Подхлъзването

Глава XVIII

Падаше мрак, когато видях малката кола на Ив да се задава по алеята. Бях се схванал от стоенето до прозореца три дълги часа. Чаках я и заедно с бавното влачене на минутите, нарастваше яростта ми срещу нея.

Сега разбрах, че тя бе посяла в мисълта ми семето на убийството. Спомних си, че й казах когато прекарвахме първата си нощ в тази къща, че може да остареем твърде много докато получим парите на Вестъл. Тя беше отговорила. „Има Провидение.“

— Искаш да кажеш, че може да се разболее, да претърпи злополука и да умре? — бях отвърнал аз.

— Случва се — това беше нейният отговор.

Тя беше тази, която спомена смъртта. Тя е планирала да ме убеди да убия Вестъл вероятно от момента, в който е научила, че ще се женя за нея.

Отдръпнах се от прозореца и я проследих с очи. Тя излезе от гаража и тръгна бързо нагоре по стъпалата към парадната врата.

Преместих се тихо към другата страна на стаята, прекосих приемната и клекнах зад едно от големите кресла.

Чух я когато отвори вратата и прекоси хола, влезе в приемната. Постоя оглеждайки се за момент, след това се обърна, върна се обратно и тръгна нагоре по стъпалата.

Почаках докато мине извивката на широкото стълбище, после преминах тихо в хола, превъртях ключа на външната врата и го пуснах в джоба си.

Стоях и се ослушвах. Чувах я като изкачва стълбите и след това като върви по коридора към своята стая. Мина известно време. Чух подрънкването на звънец някъде из стаите на прислугата. Сега това беше нейната къща. Полагаше й се да дава нареждания.

Тръгнах нагоре по стъпалата с ръка опряна на парапета. Стъпалата ми не издаваха никакъв звук по дебелия килим. Когато стигнах най-горното стъпало, звънецът звънна отново. Господарката на къщата проявяваше нетърпение. Никакъв слуга никога не бе принуждавал Вестъл да чака. Никакъв слуга не би трябвало да кара и Ив да чака.

Отворих вратата на една от резервните спални и влязох вътре, като оставих вратата открехната. Звънецът дрънна пак — дълго и упорито. След това чух вратата да се отваря и Ив излезе от своята стая. Наблюдавах я докато вървеше по коридора и се спря над перилата.

На лицето й имаше недоумяващо, сърдито изражение. Беше си махнала очилата и ги държеше в ръка. Носеше черна, падаща рокля, в която изглеждаше по-бледа, отколкото бе в действителност.

Наведе се над парапета. Погледна надолу към грамадния хол и се ослуша. Единственият звук, който стигаше до двама ни беше монотонното тиктакане на стенния часовник. Тя остана неподвижна няколко мига, след което мина по коридора до мястото, където на декоративна масичка стоеше вътрешен телефон.

Гледах я, докато набираше нетърпеливо номера. Държеше слушалката на ухото си и в тишината можех да чувам сигналът „свободно“ от слушалката. След продължително чакане, тя върна слушалката на мястото й. Вдигна глава към мен. В сините й очи се появи внезапно израз на уплаха. Не ме бе видяла. Погледна бързо нагоре и надолу по коридора, след това слезе на бегом по стълбите.

Аз излязох в коридора, промъкнах се дебнешком до перилата и се наведох да погледна към хола. Тя стоеше в центъра на кръга долу и се ослушваше.

— Харгис!

Гласът й отекна из тъщата.

Почака малко, тръгна рязко към кабинета на Вестъл и го отвори, влезе вътре и остави вратата отворена. Отново чух упоритото дрънчене на звънеца в стаите на прислугата. Приближих се до стъпалата. Сега чух въртенето на телефонния диск. Слязох по стъпалата бързо и тихо. Когато стигнах хола, чух тръшването на слушалката върху вилката на телефона. Отстъпих зад някакви рицарски доспехи, когато тя нахълта обратно в хола. Движенията й бяха неловки. Почти чувах учестеното й дишане. Тя се огледа в тъмния, неприветлив хол. Сега се ослушваше като човек, дочул неясен шум, който го е стреснал. Наблюдавах я и се наслаждавах на нарастващия й ужас. Не бързах. Цялата нощ беше пред мен.

— Има ли някой тук? — извива тя с треперещ глас. — Харгис? Защо не ми отговаряш?

Последва я същата тежка тишина, озвучена единствено от часовника.

Тя сви сърдито рамене и се обърна към стълбите. После пак спря, погледна назад през рамо и се ослуша отново.

