Пазителка на тайните

ТРЕТА ЧАСТ

ВИВИАН

22

Планината Тамбърийн, Австралия, 1929 г.

Вивиан беше наказана най-напред защото преживя огромното нещастие да я спипат пред магазина на господин Маквей на главната улица. Баща ѝ не искаше да го прави, очевидно бе за всички. Той беше добросърдечен човек, чиято последна капчица твърдост беше изцедена от Първата световна война, а и, честно казано, открай време се възхищаваше на забележителния чар на най-малката си дъщеря. Обаче правилата са си правила и господин Маквей не спираше да говори за тоягата и мярката, за глезенето и щаденето, скупчи се тълпа и беше адски горещо… И въпреки това той не би ударил свое дете, не и със собствената си ръка, и категорично не, задето се е опънало на хулиган като хлапето на Баркър. Затова той направи единственото, което можеше: забрани ѝ публично да присъства на екскурзията. Наказанието беше наложено прибързано и впоследствие се превърна в извор на дълбоко съжаление и на чести среднощни спорове със съпругата му, но нямаше връщане назад. Твърде много хора бяха чули да го казва. Думите излетяха от устата му и се приземиха в ушите на Вивиан и макар едва осемгодишна, тя знаеше, че не може да направи нищо друго, освен да вирне брадичка, да скръсти ръце и да покаже на всички, че не дава пет пари, понеже и бездруго не ѝ се е ходело на екскурзията.

Ето как се озова у дома самичка в най-горещия летен ден на 1929 година, докато семейството ѝ се отправи на ежегодния пикник на дървосекачите на кедър в Саутпорт. На закуска татко ѝ даде строги наставления, списък с неща, които трябва да свърши, и още по-дълъг списък с неща, които не бива да върши, доста дълго и измъчено послание от мама, написано, когато бе смятала, че никой не я гледа, а също превантивна доза рициново масло за всички деца и двойна доза за Вивиан, защото тя би трябвало да има два пъти по-голяма нужда. После всички потеглиха, развълнувани и оживени от последните приготовления, натъпкаха се във форда Т, наричан на галено Лизи, и поеха по козята пътека.

Къщата притихна в тяхно отсъствие. И някак притъмня, песъчинките висяха неподвижно във въздуха, защото ги нямаше обичайните движещи се тела, около които да кръжат. Кухненската маса, край която се бяха смели и спорили допреди броени минути, беше разчистена от съдове и върху нея се появиха най-различни бурканчета с конфитюрите на мама, за да изстиват, и листове от тетрадка, на който Вивиан трябваше да напише извинението си до господин Маквей и Поли Баркър. Засега беше написала само "Скъпи господин Маквей", обаче зачерта "скъпи" и отгоре сложи "До", а после впери поглед в празната страница, чудейки се колко ли думи са нужни, за се запълни. И им заповяда да се появят, преди баща ѝ да се върне у дома.

Когато стана ясно, че бележките няма да се напишат сами, Вивиан остави писалката, протегна ръце над главата си, люшна напред-назад босите си стъпала и огледа останалата част от стаята: снимките с тежки рамки на стената, тъмните махагонови мебели, тръстиковата кушетка с плетена покривка. Това беше вътре, помисли се тя отвратено, място за възрастни и за писане на домашни, за миене на зъби и тела, на "Тихо!" и "Никакво тичане!", на гребени и дантели, на мама, която пие чай с леля Ейда, на посещения на пастора и на доктора. Беше мъртвешко и скучно място, което тя правеше всичко по силите си да избягва, но все пак — Вивиан задъвка вътрешността на бузата си, защото ѝ беше хрумнало нещо — днес вътре беше само нейно и надали щеше да има втора такава възможност.

Вивиан прочете най-напред дневника на сестра си Айви, след това разлисти списанията за хобита на Робърт, разгледа колекцията от топчета на Филип и накрая насочи вниманието си към гардероба на майка си. Пъхаше стъпалата си в хладната вътрешност на обувки от отдавна отминали времена, преди да е била родена, потърка в бузата си хлъзгавия плат на най-хубавата блуза на мама, надяна на шията си многобройни нанизи с лъскави мъниста от ореховата кутията върху тоалетката. В чекмеджето обърна египетските монети, които татко беше донесъл от войната, старателно сгънатата заповед за уволнението му, привързани с панделка писма, някакъв документ със заглавие "Брачно свидетелство", на което бяха написани истинските имена на мама татко, когато мама била Изабел Карлайън от Оксфорд, Англия, а не една от тях.

Дантелените пердета потрепнаха и сладостното богато ухание на отвън нахлу през отворения прозорец — на евкалипт и лимонова мирта, на презряло манго, което вече възвираше на скъпоценното дърво на баща ѝ. Вивиан сгъна документа обратно в чекмеджето и се изправи на крака. На небето нямаше нито едно облаче, беше синьо като океана и изопнато като мембраната на барабан. Листата на смокините лъщяха на яркото слънце и жасминът искреше в розово и жълто, а птиците се зовяха една друга в гъстата тропическа гора зад къщата. Вивиан доволно установи, че денят ще бъде жарък, а след това ще има буря. Тя обожаваше бурите: гневните облаци и първите тлъсти капки дъжд, ръждивия мирис на жадната червена пръст и шибащия стените дъжд, докато татко крачеше напред-назад по верандата с лула в устата и блясък в очите, мъчейки се да овладее вълнението си, докато палмите стенеха и се огъваха.

Вивиан се завъртя на пети. Достатъчно е разглеждала, нямаше да изгуби нито една безценна секунда повече вътре. Спря в кухнята само колкото да опакова обяда, оставен ѝ от мама, и да потърси още няколко бисквити. Върволица мравки пълзяха покрай мивката и нагоре по стената. И те усещаха, че ще вали. Без дори да погледне ненаписаното извинително писмо, Вивиан отлетя с танцова стъпка на задната веранда. Никога не ходеше нормално, ако имаше друг начин.

Навън беше горещо и задушно. Тутакси опари стъпалата си на дървените дъски. Идеален ден за морето. Зачуди се къде ли са другите, дали вече са пристигнали в Саутпорт, дали родителите и децата плуват, смеят се и приготвят трапезите за обяд, или пък нейните близки са предпочели вместо това да се повозят на лодка. Според Робърт, който беше подслушвал събратята ветерани на татко, имало нов пристан и Вивиан си представяше как скача във водата от края му и потъва като плод на макамадия — толкова бързо, че кожата ѝ щипе и носът ѝ се пълни със студена морска вода.

Винаги можеше да отиде до Водопада на вещиците, за да поплува, но в ден като днешния скалистото езеро не можеше да се мери със соления океан, освен това не биваше да напуска къщата, а някоя от клюкарките в града със сигурност щеше да я забележи. Още по-лошото бе, че ако Поли Баркър се окажеше там и си печеше дебелото бяло шкембе като огромен стар кит, тя просто нямаше да може да се овладее. Той сигурно щеше отново да нарече Пипин "глупак", за да види какво ще стане. Вивиан го предизвикваше да го стори. Предизвикваше го и ощ как.

Разтвори юмруци и огледа бараката. Старият Мак фукльото беше там и ремонтираше нещо, а обикновено си струваше да го посети човек, обаче татко беше забранил на Вивиан да му досажда с въпросите си. Той имаше предостатъчно работа, а татко не желаеше да му плаща пари, които няма, за да пие чай от тенекиеното канче и да дърдори с момиченцето, което трябваше да свърши своите задачи, които я очакваха. Стария Мак знаеше, че тя ще си бъде вкъщи днес, и щеше да се ослушва дали няма проблеми, обаче Вивиан нямаше право да припарва до бараката, освен ако не ѝ прилошее или не ѝ текне кръв.

Така че оставаше само едно място.

Вивиан изприпка надолу по широките стълби, прекоси тревата, заобиколи градинските лехи, където мама отчаяно се опитваше да отглежда рози, а татко нежно ѝ напомняше, че не са в Англия, после направи три съвършени цигански колела и се запъти към реката.

* * *

Вивиан ходеше там, откакто проходи, лъкатушеше между зелените евкалипти, береше акации и калистемон, като внимаваше да не настъпва мравки или паяци, докато се отдалечаваше все повече и повече от хората, сградите, учителите и правилата Това беше най-любимото ѝ място на света, беше си нейно, принадлежеше ѝ, тя на него също.

Днес беше по-нетърпелива от обикновено да стигне до дъното. Отвъд първата отвесна скала, където земята ставаше по-стръмна и се извисяваха мравуняци, Вивиан стисна торбичката с обяда си и хукна, наслаждавайки се на туптенето на сърцето си в гърдите, на плашещата тръпка в стъпалата, които се въртяха ли, въртяха под нея и аха да се спънат, понякога се подхлъзваше, когато се шмугваше встрани от клони, прескачаше скали, плъзгаше се по ивици изсъхнали листа.

Над главата ѝ се стрелкаха птици, жужаха насекоми, водопадът в Дед Менс Гъли бълбукаше и се кискаше. Докато Вивиан припкаше, частици светлина и цвят трепкаха калейдоскопично край нея. Храстите оживяха, дърветата си бъбреха помежду с пресъхнали стари гласове, хиляди невидими очи примигваха измежду клоните и повалените пънове, а Вивиан знаеше, че ако спре и притисне ухо към пръстта, ще чуе как земята я призовава, как напява песни от древни времена. Обаче не искаше да спира, обзета от отчаян копнеж да стигне до потока, който се виеше през клисурата.

Никой друг не го знаеше, но реката беше вълшебна. Особено един завой, където се разширяваше и образуваше назъбен кръг. Там речното корито се бе оформило преди милиони години, когато земята въздишала и се движела, а огромните каменни плочи се намествали назъбени една към друга, така че плиткото по ръбовете ставало по-дълбоко и по-тъмно в средата. И точно тук Вивиан беше направила откритието си.

Ловеше риба с бурканите, които беше задигнала от кухнята на мама и сега криеше в прогнил пън зад папратта. Вивиан съхраняваше там всичките си съкровища. Все намираше нещо във водата на рекичката: змиорки и попови лъжички, понякога удавени котки, новородени котета, вързани в чували и изхвърлени в потока от фермери, които не ги искаха, ръждясали стари кофи от дните на треската за злато. Веднъж дори попадна на зъбна протеза.

В деня, в който намери светлините, Вивиан лежеше по корем върху една скала, протегнала ръка дълбоко във водата, и се опитваше да улови най-голямата попова лъжичка, която беше виждала. Замахна и не улучи, замахна и не улучи, а после потопи ръката си още по-дълбоко, така че лицето ѝ почти докосваше водата. И тогава ги забеляза — бяха няколко, оранжеви и примигващи, просветваха срещу нея от дъното на потока. Отначало си помисли, че е слънцето, и примижа нагоре към далечните късове небе да провери. Но не беше. Слънцето се отразяваше в повърхността на водата, но по различен начин.

А тези светлини бяха надълбоко, отвъд хлъзгавите тръстики и мъха, с които беше покрито дъното на потока. Те бяха нещо друго. Някъде другаде.

Вивиан много мисли за светлините. Не си падаше по книгите, те бяха територия на Джералд и на мама, обаче нея я биваше да задава въпроси. Разпита Стария Мак, после татко, а накрая попадна на Черния Джаки, колегата на татко, който познаваше гората по-добре от всеки друг. Той преустанови каквото вършеше, сложи ръка на кръста си и изви жилавото си тяло.

— Видяла си светлинките дълбоко в реката, така ли? — Тя кимна и той се вгледа в нея немигащо. Накрая по устните му плъзна тънка усмивка. — Докосвала ли си някога дъното на онзи вир?

— Не. — Махна с ръка да прогони една муха от носа си — Много го е дълбоко.

— И аз не съм. — Той се почеса под широката периферия шапката си, после понечи да продължи да копае. Преди да забие лопатата в пръстта, се извърна. — Защо си мислиш, че има дъно, след като не си го виждала?

В този момент Вивиан проумя: в потока имаше дупка, която стига чак до другия край на света. Това беше единствено обяснение. Беше чувала баща си да казва, че ще изкопае дупка чак до Китай, а ето че сега тя я беше намерила. Таен тунел, път към сърцевината на земята — мястото, от което извирах магията, животът и времето, и отвъд нея, към далечните звез ди на небето. Въпросът беше какво да прави Вивиан с нея.

Щеше да я изследва, ето какво.

Вивиан се закова на място върху голямата плоска скала, която образуваше мост между храстите и реката. Днес водата беше спокойна, гъста и мътна в плитчините по края. Слой тиня отнякъде по-нагоре по течението беше покрил повърхността като мазна кожа.

Слънцето беше точно над главата ѝ и напичаше земята. Клоните на извисяващите се евкалипти скърцаха в жегата.

Вивиан пъхна обяда си под гъстата папрат, надвиснала над скалите, а някаква гадинка пропълзя невидима от хладния шубрак.

Отначало водата край голите ѝ глезени беше студена. Вивиан нагази в плитчините, вкопчвайки стъпала в хлъзгавите скали, които на места ставаха изненадващо остри. Възнамеряваше първо да зърне светлините, да се увери, че още са там, където трябва, а после щеше да плува колкото може по-надълбоко, за да ги огледа по-добре. От седмици тренираше да задържа дъха си и си беше донесла една от дървените щипки на мама, за да си стисне носа, понеже според Джералд, ако съумееше да попречи на въздуха да излиза през носа и, той ще ѝ стигне за по-дълго.

Когато стигна ръба, от който скалното дъно се спускаше стръмно, Вивиан надникна в тъмната вода. Нужни бяха няколко секунди, малко примигване и доста навеждане, но после — ето ги!

Тя се ухили и за малко да изгуби равновесие.

Над подводната скала сподавено изчуруликаха две рибарчета.

Вивиан побърза да се върне до началото на вира, като на места се подхлъзваше в бързината. Притича по плоската скала, пляскайки с мокрите си стъпала, и зарови в торбата си за щипката.

Докато преценявате как най-добре да я закрепи, забеляза черното нещо на крака си.

Пиявица — дебело и грамадно чудо.

Вивиан се наведе, стисна я между палеца и показалеца си и дръпна с всичка сила.

Хлъзгавото чудовище не поддаде.

Тя седна и опита отново, но колкото и да стискаше и дърпаше, пиявицата не помръдваше. Тялото ѝ беше слузесто, влажно и кашкаво между пръстите. Вивиан се мобилизира, стисна очи и за последен път опита да дръпне силно.

