Подхлъзването

Глава III

Моу Бърджис седеше зад едно очукано писалище с угасена пура между гнилите си зъби и с черна мека шапка на темето си. Той беше дребен човечец, тънък, с нос като рибарска кука и с тен като корем на жаба. Една червенокоска, с бюст на примадона, се отдели от една пишеща машина и ми препречи пътя с бедрата си, за да не ме допусне до Моу.

— Какво искате, — попита тя с глас, не по-звучен от захвърлени по стъпалата надолу празни консервени кутии.

— Идвам при него — казах аз, сочейки към Моу. — Смени сценария, сладурче. Това не е нито времето нито мястото.

Заобиколих я и му се ухилих, а след това му казах кой съм.

— Аз съм наследникът на Ледбийтър. Отговарям за делата на мис Шели.

Той ме огледа, обхвана с поглед якето ми с големите джобове и се наведе напред за да изследва обувките ми.

— Извинете ме, мистър Уинтърс, но вие някак не изглеждате като човек от банката.

— Да оставим всичко това. Купувате ли още номер 334 на „Уестърн Авеню“?

— Да, но онзи Ледбийтър каза, че не е за продаване.

— Същата цена ли давате все още?

— Разбира се.

— Може би аз мога да го уредя, ако червенокоската излезе навън и се полюбува на гледката за пет минути.

Той изглеждаше малко уплашен, след това обърна глава с гримаса към момичето, което печаташе с един пръст, а върхът на езика й се показваше между боядисаните й устни.

— Хайде, махай се от тук!

След като тя излезе Моу каза:

— Какво сте уредил?

— Можете да получите къщата на вашата цена, ако заедно с нея поемете и наемателите.

— За какво ми са наемателите?

— Мис Шели не иска да се освободи от тях. Те имат къщата от тридесет и пет години и са доста особени. Мислех си, че вие няма да се покажете толкова сантиментален. Можете да се отървете от тях, след като къщата стане ваша.

Той помисли за момент, внезапно се усмихна и каза:

— Добре, ще подпиша, когато всичко е готово.

— Добре — спрях се да запаля една цигара, докато го изучавах. — Сега за играта.

Очите му се присвиха.

— Говорите като умно момче — каза той, наблюдавайки ме.

— Ще получите къщата след като ми платите възнаграждение от петстотин долара и не преди това.

Той направи една малка гримаса.

— Старото отупване, а?

— Вижте, банката не ви одобрява, мис Шели се страхува от вас, а без мен вие нямате шанс да получите къщата. Таксата е пет стотачки. Ако за вас къщата не си струва тези пари, кажете го.

— Добре — каза той, повдигайки рамене. — Винаги съм бил будала за скубане — той измъкна от вътрешния си джоб един мазен портфейл, натъпкан с пари.

Като видях тази пачка съжалих, че не го чукнах с една хилядарка, но беше късно за съжаление.

— Когато къщата започне да работи, мистър Уинтърс, елате и опитайте момичетата. Изглеждате ми нормален.

— Такъв съм — отвърнах, като поех парите, които той ми подаде. — Ще намина утре за подписа ви и тя ще бъде ваша собственост в най-краткия срок, който мога да уредя.

Когато отидох във външния офис, червенокоската ми хвърли страшен поглед и завъртя предницата си към мен.

Аз дори и не забавих крачка. Не беше време за червенокоси. Чувах мекото шумолене на доларови банкноти, а по-сладка музика от тази, здраве му кажи.

Струваше ми се, че имам голям ден.

В Литъл Идън имаше пет или шест фирми, занимаващи се с мениджмънт на имущество. „Харисън и Форд“ бяха най-голямата и най-зачитаната, а „Стайнбек и Хау“ — най-малката и с най-лоша репутация. Тази фирма, реших аз, би дала всичко, за да се занимава с делата на Вестъл. Точно те бяха хората, които можеха да измъкнат допълнителната рента за фондацията „Шели“. Събирачите им бяха яки мъже, обикалящи с парче водопроводна тръба, увито във вестник, един вид подбудител за лесно събиране на наема.