— Не може всички да са си отишли — каза тихо на себе си.

Обърна се напред и, вървейки бързо, прекоси хола и отиде до входната врата. Хвана голямата желязна дръжка и я дръпна. Но поради това, че я бях заключил, тя не помръдна.

Излязох тихо иззад бронята, докато тя неистово дърпаше вратата и заех място в средата на хола.

— Заключена е, Ив — промълвих меко.

Тя се завъртя на пети с остър и кратък вик. Облегна се на масивната врата и се вторачи в мен с разширени от страх сини очи и с ръка пред устата.

— Изглеждаш уплашена — казах аз. — Да не би съвестта ти да не е чиста, Ив?

— Защо ме гледаш така? — попита ме тя с дрезгав глас.

— Не можеш ли да предположиш? Чух нещичко за завещанието.

Тя се дръпна назад.

— Не зная какво искаш да кажеш, къде е Харгис? Звънях на Мариана. Къде е тя?

Усмихнах се.

— Аз им се разплатих и те всички си отидоха. Тук няма никой освен теб и мен, Ив. Сами сме. Заедно сме.

Чух как тя преглътна. Отдели се от входната врата и се запридвижва бавно и предпазливо около мен. Аз се завъртях, следвайки я с очите си.

— Уплашена ли си, Ив?

— Откъде накъде ще съм уплашена? Отивам си в стаята.

— Не още. Искам да приказвам с теб.

— Няма какво да ти кажа. Не би трябвало да сме тук сами заедно. Аз трябва да изчезна тази нощ.

— Не мисля, че ще успееш да излезеш. Много се съмнявам, дали ще напуснеш, Ив.

Излязох напред внезапно и бързо като й отрязах пътя към стълбището.

— Щях да забравя да те поздравя. Как се чувства човек, когато притежава къща, голяма като тази и има трийсет милиона, с които може да прави каквото си иска?

— Не съм виновна, че ми е оставила парите, нали? — пророни тя, почти останала без въздух. — Не беше моя грешка.

— Заедно с Лари ли решихте да ме изкусите да я убия или беше чисто твоя идея?

— Идеята беше твоя и ти го знаеш много…

— О, не, не беше. Не се учудвам, че сега не искаш да се жениш за мен. Лари ще напълни гащите от радост да те вземе обратно, за да ти харчи доларчетата, нали?

Тя се вцепени от натуралистичността ми и бледото й лице доби суров вид.

— Това ми бе достатъчно! Отивам горе да си приготвя багажа.

Усмихнах се срещу нея.

— Легит знае отлично, че ти и аз сме го извършили. Той беше тук днес следобед и ми разказа точно как сме го извършили.

Тя побеля.

— Лъжеш!

— И на мен ми се иска да е лъжа. Той е далеч по-умен, отколкото си мислех. Намерил е пясък във вътрешната гума. Пясък нямаше нито на мястото, където беше спряла колата, нито пък по пътя по скалата. Това му е подсказало, че се касае за предумишлено убийство. Подозира теб повече от мен. Ти имаш мотив, Ив. Той ме попита дали ти си ме уговорила да убия Вестъл. Ето колко се е доближил до теб.

Усетих как краката й се огънаха.

— А ти какво му каза? — попита тя с писклив глас.

— Казах му да го докаже. Не смятам, че може да го направи, но евентуално би могъл. Ако го направи, ще отидеш на стола заедно с мен.

— Опитваш се да ме сплашиш! Не ти вярвам!

— Няма нужда да ми вярваш. Ако той намери пролука в това алиби, ще разбереш достатъчно бързо колко е неприятно да те арестуват. Не смятам, че ще бъдат дружелюбни с теб.

— Той не може да го докаже!

— Надявам се да не го докаже. Успя ли вече да съобщиш добрата новина на Лари? Там ли беше през целия следобед?

— Това не те засяга! Отивам горе да си опаковам нещата.

— Ти го обичаш още, нали? Ще го доведеш да живее тук, нали? Той знае ли нещо за убийството?

— Разкарай се! — отсече тя отстъпвайки назад.

— Не можеш ли да отгатнеш какво става в мислите ми, Ив? Опитвам се да реша дали ще бъде безопасно да те убия. Аз искам да те убия. Искам да сложа ръцете си на хубавата ти шия и да измъкна от тялото ти твоето последно измамно, лъжовно дихание!

— Ти не се чуваш какво говориш!

Започнах бавно да се приближавам към нея.

