Пазителка на тайните

ВТОРА ЧАСТ

ДОЛИ

11

Лондон, декември 1940 г.

— Много натискаш, глупаво момиче. Много натискаш, по дяволите! — Старицата шумно стовари дръжката на бастуна си отстрани. — да ти напомням ли, че съм дама, а не работен кон, който се нуждае от нова подкова?

Доли се усмихна мило и се отдръпна малко по-назад на леглото. На по-сигурно място. Много неща не харесваше особено в работата си, но ако я попитаха, нямаше да се замисли дълго, преди да отговори, че най-неприятното ѝ задължение като компаньонка на лейди Гуендолин Колдикот беше поддържането на ноктите на краката на старата дама. Ежеседмичната задача изваждаше на повърхността най-лошите черти и на двете, но беше необходима злина, поради което Доли се справяше със задачата, без да се оплаква. (В конкретния момент; по-късно, докато седеше в дневната с Кити и другите, се оплакваше с такива разточителни подробности, че те я умоляваха да спре, смеейки се през сълзи.)

— Ето — каза тя, пъхна пилата в калъфчето и потри напрашените си пръсти. — Идеално.

— Хммм. — Лейди Гуендолин оправи тюрбана си с длан и ръсна пепел от клюмналата си цигара, която беше забравила, че държи. Плъзна поглед по дължина на носа си към безбрежния пурпурен океан на облеченото си с шифон тяло, когато Доли повдигна за оглед двете мънички лакирани стъпала. — Май върши работа — заключи дамата и после започна да мърмори, че нищо не е като в доброто старо време, когато човек винаги имал на разположение истинска прислужница.

Доли си лепна бодра усмивка и отиде да вземе вестниците. Беше напуснала Ковънтри преди малко повече от две години, а втората година се очертаваше много по-добра от първата. Беше толкова неопитна, когато пристигна — Джими ѝ помогна да си намери стая (в по-хубава част на града от неговата, каза той с усмивка) и работа като продавачка на рокли, а после започна войната и той изчезна. "Хората искат истории от фронтовата линия — каза ѝ Джими точно преди да отпътува за Франция, докато седяха заедно до Сърпънтайн, той пускаше корабчета, а тя пушеше мрачно. — Някой трябва да им ги разказва". Най-близкият досег на Доли с блясъка през тази първа година беше случайната ѝ среща от време на време с някоя добре облечена жена, която минаваше покрай "Джон Луис" на път за Бонд Стрийт, и ококорените очи на съквартирантките ѝ в пансиона на госпожа Уайт, когато се събираха в салона след вечеря и умоляваха Доли да им разкаже отново как е крещял баща ѝ, когато заминавала от къщи, и как я заплашвал повече да не е стъпила в дома му. Тя се чувстваше интересна и вълнуваща, докато описваше как затворила вратата зад гърба си, как преметнала шала си през рамо и поела решително към гарата, без дори да се обърне да погледне родния си дом. Обаче по-късно, в тясното легълце в тясната си тъмна стаичка я побиваха студени тръпки при този спомен.

Вече всичко се бе променило и работата ѝ като продавачка в "Джон Луис" също беше пропаднала. (Вследствие на глупава смесица от причини — какво беше виновна Доли, че някои хора не ценят честността и не са способни да приемат неизменния факт, че късите поли не отиват на всеки!) На помощ ѝ се притече д-р Руфъс, бащата на Кейтлин. Когато научи за случилото се, той спомена, че негов познат търси компаньонка за леля си.

— Страхотна стара дама — каза ѝ той на обяд в "Савой". Водеше Доли да я "почерпи" всеки месец, когато идваше в Лондон, обикновено докато съпругата му пазаруваше заедно с Кейтлин. — Доста ексцентрична, струва ми се, самотна. Така и не се съвзела след смъртта на сестра си. Ти разбираш ли се с възрастни хора?

— Да — отвърна Доли, насочила вниманието си предимно към своя коктейл с шампанско. За пръв път пиеше такъв и малко ѝ се зави свят, макар и по неочаквано прелестен начин. — Така ми се струва. Защо не?

Това беше достатъчно за лъчезарния господин Руфъс. Той ѝ написа препоръка и ходатайства за нея пред приятеля си, дори предложи да я закара на интервюто. Племенникът предпочитал да затвори семейната къща през войната, обясни д-р Руфъс, докато пътуваха към Кенсингтън, обаче леля му му попречила. Упоритата възрастна дама (наистина да се възхити човек на духа ѝ, отбеляза той) отказала да замине с племенника си на сигурно място в имението им в провинцията, заинатила се и заплашила да повика адвоката си, ако той не я остави на мира.

Доли беше чувала историята много мъти през десетте месеца, откакто работеше за лейди Гуендолин. Възрастната жена, която с особено удоволствие си припомняше оскърбленията, нанесени ѝ от други хора, твърдеше, че онази "невестулка" племенникът ѝ се опитал да я накара да замине "против волята ми", обаче тя настояла да остане "в единственото място, където съм била щастлива. Тук сме отрасли, Хени-Пени и аз. Ще трябва да ме изкарат в ковчег, ако искат да ме преместят. Заявявам, че ще намеря начин да се върна в Перегрин дори тогава, ако той дръзне да го заграби". Доли, от своя страна, адски се радваше на позицията на лейди Гуендолин, защото тъкмо инатливостта ѝ да остане бе станала причина Доли да заживее в прекрасната къща на Кампдън Гроув.

О, къщата наистина беше прекрасна. Фасадата на номер седем беше класическа: три етажа, един приземен етаж, бяла гипсова мазилка с черни акценти, разположена малко по-навътре на тротоара, зад малка градина, обаче вътрешността беше върховна. На всяка стена имаше тапети "Уилям Морис", превъзходни мебели, покрити с божествени напластявания на поколения, лавици, стенещи под невероятната тежест на редки кристали, сребро и порцелан. Беше в ярък контраст с пансиона на госпожа Уайт в Рилингтън Плейс, където Доли даваше половината си надница като продавачка за привилегията да спи в някогашен килер, който сякаш винаги миришеше на яхния с телешко. Още откакто прекрачи прага на лейди Гуендолин, Доли знаеше, че каквото и да ѝ струва, каквито и жертви да се наложи да прави, трябва да намери начин да заживее между тези стени.

И успя. Само лейди Гуендолин беше мухата в меда: д-р Руфъс с право я нарече ексцентрична, обаче забрави да спомене, че тази жена почти три десетилетия се пържи в горчилката на самотата. Резултатите бяха донякъде плашещи и през първите шест месеца Доли беше убедена, че работодателката ѝ всеки момент ще я продаде на "Б. Кенън", за да я направят на лепило. Вече се ориентираше по-добре: понякога лейди Гуендолин беше рязка, обаче тя си беше такава. Неотдавна за голямо свое задоволство Доли беше установила, че рязкостта на възрастната дама прикрива искрена привързаност към компаньонката ѝ.

— Да прегледаме ли заглавията? — бодро предложи Доли и отново кацна на края на леглото.

— Както искаш — сви раменете си като гумени лейди Гуендолин и плесна едната си влажна лапа над другата върху коремчето си. — И в двата случая ми е все едно.

Доли разгърна последния брой на списание "Лейди" и го разлисти до светските страници. Прокашля се, възприе уместно благоговеен тон и започна да чете събитията от живота на хора, които звучаха като фантазия. Доли не знаеше, че съществува такъв свят. Е, беше виждала величествените къщи в покрайнините на Ковънтри и понякога беше чувала баща си да говори важно-важно за специална поръчка за някое от по-издигнатите семейства, обаче историите, разказани от лейди Гуендолин (когато беше в настроение), за приключенията, които бяха преживели двете със сестра ѝ Пенелъпи — как безделничели в кафене "Роял", как известно време живели заедно в Блумсбъри и позирали на някакъв скулптор, влюбен и в двете, — е, това бе по-силно дори от най-дръзките полети на въображението на Доли, а то беше голяма работа.

Докато Доли четеше за каймака на съвременното общество, лейди Гуендолин, облегната престорено на сатенените си възглавници, се преструваше на незаинтересована, но попиваше всяка дума. Винаги беше едно и също — беше толкова любопитна, че не успяваше да се сдържа дълго.

— О, боже, положението на лорд и лейди Хорскит никак не е розово.

— Развод, нали? — изсумтяваше възрастната жена.

— Чете се между редовете. Тя пак се среща с онзи, другия — художника.

— Нищо чудно. Тази жена е напълно лишена от дискретност, ръководи се единствено от отблъскващите си… — горната устна на лейди Гуендолин се набърчи, когато тя ядно назова причината — …страсти. (Обаче го произнесе с широко и дълго "а", шикозно произношение, което Доли искаше да поупражнява насаме.) Точно като майка си.

— Коя беше тя?

Лейди Гуендолин завъртя очи към медальона на тавана от Бордо.

— Ама сериозно, Лайънъл Руфъс изобщо не спомена, че си толкова глупава. Може и да не одобрявам напълно умните жени, но със сигурност няма да търпя някоя глупачка. Ти глупачка ли си, госпожице Смитам?

— Съвсем не, лейди Гуендолин.

— Хммм — изсумтя старицата с тон, който подсказваше, че още не е отсъдила окончателно. — Майката на лейди Хорскит, лейди Прудънс Дайър, беше абсолютна досадница, която ни отегчаваше до смърт с агитациите си за правото на жените да гласуват. Хени-Пени адски смешно я имитираше — беше много забавна, когато е в настроение. Както се случва обикновено, лейди Прудънс подлагаше на огромно изпитание търпението на хората, докато накрая никой в обществото вече не издържаше и минутка повече в компанията ѝ — може да си себична, груба, дръзка или злобна, но никога, ама никога, не бъди отегчителна, Дороти. След известно време тя изненадващо изчезна.

— Изчезна ли?

Лейди Гуендолин лениво махна с китка и посипа пепел от цигарата си като вълшебен прашец.

— Качила се на кораб за Индия, Танзания, Нова Зеландия… бог знае закъде. — Устата ѝ се изви като рибешка муцуна и тя сякаш започна да предъвква нещо. Човек трудно можеше да познае дали е парченце от обяда ѝ, заседнало между зъбите, или е сочна порция тайна информация. Докато накрая добави с лукава усмивка: — Божичко, едно птиченце ми каза, че заживяла с един местен тип в някакво ужасно място, наречено Занзибар.

— Наистина ли?

— Съвсем. — Лейди Гуендолин дръпна толкова категорично от цигарата си, че очите ѝ се превърнаха в две мънички цепки. За жена, която не си беше показвала носа от будоара цели трийсет години след смъртта на сестра си, тя наистина беше адски добре осведомена. Малко бяха хората от страниците на "Лейди", които тя не познаваше, и притежаваше удивителното умение да ги принуждава да постъпват точно както тя иска. Ами че дори Кейтлин Руфъс се омъжи за съпруга си, защото лейди Гуендолин постанови така — възрастен мъж, скучноват, но невъобразимо богат. На свой ред Кейтлин се превърна в непоносима скука, часове наред се оплакваше колко неприятно било най-накрая да се ожениш ("О, адски е хубаво, Дол") и да се сдобиеш със свой дом, точно както най-хубавите тапети са изчезнали от магазините. Доли беше виждала въпросния съпруг един-два пъти и светкавично стигна до извода, че трябва да има и по-хубави начини да се сдобиваш с красиви вещи от брака с мъж, който смята, че играта на вист и едно бързо опипване в прислужницата зад завесите на трапезарията е адски хубав спорт.

