окаже и мъжът, за когото бе чела в местния вестник; онзи, когото възрастните обсъждаха напрегнато, защото притеснявал хората на пикник и плашел жените, които се разхождат сами покрай скрития от погледа завой на реката.

Лоръл потръпна поуплашено и се прозина. Мъжът не беше зъл дух — вече виждаше коженото му куфарче. Вероятно беше търговец, дошъл да разкаже на майка ѝ за най-новата енциклопедия, без която не могат да живеят.

И така, момичето отклони поглед.

* * *

Не след дълго Лоръл чу тихото ръмжене на Барнаби до ствола на дървото. Тя пролази до прозореца, надзърна над рамката и видя шпаньола, застанал нащрек насред тухлената пътека Той гледаше към алеята и наблюдаваше как мъжът — вече много по-близо — отваря желязната порта към градината.

— Тихо, Барнаби! — провикна се майка ѝ отвътре. — Няма да се бавим.

Тя излезе от тъмния коридор и спря пред отворената врата, за да прошепне нещо в ухото на бебето, целуна пухкавата му бузка и го накара да се засмее.

Зад къщата изскърца вратата до кокошарника — пантите ѝ постоянно се нуждаеха от смазване — и кучето отново изръмжа. Козината по гърба му настръхна.

— Стига вече, Барнаби — обади се мама. — Какво ти става?

Мъжът се появи иззад ъгъла и тя погледна настрани. Усмивката изчезна от лицето ѝ.

— Здравейте — поздрави непознатият и спря, за да притисне носната кърпа до слепоочието си. — Хубаво време, нали?

По лицето на бебето се разля удоволствие, щом видя новодошлия, то протегна пухкавите си ръчички и започна да ги свива и разперва като проява на поздрав.

Поканата беше неустоима, затова мъжът прибра носната си кърпа обратно в джоба, приближи се и леко повдигна ръка, сякаш за да миропомаже малкия.

Майка ѝ се отдръпна с удивителна бързина. Тя рязко пусна бебето на земята зад себе си. Под босите му крачета имаше дребен чакъл и изненадващият допир се оказа прекалено груб за дете, което познава единствено удоволствие и обич. Изненадано, то ревна.

Сърцето на Лоръл прескочи, но тя бе замръзнала, неспособна да помръдне. Космите на врата ѝ настръхнаха. Вторачила се бе в лицето на майка си, придобило невиждано дотогава изражение. Страх, осъзна тя, мама беше уплашена.

Въздействието върху Лоръл беше незабавно. Сигурността в живота ѝ излетя яко дим и на нейно място се настани студена тревога.

— Здравей, Дороти — каза мъжът. — Много време мина.

Той знаеше името на мама. Не беше непознат.

Мъжът заговори отново — съвсем тихо и Лоръл не го чуваше, — а майка ѝ едва забележимо кимна. Тя продължи да слуша, наклонила глава на една страна. Вдигна лице към слънцето и само за секунда затвори очи.

Случи се бързо.

Лоръл завинаги щеше да помни яркия сребрист проблясък. Начинът, по който слънчевата светлина улови металното острие, направи случилото се красиво за един-единствен миг.

След това ножът се стовари — специалният нож се заби дълбоко в гърдите на мъжа. Времето се забави, после препусна. Мъжът извика и лицето му се разкриви от изненада, болка и ужас, а Лоръл видя как ръцете му се пресегнаха към костената дръжка на ножа, където кръвта багреше ризата му. Човекът се свлече на земята и топлият бриз запремята шапката му в прахоляка.

Кучето лаеше силно, бебето плачеше на земята със зачервено и лъснало лице, а сърчицето му се късаше, но в ушите на Лоръл звуците глъхнеха. Тя ги чуваше през бързото ромолящо бушуване на кръвта си, през рязкото си накъсано дишане.

Панделката на ножа се бе развързала и краят ѝ се влачеше по камъните, ограждащи градинската леха. Това беше последното нещо, което Лоръл видя, преди пред очите ѝ да затанцуват блещукащи звездички и всичко да потъне в мрак.

2

Съфък

В Съфък валеше. В спомените ѝ от детството никога не валеше. Болницата се намираше в другия край на града и автомобилът прекоси бавно осеяната с локви главна улица, преди да завие по алеята и да спре в горния край на кръглото обръщало Лоръл извади пудриерата си, отвори я, погледна в огледалцето и изпъна нагоре кожата на едната си скула, наблюдавайки спокойно как бръчките се нагъват и после изчезват, щом отпусне кожата. Повтори същото и с другата скула. Хората обожаваха чертите ѝ. Агентът ѝ го повтаряше, режисьорите по кастинга го напяваха лирично, гримьорките я ласкаеха, размахвайки четките и сияйната си младост. Преди няколко месеца интернет издание беше провело статистическо проучване, приканвайки читателите да гласуват за "любимото лице в страната", и Лоръл беше спечелила второ място. Пишеше, че чертите ѝ вдъхвали спокойствие на хората.

Блазе им. Защото чертите ѝ караха самата Лоръл да се чувства стара.

И наистина беше стара, помисли си тя и щракна пудриерата. Не в смисъла на госпожа Робинсън. Вече двайсет и пет години играеше в "Абсолвентът" в Народния театър. Как бе възможно? Някой скришом беше ускорил проклетия часовник, ето как.

Шофьорът отвори вратата и я изведе навън под голям черен чадър.

— Благодаря ти, Нийл — каза му тя, когато стигнаха до навеса. — Имаш ли адреса, от който трябва да ме вземеш в петък?

Той остави долу пътната ѝ чанта и изтръска чадъра.

— Фермата в другия край на града, тесен път, завършващ с алея. Остава ли в два часа?

Тя потвърди, той кимна и забързано пое в дъжда към шофьорската врата. Колата потегли и Лоръл я проследи с поглед как се отдалечава, внезапно закопняла за топлия и приятен сумрак на дълго пътуване без конкретна цел по мокрото шосе. Всъщност ѝ се искаше за пътува за където и да било, само да не е тук.

Огледа входната врата, но не влезе. Вместо това извади цигарите си и запали, вдъхвайки дима с много по-голяма наслада, отколкото беше изискано. Беше прекарала ужасна нощ. Сънува откъслечно майка си и това място, и сестрите си като малки, и Джери като момче. Сериозно момченце, стиснало в ръчичка ламаринена космическа совалка, изработена от самия него, което я уверява, че някой ден ще изобрети капсула на времето, ще се върне в миналото и ще оправи нещата. Кои неща? — попитала го бе насън. Ами всички неща. Които са се объркали, разбира се. Можела да отиде с него, ако иска.

Искаше.

Вратите на болницата се отвориха със свистене и отвътре забързано излязоха две медицински сестри. Едната стрелна с поглед Лоръл и се ококори, когато я позна. Лоръл кимна неопределено за поздрав и пусна остатъка от цигарата си на земята, докато сестрата се привеждаше да прошепне нещо на приятелката си.

* * *

Роуз чакаше на няколко свързани седалки във фоайето и за част от секундата Лоръл я погледна с очите на непознат. Беше се загърнала с лилав плетен шал, прихванат отпред с розова фльонга, а буйната ѝ коса, вече прошарена, беше преметната на хлабава плитка през едното рамо. Лоръл овладя болезнено пронизалата я почти непосилна обич, когато забеляза, че плитката на сестра ѝ е прихваната с телче от плик за хляб.

— Роузи — повика я тя, прикрила емоциите си зад престорено въодушевление и сърдечност и мразейки се мъничко, задето го прави. — Боже, мина цяла вечност! Разминаваме се с теб като кораби в нощта.

Прегърнаха се и Лоръл долови лавандуловото ухание — познато, но неуместно. То принадлежеше на летните следобеди в салона на пансиона "Сий Блу" на баба Никълсън, а не на по-малката ѝ сестра.

— Много се радвам, че успя да дойдеш — каза Роуз и стисна ръцете на Лоръл, преди да я поведе по коридора.

— Не бих пропуснала.

— Разбира се, че не.

— Щях да дойда и по-рано, ако не беше интервюто.

— Знам.

— И щях да остана по-дълго, но имам репетиции. Снимките филма започват след две седмици.

— Знам. — Роуз стисна ръката на Лоръл още по-силно, сякаш да подчертае думите си. — Мама страшно ще се зарадва, че си пяла да дойдеш. Толкова се гордее с теб, Лол. Всички се гордеем.

Тревожно е да те хвалят близките ти, затова Лоръл пропусна думите ѝ покрай ушите си.

— А другите?

— Още ги няма. Айрис е попаднала в задръстване, а Дафни пристига следобед. От летището ще дойде направо в къщата. Пътьом ще ни звънне.

— Ами Джери? Той кога пристига?

Беше шега, на която не можеше да не се изкиска дори Роуз, свястната Никълсън, единствената, която по правило никого не дразнеше. Брат им беше способен да създава космически календари, за да изчислява координатите на отдалечени галактики, но попиташ ли го кога пристига някъде, страшно се объркваше.

Завиха по коридора и намериха вратата с табелка "Дороти Никълсън". Роуз посегна към топката на бравата, но се поколеба, преди да я завърти:

— Трябва да те предупредя, Лол — каза тя, — мама се влоши доста от последното ти посещение насам. Има добри и лоши моменти. Понякога е каквато си беше, а в следващия момент… — Устните на Роуз потрепериха и тя стисна дългия си мънистен наниз. Продължи, снижила глас: — Обърква се, Лол, понякога се разстройва, говори разни неща за миналото, които невинаги разбирам — според медицинските сестри говорела безсмислици, както се случвало често с хора на този стадий. В такива случаи ѝ дават някакви таблетки, за да я успокоят, но от тях тя страшно отмалява. Днес не бих имала големи очаквания.

Лоръл кимна. Лекарят ѝ бе казал същото, когато миналата седмица му звънна да попита за състоянието на майка си. Впусна се в същинска литания от отегчителни евфемизми — за достойното житейско съревнование, за мига да откликнем на окончателния повик, за дългия сън, — а тонът му беше толкова надменен, че Лоръл не се сдържа и попита:

— Значи, искате да кажете, докторе, че майка ми умира, така ли? Зададе въпроса с царствената си интонация само заради удоволствието да го чуе как започва да заеква. Наградата беше сладка, но мимолетна и продължи само преди да прозвучи отговорът му.

— Да.

Най-измамната дума.

Роуз отвори вратата:

— Виж кого водя, мамо! — и Лоръл усети, че всъщност е притаила дъх.

* * *

По едно време в детството си Лоръл се бе страхувала. От тъмното, от зомбита, от странните хора, които баба Никълсън ги предупреждаваше, че се спотайват зад ъгъла, за да отвличат малки момиченца и да правят с тях неназовими неща. (Какви неща? Неназовими. Все така ѝ отговаряше, още по-плашещо заради липсата на подробности и неясния намек за тютюн, пот и косми на необичайни места.) Баба ѝ беше много убедителна и Лоръл осъзна, че е само въпрос на време, преди съдбата да я намери и да извърши подлостта, която си е наумила.

Понякога най-големите ѝ страхове се събираха на топка и тя се събуждаше нощем с писък, защото зомбито от тъмния шкаф я наблюдаваше през ключалката и чакаше сгоден момент за ужасните си деяния.

— Успокой се, крилцето ми — шептеше майка ѝ. — Това е само лош сън. Трябва да се научиш да правиш разлика между истина и измислица. Невинаги е лесно — на мен също ми отне много дълго време да го постигна, ужасно дълго. — А после се настаняваше до Лоръл и питаше: — да ти разкажа ли приказка за едно момиченце, което избягало, за да отиде в цирка?