— Не мисля, че би било безопасно да те убия сега, но това не значи, че ще ти се размине така. Ако не беше ти, нямаше да убия Вестъл. Исках да бъда с теб, желаех те така, както никога не съм пожелал никого. Исках да се оженя за теб и ти ми обеща. През цялото време ти си се подигравала с мен. Не, ти няма да се отървеш.

Внезапно тя се спусна покрай мен и побягна към стълбите. Аз хукнах след нея. Когато стигна началото на стълбите тя се извърна бързо настрани и протегнатата ми ръка се плъзна зад рамото й. В следващия миг тя нахълта в кабинета на Вестъл.

Когато влязох в стаята, тя седеше зад писалището на бившата си господарка. Двамата вперихме погледи един в друг.

— Стоп далеч от мен! — извика задъхано тя. — Полудял си!

Ухилих й се.

— Смятам да те отуча да мамиш. Ще ти хвърля един бой. Ще ти съдера кожата от гърба.

Когато тръгнах към нея, тя светкавично издърпа едно чекмедже на бюрото. Вече протягах ръце към нея, когато тя измъкна пистолета. Това ме спря така, сякаш се бях блъснал в стена.

— Ела да ме съдереш — каза тя кротко и пръстите и се свиха около спусъка. Дулото гледаше в гърдите ми.

Двамата се фиксирахме свирепо. Изразът на омраза и отвращение в очите й ме порази.

— Май ти се изпари смелостта, а? — продължи тя. — Не мисли, че съм толкова глупава, че да се върна тук без никакво средство за защита. Доближи се малко и ще те убия.

Отстъпих назад.

Видът на пистолета и изражението на лицето й едва не ме парализираха.

— Да, Чад. Мамех те. И се подиграх с теб — каза тя. — Нищо не можеш да промениш. Много добре знаех, че тя ще ми остави всичките тези пари. Разчитах на нейното състрадание. Тя беше милозлива към всекиго. Особено ако е обикновен и грозен като нея. Когато ти се появи, видях своя шанс. Защо трябваше да чакам години, докато тя умре, щом можеше ти да я убиеш? — тя се наведе напред на стола. — Да се женя за теб? Аз те мразя! Мразех всяка секунда от мръсното ти чукане. Понякога се чудех дали всичките тези пари си заслужаваха мъчението да се преструвам, че те обичам. Е добре, сега ги имам и съм платила прескъпо за това. Ти не можеш да ги докоснеш. Тази къща също е моя. Сега се измитай! И стой далеч от мен! Кажи на Бърни Хау къде се намираш и той ще се погрижи да си получиш полагаемото. Не желая нищо твое тук да ми напомня за теб. Събирай си парцалите и се махай!

— Ще си платиш за това, Ив — изкрещях разярено. — Пази се! При първия удобен случай ще си го върна. Полага ти се и ще си го получиш!

— Вън!

Отидох в хола и през него до входната врата. Извадих ключа от джоба си, отключих вратата и я отворих. Погледнах назад през рамото си. Тя стоеше в рамката на вратата с насочен към мен пистолет.

— Лека нощ, Ив. Тази нощ няма да бъдеш сама. Призракът на Вестъл ще ти прави компания — казах аз и излязох навън, в тъмната влажна нощ.

Часът беше единадесет и тридесет. Барът на Джек беше претъпкан. Проправих си път през тълпата до бара, за да си поръчам четвъртото уиски.

Нямах къде да отида, нито какво да правя. Реших да се напия до смърт.

— Ало, Чад, скъпи…

Огледах се наоколо и видях Глория, която ми се усмихваше.

Дълго време стоях и я зяпах. Бяха минали повече от шест месеца, откакто я бях срещнал за последен път. Бях забравил за нея. Бях я видял през нощта преди да се оженя за Вестъл, и й казах, че ще се срещнем пак когато се върнем от медения месец. Тогава Ив направо я избута от мислите ми.

— Ах, Глория…

Тя се усмихна, като плъзна ръката си в моята и я стисна силно, приятелски.

— Не се ли радваш, че ме виждаш отново?

— Но, разбира се? Какво правиш тук?

— И аз искам да узная — тя се нацупи. — Въобразявах си, че едно хубаво момче ще дойде да се срещнем тук, но изглежда, че няма да дойде.

— Защо се безпокоиш? Намерила си вече хубаво момче. Хайде да излезем някъде, където ще можем да поговорим.

Тя кимна. Проправихме си път към изхода.

— Колата ми е ей там. Къде ще отидем, Глория?

— У нас — влезе в колата и се свлече на седалката до мен. — Третата вляво по булевард „Рузвелт“. Чад, скъпи, всичко ли си забравил?