Докато карах кадилака по „Цветния булевард“ се чудех дали да подхвърля примамката на Бърни Хау. Не бях го срещал никога, но репутацията му на нечестен адвокат и хорски изедник беше забележителна. Всичко зависеше от това как ще върви интервюто и какво желание ще покаже той да пусне въдицата си в делата на Вестъл.

Не беше трудно да се видя с него. Щом казах на момичето, че съм от „Пасифик“, тя ме вкара веднага в офиса.

Хау беше извънредно дебел, висок, с кръгло лице като топка, увиснал мустак и святкащи сини очи. Беше в средата на петдесетте, но изглеждаше по-стар. Прати към мен един търсещ поглед, докато пресичах стаята, стана прав и ми подаде голямата си влажна ръка.

— Приятно ми е, мистър Уинтърс. Седнете.

— Виждам, че сте зает, аз съм зает също — казах аз, като сядах. — Ще премина направо на въпроса. Може би знаете, че банковата корпорация „Пасифик“ се грижи за работите на мис Шели?

Той кимна.

— Моя работа е да представлявам банката в нейните вземания и давания с мис Шели — продължих аз. — Едва напоследък поех тази работа и правя някои промени тук и там. Бихте ли се заинтересувал от събирането на наемите за фондация Шели?

Той потри дебелия си нос с масивен пръст. Лицето му бе безизразно като задницата на тролей.

— „Харисън и Форд“ отказаха ли се от тази работа?

— Мис Шели смята да ги откаже — извадих от портфейла си справката за наемите за миналия месец и я бутнах на писалището към него. — Мис Шели иска петнадесет процента увеличение на тези цифри.

Топ погледна справката за момент и вдигна глава към мен.

— Няма да има пречки за това. Моите хора са обучени да събират такива наеми, каквито искат клиентите.

— Тогава вие смятате, че можете да се заемете с тази работа?

— Положително.

Искаше ми се да звучи по-въодушевено. Уговорихме условията за минута-две. За моя изненада неговият дял се оказа по-нисък от комисионата на „Харисън и Форд“.

— Вие разбирате, че тази фондация е капка в кофата — казах аз. — Мис Шели има имоти по цялата страна. Бих могъл да я убедя да повери на вас грижите за всичко. Ще се наемете ли?

— Положително, мистър Уинтърс — повтори той. — Нашата организация е в състояние да борави с всякаква собственост, колкото и голяма да е тя.

Тази липса на ентусиазъм направи това което търсех доста трудно за напипване. Предположих, че той умишлено играе по този начин.

— Аз казах, че бих могъл да я убедя. Това не значи, че непременно ще го направя — казах му, като се придвижвах малко по малко към целта си. Той пак потри дебелия си нос с тлъст показалец.

— Ако предпочитате да чакате и да видите как се справям с фондацията „Шели“, ще бъда щастлив да оставя решението на вас — отвърна той благо.

Тази словесна схватка не ме водеше доникъде. Трябваше направо да изляза на открито. Усмихнах му се.

— Хайде да не хвърчим нависоко. Да слезем на земята и да си разкрием картите. Аз имам едно ценно предложение, за което всяка управленска фирма в града би подскочила до тавана. Предоставям го на вас. Колко има за мен?

Кръглото му лице не промени израза си. Той се втренчи в мен.

— Колко има за вас? — повтори той. — Мисля, че не ви разбирам, мистър Уинтърс. Вие казахте, че сте слуга на банковата корпорация „Пасифик“, нали?