Трудно ѝ беше да повярва, че жената, чието присъствие прогонваше всеки нощен кошмар, беше същото това бледо същество, приковано на легло под болничната завивка. Лоръл мислеше, че е подготвена. Беше губила приятели и знаеше как изглежда смъртта, беше получила наградата на БАФТА за ролята си на жена, болна от рак в последен стадий. Обаче това беше различно. Това тук беше мама. Идеше ѝ да се обърне и да избяга.

Но не го стори. Застанала до библиотеката, Роуз ѝ кимна насърчително и Лоръл пое ролята на грижовна дъщеря, дошла на посещение. Бързо се приближи и хвана крехката ръка на майка си.

— Здравей — каза тя. — Здравей, скъпа.

Очите на Дороти се отвориха за миг и после отново се затвориха. Гърдите ѝ продължиха лекичко да се повдигат и спускат, докато Лоръл положи нежна целувка върху двете тънички и сухи като хартия бузи.

— Нося ти нещо. Не можах да изчакам до утре. — Тя остави нещата си и извади малко пакетче от чантата си. — Четка за коса — оповести и завъртя сребристия предмет между пръстите си. — С най-меките косми, от глиган, струва ми се. Намерих я в един антикварен магазин в Найтсбридж. Поръчах да гравират инициалите ти ето тук, виждаш ли? Искаш ли да ти среша косата?

Всъщност не очакваше отговор и не го получи. Лоръл леко прокара четката по тънките бели кичурчета, които образуваха корона върху възглавницата край лицето на майка ѝ — косата ѝ преди беше гъста и тъмнокестенява, но вече беше страшно изтъняла.

— Ето — каза Лоръл и остави четката върху нощното шкафче така, че светлината да подчертае едно леко наклонено "Д".

Роуз явно остана доволна, защото ѝ подаде албума, който беше свалила от полицата, и прошепна, че отива в салона да приготви чай.

В семействата си има роли: онази беше на Роуз, а тази — нейната. Лоръл се настани в удобния на вид стол и предпазливо отвори старата книга. Първата снимка беше черно-бяла и вече бе избеляла, а по повърхността ѝ безшумно бе плъзнала колония от кафяви точици. Под кафеникавите петна се виждаше млада жена с прибрана под шал коса, заснета за вечни времена в неудобен момент. Вдигнала поглед от заниманието си, тя махаше с ръка, сякаш да прогони фотографа. Беше леко усмихната, раздразнението ѝ бе примесено с веселост, а устата ѝ бе отворена и изричаше някакви забравени думи. Шега, обичаше да си представя Лоръл, остроумна забележка към човека зад фотоапарата. Вероятно някой от многобройните забравени гости на баба: търговски пътник, самотен почиващ, мълчалив бюрократ с лъснати обувки, избегнал войната благодарение на закриляната си службица. Всеки, който знаеше, че морето е там, виждаше спокойната повърхност зад нея.

Лоръл вдигна книгата напряко на неподвижното тяло на майка си и поде:

— Ето те, мамо, в пансиона на баба Никълсън. Хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година е и войната е към края си. Синът на госпожа Никълсън още не се е прибрал у дома, но и това ще стане. След по-малко от месец тя ще те изпрати в града с купоните, за да напазаруваш, а когато се върнеш, на масата ще завариш един войник — мъж, когото не си виждала, но го разпознаваш по снимката, поставена в рамка върху полицата над камината. Когато се запознавате, той е по-възрастен, отколкото на снимката, и е по-тъжен, но е облечен по същия начин — с военния си кафеникав панталон. Усмихва ти се и ти на мига разбираш, че тъкмо него си чакала.

Лоръл отгърна страницата и притисна с палец пластмасовото ъгълче на пожълтелия предпазен слой. С времето се беше напукало.

— На сватбата си била с рокля, която сама си ушила от две дантелени пердета от гостната на втория етаж, които баба Никълсън се оказала принудена да пожертва. Браво на теб, мамо, надали ти е било лесно да я придумаш. Всички знаем колко баба държеше на меката покъщнина. Предишния ден имало буря и ти си се притеснявала да не вали на сватбата ти. Не валяло. Слънцето се издигнало високо в небето, вятърът отвял облаците и хората рекли, че е добра поличба. Все пак ти си се подсигурила — това е коминочистачът господин Хач, застанал за късмет в основата на стълбите в църквата. С радост се съгласил — с парите, които татко му платил, купил нови обувки на най-големия си син.

През последните няколко месеца изобщо не беше сигурна дали майка ѝ я слуша, макар по-внимателната медицинска сестра да я увери, че няма причина да смятат друго, затова понякога Лоръл си позволяваше да си съчинява — не прехвърляше мярката, просто въображението ѝ се откъсваше от главното действие и се залутваше настрани. Айрис не одобряваше, твърдеше, че житейската история е важна за майка им и че Лоръл няма право да я украсява, но лекарят само свиваше рамене, когато го информираха за нарушението, и отговаряше, че е важно самото говорене, не толкова дали е достоверно.

— Тъкмо от вас не може да се очаква да се придържате към достоверността, госпожице Никълсън — намигна той на Лоръл.

Макар той да застана на нейна страна, на Лоръл не ѝ допадна предполагаемото тайно съглашение. Замисли се дали да не му изтъкне разликата между сценичното изпълнение и измамата в действителността и да осведоми наглия лекар с прекалено белите зъби и прекалено черната коса, че истината е важна и в двата случая. Все пак беше достатъчно благоразумна, за да не спори по философски въпроси с човек, който носи в джоба на ризата си модерна писалка с формата на стик за голф.

Отгърна на следващата страница и, както винаги, попадна на поредицата свои снимки като момиченце. Бързо разказа за тези ранни години — бебето Лоръл спи в кошче, а на стената над него са нарисувани звезди и феи; примигва намусено в обятията на майка си; малко е пораснала и тромаво залита на плиткото в морето, докато нe стигна до момента, когато изреждането приключи и започнаха спомените. Обърна страницата и пусна на воля глъчката и смеха на другите. Съвпадение ли беше, че собствените ѝ спомени са свързани толкова силно с тяхната поява, на нейните сестри — същински катурнати във високата трева опорни камъни: махат от прозореца на къщичката на дървото, стоят в редица пред къщата в Грийнейкърс, техния дом, сресани и спретнати, издокарани за някакво излизане, кой знае къде.

Кошмарите на Лоръл бяха секнали след раждането на сестрите ѝ. Тоест бяха се променили. Вече не ѝ се явяваха зомбита, чудовища или странни същества, които денем живеят в бюфета Вместо тях тя започна да сънува, че приближава приливна вълна, че идва краят на света или че е започнала война, от която само тя е в състояние да предпази по-малките. Това бе едно от най-ясните неща, които помнеше майка ѝ да ѝ казва като мъничка: "Грижи се за сестрите си. Ти си най-голяма, не ги изоставяй". На Лоръл тогава изобщо не ѝ хрумна, че майка ѝ говори от собствен опит, че в подтекста на предупреждението се таи мъката ѝ по нейното по-малко братче, загинало в бомбардировка през Втората световна война. Децата понякога наистина са много егоцентрични, особено щастливите деца. А децата на Никълсън бяха по-щастливи от мнозина други.

— Тук сме на Великден. Във високото столче е Дафни, значи, годината е хиляда деветстотин петдесет и шеста. Да, точно така. Погледни, Роуз държи пластилин, този път в лявата си ръка. Айрис се прави на шут и се хили отзад, но това няма да продължи дълго. Помниш ли? През онзи следобед тя нападна хладилника и изплюска всички рачешки щипки, които татко беше донесъл предишния ден, когато се върна от риболов.

Това беше единственият път, когато Лоръл го беше виждала истински ядосан. Беше се показал, залитайки, след дрямката, загорял на слънцето и закопнял да хапне малко вкусно рачешко, обаче в хладилника бяха останали само празни черупки. Още си представяше как Айрис се спотайва зад дивана — единственото място, където татко не можеше да я стигне със заплахата, че ще я съдере от бой (празна заплаха, но въпреки това плашеща) и отказва да излезе. Умоляваше всеки склонен да я изслуша да ѝ даде. Моля, моля, моля, нейната си книжка "Пипи Дългото чорапче". Споменът разнежи Лоръл. Беше забравила колко забавна е Айрис, когато не е толкова проклето решена да се троска.

Нещо се изсули от задната част на албума и Лоръл го вдигна от пода. Не беше виждала досега снимката — стара черно-бяла фотография на две млади жени, хванати за ръце. Смееха се срещу нея в бялата рамка, застанали в някаква стая, над главите им висяха флагчета, а от невидим прозорец струеше светлина. Обърна снимката, търсейки някакъв надпис, обаче на нея не пишеше нищо освен датата: май 1941 година. Колко странно! Лоръл познаваше семейния албум като петте си пръста — на тези двечките не им беше тук мястото. Вратата се отвори и се появи Роуз с две различни чаши с чай, потракващи върху чинийките. Лоръл вдигна към нея снимката:

— Виждала ли си това, Роузи?

Роуз остави едната чаша върху нощното шкафче, погледна снимката кратко с присвити очи и се усмихна.

— О, да. Появи се в Грийнейкърс преди няколко месеца — реших, че ще ѝ намериш място в албума. Прелестна е, нали? Толкова е специално да открием нещо ново за мама, особено сега.

Лоръл отново погледна снимката. Млади жени със старомодна прическа с увити на рула кичури коса от двете страни на главата и с поли до коляното, а от ръката на едната висеше цигара. Разбира се, това беше майка им. Гримирана различно. Самата тя различна.

— Интересно, никога не съм си я представяла така — отбеляза Роузи.

— Как?

— Млада, струва ми се. И да се смее заедно с приятелка.

— Нима? Защо ли?

Обаче същото важеше и за Лоръл. В мислите си — явно във всички тях до една — майка ѝ започваше да съществува, след като отговореше на вестникарската обява на баба им, че си търси помощничка, и започнеше работа в пансиона. За времето преди знаеха само най-основното: че е родена и отраснала в Ковънтри, че е заминала за Лондон точно преди началото на войната, че семейството ѝ е загинало по време на бомбардировките. Лоръл знаеше и това, че гибелта на семейството на майка ѝ я е разтърсила дълбоко. Дороти Никълсън при всяка възможност напомняше на собствените си деца, че семейството е всичко. Това беше мантрата на нейното детство. Когато Лоръл изживяваше особено болезнен период от детството си, майка ѝ я беше хванала за ръка и ѝ беше заявила с необичайна строгост: "Не бъди като мен, Лоръл. Не чакай твърде дълго, за да разбереш какво е важно. Понякога семейството може и да те подлудява, но те са по-ценни, отколкото си представяш".

Що се отнася до подробностите относно живота на Дороти преди запознанството ѝ със Стивън Никълсън, тя никога не ги беше натрапвала на децата си и на тях не им беше хрумнало да попитат. Леко смутена, Лоръл допускаше, че в това няма нищо необикновено. Децата по принцип са егоцентрични, те не изискват от родителите си да имат минало и намират нещо смътно невероятно, почти смущаващо в препратките към по-ранния живот на родителите си. Сега обаче, докато се взираше в тази непозната от военно време, Лоръл осезаемо усети липсата на информация.