Изруга с всяка забранена дума (Мамка му! Мътните да го вземат! Гадост! Тъпотия!), която беше научила след седемгодишно подслушване край бараката на татко. Пиявицата се откъсна, но на нейно място се появи струйка кръв.

Зави ѝ се свят, замая се и добре, че вече беше седнала. Без проблеми наблюдаваше как Стария Мак реже главите на пилетата, държа върха на пръста на брат си Пипин чак до кабинета на доктор Фарели, когато той си го отсече с брадвата, кормеше риба по-бързо и по-чисто от Робърт, когато лагеруваха на река Неранг. Обаче не можеше да понася гледката на собствената си кръв.

Закуцука обратно към края на водата и провеси крак вътре, поразлюля го напред-назад. Извадеше ли го навън обаче, кръвта продължаваше да тече. Оставаше ѝ само да чака.

Седна на каменната плоча и разопакова храната си. Ивички бут от снощното печено, лъснали от студен сос грейви, меки картофи, които тя изяде с пръсти, резен хляб и маслен пудинг, намазан с новото сладко на мама, три бисквити и един червен портокал, току-що откъснат от дървото.

Докато се хранеше, в сенките се появиха няколко гарги и впериха в нея студените си немигащи очи. Когато се нахрани, Вивиан хвърли трохите към храстите и чу силно пърхане на криле подире им. Изтупа роклята си и се прозя.

Кракът ѝ най-сетне беше престанал да кърви. Искаше да проучи дупката на дъното на вира, обаче внезапно се почувства изморена, страшно изморена като момичето от приказките, които мама им четеше понякога с далечен глас, който с всяка следваща дума все по-малко приличаше на техните. Вивиан се чувстваше странно от този глас на майка си, беше плод на въображението, на хрумване, и макар да се възхищаваше на мама за него, тя ѝ завиждаше заради онази част от майка си, която не им принадлежеше.

Вивиан отново се прозя толкова широко, че очите ѝ засмъдяха.

Дали да не си полегне за мъничко?

Пропълзя до крайчеца на скалата и под листата на папратта, достатъчно навътре, та когато се обърна по гръб и се премести малко вляво, и последното късче небе се скри. Листата бяха полегнали гладки и хладни под нея, в шубраците цвърчаха щурци, а някъде жаба пъхтеше цял следобед.

Денят беше топъл, а Вивиан беше мъничка и нищо чудно, че заспа. Сънува светлините в потока, колко дълго ще плува до Китай, дълъг пристан от дъски, от който братята и сестрите ѝ скачат във водата. Сънува, че се задава буря, а татко седи на верандата, сънува английската кожа на мама, която се изпъстряше с лунички дори след един ден край морето, и масата на вечеря снощи, край която бяха насядали всички.

Парещото слънце описа дъга над повърхността на земята, светлината се отмести и вече се процеждаше през храсталака, а влагата допълнително изопваше опънатата кожа и по челото на момиченцето избиха капчици пот. Жужаха насекоми, а когато папратово листо погъделичка бузата му, спящото дете се размърда и после…

— Вивиан!

Името ѝ се разнесе внезапно, плъзна се по хълма, прониза шубраците и стигна до нея.

Тя се стресна и се събуди.

— Вивиан?

Беше леля Ейда, по-голямата сестра на татко.

Вивиан се надигна и отметна кичурите влажна коса от мокрото си чело с опакото на ръката си. Прозя се.

— Млада госпожице, ако си там, веднага се покажи, за бога!

В повечето случаи Вивиан не даваше пет пари за покорството, обаче гласът на обикновено спокойната ѝ леля беше толкова тревожен, че любопитството надви и тя се измуши изпод папратта, грабвайки пътьом нещата си от обяда. Денят се бе навъсил, на синьото небе се бяха скупчили облаци и клисурата вече беше потънала в сянка.

Вивиан метна тъжен поглед през рамо към реката, обеща си да се върне при първа възможност и се запъти към къщи.

* * *

Леля Ейда седеше на задните стълби, обхванала главата си си с ръце, когато Вивиан се показа от храстите. Явно някакво шесто чувство ѝ беше подсказало, че не е сама, защото погълна настрани, примигна срещу Вивиан с озадачено изражение, каквото би имала и ако на моравата пред нея се появи горски дух.

— Ела тук, дете — каза тя накрая и я повика с една ръка, докато с другата си помагаше да се изправи.

Вивиан тръгна бавничко. Имаше странното чувство, че пропада, неназовимо усещане, но след време щеше да разбере, че това е бил ужасът. Бузите на леля Ейда бяха яркочервени и у нея имаше нещо неконтролируемо, сякаш тя всеки момент щеше да се изкрещи или да перне Вивиан през ушите, обаче всъщност не направи нито едно от двете, а избухна в горещи сълзи и каза: "За бога, влизай вътре и си измий лицето. Какво би си помислила клетата ти майка?"

* * *

Вивиан отново се озова вътре. Откакто се случи, много често беше вътре. Първата черна седмица, когато дървените сандъци или ковчези, както ги наричаше леля Ейда, бяха положена в дневната; дългите нощи, през които стените на спалнята ѝ сякаш се отдръпваха в мрака; задушните и тежки дни, когато възрастните си шушукаха и цъкаха с език на внезапно връхлетялата трагедия и се потяха в дрехи, вече мокри от дъжда, който се стичаше по външната страна на запотените прозорци.

Беше си направила гнезденце до стената, смушваше се между бюфета и облегалката на креслото на татко и си стоеше там. Думите и фразите жужаха като комари в застоялия въздух над нея — този форд Лизи… изхвърчал от ръба… овъглени… направо неузнаваеми… — обаче Вивиан си затваряше ушите и мислеше за тунела във вира и огромното помещение с двигателя в средата, откъдето се завърта светът.

Цели пет дни отказваше да напусне това място, а възрастните ѝ угаждаха, носеха ѝ чинии с храна и клатеха глави любезно и жалостиво, докато накрая, без видим признак или предупреждение невидимата граница на снизхождението се стесни и Вивиан бе измъкната обратно в света.

Дъждовният сезон вече беше в разгара си, но имаше и един слънчев ден, когато Вивиан усети смътно раздвижване на предишната си същност, измъкна се на слънце в задния двор и завари стария Мак в бараката. Той не каза нищо, само положи голямата си груба длан върху рамото ѝ и я стисна силно, после ѝ подаде чук, за да му помогне с оградата. Към края на деня Вивиан се зачуди дали да не отиде на потока, но не го стори, а после отново заваля, леля Ейда пристигна с кашоните и опаковаха всичко в къщата Любимите обувки на сестра ѝ, сатенените, които цяла седмица стояха върху килима там, където ги беше събула, след като мама отсече, че не са подходящи за пикник, бяха пъхнати в кашон заедно с носните кърпи на татко и със стария му колан. След това неусетно на моравата пред къщата се появи табелата "Продава се", а Вивиан спеше на някакъв непознат етаж и братовчедите ѝ примигваха любопитно към нея от леглата си.

* * *

Къщата на леля Ейда беше различна от нейната. Боята по стените не се лющеше, по пейките не пълзяха мравки, от вазите не преливаха каскади от градински цветя. В онази къща никакво преливане не се толерираше. Имаше място за всичко и всяко нещо си беше на мястото, както обичаше да казва леля Ейда с писклив глас като прекомерно опъната струна на цигулка.

Навън продължаваше да вали, Вивиан свикна да лежи под канапето в хубавата стая, притисната към дъските на дюшемето. На едно място зеблото беше провиснало, но не се виждаше от вратата, и тя се пъхваше отзад и ставаше невидима. Прокъсаното дъно на канапето ѝ въздействаше утешително, напомняше ѝ за собствената ѝ къща, за семейството ѝ, за щастливата и опърпана бъркотия в дома им. Тук ѝ идеше да се разплаче. В повечето случаи обаче се съсредоточаваше над дишането си, поемаше най-мъничката възможна глътка въздух и я издишаше с почти неподвижни гърди. Часове — цели дни — можеше да минат по този начин, дъждовната вода гъргореше по улуците отвън, а Вивиан стоеше със затворени очи и непомръдващи гърди. Понякога почти успяваше да се убеди, че е съумяла да спре времето.

Най-голямото достойнство на помещението обаче беше фактът, че е строго забранено. Правилото беше съобщено на Вивиан още през първата ѝ нощ в къщата — хубавата стая трябва да се използва само за посрещане на гости, само от леля ѝ и само когато положението на госта го изисква, — а Вивиан кимна сериозно, когато ѝ подсказаха да го направи, за да покаже, че разбира. И наистина идеално разбираше. Никой не използваше стаята, следователно, след като избършеха прах, тя можеше да разчита на усамотение между нейните стени.

И наистина се усамотяваше, поне до днес.

Преподобният Фоли седеше в креслото до прозореца вече петнайсет минути, а леля Ейда се суетеше край него с чай и торта. Вивиан беше в капан под дивана, по-точно беше притисната от хлътнатината, образувана от задника на леля ѝ.

— Нали не се налага да ви напомням какво съветва Бог, госпожо Фрост? — нареждаше преподобният с прекалено сладникавия си тон, който обикновено използваше, когато говори за младенеца Исус. — "Страннолюбието не забравяйте, защото чрез него някои, без да знаят, оказаха гостоприемство на ангели."

— Ако това момиче е ангел, значи аз съм английската кралица.

— Е, ами… — благочестиво потропване на лъжичката по порцелана, — детето е преживяло огромна загуба.

— Още захар, преподобни?

— Не, благодаря ви, госпожо Фрост.

Дъното на канапето провисна още повече, когато леля ѝ въздъхна.

— Всички преживяхме огромна загуба, отче. Само като си по-мисля за скъпия си брат, да загине така… да полети от толкова високо, и всички заедно във форда отвисоко в планината… Харви Уоткинс, който ги намерил, казва, че били толкова обгорели, че не знаел какво гледа. Трагедия…

— Ужасна трагедия.

— Въпреки това. — Обувките на леля Ейда се размърдаха върху килима и Вивиан видя как върхът на едната почеса издутината на стъпалото, приклещена в клопката на другата. — Не мога да я задържа тук. Имам шест деца, а сега и мама ще се премести при нас. Знаете каква е, откакто се наложи лекарят да ѝ отреже крака. Аз съм добра християнка, отче, ходя на църква всяка неделя, участвам в благотворителния базар и в набирането на средства на Великден, но просто не мога да го направя.

— Разбирам.

— Сам знаете, момичето не е лесно.

Разговорът замря, докато сърбаха чая си и размишляваха над конкретните особености на трудния характер на Вивиан.

— Ако беше някой от другите — остави леля Ейда чашата си върху чинийката. — дори горкичкият глуповат Пипин… но това просто не мога. Простете ми, отче, знам, че е грях да го казвам обаче не мога да гледам момичето, без да го виня за случилото се. Тя трябваше да е с тях. Ако не се беше забъркала в неприятности и не я бяха наказали… Тръгнали си от пикника по-рано, защото брат ми не искал да я оставят за дълго — той открай време си е мекушав… — Жената внезапно нададе пронизително стенание и Вивиан си помисли колко грозни, колко слаби са понякога възрастните. Толкова са свикнали да получават каквото искат, че и представа си нямат какво е да си смел.

— Стига, стига, госпожо Фрост. Хайде, спокойно.

Риданието ѝ беше пресипнало и някак престорено, както плачеше Пипин, когато се опитваше да привлече вниманието на мама. Столът на преподобния изскърца, после краката му се приближиха. Подаде нещо на леля Ейда, така трябва да бе станало, защото тя каза през сълзи "Благодаря!" и шумно издуха носа си.

— Не, задръжте я — каза преподобният и се оттегли обратно на мястото си. Седна и въздъхна тежко. — Човек се пита какво ли ще стане с момичето.

Леля Ейда издаде някакви тихи гъгниви звуци, уж се опомня, и после се осмели:

— Мислех си може би за църковното училище на пътя за Туумба?

Преподобният скръсти глезени.

— Монахините се грижат добре за момичетата — продължи леля Ейда, — строги са. Но са справедливи, а на нея малко дисциплина няма да ѝ навреди. Дейвид и Изабел винаги са се държали прекалено меко.

— Изабел — каза внезапно свещеникът и се приведе напред. — Ами семейството на Изабел? Няма ли някого, с когото можем да се свържем?

— Боя се, че тя не говореше много за тях… Но сега, като споменавате, май имаше брат…

— Брат ли?

— Учител. В Англия, в Оксфорд, струва ми се.

— Ами ето.

— Ето какво?

— Предлагам да започнем оттам.

— Имате предвид… да се свържем с него ли? — обнадеждено попита леля Ейда.

— Можем да опитаме, госпожо Фрост.

— Да му изпратим писмо?

— Лично ще му пиша.

— О, отче…

— Да видим дали ще успея да го убедя да прояви християнско състрадание.

— И да направи каквото е правилно.

— Да изпълни семейния си дълг.

— Да, семейния си дълг. — В тона на леля Ейда се появи радостен шемет. — Що за човек би бил, ако не го стори! Бих я задържала тук, ако можех, ако не беше мама, шестте ми деца и липсата на място… — Тя се изправи и канапето въздъхна с облекчение. — Искате ли още едно парче торта, отче?

* * *

Оказа се, че наистина има брат, когото свещеникът убеди да постъпи правилно, и ето че животът на Вивиан отново се промени. Накрая всичко се случи удивително бързо. Леля Ейда познаваше някаква жена, която познаваше някакъв мъж, чиято сестра пътуваше отвъд океана до някакво място, наречено Лондон, за да се срещне с някого относно поста на гувернантка. Тя щеше да заведе Вивиан. Взето беше решение и подробностите бяха уточнени делово в разговор между възрастните, който се проведе над главата на Вивиан.

Намериха ѝ почти нови обувки, сплетоха косата ѝ на спретнати плитки, а останалата част от телцето ѝ напъхаха в колосана рокля с колан от панделка. Чичо ѝ ги закара с кола от планината до гарата, където щяха да се качат на влака за Брисбън. Все още валеше, а беше и горещо, затова Вивиан плъзна пръст по запотеното стъкло.

Площадът пред хотела на гарата беше пълен, когато пристигнаха, обаче намериха госпожица Кейти Елис точно където се бяха уговорили да се срещнат, под часовника на гишето за билети.