— Аз не съм слуга на никого — Казах рязко, като бутнах брадичката си пред лицето му. — Случайно работя за банката, но наскоро предвиждам сериозни промени. Сигурно ви интересува това, че банката желае да задържи услугите на „Харисън и Форд“. Нека да застанем с лице към фактите, мистър Хау. Вашата фирма не се оценява като най-уважаваната в града. Банката не би ви дала никаква сделка и вие го знаете добре. Аз мога сам да задвижа това. Случайно имам голямо влияние върху мис Шели. Виждате ли някакво основание, поради което да ви предам нейния бизнес срещу нищо?

Той ме заоглежда продължително.

— Да, мога да разбера вашата гледна точка. Какво искате, мистър Уинтърс?

Най-после го бях изкарал на чист въздух.

— Хиляда долара, мистър Хау. Срещу това още сега ще ви дам писмо, което ви упълномощава да поемете цялата собственост на мис Шели.

Той се втренчи надолу в белоснежната си попивателна, после вдигна глава.

— Бих предпочел писмо, подписано лично от мис Шели. Дайте ми такова и ще получите парите си.

Не предвиждах никакво затруднение да склоня Вестъл да му даде писмото.

— Ще го донеса тук утре по пладне.

— Много добре. Щастлив съм да върша делова работа с вас, мистър Уинтърс. Ще успеете ли да се оправите?

— Имайте парите в брой, мистър Хау.

— Разбира се. Приятен ден, мистър Уинтърс.

Вън на улицата спрях, за да избърша изпотеното си лице. Беше лесно да се подхвърли примамката на Бърджис, но сега се чудех дали не направих погрешен ход със същия начин на изнудване на Хау. Разбира се, той можеше само да спечели от тази игра с мен, но ако ме докладваше на банката, работата ставаше сериозна. Не вярвах, че би го направил. Нямаше никакъв шанс да получи бизнеса на Вестъл, ако не играе по моята свирка.

Запалих цигара и прекосих тротоара към „Кадилака“. Трябваше да рискувам. Ако играта излезеше сполучлива, щях да бъда с печалба от хиляда и петстотин долара. Трябваше да съм луд, за да не поема риск за толкова пари.

В банката намерих на бюрото съобщение да се обадя на Стърнууд веднага щом се върна. За миг сърцето ми подскочи като пъстърва, току-що извадена на суша. Дали пък Хау или Бърджис не са му се обадили? Усетих студена пот да избива по лицето ми, докато влизах в кабинета на Стърнууд.

Той вдигна поглед и се усмихна.

Засякох тази усмивка и разбрах, че всичко беше наред. Прииска ми се едно питие така, както никога по-рано не бях желал.

— Влез, Чад, и седни!

Смъкна ми се бремето и ме обля приятна вълна.

— Мис Шели изглеждаше много доволна от теб, моето момче. Фактически тя си направи труда да ме повика само заради теб — каза Стърнууд, ухилен до уши. — Това не бе се случвало никога досега.

— Вие знаете как е, сър — промърморих небрежно. — Ние просто успяхме.

— Ще кажа, че ти успя. Мис Шели ми намекна, че ще трябва да получиш свой кабинет тук — каза Стърнууд, смеейки се тихо. — Изглежда, че тя иска да ни посети и да разисква някои неща насаме с теб.

Тази новина ме изненада. Не бях очаквал Вестъл да постави моя проблем вместо мен. Чудех се дали в края на краищата не бях направил по-голям удар, отколкото мислех досега.

— Мисля, че това е чудесно предложение — продължи той. — В действителност, твоят кабинет е вече напълно готов. Аз наредих да го приготвят още щом мис Шели повдигна въпроса. Искам да я насърча да идва тук по-често.

— Съгласен съм, сър.

— Ще имаш канцеларията, съседна на стаята на Шели — обясни Стърнууд. — Има хубава гледка и е що-годе добре мебелирана. На мис Пудчайлд съм разяснил подробно как да ти служи като стенограф.

— Благодаря ви, сър — казах аз, като се опитвах да не разбере колко съм изненадан от всичко това.