В началото на кариерата ѝ като актриса един известен режисьор се бе привел над сценария, беше оправил очилата си с дебели лупи и бе казал на Лоръл, че няма нужната външност да изпълнява главни роли. Мнението му я засегна и тя се разрева на глас, а после часове наред се поглеждаше в огледалото, преди да подстриже дългата си коса съвсем късо, обзета от пиянска дързост. А точно това се оказа повратният момент в кариерата ѝ. Лоръл се превърна в характерна актриса. Режисъорът я избра за сестрата на главната героиня и тя пожъна първите си възторжени рецензии. Хората се възхищаваха на способността и да гради образите отвътре, да се потапя и да изчезва под кожата на друг човек, обаче нямаше никакъв номер — тя просто си правеше труда да научава тайните на персонажите. Лоръл знаеше доста за умението да пазиш тайни. Знаеше също, че точно там ще намериш истинската човешка същност, стаена зад черните петна.

— Знаеш ли, че не сме я виждали по-млада? — кацна Роуз на ръкохватката на креслото на Лоръл, а уханието ѝ на лавандула се усещаше по-силно отпреди, когато взе снимката.

— Така ли? — Лоръл се пресегна за цигарите си, спомни си, че е в болница, и вместо тях взе чая си. — Сигурно е така. — Толкова много моменти от миналото на майка ѝ бяха черни петна. Защо досега това не ги беше притеснявало? Отново погледна към снимката, към двете млади жени, които сега като че ли се присмиваха на невежеството ѝ. Постара се въпросът ѝ да прозвучи нехайно: — Къде каза, че си я намерила, Роузи?

— В една книга.

— Книга ли?

— В една пиеса всъщност — за Питър Пан.

— Мама е играла в пиеса? — Майка им много обичаше игрите на "хайде да се престорим на" и маскарадите, но Лоръл не помнеше да е участвала в истинска пиеса.

— Не съм сигурна за това. Книгата беше подарък. Отпред имаше посвещение — нали се сещаш, както тя искаше от нас да правим с подаръците като деца.

— Какво пишеше?

— На Дороти — сплете пръсти Роуз, напрегнато опитвайки да си спомни. — "Истинският приятел е като светлина в мрака, Вивиан."

Вивиан. Името оказа странно въздействие върху Лоръл. Кожата ѝ първо пламна, после изстина, а сърцето ѝ ускори ритъм и тя го усети да пулсира в слепоочията ѝ. Шеметна поредица от образи прелетя през съзнанието ѝ — лъскаво острие, изплашеното лице на майка ѝ, развързана червена панделка. Стари спомени, грозни спомени, които името на непознатата жена кой знае как беше отприщило.

— Вивиан — повтори тя по-силно, отколкото възнамеряваше. — Коя е Вивиан?

Роуз вдигна изненадано поглед, но отговорът ѝ се изгуби, защото в този момент в стаята нахлу Айрис, размахала талонче от паркинга. Двете сестри се обърнаха към нея с огромно възмущение, затова никой не забеляза, че при споменаването на името на Вивиан Дороти рязко си пое дъх и по лицето ѝ пробяга измъчено изражение. Когато трите сестри Никълсън се събраха до леглото на майка си, Дороти изглеждаше потънала в спокоен сън, чертите ѝ с нищо не издаваха, че тя е напуснала болницата, изтощеното си тяло и порасналите си дъщери и се е промъкнала назад във времето до тъмната нощ през 1941 година.

3

Лондон, май 1941 г.

Дороти Смитам хукна надолу по стълбите и се провикна да пожелае лека нощ на госпожа Уайт, навирайки ръце в ръкавите на палтото си. Хазяйката примигна зад дебелите лупи на очилата си, когато Доли прелетя покрай нея, без да спре да изслуша нескончаемата ѝ тирада за кривиците на съседите. Момичето забави ход само колкото да се погледне в огледалото в коридора и да се щипне по бузите, та да поруменеят. Доволна от видяното, отвори вратата и изхвърча навън в затъмнения град. Бързаше и тази вечер нямаше време за разправии с портиера — Джими сигурно вече беше в ресторанта и тя не искаше да го кара да я чака. Толкова много неща имаха да обсъждат — какво да вземат, какво ще правят, когато пристигнат, къде да отидат в крайна сметка Доли се усмихна нетърпеливо, бръкна в дълбокия джоб на палтото си и завъртя издяланата статуетка с връхчетата на пръстите си. Забелязала я беше онзи ден на витрината на заложната къща — съзнаваше, че е просто дреболия, обаче ѝ беше напомнила за него и сега повече от всякога, докато край тях Лондон рухваше, беше важно да показваш на хората колко много означават. Доли копнееше да му я подари — представяше си изражението му, когато я види, как ще се усмихне, ще се протегне към нея и ще ѝ каже както винаги колко много я обича. Малкият дървен господин Пънч може и да не представляваше кой знае какво, но беше съвършен. Джими открай време обожаваше морския бряг И двамата го обожаваха.

— Извинете? — неочаквано се разнесе женски глас.

— Да? — провикна се Доли в отговор пресекливо и изненадано Жената сигурно я бе забелязала, когато светлината за кратко бе плиснала от входната врата.

— Моля ви да ме упътите. Търся номер двайсет и четири.

Въпреки затъмнението, заради което нищо не се виждаше, Доли по навик махна с ръка към вратата зад гърба си.

— Имате късмет — точно тук е. Опасявам се, че в момента няма свободни стаи, но скоро ще се освободи една. — Имаше предвид собствената си стая (ако изобщо можеше да се нарече стая). Пъхна цигара между устните си и драсна клечката.

— Доли?

При тези думи Доли примижа в тъмното. Притежателката на гласа се бе втурнала към нея — Доли усети вихъра от движението. — а после жената се появи съвсем близо и каза:

— Ти си, слава богу. Аз съм, Доли…

— Вивиан? — изведнъж се досети тя. Толкова добре познаваше гласа, но въпреки това долови в него нещо различно.

— Опасявах се, че ще те изпусна, че съм закъсняла.

— За какво да си закъсняла? — заекна Доли. Тази вечер нямаха уговорка да се виждат. — Какво има?

— Нищо… — Вивиан се засмя и от звука, металически и дразнещ, прешлените на Доли сякаш изтракаха. — Тоест всичко.

— Пила ли си? — Вивиан никога не се беше държала така — обичайното ѝ изискано лустро, безукорното ѝ самообладание бяха изчезнали.

Другата жена не отговори, не точно. Съседската котка скочи от стената наблизо и тупна върху една заешка дупка. Вивиан се стресна и прошепна:

— Трябва да поговорим… спешно.

Доли опита да протака, като дръпна силно от цигарата. Обикновено не би имала нищо против двете да седнат и да проведат задушевен разговор, но не сега, не и тази вечер. Нямаше търпение да тръгва.

— Не мога — отвърна тя. — Аз тъкмо…

— Моля те, Доли.

Дороти бръкна в джоба си и завъртя дървения подарък. Джими сигурно вече беше там и се чудеше къде ли е тя, поглеждаше към вратата при всяко отваряне, очаквайки да я зърне. Никак не ѝ се искаше да го кара да чака, особено сега… Обаче Вивиан се появи на прага страшно сериозна, страшно напрегната, не спираше да се озърта през рамо, да я умолява и да повтаря колко е важно да поговорят… Доли въздъхна и неохотно капитулира. Не можеше да остави Вивиан така, не и когато е толкова разстроена.

Каза си, че Джими ще разбере, защото, кой знае как, Вивиан също му допадаше. И тя взе решение, което щеше да се окаже съдбовно за всички.

— Хайде, ела, да влезем вътре — изгаси Доли цигарата си и хвана гънката ръка на Вивиан.

* * *

Докато водеше приятелката си и къщата и нагоре по стълбите, на Дороти ѝ хрумна, че Вивиан може би е дошла да се извини. Само това обяснение ѝ хрумна за силната възбуда на другата жена, за загубата на присъщото ѝ самообладание: Вивиан с нейната класа и богатство не беше жена, свикнала да се извинява. Тази мисъл напрегна Доли. Не беше необходимо — поне според нея, — цялата случка бе в миналото. Би предпочела никога пове че да не я споменава.

Стигнаха дъното на коридора и Доли отключи вратата на спалнята си. Голата крушка примигна мъжделиво, когато тя щракна ключа, и се показаха тясното легло, малкият шкаф и напуканата мивка с капещото кранче. Доли изведнъж се почувства неловко, когато погледна стаята през очите на Вивиан. Колко ли оскъдна ѝ изглеждаше след жилището, с което беше свикнала — великолепната къща в Кампдън Гроув с цилиндрични стъклени полилеи и зеброви кожи по пода.

Смъкна старото си палто и се обърна да го окачи зад вратата.

— Извинявай, тук е много горещо — каза тя, мъчейки се да звучи нехайно. — Няма прозорци, за жалост — улеснява затъмнението, но трудно се проветрява. — Шегуваше се, опитвайки се да разведри атмосферата, да повдигне духа, но не се получаваше. Мислеше единствено за Вивиан, застанала зад нея, озъртайки се къде да седне. Мили боже! — Опасявам се, че няма и столове. От седмици се канеше да купи стол, но в тези трудни времена двамата с Джими бяха решили да пестят всяко пени, затова Доли реши да се примири.

Обърна се и тутакси забрави липсващите мебели, когато зърна лицето на Вивиан.

— Мили боже! — възкликна и огледа насиненото лице на приятелката си. — Какво се е случило с теб?

— Нищо — махна нетърпеливо с ръка Вивиан, която вече крачеше. — Злополука по пътя. Блъснах се в улична лампа. Глупаво от моя страна, бързах, както винаги.

Вярно беше, Вивиан наистина ходеше прекалено бързо Беше ѝ особеност, която много допадаше на Доли — усмихваше се, когато видеше тази изискана и добре облечена жена да крачи отривисто с походката на момиче. Тази вечер обаче всичко беше различно. Облеклото на Вивиан беше зле подбрано, на чорапите ѝ имаше бримка, косата ѝ беше чорлава.

— Ела — поведе Доли приятелката си към леглото, доволна, че сутринта го е оправила толкова старателно, — седни.

В този момент зави сирената за въздушното нападение и тя изруга едва чуто. Само това им липсваше. Укритието беше кошмарно — тъпчеха се вътре като сардини, постелите бяха влажни, вонеше отвратително, госпожа Уайт изпадаше в истерия, а сега и Вивиан в това състояние…

— Не ѝ обръщай внимание — каза Вивиан, сякаш прочете мислите на Доли. Неочаквано гласът ѝ прозвуча като на господарка на къщата, свикнала да издава нареждания. — Остани. Това е много по-важно.

По-важно от това да отидат в укритието? Сърцето на Доли трепна.

— Заради парите ли е? — попита тя тихичко. — Искаш да ти ги върна ли?

— Не, не, забрави за парите.

Воят на сирената беше оглушителен и разплиска у Доли тревога, която отказваше да се уталожи. Тя не знаеше точно защо, но съзнаваше, че е уплашена. Не искаше да бъде тук, дори с Вивиан. Искаше да крачи забързано по тъмните улици към мястото, където знаеше, че я чака Джими.

— Ние с Джими… — поде тя, но Вивиан я прекъсна.

— Да — каза тя и лицето ѝ грейна, като че ли си беше спомнила нещо. — Да, става въпрос за Джими.

Доли поклати объркано глава. Какво за Джими? Не разбираше какви ги говори Вивиан. Дали да не вземе и нея — можеха заедно да изтичат, докато хората бързат към бомбоубежищата. Щяха да отидат право при Джими, а той щеше да знае как да постъпят.

— Джими — повтори Вивиан високо. — Доли, него го няма. В този момент сирената млъкна и думите "няма го" полетяха из стаята. Доли чакаше Вивиан да каже още нещо, но преди това някой неистово затропа по вратата:

— Доли, вътре ли си?