Вивиан нито за секунда не бе предполагала, че на света има толкова много хора. Бяха навсякъде, всеки различен от другия, щураха се по своите си дела като грамадни мравки във влажната кал на мястото на прогнил дънер. Черни чадъри, грамадни дървени сандъци и коне с големи кафяви очи и разширени ноздри.

Жената се прокашля и Вивиан разбра, че са говорили на нея. Прогони спомените си, за да осъзнае какво ѝ е било казано. Коне и чадъри, грамадни мравки насред влагата, щуращи се хора… името ѝ. Жената я беше попитала дали името ѝ е Вивиан.

Момиченцето кимна.

— Дръж се възпитано — скастри я леля Ейда и оправи якичката на Вивиан. — Така биха искали майка ти и баща ти. Като те питат нещо, отговаряш: "Да, госпожице".

— Освен ако не си на друго мнение, разбира се, в който случай е напълно уместно да кажеш: "Не, госпожице" — мило ѝ се усмихна жената, с което ѝ показа, че се е пошегувала. Вивиан погледна към двете лица, сведени към нея с очакване. Леля Ейда сключи вежди изчаквателно.

— Да, госпожице — отговори Вивиан.

— Добре ли си… тази сутрин?

Покорството никога не се удаваше естествено на Вивиан, затова преди тя просто би отговорила прямо и би се развикала, че никак не е добре, че не иска да заминава, че не е честно и че не могат да я отведат… Но вече не. Вивиан сепнато установи, че е много по-лесно да изрича нещата, които хората искат да чуят. Пък и какво значение имаше? Думите бяха толкова тромаво нещо, изобщо не ѝ хрумваха подходящи думи, с които да опише бездънната черна пропаст, зейнала вътре в нея, болката, която я разяждаше всеки път, когато ѝ се стореше, че чува стъпките на баща си по коридора, че усеща ухането на майчиния си парфюм, и най-лошото, когато видеше нещо, което на всяка цена трябва да сподели с Пипин…

— Да, госпожице — отвърна тя на жизнерадостната жена с червена коса и дълга порядъчна пола.

Леля Ейда подаде куфара на Вивиан на един носач, потупа племенницата си по главата и ѝ заръча да се държи добре. Госпожица Кейти Елис внимателно провери билетите си и се зачуди дали роклята, която си беше приготвила за интервюто в Лондон, ще бъде подходяща, както се надяваше. После, когато свирката оповести предстоящото отпътуване на влака, момиченцето с хубави плитки и чужди обувки се качи по металните стъпала. Перонът се изпълни с пушек, хората махаха и се провикваха, улично куче припкаше сред тълпата и лаеше. Никой не забеляза момиченцето да прекрачва тъмния праг, дори леля Ейда, от която би трябвало да се очаква да поведе осиротялата си племенница към несигурното ѝ бъдеще. И така, когато същината от светлина и живот, която представляваше Вивиан Лонгмайър, се сви за по-сигурно и се скри дълбоко вътре в нея, светът продължи да се върти и никой не забеляза какво се случи.

23

Лондон, март 1941 г.

Вивиан се блъсна в мъжа, защото не гледаше къде върви. Освен това крачеше много бързо — по навик твърде бързо. Затова се сблъскаха на ъгъла на Фулам Роуд и Сидни Стрийт в един студен лондонски ден през март.

— Извинете — каза тя, когато изненадата ѝ се превърна в разкаяние. — Не ви видях.

Той имаше леко зашеметено изражение и отначало тя си помисли, че му е причинила сътресение. Затова поясни:

— Ходя прекалено бързо. Открай време.

"Крачета със скоростта на светлината", казваше баща ѝ, когато тя беше мъничка и префучаваше през храсталака. Вивиан се отърси от спомена.

— Аз съм виновен — махна с ръка той. — Трудно ме виждат, на практика понякога съм незабележим. Не мога да ви опиша колко е досадно.

Коментарът му я изненада и Вивиан усети как по устните ѝ плъзва учудена усмивка. Беше грешка, защото той наклони глава и се вгледа внимателно в нея, леко присвил тъмните си очи.

— Вече сме се срещали.

— Не — секна усмивката ѝ. — Не мисля.

— Да, сигурен съм.

— Грешите. — Тя кимна като знак, поне се надяваше, за край на въпроса, после каза: — Приятен ден — и продължи по пътя си.

Миговете се нижеха. Вече беше стигнала почти до Кейл Стрийт, когато:

— В столовата на женския доброволчески отряд — провикна се той подире ѝ. — Видяхте снимката ми и ми разказахте за болницата на приятеля си.

Тя спря.

— Болницата за деца сираци, нали?

Бузите на Вивиан пламнаха, тя се извърна и забързано се устреми към него.

— Млъкнете — изсъска тя и вдигна пръст към устните си, когато стигна до него. — Веднага млъкнете.

Той се намръщи, видимо объркан, а тя се озърна през неговото рамо, после през своето и го завлече подире си зад пострадала от ^бомбардировките витрина на магазин, далеч от любопитните погледи на улицата.

— Сигурна съм, че изрично съм ви предупредила да не повтаряте думите ми…

— Значи си спомняте.

— Разбира се, че си спомням. На глупачка ли ви приличам? — Тя стрелна поглед към улицата и изчака някаква жена с пазарска чанта да ги подмине. След това прошепна: — Предупредих ви да не споменавате пред никого за болницата.

— Не мислех, че това включва и самата вас — отвърна ѝ той също с шепот.

Следващото изречение на Вивиан заседна в гърлото ѝ неизречено. Лицето му беше сериозно, но нещо в тона му ѝ подсказа, че сигурно се шегува. Обаче тя не си позволи да го признае видимо, защото така щеше да го насърчи, а никак не ѝ се искаше.

— Е, включва го — отвърна. — Включва и мен.

— Разбирам. Е, вече разбирам. Благодаря, че ми обяснихте. — По устните му заигра тънка усмивка, когато каза: — Определено се надявам да не съм развалил всичко, като съм ви разкрил собствената ви тайна.

Вивиан си даде сметка, че го стиска за китката, и го пусна като опарена, после отстъпи назад сред руините и нагласи косата, която бе паднала над челото ѝ. Рубиненият фуркет, който Хенри ѝ беше подарил за годишнината им, беше красив, но не придържаше стегнато кока ѝ като фиба.

— Вече трябва да вървя — каза тя кратко и без нито дума повече се отдалечи към улицата.

Разбира се, веднага си го спомни. Позна го в мига, в който се блъснаха, когато отстъпи назад, видя лицето му и усети електрическата тръпка от разпознаването да пробяга по тялото ѝ. Все още не можеше да го обясни дори на себе си — съня, който беше сънувала, след като се срещнаха в столовата. Боже, но беше сън, и който дъхът ѝ секваше, когато отекнеше в съзнанието ѝ на следващия ден. Не беше сексуален, беше още по-опияняващ и много по-опасен. Сънят я изпълни с дълбок и необясним копнеж по далечно време и място, с желание, което Вивиан си мислеше, че отдавна е превъзмогнала, с усещането като за липса на починал близък, когато се събуждаш на следващата сутрин и осъзнаваш, че ще трябва да живееш без него. Какво ли не опита, за да прогони от мислите си този сън, гладните му сенки, които отказваха да се разсеят. Не можеше да погледне Хенри в очите на закуска, защото беше сигурна, че той ще разчете погледа ѝ, а вече толкова умело криеше разни неща от него.

— Чакайте малко.

О, боже, пак той, следваше я. Вивиан закрачи по-бързо, вирнала още по-нагоре брадичка. Не искаше той да я настигне — щеше да е най-добре за всички да не го прави. Но все пак. Част от нея — същата онази непредпазлива нейна част, която я движеше като дете и я забърка в толкова много неприятности, онази част, който довеждаше леля ѝ Ейда до отчаяние и която баща ѝ подхранваше, малката скрита част, която не загиваше, каквото и да стовареше съдбата върху ѝ — искаше да узнае какви ще са следващите думи на мъжа от съня ѝ.

Вивиан проклинаше тази своя част. Пресече улицата и тръгна по-енергично по паважа, а обувките потракваха студено. Глупава жена. През онази нощ той беше нахлул в съзнанието ѝ единствено защото мозъкът ѝ по някакъв начин беше подметнал образа му в неосъзнатата бъркотия, от която се появяваха сънищата.

— Чакайте — подвикна той съвсем близо зад нея. — Боже, не се шегувате за бързината! Може би трябва да участвате в олимпийските игри. Шампионка като вас ще повдигне бойния дух на страната, не мислите ли?

Тя усети как едва-едва забавя крачка, когато той я настигна, но отказваше да го погледне, само го чу да казва:

— Съжалявам, че започнахме с недоразумение. Не исках да ви дразня преди малко, просто се зарадвах, че се срещаме така.

— Така ли? И защо? — погледна го тя.

Той спря и нещо в сериозното му изражение накара и нея да спре. Тя се озърна нагоре-надолу по улицата, провери дали не я следи някой, а той каза:

— Не се тревожете, просто… откакто се срещнахме, си мисля много за Нела… за момиченцето от снимката.

— Знам коя е Нела — сряза го Вивиан. — Видях я тази седмица.

— Значи все още е в болницата?

— Там е.

Вивиан забеляза, че лаконичността ѝ го сепна — това добре, но после той се усмихна, вероятно за да я предразположи.

— Вижте, просто искам да я посетя, това е. Не исках да ви притеснявам и обещавам да не ви се пречкам. Ако ме заведете някой път, ще съм ви много признателен.

Вивиан съзнаваше, че трябва да откаже. Последното, от което имаше нужда — или което искаше, — беше човек като него да се мъкне с нея, когато ходи в болницата на д-р Томалин. Цялата работа и бездруго си беше опасна, Хенри вече ставаше подозрителен. Обаче непознатият я гледаше — толкова настойчиво и, по дяволите, лицето му излъчваше светлина и доброта… надежда, че се върна онова усещане, искрящият копнеж от съня.

— Моля ви? — вдигна той ръка към нея, а насън тя я поемаше.

— Трябва да вървите в крак с мен — остро каза тя. — И ще го направим само веднъж.

— Моля? Сега ли? Натам ли сте тръгнали?

— Да. И освен това закъснявам. — Тя не каза "заради вас", но се надяваше да го е намекнала. — Аз имам… уговорка.

— Няма да ви се пречкам. Обещавам.

Не смяташе да го окуражава, но по усмивката му отсъди, че го е направила.

— Днес ще ви заведа, но после трябва да изчезнете — заяви му тя.

— Нали знаете, че всъщност не съм невидим?

Тя не се усмихна.

— Връщате се там, откъдето идвате, и забравяте какво ви казах онази вечер в столовата.

— Давам ви дума — протегна той ръка, за да стисне нейната. — Казвам се…

— Не — побърза да го прекъсне тя и по изражението му отсъди, че го е изненадала. — Никакви имена. Приятелите се представят един на друг, а ние не сме такива.

Той примигна и кимна.

Думите ѝ прозвучаха студено — и толкова по-добре, вече се бе държала доста глупаво.

— И още нещо — додаде Вивиан, — след като ви заведа да видите Нела, се надявам повече никога да не се срещаме.

* * *

Джими не се шегуваше, не изцяло — Вивиан Дженкинс крачеше като човек, на чийто гръб е нарисувана мишена. Още по-точно като човек, който се старае винаги да е две крачки по-напред от другия, когото неохотно е допуснала да я придружи на среща с любовника ѝ. Налагаше се той да подтичва, за да е в крак с нея, докато Вивиан бързо прекосяваше лабиринта от крайречни улички, така че беше невъзможно в същото време да се подеме разговор с нея. И по-хубаво: колкото по-малко неща си кажеха, толкова по-добре. Както самата тя каза, не бяха приятели, нито щяха да станат. Добре, че тя го изрече — своевременно предупреждение за Джими, който обикновено се сближаваше с повечето хора, че всъщност не желае да опознава Вивиан Дженкинс повече, отколкото тя иска да опознае него.

Накрая се съгласи с плана на Доли отчасти защото тя му беше обещала никой да не пострада.

— Не разбираш ли колко е просто? — убеждаваше го тя и стискаше ръката му силно в "Лайънс Корнър Хаус" до Марбъл Арч. Срещаш се с нея случайно — или поне така изглежда — и докато се чудите и маете на съвпадението, подмяташ колко ти се иска да посетиш онова момиченце, сирачето, оцеляло след бомбата.

— Нела — каза той, загледан как слънцето пада така, че ръбът на металната маса заблестява.

— Тя ще се съгласи, всеки би се съгласил. Особено като ѝ кажеш колко си покъртен от страданието на детето — което си е вярно, нали, Джими? Ти сам ми каза, че искаш да отидеш и да видиш как е момичето.

Той кимна, като продължаваше да не я поглежда в очите.

— Значи, отиваш с нея, намираш начин да си уговориш още една среща, после се появявам аз и ви снимам, така че да изглеждате… близки. Ще ѝ изпратим писмо — анонимно, разбира се, — в което ще я осведомим с какво разполагам, а после тя с радост ще направи каквото е нужно, за да запази историята в тайна. — Доли угаси цигарата си, като я смачка настървено в пепелника. — Виждаш ли? Толкова е просто, че няма какво да се обърка.

Просто — може би, че няма да се обърка — вероятно, обаче въпреки това не беше редно.

— Това е изнудване, Дол — тихо отбеляза той, а после се извърна и я погледна: — Това си е кражба.

— Не… — настоя Доли, — тя го заслужава след онова, което ми стори, което стори на нас, Джими, да не говорим какво причинява на съпруга си. Пък и Вивиан има купчини с пари, няма дори да усети липсата на незначителната сума, която ѝ искаме.

— Обаче съпругът ѝ, той…

— Никога не се знае, Джими, точно това му е хубавото, всичко е нейно. Къщата, в която живеят на Кампдън Гроув, частните доходи… Бабата на Вивиан ѝ ги е завещала с условието тя да запази контрола и след брака си. Само да беше чул какво казваше лейди Гуендолин по този въпрос — смяташе го за невероятна шега.

Той не отговори и Доли вероятно усети желанието му, защото започна да изпада в паника. Вече се беше ококорила и беше преплела пръсти умолително.

— Не разбираш ли? Тя почти нищо няма да усети, а ние ще можем да заживеем заедно като съпруг и съпруга. До края на дните си, Джими.