— Какво ще кажеш по трите проблема, които мис Шели повдигаше? — попита ме топ. — Как се оправи?

По пътя към банката имах време да обмисля как най-добре да отговоря на този неизбежен въпрос.

— Е, добре, сър, успях да я откажа от проблема с палтото от норки. Отне ми доста време, но я накарах да разбере, че ние няма да отстъпим. Бях доста рязък. Казах й, че това е данъчна измама и че може да бъде преследвана за нея. Това я уплаши.

— Добре свършено! Няма защо да крия и да не ти кажа, че ние се страхувахме да се борим по тоя начин с нея — каза Стърнууд, доста изненадан. — Тя има много експлозивен нрав. А какво стана по другите два пункта?

Повдигнах рамене.

— Съжалявам, сър, но тя е действала преди аз да пристигна. Мисля, че Ледбийтър не се е отнесъл правилно с нея. Тя е почувствала, че я подмятат и е показала независимост. Продала е къщата на Бърджис и е прехвърлила събирането на наемите на „Стайнбек и Хау“, като е повишила последните с петнадесет процента. Хау я уверил, че може да събере допълнителните пари без затруднение.

Стърнууд изглеждаше сякаш бе глътнал пчела.

— „Стайнбек и Хау“?! Но те са измамници! Хау е изпечен мошеник!

— Аз й казах същото, но тя ми отвърна да си гледам личната работа. Хау би могъл да извлече купища пари от нея. С ваше разрешение, сър, предлагам да използвам малкото влияние, което имам върху нея и да се опитам да я убедя да ме остави да се занимавам директно с Хау. Може би ще успея да му сложа юзда.

Очите на Стърнууд внезапно светнаха.

— Влияние? Какво имаш предвид? Какво влияние имаш ти върху нея?

Осъзнах с малко закъснение, че бях се доверил твърде много. Сега аз нямах работа с Моу Бърджис.

— Зная, че звучи малко прибързано, сър, но мис Шели даваше вид, че ще приеме моите съвети.

Той продължаваше да се вглежда в мен.

— Ние не искаме да сложим юзди на Хау, Чад. Ние искаме да се отървем от него. Мисля, че ще е по-добре сам да поговоря с мис Шели.

Почувствах се твърде зле. Ако той телефонираше на Вестъл за Хау и научеше, че тя дори не подозира за съществуването му, щях да се окажа в страшна бъркотия.

Когато той посегна към телефона, аз казах:

— Един момент, сър. Знаете я каква е. Ако й опонирате и вие, тя може да си помисли, че я подмятаме още повече.

Ръката му се задържа на телефона.

— Мой дълг е да я предупредя за Хау — каза той рязко. Изпаднах в затруднение да контролирам гласа си.

— Когато тя ми каза какво е сторила, аз наистина възнегодувах срещу Хау, сър. Накрая тя се ядоса и каза, че ако чуе още нещо за Хау от нас, ще закрие сметката си.

Той махна ръката си от телефона, сякаш последният заплашваше да го ухапе.

— Ако мога да я убедя да ми позволи да проверявам всички съобщения за наемите, които постъпват, не виждам как Хау може да навреди.

Той потърка брадата си и кимна.

— Мислиш ли, че можеш?

— Така мисля, сър.

— Може би аз по-добре…

— Ще бъда доволен, ако ме оставите да опитам пръв. Ако не успея, тогава поемете вие. Това ще ви даде добро извинение да говорите с нея. Може да кажете, че аз не съм изложил правилно нашия случай.

Изглежда това му се хареса, защото се отпусна назад в стола си.

— Добре. Виж я утре и си поговори с нея. Ако не успееш, аз ще поговоря — внезапно той се усмихна. — Поне си спрял работата с коженото палто. Това ме смущаваше. Там си се справил добре.

— Благодаря ви, сър.

Не ми стигна бързината да изляза от офиса му.