Беше Джудит, една от другите обитателки, задъхана, защото беше тичала по стълбите. — Отиваме долу в укритието.

Доли не отговори, освен това нито тя, нито Вивиан понечиха да излязат. Изчака стъпките да се отдалечат по коридора, после побърза да седне до другата жена.

— Объркала си се — избъбра тя бързо. — Видях го вчера, тази вечер също имаме среща. Заминаваме заедно, той не би тръгнал без мен… Можеше да каже още много, ала не го стори. Вивиан я гледаше и нещо в погледа ѝ допусна шепот на съмнение да се прокрадне през пукнатините на увереността на Доли. С треперещи пръсти тя отново измъкна цигара от чантата си и я запали.

Тогава Вивиан заговори, първият бомбардировач изтрещя над главите им и Доли се зачуди дали има и най-нищожна вероятност тази жена да е права. Струваше ѝ се немислимо, обаче напрегнатият ѝ тон, поведението ѝ и думите, които изричаше в момента… Доли се зашемети, в стаята беше топло и тя просто не успяваше да успокои дишането си.

Пушеше жадно и откъслеци от разказа на Вивиан се преплитаха със собствените ѝ вихрени мисли. Някъде наблизо падна бомба, последва силна експлозия и стаята се изпълни с мощно свистене, от което ушите на Доли писнаха и всички косъмчета на тила ѝ настръхнаха. Преди обичаше да е навън по време на бомбардировка — намираше го за вълнуващо и никак не се плашеше. Но вече не беше глупаво малко момиченце, безгрижните дни бяха отминал отдавна. Погледна към вратата — искаше и се Вивиан да млъкне. Трябваше да отидат в укритието или при Джими, не биваше просто да седят тук и да чакат. Искаше ѝ се да хукне, да се скрие някъде, копнееше да изчезне.

Паниката на Доли растеше, а тази на Вивиан, изглежда, намаляваше. Тя вече говореше спокойно, редеше тихи изречения, които Доли се напрягаше да слуша, за някакво писмо и за някаква снимка, за лоши хора, за опасни хора, които погнали Джими Вивиан каза, че целият план се провалил, той бил унизен. Джими не успял да отиде до ресторанта, тя го чакала, а той не дошъл, тогава разбрала, че наистина е изчезнал.

И изведнъж разпокъсаните парченца се сглобиха в мъглата и Доли проумя.

— Аз съм виновна — рече тя почти шепнешком. — Обаче не знам как… снимката… разбрахме се да не го правим, че няма нужда, вече не. — Другата жена я разбра — тъкмо заради Вивиан се бяха променили плановете им. Доли посегна към ръката на приятелката си. — Това не биваше да се случва, а сега Джими…

Вивиан кимаше, а лицето ѝ беше самото въплъщение на състраданието и загрижеността.

— Чуй ме — каза тя. — Много е важно да ме чуеш. Те знаят къде живееш и ще те погнат.

Доли не искаше да повярва, беше уплашена. По бузите ѝ се стичаха сълзи.

— Аз съм виновна — не спираше да повтаря тя. — За всичко съм виновна аз.

— Доли… — Бяха долетели нови бомбардировачи и Вивиан викаше, за да бъде чута, стиснала ръцете на Доли в своите, — …моля те. Вината е колкото твоя, толкова и моя. Но това вече няма значение. Те идват. Сигурно са на път. Затова съм тук.

— Но аз…

— Трябва да напуснеш Лондон, веднага, и не бива да се връщаш. Те няма да престанат да те търсят, никога…

Взрив навън и цялата сграда се разтресе и се размърда. Бомбите падаха по-близо и макар да нямаше прозорци, зловещото сияние се виждаше отнякъде, нахлуваше в стаята — много по-ярко от светлината на едничката крушка на тавана.

— Имаш ли близки, при които да отидеш? — настойчиво я попита Вивиан.

Доли поклати глава дори когато в съзнанието ѝ изникна образът на семейството ѝ: майка ѝ и баща ѝ, и клетото ѝ братче; нещата каквито бяха преди. Бомба изсвистя наблизо и в отговор от земята изтрещяха оръдия.

— А приятели? — надвика Вивиан експлозията.

Доли отново поклати глава. Никой не ѝ беше останал, на никого не можеше да разчита, освен на Вивиан и на Джими.

— Можеш ли изобщо да отидеш някъде? — Поредната бомба, разпръскващата бомба "Молотов", ако се съди по звука — взривът беше толкова силен, че Доли се принуди да чете по устните на Вивиан, която настоя: — Мисли, Доли. Трябва да мислиш.

Затвори очи. Усещаше мириса на пожара, явно наблизо беше попаднало запалително вещество и пожарникарите сигурно вече действаха с портативните помпи. Доли чу някой да крещи, но стисна очи още по-силно и се помъчи да се съсредоточи. Мислите ѝ бяха пръснати като отломки, съзнанието ѝ приличаше на тъмен лабиринт, нищичко не виждаше, земята под нозете ѝ беше назъбена, въздухът беше твърде гъст и не се дишаше.

— Доли?

Долетяха още самолети, този път изтребители, не само бомбардировачи, и Доли си представи, че е на покрива на Кампдън Гроув и наблюдава как те се спускат и връхлитат от небето, и как след тях се разпиляват зелени трасиращи светлини, огньове в далечината. Някога изглеждаше толкова вълнуващо.

Спомни си нощта с Джими: когато се срещнаха в Клуб 400, танцуваха и се смяха, когато се прибраха по време на бомбардировката, двамата заедно. Тя би дала всичко, за да се върне там, да лежат един до друг, да си шептят в тъмното, докато бомбите се сипят, да градят планове за бъдещето, за фермата, за децата, които ще си родят, за морето. За морето…

— Кандидатствах за работа — внезапно изтърси тя и вдигна глава — преди няколко седмици. Джими намери обявата.

Писмото от госпожа Никълсън от пансиона "Сий Блу" беше на масичката до възглавницата ѝ и Доли го грабна и с разтреперана ръка го подаде на Вивиан.

— Да — прегледа Вивиан предложението, — идеално. Там трябва да отидеш.

— Не искам да ходя сама. Ние…

— Доли…

— Трябваше да отидем заедно. Не биваше да става така. Той щеше да ме чака.

Доли се разплака. Вивиан се пресегна към нея, но двете жени помръднаха едновременно и контактът им беше неочакван и остър.

Вивиан не се извини, лицето ѝ остана сериозно. Беше и уплашена, усещаше се, обаче изтласка страховете си настрани досущ като по-голяма сестра и възприе строгия любящ тон, от който Доли имаше най-голяма нужда в момента.

— Дороти Смитам — каза тя, — трябва да напуснеш Лондон и трябва да го направиш бързо.

— Съмнявам се, че мога.

— Сигурна съм, че можеш. Ти оцеляваш.

— Но Джими… — Още една бомба изсвистя и експлодира. Ужасен вик се изтръгна от гърлото от Доли, преди да успее да се овладее.

— Стига толкова! — Вивиан обхвана с двете си длани лицето на Доли и този път усещането не беше мъчително. Очите ѝ излъчваха добрина. — Ти обичаше Джими, знам го, той също те обичаше — божичко, и това знам. Обаче трябва да ме послушаш.

Имаше нещо извънредно успокоително в погледа на другата жена и Доли успя да блокира шума от пикиращия самолет, от стрелбата на противовъздушната артилерия в отговор, от ужасните мисли за хора и сгради, които биват премазани и превърнати в безформена маса.

Двете се сгушиха една в друга и Доли чу Вивиан да казва:

— Довечера отиди на гарата и си купи билет. Ти… — Наблизо падна бомба и Вивиан се скова, преди да продължи бързо:

— Качи се на влака и пътувай до последната гара. Не се обръщай назад. Приеми работата, премести се, живей хубав живот.

Хубав живот. Точно за това си говореха Доли и Джими. За бъдещето, за фермата, за смеещи се деца и за сити кокошки… По лицето на Доли се стичаха сълзи, когато Вивиан каза:

— Трябва да заминеш. — И също се разплака, защото Доли щеше да ѝ липсва — щяха да си липсват взаимно. — Възползвай се от втория си шанс, Доли, приеми го като възможност. След всичко, което си преживяла, след всичко, което си изгубила.

И Доли разбра, че колкото и да ѝ е трудно да го приеме, Вивиан има право — трябваше да си тръгне. Част от нея искаше да изкрещи "Не!", да се сгуши на клъбце и да се разридае за изгубеното, за всичко в живота, което не се беше получило, както се бе надявала, обаче не искаше да го направи. Не можеше.

Доли умееше да оцелява — Вивиан го каза, а тя знаеше прекрасно, достатъчно е човек само да види как се бе възстановила от предишните си трудности и си беше изградила нов живот. А щом Вивиан беше способна да го направи, значи и Доли можеше. Толкова беше страдала, но имаше още неща, заради които си струва да живее — щеше да намери смисъл да продължи. Сега беше моментът да прояви храброст, да бъде по-добра от всякога. Доли беше правила неща, които се срамуваше да си спомни, а грандиозните ѝ помисли бяха чисто и просто глупавите мечти на едно малко момиче, които се бяха превърнали в пепел между пръстите ѝ. Обаче всеки заслужава втори шанс, всеки заслужава прошка, дори тя — Вивиан го каза.

— Добре, ще замина — каза Доли на фона на няколко бомбени експлозии.

Крушката потрепна, но не угасна. Завъртя се на кабела, мятайки сенки по стените, а Доли извади малкия си куфар. Не обръщаше внимание на оглушителния трясък отвън и на пушека от пожарите на улицата, нито на влагата, от която очите ѝ пареха.

Не искаше да взема много. Нямаше много притежания. Не можеше да вземе единственото от стаята, който наистина искаше. Доли се поколеба при мисълта, че ще остави Вивиан. Спомни си какво ѝ беше написала в "Питър Пан" другата жена — истинският приятел е като светлина в мрака — и от очите ѝ отново щяха да бликнат сълзи.

Обаче нямаше избор, трябваше да замине. Пред нея се простираше бъдещето: втори шанс, нов живот. Трябваше само да се възползва от него и да не поглежда назад. Да се върне на крайбрежието, както планираха, и да започне на чисто.

Почти не чуваше самолетите отвън, падащите бомби, противосамолетните оръдия в отговор. Земята се разтърсваше от всеки взрив и от тавана се сипеше гипсов прах. Веригата на вратата издрънча, но Доли не я забеляза. Куфарът ѝ беше готов, можеше да тръгва.

Изправи се, погледна към Вивиан и се поколеба въпреки категоричната си решимост.

— Ами ти? — попита Доли и за част от секундата ѝ хрумна, че може да заминат заедно, че току-виж Вивиан в крайна сметка дойде с нея. В известен смисъл това ѝ се стори идеалният отговор, единственото решение — всеки беше изиграл ролята си и нищо от станалото нямаше да се случи, ако Доли и Вивиан не се бяха запознали.

Беше глупава мисъл, разбира се — Вивиан не се нуждаеше от втори шанс. Тя имаше тук всичко, което би могла да иска. Прекрасна къща, собствено богатство, красота в изобилие… И наистина Вивиан подаде на Доли предложението за работа от госпожа Никълсън и ѝ се усмихна за сбогом през сълзи. Двете жени усещаха в сърцата си, че се виждат за последен път.

— Не се тревожи за мен — каза Вивиан, докато над главите им изтрещя още един бомбардировач. — Аз ще се оправя. Връщам се у дома.