Лейди Гуендолин нетърпеливо махна на Доли да продължава и тя тутакси се подчини.

— О, вижте само — една по-весела новина. Лорд Дъмфи се е сгодил за почитаемата Ема Хейстингс.

— Няма нищо весело в един годеж.

— Разбира се, че не, лейди Гуендолин. — Винаги трябваше да се стъпва на пръсти около тази тема.

— Много е хубаво глуповатото момиче да се прикачи към каручката на някой мъж, но се смятай за предупредена, Дороти, мъжете си падат по развлеченията и обичат да докопат най-голямата награда. Обаче щом го направят, край с всички забавления и игри. Неговите игри и нейните забавления. — Завъртя китка: — Хайде, прочети ми останалото. Какво пише?

— В събота вечерта ще има празненство, за да отбележат годежа.

Новината предизвика смътно заинтересовано сумтене.

— В къщата на Дъмфи ли? Огромно място — с Хени-Пени ходихме веднъж на някакъв голям бал… Накрая хората си събуваха обувките и танцуваха във фонтана… Допускам, че тържеството наистина ще бъде в къщата на Дъмфи, нали?

— Не — прегледа обявата Доли, — изглежда, че не. Ще приемат гости само с покани в Клуб 400.

Докато лейди Гуендолин поде свадлива тирада срещу пошлостта на такива места — "Нощни клубове!", — Доли се отнесе мислено. Беше ходила в Клуб 400 само веднъж, с Кити и с нейни приятели войници. Дълбоко в подземията на сградата в съседство на някогашния театър "Алхамбра" на Лестър Скуеър, тъмен, съкровен и тъмночервен, докъдето ти поглед стига: коприната по стените, тапицираните с плюш пейки с единичните потрепващи свещи, плюшените завеси, които плисваха като вино към алените килими.

Имаше музика и смях, и келнери навсякъде, двойките мечтателно се поклащаха на малкия затъмнен дансинг. А когато един войник, погълнал твърде много уиски и с доста неловка издутина в панталона, се притисна към нея и ѝ прошепна какво би искал да правят насаме, Доли тайничко надникна над рамото му и видя цяла върволица бляскави млади създания — по-добре облечени, по-красиви, просто "по-" от останалите посетители на клуба — да влизат зад червен кордон, където ги посрещна нисичък мъж с дълги черни мустаци. "Луиджи Роси — авторитетно кимна Кити, докато пиеха по един джин с лимон преди лягане под кухненската маса в Кампдън Гроув. — Не знаеше ли? Той ръководи цялото заведение.")

— Стига ми толкова — заяви лейди Гуендолин и смачка фаса си в отворената кутийка с мазило за мазоли върху масичката до нея. — Изморена съм и не ми е добре — нуждая се от нещо сладичко. О, опасявам се, че няма дълго да бъда на този свят. Снощи почти не съм мигнала заради този шум, ужасен шум.

— Горката лейди Гуендолин — възкликна Доли, избута списание "Лейди" настрани и измъкна отнякъде плика с бонбоните на благородната дама. ^_ Виновен е онзи противен господин Хитлер, бомбардировачите му наистина са…

— Нямах предвид бомбардировачите, глупаво момиче, имах предвид тях. Другите, с техния пъклен… — потръпна тя театрално и тембърът на гласа ѝ се снижи — …кикот.

— А! Тях ли! — възкликна Доли.

— Ужасни момичета — заяви лейди Гуендолин, която още не беше виждала нито едно такова момиче. — Работят в офисите, машинописки по министерствата — сигурно са бързи. Ама какво си въобразяват онези от министерството? Съзнавам, че трябва да ги настанят някъде, но тук? В красивата ми къща? Перегрин не е на себе си — какви писма ми пише само! Не може да понесе мисълта, че такива същества живеят сред ценното му наследство! — Недоволството на племенника ѝ за малко да извика усмивка на устните ѝ, обаче дълбочината на присъщата ѝ горчивина бързо я овладя. Лейди Гуендолин се пресегна и стисна китката на Доли. — Нали не приемат мъже в къщата ми, Дороти?

— О, не, лейди Гуендолин, знаят какво е мнението ви по въпроса, специално се постарах.

— Защото няма да го допусна. Никакъв разврат под моя покрив.

Доли кимна сериозно. Знаеше, че това е основната причина за рязкото поведение на господарката ѝ. Д-р Руфъс ѝ беше обяснил всичко за сестрата на лейди Гуендолин, Пенелъпи. Двете били неразделни като млади, така ѝ каза, много си приличали по външност и маниери и мнозина ги смятали за близначки, макар да имали осемнайсет месеца разлика. Ходели на танци, на уикенди по имения в провинцията, винаги заедно — обаче след това Пенелъпи извършила престъпление, което сестра ѝ така и не ѝ простила. "Влюбила се и се омъжила — каза д-р Руфъс и дръпна от пурата си със задоволството на разказвач, който е стигнал кулминацията на разказа си. — Принцесата съкрушила сърцето на сестра си."

— Стига, стига — успокоително повтори Дороти. — Няма да се стигне дотам, лейди Гуендолин. Няма да усетите кога ще свърши войната и всички ще се върнат, откъдето са дошли.

Доли нямаше представа дали е вярно — самата тя се надяваше да не е: голямата къща беше много тиха нощем, а Кити и останалите бяха забавни, — обаче какво друго да каже, след като възрастната дама е толкова напрегната. Клетата, сигурно е ужасно да изгубиш сродната си душа. Доли не можеше да си представи да живее без своята.

Лейди Гуендолин отново се отпусна на възглавниците. Филипиката ѝ против нощните клубове и техните недостатъци, представите на развихреното и въображение за вавилонското поведение вътре в тях, спомените за сестра ѝ и заплахата от разврат под покрива на въпросните клубове — всичко това вземаше своята дан. Тя беше много изморена и измъчена, смачкана като цепелина, спуснал се над Нотинг Хил онзи ден.

— Хайде, лейди Гуендолин — подкани я Доли, — вижте какви прекрасни бонбони лакта съм намерила. Лапнете един и легнете да си починете, съгласна ли сте?

— Ами добре — промърмори тя, — обаче само около час, Дороти. Не ме оставяй да спя след три, не искам да пропусна играта ни на карти.

— Дори не си го помисляйте — отвърна Дороти и пъхна бонбона през стиснатите устни на господарката си.

Докато старицата неистово го смучеше, Доли отиде до прозореца и дръпна плътно черните завеси за затъмнението. Докато развързваше връзките на пердетата, вниманието ѝ привлече къщата отсреща и сърцето ѝ подскочи от онова, което видя.

Вивиан отново беше там. Седеше на бюрото си зад хиксовете от тиксо на прозореца, неподвижна като статуя, с изключение на пръстите на едната ръка, с които въртеше края на дългия си перлен наниз. Доли ѝ махна настойчиво, очаквайки другата жена да я забележи и да ѝ махне в отговор, обаче тя не го направи, беше потънала в мислите си.

— Дороти?

Дороти примигна. Вивиан (пишеше се като Вивиан Лий, какъв късмет) със сигурност беше най-красивата жена, която Доли беше виждала. Лицето ѝ беше сърцевидно, имаше тъмнокестенява коса на лъскави викториански букли, и сочни извити устни с яркочервено червило. Очите ѝ бяха раздалечени и подчертани от драматично извити вежди като на Рита Хейуърд или на Джийн Тиърни, обаче красотата ѝ се дължеше на нещо повече от това. Не на хубавите поли и блузи, които носеше, а на начина, по който ги носеше — нехайно, с лекота, на перления наниз, свободно провиснал на шията ѝ; на кафявото бентли, което тя караше, преди да го предаде като ботуши, за да го направят на линейка. Дължеше се на трагичната ѝ история, която Доли научи оттук-оттам — Вивиан беше осиротяла като малка, беше отгледана от чичо си, а после се бе омъжила за богат писател на име Хенри Дженкинс, който заемаше важен пост в Министерството на информацията.

— Дороти? Ела да ми нагласиш завивките и ми донеси маската за спане.

В друг случай Доли би изпитвала известна завист, ако жена с такова описание живее толкова наблизо, обаче с Вивиан беше различно. През целия си живот Доли копнееше за приятелка като нея. За някой, който истински да я разбира (не като скучната Кейтлин или глупавата лекомислена Кити), а жена, с която да може да върви подръка по Бонд Стрийт, елегантна и жизнерадостна, а хората да се обръщат да ги гледат, да шушукат, закрили уста с ръка, за тъмните дългокраки красавици, за безгрижния им чар. И ето че сега най-сетне беше открила Вивиан. Още от първия път, когато се разминаха на Гроув, очите им се срещнаха и двете се спогледаха с онази усмивка — потайна, многозначителна, съучастническа, — им стана ясно, че са от една мая и им е предопределено да станат най-добри приятелки.

— Дороти!

Доли се стресна и се извърна от прозореца. Лейди Гуендолин беше успяла да се превърне в безобразна бъркотия от пурпурен шифон и възглавници с патешки пух и се чумереше червенобуза по средата.

— Никъде не намирам маската си за сън.

— Сега, сега — отговори Доли и отново погледна към Вивиан, преди да дръпне плътните черни завеси. — да я потърсим заедно.

След кратко, но успешно търсене маската беше открита — сплескана и топла под внушителното ляво бедро на лейди Гуендолин. Доли свали сребристия тюрбан и го постави върху мраморния бюст на скрина, после нахлузи маската на главата на господарката си.

— Внимателно — сряза я лейди Гуендолин, — ще ме задушиш, ако я притискаш толкова към носа ми.

— Мили боже, не бихме искали да стане така, нали? — възкликна Доли.

— Хммм. — Възрастната жена наклони глава колкото може по-назад към възглавниците и лицето ѝ сякаш заплува над нея като остров насред море от гънки кожа. — Седемдесет и пет години, всичките дълги, и какво ми е останало? Изоставена съм от най-скъпите си хора, а най-близката ми компаньонка е момиче, на което плащам за усилието.

— Стига, стига — успокои я Доли, като че ли старицата е сръдливо дете, — какви са тези приказки за усилие? Знаете, че се грижа за вас, лейди Гуендолин. Знаете, че бих го правила, дори да не ми плащахте и едно пени.

— Да, да промърмори възрастната дама, — да не говорим повече за това.

Дороти придърпа одеялата на лейди Гуендолин хубавичко нагоре. Старицата намести пластовете кожа на брадичката си над ръба на сатенената панделка и каза:

— Знаеш ли какво трябва да направя?

— Какво, лейди Гуендолин?

— Трябва да завещая всичко на теб. Така ще дам урок на онзи интригант, племенника си. Какъвто бащата, такъв и синът — наумил си е да ме обере до шушка. Решила съм да звънна на адвоката и да го направя официално.

Какво да каже човек на такъв коментар! Естествено Доли беше във възторг, че лейди Гуендолин я цени толкова, но би било адски недодялано, ако си позволи да изглежда доволна. Преливаща от гордост и радост, Доли се извърна и се зае да оправя тюрбана на възрастната дама.

