Подхлъзването

Глава Х

Светещите стрелки на часовника на нощното шкафче бяха на два и десет. Бяхме заедно в тази стая от полунощ.

— Изминалите седмици бяха ад. Трябва да измислим някакъв начин да излезем от тази бъркотия. Не трябва пак да се получи същото — казах аз.

— Бъди доволен от това което стана — отговори ми тя. — Не може да има лесен начин за това. Тя може да се върне. Представи си, че точно в този момент влезе в стаята.

— Няма да го направи. Заключих вратата.

— Съвсем не е безопасно — повтори упорито тя.

— Не се тревожи толкова. Сега слушай. Много си блъсках главата как да решим този ужасен проблем. Имам една идея. Ти си вземаш по един свободен ден всяка седмица, нали? Представи си, че наема един апартамент в Идън Енд? Лесно се стига до там, а и не ни познават. Можем да се срещаме, когато аз трябва да съм в офиса си, а ти ползваш свободния си ден.

Усетих, че тя се вдърви.

— Това не мога да направя, Чад. В никакъв случай. В свободния си ден посещавам майка си.

— За Бога! Майка ти!? Предпочиташ я пред мен?

— Не говори така. Тя познава Вестъл. Ако аз внезапно прекъсна да я посещавам, тя може да се обади на Вестъл и да я попита защо. Майка ми и аз не се разбираме добре. Тя никога не ми е вярвала.

— Трябва да измислиш някакво извинение. Искам да оставиш този ден за мен, Ив.

— Не мога — отвърна тя рязко. — Освен това е и опасно. Някой може да ни види. Не знаеш кога някой може да се появи в Идън Енд. Твърде опасно е.

— Тогава какво ще правим? Ще чакаме пак други шест седмици, преди да бъдем заедно?

— Предупредих те, Чад.

— Това не е отговор. Ако ти ме желаеш така, както аз теб…

— Желая те, Чад.

Погледът, който ми хвърли в този момент отново ме обля в огън. Отидох при нея и хванах ръката й.

— Не мога да чакам нови шест седмици мъчения. В момента печеля пари. Имам спестени над тридесет хиляди долара. Мога да купя нещо в съдружие с един мой приятел-комисионер. Слушай, Ив. Защо да не се разкрием? Ще направя така, че Вестъл да поиска развод и ние двамата ще се оженим.

Тя вторачи в мен светлите си очи.

— Да се оженим? Чад! Полудя ли? Какво са тридесет хиляди долара? Колко време ще ни изкарат? Колко мислиш, че можеш да спечелиш от един комисионерски бизнес? Освен това, аз съм ти казвала много пъти, че няма да се откажа от тази служба.

— Защо не? Какво удоволствие извличаш от нея?

— Не желая удоволствие. Живея в тази прекрасна къща. Получавам прекрасни пари. Имам кола. Имам всичко което желая, а и не трябва да работя усилено. Трябва да съм идиотка, за да захвърля всичко това.

— Кажи ми, Ив, защо си така безразлична към външния си вид? Защо трябва да изглеждаш като повлекана? От очила нямаш нужда, нали? Не е нужно да носиш косата си по най-неподходящия начин.

Тя се засмя.

— Представяш ли си, че тя ще ме търпи дори за миг, ако си помисли, че съм по-хубава от нея? Ето по тази причина тя се е освобождавала от толкова много секретарки. Тя е ревнива на тема „красота“. Агенцията, която ми намери тази работа, ме предупреди предварително. Може би това трябва да ти покаже, че съм твърдо решена да задържа тази работа. Имала съм твърде тежка младост, Чад. Майка ми и аз се понасяме много зле. Години наред трябваше да се боря. Няма да се откажа от този лукс.

— Не говориш истината — казах й сърдито. — Ти държиш на тази служба само защото си въобразяваш, че Вестъл ще ти остави много пари. Това е, нали?

Тя се загледа някъде в пространството.

— Това си е моя работа. Не можах да спра собствените си чувства към теб, но въпреки товара от обич, който нося няма, да съсипя собствените си шансове.

— Но, Ив, тя ти се подиграва. Оставила ти е само неколкостотин долара. Тя ми го каза лично.

Ив докосна ръката ми нежно.

— Ти си този, с когото тя се подиграва, Чад. Аз зная колко ми е оставила. Видях завещанието.

— Кога го видя?

— Преди няколко дни. Тя точно правеше ново завещание. Адвокатът й изпрати черновата. Тя я бе оставила на бюрото си. Аз я погледнах.

Бях в напрежение.

— Кажи, тогава колко ти е оставила?

— Петдесет хиляди.

Ококорих се.

— Но тя ми каза само неколкостотин.

— Може да е мислила, че ще ревнуваш. Чад, аз го видях черно на бяло. От тези пари няма да се откажа за нищо на света.

Сърцето ми започна да бие все по-бързо.

— А какво оставя на мен, Ив?

— Всичко. Къщата, цялата си собственост и шестдесет милиона долара. Остатъкът от парите отиват за благотворителност.

Поех едно дълго и шумно вдишване.

— Сигурна ли си?

— Да, още ли желаеш да се разведе с теб? — в очите й блестяха подигравателни светлинки, докато галеше ръката ми. — Желаеш ли, питам?