Доли стисна здраво писмото, кимна решително за последен път и пое към новия си живот без никаква представа какво ще ѝ донесе бъдещето, но внезапно решена да го посрещне.

4

Съфък, 2011

Сестрите Никълсън си тръгнаха от болницата с колата на Айрис. Макар да беше най-голямата и по традиции да се ползваше с привилегията да седи на предната седалка, Лоръл се настани отзад при кучешките косми. Към старшинството се прибавяше и нейната известност, а тя не искаше другите да решат, че си вири носа. Пък и без друго предпочиташе задната седалка. Освободена от задължението да води разговор, можеше да прави компания само на собствените си мисли.

Дъждът отмина и сега грееше слънце. Лоръл нямаше търпение да разпита Роуз за Вивиан — сигурна беше, че и преди е чувала името. Нещо повече, знаеше, че то по някакъв начин е свързано с онзи ужасен ден през 1961 година, но си мълчеше. Предизвикаш ли интереса на Айрис, той току-виж те задушил, а Лоръл още не беше готова да се изправи пред инквизицията. Докато сестрите ѝ си бъбреха на предната седалка, тя наблюдаваше как полето прелита край тях. Прозорците бяха вдигнати, но Лоръл сякаш усещаше уханието на прясно окосена трева и чуваше призива на чайките. Пейзажът от детството е по-ярък от всеки друг. Няма значение къде се намира и как изглежда, неговите гледки и звуци се запечатват в паметта по различен начин. Те стават част от човека, неизменна част.

Последните петдесет години се изпариха и Лоръл видя своята призрачна двойничка от миналото да прелита покрай живия плет на зеления велосипед "Малвърн Стар" с една от сестрите си, обкрачила кормилото. Помургавяла от слънцето кожа, руси косъмчета по краката, ожулени колене. Беше много отдавна. Беше вчера.

— За телевизията ли е?

Лоръл вдигна поглед и установи, че Айрис я гледа в огледалото за обратно виждане, примигвайки.

— Моля? — попита тя.

— Интервюто, с което беше толкова заета.

— А, това ли? Всъщност е поредица от интервюта. Остава ми още едно в понеделник.

— Да, Роуз ми каза, че ще се връщаш в Лондон по-рано. За телевизията ли е?

Лоръл изсумтя за потвърждение.

— Някакъв биографичен едночасов филм. Ще има интервю и с други хора: режисьори, актьори, с които съм работила, стари кадри, неща от детството ми…

— Чуваш ли, Роузи? — язвително подметна Айрис. — Неща от детството. — Тя се понадигна от шофьорското си място, за да се намръщи по-изразително в огледалото към Лоръл. — Ще съм ти признателна, ако не показваш семейните снимки, на които съм почти или напълно разсъблечена.

— Жалко — отвърна Лоръл и махна един бял косъм от черния си панталон. — Това щяха да са най-хубавите материали. За какво ще говоря сега?

— Сигурна съм, че като насочат камерата към теб, все ще измислиш нещо.

Лоръл прикри усмивката си. В последно време хората се отнасяха към нея с крайно сериозно уважение, затова ѝ беше приятно да се посдърпа малко с истинска майсторка.

Роуз обаче открай време предпочиташе мира и спокойствието и започваше видимо да се притеснява.

— Вижте, вижте — размаха тя и двете си ръце към един участък със сринати до основи сгради в края на града. — Тук ще бъде новият супермаркет. Представяте ли си? Като че ли останалите три са малко.

— Ама че нелепо…

Раздразнението на Айрис, за щастие, се насочи другаде и Лоръл можеше отново да се облегне назад и да зяпа през прозореца. Прекосиха града, минаха по главната улица, която постепенно се стесни до междуселски път, и после залъкатушиха по плавните завои. Поредността беше толкова позната, че Лоръл можеше и със затворени очи да каже точно къде се намира. Разговорът на предната седалка утихна, пътят се стесни, а дърветата над главите им се сгъстиха, докато накрая Айрис пусна мигача и зави по алеята с табела "Ферма Грийнейкърс".

* * *

Фермата се намираше тук открай време — на върха на един склон с изглед към ливадата. Естествено, къщите обикновено остават там, където са построени. Айрис паркира на равното място, обитавано от стария автомобил "Морис Майнър" на баща им, докато майка им не се бе съгласила да го продадат.

— Стрехите изглеждат много окаяно — отбеляза тя.

— Придават на къщата печален вид, не мислите ли? — съгласи се Роуз. — Елате да ви покажа откъде започна да тече напоследък.

Лоръл затвори вратата на колата, но не последва сестрите си през портата. Пъхна ръце в джобовете си и остана на място, попивайки цялата гледка — от градината до напукания комин и всичко между тях: перваза, от който някога спускаха Дафни в кошницата, балкона, на който окачваха старите завеси от спалнята, за да се образува нещо като арка на авансцена, таванската стая, където Лоръл се научи да пуши.

Мисълта ѝ хрумна неочаквано — къщата я помнеше.

Лоръл не се определяше като романтичка, но усещането беше много силно и за част от секундата тя с лекота повярва, че съчетанието пред очите ѝ от дъски и червени тухлени комини, от осеяни с петна керемиди и странно разкривени прозорци с фронтони е способно да съхранява спомени.

Усещаше, че сградата и в момента я наблюдава през всеки прозорец, че се връща назад в миналото, за да свърже сегашната по-възрастна жена с дизайнерски костюм с момичето, въздишало по снимките на Джеймс Дийн. Какво ли си мисли за личността, в която съм се превърнала, зачуди се Лоръл.

Това беше глупаво, разбира се — къщите нямат мисли. Къщите не помнят хора, не помнят нищо. Всъщност Лоръл помнеше къщата, а не обратното. И защо не? Тук беше домът ѝ от двегодишна, тук беше живяла, докато навърши седемнайсет. Вярно, отдавна не беше идвала — въпреки полуредовните си посещения в болницата не се беше връщала в Грийнейкърс, — но заради огромната си заетост. Лоръл погледна към къщичката на дървото. Беше се постарала да бъде много заета.

— Надали не си идвала от толкова отдавна, че да си забравила къде е вратата — провикна се Айрис от предния коридор. Хлътна вътре в къщата, но гласът ѝ долетя зад нея:

— Не ми казвай — чакаш иконома да дойде да ти вземе багажа!

Лоръл завъртя очи с младежка досада, вдигна куфара си и пое към къщата. Вървеше по същата камениста пътека, която майка ѝ беше открила в един слънчев летен ден преди шейсет години…

* * *

Дороти Никълсън съзря в Грийнейкърс подходящо място да отгледа децата си още в мига, в който го зърна Не би трябвало да търси къща. Войната беше приключила само преди няколко години, нямаха сериозни средства, а свекърва ѝ великодушно се съгласи да им наеме стая в собствения си пансион (в замяна на изпълнението на определени задължения, разбира се, тя да не е благотворителна организация!). Дороти и Стивън просто бяха отишли на пикник.

Беше един от редките им почивни дни в средата на юли. Събудиха се на зазоряване, метнаха една кошница и одеяло на задната седалка и поеха на запад със своя морис майнър. Нямаха други планове — само да поемат по първия междуселски път, който им хване окото. Правеха го от известно време: — ръката ѝ върху крака му, неговата обвила раменете ѝ, а през прозорците нахлува топъл въздух — и щяха да продължат, ако гумата не се беше спукала.

Обаче се спука, те намалиха и спряха отстрани на пътя, за да огледат щетите. Ето, ясно като бял ден: дяволски пирон стърчеше от гумата и направо я беше разпрал.

Бяха млади и влюбени и не им се случваше често да прекарват заедно свободното си време, затова денят им не се развали, както би могло да се очаква. Докато съпругът ѝ оправяше гумата, Дороти се запиля нагоре по тревистия хълм, търсейки равно място, на което да постеле одеялото за пикник. А когато стига до билото на възвишението, видя фермата Грийнейкърс.

Това не бяха предположения на Лоръл. Децата на семейство Никълсън знаеха наизуст историята за придобиването на Грийнейкърс. За скептичния възрастен фермер, който се почесвал по главата, когато Дороти почукала на вратата му, за птиците, гнездящи в камината, докато старецът наливал чая, за дупките по пода, над които като тесни мостчета били прехвърлени дъски. И най-важното, никой не се съмняваше в незабавната увереност на майка им, че трябва да живее на това място.

Неведнъж им бе обяснявала, че къщата ѝ проговорила: заслушала се и се оказало, че двете се разбират чудесно. Грийнейкърс била опака старица, несъмнено поразнебитена и доста своенравна, но пък кой не би бил? Дороти доловила скритото под разрухата солидно минало достойнство. Къщата била горда и самотна, място, което се подхранва от детския смях, от семейната обич и от уханието на агнешко с розмарин във фурната. Имала хубав и почтен гръбнак и била изпълнена с желание да гледа по-скоро напред, отколкото назад, да посрещне ново семейство и да порасне заедно с него, да възприеме неговите съвсем нови традиции. Сега за пръв път на Лоръл ѝ хрумна, че в действителност описанието, което майка им беше направила на къщата, би могло всъщност да се окаже нейният автопортрет.

* * *

Лоръл избърса крака на изтривалката и пристъпи вътре. Дъските на пода изскърцаха познато, мебелите си бяха на старите места, обаче мястото ѝ се стори променено. Въздухът беше плътен и се усещаше мирис, какъвто обикновено нямаше. На застояло, осъзна Лоръл, и това беше разбираемо — къщата стоеше затворена, откакто Дороти е в болницата. Роуз идваше да наглежда мястото, когато грижите за внуците ѝ позволяваха, а съпругът ѝ Фил правеше всичко по силите си, но нищо не може да се мери с постоянното обитаване.

Мислено се посъветва да не бъде толкова мрачна и по навик добави и своите пътни чанти към купчината под масичката в коридора. След това, без да се замисля, отиде в кухнята. На това място си пишеха домашните, играеха си с пластилин и лееха сълзи от любовна мъка — който се прибереше у дома, най-напред идваше тук. Роуз и Айрис вече бяха в кухнята.

Роуз щракна ключа на лампата до хладилника и кабелите забръмчаха. Тя потри весело ръце.

— Да направя ли чай?

— Не се ли сещаш за нещо по-хубаво? — попита Айрис, събу обувките, с които ходеше в съда, и размърда напред-назад пръстите на обутите си с черни чорапи крака като нетърпелива балерина.

— Нося вино — оповести Лоръл.

— Освен това. Забравете чая.

Докато Лоръл вадеше бутилката от куфара си, Айрис извади чашите от шкафа.

— Роуз? — вдигна високо тя едната чаша и примигна рязко над рамките с форма на котешки очи. Очите ѝ бяха също тъмносиви като косата ѝ.

— О! — притеснено поглеждаше часовника си Роуз. — О, не знам, едва минава пет!

— Хайде, Роузи, скъпа — подкани я Лоръл, ровейки за тирбушон в чекмеджето, пълно с леко лепкави прибори. — Богато е на антиоксиданти, нали знаеш? — Извади тирбушона и стисна лепкавите си пръсти. На практика е здравословна храна.

— Ами… добре.

Лоръл извади корковата тапа и започна да налива. По навик подреди чашите една до друга, за да се увери, че е наляла поравно на трите. Усмихна се, когато се усети — ето това е връщане към детството. Айрис поне ще е доволна. Справедливостта е много деликатен момент между братя и сестри, но е същинска мания за средните деца. "Престани да броиш, цветенце — казваше майка им. — Никой не харесва момиче, което винаги очаква повече от другите."