* * *

Всъщност д-р Руфъс пръв запозна Дороти с намерението на лейди Гуендолин. Преди няколко седмици двамата по традиция обядваха заедно и след като добре си поговориха за социалния живот на Доли ("Имаш ли приятели, Дороти? Сигурно десетки млади мъже търчат подир момиче като теб? Моят съвет? Потърси си по-възрастен кандидат, мъж с професия, някой, който може да ти осигури всичко, което заслужаваш."), той я разпита за живота на Кампдън Гроув. Когато му отвърна, че според нея всичко върви добре, д-р Руфъс завъртя уискито си в чашата така, че кубчетата лед издрънчаха, и ѝ намигна.

— Повече от добре, съдейки по нещата, които чувам. Миналата седмица получих писмо от стария Перегрин Улзли. Пишеше, че леля му толкова се привързала към "моето момиче", както се бе изразил, че се тревожел за наследството си. Много ми се сърди, че съм те свързал с леля му.

После доктор Руфъс се засмя, обаче Доли успя само да се усмихне замислено. До края на деня и през цялата следваща седмица продължи да размишлява над думите му.

Работата беше там, че Доли бе казала на д-р Руфъс истината. След доста колебливо начало лейди Гуендолин, всеизвестна (и то не само според самата нея) с презрителното си отношение към всички други човешки същества, се беше привързала към младата си компаньонка. И толкова по-добре. Жалко, че Доли беше принудена да плаща толкова висока цена за привързаността на старицата.

Телефонното обаждане дойде през ноември, готвачката вдигна и повика Дороти, защото търсеха нея. Сега споменът предизвикваше болка, но тогава толкова се беше зарадвала, че я търсят по телефона в тази величествена къща, че забърза надолу по стълбите, грабна слушалката и каза с най-важния си тон:

— Ало? Дороти Смитам на телефона.

И тогава чу госпожа Потър, приятелката на майка ѝ от Ковънтри, която изкрещя новината за близките ѝ: "Всички са мъртви. Запалителна бомба, не са имали време да отидат в убежището".

В този миг у Доли зейна празнина: като че ли коремът ѝ провисна и на негово място се настани въртящо се кълбо от ужас, загуба и страх. Тя изпусна слушалката на телефона и просто си стоеше там, в огромния вестибюл на Кампдън Гроув номер седем, чувствайки се все по-мъничка и сама, застрашена от каприза на следващия повей на вятъра. Всички части на Доли, спомените ѝ за различни мигове от живота, сякаш се превърнаха в колода карти, които се разлетяха с вече избледнели изображения. Готвачката веднага ѝ се притече на помощ и каза "Добро утро", а на Доли ѝ идеше да кресне, че утрото изобщо не е добро, че всичко се е променило, нима глупавото момиче не знаеше? Но тя наистина не знаеше. Затова Доли ѝ се усмихна, отговори "Добро утро" и се качи горе, където лейди Гуендолин неистово дрънчеше със сребърното си звънче и се мяташе изтормозено, търсейки очилата си.

Отначало Доли не каза на никого нито дума за семейството си, дори на Джими, който беше научил, разбира се, и отчаяно се бе втурнал да я утешава. Когато го увери, че е добре, че бушува война и всеки претърпява загуби, той прие реакцията ѝ за смелост, но не на смелостта се дължеше спокойствието на Доли. Чувствата ѝ бяха толкова сложни, спомените ѝ как бе заминала от къщи — толкова пресни, че ѝ се струваше по-уместно изобщо да не говори, понеже се боеше какво може да каже и как може да се почувства.

Не беше виждала и двамата си родители, откакто беше пристигнала в Лондон: баща ѝ беше забранил да се свързва с тях, освен ако не е, за да им съобщи, че смята "да започне да се държи прилично", обаче майка ѝ тайно ѝ пишеше писма — чести, макар и не сърдечни, — като в последното намекваше за пътуване до Лондон, за да види с очите си "разкошната къща и благородната дама, за които толкова често пишеш". Ала вече бе твърде късно. Майка ѝ никога нямаше да се срещне с лейди Гуендолин, нито щеше да прекрачи прага на Кампдън Гроув номер седем, нито щеше да види с очите си огромния житейски успех, който Доли беше постигнала.

Що се отнася до клетия Кътбърт, на Доли просто ѝ беше непоносимо да мисли за него. Помнеше и неговото последно писмо: как ѝ описваше в огромни подробности бомбоубежището "Андерсън", което си построили в задната градина, снимките на самолети "Спитфайър" и "Хърикейн", които събрал, за да го украси отвътре, и как смятал да постъпи с германските пилоти, които плени. Беше толкова горд и заблуден, толкова развълнуван за своето участие във войната, толкова пълен и тромав, толкова щастливо момченце, а вече го нямаше. Скръбта, която връхлетя Доли, самотното чувство, че вече е сираче, бяха толкова огромни, че тя не виждаше друг начин, освен да се посвети на работата си за лейди Гуендолин и да не продумва нито дума по въпроса.

Докато един ден старицата не започна да дърдори за прелестния си глас като млада и Доли си спомни за майка си, за синята кутия, която тя криеше в гаража, под помпата за гуми на татко, пълна с провалени спомени и мечти, и просто избухна в сълзи, приседнала в края на леглото на старицата с пила за нокти в ръка.

— Какво има? — попита лейди Гуендолин, а малката ѝ уста зина толкова шокирано, колкото и ако Доли се беше съблякла и беше затанцувала из стаята.

Спипана в един от редките случаи, когато е неподготвена, Доли разказа на лейди Гуендолин всичко. За майка си и баща си, и Кътбърт, какви са, какви неща са говорели, как са я подлудявали, как майка ѝ се опитвала да реши и да приглажда косата ѝ, а Доли се съпротивлявала, за почивките им на море, за крикета и магарето. Накрая Доли разказа как изхвърчала, напускайки дома си, и дори не спряла когато я повикала майка ѝ — Джанис Смитам, която по-скоро би гладувала, отколкото да повиши глас, че да я чуят съседите, — и изтичала навън, размахвайки книгата която купила на Дороти като прощален подарък.

— Хммм — изсумтя ленди Гуендолин след края на разказа на Доли. — Боли, разбира се, но не си първата, която губи семейството си.

— Знам — пое си дълбоко дъх Доли. Стаята сякаш ехтеше от звука на гласа ѝ отпреди малко и тя се запита дали ще бъде уволнена. Лейди Гуендолин не обичаше емоционалните изблици (освен ако не бяха нейните собствени).

— Когато ми отнеха Хени-Пени, имах чувството, че ще умра.

Доли кимна, все още в очакване на гилотината.

— Но ти си млада, ще го преодолееш. Виж нея, в къщата отсреща.

Вярно беше — животът на Вивиан накрая се бе изпълнил с цветя и рози, обаче между двете имаше някои подчертани разлики.

— Тя е имала богат чичо, който я е прибрал — тихо отвърна Доли. — Тя е богата наследница, омъжена за прочут писател. А аз съм… — прехапа тя долната си устна, за да не се разплаче отново. — Аз съм…

— Е, не си съвсем сама, нали, глупаво момиче?

Лейди Гуендолин протегна торбичката с бонбони и за пръв път предложи на Доли. Отне ѝ известно време да разбере жеста на старицата, но когато го проумя, Доли колебливо бръкна и измъкна един червено-зелен бонбон. Подържа го между пръстите си, усещайки, че се топи в топлата ѝ длан.

— Имам вас — успя да прошепне Дороти сериозно.

Лейди Гуендолин изсумтя и отмести поглед.

— И аз имам теб, струва ми се — отвърна тя с изтънял от внезапния прилив на чувства глас.

* * *

Доли се прибра в стаята си и добави най-новия брой на списание "Лейди" към останалите от купчината. По-късно щеше да го разгледа внимателно и да залепи най-хубавите снимки в своята книга с идеи, обаче в момента имаше да върши по-важни неща.

Застана на четири крака и измъкна изпод леглото си банана, който криеше, откакто продавачът на зеленчуци господин Хоскинс го беше "намерил" за нея под тезгяха във вторник. Тананикайки си, тя се измъкна през вратата и пое надолу по коридора. Строго погледнато, нямаше никаква нужда да се прокрадва така: Кити и другите тракаха на машините си в Министерството на войната, готвачката все още висеше на опашката пред месарницата, въоръжена с цяла камара купони и отвратително настроение, а лейди Гуендолин хъркаше блажено в леглото, обаче беше много по-забавно да се прокрадва, отколкото просто да излезе. Особено когато я очакваше цял възхитителен час свобода.

Хукна нагоре по стълбите, измъкна ключето, което си беше направила, и влезе в гардеробната на лейди Гуендолин. Не в тесния дрешник, от който Доли всяка сутрин избираше някой свободен пеньоар, за да загърне телесата на знатната дама, не, не там. Гардеробната беше величествено помещение, в което имаше безчет рокли, обувки, наметки и шапки, каквито Доли рядко виждаше извън светските страници на списанията. Коприни и кожи висяха една до друга в големи открити гардероби, а изработени по поръчка сатенени обувчици бяха красиво подредени по солидните рафтове. Кръглите кутии за шапки, върху които гордо се мъдреха имената на шапкари от Мейфеър — "Скиапарели", "Коко Шанел", "Роуз Валоа", — се извисяваха към тавана като колони, толкова високи, че беше поставена изящна бяла стълба, за да осигури достъп.

В еркера на прозореца с богато надиплените плюшени завеси до килима (вече неизменно дръпнати заради германските самолети) върху маса със струговани крака имаше овално огледало, комплект сребърни четки и многобройни снимки в красиви рамки. На всяка снимка се виждаха две млади жени, Пенелъпи и Гуендолин, като повечето бяха официални портрети с изписано в курсив име на ателието в долния ъгъл, но имаше и такива, направени непринудено на някое светско парти, удостоено с присъствието на двете дами. Една от снимките особено силно привличаше вниманието на Доли всеки път. На нея двете сестри Колдикот бяха по-големи — поне на трийсет и пет — и бяха снимани от Сесил Бийтън на величествено спираловидно стълбище. Лейди Гуендолин стоеше, отпуснала едната си ръка ниско на хълбока, вперила поглед право в обектива, а сестра ѝ гледаше нещо (или някого) извън кадъра. Снимката беше направена на партито, на което Пенелъпи се беше влюбила, в нощта, когато светът на сестра ѝ беше рухнал.

Горката лейди Гуендолин, нямаше откъде да знае, че през онази нощ животът ѝ ще се промени. Изглеждаше неописуемо красива: направо не бе възможно да повярва човек, че възрастната жена долу някога е била толкова млада и толкова поразителна. (Вероятно като всички млади хора Доли нито за секунда не си представяше същата съдба да застигне и нея.) Ето колко тежко, помисли си тя тъжно, може да се отразят на човек загубата и предателството, как го тровят не само отвътре, но и отвън. Сатенената вечерна рокля, с която беше облечена лейди Гуендолин на снимката, беше тъмна и лъскава, веревно скроена, така че меко прилепваше към извивките на тялото ѝ. Доли претърси гардеробите, докато я намери, окачена на закачалка сред много други и с огромно удоволствие установи, че е тъмночервена — несъмнено най-великолепният цвят.