Той все още не знаеше какво да каже, затова замълча, заигра с клечка кибрит, докато напрежението помежду им продължаваше да расте, и както ставаше винаги, когато Джими беше притеснен, мислите му започнаха да блуждаят като завъртулки от дим далеч от разглеждания проблем. Джими се замисли за баща си. За стаята, в която живееха двамата, докато намерят нещо по-добро, как старецът седеше до прозореца и наблюдаваше улицата, питайки се дали майката на Джими ще знае къде са сега и дали пък затова не идва, и всяка нощ умоляваше Джими вече да се връщат в предишния си апартамент. Понякога плачеше и сърцето на Джими се късаше, като слушаше стареца да хлипа във възглавницата си и да повтаря отново и отново, без да насочва думите си конкретно към никого, колко му се иска нещата пак да станат каквито са били. Джими се надяваше, когато има деца, да знае точно какво да им каже, за да ги успокои, когато се разплачат, обаче когато плаче баща ти, е по-трудно. Напоследък толкова много хора ридаеха във възглавниците си — Джими се замисли за всички изгубени души, които беше снимал от началото на войната, останали без нищичко и скърбящи, отчаяни и храбри, после погледна към Дол — тя си запали още една цигара и притеснено запуши, толкова различна от момичето на морския бряг със засмените очи — и си помисли, че вероятно много хора искат като баща му да могат да превъртят времето назад.

Или напред. Клечката се строши между пръстите му. Не можеш да се върнеш назад, това са само мечти, обаче има друг начин да избягаш и той е да превъртиш времето напред. Той си спомни как се чувстваше през седмиците, след като Доли отказа да се омъжи за него, огромната празнота, чернееща напред, самотата, която не му позволяваше да заспи нощем, заслушан в нещастното и несекващо туптене на сърцето си, в хлипащия си баща, и се запита най-сетне дали предложението на Дол е наистина толкова ужасно.

Обикновено Джими би отговорил, че да, ужасно е, защото някога имаше ясна представа за добро и зло, обаче сега, след началото на войната, когато край тях всичко ставаше на пух и прах, е… Джими поклати неуверено глава… нещата вече изглеждаха различно. Той си даде сметка, че на моменти човек рискува, ако се вкопчи в безкомпромисните си схващания.

Долепи идеално едно към друго парченцата от клечката и чу Дол да въздиша до него. Погледна към нея и я видя да се отпуска тежко на кожената седалка и да заравя лице в малките си ръце. И отново забеляза драскотините по дланите ѝ, колко бе отслабнала.

— Извинявай, Джими… просто исках… извинявай. Не биваше да те моля. Просто ми хрумна. Аз само… само исках… — гласът ѝ се беше снижил до шепот, сякаш сама не можеше да понесе да изрече ужасната проста истина. — Тя ме накара да се почувствам като нищожество, Джими.

Доли обичаше да играе роли и никой не умееше толкова убедително като нея да надява кожата на въображаем персонаж, обаче Джими я познаваше добре и в този момент голата ѝ откровеност го разчувства дълбоко. Вивиан Дженкинс беше накарала неговата красива Доли — тя, която беше толкова умна и жизнерадостна, чийто смях му вдъхваше толкова много живот, която можеше да предложи на света толкова много — да се почувства като нищожество. Друго не му трябваше да чуе.

* * *

— Побързайте. — Вивиан Дженкинс беше престанала да крачи и го изчакваше на прага на една тухлена сграда, съвсем еднаква с двете съседни, с изключение на месинговата табелка на вратата. "Д-р М. Томалин, лекар". Тя погледна изящния часовник ог розово злато, който носеше като гривна, и слънцето огря тъмната ѝ коса, когато наклони глава да погледне надолу по улицата зад гърба му.

— Трябва да побързам, господин… — рязко си пое дъх тя, припомняйки си уговорката им. — Е, вие със сигурност трябва да побързате. И бездруго съм закъсняла.

Джими я последва вътре и се озова във вестибюла на някога великолепна къща, който в момента служеше за рецепция. Жена, чиято прошарена коса беше в типичната за времето патриотична и решителна прическа на две завити рула отстрани, вдигна поглед от бюрото със струговани крака.

— Този господин иска да види Нела Браун — съобщи ѝ Вивиан.

Вниманието на жената се насочи към Джими и тя го изгледа кратко и немигащо над очилата си. Той се усмихна, тя — не. Джими усети, че трябва да поднесе още някакво обяснение, че го очакват от него. Той пристъпи към бюрото. Изведнъж се почувства като герой от Дикенсов роман, като момче от ковачницата, което си подръпва перчема, изправено пред величието.

— Познавам Нела — поясни той, — така да се каже. Видях я в нощта, когато загинаха родителите ѝ. Аз съм фотограф. За вестниците. Идвам да ѝ се обадя, да видя как е. — Застави се да млъкне. Погледна към Вивиан с надежда тя да се намеси и да се застъпи за него, обаче тя не го стори.

Някъде тиктакаше часовник, над главите им прелетя самолет и най-накрая медицинската сестра въздъхна бавно и замислено.

— Разбирам — каза тя, все едно здравият разум не ѝ позволява да го пусне. — Фотограф. За вестниците. Как се казвате?

— Джими — отговори той и погледна към Вивиан. Тя извърна очи. — Джими Меткалф. — Можеше да излъже — и сигурно трябваше — обаче не се сети навреме. Не беше опитен двуличник. — Искам само да видя как е Нела.

Жената го измери с поглед, стиснала устни, после кимна кратко:

— Добре, господин Меткалф, последвайте ме. Но ви предупреждавам, че няма да допусна никакъв хаос в моята болница или сред моите пациенти. При първите признаци за нещо нередно изхвърчате оттук.

Джими ѝ се усмихна признателно. И малко боязливо.

Тя пъхна стола си старателно под бюрото, оправи златното кръстче, което висеше на верижка на шията ѝ, и после, без да поглежда назад, пое към стръмните стълби целеустремено и явно с очакването той да я последва. Джими го стори. Някъде по средата на стълбите си даде сметка, че Вивиан не идва с тях. Обърна се и я видя да стои до някаква врата в далечната стена и да се оправя пред огледалото.

— Няма ли да дойдете? — попита той. Постара се да шепти, но заради формата на помещението и купола на тавана въпросът му отекна силно.

Тя поклати глава.

— Трябва да свърша нещо… да се видя с някого… — Вивиан се изчерви. — Вървете, вървете! Не мога да говоря сега, вече съм закъсняла.

* * *

Джими остана около час и наблюдава как момиченцето танцува степ, после звънна звънец и Нела каза:

— Викат ни за обяд — и той реши, че е време да се cбогува.

Нела го хвана за ръка, когато поеха заедно по коридора, а щом стигнаха стълбите, вдигна очи към него: — Ще дойдеш ли да ме видиш пак?

Джими се поколеба — не беше мислил за това предварително, — но когато погледна откритото ѝ сериозно личице, го връхлетя споменът как майка му си тръгва, последван от ослепително ярката светкавица на просветлението за нещо, което бе твърде мимолетно, за да го определи конкретно, но то беше свързано с невинността на децата, с доверчивостта им, с това колко малко е нужно, за да пъхнат малката си мека ръчичка в твоята и да допуснат, че няма да ги разочароваш.

— Какво ще кажеш да е след няколко дни? — После тя му се усмихна, махна му с ръка и се отдалечи надолу по коридора към трапезарията, потропвайки в ритъма на степа.

* * *

— Идеално се е получило — отсъди Дол по-късно вечерта докато ѝ разказваше. Изслуша жадно целия му разказ за срещата и се ококори, когато ѝ спомена за огледалото пред стаята на лекаря и как Вивиан се бе изчервила — виновно, решиха единодушно, — когато разбра, че Джими я е видял да се гласи. ("Казах ти Джими, нали? Тя се среща с лекаря зад гърба на съпруга си.") Сега Дол се усмихна: — О, Джими, още малко остана!

Джими не беше толкова сигурен. Запали цигара.

— Не знам, Дол. Сложно е… обещах на Вивиан да не ходя повече в болницата.

— Да, но си обещал на Нела да го направиш.

— Значи, разбираш проблема.

— Какъв проблем? Нали няма да нарушиш обещанието си към едно дете? При това сираче.

Разбира се, че нямаше, обаче явно не беше обяснил на Доли достатъчно ясно колко язвителна е Вивиан. Преди да се качи на горния етаж заедно с жената с прошарената коса, той понечи да предложи двамата да се видят после и да се върнат заедно в Кенсингтън, а Вивиан го изгледа така, сякаш идеята я отвращаваше.

— Джими? — отново попита Доли. — Нали няма да разочароваш Нела?

— Не не — махна той с ръката, в която държеше цигарата. — Ще отида пак. Обаче Вивиан няма да се зарадва. Съвсем ясно ми даде да го разбера.

— Ще я разубедиш. — Доли нежно обхвана лицето му i ръце. — Мисля, че нямаш представа колко те харесват xopата, Джими. — Тя приближи лицето си към неговото, така че устните ѝ да докосват ухото му, и прошепна игриво: — Виж само колко аз те харесвам.

Джими се усмихна, но разсеяно, докато тя лекичко го целуваше. Всъщност си представяше неодобрителното изражение на Вивиан Дженкинс, когато го види отново в болницата в разрез с недвусмислените ѝ нареждания. Все още се опитваше да измисли как да обясни повторната си поява — достатъчно ли беше да каже, че Нела го е помолила да отиде, — когато Доли се облегна назад и каза:

— Това е най-лесният начин.

Джими кимна. Тя имаше право, знаеше го.

— Отиваш при Нела, случайно се натъкваш на Вивиан, уговаряш си време и място за среща, а останалото е моя работа. — Тя наклони глава и му се усмихна — така изглеждаше по-млада. — Лесно, нали?

Джими успя да отвърне със слаба усмивка:

— Лесно, да.

* * *

И наистина беше лесно, само дето Джими не се натъкна на Вивиан. През следващите две седмици ходеше в болницата при всяка възможност, вмъкваше посещенията си при Нела между служебните си ангажименти, между задълженията си към баща си и към Доли. Но макар да видя Вивиан два пъти отдалече, не му се удаде възможност да промени лошото ѝ мнение за себе си и някак да я убеди да се срещнат отново. Първия път тя тъкмо си връщаше от болницата, когато Джими зави по Хайбъри Стрийт. Тя спря на прага, озърна се в двете посоки и вдигна шала си, за да скрие лицето си от всеки, който би могъл да я познае. Той ускори крачка, но когато наближи болницата, вече беше твърде късно и тя се беше отдалечила в обратната посока, свела глава, за да се скрие от любопитни погледи.

Втория път не беше толкова предпазлива. Джими тъкмо пристигна на рецепцията на болницата и чакаше, за да съобщи на Майра (жената с прошарената коса — през изминалите седмици двамата доста се бяха сприятелили), че ще се качи да се види с Нела, когато забеляза, че вратата зад бюрото е открехната. Той надзърна в кабинета на д-р Томалин и там мярна Вивиан, която се смееше тихичко с някого, когото вратата криеше. Пред погледа му една мъжка длан докосна голата ѝ ръка и Джими усети, че коремът му започва да се бунтува.

Искаше му се да си носеше фотоапарата. През вратата не различаваше много, обаче достатъчно ясно виждаше Вивиан: дланта на мъжа върху ръката ѝ, щастливото ѝ изражение…

Точно днес да не си носи фотоапарата — снимката щеше да свърши чудесна работа. Джими все още се ядосваше вътрешно, когато Майра изникна изневиделица, затвори вратата и го попита как е.

И после най-сетне, на третия понеделник, Джими тъкмо се беше качил по стълбите и поемаше по коридора към стаята на Нела, когато забеляза позната фигура да крачи отпред. Беше Вивиан. Джими се поспря, преструвайки се, че разглежда внимателно кривокракото хлапе с лопата и мотика, изобразено на плаката пред него, агитиращ "Копай за свободата", и оглеждаше, наострил уши по посока на нейните отдалечаващи се стъпки. След като тя зави, Джими забърза подире ѝ, а сърцето му заби учестено, докато я наблюдаваше от разстояние как напредва. Вивиан стигна до една малка врата, която Джими не беше забелязал досега, и я отвори. Той я последва и изненадано попадна на тясно стълбище, което водеше нагоре. Заизкачва се бързо, но тихо, докато сребриста светлина отпред не му показа вратата, през която тя беше минала. Той стори същото и се озова на етаж от къщата, където таванът беше по-нисък, отколкото долу, и където не приличаше толкова на болница. Чуваше далечните стъпки на Вивиан, обаче не беше сигурен къде точно е отишла, докато не погледна наляво и не видя сянката ѝ да се плъзга по избелелите синьо-златисти тапети. Последва я усмихнат — преследването допадаше на хлапето в него.

Джими имаше усещането, че знае къде отива тя — прокрадваше се към тайната си среща с доктор Томалин в уединеното таванско помещение на старата къща, на скришно място, където на никого няма да му хрумне да ги потърси. Освен на Джими. Той надникна зад ъгъла и видя, че Вивиан е спряла. Този път той си носеше фотоапарата. Много по-добре беше да заснеме истинска компрометираща снимка, отколкото да минава през цялата история с уговарянето на фалшива среша, която може да изглежда злепоставяща, вече проявена на фотографска хартия. Така Вивиан щеше да е виновна в действително прегрешение, а това, кой знае защо, накара Джими да се почувства много по-уверен. Оставаше само проблемът с изпращането на писмото (Изнудване, нали така? Да наричаме нещата с истинските им имена.) и на Джими му беше много трудно да преглътне тази мисъл, макар почти да се беше убедил вътрешно.

Наблюдава я как отворя вратата, а когато тя влезе, той се прокрадна напред и свали капачето на обектива. Запречи вратата със стъпало точно преди тя да се затвори, и се приготви да снима.

Обаче онова, което видя през обектива, го накара незабавно да прибере фотоапарата.

24

Грийнейкърс, 2011 г.

Сестрите Никълсън (без Дафни, която остана в Лос Анджелис, за да снима рекламен филм за нова телевизионна мрежа, но обеща да хване късен нощен полет за Лондон "веднага, щом могат да се лишат от мен") откараха Дороти у дома в Грийнейкърс в събота сутринта. Роуз се притесняваше, защото не бе успяла се свърже с Джери, обаче Айрис — която обичаше да командори — заяви, че вече се е обадила в колежа му, откъдето научила, че той е заминал "по много важна работа". От канцеларията обещали да му предадат съобщение. Лоръл неволно посегна към телефона си, докато Айрис пишеше съобщението си, завъртя го в дланта си и се запита защо ли още няма новини за доктор Руфъс, но се сдържа и не се обади. Джери действаше посвоему, със свой ритъм, и Лоръл знаеше от опит, че няма да постигне нищо, като звъни на служебния му номер.