— Само капка, Лол — предпазливо каза Роуз. — Не искам да вържа кънките, преди да пристигне Дафни.

— Значи имаш новини от нея? — подаде Лоръл най-пълната чаша на Айрис.

— Точно преди да тръгнем от болницата, не ви ли казах? Паметта наистина ми изневерява. Ще пристигне към шест, ако движението ѝ позволи.

— В такъв случай най-добре да приготвя нещо за вечеря — каза Айрис, отвори кухненския килер и коленичи на едно столче, за да огледа срока на годност на продуктите. — Ако оставя на вас двете, ще вечеряме препечени филийки и чай.

— Ще ти помогна — обади се Роуз.

— Не, не — отблъсна я с жест Айрис, без да се обръща. — Няма нужда.

Роуз погледна към Лоръл, която ѝ подаде чаша вино и ѝ направи знак към вратата. Нямаше смисъл да спори. Беше си свещен семеен закон: Айрис винаги готвеше, тя винаги смяташе, че другите ѝ се налагат, а те я оставяха да се наслаждава на мъченичеството си, защото така изискваше дребничката проява на сестринска добрина.

— Е, щом настояваш — каза Лоръл и от бутилката в собствената ѝ чаша изгъргори още малко вино.

* * *

Роузи се запъти нагоре по стълбите, за да провери дали в стаята на Дафни всичко е наред, а Лоръл излезе навън с виното си Дъждът, изсипал се по-рано, беше прочистил въздуха и тя вдъхна голяма глътка свежест. Градинската люлка привлече вниманието ѝ, тя седна на пейката ѝ и бавно се залюля напред-назад с пети. Люлката беше подарък от всички тях за осемдесетия рожден ден на майка им, която веднага заяви, че иска да я сложат под големия стар дъб. Никой не изтъкна, че в градината има и други места с по-хубава гледка. За външен човек разкриващата се гледка надали представляваше нещо повече от празна морава, но членовете на семейство Никълсън знаеха, че пустотата е илюзорна. Някъде там сред потрепващите стръкчета трева се намираше мястото, където баща им се бе строполил мъртъв.

Паметта е доста неблагонадеждно нещо. Паметта на Лоръл я поставяше тук, точно на това място в онзи следобед, с вдигната ръка, за да заслони младежките си очи от слънцето, докато оглеждаше моравата в очакване да го зърне да се връща от работа; в очакване да хукне, да провре ръка под неговата и да го съпроводи до къщата. Паметта ѝ показваше как наблюдава баща си, а той крачи в тревата, спира, за да се полюбува на залязващото слънце и на очертаните с розова ивичка облаци и да отбележи както винаги: "Червено небе по залез — радост за пастира", после тялото му се сковава, той простенва, вдига ръка към гърдите, олюлява се и се строполява.

Обаче всъщност не бе станало така. Когато се случило, тя се намираше на другия край на света, беше на петдесет и шест, а не на шестнайсет години и се обличаше за вечерна церемония в Лос Анджелис, чудейки се дали нейното лице ще бъде единственото без солидна доза ботокс. Не знаеше нищо за здравето на баща си, докато Айрис не се обади и не остави съобщение на телефона ѝ.

Не, друг човек беше видяла да се строполява на земята и да умира през онзи слънчев летен следобед, когато беше на шестнайсет.

Лоръл драсна клечка кибрит и запали цигара, оглеждайки намръщено хоризонта, докато пъхаше кутията обратно в джоба си. Къщата и градината бяха озарени от слънцето, но далечните полета отвъд моравата и по-близо до горите вече тънеха в сянка. Вдигна поглед нагоре, покрай горната част от ковано желязо на люлката, където между листата се виждаше подът на къщичката на дървото. Стълбата също си беше там — дървени летви, заковани за ствола, някои от които бяха увиснали разкривени. Някой беше провесил наниз розови и пурпурни мъниста от края на едната летва — сигурно внуче на Роуз.

Онзи ден Лоръл беше слязла съвсем бавничко.

Дръпна силно от цигарата, потънала в спомена. Сепнато се бе опомнила в къщичката на дървото, незабавно в съзнанието ѝ изникнаха мъжът, ножът и ужасеното лице на майка ѝ, а после момичето забързано пролази по стълбата.

Когато се спусна до земята, замръзна неподвижно, стиснала стълбата пред себе си с две ръце и подпряла глава на грубия ствол на дървото, в безопасност в спокойната тишина на мига и несигурна къде да отиде и какво да направи сега. Нелепо ѝ xpyмна да се отправи към потока, да отиде при сестрите си и при малкото си братче, при баща си с неговия кларинет и веселата му усмивка…

Може би тогава забеляза, че вече не ги чува.

Вместо това се насочи към къщата, извърнала очи и припкайки предпазливо с босите си крака по нагорещените камъни на пътеката. В един момент погледът ѝ се плъзна настрани и май забеляза нещо голямо и бяло до градинската леха, нещо, което не трябваше да бъде там, но Лоръл сведе глава, отмести и ускори крачка, тласкана от безумно детинската надежда, че може би, ако не гледа и не вижда, ще успее да стигне до къщата, да прекрачи прага и всичко да си продължи нормално.

Разбира се, беше в шок, но не се чувстваше така. Някакво свръхестествено спокойствие ѝ послужи за буфер, сякаш бе наметнала магическа мантия, която ѝ позволяваше да се измъква от действителността като героиня от вълшебна приказка, която съществува и извън страниците, а при пристигането си намира замъка заспал. Спря, за да вдигне обръча от земята, после продължи и влезе.

Къщата беше зловещо притихнала. Слънцето се беше спуснало зад покрива и коридорът беше притъмнял. Изчака в рамката на отворената врата да привикнат очите ѝ. Металните тръби на канализацията изстиваха и пукаха — шум, свързан с лятото, ваканцията и дългите топли привечери, когато мушици пърхат около лампите.

Лоръл вдигна поглед към застланите с килим стълби и някак разбра, че сестрите ѝ не са там. Часовникът в коридора отмерваше секундите и за миг тя се зачуди дали всички са излезли — мама, татко и бебето — и тя е самичка с онова, което се намира под белия чаршаф навън. Тръпки я полазиха от тази мисъл. И после откъм дневната се разнесе тропот, тя се обърна и видя татко да стои до незапалената камина. Беше странно скован, едната му ръка висеше отстрани, а другата беше свита на юмрук върху дървената полица, когато той възкликна:

— За бога, жена ми има късмет, че изобщо е жива!

Мъжки глас се разнесе зад кулисите, някъде от вътрешности на стаята, където Лоръл не виждаше човека:

— Разбирам това, господин Никълсън, и се надявам и вие да разберете, че ние само си вършим работата.

Лоръл се прокрадна по-близо на пръсти и спря, преди да стигне до светлината, която струеше от отворената врата. Майка ѝ седеше на креслото, гушнала бебето. То спеше — Лоръл виждаше ангелския му профил, пълната му бузка, притисната и сплесната от рамото на майка ѝ.

В стаята имаше и други хора: един оплешивяващ тип на дивана и млад мъж до прозореца, който си водеше бележки. Полицаи, досети се Лоръл. Разбира се, че са полицаи. Беше се случило нещо ужасно. Белият чаршаф в слънчевата градина.

— Познавате ли го, госпожо Никълсън? — попита по-възрастният мъж. — Срещали ли сте го преди? Да сте го мярвали, дори от разстояние?

Майката на Лоръл не отговори, поне не така, че да я чуе някой. Шептеше, притиснала устни към тила на бебето, и устните ѝ мърдаха лекичко до меката му косица. Татко отговори силно от нейно име:

— Не, разбира се. Тя вече ви каза, че никога не го е виждала. Ако ме питате, би трябвало да сравните описанието му с това на онзи тип по вестниците, който тормози хората, излезли на пикник.

— Ще проверим всички следи, господин Никълсън, уверявам ви. Обаче в момента в градината ви лежи труп, а имаме само твърденията на съпругата ви за това как се е озовал там.

Татко настръхна:

— Този мъж е нападнал жена ми. Станало е при самозащита.

— Видяхте ли да се случва, господин Никълсън?

В гласа на по-възрастния полицай се долавяше нетърпение, което уплаши Лоръл. Тя отстъпи назад. Не знаеха, че тя е там. И нямаше нужда да разбират. Би могла да се измъкне, да се качи по стълбите, като внимава да не стъпи на скърцащата дъска на пода, и после да се сгуши на кълбо в леглото си. Можеше да ги остави да си правят загадъчните машинации от света на възрастните и да я намерят едва след като приключат, за да ѝ съобщят, че всичко е наред.

— Вие бяхте ли там, господин Никълсън? Видяхте ли какво се случва?

…Обаче Лоръл се чувстваше привлечена към стаята, към осветения от лампата контраст с тъмния коридор, към странната група хора, към аурата на важност около напрегнатия глас на баща ѝ, към неговата поза. У нея имаше нещо, открай време го имаше, което изискваше Лоръл да участва, което се стараеше да помогне, макар никой да не бе поискал помощ, което мразеше да спи от страх да не пропусне нещо.

Тя беше в шок. Нуждаеше се от компания. Просто не иначе. Каквото и да се бе случило…

Лоръл излезе от кулисите и пристъпи насред сцената.

— Бях там — каза тя. — Видях го.

Татко изненадано вдигна поглед. Стрелна жена си с очи, после отново ги впери в Лоръл. Гласът му звучеше различно, отсече дрезгаво и бързо, почти като съскане:

— Достатъчно, Лоръл.

Всички погледи бяха вперени в нея: на мама, на татко, на другите двама мъже. Лоръл съзнаваше колко важна е следващата реплика. Тя избегна погледа на баща си и поде:

— Мъжът се показа иззад къщата. Опита се да грабне бебето.

Така беше, нали? Не беше сигурна, че е видяла точно това.

— Лоръл… — намръщи се татко.

Тя продължи по-бързо и решително. (И защо не? Не беше дете, което се прокрадва в стаята си и чака възрастните да оправят нещата: беше една от тях, имаше роля в пиесата, беше значима.) Прожекторът засвети по-силно и Лоръл срещна погледа на по-възрастния мъж.

— Сборичкаха се. Видях ги. Мъжът нападна мама и после, после той се строполи на земята.

За минутка всички се смълчаха. Лоръл погледна към майка си, която вече не шепнеше на бебето, а се беше вторачила в някаква точка над рамото на Лоръл. Някой беше направил чай. Лоръл щеше да запомни тази подробност през всички следващи години. Някой беше направил чай, но никой не го пиеше. Чашите си стояха недокоснати върху масите в стаята, имаше една и на рамката на прозореца. Часовникът в коридора тиктакаше.

Най-сетне оплешивяващият мъж се размърда на дивана и се прокашля.

— Лоръл, нали така?

— Да, господине.

Татко въздъхна — изпусна голяма струя въздух, сякаш спадаше балон. Махна с ръка към Лоръл и каза:

— Дъщеря ми. — Звучеше като човек, претърпял поражение. — Най-голямата.

Мъжът на дивана я измери с поглед, после устните му се разтеглиха в служебна усмивка, която не достигна очите му.

— Мисля, че е най-добре да влезеш, Лоръл — каза той. — и започни отначало. Разкажи ни всичко, което видя.

5

Лоръл каза истината на полицая. Седна предпазливо в другия край на дивана, изчака неохотното насърчение на баща си и поде своя разказ за следобеда. За всичко, което бе видяла, точно както се беше случило. Четяла в къщичката на дървото, после спряла и видяла мъжа да се приближава.

