Подхлъзването

Глава VI

Няма да губя време да обяснявам с подробности как уредих женитбата си за Вестъл. Общоизвестно е, че стана точно така, както Глория беше предрекла, т.е. до един месец след като ми напъха тази идея в главата.

Вестъл сама влезе в ръцете ми. Беше самотна и се нуждаеше от любов. Случи се аз да бъда първият млад мъж, с що-годе прилична външност, с когото тя е имала личен контакт. Фактът, че аз не се страхувах от нея и милионите й, също натежа на везните в моя полза.

Успях да измисля достатъчно много делови въпроси, за да намеря повод да я виждам поне веднъж дневно. За първите четири или пет дни ставаше дума само за бизнес. Разбира се, с лек отдих след свършването на деловите въпроси — някакво питие или кратко блуждаене в градината с нея, преди да й кажа, че имам работа и да изчезна.

По-късно, много внимателно и почти неосезаемо аз започнах да увеличавам натиска си. Заведох я на ресторанта на Джо на Кейп Пойнт — един малък локал, специализиран за морска храна. Явно не беше стъпвала никога на такова място и успях да забележа, че й достави голямо удоволствие.

Заведох я у дома й по лунна светлина. Радиото в колата свиреше нещо задушевно от Шуберт. Все още бях много внимателен и се отнасях с нея като със сестра.

Струва ми се обаче, че никога никоя сестра не е гледала брат си по начина, по които тя ме гледаше, когато й пожелах „лека нощ“. Можех още тогава да прегазя всички прегради и условности между нас, но се въздържах.

Десет дни се влачеха бавно. Бяха десет от най-неприятните дни в живота ми. Излизахме заедно всяка вечер. Сега тя ме наричаше Чад, а аз нея Вестъл. През тези десет дни не видях в нея никакъв признак на възбуда или разгорещяване. Тя беше съвсем сдържана: опитваше се да се издигне над грубите си физически пориви.

Нямаше смисъл да бързам да се женя за нея. Глория и аз разисквахме действията ми двадесет дни по-късно.

— Утре вечер ще подпаля огъня — казах й аз. — Ще я заведа на някое ресторантче за открита скара и по пътя за дома й, Бог да ми е на помощ, смятам да я целуна.

— Иска ми се да те видя как ще събереш смелост да го направиш.

На другата вечер Вестъл изглеждаше седемнадесетгодишна. Глория беше казала, че когато дойде моментът тя ще падне вътре и струва ми се, че стана точно така.

Спрях до скалата, на около двеста-триста метра от високата желязна порта на имението. Бяхме яли приятна, лека вечеря, но през цялото време аз бях обръщал само двойни уискита. Луната огряваше морето и очертаваше светла пътека. Нямаше никакъв шум около нас, който да ни смущава.

Вестъл беше весела и възбудена. Чувствах, че не искаше да си отида.

Обвих с ръка талията й и когато тя повдигна глава нагоре, аз я целунах. Беше едно усилие от моя страна, но все пак беше целувка. Тя държеше ръката ми в студените си, малки и костеливи пръсти, като ме гледаше, сякаш бях гръцки бог.

— Не можем ли да останем тук и да гледаме луната цяла нощ? — попита тя.

— Утре имам много работа. Ти нямаш проблеми, можеш да лежиш в кревата цяла сутрин. Аз трябва да си изкарвам прехраната.

— Ти нямаш нужда от това! — каза тя пламенно. — Имам достатъчно пари и за двама ни, Чад. Ти ще напуснеш тази мрачна, стара банка. Искам да те опозная по-отблизо.

Ето, аз успях, и то точно по тоя начин, по който Глория беше предрекла.

— Ти не знаеш какво говориш — й казах нежно аз. — Сега спри, преди да си казала нещо, за което после ще съжаляваш. Може би не трябваше да те целувам.

— Но аз го исках — Крехките й ръце се плъзнаха по шията ми. — Бъди мил към мен, Чад. Аз съм толкова самотна.

Обърнах лицето й към моето.

— Луд съм по теб. Ако имах положение и пари, сигурно щеше да е различно, но аз нямам — отблъснах я от себе си. — Нека да спрем с това. Ще те заведа у дома ти.

— Трябва да говоря с теб, Чад — каза тя трескаво.

— Добре, но няма да стигнем до никъде. Въобще не трябваше да започваме.

— Трябва да ми кажеш истината. Знача ли аз нещо за теб?

— Не зная какво си ми направила — казах аз без да я гледам. — Не мога да мисля за нищо и за никого, освен за теб, ти си в кръвта ми. Луд съм по теб — повторих.

Трябваше да спра. Сепнах се от лиготиите, които дрънках, но за нея това не бяха лиготии. Тя седеше и ме гледаше. Очите а блестяха, а стегнатото й малко лице се преобрази пред мен. Казват, че любовта може да направи човек да изглежда красив. Е, Вестъл не можеше да направи нищо за да изглежда красива, но в този момент, в меката светлина на луната тя успяваше поне да не изглежда грозна. Това беше голямо постижение.

— Искаш да кажеш… че искаш да се ожениш за мен? — каза тя дрезгаво.

— Как мога аз да ти кажа това? — отвърнах рязко. — Хайде да приключим с това, Вестъл — стартирах двигателя. — За женитба помежду ни въобще не може да се говори. Няма значение колко те обичам, проклет да бъда, ако живея на твой гръб.