Ухилих й се и изстрелях колата от паркинга.

— Не напълно. След като те видях последния път нещата тръгнаха много трескаво. Когато те видях сега, разбрах колко много си ми липсвала. Какво прави?

— Бях във Флорида. Един добър стар джентълмен лапна по мен, когато ти замина за Венеция — тя се изкикоти. — Съпругата му дойде при него миналата седмица. Съпругите могат да бъдат ужасни, нали, Чад?

— Предполагам — завъртях колата и излязох от булевард „Рузвелт“. — Това ли е отклонението?

— Точно така. Спри при втория електрически стълб. Спрях до едно високо здание.

— Някъде да оставя колата? Ще прекарам нощта с теб.

— Не си поканен, но не предполагам, че това има някакво значение. Закарай я отзад. Ще те чакам на най-горния апартамент, мили. И бързай!

Оставих колата на едно свободно място зад зданието и взех асансьора за най-горния етаж.

Апартаментът на Глория се състоеше от една малка спалня и голям хол. Удобно нещо, но не чак да се възхитиш.

Тя ме очакваше, когато бутнах вратата и отворих. Беше си сменила облеклото и сега носеше лимоненожълт пеньоар. Изглеждаше толкова хубава, че се зачудих как по дяволите бях забравил въобще за нея.

— Влез и затвори вратата, Чад. Боже! Колко се радвам, че пак те виждам!

— Важи за двамата — казах, докато затварях и отивах към нея. Сложих ръцете си на бедрата й и я дръпнах към себе си. — Дълго време мина, Глория. Твърде дълго.

— Какво се случи, Чад? Беше ли толкова зла, колкото си мислеше?

— Достатъчно зла беше. Знаеш ли, че е мъртва?

— Прочетох го във вестника — облегна се, като притисна тялото си към моето и ме погледна в очите. — Значи имаш парите й, Чад?

— Имам някои от тях. Много от тях раздаде.

— Много?

— Достатъчно. Да не говорим за това. Има по-приятни неща за правене от разговарянето.

Беше време за закуска, когато Глория пусна бомбата си.

Мислих си, че силната утринна светлина показваше дефектите по-рязко, отколкото бях забелязал по-рано. Реших, че застарява. Тежкият, безразсъден живот, които водеше, пиенето, късните часове, твърде щедрото й, чувствено отдаване на мъже под път и над път започнаха да остават следи.

— Чад, скъпи, влюбил ли си се в някоя? — попита ме внезапно тя. Продължих да ям бърканите й яйца, които беше сложила пред мен, но избегнах погледа й.

— Не ставай любопитна, Глория.

— Помислих си само, че може би ти се иска да говориш за това. Знаеш, че за мен няма значение. Отдавна съм се отказала от надеждата да направиш честна жена от мен. Разкажи ми за нея, ако ти се иска.

Бутнах чинията си настрана и завъртях стола си с гръб към прозореца.

— Тя беше секретарката на Вестъл. Бях много влюбен, докато връзката ни продължаваше, но сега я заличих от съзнанието си — казах, като се опитвах да звуча небрежно.

— Бедни Чад.

Напрегнах се и погледнах нагоре.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се усмихна и потупа ръбата ми.

— Никога по-рано не ти се е случвало, нали? Винаги ти си бил този, който изоставя. Боли, нали, Чад?

Усмихнах се насила.

— Да. Откъде го знаеш, Глория?

— По-рано аз самата напусках мъжете. Сега те ме изоставят. Не съм така хубава вече.

— Дрън, дрън. Какво става с теб тази сутрин?

— Струва ми се, че ми се разхождаш върху гроба — тя отиде до огледалото над камината. — Изглеждам ужасно. Нищо чудно, че си лапнал, но — тази нощ беше много брутален, Чад.

— Хайде да изпуснем аутопсията — озъбих й се. — Ела и си изпий кафето.

Тя се върна, вдигна чашата с кафето и се опъна на кушетката.

— Хубава ли беше, Чад?

— Красива беше, не хубава. В нея имаше нещо, което никога не съм откривал в друга жена. Нещо, което никакви думи не могат да опишат.

— Не ми хареса гласът й. Трудна жена ли беше, Чад?

— Да, трудна беше — започнах да крача нагоре-надолу. — Кога чу гласа й?

— По телефона. Когато се върнах от Маями, се чудех какво е станало с теб и се обадих.

— Търсила си ме…? Тя не ми каза.

Глория повдигна елегантните си рамене.

— Не я упреквам.

