Подхлъзването

Глава XIII

Четири дни по-късно си седях в кабинета, като преглеждах сутрешния вестник, преди да тръгна за офиса си, когато Ив влезе с пощата.

Лицето й беше безизразно, когато слагаше писмата на бюрото ми пред мен.

Тя потупа купчинката писма с елегантния си пръст, погледна ме многозначително и излезе, затваряйки вратата след себе си.

Взех писмата и ги прерових. Между тях намерих едно листче на което беше напечатано: „Тя току-що си уреди среща с мисис Хенеси. Петък, 28, девет и тридесет вечерта, за да се срещне със Стовенски, цигуларя.“ Сърцето ми подскочи.

Мисис Хенеси беше най-добрата й приятелка. Една тлъста кокошка, която никога не спираше да говори и която никога не успяваше да каже нещо, което заслужава внимание да се чуе. Дори Вестъл я правеше на пух и прах, когато не беше с нея, но не я пускаше, понеже мисис Хенеси знаеше всички местни клюки — примамка на която Вестъл не можеше да устои.

Вестъл плачеше за Стовенски през цялата изминала седмица. По моите разбирания, той беше още един дългокос измамник, но беше успял да завладее слуха на Литъл Идън чрез серия концерти и сега правеше обиколката си на обществото. Изглеждаше, че мисис Хенеси беше го грабнала, преди Вестъл да може да забие ноктите си в него.

Имах сега цели три дни!

Само за момент усетих студена тръпка да полазва нагоре по гръбнака ми. Докато идеята си оставаше само идея, аз я бях приел без никакви угризение на съвестта. Сега, като разбрах, че трябва да я превърна в действителност, за пръв път започнах да чувствам страх.

Една случайна грешка и бях свършен.

С бележката на Ив си запалих цигара, а пепелта разтрих на прах. След това поставих останалата поща в джоба си и слязох по стъпалата към мястото, където стоеше колата ми.

Ив мина покрай мене на път за оранжерията.

— Четвъртък, в два часа, в колибата на плажа — прошепнах съвсем тихо, когато се разминавахме.

Кимна леко за да ми каже, че е чула и разбрала. Трудностите бяха големи.

Не можеше да става и дума за нощни репетиции. Аз отново спях с Вестъл.

Трябваше да усъвършенстваме плана си след обяд и в част от вечерта на свободния ден на Ив.

В офиса си започнах да диктувам на микрофона известен брой писма, които си бях написал на чернова. След всяко писмо пишех времето, показано от индикатора на магнетофона, като съпоставях номерацията с времето, така че Ив да знае точно, кога идват моите важни думи към Блейкстоун.

Страхувах се да прослушам лентата, за да не би случайно мис Пудчайлд да ме изненада. Но мислех, че резултатът ще бъде този, който желаех.

Имах чувството на припряност. Работехме при затруднения и рисковете бяха големи, но това не ме спираше.

Вече се бях впуснал в този план и нямаше да се върна назад.

Вестъл ми беше казала, че мисис Хенеси я поканила у дома си за среща със Стовенски. Но аз й казах, че Блейкстоун ще дойде у дома да пийнем по едно и да разискваме бизнес. Не мисля, че тя очакваше да отида с нея. След като се увери, че няма да изляза с никоя жена беше доволна от оставането ми у дома.

Отидох в офиса си в четвъртък сутринта и преди излизане за обяд, се обадих на Блейкстоун.

— Ще дойдеш ли в Клифсайд утре вечер, Брайън? Искам да говоря с теб по делови въпроси и мисля, че ще искаш да видиш къщата.

— Ще бъда там.

— Искам да изненадам Вестъл, затова не идвай рано. Ако тя разбере, че ти и аз мътим нещо, ще се върти наоколо докато й кажа, за какво се касае. Бъди в къщи точно в девет и петнадесет.

— О’кей!

Затворих и звъннах на мис Пудчайлд.

— Няма да се върна след обяда — й казах. — Иска ми се да поиграя малко голф.

В Литъл Идън имаше шест игрища за голф и аз се чувствах твърде безопасно, като казах, че ще прекараме следобеда в игра на голф. Ако Вестъл се обади и иска да знае къде съм, едва ли ще започне да проверява всичките шест.

След обяда отидох долу на плажа.

Бараката на Вестъл беше уединена. На три мили наоколо нямаше други постройки. Сега тя ходеше много рядко там, като предпочиташе да плува в басейна, в имението. Имаше много укрития около бараката, където можех да скрия моята кола.

Отключих вратата и отворих прозорците.

Пет минути по-късно пристигна и Ив. Наблюдавах я като паркира колата си извън зрителното поле, а след това премина по пясъка до бараката.

Магнетофона бях поставил на масата, точно както е и сега. Странно е наистина, но нямах никакво желание да я прегърна, когато влезе в бараката.

Погледнахме се. Очите й блестяха зад очилата и лицето й беше бледо.

— По-добре да пристъпим към работа, Ив. Нямаме много време.