Това беше първата рокля на лейди Гуендолин, която пробваше, но определено не беше последната. Не, преди да пристигнат Кити и другите, когато нощите на Кампдън Гроув си бяха само нейни и можеше да прави каквото си поиска, Доли прекарваше много време тук горе, запречила бравата с един стол, събличаше се по бельо и започваше да се издокарва. Понякога сядаше и на масичката със струговани крака, обсипваше с облаци пудра разголеното си деколте, преглеждаше чекмеджетата с диамантени обеци и решеше косата си с четката от глиганска четина — какво не би дала да има такава четка и собственото ѝ име да е написано на гръбчето.

Днес обаче не разполагаше с много време. Доли седна с кръстосани крака на плюшеното канапе под полилея и обели банана си. Затвори очи, отхапа първата си хапка и въздъхна с върховна наслада — вярно беше, забраненият (или поне трудно достъпният заради купонната система) плод беше най-сладък. Тя изяде целия банан, наслаждавайки се на всяка хапка, после внимателно остави обелката до себе си на канапето. Приятно заситена, Доли изтри ръце и се залови за работа. Беше дала обещание на Вивиан и възнамеряваше да го изпълни.

Коленичила до редиците поклащащи се дрехи, тя измъкна кутията за шапки от мястото, където я беше скрила. Зае се предишния ден, като пъхна закачливата кадифена шапка при някаква друга, а в празната кутия навря купчинката дрехи, която събираше оттогава. Доли не можеше да си представи, че прави подобно нещо дори за собствената си майка, ако нещата се бяха стекли различно. Доброволческият женски отряд, към който неотдавна се беше присъединила, събираше излишни дрехи, които да бъдат преправени и оползотворени, и Доли нямаше търпение да даде своя принос. Всъщност копнееше да ги смае с приноса си и същевременно да помогне на Вивиан, която организираше кампанията.

По време на последната среща се проведе разпалена дискусия за нещата, които бяха нужни сега, след зачестяването на въздушните нападения — превръзки, играчки за бездомните деца, болнични пижами за войниците, — и Доли беше дарила цяла камара ненужни дрехи, които да бъдат нарязани и използвани според нуждите. Всъщност, докато възрастните жени се чепкаха коя е по-добра шивачка и по чий модел да изработват парцалените кукли, Доли и Вивиан (понякога им се струваше, че само те двете са на възраст под сто години!) се спогледаха развеселени и тихомълком продължиха да си вършат работата, като приглушено си искаха една от друга конец или парче плат и се опитваха да не обръщат внимание на квакането край тях.

Прекрасно беше да прекарват времето заедно по този начин и тъкмо това бе една от причините Доли да се присъедини към доброволческия отряд (това и надеждата, че така е по-малко вероятно службата по труда да я разпредели в нещо ужасно като производството на муниции). Предвид прилепчивостта на лейди Гуендолин напоследък — тя отказваше да се лиши от присъствието на Доли за повече от една неделя месечно — и натоварения график на Вивиан като безукорна съпруга и доброволка, двете просто не биха могли да се виждат иначе.

Доли работеше бързо и ефективно — разглеждаше една доста скучновата блуза, опитвайки се да реши дали етикетчето на "Диор" отвътре да я избави от прераждане като ленти за превръзки, когато някакво трополене долу я стресна. Вратата силно се затръшна, последвана от крясъците на готвачката към момичето, което идваше един следобед седмично да помага с чистенето. Доли погледна към часовника на стената — беше почти три, време да разбуди спящата мечка. Затвори кутията за шапки и я скри дълбоко в дрешника, приглади полата си и се приготви за поредния следобед в игра на карти.

* * *

— Още едно писмо от твоя Джими — каза Кити и махна на Доли, когато тя влезе вечерта в дневната. Кити седеше с кръстосани крака на шезлонга, а до нея Бети и Сюзан разглеждаха стар брой на "Вог". Бяха изнесли рояла преди месеци за ужас на готвачката, затова четвъртото момиче, Луиза, само по бельо, изпълняваше поредица от доста смущаващи упражнения върху бесарабския килим.

Доли си запали цигара и пъхна крака под себе си на старото кожено кресло. Другите винаги оставяха величественото кресло за Доли. Никой не го изрече гласно, обаче работата ѝ като компаньонка на лейди Гуендолин ѝ осигуряваше определен статут в неголямото домакинство. Макар че тя живееше на Кампдън Гроув номер седем само месец-два по-дълго от тях, момичетата винаги се обръщаха за съвет към Доли, задаваха ѝ всякакви въпроси за ежедневието на къщата и питаха за позволение да разгледат детската, стаите на прислугата или кухнята. Отначало цялата история развеселяваше Доли, но сега не се сещаше защо — струваше ѝ се, че е напълно основателно момичетата да се държат така.

Разкъса плика, стиснала цигара между устните си. Писмото беше кратко, написано, както обясняваше текстът, докато Джими седял като сардела в претъпкан военен влак, и Доли набързо прегледа нечетливия почерк, за да отсее важното: снимал пораженията от войната на север, но щял да се върне в Лондон за няколко дни и нямал търпение да я види. Дали ще е свободна в събота вечер? На Доли ѝ идеше да се разписка от радост.

— Като доволна котарана си — отбеляза Кити. — Хайде, разкажи ни какво ти пише.

Доли продължи да стои, извърнала поглед. В писмото нямаше нищо пикантно, но нямаше да навреди, ако другите си го помислят, особено Кити, която винаги разказваше сензационни подробности за най-новото си завоевание.

— Лично е — пророни Дороти най-сетне и добави умерено потайна усмивка.

— Развали ни удоволствието — нацупи се Кити. — Как може да пазиш пилот от Военновъздушните сили само за себе си! Кога ще ни запознаеш, между другото?

— Да — заприглася ѝ и Луиза, вдигнала ръце на хълбоците си и приведена от кръста. — Доведи го някоя вечер, за да се уверим, че е подходящ за нашата Дол.

Доли огледа разлюлелия се бюст на Луиза, докато тя въртеше бедра. Не помнеше как точно момичетата бяха останали с впечатлението, че Джими е пилот от ВВС — объркване отпреди много месеци, защото идеята бе хрумнала на Доли тогава. Тя не им разясни истината, а сега вече ѝ се струваше прекалено късно.

— Съжалявам, момичета — каза Доли и сгъна писмото. — В момента той е много зает — лети на тайни мисии, занимава се с военни дела, така че не мога да се впускам в подробности. Но дори да не беше така, знаете правилата.

— О, хайде стига — възропта Кити, старата никога няма да узнае. Не е слизала долу, откакто конските карети излязоха на мода, а надали някоя от нас ще ѝ каже.

— Тя знае повече, отколкото си мислите — увери ги Доли. — Освен това разчита на мен, аз съм най-близкият ѝ човек. Ще ме уволни, ако заподозре, че се срещам с мъж.

— Че какво толкова лошо има? — възкликна Кити. — Ще дойдеш да работиш при нас. Една усмивка, и шефът тутакси ще те назначи. Пада си малко развратник, но е адски забавен, като му свикнеш с номерата.

— Ами да — потвърдиха Бети и Сюзан, които притежаваха странната способност винаги да са в унисон. Вдигнаха поглед от списанието си. — Ела да работиш при нас.

— И да се лиша от всекидневното конско? Съмнявам се.

Кити се засмя.

— Ти си луда, Дол. Луда или смела, не съм сигурна кое от двете.

Доли сви рамене — със сигурност нямаше да обсъжда причините да остане на тази работа с клюкарка като Кити.

Вместо това се пресегна към книгата си. Лежеше на страничната масичка, където я беше оставила предишната вечер. Беше нова книга, първата, която притежаваше (освен непрочетената "Наръчникът на госпожа Бийтън за управление на домакинството", която майка ѝ толкова обнадеждено беше пъхнала в ръцете ѝ). Беше отишла на Чаринг Крос Роуд специално в една от почивните си недели и я беше купила от един продавач там.

— "Неохотната муза" — надвеси се Кити да прочете заглавието на корицата. — Не си ли я чела вече?

— Два пъти всъщност.

— Толкова ли е хубава?

— Много.

Кити сбърчи красивото си носле.

— Не си падам много по четенето.

— Така ли? — Обикновено Доли също, обаче нямаше нужда Кити да го знае.

— Хенри Дженкинс? Името ми се струва познато… О, не, не е ли онзи тип от отсрещната къща?

Доли махна неопределено с цигарата си:

— Живее някъде наблизо, струва ми се.

Разбира се, тя беше избрала книгата тъкмо поради тази причина. След като лейди Гуендолин спомена, че Хенри Дженкинс е известен в литературните среди, че художествената му проза съдържа прекалено много фактология ("…един тип, когото мога да назова по име, беше бесен, задето мръсното му бельо е извадено на показ. Заплаши писателя със съд, но умря, преди да се стигне дотам — все му се случваха злощастия, досущ като на баща му. За късмет на Дженкинс…"), любопитството зачовърка Доли. След предпазлив разговор с продавача тя установи, че "Неохотната муза" разказва любовната история на красив писател и много по-младата му съпруга, затова охотно купи книгата с част от безценните си спестявания. След това Доли прекара една приятна седмица, взряна като през шпионка в брака на Хенри Дженкинс и узнавайки всякакви подробности, за които никога не би дръзнала да попита Вивиан направо.

— Адски красив тип — оповести Луиза, излегнала се на килима и извила гръбнак като кобра, примигваща към Доли. — Женен е за онази жена с тъмната коса, която се разхожда изправена като дъска.

— О! — възкликнаха ококорени Бети и Сюзан. — Тя ли!

— Късметлийка — рече Кити. — Човек убивам за такъв съпруг. Виждали ли сте как я гледа? Като че ли е самото съвършенство и той просто не може да повярва на късмета си.

— Нямам нищо против и на мен да ми хвърли някой поглед — обади се Луиза. — Според вас как момиче се запознава с мъж като него?

Доли знаеше отговора — знаеше как Вивиан се е запознала с Хенри, — пишеше го в книгата, обаче не им отговори. Вивиан ѝ беше приятелка. Ушите на Доли пламнаха от възмущение, като си представи, че я обсъждат така, че другите също са я забелязали, че са гадали, чудели са се и са си правели изводи. Сякаш ровеха из нещо, което ѝ принадлежеше, нещо ценно и лично, на което тя много държи, като… ами като в кутия със стари дрехи.

— Чух, че тя не е съвсем добре — обади се Луиза, — затова той никога не откъсва очи от нея.

Кити изсумтя.

— На мен изобщо не ми изглежда болна. Тъкмо обратното. Виждам я да ходи в столовата на доброволческия отряд, когато се прибирам вечер. — Снижи глас и момичетата се скупчиха край нея, за да я чуват. — Защото очите ѝ доста шарели, така се говори.

— Ооо! — изгукаха заедно Бети и Сюзан. — Любовник!

— Не сте ли забелязали колко е предпазлива? — продължи Кити, приковала прехласнатото внимание на другите. — Винаги го посреща издокарана на вратата, когато той се прибира, и го чака с чаша уиски в ръка. Моля ви се! Това не е любов, а гузна съвест. Помнете ми думата — тази жена крие нещо и според мен всички знаем какво.