Защо си го наблюдавала? Имаше ли нещо необичайно у него? Тонът на полицая и изражението му не издаваха с нищо какво очаква да чуе.

Лоръл се намръщи от старанието да си спомни всяка подробност и да се докаже като надежден свидетел. Да, май наистина имаше нещо необичайно. Не че тичаше, крещеше или поведението му някак биеше на очи, обаче въпреки това той… тя погледна към тавана, търсейки подходящата дума… беше злокобен. Повтори думата, доволна от нейната уместност. Посетителят беше злокобен и тя се беше уплашила. Не, не можеше да каже защо точно, просто се бе уплашила.

Дали случилото се впоследствие не е повлияло на първото ѝ впечатление? Дали заради това нещо съвсем обикновено не ѝ се е сторило по-опасно, отколкото е в действителност?

Не, сигурна беше. Човекът определено изглеждал плашещо.

По-младият полицай пишеше в бележника си. Лоръл въздъхна. Не смееше да погледне настрани към родителите си от страх да не изгуби самообладание.

А когато той стигна до къщата? Какво стана после?

Бавничко заобиколи, много по-предпазливо от обикновен посетител — крадешком — и после мама излезе с бебето.

Носеше ли го?

Да.

Носеше ли още нещо?

Да.

Какво?

Лоръл захапа вътрешната страна на бузата си, припомняйки си сребристия проблясък. Носеше ножа за тортата.

Разпозна ножа. Така ли?

Използваме го само при специални поводи. На дръжката му е вързана червена панделка.

Поведението на полицая не се промени, но той изчака няколко секунди, преди да продължи. И какво стана после?

Лоръл беше готова. После мъжът ги нападна.

Дребничко подозрение изплува на повърхността като слънчев отблясък, който скрива подробност от снимката, докато Лоръл описваше как мъжът се метнал към бебето. Тя се поколеба забола поглед в коленете си, докато се мъчеше да извика мислена картина на случилото се. И продължи. Мъжът пресегна към Джери, това го помнеше и беше сигурна, че бе протегнал и двете си ръце напред, опитвайки се да грабне бебето от обятията на майка ѝ. Тогава тя пусна Джери отстрани, за да го предпази, д мъжът посегнал да докопа ножа и двамата се сборичкаха..

А после?

Писалката на младия полицай стържеше по хартията, докато той записваше всяка нейна дума. Звукът беше силен, на Лоръл ѝ беше толкова горещо, а в стаята несъмнено беше станало по-топло. Запита се защо баща ѝ не е отворил прозореца.

И после?

Лоръл преглътна. Устата ѝ беше пресъхнала. После мама замахна с ножа.

Стаята притихна, чуваше се само устремната писалка. Лоръл си представи всичко съвсем ясно: мъжа, ужасния мъж с тъмното лице и страховитите големи ръце, стиснали мама, за да я наранят и после да навредят и на бебето Мъжът веднага ли падна?

Писалката беше престанала да стърже. Младият полицай до прозореца я гледаше над бележника си.

Мъжът веднага ли падна на земята?

Лоръл кимна колебливо. Така ми се струва.

Струва ти се?

Не помня нищо повече. Сигурно тогава съм припаднала. Събудих се в къщичката на дървото.

Кога беше това?

Току-що. И после дойдох тук.

По-възрастният полицай бавно си пое въздух, несъвсем безшумно, после го изпусна. Има ли нещо друго, което според теб трябва да знаем? Нещо, което си чула или видяла? Той се почеса по плешивината. Очите му бяха много светлосиви, почти сиви. Не бързай. И най-дребната подробност може да се окаже важна.

Забравяше ли някоя подробност? Беше ли чула или видяла нещо друго? Лоръл се замисли внимателно, преди да отговори. Не, май не. Не, сигурна беше, че това е всичко.

И нищичко не пропускаш?

Не, отговори тя. Ръцете на татко бяха в джобовете, очите му блестяха гневно изпод веждите.

Двамата полицаи се спогледаха, по-възрастният леко наклони глава и по-младият затвори бележника си. Разпитът приключи.

* * *

След това Лоръл седна на перваза на прозореца в стаята си, загриза нокътя на палеца си и наблюдава тримата мъже до портата. Не говореха много, но от време на време по-възрастният полицай казваше нещо, а татко отговаряше и сочеше към различни неща на притъмнелия хоризонт. Разговорът можеше да бъде за земеделие, за топлото време или за историческите забележителности в Съфък, но Лоръл се съмняваше, че обсъждат някоя от тези теми.

По алеята се приближи микробус и по-младият полицай го посрещна в нейното начало, крачейки през тревата и правейки знаци назад към къщата. Лоръл видя как от шофьорското място се показа мъж, как отзад извадиха носилка, как чаршафът (не съвсем бял, забеляза сега, а с червени, почти черни петна) се развя, докато го носеха през градината. Натовариха носилката и микробусът потегли. Полицаите си заминаха и татко влезе в къщата. Предната врата се затвори — Лоръл чу през пода. Събуване на обувки — едната, после другата, — тихо придвижване по чорапи към майка ѝ във всекидневната.

Лоръл дръпна завесите и се обърна с гръб към прозореца. Полицаите си бяха тръгнали. Беше им казала истината, беше описала точно какво си мисли, всичко случило се. Тогава защо се чувстваше така? Странно и неуверено.

Изтегна се на леглото си, сгуши се и стисна силно ръце като за молитва между коленете си. Затвори очи, но отново ги отвори, за да престане да вижда сребристото сияние, белия чаршаф, лицето на майка си, когато мъжът произнесе името ѝ Лоръл застина. Мъжът беше произнесъл името на мама.

Не беше споменала това пред полицая. Той я попита дали не забравя нещо, дали не е чула или видяла още нещо и тя отвърна не, нямало нищо друго. Обаче имаше, беше се случило Вратата се отвори и Лоръл бързо се надигна, едва ли не очаквайки по-възрастният полицай да се е върнал, за да продължи да я разпитва. Оказа се баща ѝ, за да ѝ съобщи, че отива да доведе другите. Сложили бебето да спи, а майка ѝ си почивала. На вратата той се поколеба, потропвайки с ръка по рамката. Накрая заговори пресипнало.

Следобед преживели шок, ужасен шок.

Лоръл прехапа устна. Ридание заплашваше да се откъсне издълбоко, ридание, което не бе забелязала.

Майка ти е храбра жена.

Лоръл кимна.

Тя умее да оцелява, ти също. Справи се добре пред полицаите Благодаря ти, татко, промърмори тя, а в очите ѝ отново пареха сълзи.

Според полицията сигурно е мъжът от вестниците, който създава неприятности край потока. Описанието съвпада, пък и няма кой друг да тормози майка ти.

Беше се случило, както си го представяше Лоръл. Нали, когато видя мъжа, тя се зачуди дали не е онзи, за когото пишат вестниците? И изведнъж ѝ стана по-леко.

Чуй ме сега, Лол. Баща ѝ пъхна ръце в джобовете си и тя поразмърда, преди да продължи. С майка ти си поговорихме и решихме, че е по-добре да не казваме на по-малките какво се е случило. Не е нужно, няма да разберат. Ако имах избор, бих предпочел и ти да си на сто километра оттук, но си била тук и това е.

Съжалявам.

Няма за какво да съжаляваш. Нямаш вина. Ти помогна на полицията, помогна и на майка си и всичко приключи. Някакъв злодей е дошъл у дома, но вече всичко е наред. Всичко ще се оправи.

Не беше въпрос, не точно, но прозвуча като въпрос, затова Лоръл отговори: да, татко, всичко ще се оправи.

Той ѝ се усмихна накриво. Ти си добро момиче, Лоръл. Сега отивам да доведа сестрите ти. Няма да казваме на никого за случилото се, нали? Браво, точно така.

* * *

И не казаха. Случката се превърна в голямата неизречена тайна в семейната им история. Не казаха на сестрите ѝ, а Джери беше твърде малък, за да си спомня, макар впоследствие да се оказа, че грешат за това.

Разбира се, другите усетиха, че се е случило нещо необичайно — най-безцеремонно ги прибраха от празненството за рождения ден и ги настаниха пред новия телевизор на съседите, родителите им останаха мрачни седмици наред, а двама полицаи започнаха най-редовно да идват на посещения, които преминаваха зад затворена врата и в приглушени сериозни разговори, — но всичко намери обяснение, когато татко им разказа за горкичкия бездомен мъж, умрял на ливадата на рождения ден на Джери. Беше тъжно, но както каза татко, понякога се случват такива неща.

Междувременно Лоръл започна сериозно да си гризе ноктите. Полицейското разследване приключи за седмици: възрастта на мъжа съвпадаше с описанието на злосторника от пикниците, според полицията не беше необичайно такива прояви на насилие да ескалират с времето, а от свидетелските показания на Лоръл ставаше ясно, че майка ѝ е действала при самозащита. Взлом, прераснал в нещо по-сериозно, щастливо избавление, нищо нямаше да спечелят, ако изтипосат подробностите в пресата. За щастие, в онези времена дискретността беше правило и едно джентълменско споразумение беше способно да премести заглавие на трета страница. Завесата падна, край на историята.

И все пак. Животът на семейството възобнови обичайния си ход, но Лоръл си остана като на тръни. Усещането, че е изолирана от останалите, се задълбочи и я обзе необяснимо безпокойство. Случилото се се разиграваше в съзнанието ѝ отново и отново, а ролята ѝ в полицейското разследване, нещата, които им беше разказала, и още по-лошо — онези, които бе премълчала, предизвикваха у нея паника, на моменти толкова силна, че се задушаваше. Където и в Грийнейкърс да отидеше — в къщата или навън в градината, — Лоръл се чувстваше като в капан заради нещата, които беше видяла или направила. Спомените дебнеха отвсякъде, не можеше да избяга от тях и положението се влошаваше от факта, че причинилото ги събитие е абсолютно непроницаемо.

Когато се яви на прослушване за Театралното училище и беше приета, Лоръл остана глуха за молбите на родителите си да остане у дома. Да отложи с една година и да завърши гимназия, да помисли за сестрите и за малкото си братче, което я обича най-много от всички. Тя си събра багажа — взе съвсем малко неща — и обърна гръб на всички тях. Посоката на живота ѝ се промени точно както ветропоказателят се завърта, щом неочаквано връхлети буря.

* * *

Лоръл допи виното си и проследи с поглед как две врани прелитат ниско над ливадата на татко. Някой беше завъртял гигантското копче и светът притъмняваше. Всички актриси си имат любими думи. "Мрак" бе любимата на Лоръл. Приятно ѝ беше да я изговаря, да усеща спускащия се здрач и безпомощно да чува как щраква капанът на звуковете, а в същото време думата толкова приличаше на "зрак", че сякаш бе озарена донякъде от нейното сияние.

Това време от деня Лоръл свързваше предимно с детството си, с живота си преди Лондон: завръщането на баща ѝ у дома. След като цял ден бе работил във фермата, майка ѝ, която разказва приказка на Джери до печката, сестрите ѝ, които се кискат на горния етаж, докато Айрис изброжда репертоара си от имитации (по ирония на съдбата Айрис беше станала най-често имитираната в детството им героиня — директорка на училище), преходния миг, когато светлините вътре грейват, в къщата ухае на супа и голямата дъбова маса се подрежда за вечеря. Дори сега Лоръл долавяше съвсем несъзнателно естествения край на деня. Така се проявяваше носталгията ѝ, когато беше в дома си.