Тя постави на масата една дълга шина, направена от тел.

— Не зная дали това ще отговаря на дължината на ръката ти. Направих го през нощта.

— Добро момиче. Аз нямах възможност да опитам сам.

Извадих сакото си и нагласих шината в един от ръкавите. С малко избиване я наместих вътре. Поставих я върху страничната облегалка на един от столовете в бараката.

Двамата минахме зад гърба на бараката, за да видим ефекта. Изглеждаше точно така, както го бях предвидил: ръка на мъж, спокойно и естествено отпусната на стола.

— Това е то — казах аз. — Ако към това фиксираме парченце тел с малка бримка за захващане с ръкава, то ще държи запалена цигара извън полезрението на свидетелите. Те ще виждат дима над стола и илюзията ще бъде пълна.

— Издиктува ли писмата, Чад?

— Ще ги пусна за прослушване. Дай първо да нагласим сценария. Дръпни масата пред стола.

Трябваше да наглася магнетофона, за да получа необходимата сила. След това отидох при Ив до вратата за да чуя целия запис.

Ефектът беше отличен.

Ръката на стола, пушекът от цигарата носещ се към тавана и говорещият глас, създаваха убедително впечатление, че в бараката има трето лице.

Към половината на лентата гласът ми внезапно спря да диктува. Настъпи кратка пауза, след това с леко повишен тон моят глас каза: „Съжалявам, че те задържам и че чакаш, Райън. Към края съм.“

Спогледахме се. Ив беше бяла и трепереше. Сложи ръката си на моето рамо. Опитах да се усмихна насила, но усмивката не излезе. Стояхме един до друг и слушахме така до края на лентата.

— Добре е — Казах аз, като отивах към магнетофона да го изключа. — Не може да се сбърка, Ив, докато действаш правилно. Ще го репетираме докато го научиш наизуст. — Извадих от джоба си копията на всички писма, които бях издиктувал. — Ще трябва да си в състояние да прецениш точно кога идват тези думи към Блейкстоун. Това е ключът на цялата обстановка. Ако тук сбъркаш, провалени сме.

Хванахме се на работа.

След няколко часа тя знаеше записа наизуст.

— Добре, дай сега да направим една репетиция — казах аз. — Този стол е вратата на кабинета. Ти ще се занимаваш с магнетофона. Аз ще съм Харгис.

Репетирахме и репетирахме и репетирахме.

Чак след смрачаване бях удовлетворен.

Планът ми действаше, в това нямаше съмнение. Бях сигурен, че при правилно осветление и съответната постановка и двамата, Харгис и Блейкстоун, ще бъдат готови да се закълнат, че аз не съм напускал кабинета.

Единственото слабо място беше у Ив. Ако тя загуби самообладание, бяхме загубени. Развълнува ли се или сбърка времето на своята реплика, или чрез поведението си направи Харгис и Блейкстоун да се усъмнят, тогава цялото алиби се разпада.

Хванах я и е задържах притисната до мен.

— Мислиш ли, че имаш нерви да издържиш всичко това Ив?

Тя се облегна на мен. Изглеждаше бледа и изтощена.

— Да.

— Животът и на двама ни е в твоите ръце. Разбираш ли го?

Тя кимна и аз можах да почувствам, че започва да трепери.

— Искаш ли още да продължим. Има време за оттегляне. Утре е още твърде далеч от нас.

— Не. Ще го свършим.

— О’кей. Аз трябва да се връщам. Тя играе бридж, но искам да се прибера преди нея. Искаш ли да прегледаш всичко?

— Не сега. Аз… аз не искам да остана сама тук, Чад. Ще го направя в моята стая. Не желая да бъда сама тук.

— О’кей. Хайде да се махаме.

На следния ден, петък, двадесет и осми септември, се върнах от офиса си малко след пет часа. Вестъл беше някъде навън. Имах време да скрия в чекмеджето на бюрото си един работен комбинезон, който бях взел от гаража. Смяната на колелото можеше да се окаже мръсна работа, а аз трябваше да бъда в изряден вид, когато пристигне Блейкстоун.

След това отидох в стаята си и телефонирах на Ив.

— Да?

— Върнах се. Къде е тя?

— Отиде да гледа някакъв филм. Ще се върне в шест часа.

— Ще дойда в твоята стая.

— Моля те, недей.

— Трябва да дойда.

Прекъснах разговора, отидох до моята врата и се уверих, че коридорът е пуст. Излязох бързо, притичах до стаята на Ив и се вмъкнах вътре.

Ив седеше на леглото, магнетофонът беше на нощното шкафче.

Изглеждаше бледа и уплашена.

— За Бога! Изглеждаш, сякаш си видяла призрак.

— Ще се оправя.

— Ще трябва — казах грубо. — Няма да предприема нищо, ако има някакво съмнение. Ив, не разбираш ли, че всичко зависи от твоето самообладание?

Тя кимна.