Доли не издържаше повече. Всъщност изпитваше страстно съгласие с лейди Гуендолин, че колкото по-скоро момичетата напуснат Кампдън Гроув номер седем, толкова по-добре. Наистина бяха простовата пасмина.

— Колко е часът? — шумно затвори тя книгата си. — Отивам да се къпя.

* * *

Доли изчака водата да стигне до тринайсетсантиметровата отметка и завъртя крана със стъпалото си. Пъхна палеца на крака си в чучура, за да не капе. Знаеше, че трябва да повика някой да го оправи, обаче кой беше останал в града? Водопроводчиците бяха твърде заети да гасят пожари и да запушват взривени централни водопроводи, че да обърнат внимание на някакво слабо капене, пък и то в крайна сметка щеше да престане. Облегна тила си на хладния ръб на ваната и се настани така, че ролките и фибите да не се впиват в главата ѝ. Беше привързала всичко нагоре с шал, така че косата ѝ да не се отпусне заради парата — мечти, разбира се, защото Доли не си спомняше кога за последен път от ваната ѝ се вдигаше пара.

Примигна към тавана, когато от радиото долу се разнесе танцова музика. Стаята беше наистина прекрасна, плочки в черно и бяло, многобройни сребристи кранчета и пръчки. Ужасният племенник на лейди Гуендолин, Перегрин, сигурно щеше да се изчерви, ако видеше опънатите напречно въжета с проснати по тях пликчета и сутиени. На Доли ѝ стана доста приятно от тази мисъл.

Пресегна се отстрани на ваната и взе цигарата си с едната ръка и "Неохотната муза" с другата. Държейки и двете високо над водата (не беше трудно, какво са тринайсет сантиметра вода!), разлисти книгата, докато откри търсената сцена. Умният, но нещастен писател Хъмфри беше поканен от някогашния си директор да се върне в училището и да поговори пред момчетата за литература, затова бе излязъл от къщи да се поразходи в притъмнялата градина до мястото, където беше паркирал колата си, и размишляваше за посоката, в която бе поел животът му, за съжаленията си и за "жестокото изминало време", вече бе стигнал езерото на имението и там нещо бе привлякло погледа му:

Хъмфри изключи фенерчето си и остана на място, притихнал и все още в тъмните сенки до дървената съблекалня. В близката просека на брега на езерото от клоните бяха провесени газени лампи и пламъчетата им блещукаха в топлия нощен въздух. Насред тях стоеше девойка на прага на зрелостта. Босонога и облечена само със семпла лятна рокля до коленете. Тъмната ѝ коса се спускаше на вълни по раменете, а лунната светлина, която струеше над цялата сцена, посребряваше профила ѝ. Хъмфри забеляза, че устните ѝ се движат, сякаш момичето тихичко рецитираше стихотворение.

Лицето ѝ беше невероятно — котешки очи, извити вежди, окръглени като за песен устни, — но всъщност го омагьосаха ръцете ѝ. Цялото ѝ тяло беше напълно неподвижно, обаче пръстите ѝ се движеха пред тялото с леките и грациозни движения на човек, който сплита невидими нишки. Хъмфри изобщо нямаше да се учуди, ако тя изпращаше наставления на слънцето и на луната.

Познаваше и други жени, красиви жени, които ласкаеха и съблазняваха, но това момиче беше различно. Във вглъбеността ѝ имаше красота, чистота на целта, която му приличаше на детинска, макар че тя несъмнено беше жена. Беше очарован да се натъкне на нея тук, насред природата, да наблюдава волните движения на тялото ѝ, романтичното ѝ лице.

Хъмфри се показа от тъмните сенки. Момичето го видя, но не се стресна. Усмихна му се, сякаш го очакваше, и направи знак към набразденото от вълни езеро:

— Има нещо вълшебно в плуването на лунна светлина, не мислиш ли?

Беше краят на главата и краят на цигарата ѝ, затова Доли заряза и двете. Водата вече беше изстинала, а тя искаше да се изплакне, преди да се охлади още повече. Обилно насапуниса ръцете си, чудейки се, докато ги изплакваше, дали Джими изпитва това към нея.

Доли излезе от ваната и дръпна една хавлия от полицата. Неочаквано мярна отражението си в огледалото и застина неподвижно, мъчейки се да си представи какво би помислил непознат, ако я види. Кестенява коса, кафяви очи — слава богу, не прекалено сближени, — доста наперено носле. Знаеше, че е хубава, беше го разбрала още единайсетгодишна, когато пощальонът започна да се държи странно, щом я зърнеше на улицата, но дали красотата ѝ беше различна от тази на Вивиан? Дали мъж като Хенри Дженкинс би застинал като омагьосан, за да я наблюдава как шепти на лунна светлина?

Защото Виола беше Вивиан, разбира се. Освен по биографичното сходство, съдеше и по описанието на момичето, застанало на лунна светлина на брега на езерото, по извитите му yстни, котешките очи, начина, по който се взира в нещо или в някого, невидим за околните. Текстът сякаш описваше начина, по който Доли виждаше Вивиан от прозореца на лейди Гуендолин.

Приближи се до огледалото. Чуваше собственото си дишане в притихналата баня. Запита се как ли се чувства Вивиан, като знае, че е омагьосала така човек като Хенри Дженкинс — по-опитен, по-възрастен и с достъп до литературните и изисканите обществени среди. Сигурно се бе почувствала като истинска принцеса, когато той ѝ предложил брак, когато я отскубнал от монотонността на обичайното ѝ съществуване и я отвел в Лондон, където тя разцъфнала и от нецивилизовано момиче се превърнала в красавица с перли и ухаеща на "Шанел", заслепяваща всички, когато двамата подръка посещават най-бляскавите клубове и ресторанти. Тази Вивиан познаваше Доли и подозираше че повече прилича тъкмо на нея.

Чук, чук.

— Има ли живи?

Гласът на Кити от другата страна на вратата на банята свари Доли неподготвена.

— Само минутка — провикна се тя в отговор.

— А, добре, значи си там. Вече се притеснявах да не си се удавила.

— Не съм.

— Ще се бавиш ли много?

— Няма.

— Просто вече е почти девет и половина, Дол, а аз имам среща с доста възхитителен летец в клуб "Карибиан", малко след Бигин Хил. Не ти ли се танцува? Той каза, че ще доведе и неколцина приятели. Един от тях специално попитал за теб.

— Не тази вечер.

— Чу ли, че мъжете са летци. Дол? Храбри и бляскави герои?

— Вече си имам един, забрави ли? Пък и съм на смяна в столовата на доброволческия отряд.

— Е, вдовиците, девствениците и старите моми не могат ли да минат и без теб за една нощ?

Доли не отговори и след няколко минути Кити каза:

— Е, щом не искаш… Луиза изгаря от желание да заеме мястото ти.

Като че ли изобщо би могла, помисли си Доли.

— Приятно прекарване — провикна се тя и изчака стъпките на Кити да се отдалечат.

Едва когато чу другите момичета да слизат по стълбите, развърза възела на шала си и го свали от главата. Знаеше, че по-късно ще трябва пак да си навие косата, но не даваше пет пари. Започна да развива ролките и да ги пуска в празната мивка. Когато махна всички, вчеса косата си с пръсти и я нагласи на меки вълни върху раменете.

Ето така. Извърна глава на едната и на другата страна и зашепна едва чуто (Доли не знаеше стихотворения, но реши, че думите на песента "Шатануга Шу-шу" ще свършат същата работа), вдигна ръце и размърда пръсти пред себе си, сякаш дърпаше невидими нишки. Усмихна се на онова, което видя. Приличаше на Виола от книгата.

12

Следващата седмица, декември 1940 г.

В събота вечерта Джими най-сетне приглаждаше дългата си тъмна коса назад и се мъчеше да укроти по-дългия кичур по средата. Не можеше да спечели битката без помадата "Брулкрийм", обаче този месец не беше успял да спести за нова кутийка. Затова се опитваше да постигне каквото може с вода и малко сладкодумие, обаче резултатите не бяха насърчаващи. Електрическата крушка примигна над него и Джими вдигна поглед нагоре и ѝ се примоли още да не гасне — вече беше откраднал две крушки от салона и сега беше ред на банята. Не му се искаше да се къпе на тъмно. Крушката притъмня и Джими остана в мъжделивата светлина, заслушан в музиката, която се чуваше през пода от радиото в апартамента долу. Когато крушката отново се засили и духът му също се въздигна, Джими си заподсвирква заедно с "В настроение" на Глен Милър.

Вечерният костюм, принадлежал на баща му в дните на "У. Меткалф и синове", беше много по-официален от всички на Джими. Чувстваше се малко глупаво, честно казано — бушуваше война и на него му беше достатъчно неприятно, че не е с униформа, камо ли пък да бъде издокаран като плейбой. Доли му беше поръчала да се облече добре — "Като джентълмен, Джими — беше му писала в писмото си, — като истински джентълмен!", — а в гардероба му нямаше много дрехи, които да отговарят на това изискване. Костюмът беше пристигнал заедно с тях, когато се преместиха от Ковънтри точно преди началото на войната, и беше една от малкото частици от миналото, с които Джими не беше успял да се раздели. И толкова по-добре, както се оказа — Джими знаеше, че не бива да разочарова Доли, когато си е наумила нещо, особено напоследък. През последните няколко седмици, след гибелта на семейството ѝ, се бяха поотчуждили, тя отклоняваше състраданието му, преструваше се на смела, сковаваше се, когато той посегнеше да я прегърне. Не искаше дори да говори за смъртта им, а вместо това насочваше разговора към работодателката си и говореше за старицата много по-възторжено отпреди Разбира се, Джими се радваше, че с намерила човек, който да ѝ помогне да преодолее скръбта, просто му се искаше да беше той.

Поклати глава — как може да е такъв самомнителен негодник, да се самосъжалява, докато Доли се опитва да преодолее огромната си загуба. Беше толкова нетипично за нея да се затваря в себе си и това ужасно плашеше Джими. Имаше чувството, че слънцето се е скрило зад плътни облаци и той вижда колко студено може да стане, ако тя изчезне от живота му. Затова тази вечер беше толкова важна. Писмото, което му беше изпратила, настояването ѝ Джими да се издокара, беше първата проява след бомбардировката в Ковънтри на предишната Доли и той не искаше да рискува пак да я изгуби. Отново насочи вниманието си към костюма. Не можеше да повярва, че му е по мярка — баща му в костюм винаги му се беше струвал като великан. А сега изглеждаше възможно просто да е бил мъж.

Джими седна на протритата покривка пачуърк на тясното си легло и взе чорапите си. На единия имаше дупка, която от седмици отлагаше да закърпи, обаче той завъртя плата настрани, така че дупката да се падне отдолу, и реши, че това ще свърши работа. Размърда пръсти, огледа лъснатите си обувки на пода до него и после погледна часовника си. Оставаше още час до срещата. Беше се приготвил твърде рано. И нищо чудно, Джими беше неспокоен като котка.