Бях научил тая линия на поведение от едно рекламно радиопредаване, което Глория и аз обичахме да слушаме. Спомням си как се задъхвахме от смях, когато от него изкарахме голямата печалба.

Но Вестъл не се задъхваше от смях. Тя сложи ръката си в моята и я стисна силно и с любов.

— Надявах се да кажеш това. Толкова съм горда с теб, Чад. Ти наистина ме желаеш, нали?

— Хайде да спрем да говорим за това, Вестъл.

Тя поклати глава.

— Няма да развалим нашето щастие заради това, че моите пари стоят на пътя ни — каза тя. — Ще измисля някакъв изход. Ела да ме видиш утре. Остави това на мен.

Сигурно щях да го оставя на нея, докато не сложи нейните седемдесет милиона долара в една торба и ги потопи в океана.

— Добре, разбрах. Ще дойда да те видя утре — казах, като свих рамене.

— Ще дойда, понеже не мога да стоя далеч от теб. Но нека да забравим за това, Вестъл. Можем поне да бъдем приятели.

И това беше казано по радиото.

— Трябва да оставиш всичко на мен, Чад — пророни тя и се наведе към мен. — Целуни ме, мили. Хайде!

До другия следобед всичко беше уредено. Вестъл не поемаше никакви рискове. Цялата работа беше опечена, когато отидох при нея преди обяд.

Няма да кажа, че успях напълно, но не можех да се натискам за повече, без да събудя подозренията й. Ако не беше фактът, че сега бях обхванат от фиксидеята да получа пълен контрол над тези седемдесет милиона долара, щях да считам, че съм се справил добре.

Но аз отивах към апартамента си доста неудовлетворен и с чувството, че не съм изиграл картите по най-добрия начин. Опънах се на кревата си и премислих всичко. Тя трябва да е била много нетърпелива да се ожени за мен. Познавайки репутацията й на стисната жена сметнах нейното предложение за щедро и както вече казах, ако нямах наум ония седемдесет милиона долара, които ме преследваха денонощно, би трябвало да съм предоволен от щедростта й.

Тя предложи да ми даде цялостния контрол върху четвъртината милион долара, които ми бе дала на разположение с цел инвестиции. Тя разбирала, както ми обясни, че аз няма да искам да приема пари като подарък. За да заобиколи това затруднение, тя ми ги предложи като заем. Спокойствието на съвестта ми, (това бяха нейни думи), изисквало да й плащам обикновената банкова лихва върху заема. Всякаква печалба обаче, която бих направил инвестирайки парите, щеше да бъде моя, а не нейна.

Това беше справедливо. Тя се мамеше малко, като си въобразяваше, че съм толкова възвисен в мислите си, че не бих приел безлихвен заем от нея, но това е!

Четвърт милион не беше лошо като начало. След това тя ми предложи да открия бюра и да поема всичките й дела. Тя не желаеше аз да работя в точни часови рамки или нещо подобно. Аз трябваше да ангажирам компетентни служители и само да ги надзиравам по два-три часа дневно. Останалата част от времето, (Бог да ми е на помощ), трябваше да прекарвам с нея. Имайки контрол върху имуществото й щях да припечелвам добър доход лично за мен. Този контрол значеше и това, че макар да не съм сложил ръка на тези седемдесет милиона, би било възможно да ги използвам под формата на акции или облигации, като гаранции срещу заеми.

С помощта на Блейкстоун щях скоро да започна да печеля много пари.

Като начало не беше лошо.

Вестъл бързаше до скъсване да се жени. Може би се страхуваше да не си променя намерението. Тя определи датата на церемонията за след две седмици. Исках една тиха и скромна сватба, но тя не желаеше и да чуе за това. Сватбата беше върховният миг в живота й.

Беше решена да покаже на света, че се е спряла на един фин, красив, млад съпруг и планира венчавката в един фантастично разточителен мащаб.

Щяха да присъстват повече от хиляда гости. Откъде беше изкарала всички тези имена, няма да узная никога. Трябваше да се проведе бал с маски, щяха да свирят четири оркестъра, балет на поляната и фойерверки. Декорациите погълнаха хиляди долари, а меденият месец, (Бог да ми помага), щеше да бъде на моторната й яхта във Венеция.

Яхтата беше изпратена веднага за Италия, а ние трябваше да я последваме по въздуха след приема. Щяхме да поемем яхтата в Неапол и да тръгнем за Венеция.

Мисълта да прекарам с Вестъл на една яхта шест седмици беше нещо, което не ми даваше сън, но не можех да намеря никакъв начин да го избегна.

За мой късмет Вестъл беше толкова заета с уреждането на сватбата, че аз почти не я видях през следващите четиринадесет дни. Разбира се, ако тя имаше да върши много неща, то аз имах не по-малко.

Намерих един комплект канцеларии на „Краун булевард“, където бяха устроени всички изтъкнати фирми. Убедих Том Ледбийтър и мис Пудчайлд да водят счетоводството вместо мен.

Като поставих тези двама да отговарят за бюрото, аз си осигурих свободно време, колкото ми бе нужно да се грижа добре за моите собствени интереси.

Ето, това беше обстановката. Бъдещето ми се очертаваше твърде розово. Аз щях да бъда съпруг на една от най-богатите жени в страната. От зле платен банков чиновник внезапно бях скочил в йерархията.

В този момент нямах никакви грижи. Бедата беше, че моментът не трая достатъчно дълго.