Към обяд Дороти беше настанена в стаята си и спеше дълбоко, а бялата ѝ коса беше като ореол около главата ѝ върху тъмночервената възглавница. Сестрите се спогледаха и тихомълком се разбраха да я оставят да спи. Времето се беше прояснило и беше нетипично топло за сезона, затова те излязоха навън, настаниха се на люлката под дървото и хапнаха кифличките, които Айрис беше настояла да приготви сама, пъдеха мухите и се наслаждаваха на вероятно последните топли дни за годината.

Уикендът премина гладко. Настаняваха се до леглото на Дороти, четяха или разговаряха приглушено, по едно време дори поиграха скрабъл (но не задълго — Айрис никога не издържаше цяла игра, без да избухне заради забележителните познания на Роуз относно хитроумни двубуквени думи), но през повечето време просто се редуваха да седят безмълвно до спящата си майка. Добре постъпиха, че доведоха мама у дома, мислеше Лоръл. Мястото на Дороти беше в Грийнейкърс, в тази странна и стара къща с огромно сърце, която тя беше открила по случайност и тутакси беше усетила, че трябва да живее в нея и да я притежава. "Винаги съм мечтала за такава къща — казваше им тя и по лицето ѝ плъзваше широка усмивка, докато влизаха вътре откъм градината. — Известно време мислех, че никога няма да я открия, но накрая всичко се нагласи. Още щом я зърнах, разбрах, че това е къщата."

Лоръл се питаше дали майка ѝ си е мислела за онзи отдавнашен ден, докато я караха по алеята в петък, дали си е представяла възрастния фермер, който почерпил с чай татко и нея, когато двамата потропали на вратата му през 1947 година, дали си е спомнила птиците, които ги наблюдавали иззад закованата с дъски камина, и младата жена, която била тогава, вкопчила се във втория си шанс, отправила поглед към бъдещето и опитвайки се да избяга от стореното преди. Или пък, докато са лъкатушели по алеята, Дороти си е мислела по-скоро за събитията, разиграли се през онзи летен ден на I961 година, и за това, че всъщност е невъзможно да избягаш от миналото. Или пък Лоръл просто беше сантиментална и отдаваше кротките и беззвучни сълзи, които майка им пророни на предната седалка в колата на Роуз, на въздействието на старостта и увреденото тяло.

Така или иначе, преместването от болницата видимо я изтощи и Дороти спа почти през целия уикенд, хапна съвсем малко и говори още по-малко. Когато идваше нейният ред да бди до постелята ѝ, Лоръл мислено нареждаше на майка си да се размърда, да отвори изморените си очи и да познае най-голямата си дъщеря, за да възобновят разговора си от предишния ден. Трябваше да разбере какво е отнела майка ѝ на Вивиан Дженкинс — това беше кулминацията на загадката. Хенри през цялото време е бил прав, като е твърдял, че смъртта на съпругата му се дължи на нещо повече от видимите причини, че тя е била мишена на съмнителни изнудвачи. (И то в множествено число, забеляза Лоръл — дали беше просто изказ, или майка ѝ беше действала съвместно с някого?) Възможно ли е да става въпрос за Джими, мъжа, когато беше обичала и изгубила? Затова ли двамата се бяха отчуждили? Налагаше се да почака до понеделник обаче, защото Дороти не говореше. Всъщност, докато наблюдаваше заспалата старица и помръдващите от вятъра пердета, на Лоръл струваше, че майка ѝ е минала през някаква невидима врата и е отишла на място, където призраците от миналото вече не могат да я достигнат.

Само веднъж, в малките часове в понеделник сутрин, я връхлетяха ужасиите, които я преследваха през последните седмици. Роузи и Айрис се бяха прибрали да нощуват по домовете си, затова Лоръл се събуди сепнато в тъмното и излезе залитаща в коридора, опипвайки стените за ключа за осветлението. Помисли си за многото нощи, когато майка ѝ е правила същото: събуждала се е от нечий плач в мрака и се е втурвала по коридора да прогонва демоните на дъщеря си, да я гали косата и да шепне в ухото ѝ: "Тихо, мъничко крилце… ето така, тихо". Колкото и противоречиви чувства да изпитваше Лоръл към майка си напоследък, бе привилегия да може да направи същото за нея, още повече че самата тя беше напуснала отчаяно дома си, не беше тук, когато баща ѝ почина, и прекара целия си живот, отдадена единствено на себе си и на своето изкуство.

Лоръл се качи в леглото при майка си и прегърна старицата силно, но нежно. Дългата бяла памучна нощница на Дороти беше потна от кошмара, а слабичкото ѝ тяло трепереше.

— Аз бях виновна, Лоръл — каза тя. — Аз бях виновна.

— Шшшт — прошепна Лоръл. — Хайде, стига, всичко е наред.

— Аз съм виновна, че тя умря.

— Знам го, сигурна съм, че е така.

В съзнанието на Лоръл отново изникна Хенри Дженкинс, настойчивите му твърдения, че Вивиан е починала, защото е подмамена да отиде на място, където иначе не би стъпила, от човек, на когото има доверие.

— Стига, мамо, вече всичко е приключило.

Дишането на Дороти се успокои и възвърна бавния си ритъм, а Лоръл се замисли над същността на любовта. Забележително бе, че продължава силно да обича майка си въпреки нещата, които научава за нея. Като че ли грозните постъпки не заличаваха обичта, но разочарованието, ако Лоръл го допуснеше, би я сразило. Разочарование беше успокоителна дума. Но срамът и безпомощността ѝ бяха смайващи. Не че Лоръл очакваше съвършенство. Тя не беше дете. И не споделяше сляпата вяра на Джери, че точно защото Дороти Никълсън е тяхна майка, тя ще се окаже чудодейно невинна за всякакви злини. Ни най-малко. Лоръл беше реалистка, тя разбираше, че майка ѝ е човешко същество, поради което, естествено, е правила в живота си и съвсем не непорочни неща, беше мразила и допускала незаличими грешки — точно като самата Лоръл. Обаче картината, която Лоръл започваше да рисува на събитията от миналото на Дороти, на онова, което беше видяла майка си да прави…

— Той ме намери.

Лоръл беше потънала в мислите си и тихият глас на майка ѝ я стресна.

— Какво каза, мамо?

— Опитах да се скрия, но той ме намери.

Говореше за Хенри Дженкинс. Изглежда, се приближаваха до случилото се онзи ден през 1961 година.

— Вече го няма, мамо. Няма да се върне.

Шепот:

— Аз го убих Лоръл.

Лоръл притаи дъх и после прошепна в отговор:

— Знам.

— Можеш ли да ми простиш, Лоръл?

Лоръл никога не си беше задавала този въпрос, камо ли пък да му отговори. Изправена пред него в този момент, в тъмната тишина на стаята на майка си, успя да каже само:

— Шшшт, мамо, всичко ще се оправи. Обичам те.

***

Няколко часа по-късно, когато слънцето започваше да се издига над върховете на дърветата. Лоръл предаде щафетата на Роуз и се запъти към зеленото мини.

— Пак ли в Лондон? — попита Роуз, която крачеше до нея по алеята.

— Днес в Оксфорд.

— А. Оксфорд — завъртя мънистата си Роуз. — Още проучваш, значи?

— Да.

— Приближаваш ли се до онова, което търсиш?

— Знаеш ли, Роуз, мисля, че да — отговори Лоръл, седнала на шофьорското място и готова да дръпне вратата. Усмихна се, махна с ръка и даде на заден, доволна, че може да избяга, преди Роуз да успее да зададе въпрос, който да я принуди да увърта здравата.

Служителят на рецепцията в читалнята в Британската библиотека в петък изглеждаше доволен от нейната молба да издирят "малко известни мемоари" и се зарадва още повече, когато тя се зачуди на глас как ли трябва да подходи човек, ако иска да разбере какво се е случило с кореспонденцията на госпожица Kейти Елис след смъртта ѝ. Той се намръщи решително срещу екрана на компютъра си, като от време на време драскаше нещо в бележника си, а надеждите на Лоръл литваха и рухваха, следвайки движението на веждите му, докато накрая нейното прекомерно внимание не се превърна в пречка и той изтъкна, че търсенето може да отнеме известно време, но той с радост ще продължи, докато тя се занимава с нещо друго. Лоръл схвана намека, излезе навън за една бърза цигара (добре де, три) и малко нервно крачене напред-назад, преди отново да се втурне към читалнята и да провери докъде е стигнал.

Оказа се, че той се справя прекрасно. Плъзна към нея лист хартия с доволната усмивка на изтощен маратонец и оповести:

— Намерих я.

Или поне склада на нейните лични документи. Намираха се в архива на библиотеката на Ню Колидж в Оксфорд, защото Кейти Елис правила там докторантура и документите ѝ били дарени след нейната смърт през септември 1983 година. Имаше и екземпляр от мемоарите ѝ, но Лоръл допускаше, че е много по-вероятно да открие каквото търси сред оригиналните документи.

Лоръл остави зеленото си мини на паркинга в Торнхил и се качи на автобуса за Оксфорд. Шофьорът я упъти да слезе на главната улица, което тя стори, точно срещу Кукнс Колидж. Последва упътванията му и тръгна пеша покрай Бодлеанската библиотека, после по Холиуел Стрийт и стигна до главния вход на Ню Колидж. Невероятната красота на университета никога нямаше да ѝ омръзне — всеки камък, всяка кула и шпил, устремени към небето, изподрани и разкривени от товара на миналото, обаче днес Лоръл нямаше време да разглежда забележителностите. Пъхнала ръце в джобовете на панталона си и навела глава, за да се предпази от студа, тя крачеше бързо по тревата към библиотеката.

Вътре я посрещна млад мъж с рошава синьо-черна коса. Лоръл обясни коя е и защо идва, като спомена, че библиотекарят от Британската библиотека е звъннал в петък и е уговорил посещението ѝ.

— Да, да — каза младият мъж (чието име, оказа се, е Бен, и който — ентусиазирано, трябва да му се признае — караше едногодишен стаж в библиотеката, преди да започне магистърската си програма по управление на архиви), — лично говорих с него вчера. Искате да прегледате колекцията ана наша бивша възпитаничка.

— Документите са на Кейти Елис.

— Точно така. Донесъл съм всичко от кулата с архива.

— Страхотно. Благодаря ви.

— За нищо, готов съм на всичко, само и само да се кача в кулата. — Той се усмихна и се наведе към нея заговорнически. — Нали разбирате, има спираловидно стълбище, до което се стига през врата, скрита в дървената ламперия в салона. Все едно си в Хогуортс.

Разбира се, Лоръл беше чела "Хари Потър" и подобно на всички останали беше подвластна на очарованието на старите сгради, обаче работното време беше ограничено, личните документи на Кейти Елис бяха на една ръка разстояние и съчетанието от тези два факта събуди у нея паника при мисълта да прекара още дори минутка в разговори за архитектура или литература с Бен. Усмихна се отнесено (Хогуортс?), той реагира със състрадателно разбиране (магъл) и двамата продължиха.

— Сбирката ви очаква в читалнята на архива — осведоми я той. — Лично ще ви заведа. Малко е заплетено и човек може да се обърка, ако идва за пръв път.

Лоръл го последва по каменния коридор, а Бен през цялото време весело бъбреше за историята на Ню Колидж, докато накрая, след многобройни завои, стигнаха до една зала с маси и прозорци, които гледаха към великолепна средновековна стена, обрасла с бръшлян.

— Стигнахме — каза той и спря пред маса, върху която бяха натрупани двайсетина еднакви кашона. — Ще ви бъде ли приятно да работите тук?

— Прекрасно, не се съмнявам.

— Отлично. До кашоните има ръкавици. Моля ви, слагайте ги, докато пипате материалите. Ще бъда ето там, ако ви потрябвам — посочи той купчина документи върху бюрото в далечния ъгъл — и ще транскрибирам — поясни. Лоръл не попита какво, защото се опасяваше, че той ще ѝ разкаже, така че Бен кимна и отдалечи.

Лоръл изчака малко, после въздъхна в каменната тишина на библиотеката. Най-сетне остана насаме с писмата на Кейти Елис. Приближи се към бюрото и изщрака кокалчетата на пръстите си — не метафорично, а буквално, така ѝ се стори редно, после сложи очилата си за четене, надяна белите ръкавици и се зае да търси отговори.

Кашоните бяха еднакви — кафяви, предпазващи от окисляване и с големината на енциклопедия. Бяха надписани и номерирани с код, който Лоръл не проумяваше, но, изглежда, принадлежеше на сложна каталожна система. Зачуди се дали да не помоли Бен да ѝ обясни, обаче се опасяваше, че той ще ѝ поднесе въодушевена лекция по история на управлението на архивите. Кутиите бяха подредени хронологично… Лоръл реши да рискува и да приеме, че всичко ще добие смисъл, щом се заеме с документите.

Отвори капака на първата кутия и намери вътре няколко предпазващи от окисляване плика. В първия имаше двайсетина писма, привързани с бяла лента за твърдо парче картон, малко по-голямо от най-голямото писмо. Лоръл огледа внушителната купчина кутии. Явно Кейти Елис беше водила оживена кореспонденция, но с кого…? Писмата бяха подредени по ред на получаването, но трябваше да има по-добър начин да намери каквото ѝ трябва, а не само чрез проба и грешка.

Лоръл забарабани замислено с пръсти и погледна към масата над ръба на очилата си. Усмихна се, когато забеляза какво е пропуснала — картичката с показалеца, — взе я бързо и плъзна поглед по цялото ѝ съдържание, което, както се и надяваше, беше списък на получателите и подателите на писмата. Лоръл стаи дъх, плъзна пръст по колонката "податели" и се позадържа най-напред на "дж" за Дженкинс, а после на "л" за Лонгмайър, а накрая на "в" за Вивиан.

Нито едно от имената не фигурираше.

Лоръл отново се огледа, този път по-внимателно. Пак нищо. В показалеца не се споменаваха писма от Вивиан Лонгмайър или от Вивиан Дженкинс. Въпреки това Кейти Елис споменаваше за такива писма в откъса от "Родена за учител", цитиран в биографията на Хенри Дженкинс. Лоръл извади фотокопието, което беше направила в Британската библиотека. Ето, пишеше го черно на бяло: По време на дългото морско пътуване до голяма степен успях да спечеля доверието на Вивиан и установихме помежду си взаимоотношения, които продължиха много години. Кореспондирахме си с писма сърдечно u редовно до нейната трагична и преждевременна смърт по време на Втората световна война…

Лоръл стисна зъби и отново провери показалеца.