— Каза ли й коя си?

— Нямах възможност. Каза, че те няма и тръшна слушалката, но лъжеше. Аз чух, че ти диктуваше някакво писмо. Внезапно почувствах студ.

— Какво искаш да кажеш? Диктувал съм писмо? Погледна ме и сините й очи се отвориха широко.

— Чад, скъпи! Защо изглеждаш така подплашен? Отидох при нея и седнах на кушетката.

— Кога си телефонирала?

— Преди няколко дни. Защо се вълнуваш така?

— Ще отговориш ли на въпроса ми? — Извиках, неспособен да се контролирам. — Точно кога се обади?

Тя се стресна.

— Съжалявам, Чад. Нямаше да те търся, ако знаех, че това ще те разстрои толкова.

Хванах я с две ръце и я разтърсих, отмятайки главата й назад.

— Ще отговориш ли на въпроса ми, дявол да го вземе! — викнах пак. — Кога телефонира?

— Преди две нощи… през нощта… — изглеждаше смъртно уплашена.

През нощта, когато убих Вестъл!

— По кое време?

— Около девет…

— Не си ли спомняш точното бреме? Проклятие! Хайде, спомни си!

— Чад, скъпи, боли ме. Какво съм сторила?

— Кажи ми точното време? — изкрещях в лицето й.

— След девет… Около девет и двадесет.

— И казваш, че си ме чула да диктувам?

— Да. Но ти ме плашиш. Нещо ужасно ли се е случило?

— Млъкни! Телефонирала си ми в девет и двадесет вечерта преди вчера? Така ли?

Тя кимна.

— Кой отговори на телефона?

— Мисля, че тя. Тя, момичето, което ти…

— Жена ли отговори?

— Да.

— Какво каза?

— Попитах за теб. Каза, че си излязъл. А аз те чух да говориш. Диктуваше някакво търговско писмо. Не исках да те смущавам, затова затворих.

Пуснах я. Чувствах се толкова зле, че сметнах, че ми прилошава.

— Чад, мили!

— Затвори си проклетата муцуна! — изръмжах аз.

Смъкна се боязливо от кушетката и притича до барчето. Можех да й призная това: знаеше какво да прави в стресова ситуация. Количеството уиски, което бутна в ръката ми, можеше да събори и муле.

Изпих го сякаш беше вода. Ако не беше взела чашата от треперещата ми ръка, щях да я изпусна.

— Миличък, ужасяваш ме. Какво ти стана? Защо изглеждаш така?

Уискито ме поуспокои. Погледнах я.

— Сигурна ли си, че си ме чула да диктувам писмо?

— Да. Беше нещо за някакъв цимент… „Конуси“…

— Докато аз говорех, тази жена ти каза, че ме няма?

— Да.

— Ясно ли говореше? Чу ли я ясно? — Да. Дори ми се стори, че звучи нервно. Гласът й беше писклив.

— Добре — станах на крака. — Остави ме сам за момент. Искам да помисля.

Тя седна на кушетката, втренчена в мен. Лицето й беше тебеширено бяло, а очите й — широко отворени и пълни със страх.

Уви. Не можех да мисля. Треперех от главата до петите. Единственото нещо, което изпълваше главата ми, бяха думите на Легит, когато говорехме след боксовият мач: „Точно когато някой е напълно уверен в себе си, тогава се открива за някакъв баламски удар. Виждал съм да се случва много пъти в моята професия. Да вземем пример: някой извършва убийство. С много труд успява да го прикрие, измисля си фалшиво алиби или прави това да изглежда, сякаш друг го е извършил. След това си въобразява, че е в безопасност. Но не е. Точно когато най-малко го очаква и… бам! Подхлъзва се на собствената си увереност и пада на гърба си. Само че го очаква нещо по-лошо от една счупена челюст.“

Движех се бавно из стаята. Бях толкова уплашен, че дишах с усилие.

— Чад, какво има мили?

Обърнах се и я погледнах. Не знам какво изразяваше лицето ми, но тя изписка тихо и покри уста с ръка.

— Какво съм направила, Чад?

Доближих се до нея.

— Направила? Ти, глупава кучко! — изкрещях насреща й — Отнела си бъдещето ми.

Свих си юмрука и я ударих по глупавото, уморено, порочно лице. Тя изхвръкна от кушетката и се претърколи на гърба си върху пода.

Не я погледнах повторно, дори не се бавих да си взема шапката. Отворих широко входната врата и изхвърчах надолу по стълбите, сякаш всички дяволи от ада ме гонеха.