Запали цигара и се излегна на леглото, свил едната си ръка под главата. Под него имаше нещо твърдо, той бръкна под възглавницата и извади "За мишките и хората". Книгата беше от библиотеката, същата, която беше заел през лятото на трийсет и осма година, обаче той беше платил глобата, вместо да върне книгата. Романът много му харесваше, но не затова го бе задържал. Джими беше суеверен: книгата беше у него през онзи ден на брега и бе достатъчно само да я погледне, за да съживи най-скъпите си спомени. Освен това се оказа идеално хранилище за най-безценните му притежания. Вътре, където на никого нямаше да му хрумне да я потърси, беше пъхната снимката, която беше направил на Доли на крайморското поле. Джими я измъкна и заглади едното подвито ъгълче. Дръпна от цигарата си и издиша дима, прокарвайки палец по очертанието на косата ѝ, по рамото ѝ, по заоблеността на гърдите ѝ…

— Джими? — баща му ровичкаше из чекмеджето с приборите от другата страна на стената. Джими съзнаваше, че трябва да отиде и да види от какво е решил, че се нуждае. Обаче се поколеба. Докато търсеше, старецът щеше да си има занимание, а опитът на Джими сочеше, че е много по-добре човек да бъде зает с нещо.

Отново насочи вниманието си към снимката, както милион пъти, откакто я бе направил. Познаваше всяка подробност: как тя въртеше косата си на пръста, вирнатата ѝ брадичка, така характерното за Доли предизвикателство в очите, защото тя винаги се правеше на по-храбра отколкото е ("Нещо, което да ти напомня за мен" — ето това му бе казала), сякаш усещаше мириса на сол и слънцето по кожата ѝ, натиска на тялото ѝ под своето, когато я положи назад и я целуна.

— Джими? Не мога да намеря едно нещо. Джими…

Джими въздъхна и се запаси с търпение.

— Добре, татко — провикна се. — Ей сега идвам.

Усмихна се тъжно на снимката — изобщо не му беше удобно да се взира в разголената гръд на момичето си, докато от другата страна на стената баща му има пристъп на тревожност. Джими пъхна снимката обратно между страниците на книгата и се надигна. Обу си обувките и върза връзките, свали цигарата от устните си и огледа стените на тясната си спалня. Не беше преставал да работи от началото на войната и избелелите сиви тапети бяха покрити с част от най-хубавите му снимки, поне от най-любимите му. Имаше и снимки, които беше правил в Дюнкерк — група мъже, които едва се държаха на краката си от умора, един преметнал ръка през раменете на друг, трети с изцапана превръзка на окото, всички пристъпващи безмълвно, забили поглед в земята отпред и замислени само за следващата стъпка; един заспал на брега войник без ботуши, прегърнал мръсната си манерка за вода, за да я брани с цената на живота си; ужасяваща бъркотия от кораби и самолети, които стрелят отгоре, и мъже, които са се добрали дотук, но ще бъдат застреляни във водата, докато се опитват да избягат от отприщилия се същински пъкъл.

Имаше и снимки, които беше правил в Лондон след началото на войната. Джими плъзна очи по поредица от портрети на стената. Изправи се и отиде да ги разгледа по-отблизо. Семейство от Ист Енд, което тегли в ръчна количка жалките остатъци от имуществото си; жена с престилка, която простира на кухненско въже, а четвъртата стена от кухнята ѝ липсва; майката, която чете приказки за лека нощ на шестте си деца в бомбоубежище "Андерсън"; плюшената панда с откъснато от взрива половин краче; жената, седнала на стол, със загърнати с одеяло рамене и бурен пожар зад нея на мястото, където се е намирал домът ѝ, старецът, който търси кучето си сред руините.

Преследваха го. Понякога му се струваше, че краде частица от сърцата им, че отмъква интимен момент за себе си, докато прави снимката, обаче Джими не приемаше размяната лековато, между него и хората, които снимаше, се установяваше връзка. Те го наблюдаваха от стените и той се чувстваше задължен към тях не само защото беше станал свидетел на конкретен миг от техните човешки преживелици, но и заради отговорността да поддържа историите им живи. Джими често чуваше трагичните съобщения по Би Би Си: "Трима пожарникари, петима полицаи и сто петдесет и трима цивилни изгубиха живота си" (толкова ясни и премерени думи, за да опишеш ужаса, който той беше преживял предишната нощ, виждаше същите няколко реда, отпечатани и във вестника, обаче напоследък просто нямаше време за повече, не виждаше смисъл да поднася цветя или да оставя епитафии, защото същото щеше да се случи отново и следващата нощ, и по-следващата. Войната не оставяше възможност за индивидуална скръб и възпоминания, каквито той беше виждал в погребалната агенция на баща си като дете, обаче на Джими му беше приятно да си мисли, че снимките му донякъде имат летописно значение. В деня, когато всичко ще свърши, снимките може би ще оцелеят и бъдещите хора ще кажат: "Ето така е било".

Когато Джими се появи в кухнята, баща му вече седеше на масата, облечен с долнище на пижама и потник. Хранеше канарчето си с трохи от бисквити, които Джими му беше купил евтино.

— Ето, Финчи — нареждаше той, докато пъхаше пръсти през пръчките на клетката, — вземи, Финчи, скъпи мой. Добро момче. — Извърна глава, когато чу Джими зад гърба си. — Здравей! Много си издокаран!

— Не чак толкова, татко.

Баща му го измери с поглед от глава до пети и Джими отправи безмълвна молитва той да не се досети откъде е костюмът. Не че баща му би имал нещо против Джими да го заеме — старецът беше безгранично щедър, — а по-скоро защото това би предизвикало объркани спомени и би го разстроило.

Накрая баща му просто кимна одобрително.

— Изглеждаш добре, Джими — отбеляза той с трепереща от бащинска гордост устна. — Много добре. Караш ме да се гордея наистина.

— Добре, татко, спокойно — нежно отвърна Джими. — Ще се главозамая, ако не внимаваш. И тогава ще бъде истински ужас да се живее с мен.

Баща му продължи да кима и се усмихна едва забележимо.

— Къде ти е ризата, тате? В стаята ти ли? Ще отида да я донеса, за да не настинеш.

Баща му се затътри подире му, но спря насред коридора. Когато Джими се върна от спалнята, старецът още стоеше с въпросително изражение, сякаш се мъчеше да си спомни защо изобщо е станал от мястото си. Джими го прихвана за лакътя и внимателно го поведе обратно към кухнята. Помогна му да си облече ризата и го настани на обичайното място — баща му се объркваше, ако се наложеше да седне другаде.

Чайникът още беше наполовина пълен и Джими то остави на печката, за да заври водата. Истинско облекчение беше, че отново са пуснати газта — основните тръби бяха улучени от бомба преди няколко нощи и бащата на Джими прекара ужасна вечер без своя чай с мляко. Джими старателно сложи листенца в каната и се въздържа да добави още няколко. Запасите в магазина бяха оскъдни и той не можеше да рискува да останат без чай.

— Ще си бъдеш ли у дома за вечеря, Джими?

— Не, татко, тази вечер ще закъснея, забрави ли? Оставил съм ти наденички на печката.

— Хубаво.

— Заешки наденички. Не ми провървя много, обаче съм ти намерил нещо специално за десерт. Няма да повярваш — портокал.

— Портокал ли? — По лицето на стареца пробяга мимолетен спомен. — Веднъж за Коледа ядох портокал, Джими.

— Наистина ли, татко?

— Когато бях още помощник във фирмата. Беше красив голям портокал. Брат ми Стиви ме издебна и го изяде.

Чайникът засвири и Джими наля водата в каната. Баща му тихичко се разплака, както правеше при всяко споменаване на името на Стиви — по-големия си брат, загинал в окопите преди около двайсет и пет години, — обаче Джими се престори, че не забелязва. С течение на времето се бе научил, че скръбните сълзи на баща му пресъхват толкова бързо, колкото бликват, затова е най-добре да продължи да действа ведро.

— Е, този път няма да стане така, татко — каза той. — Този път няма кой да ти изяде портокала.

Наля доста мляко в чашата на баща си. Старецът обичаше чая с много мляко, а, за щастие, имаха предостатъчно благодарение на господин Еванс и на двете кравички, които гледаше в обора до дюкянчето си. Със захарта нещата стояха другояче, обаче Джими сипа мъничко кондензирано мляко вместо подсладител, разбърка и отнесе чашата и чинийката на масата.

— Чуй ме сега, тате, наденичките ще си бъдат топли в тигана, когато ти се прияде, така че няма нужда да включваш печката, разбpa ли? — Баща му се почесваше по главата, забол поглед в покривката. — Нали така, татко?

— Моля?

— Наденичките ти са приготвени, затова не пускай печката.

— Хубаво. — Баща му отпи от чая си.

— Не пускай и чешмата, татко.

— Какво, Джим?

— Аз ще ти помогна да се измиеш, когато се прибера.

Баща му вдигна поглед към Джими, объркан за секунда, после каза:

— Хубаво изглеждаш, момчето ми. Ще излизаш ли някъде?

— Да, татко — въздъхна Джими.

— На някое хубаво място, нали?

— Ще се видя с един човек.

— С някоя дама ли?

Джими не се сдържа и се усмихна на начина, по който се изрази баща му.

— Да, татко, с дама.

— Специална?

— Много.

— Доведи я у дома някой ден. — В очите на баща му се прокрадва искрица от някогашната му бърза и палава мисъл и Джими болезнено закопня за преди, когато той беше дете и баща му се грижеше за него. И тутакси се засрами — за бога, вече беше на двайсет и две, прекалено голям за такива детинщини. Засрами се още повече, когато баща му се усмихна, нетърпеливо, но неуверено, и каза: — Доведи дамата си някоя вечер у дома, Джими. Нека с майка ти да се уверим, че е достойна за нашето момче.

Джими се наведе и целуна баща си по главата. Не си направи труда да му обяснява, че майка му я няма вече, че си е отишла, че ги е изоставила преди десетина години, за да бъде с някакъв тип с хубава кола и голяма къща. И какъв смисъл имаше? Старецът обичаше да си мисли, че тя просто е излязла, за да се нареди на опашка и да напазарува с купоните, така че защо Джими да му обяснява действителното положение? Напоследък животът беше достатъчно суров и без истината да го влошава още повече.

— Да се пазиш, тате — каза Джими. — Ще заключа отвън, но съседката госпожа Хамблин има ключ и ще ти помогне да отидеш в убежището, когато започнат бомбардировките.

— Не се знае, Джими. Вече е шест часът, а германците никакви ги няма. Сигурно тази вечер ще почиват.

— Съмнявам се. Навън луната свети като фенер на ник. Госпожа Хамблин ще дойде да те вземе, когато завие сирената.

Баща му си играеше с крайчеца на клетката на Финчи.

— Разбрахме ли се, татко?

— Да, да. Разбрахме се, Джими. Прекарай си добре и престани да се притесняваш толкова. Старецът ти никъде няма да ходи. Не ме затриха в предишната война, няма да ме затрият и в тази.

Джими се усмихна и преглътна бучката, неизменно заседнала в гърлото му напоследък — обич, примесена с тъга, която не можеше да опише, тъга, дължаща се на нещо много повече, отколкото на болния му баща.

— Така е, татко. Сега си изпий чая и приятно слушане на радиото. Няма да усетиш кога ще се върна.