Нищо.

Нямаше логика. Кейти Елис твърдеше, че писма има — редовна и сърдечна кореспонденция, водена до края на живота на Вивиан. Тогава къде бяха писмата? Лоръл погледна към приведения гръб на Бен и реши, че не ѝ остава друго.

— Това са всички писма, които сме получили — отговори той, когато тя му обясни. Лоръл му показа редовете от мемоарите, а Бен се намръщи и се съгласи, че е странно, но после лицето му проясни: — Може да е унищожила писмата, преди да почине. — Той нямаше откъде да знае, че смачква мечтата на Лоръл като листо между пръстите си. — Случва се понякога — продължи младежът, — особено когато хората планират да дарят кореспонденцията си. Вземат мерки сбирката да не съдържа нищо, което не желаят да бъде показвано. Знаете ли дали има причина, поради която тя би желала това?

Лоръл се замисли. Допускаше, че е възможно. Имаше вероятност писмата на Вивиан да са съдържали нещо, което Кейти е смятала за деликатно или уличаващо — божичко, на този етап всичко беше възможно.

— Може ли да се съхраняват другаде? — попита тя.

Бен поклати глава.

— Библиотеката на Ню Колидж е единственият получател на архива на Кейти Елис. Тук е всичко, което е оставила.

На Лоръл ѝ идеше да разхвърля спретнатите кутии из цялата стая и да изнесе истинско представление пред клетия Бен. Да стигне толкова близо и нещо да ѝ попречи на този етап — разочарованието беше съкрушително. Бен се усмихна съчувствено и Лоръл тъкмо е канеше да се замъкне обратно до бюрото си, когато си спомни нещо:

— Дневниците — бързо каза тя.

— Моля?

— Дневниците. Кейти Елис си е водила дневници — споменава за тях в мемоарите. Знаете ли дали те са в сбирката?

— Знам и да, тук са — каза той. — Донесох ви ги.

Той ѝ посочи купчина книги на пода до масата и на Лоръл ѝ щеше да го разцелува. Въздържа се обаче и вместо това седна и измери с поглед първия подвързан с кожа том. Носеше дата 1929 година, когато, спомни си Лоръл, Кейти Елис е придружавала Вивиан Лонгмайър по време на дългото пътуване по море от Австралия до Англия. На първата страница имаше черно-бяла снимка, закрепена с помощта на златисти ъгълчета за документи и вече покрита с петна от старост. Беше портрет на млада жена с дълга пола и строга блуза, косата ѝ — трудно беше да определи човек, но Лоръл имаше чувството, че е рижа — беше сресана на път от едната страна и после накъдрена ситно. Цялата ѝ външност беше скромна и педантично консервативна, обаче очите ѝ грееха решително. Беше вирнала брадичка срещу фотоапарата и не се усмихваше, просто изглеждаше доволна от себе си. Лоръл заключи, че харесва госпожица Кейти Елис, още повече след като прочете кратката анотация в дъното на страницата: "Като проява на дребна и неблагоразумна суета авторката прилага тук тази снимка, направена в ателие "Хънтър и Лайън" в Брисбън. Тя се усмихна на леко помпозния тон на Кейти Елис, после притаи дъх, когато срещу погледа ѝ изскочи името "Вивиан". Насред едно повърхностно описание на кораба — каютите, другите пътници и (това най-подробно) храната, Лоръл прочете следното:

Моята спътница е осемгодишно момиченце, което се казва Вивиан Лонгмайър. Тя е необикновено дете, много озадачаващо. Има приятна външност — тъмна коса, разделена на път по средата и сплетена (от мен) на две плитки на гърба, много големи кафяви очи и плътни устни, тъмночерешови на цвят, които стиска решително и създава впечатление за сприхавост или за сила на характера — тепърва ще определя кое от двете. Тя е горда и волева, личи си по начина, по който вперва тъмните си очи право в моите (а леля ѝ ме заля с всякакви сведения за острия език на детето и за бързите ѝ юмруци), обаче досега не съм видяла никакви доказателства за физическата ѝ сила, нито пък съм я чула да изрича повече от пет думи — остри или някакви други. Със сигурност е непокорна, несъмнено няма добри обноски, но въпреки това по силата на необясними чудатости на човешката природа детето е симпатично. Притежава някаква привлекателност, дори когато просто си седи на палубата и съзерцава морето. Не става дума просто за физическа красота, макар че тъмните ѝ черти са много приятни, а по-скоро за дълбоко скрита страна от характери ѝ, която се проявява неволно, и на човек не му остава друго, освен да наблюдава.

Трябва да добавя, че момиченцето е необичайно мълчаливо. Другите деца тичат и лудуват по палубата, а тя се крие и седи почти напълно неподвижна. Неестествено неподвижна, не съм подготвена за такова нещо.

Явно Вивиан Лонгмайър продължаваше да интригува Кейти Елис, защото освен допълнителни коментари за пътуването и бележки относно планове на уроци, които тя смяташе да използва след пристигането си в Англия, текстовете в дневника ѝ от следващите няколко седмици съдържаха подобни сведения. Кейти Елис бе наблюдавала Вивиан от разстояние и се беше намесвала само доколкото е необходимо за съвместното им пътуване, докато накрая, в текст с дата 5 юли 1929 година, озаглавен "Седма седмица", изглежда, беше осъществила пробив.

Тази сутрин беше горещо и от север духаше лек ветрец. Ceдяхме на предната палуба след закуска, когато се случи нещо странно. Казах на Вивиан да се върне в каютата и да си донесе тетрадката за упражнения, за да прегледаме няколко урока — преди да отплаваме, обещах на леля ѝ, че Вивиан няма да занемари учението, докато сме в открито море (според мен тя се опасява да не би английският чичо да остане недоволен om интелекта на момичето и да го изпрати обратно в Австралия). Уроците ни са интересна шарада и винаги е едно и също: аз pucувам и показвам в книгата, обяснявам различни принципи, докато мозъкът ми пламне от неизменното търсене на яснота на обяснението, а Вивиан се взира с безизразно отегчение в плодовете на моите усилия.

Въпреки това съм обещала да упорствам. Днес сутринта, и то не за пръв път, Вивиан не направи каквото я помолих. Тя дори не ме поглеждаше в очите и аз се видях принудена да повтарям и да потретвам все по-строго. Въпреки това детето не ми обръщаше внимание, докато накрая (с напиращи в гърлото ми сълзи) я помолих настойчиво да ми обясни защо толкова често се държи така, все едно не ме чува.

Вероятно загубата на контрол трогна детето, защото тогава то въздъхна и ми разкри причината. Погледна ме в очите и ми обясни, че тъй като за нея съм само част от съня ѝ, че съм родена от собственото ѝ въображение, не вижда никакъв смисъл да ме слуша, освен ако "не дърдоря" (както се изрази тя) за нещо интересно.

Друго дете на нейно място би било заподозряно и арогантност и пернато през ушите, задето дава такъв отговор, обаче Вивиан не е друго дете. Тя не лъже — въпреки охотните критики към племенницата си, леля ѝ призна, че никога няма да чуя устните ѝ да изрекат лъжа ("Тази е откровена до степен на грубост"), затова бях заинтригувана. Постарах се попитам най-небрежно, все едно питам колко е часът, какво има предвид, като твърди, че съм част от съня ѝ. Тя примигна с големите си кафяви очи и отговори: "У дома заспах край потока и още не съм се събудила Каза ми, че всичко случило се оттогава — новината за катастрофата на семейството ѝ, изпращането ѝ като нежелан колет в Англия, дългото морско пътуване в компанията само на някаква учителка — е просто, част от този дълъг кошмарен сън.

Попитах я защо не се събужда, как е възможно някой да спи толкова дълго време, и тя отговори, че било заради вълшебството на храста. Била заспала под някаква папрат на брега на магическа река (река със светлинки, обясни ми тя, и с тунел, който минава през голямо машинно помещение и води до отсрещната страна на света), затова не се събуждала, както би станало иначе. Тогава я попитах как ще разбере, когато се събуди окончателно, а тя наклони глава, като че ли съм някаква глупачка: "Когато отворя очи и вида че отново съм си у дома". Разбира се, стоическото ѝ изражение помръкна.

Лоръл запрелиства дневниците, докато две седмици по-късно Кейти Елис не се върна отново на темата:

Поразучих — деликатно, разбира се — за въпросния сън на Вивиан, защото съм силно заинтригувана от факта, че едно дете избира да асимилира такова травмиращо събитие по този начин. От откъслечните сведения, които тя ми дава, заключавам, че си е измислила призрачна страна която обитава, тъмно място, в което броди и търси, за да се върне обратно при спящата си същност в "истинския свят " на брега на реката в Австралия. Сподели, че понякога, аха да се разбуди, си е внушила, че ако стои съвсем неподвижно, успява да надникне от другата страна на воала, че вижда и чува своите близки да се занимават с обичайните неща, без да подозират, че тя е отвъд и ги наблюдава. Сега поне разбирам защо на моменти е абсолютно безмълвна и неподвижна.

Теорията на момичето за бляна ѝ е едно — прекрасно разбирам инстинктивното оттегляне на човек в безопасен въображаем свят. Повече ме тревожи привидната радост на Вивиан от наказанието. Или — ако не е радост, защото не е точно това — нейното примирение, почти облекчение, когато ѝ отправяш укор. Онзи ден станах свидетел на кратък инцидент, при който несправедливо я обвиниха, че е взела шапката на една възрастна дама от горната палуба. Тя не беше извършила провинението, сигурна бях, защото забелязах как отвратителната капела отлетя с бриза и затанцува зад борда. Обаче пред очите ми, докато за миг замълчах изумено, Вивиан доброволно се подложи на наказание и понесе безмилостно гълчане, а когато я заплашиха с бой с каиш, момичето, изглежда, беше готово да се съгласи. Докато я хокаха, в погледа ѝ прочетох едва ли не облекчение. Възвърнах словото си, намесих се да прекратя несправедливостта и осведомих всички с възможно най-хладен тон за действителната съдба на шапката, преди да отведа Вивиан на безопасно мясmo. Обаче погледът на момичето ме измъчваше дълго след това. Защо, питах се, защо едно дете доброволно ще прима наказание, още повече за простъпка, която не е извършило?

Няколко страници по-нататък Лоръл намери следното:

Мисля, че отговорих на един от най-натрапливите си въпроси. Понякога чувам Вивиан да крещи насън — епизодите обикновено са кратки и приключват, когато момичето се завърти на другата страна, обаче онази нощ кошмарът достигна кулминацията си и аз скокнах от леглото си да я успокоявам. Тя заговори много бързо, вкопчила се в ръката ми — най-дългото словоизлияние, което съм чувала от нея досега, — и от думите ѝ заключих, че, кой знае защо, смята себе си виновна за гибелта на семейството си. Нелепа мисъл, ако се преценява със здравомислещ критерий, защото, доколкото знам, близките ѝ са загинали при автомобилна и докато тя е била на километри от мястото, обаче детството не е период на логика и здравомислие, така че, кой знае как (не мога да не заподозра, че лелята на детето някак е помогнала за това), мисълта се беше загнездила в главата ѝ.

Лоръл вдигна поглед от дневника на Кейти Елис. Бен шумно си събираше пешата и Лоръл погледна разтревожено часовника си. По дяволите! Беше един без десет, а я бяха предупредили, че библиотеката затваря за час по обяд. Лоръл се вкопчваше във всяко споменаване на Вивиан и имаше усещането, че напредва, обаче не разполагаше с време да прочете всичко. Прегледа набързо останалата част от морското пътуване, докато стигна до текст, написан с по-колеблив почерк от предишните — Лоръл установи, че фрагментът е написан, докато Кейти пътувала с влак до Йорк, където трябвало да бъде наета като гувернантка.

Кондукторът идва, затова ще опиша набързо, преди да забравя, странното поведение на детето, когато вчера слязохме в Лондон. Веднага, щом минахме по подвижното мостче и аз започнах да се озъртам, за да се ориентирам накъде да поемем, тя застана на четири крака — нищо, че беше облечена с рокля, която специално бях изпрала за срещата с чичо ѝ и притисна ухо към земята. Не се смущавам лесно, така че не това нищожно чувство беше причината да се провикна, когато я видях, а по-скоро тревогата ми да не я стъпче тълпата или копитата на един изправен на задните си крака кон.

Не се сдържах и креснах тревожно: "Какво правиш? Изправи се!"

На което — и надали беше чудно — не получих отговор.

"Какво правиш, дете?", попитах я.

Тя поклати глава и отговори бързо: "Не го чувам.

"Какво не чуваш?", попитах.

"Тракането на превъртащите се колелца. "

Тогава си спомних какво ми беше разказвала за машинното отделение в сърцето на земята, за тунела, който ще я отведе у дома.

"Вече не го чувам. "

Явно започваше да осъзнава безвъзвратността на положението си, защото и тя като мен много години нямаше да види отново родината си, ако изобщо някога се върнеше там, и със сигурност нямаше да я види такава, каквато копнееше. Сърцето ми се късаше заради упоритото мъниче, но не ѝ поднесох думи на безсмислено насърчение, защото е най-добре тя след време сама да се откопчи от фантазиите си. Всъщност не можех да кажа или да сторя нищо друго, освен да я хвана за ръка и внимателно да я поведа към мястото на срещата, уговорена от леля ѝ с английския ѝ чичо. Твърдението на Вивиан ме разтревожи, защото бях наясно какъв смут ще предизвика в сърцето на детето фактът, че предстои моментът да се сбогувам с нея и да я изпратя да поеме по пътя си.

Вероятно нямаше да се притеснявам толкова, ако бях усетила повече сърдечност от страна на чичото. За жалост, не усетих. Новият ѝ настойник е директор на училището Нордстром в Оксфордшър и за него може би донякъде е въпрос на професионална (мъжка?) чест да издигне преграда помежду ни, защото той явно бе твърдо решен да не забелязва присъствието ми. Отдели време само да огледа Вивиан, преди да ѝ нареди да тръгват, защото нямали време за губене.

Не, не ми изглеждаше като човек, който ще отвори дома си с топлотата и разбирането, от които се нуждае едно момиченце, чийто живот напоследък е бил изпълнен с огромно страдание.