Нещо помръдна на ливадата, на пътя, по който минаваше татко всеки ден, и Лоръл се напрегна, но се оказа просто кола, бяла кола — вече я виждаше ясно, — която лъкатушеше по алеята. Права допи виното в чашата си. Беше захладняло. Лоръл обви тялото си с ръце и бавно закрачи към портата. Шофьорът примига с фаровете енергично, както би направила единствено Дафни. И Лоръл ѝ махна с ръка.

6

През по-голяма част от вечерята Лоръл наблюдава лицето на най-малката си сестра. Нещо беше правено с него, при това добре, и резултатът беше възхитителен. "Превъзходен нов овлажнител", би казала Дафни, ако я попитат, но Лоръл се въздържа да зададе въпроса, защото не обичаше да я лъжат. Вместо това просто кимаше, докато Дафни тръскаше русите си къдрици и ги омайваше с разкази за снимачната площадка на "Закуска в Ел Ей", където всяка сутрин представяше прогнозата за времето и флиртуваше с водещия на новините Чип. Паузите в многословния монолог бяха редки и когато най-сетне им се отвори възможност, Роуз и Лоръл тутакси се възползваха да се намесят:

— Първо ти — каза Лоръл и наклони към сестра си винената си чаша — отново празна, както забеляза.

— Исках да кажа, че може би трябва да поговорим малко за тържеството на мама.

— Да, струва ми се — съгласи се Айрис.

— Имам предвид някои неща — заяви Дафни.

— Несъмнено…

— Очевидно…

— Ние…

— Аз…

— Ти какво мислиш, Роуз? — попита Лоръл.

— Ами… — поде с покашляне Роуз, която открай време страдаше в пресата на сестрите си, — налага се да бъде в болницата, за съжаление, но трябва да измислим как да го превърнем в специално преживяване за нея. Нали знаете как се отнася към рождените дни.

— И точно това се канех да кажа — обади се Дафни и улови малко хълцане зад бебешко розовите си нокти. — В крайна сметка, това ще е последното ѝ празненство.

Помежду им настана мълчание, единственото грубо изключение беше тиктакането на швейцарския часовник, докато накрая не се обади Айрис:

— Станала си много нахакана — отбеляза тя, потупвайки кранчетата на стоманеносивата си къса коса, — откакто се премести.

— Исках само да кажа, че…

— Мисля, че всички разбрахме какво искаш да кажеш.

— Но е вярно.

— И точно затова човек би допуснал, че изобщо не е необходимо да бъде изречено.

Лоръл огледа жените около масата. Айрис беше бясна, Дафни примигваше със синеоко огорчение, Роуз въртеше плитката си с такава тревога, че, току-виж, я отскубнала. Само мъничко да примижи и щеше да ги види като момичетата от детството си. Въздъхна в чашата си.

— Бихме могли да занесем някои от любимите неща на мама — предложи Лоръл, — да пуснем плочи от сбирката на татко. Такова нещо ли имаше предвид, Роузи?

— Да — каза Роуз със смущаваща признателност, — да, това е идеално. Мислех си дори да ѝ разкажем някои от историите които тя измисляше за нас.

— Като онази за портата в долната част на градината, която водела към вълшебен свят…

— И за драконовите яйца, които намерила в гората…

— И как избягала, за да отиде да работи в цирка.

— Помните ли цирка, който имахме тук? — внезапно попита Айрис.

— Моят цирк — грейна Дафни зад чашата си с вино.

— Е, да — прекъсна я Айрис, — но само защото…

— Защото имах ужасна шарка и пропуснах истинския цирк. Когато бил в града. — Дафни се засмя на приятния спомен. — Мама накара татко да направи шатра в долния край на ливадата, помните ли, и организира всички вас да играете клоуни. Лоръл беше лъв, а мама — въжеиграч.

— Много беше добра — каза Айрис. — Почти не падаше от въжето. Сигурно се е упражнявала седмици наред.

— Или пък не ни е казала истината и наистина е работила известно време в цирка — намеси се Роузи. — Почти съм склонна да го повярвам за нея.

Дафни въздъхна доволно.

— Имаме късмет с такава майка, нали? Толкова обичаше игрите, все едно не бе пораснала, не приличаше на скучните майки на другите. Много бях самодоволна, когато идваха приятели училище.

— Ти? Самодоволна? — възкликна Айрис с престорена изненада. — Не ми се струва…

— Та за празненството на мама… — махна с ръка Роуз, която отчаяно искаше да избегне нов спор, — мислех да направя торта, пандишпанена, любимата ѝ…

— Помните ли онзи нож — изненадващо бодро я прекъсна Дафни — с панделката…

— С червена панделка — уточни Айрис.

— …и костената дръжка. Тя държеше да го използва на всеки рожден ден.

— Твърдеше, че бил вълшебен и можел да изпълнява желания.

— Знаете ли, много дълго го вярвах — положи Дафни брадичка върху опакото на дланта си с красива въздишка. — Какво ли е станало с онзи смешен стар нож?

— Изчезна — отговори Айрис. — Сега си спомням. Една година просто вече го нямаше и когато я попитах, тя каза, че се е изгубил.

— Затрил се е нанякъде с хилядите писалки и фиби, които изчезваха безследно в тази къща — побърза да се намеси Лоръл и се прокашля. — Гърлото ми пресъхна. Някой иска ли още вино?

— Няма ли да е чудесно да го намерим… — чу тя някой да казва, докато прекосяваше коридора.

— Прекрасна идея! Можем да го занесем за нейната торта… Лоръл стигна в кухнята и затова си спести развълнуваните приготовления на потерята за издирване на ножа. ("Колко далеч може да се е запилял?", превъзнасяше се Дафни.)

Щракна ключа и кухнята оживя и се раздвижи като доверен стар прислужник, останал на служба много след като вече е време да се пенсионира. Под светлината на флуоресцентната лампа, която просто замъждука слабичко, безлюдната кухня изглеждаше по-печална, отколкото си я спомняше Лоръл — фугите между плочките бяха посивели, а капачетата на металните кутии бяха покрити със сивкав слой мазен прах. Изпита неловкото усещане, че е изправена пред доказателствата за отслабващото зрение на майка си. Трябваше да ѝ наеме чистачка. Как не се беше сетила? И понеже така и така беше започнала да се самокритикува — защо да спира дотук, — трябваше да идва да я посещава по-често, собственоръчно да чисти къщата.

Хладилникът поне беше нов, Лоръл се беше погрижила. Когато старият "Келвинейтър" най-накрая предаде богу дух, тя поръча заместника му по телефона от Лондон: енергийноефективен и с модерна камера за лед, която майка ѝ никога не използваше.

Лоръл намери бутилката и затръшна вратата. Може би прекалено силничко, защото един магнит падна и към пода полетя късче хартия. То изчезна под хладилника и Лоръл изруга. Застана на четири крака и заопипва между валмата прах. Вестникарската изрезка беше от "Съдбъри Кроникъл" и имаше снимка на Айрис, която изглеждаше много директорски с кафяв костюм от туид и черни чорапи пред училището си. Струваше си приключението с клякането, затова Лоръл потърси място отново да окачи изрезката. Само че не се оказа толкова лесно. Хладилникът на семейство Никълсън открай време си беше пренаселен, още преди на някого някъде да му хрумне идеята да продава магнити само и само да създава повече бъркотия: всяко нещо, достойно за внимание, се залепваше с тиксо за голямата бяла врата, та цялото семейство да го вижда. Снимки, награди, карти и със сигурност всяко споменаване в медиите.

Изневиделица изникна спомен, лятна сутрин през 1961 година, месец преди рождения ден на Джери: седмината седяха край масата за закуска и си мажеха сладко от ягоди върху препечени филийки с масло, докато татко изрязваше една статия от местния вестник; снимката на Дороти, усмихната и вдигнала високо своя спечелил награда градински боб; татко, който след това залепва изрезката на хладилника, докато останалите разчистват…

— Добре ли си?

Лоръл се завъртя и видя Роуз в рамката на вратата.

— Добре съм, защо?

— Позабави се. — Роуз набърчи нос и внимателно се взря в Лоръл. — И да ти кажа, струваш ми се малко отслабнала.

— Заради светлината тук — каза Лоръл. — Създава очарователен туберкулозен ореол. — Тя се зае с тирбушона и обърна гръб, за да не може Роуз да разгадае изражението ь. — Доколкото разбирам, в ход са плановете за голямото търсене на ножа.

— О, да. Онези двете като се съберат…

— Само да можехме да впрегнем тези енергия и да я използваме за нещо хубаво.

— Именно.

Излетя облак пара, когато Роуз отвори фурната, за да провери малиновия плодов сладкиш, запазена марка на майка им. Сладникавият мирис на топли плодове изпълни въздуха и Лоръл затвори очи.

Трябваха ѝ месеци да събере смелост да разпита за инцидента. Родителите ѝ бяха толкова твърдо решени да гледат напред и да отричат случилото се, че тя надали изобщо щеше да започне да разпитва, ако не беше започнала да сънува онзи мъж. Обаче го сънуваше, всяка нощ едно и също. Мъжът стоеше отстрани до къщата и викаше майка ѝ по име…

— Изглежда добре — измъкна Роуз решетката на фурната. — Сигурно не е хубав колкото нейния, но не бива да очакваме чудеса.

Лоръл завари майка си в кухнята, на същото това място няколко дни. Преди да замине за Лондон. И направо я попита:

— Откъде онзи мъж знаеше името ти, мамо?

Коремът ѝ се сви, докато думите се откъсваха от устните ѝ, свят ѝ се зави и осъзна, докато чакаше отговора, че част от нея се надява майка ѝ да я увери, че е сбъркала, че не е чула добре и че мъжът не е казал нищо подобно.

Дороти не отговори веднага. Вместо това отиде до хладилника, отвори вратата и започна да рови вътре. Лоръл се взира в гърба ѝ цяла вечност и почти беше изгубила надежда, когато майка ѝ най-сетне заговори:

— Вестникът — каза тя. — Полицаите предполагат, че сигурно е прочел статията във вестника. В куфарчето ми имаше един брой. Оттам е знаел къде да дойде.

Логично.

Тоест на Лоръл ѝ се искаше да има логика, затова я откри. Мъжът беше прочел вестника, беше видял снимката на майка ѝ и беше тръгнал да я търси. Нищо, че тъничко гласче в съзнанието на Лоръл нашепваше "Защо?" — тя просто прогони натрапника. Кой би могъл да отговори със сигурност, та онзи мъж беше ненормален! Пък и какво значение имаше? Всичко приключи. Ако Лоръл не човъркаше нишките, гобленът се крепеше. Картината оставаше непокътната.

Поне до този момент. Невероятно наистина, че след петдесет години една стара снимка и споменаването на името на някаква жена се оказаха достатъчни тъканта на измислицата в главата на Лоръл да започне да се разнищва.

Решетката на фурната се върна на мястото си с дрънчене и Роуз оповести:

— Пет минути.

Лоръл наля вино в чашата си и се помъчи да звучи небрежно:

— Роузи?

— Ммм?

— Онази снимка днес в болницата… Жената, която подарила книгата на мама…

— Вивиан.

— Да. — Лоръл леко потръпна, докато оставяше бутилката. Името ѝ въздействаше по странен начин. — Мама споменавала ли ти е за нея?

— Мъничко отвърна Роузи. — След като намерих снимката. Били приятелки.

Лоръл си спомни датата на снимката — 1941 година.

— През войната.

Роуз кимна, докато сгъваше една кърпа за съдове на спретнат правоъгълник.

— Обаче не ми разказа подробно, само спомена, че Вивиан била австралийка.