* * *

Доли крачеше бързо по озарената от луната улица в Бейсуотър. Преди две нощи бомба беше улучила една художествена галерия, пълна с картини и лакове, чийто разсеян собственик не беше взел никакви предпазни мерки, затова още цареше безпорядък: тухли и овъглени парчета дърво, изкъртени врати и прозорци, планини от натрошено стъкло. Доли беше видяла пожара от мястото, на което обичаше да седи понякога на покрива на къщата на номер седем — огромен огън в далечината, страховити и величествени пламъци, от които валма пушек се издигаха в озареното небе.

Насочи затъмненото фенерче към земята, заобиколи един чувал с пясък, едва не изгуби токчето си, а после се наложи да се скрие от прекалено старателен пазач, който наду свирката си и я предупреди да бъде разумна и да се скрие — не виждала ли, че изгрява луна, за каквато бомбардировачите си мечтаят.

Отначало Доли се страхуваше от бомбите като всеки друг, обаче напоследък предпочиташе да стои навън по време на бомбардировките. Когато го спомена пред Джими, той се притесни, че след случилото се със семейството ѝ, тя вероятно се опитва да направи така, че и нея да улучи бомба, но изобщо не беше вярно. Просто имаше нещо адски вълнуващо във всичко това и Доли усещаше любопитна лекота, нещо като въодушевление, докато обикаляше из нощните улици. Не би желала да бъде на друго място освен в Лондон, тук беше животът, тук беше войната, нищо подобно не ѝ се беше случвало преди и надали щеше да ѝ ce случи отново. Не, Доли изобщо не се страхуваше, че може да я уцели бомба — трудно ѝ беше да го обясни, но някак знаеше, че съдбата не ѝ го е отредила.

Вълнуващо беше да си лице в лице с опасността и да установиш, че си безстрашен. Доли сияеше и не беше само тя. Нещо специално беше обхванало града и понякога сякаш всички в Лондон бяха влюбени. Тази вечер обаче нещо повече от обичайното вълнение я тласкаше да пристъпва бързо сред развалините. Строго погледнато, изобщо нямаше нужда да припка — тръгна навреме, след като даде на лейди Гуендолин три чашки шери, предостатъчно, та старата дама да потъне в обятията на блажен сън и да си остане там дори по време на най-шумните бомбардировки, — обаче Доли беше толкова развълнувана от онова, което беше сторила, че ѝ беше физически невъзможно да пристъпва нормално и силата на собствената ѝ дързост я тласкаше неудържимо — можеше да пробяга сто и петдесет километра, без да се задъха.

Обаче не го направи. Трябваше да си пази чорапите, нали? Бяха ѝ последният чифт без бримки, а Доли знаеше от опит, че нищо не може да навреди толкова на найлоновите ти чорапи, колкото остро парче насред руините. Ако скъса този чифт, щеше да се види принудена да си рисува линии отзад на краката с черен молив, както правеше простоватата Кити. Не, много благодаря. Доли не искаше да рискува, затова, когато автобус спря близо до Марбъл Арч, тя се качи.

Отзад имаше съвсем мъничко място за правостоящи и тя го запълни, като се стараеше да не вдишва соления дъх на един помпозен мъж, който изнасяше реч относно порциона на месото и как е най-добре да се сотира дроб. Доли устоя на импулса да го осведоми, че рецептата звучи ужасно зле (ха!) и веднага, щом завиха по Пикадили Съркъс, слезе.

— Приятна вечер, скъпа — провикна се възрастен мъж с униформа на Гражданска защита, докато автобусът се отдалечаваше.

Доли му махна с ръка в отговор. Двама войници в отпуск пееха "Нели Дийн" с пиянски гласове, хванати за ръка, докато се разминаваха с нея, по един от всяка страна, и лекичко я завъртяха. Доли се засмя, докато момчетата я целунаха по бузите, после се провикнаха за довиждане и продължиха веселото си придвижване.

Джими я чакаше на ъгъла на Чаринг Крос Роуд и Лонг Ейкър — Доли го видя на осветения от луната площад точно където ѝ беше казал, че ще бъде, и се закова на място. Нямаше спор, Джими Меткалф беше красив мъж. По-висок, отколкото го помнеше, по-слаб, но със същата сресана назад тъмна коса, и с онези скули, които му придаваха вид, като че ли ей сега ще изръси нещо забавно или умно. Той със сигурност не беше единственият красив мъж, когото беше срещала (във времена като днешните ѝ се струваше граждански дълг да изпърха с мигли на всеки войник в отпуск), обаче у него имаше нещо, някакво загадъчно животинско качество — физическа сила и сила на характера, — от което сърцето на Доли забиваше като обезумяло в гърдите.

Той беше толкова добър човек, толкова честен и почтен, че да бъде с него създаваше у Доли усещането, че е спечелила някакво състезание. И като го видя тази вечер, издокаран с официалния си черен костюм, точно както му беше заръчала, направо ѝ се прииска да се провикне радостно. Наистина му стоеше превъзходно — ако не го познаваше, Доли щеше да го вземе за истински джентълмен. Извади от чантичката си червилото и огледалцето си, наведе се, за да улови малко лунна светлина, и подчерта извитите си като лък устни. Стисна устни като за целувка пред огледалцето, после го затвори.

Погледна към кафявото палто, на което в крайна сметка се беше спряла, питайки се смътно от какво ли са кожената яка и маншетите — предполагаше, че са от норка, но вероятно бяха от лисица. Не беше точно по последна мода — беше демоде най-малко с две десетилетия, — обаче заради войната това не бе толкова съществено. Пък и скъпите дрехи никога не излизат от мода. Така казваше лейди Гуендолин, а тя много разбираше от тези работи. Доли помириса ръкава. Мирисът на нафталин беше страшно силен, когато тя освободи палтото от гардеробната, обаче след това го окачваше на прозореца на банята, докато се къпе. А после го пръскаше с малко парфюм, колкото ѝ се откъснеше от сърцето, и сега положението наистина беше по-добро. Миризмата беше станала почти незабележима, особено на фона на общия мирис на изгоряло в лондонския въздух напоследък. Доли оправи колана, като се постара да скрие дупчицата от молец на кръста и леко се разклати. Беше толкова развълнувана, нервите ѝ бяха изопнати — нямаше търпение Джими да я види. Доли оправи диамантената брошка, която беше забола на меката кожена яка. Изпъна рамене и разроши къдриците, прихванати на тила ѝ. Пое си дълбоко въздух и излезе от сенките — принцеса, наследница, момиче, в чиито нозе лежеше целият свят.

* * *

Навън беше студено и Джими тъкмо си беше запалил цигара, когато я видя. Вгледа се внимателно, за да се увери, че това наистина е Доли: с красиво налто, с тъмни къдрици, лъснали в тъмното с дългокраката походка, съпроводена от увереното потракване на токчетата ѝ по паважа. Беше като видение — толкова красива, толкова свежа, толкова бляскава, че сърцето на Джими се сви. Беше пораснала, откакто я беше видял за последно. И нещо повече, внезапно осъзна той, докато оглеждаше новото ѝ поведение и блясък и неловко се размърда в стария костюм на баща си — беше се отчуждила от него. Джими болезнено усети дистанцията.

Тя пристигна мълчаливо в облак от парфюм. Джими се опита да прояви остроумие, искаше да се държи вежливо, да ѝ каже, че е самото съвършенство, единствената жена на света, която той някога ще обича. Искаше да изрече онова, което веднъж завинаги ще послужи като мост над ужасяващата нова дистанция помежду им, да ѝ разкаже как напредва работата му, колко развълнувано говори редакторът му вечер, когато успяват да спазят срока за печат, за възможностите, които ще се открият пред Джими след края на войната, за това как ще се прочуе със снимките си, за парите, които ще спечели. Обаче красотата ѝ и контрастът между нея и войната с нейната жестокост, милионите нощи, когато беше заспивал, представяйки си съвместното им бъдеще, миналото им в Ковънтри и онзи отдавнашен пикник край морето — всичко това го връхлетя и той не успя да продума. Успя само да се усмихне някак, после, без да му мисли много-много, я сграбчи за косата и я целуна.

* * *

Доли си помисли, че целувката е като стартов пистолет. Почувства я едновременно като успокоение на нервите и като прилив на вълнение за това какво предстои. След като беше формулирала плановете си, те я човъркаха цяла седмица и най-сетне моментът беше настъпил. Доли толкова силно искаше да го впечатли, да му покаже колко е пораснала, каква светска жена е станала, а не ученичката, която беше, когато се запознаха. Даде си кратък миг да се отпусне, да си влезе в ролята, преди да се отдръпне и да го погледне в лицето.

— Здравей — каза тя задъхано, както би изрекла думата Скарлет О'Хара.

— Здравей.

— Много е шик да се видим тук — плъзна тя пръсти по реверите на костюма му. — И виждам, че си облечен много елегантно.

— Какво? — сви рамене той. — Тази стара дрипа ли?

Доли се усмихна, но се постара да не се засмива (той винаги я разсмиваше).

— Е, струва ми се, че трябва да тръгваме — погледна го тя изпод мигли, — Тази вечер ни предстоят много неща, господин Меткалф.

Хвана го подръка и се помъчи да не го дърпа, докато бързо крачат заедно по Чаринг Крос Роуд, за да се присъединят към опашката, която се извиваше пред Клуб 400. Напредваха, докато на изток стреляха оръдия, а прожектори обхождаха небето като многобройни стълби на Яков. Един самолет прелетя над тях, когато бяха стигнали почти до входа, но Доли не му обърна внимание — дори истинско въздушно нападение не можеше да я убеди да се откаже от мястото си на опашката. Стигнаха горния край на стълбите и към тях долетяха музика, разговори и смях а също неистова безсънна енергия, от която на Доли ѝ се зави свят и тя се вкопчи по-силно в ръката на Джими, за да не падне.

— Вътре много ще ти хареса — каза тя. — Тед Хийт и групата му са наистина божествени, а господин Роси, който държи това място, е голям сладур.

— Идвала ли си тук и друг път?

— Разбира се, много пъти. — Детинско преувеличение — беше идвала само веднъж, обаче той беше по-голям от нея, имаше важна работа, свързана с пътуване, срещаше се с всякакви хора, а тя беше още… е, беше си тя и отчаяно копнееше Джими да я помисли за по-изтънчена, отколкото при последната им среща, за по-желана. Доли се засмя и стисна ръката му. — О, не, недей да правиш такава физиономия, Джими. Кити не ме оставя на мира, ако понякога не ѝ правя компания. Знаеш, обичам само теб.

В основата на стълбите минаха покрай гардероба и Доли спря, за да съблече палтото си. Сърцето ѝ биеше като чук, копняла бе за този момент, беше се упражнявала и го беше планирала, а ето че той най-сетне настъпи. Припомни си всички разкази на лейди Гуендолин, за нещата, които с Пени бяха правили заедно, танците, авантюрите, красивите мъже, които ги преследвали из цял Лондон — обърна се с гръб към Джими и пусна палтото си да падне Когато той го улови, Доли направи малък пирует точно както си бе представяла, после зае позата и показа (барабани, дами и господа) Роклята.

Беше червена, лъскава, искряща, рокля, която подчертава всяка извивка на женското тяло, и Джими за малко да изпусне палтото, като я видя. Погледът му се плъзна надолу по фигурата ѝ после отново нагоре, палтото напусна ръката му, замени го някакво билетче, обаче той не разбра как.