Писах на австралийската леля, за да изразя опасенията си, но не храня големи надежди тя да се притече на помощ на момиченцето и да настоява за незабавното му връщане. А междувременно обещах на Вивиан да ѝ пиша редовно в Оксфордшър и възнамерявам да удържа на думата си. Ако новият ми пост не ме отведе в другия край на страната, с радост бих взела момичето под крилото си и бих я предпазвала от неприятности. Въпреки здравия си разум и в разрез с най-солидните теории в избраната от мен професия много се привързах към нея. Горещо се надявам, че времето и обстоятелствата — може би намирането на близък приятел наблизо? — ще се съюзят и ще помогнат да зарасне дълбоката рана от скорошните страдания на детето. Възможно е да преувеличавам заради силните емоции и прекалено да се тревожа за бъдещето, да ставам жертва на най-злополучните си фантазии, но се боя, че не е така. Има опасност Вивиан да потъне дълбоко в сигурността на измисления свят, който си е създала, да остане чужда на действителността на човешките същества и така, докато расте, да се превърне в лесна жертва на онези, които биха опитали да се възползват от нея. Човек се пита (вероятно малко подозрително?) какъв е мотивът на чичото да ѝ стане опекун. Дълг? Може би. Обич към децата? Боя се, че не. С нейната красота, която несъмнено ще разцъфти, и с огромното богатство, което, както научих, ще наследи при пълнолетие, се тревожа, че ще притежава неща, които други може да се опитат да ѝ отнемат.

Лоръл се облегна назад и впери невиждащ поглед в средновековната стена пред прозореца. Загриза нокътя на палеца си, докато думите се въртяха отново и отново в главата ѝ. Тревожа се, че ще притежава неща, които други може да се опитат да ѝ отнемат. Вивиан Дженкинс е имала наследство. Това променяше всичко. Тя беше богата жена с характер, който я превръщаше в идеалната жертва на хора, възнамеряващи да се възползват от нея — или поне от това се притесняваше довереницата ѝ. Лоръл свали очилата си, затвори очи и потри болезнените следи от тях от двете страни на носа си. Пари. Един и най-древните човешки мотиви, нали? Въздъхна. Беше толкова подло, толкова предсказуемо, но би трябвало да е това. Майка ѝ изобщо не приличаше на човек, който иска да притежава повече от това, което има, камо ли да крои как да го отнеме от някой друг, но това беше сега. Десетилетия деляха Дороти Никълсън, каквато я познаваше Лоръл, от гладното младо момиче, което е била някога — осемнайсетгодишната Доли, изгубила семейството си по време на бомбардировка в Ковънтри и принудена да се грижи самичка за себе си във военновременен Лондон.

Съжаленията, които изразяваше майка ѝ сега, приказките ѝ за грешки, за втори шанс и за прошка несъмнено съвпадаха с теорията. Какво повтаряше на Айрис — никой не харесва момиче, което винаги иска повече от другите. Колкото повече размишляваше Лоръл, толкова по-основателно ѝ се струваше. Майка ѝ беше имала нужда от пари, които се е опитала да измъкне от Вивиан Дженкинс, но всичко страшно се беше объркало. Тя отново се зачуди дали и Джими е бил замесен, дали провалът на плана не е бил причина и за провал на връзката им. И каква точно бе ролята на въпросния план за смъртта на Вивиан. Хенри обвиняваше Дороти — тя може и да бе намерила изкупление в новия си живот, обаче скърбящият съпруг на Вивиан не се беше отказал да я търси и накрая я беше намерил. Лоръл със собствените си очи бе видяла случилото се след това.

Бен беше застанал зад нея и се прокашляше тихо, тъй като голямата стрелка на стенния часовник беше подминала точния час. Лоръл се престори, че не го чува, чудейки се какво ли се е объркало в плана на майка ѝ. Дали Вивиан се беше досетила какво се случва и го беше прекратила, или беше нещо друго, нещо по-лошо, заради което замисълът се беше провалил с гръм и трясък? Огледа купчината дневници, търсейки с поглед онези от 1941 година.

— Бих ви оставил тук, наистина бих — каза Бен, — обаче главният архивист е способен да ме обеси с главата надолу — преглътна измъчено той. — Или дори нещо по-лошо.

Проклятие! Мамка му! Сърцето на Лоръл беше натежало, коремът ѝ беше в плен на противен вихър, а сега трябваше да пропилее петдесет и седем минути, докато книгата, вероятно съдържаща нужните ѝ отговори, събира прах тук, в заключената стая.

25

Лондон, anpил 1941 г.

Джими стоеше, притиснал крак към вратата на болничната мансарда и загледан през пролуката след Вивиан, Беше смаян. Пред очите му не се разиграваше незаконна сцена на извънбрачна среща, каквато очакваше. Навсякъде имаше деца, които редяха пъзели на пода, подскачаха в кръг или правеха стойка на ръце. Джими се досети, че това е някогашната детска стая, а децата са сираците пациенти на доктор Томалин. По негласен знак нещо привлече вниманието на всички тях, те вдигнаха поглед и забелязаха Вивиан. Втурнаха се към нея, разперили ръчички като крилата на самолет. Тя също грееше, на лицето ѝ имаше широка усмивка, когато коленичи и протегна ръце, за да прегърне колкото може повече хлапета.

След това всички заговориха бързо и доста възбудено за полети, кораби, такелажи и феи и Джими разбра, че става свидетел на разговор, подет по-отдавна. Вивиан, изглежда, разбираше прекрасно всичко, за което ѝ говореха, и кимаше замислено, а не престорено, както правят възрастните, докато общуват с децата, слушаше и обмисляше, а леко смръщеното ѝ изражение издаваше, че се опитва да намери решение. Поведението ѝ беше различно от онова към него на улицата — беше по-непосредствена, не толкова предпазлива. Когато всички си казаха каквото имаха да казват и шумът поутихна — най-неочаквано, както изглежда понякога, — тя вдигна ръце и каза:

— Хайде да запретнем ръкави и да решаваме проблемите един по един.

Всички се съгласиха, поне Джими така допусна, защото децата отново се разпръснаха без никакви възражения и съвсем делово помъкнаха столчетата си и разни други предмети: одеяла, дръжки от метли, плюшени мечета с превръзки на очите, към разчистеното пространство в средата на стаята и се заеха да ги подреждат по старателно премислен план. В този момент той проумя и се засмя с неочаквано удоволствие. Пред очите му се появяваше кораб — ето ги носа, мачтата, дъска, подпряна на столче за крака в единия край и на дървена пейка в другия. Издигна се платно — чаршаф, сгънат на триъгълник, с тънки въжета, които придържаха ъглите гордо и здраво.

Вивиан се беше настанила върху обърната щайга и извади от някъде книга — сигурно от чантата си. Плъзна пръсти по средата, приглади страниците и каза:

— Да започнем с капитан Хук и изгубените момчета. А къде е Уенди?

— Ето ме — обади се момиченце на около единайсет с превързана ръка.

— Добре. Подготви се за участието си. Скоро предстои.

Момче с пиратска превръзка на очите и кука, направена от лъскав картон, в ръка се запъти към Вивиан със закачлива походка, която я разсмя.

Репетираха пиеса, осъзна Джими, "Питър Пан". Майка му го беше водила на едно представление като дете. Пътуваха до Лондон и после пиха чай в "Либърти", много изискано, а Джими през цялото време мълчеше и се чувстваше не на мястото си, поглеждаше крадешком към напрегнатото мечтателно изражение на майка си, която надничаше през рамо към закачалките с облекла. По-късно родителите му се счепкаха за пари (какво друго?)и Джими чу от стаята си как нещо се разби на пода. Затвори очи и си припомни пиесата, любимия си момент, когато Питър Пан разперва ръце и се обръща към публиката, която вероятно мечтае за Небивалата земя: "Вярвате ли във феи, момчета и момичета? — извика той. — Ако вярвате, пляскайте с ръце. Не оставяйте Менче-Звънче да умре"^[5]. И Джими толкова се развълнува, че скокна от мястото си, тъничките му крачета се разтрепериха обнадеждено, когато запляска с ръце и се провикна в отговор: "Дa!", обзет от състрадателен порив, че така ще съживи Менче и ще спаси всичко изобилно и вълшебно на света.

— Нейтан, готов ли си с фенерчето?

Джими примигна и се върна в настоящето.

— Нейтан? — повтори Вивиан. — Чакаме те.

— Паля го — отвърна дребно момченце с къдрава червена коса и с обхванато със скоби краче. Седеше на пода, насочил фенерчето си към платното.

— А, да, значи си готов — рече Вивиан. — Е, това е добре.

— Обаче тя почти не се вижда — отбеляза друго момче, изправено с ръце на кръста там, където би трябвало да седи публиката. Проточваше шия, за да види платното, и примижаваше през очилата си към мъждукащата светлинка.

— Няма голяма полза, ако не виждаме Менче-Звънче — заяви момчето, което изпълняваше ролята на капитан Кук. — Изобщо няма да се получи.

— Ще се получи — решително възрази Вивиан. — Разбира се, че ще се получи. Силата на внушението е огромна. Ако всички кажем, че виждаме феята, значи и публиката ще я види.

— Ама ние не я виждаме.

— Така е, но ако кажем, че я виждаме…

— Искаш да излъжем ли?

Вивиан вдигна очи към тавана, търсейки правилните думи, за да им обясни, а децата заспориха помежду си.

— Извинете — обади се Джими от мястото си на прага. Изглежда, никой не го чу, затова той повтори по-силно: — Извинете!

Тогава всички се обърнаха към него. Вивиан рязко си пое въздух, като го видя, после се намръщи. Джими трябваше да признае, че смущението ѝ му достави известно задоволство — показа ѝ, че нещата невинаги се развиват според нейното желание.

— Питах се — каза той — дали не е по-добре да използвате фотографски прожектор. Прилича на фенерче, но е по-мощен.

Децата са си деца, никое не реагира с подозрение и дори с изненада, когато при тях на тавана се появи непознат и се включи в разговора им. Вместо това се възцари мълчание, докато всички обмисляха предложението му, после се разнесе тих шепот, докато го обсъждаха, и накрая едно от момченцата се провикна "Да!" и развълнувано скочи на крака.

— Идеално! — възкликна друго.

— Обаче нямаме — уточни мрачното момченце с очилата.

— Мога да ви намеря — увери ги Джими. — Работя във вестник и там имаме студио, пълно с прожектори.

Децата нададоха още по-възторжени възгласи.

— Ама как ще направим така, че да прилича на фея, да лети и други подобни? — попита същото мрачно момченце, надвиквайки останалите.

Джими пристъпи навътре в стаята. Всички деца се обърнаха с лице към него, а Вивиан го измерваше с гневен поглед, оставила книжката в скута си. Джими не ѝ обърна внимание.

— Мисля, че трябва да светите някъде отвисоко. Да, така ще се получи, а ако се стараете винаги да държите прожектора насочен надолу към сцената, ще се вижда малко светло петно, а не широка ивица светлина. Пък ако направите нещо като фуния…

— Ама никой от нас не е достатъчно висок, за да го насочва — отново възрази хлапето с очилата. — Не и оттук. — Сираче или не, Джими започваше да му се дразни.

Вивиан наблюдаваше разговора със строго изражение и мълчаливо приканваше Джими да си припомни какво е обещал, да зареже предложението си и просто да изчезне, но той не можеше да го стори. Представяше си колко страхотно ще изглежда и му хрумваха стотина начини да успеят. Ако издърпаха стълба в ъгъла или пък закрепяха прожектора на дръжката на метла — подсилена някак — и го размахваха като въдица, или пък…

— Аз ще го направя — изтърси той неочаквано. — Аз ще движа прожектора.

— Не! — изправи се Вивиан.

— Да! — провикнаха се децата.

— Не може — изгледа го тя ледено. — Няма да го направите.

— Може! Трябва! — провикнаха се в един глас децата.

В този момент Джими забеляза Нела, седнала на пода. Тя му махна и после се озърна към другите деца с подчертана гордост и чувство за притежание в очите. Как можеше да откаже? Джими разпери длани към Вивиан в жест на несъвсем искрено извинение и после се усмихна широко на децата.

— Решено е, ще участвам. Намерихте си нов изпълнител на Менче-Звънче.

***

После му беше трудно да повярва, но когато Джими предложи да изпълни ролята на Менче-Звънче в болничната пиеса, изобщо не се замисли — нито за миг — за срещата, която трябваше да си уговори с Вивиан Дженкинс. Просто се увлече от великолепното си хрумване да представят феята с фотографски прожектор. Доли нямаше нищо против:

— О, Джими, умнико! — дръпна тя развълнувано от цигарата си. — Знаех си, че ще измислиш нещо.

Джими прие похвалата и я остави да си мисли, че всичко е част от плана му. Напоследък тя беше толкова радостна, че за него беше облекчение да си върне предишната Доли.

— Мисля си за крайбрежието — казваше тя понякога вечер, когато тайно го вмъкваше през килера на госпожа Уайт и двамата лежаха заедно на тясното ѝ, хлътнало в средата легълце. — Само си представи, Джими. Ще остареем заедно сред децата и внуците си, които ни идват на гости с бързите си автомобили, а за нас може да си купим една от онези пейки люлки, какво ще кажеш, прекрасно момче?

Джими казваше да, прекрасно. После отново я целуваше по голата шия, разсмиваше я и благодареше на бог за тази нова близост помежду им и за топлотата, която споделяха. Да, той искаше онова, което тя му описваше, искаше го толкова силно, че чак го болеше. Ако на нея ѝ беше приятно, че с Вивиан репетират заедно и се сближават, той с радост щеше да изпълни тази нейна мечта Прекрасно съзнаваше обаче, че действителността е съвсем различна. През следващите няколко седмици, когато се явяваше на всяка насрочена репетиция, за която смогнеше, Джими се смайваше от враждебността на Вивиан. Не можеше да повярва че е същата жена, с която се бе запознал в столовата онази вечер, когато тя бе видяла неговата снимка на Нела и му беше разказала за работата си в болницата, а сега се държеше така, сякаш за нея е унизително да си размени с него повече от няколко думи Джими изобщо не се съмняваше, че стига да може, тя би го пренебрегнала напълно. Беше очаквал известна студенина — Дол го беше предупредила колко жестока може да бъде Вивиан Дженкинс, когато се настрои против някого, — обаче го учуди колко лична беше ненавистта ѝ. Двамата почти не се познаваха, освен това тя нямаше откъде да заподозре за връзката му с Доли.