— Зная. Не се тревожи. Когато дойде времето, ще бъда на линия. Сигурна съм. Гарантирам за себе си.

Запалих цигара и започнах да крача из стаята неспокойно.

— Колата ти долу ли е?

— Взех я веднага след обяда. Намира се на около десет метра зад надписа „карай бавно“, зад големия храсталак.

— Чудесно. — Отидох до прозореца и се вгледах в бързо движещите се облаци. — Май ще вали, Ив!

— Да.

— Дано да не вали. Би било лошо, ако вали когато сменям колелото.

Тя потрепери леко.

— Ще го направим ли ако вали?

— Ще го направя дори да има земетресение.

— А какво ще кажеш за отпечатъците от стъпки, Чад?

— Пътят е много твърд. Теренът е скалист. Не трябва да се безпокоиш за следи — внезапно се сетих за Джо. Имах толкова много неща да върша, че ми бе излязъл от ума. — Забравихме Джо, Ив.

— Погрижила съм се за него — отвърна Ив, без да ме погледне. — Сложих от онова нещо в чая му.

— Господи, бях започнал да мисля, че губиш контрол върху себе си.

Отидох при нея и обвих ръце около талията й.

— Кога ще подейства?

Тя ме бутна назад.

— Не ме докосвай, Чад. Не ми е приятно.

— Добре, добре — казах нетърпеливо. — Кога ще подейства?

— Всеки момент.

Погледнах часовника си. Наближаваше шест.

— Вземи магнетофона от кабинета ми. Подредил съм сценария. Аз ще отида в градината и ще я чакам. Остават ни още три часа и половина и… и двамата ще бъдем свободни, Ив.

— Да.

Тя не ме погледна.

— Ще сляза долу.

Изпитвах огромно желание да я прегърна, да я успокоя, но напрегнатото й изражение ме спря.

— Ще го направим ли, Ив?

— Не ми ли вярваш?

— Разбира се, че ти вярвам. Искам само да ти кажа, че още имаме време да се откажем. Скоро вече ще бъде късно.

— Искаш ли да се оттеглиш?

Мечтаех да сложа ръце на всички тия пара. Мечтаех за женитба с Ив.

— Не.

— Нито пък аз.

— Ще сляза долу.

Вестъл дойде с колата си до гаража няколко минути след шест. Обичаше да кара „Ролса“ и оставаше Джо да се занимава с колата, когато отиваше да пазарува.

Вървяхме един до друг до стъпалата, водещи към терасата. Тежки черни облаци бяха надвиснали над главите ни. Не можех да повярвам, че след три часа ще я убия. Просто ми се виждаше невъзможно.

Тя бърбореше, гледайки нагоре към мен с широка усмивка на тясното си птиче лице, а в очите й блестеше любовта, която питаеше към мен.

— Изглеждаш уморен, мили. Мисля, че трябва да заминем, за да си починеш.

— Добре съм — отвърнах рязко. — Няма защо да се безпокоиш за мен. Не искам да заминаваме точно сега.

— Хайде да поговорим по този въпрос. Ще дойдеш ли да поседнеш с мен, докато се преобличам?

— Трябва да свърша малко работа. Ще дойда след малко. Има някои документи, които искам Блейкстоун да види.

Тя се нацупи.

— Работиш твърде много, Чад, мили.

На най-горното стъпало тя плъзна кокалестите си ръце около врата ми и ме целуна. Почувствах стомаха ми да се обръща, но някак успях да овладея изражението си да не ме издаде.

Влязох в кабинета си и затворих вратата. Ив беше поставила магнитофона на бюрото. Столът беше в правилно положение — с гръб към вратата. Лампата върху масата и лампата която беше върху бюрото бяха запалени. Осветлението беше слабо, успокояващо и прикриващо.

Отидох до прозореца, бутнах завесите настрани и погледнах надолу, към каменистата пътека. Дори и да завали, няма да останат издайнически отпечатъци от краката ми.

Върнах се към стола, отключих горното чекмедже и проверих за работния комбинезон и ръкавиците. Под тях имаше една кесия от чувален плат пълна с пясък. Извадих я и я претеглих на ръката си.

Внезапно ми се повдигна, като я размахвах насам и натам, и с една слаба гримаса бързо я пуснах обратно в чекмеджето. Завъртях ключа.

Всичко беше готово.

Сега трябваше да чакам до девет часа.

Както си стоях и зяпах магнетофона, чух внезапен напор от дъжд срещу прозорците.

Чу се почукване на вратата. Харгис влезе.

— Извинете ме, сър, Джо е зле. Мисля, че мисис Уинтърс искаше колата тази вечер.

— Какво му има?

— Оплаква се от главоболие, сър, и повръща.

— Вероятно е ял нещо, което не му е понесло. Ще кажа на мисис Уинтърс, когато слезе.

— Да, сър.

Той излезе и затвори вратата след себе си.

Стоях на едно място, като бършех потните си ръце и слушах бързите, силни удари на сърцето си.