— Ти… — поде той. — Доли, изглеждаш… тази рокля е невероятна.

— Моля? — повдигна тя рамо точно както беше направил той навън. — Тази стара дрипа ли? — После му се усмихна широко и отново си стана предишната Доли, когато каза: — Хайде да влизаме. — И той не искаше да бъде никъде другаде.

* * *

Доли огледа пространството зад червения кордон, малкия претъпкан дансинг, масата, която Кити наричаше "Кралската маса", точно до оркестъра. Предполагаше, че тази вечер може да види тук Вивиан. Защото Хенри Дженкинс беше близък с лорд Дъмфи и двамата често се появяваха на снимки в "Лейди", обаче при първия оглед не забеляза познато лице. Нищо, каза си, нощта едва сега започва, семейство Дженкинс може да се появят по-късно. Тя поведе Джими към дъното на залата през нагъсто разположените кръгли маси, покрай хора, които вечеряха, пиеха и танцуваха, докато най-сетне стигнаха до господин Роси и началото на оградена с кордон площ.

— Добър вечер — каза той, като ги видя, притисна длани една в друга и направи лек поклон. — Гости сте на годежа на Дъмфи, нали?

— Какъв чудесен клуб — измърка Доли, без да отговори на въпроса му. — Мина много време, твърде много време… с лорд Сандбрук тъкмо си говорехме, че трябва по-често да идваме в Лондон. — Тя погледна към Джими и му се усмихна насърчително. — Нали, скъпи?

Лицето на Роси едва доловимо се смръщи, докато той се опитваше отчаяно да си спомни кои са, но не за дълго. Дългите дни, прекарани на руля на нощния му клуб го бяха научили да поддържа стабилен курс на кораба на обществото, а пасажерите му — обсипани с ласкателства.

— Скъпа лейди Сандбрук — каза той, пое ръката на Доли и лекичко я целуна, — това място притъмня по време на отсъствието ви, но ето че отново сте тук и светлината грейна. — Сетне отмести вниманието си към Джими: — А, вие, лорд Сандбрук? Надявам се, че сте добре?

Джими не отвърна нищо и Доли притаи дъх — знаеше oтношението му към нейните "игри", както ги наричаше той, и усети как ръката му застина на гърба ѝ в мига, в който тя заговори. Честно казано, несигурността в неговата реакция правеше приключението още по-вълнуващо — докато той не отговори, всичко ѝ изглеждаше уголемено. Доли чуваше туптенето на сърцето си, докато чакаше отговора му, радостен възглас от тълпата, чупенето на стъкло някъде, новата мелодия, която поде оркестърът.

* * *

Дребният италианец, който го нарече с чуждо име, напрегнато очакваше отговор и Джими изведнъж си представи баща си у дома с неговата раирана пижама, стените на апартамента им с потискащите зелени тапети, Финчи в клетката с натрошените бисквити. Усещаше как Доли с поглед го подканва да изиграе ролята си, знаеше, че тя го наблюдава, знаеше и какво иска от него да каже, обаче на Джими му се струваше, че има нещо съкрушително в това да откликне на подобно име. Нещо дълбоко нелоялно към горкия му баща с толкова объркан ум, който очакваше съпругата си, макар че тя нямаше да се върне, двайсет години плачеше за починалия си брат, а когато пристигнаха в тясното апартаментче в Лондон, каза: "Тук е много хубаво, Джими. Чудесно си се справил, момче — майка ти и баща ти ще се пръснат от гордост!".

Стрелна с кос поглед лицето на Доли и видя онова, което идваше — надежда, струяща от всяка нейна черта. Тези нейни игрички, които го подлудяваха, не на последно място, защото все повече и повече подчертаваха разстоянието между онова, което тя искаше от живота, и онова, което той можеше да ѝ осигури. Все пак игричките ѝ бяха безобидни, нали? Никой нямаше да пострада тази вечер, защото Джими Меткалф и Дороти Смитам са минали от другата страна на червения кордон. А тя го искаше толкова силно, беше се постарала толкова много с роклята и всичко останало, беше го накарала да си облече костюм… И очите ѝ, въпреки силната спирала, която си бе сложила, бяха ококорени и изпълнени с очакване като на дете, а той я обичаше толкова много, че нямаше да понесе да развали удоволствието ѝ, не и заради собствената си глупава гордост. Не и заради неопределеното схващане, че е длъжен да се вкопчи в недостатъчно високото си обществено положение, не и когато за пръв път след смъртта на семейството си Доли си беше пак предишната.

— Господин Роси — отвърна Джими с широка усмивка и протегна ръка за здраво ръкостискане с другия мъж, — адски се радвам да се запознаем, старче. — Изрече го с най-превзетия тон, който успя да импровизира. Дано да свършеше работа!

* * *

От другата страна на кордона беше точно толкова прелестно, колкото Доли си беше мечтала. Точно толкова бляскаво, колкото бе отсъдила, че ще бъде, от разказите на лейди Гуендолин. Не че имаше очебийна разлика — и от двете страни на кордона червените килими и копринените тапети по стените си бяха същите, двойките танцуваха, плътно притиснати, келнерите разнасяха храна, напитки и чаши напред-назад, — всъщност не толкова интелигентен наблюдател може би нямаше изобщо да забележи, че има две страни. Обаче Доли знаеше. И беше във възторг, че е от тази страна.

Е, след като се добра до Светия Граал, тя се пообърка относно следващия си ход. И понеже не ѝ хрумна нищо по-добро, Доли си взе чаша шампанско, хвана Джими за ръка и се настани на едно плюшено канапе до стената. Всъщност, честно казано, ѝ стигаше дори само да гледа: неспирната въртележка от пъстри рокли и усмихнати лица я омагьосваше. Мина келнер, който ги попита какво желаят да хапнат. Доли си поръча яйца с бекон и наистина ѝ ги поднесоха, чашата ѝ за шампанско не оставаше празна, а музиката не спираше.

— Прилича на сбъднат сън, нали? — възкликна тя грейнала. — Не са ли прекрасни?

А Джими, който тъкмо палеше клечка кибрит, спря и отвърна неопределено:

— Ами да. — Пусна горящата клечка в сребърен пепелник, дръпна от цигарата си. — Ами ти, Дол? Как е у лейди Гуендолин? Още ли си като в деветте кръга на ада?

— Джими, не бива да говориш така. Знам, че вероятно се оплаквах неоснователно отначало, обаче като я опознаеш, тя се оказва симпатична. Напоследък много разчита на мен, двете доста се сближихме. — Доли се приведе към Джими, за да ѝ запали цигарата. — Племенникът ѝ се тревожи, защото тя ще ми завещае къщата.

— Кой ти го каза?

— Доктор Руфъс.

Джими изсумтя съмнително. Не обичаше Дороти да споменава д-р Руфъс, колкото и да го уверяваше, че докторът е баща на нейна приятелка и твърде стар, че да проявява към нея такъв интерес, Джими само се цупеше и сменяше темата. Сега хвана ръката ѝ през масата.

— А Кити? Тя как е?

— О, ами Кити… — поколеба се Доли и си спомни разговора им за Вивиан и за любовните истории онази вечер. — Тя се бори… Разбира се, така е с момичета като нея.

— С момичета като нея ли? — повтори въпросително Джими.

— Искам да кажа, че за нея ще е по-добре да обръща повече внимание на работата си, отколкото на това, какво се случва по улиците и в нощните клубове. Изглежда, някои хора просто не могат да се надскочат. — Стрелна Джими с поглед. — Според мен Кити няма да ти допадне.

— Така ли?

Доли поклати глава и дръпна от цигарата си.

— Тя е клюкарка и трябва да призная, склонна е към разюзданост.

— Разюзданост ли? — Той се развесели, по устните му заигра усмивка. — Виж ти, виж ти.

Доли обаче говореше сериозно — Кити имаше навика тайно да вкарва приятелите си по мръкнало и мислеше, че Доли не знае. Но всъщност понякога вдигаха такъв шум, че трябваше да си глух, за да не усетиш.

— Ами да, точно така — потвърди Доли.

На масата им в силен свещник гореше една-единствена свещ и Доли я въртеше разсеяно насам-натам. Още не беше разказала на Джими за Вивиан. Не знаеше точно защо, не че той нямаше да одобри Вивиан, съвсем не, а по-скоро, защото инстинктивно ѝ се искаше да запази в тайна напъпилото им приятелство, то да си бъде нещо нейно. Тази вечер обаче, седнала до него и леко замаяна от шампанското, което отпиваше, я обзе желание да му разкаже всичко.

— Не знам дали споменах в писмата си — поде тя внезапно напрегната, — но имам нова приятелка.

— Така ли?

— Да, Вивиан. — Доли трепна щастливо дори само като произнесе името ѝ. — Омъжена е за Хенри Дженкинс, нали се сещаш, писателя. Живеят срещу нас на номер двайсет и пет, и двете доста се сприятелихме.

— Нима? — засмя се той. — Знаеш ли, по силата на странно съвпадение аз току-що прочетох една от книгите му.

Доли можеше да го попита коя, обаче не го направи, защото не го слушаше. В главата ѝ се въртяха всички неща, които искаше да му каже за Вивиан и които бе сдържала в себе си.

— Тя наистина е различна, Джими. Красива е, естествено, но не по обикновения, показен начин, и е много мила, винаги помага в доброволческия отряд — разказах ти за столовата, която сме организирали за войниците, нали? Така си и мислех. Освен това разбира какво преживявам след случилото се със семейството ми в Ковънтри, самата тя е сирак, отгледана е от чичо си след смъртта на родителите си, учила е в страхотно старо училище близо до Оксфорд, построено в семейното имение. Споменах ли, че е богата наследница, че всъщност тя притежава къщата на Кампдън Гроув, а не съпругът ѝ, нейна е… — Доли си пое дъх, но само защото не беше сигурна за подробностите. — Не че тя се хвали, изобщо не е такава.

— Явно е страхотна.

— Така е.

— Искам да се запозная с нея.

— Ами, разбира се — заекна Доли, — скоро. — Дръпна силно от цигарата си и се зачуди защо това предложение някак я уплаши. Запознанството между Вивиан и Джими не фигурираше сред многобройните сценарии за бъдещето, които си бе представяла. Първо, Вивиан беше изключително затворена, и второ… Джими си беше Джими. Беше много сладък, мил и умен, но не беше мъж, когото Вивиан би одобрила като приятел на Доли. Не че Вивиан беше нелюбезна, просто принадлежеше към различна обществена прослойка — и от Доли, и от Джими, обаче сега, когато лейди Гуендолин я беше взела под крилото си, Дороти беше научила достатъчно, за да бъде приета от жена като Вивиан. Не искаше да лъже Джими, обичаше го, но несъмнено щеше да го засегне, ако му каже всичко направо. Пресегна се, постави ръка върху неговата и махна някакво мъхче от позахабения маншет на сакото му. — В момента всички са толкова заети заради войната, нали? Просто моментът не е подходящ за светски прояви.

— Винаги бих могъл…

— Джими, чуй, свирят нашата песен! Искаш ли да танцуваме? Хайде да танцуваме!