Един ден се смееха на нещо забавно, което някое от децата беше направило, и Джими погледна през рамото си, както правят възрастните помежду си просто за да споделят мига. Вивиан усети погледа му и го улови, но щом го видя да се усмихва, нейното радостно изражение помръкна. Враждебността на Вивиан постави Джими натясно. В някои отношения го устройваше да бъде ненавиждан — мисълта за изнудването не му се нравеше, но той приемаше плана по-леко и го оправдаваше до известна степен, когато Вивиан се държеше с него като с нищожество. Само че без да спечели доверието, ако не и обичта ѝ, планът им нямаше да проработи.

Затова Джими продължи да се старае. Прогони от мислите си враждебността на Вивиан, нелоялността ѝ към Дол, начина, по който беше отхвърлила бляскавото му момиче и я беше унижила и се застави да мисли най-вече за поведението ѝ към сираците в болницата. За начина, по който тя създаваше цял един свят, в който децата да потънат, след като прекрачат прага, да оставят истинските си проблеми долу, в спалните и в отделенията на болницата. Как само всички я гледаха запленени след края на репетицията, докато им съчиняваше истории за тунели през центъра на земята, за тъмни вълшебни потоци без дъно и за светлинки под водата, които караха децата да се скупчват по-наблизо…

Репетициите продължиха и накрая Джими започна да усеща, че антипатията на Вивиан Дженкинс отслабва, че тя вече не го мрази толкова, колкото в началото. Продължаваше да не разговаря с него и да регистрира присъствието му само с бегло кимане, но понякога Джими я улавяше да го гледа, когато си мисли, че той не забелязва, и му се стори, че изражението ѝ не е гневно, а по-скоро замислено и дори заинтригувано. Сигурно затова той сбърка. Беше започнал да долавя растяща… е, не точно топлота, но все по-силно размразяване на отношенията им, и един ден към края на април, когато хлапетата изтичаха да обядват и двамата с Вивиан останаха да прибират кораба, той я попита дали има свои деца.

Въпросът му целеше да подхване лековат разговор, обаче цялото тяло на Вивиан видимо се скова и Джими тутакси схвана, че е допуснал грешка — макар и да не разбра точно каква — и че е твърде късно да си вземе думите назад.

— Не. — Думата прозвуча остро като камъче в обувката. Тя се прокашля. — Не мога да имам деца.

В този момент на Джими му се прииска в земните недра да зейне дълбок тунел и той да полети и да пропадне в него. Промърмори някакво извинение, което предизвика леко кимване от страна на Вивиан, после тя привърши с опаковането на платното в излезе от тавана, затваряйки укорително вратата зад себе си.

Джими се почувства като некадърен шут. Не че беше забрави каква е истинската му цел — оставаше си непроменен фактът коя е тя и какво е сторила, — но просто не обичаше да засяга хората, както беше наранил нея. Измъчено си спомни как тя се скова и започна да превърта случилото се в мислите си, обвинявайки се за отвратителното си поведение. Същата нощ, докато фотографираше последните разрушения от бомбардировките и насочваше фотоапарата си към редиците на бездомните и лишените, част от мислите му се въртяха около възможността да ѝ се реваншира.

***

На следващия ден отиде в болницата рано и я изчака на отсрещната страна на улицата, пушейки нервно. Би седнал на стълбите отпред, обаче му се струваше, че ако го види там, Вивиан просто ще се обърне и ще поеме в обратната посока.

Когато тя се зададе забързано по улицата, Джими цигарата си и се запъти да я пресрещне. Подаде и една снимка.

— Какво е това? — попита тя.

— Нищо особено — отговори той, наблюдавайки я как върти снимката в ръце. — Направих я за теб… снощи. Напомни ми за твоя разказ, за реката със светлинките на дъното и за хората… за семейството от другата страна на воала.

Тя се вгледа в снимката.

Беше я направил на разсъмване — парченцата стъкло сред руините блещукаха и искряха на слънчевата светлина, а зад димната завеса се очертаваха силуетите на едно семейство, току-що излязло от бомбоубежището, спасило живота им. Джими не отиде да си легне, след като направи снимката, а се запъти към редакцията, за да я прояви за Вивиан.

Тя не каза нищо, но съдейки по изражението ѝ, всеки момент щеше да се разплаче.

— Чувствам се ужасно — призна той.

Вивиан го погледна.

— Заради онова, което казах вчера. Ти се разстрои. Извинявай.

— Не би могъл да знаеш — успокои го тя и внимателно прибра снимката в чантата си.

— Все пак…

— Не би могъл да знаеш. — И после тя почти се усмихна или поне на него така му се стори, но не беше сигурен, защото Вивиан бързо се обърна към вратата и влезе.

***

Репетицията през онзи ден беше една от последните преди представлението. Децата се изсипаха в стаята и я изпълниха със светлина и глъчка, а после се разнесе звънецът за обяд и те изчезнаха вихрено, както се бяха появили. Джими донякъде се изкушаваше да тръгне с тях, за да избегне неловкото общуване насаме с Вивиан, обаче щеше да се намрази за слабостта си, ако го направи, затова остана да ѝ помогне да разглобят кораба.

Усещаше погледа ѝ върху себе си, докато трупаше столовете, но не я погледна — не знаеше какво ще прочете по лицето ѝ, а не желаеше да се почувства по-зле, отколкото вече се чувстваше. Когато Вивиан заговори, гласът ѝ прозвуча различно:

— Защо беше в столовата онази вечер, Джими Меткалф?

Сега вече Джими я погледна — тя беше съсредоточила вниманието си над декорите, които рисуваше с палми и пясък за пиесата. Пълното му име прозвуча странно официално и, кой знае защо, по гръбнака му плъзна съвсем не неприятна тръпка. не можеше да ѝ каже за Доли, съзнаваше го, обаче Джими не беше лъжец.

— Имах среща с един човек — отвърна.

Вивиан го погледна и по устните ѝ плъзна съвсем лека усмивка.

Джими така и не се беше научил кога е моментът да си замълчи:

— Трябваше да се срещнем другаде, обаче вместо това се видяхме в столовата.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо променихте плановете си?

— Не знам. Просто реших, че така трябва.

Вивиан все още го изучаваше с поглед, изражението ѝ остана непроницаемо, а после тя насочи вниманието си към палмовото листо, което рисуваше:

— Радвам се — каза леко напрегнато с ясния си глас. — Радвам се, че го направи.

***

През онзи ден нещата се промениха. Не заради онова, което тя му каза, макар да беше много мило, а заради необяснимото усещане на Джими, когато срещна погледа на Вивиан, усещане за връзка помежду им, което впоследствие го връхлиташе винаги, когато си спомняше разговора им. Не си размениха повече от десетина думи, пък и те не бяха особено важни, но цялата случка беше натоварена със смисъл. Джими го долови още на момента, почувства го и по-късно, когато Доли настоя да ѝ докладва за напредъка на мисията през този ден и той разказа всяка подробност, но премълча тази част. Знаеше, че Доли ще се зарадва, че би го разтълкувала като доказателство, че той все повече печели доверието на Вивиан. Но Джими не ѝ каза. Разговорът с Вивиан си беше негов, възприемаше го като личен пробив, а не по начина, по който би желала Доли. Не желаеше да го споделя, не искаше да го развали.

На следващия ден Джими влезе в болницата с необичайно въодушевление. Но когато отвори вратата и поднесе на Майра един превъзходен зрял портокал (понеже тя имаше рожден ден, научи, че Вивиан я няма.

— Не е добре. Сутринта звънна да каже, че не може да стане от леглото. Помоли ти да поемеш репетицията.

— Ще се заема — отвърна Джими и изведнъж се запита отсъствието на Вивиан не се дължи на случилото се помежду им, дали тя не съжалява, че е свалила гарда. Сведе намръщено поглед, после вдигна очи към Майра под перчема си. — Болна, значи.

— Изобщо не звучеше добре, горкичката. Ама не се натъжавай толкова, тя ще се оправи. Винаги се оправя. — Майра вдигна портокала: — Ще ѝ запазя половината. Дай ѝ я на следваща репетиция.

Само че Вивиан не дойде и на следващата репетиция.

— Още е на легло — осведоми го Майра, когато Джими се появи на вратата по-късно през седмицата. — И така е най-добре.

— Сериозно ли е?

— Надали. Просто има лош късмет, клетата, но скоро ще си стъпи на краката — никога не е оставяла децата за толкова дълго.

— Случвало ли се е и преди?

Майра се усмихна, но някак сдържано, сякаш проумя нещо и я обзе нежна грижовност.

— На всеки се случва да се разболее, господин Меткалф. Госпожа Дженкинс си има своите трудности, но нима не важи за всички ни? — Поколеба се, а когато заговори отново, гласът и звучеше тихо, но категорично: — Чуй ме, скъпи Джими, виждам колко си загрижен за нея и това е много мило от твоя страна. Бог ми е свидетел, тя е ангел — прави страшно много за децата тук. Обаче съм сигурна, че няма повод за тревога и че съпругът ѝ добре се грижи за нея — усмихна му се жената майчински. — А сега престани да мислиш за нея.

Джими я увери, че ще го стори, и се запъти нагоре по стълбите, но съветът на Майра го озадачи. Вивиан не беше добре, така че какво по-естествено от това да си мисли за нея. Тогава защо Майра толкова настояваше той да престане да мисли за нея? Пък и как натъртено изрече "съпругът ѝ". Такова предупреждение беше по-подходящо за доктор Томалин, който беше хвърлил око на чужда жена…

***

Джими нямаше текста на пиесата, но се постара репетицията да мине добре. Децата не лудуваха, всяко си изпълняваше ролята, рядко спореха и всичко вървеше по вода. Дори се чувстваше донякъде доволен от себе си, докато не приключиха с прибирането на декорите и всички не се скупчиха около неговата обърната щайга с молба да им разкаже приказка. Джими отговори, че не знае приказки, обаче децата не му повярваха, той направи несполучлив опит да разкаже приказката на Вивиан и после си спомни — точно навреме, за да избегне бунта — историята за "Славеева звезда". Децата го слушаха притихнали и Джими осъзна с неподозирана яснота колко много общо има между него и пациентите в болницата на доктор Томалин.

В оживлението забрави забележката на Майра и едва когато сбогуваше с децата и се отправяше надолу по стълбите, се замисли как да я убеди, че си въобразява разни неща, и дали изобщо е необходимо да го прави. Във фоайето се приближи към бюрото ѝ, но преди да смогне да изрече и дума — успокоителна или не, — Майра рече:

— Ето те и теб, Джими. Доктор Томалин иска да те поздрави — със същото благоговение, с което би му съобщила, че кралят се е отбил следобед и е изразил интерес да се види с него. Посегна да махне мъхче от яката му.

Джими изчака, усещайки надигащата се горчилка в гърлото си, старо познато усещане, което го спохождаше като малък, когато си представяше, че се изправя пред мъжа, отмъкнал майка му. Минутите му се сториха безкрайни, докато най-сетне вратата се отвори и отвътре се показа достопочтен господин. Враждебността на Джими се изпари и той страшно се обърка. Мъжът срещу него беше белокос, спретнато подстриган и носеше очила с дебели лупи, освен това беше най-малко на осемдесет години.

— Така, значи, вие сте Джими Меткалф — каза възрастният лекар със сълзящи светлосини очи, докато протягаше ръка да се здрависа с Джими. — Надявам се, че сте добре.

— Да, господине, благодаря, много съм добре — отвърна непохватно Джими, мъчейки се да схване смисъла на всичко това.

Възрастта не този мъж не изключваше вероятността той да има любовна връзка с Вивиан Дженкинс, не съвсем, но все пак…

— Държат ви изкъсо, допускам — продължи лекарят —, нашата Майра и госпожа Дженкинс. Младата Вивиан е внучка на мой приятел, сигурно знаете.

— Не знаех.

— Така ли? Е, вече знаете.

Джими кимна и се опита да се усмихне.

— Както и да е. Вършите чудесна работа, като помагате на децата. Много мило. Много съм ви задължен. — С тези думи той кимна отривисто и се оттегли в кабинета си, като накуцваше леко.

— Харесва те — осведоми го Майра, когато вратата се затвори.

Джими се замисли усилено, докато се опитваше да отдели подозренията си от онова, което знаеше със сигурност.

— Наистина ли?

— О, да!

— Как разбра?

— Забелязва, че съществуваш. Почти не обръща внимание на възрастните. Предпочита децата, открай време си е такъв.

— Отдавна ли го познаваш?

— Работя за него вече трийсет години — изпъчи се тя гордо и оправи кръстчето си в острото деколте на блузата. — От мен да го знаеш, не търпи много възрастни в болницата — увери тя Джими и го изгледа над половинките стъкла на очилата си. — Само с теб съм го виждала да полага някакво усилие.

— Освен с Вивиан, разбира се — опита се да налучка Джими. Майра със сигурност можеше да обясни нещата. — По-точно госпожа Дженкинс.

— О, да — завъртя ръка Майра, — разбира се. Обаче нея я познава от дете, така че не е същото. Като дядо ѝ е. Всъщност съм сигурна, че на нея трябва да благодариш за вниманието, което докторът ти оказа току-що. Сигурно те е похвалила. — Майра се овладя и завърши: — Както и да е, това е чудесно. А сега… не трябва ли да отиваш да снимате за утрешния брой на вестника?

Джими шеговито ѝ отдаде чест, с което предизвика усмивката ѝ, после си тръгна.

На път към къщи главата му гъмжеше от объркани мисли.

Доли грешеше — колкото и сигурна да беше, всъщност бъркаше. Вивиан и доктор Томалин нямаха любовна връзка — старецът ѝ беше като дядо. А тя — поклати глава Джими, ужасен от мислите си, от осъдителното си мнение за нея, не беше прелюбодейка, а просто жена, почтена жена при това, която отделяше от времето си, за да дари с малко щастие неколцина сирачета, изгубили всичко.

Може и да беше необичайно, след като цялата му силна убеденост се бе оказала заблуда, обаче Джими се почувства странно лек. Нямаше търпение да каже на Дол — вече нямаше нужда да изпълняват плана си, защото Вивиан не беше виновна.

— Само дето се държа гадно с мен — отговори Доли, когато ѝ го каза. — Обаче това явно вече няма значение, след като толкова сте се сприятелили.