— Намирам малка разлика от предишното си становище — станах и започнах да крача нагоре, надолу. — Може и никога да не получим тези пари. Може да остареем твърде много и да не успеем да им се порадваме.

— Има Провидение.

— Искаш да кажеш, че тя може да се разболее, да й се случи нещастие и да умре?

— Случва се с някои.

Дори и сега, когато Ив лежеше на кревата и аз крачех из стаята мислейки за възможната смърт на Вестъл, въобще не ми мина през ум да я ликвидирам. Не можех да се досетя, че най-лесният изход би бил да наглася някакъв нещастен случай и да я убия. Тази мисъл просто не беше влязла в главата ми.

— Каква надежда! — възкликнах. — Ти и аз да остареем в очакване да й се случи нещастие, което може и да не стане никога.

— Какво друго може да се направи?

— Прокълни я! Искам да умре!

Тогава, внезапно и без никакво предизвестие телефонната камбанка започна да дрънчи оглушително. Подскочихме. Ив грабна наметалото си, сякаш някои се бе втурнал в стаята. Аз стоях неподвижен, с поглед, вперен в телефона.

— Това е тя! — промълвих аз с дрезгав и ожесточен шепот. — В два и двадесет!

— Отговори! — каза Ив. — Внимавай с гласа си и какво ще кажеш!

Ръбата ми трепереше, когато вдигах слушалката. Притежавах достатъчно контрол върху самообладанието си, за да направя гласа си сънен.

— Какво има? — изръмжах.

— О, Чад…!

Беше тя! Дори когато беше на триста мили далеч, тази кучка пак се хвърляше между Ив и мен.

— Но Вестъл! За Бога! Часът минава два!

— Събудих ли те, Чад?

— Разбира се, че ме събуди.

— Не ми се сърди — в гласа й имаше хленчене. — Толкова съм самотна без теб, миличък.

— Мисля, че ти също ми липсваш.

Наругах я на ум и погледнах към Ив, която стоеше до вратата и си завързваше халата. Лицето й беше бяло на меката светлина на лампата.

— Трябваше да ти се обадя, Чад. Току-що сънувах ужасен сън. Много ме изплаши. Сънувах, че съм те изгубила — продължи хленчещият глас. — Сънувах, че ме мразиш. На лицето ти имаше изражение, което ме ужаси. Когато дойдох при теб, молейки те да бъдеш добър с мен, ти ме отхвърли настрана и побягна по един дълъг коридор. Аз тръгнах след теб, но все не можех да те достигна. Ти вървеше и вървеше, докато накрая те изгубих от поглед. Събудих се. Плачех. Бях уплашена, че нещо се е случило с теб. Просто трябваше да телефонирам.

Усетих студената пот по лицето си.

— Това е било само един кошмар — казах й, като се опитах да контролирам гласа си. — Добре, Вестъл. Няма за какво да се безпокоиш.

— Толкова ми е добре като чувам гласа ти, Чад. Не трябваше да заминавам. Обичаш ме още, нали?

Стиснах слушалката до побеляване на пръстите ми.

— Разбира се, че те обичам.

— И аз те обичам, Чад! Така се радвам, че чувам скъпия ти глас.

— Сега трябва да спиш, Вестъл. Късно е.

— Но не искаш ли да чуеш нещо за моята реч?

Как исках да тресна слушалката! Усилията, които трябваше да упражнявам да задържам яростта си по-далеч от своя глас, ме караха да треперя.

— Успешна ли беше?

— Беше чудесна…!

През следващите пет минути тя говори непрекъснато. Разказва ми какво е ораторствала, как директорката е казала на цялото училище, че тя била една от най-умните ученички, как училището я аплодирало.

Накрая аз я прекъснах, като не ме беше грижа дали й се харесва или не.

— Това всичко звучи чудесно, Вестъл, но по-добре ще е да прекъснеш сега. Късно е, а и двамата имаме нужда от сън. Не се тревожи повече.

— Добре, Чад, Съжалявам, че те събудих. Мисля за теб.

— И аз мисля за теб. Лека нощ, Вестъл.

Затворих телефона. Това телефонно обаждане разруши някак си атмосферата в стаята. Докато преди това стаята беше един малък, тъмен свят, споделян само от Ив и мен. Също като кабинката в гондолата. Един свят, създаден за любов, едно тайно местенце, далеч от всички други, сега тя беше публична, като коя да е улица. Можех да усетя присъствието на Вестъл навсякъде.

— Отивам си, Чад, — каза Ив.

— Проклета да бъде! Каза, че е сънувала, че ме губела.

— Аз ти казах, че тя е открила нашите тайни.

— Зная. Не си отивай още. Имаме още три часа до разсъмването.

— Не. Сега не е добре. Аз я чувствам тук, в стаята.

— Същото чувствам и аз. — Отидох при нея и плъзнах ръцете си около тялото и, но тя се отдръпна.

— Не, Чад, стига.

— Тогава утре вечер, по същото време. Този път аз ли да дойда при теб?

— Бедни Чад, колко малко я познаваш. За нас няма да има утре вечер. Тя ще се върне.

— Няма да се върне. Има да раздава награди. Не може да се върне.

— Ще се върне, Чад.

И тя наистина се върна.

Когато се връщах нагоре по пътя, след като прекарах следобеда в офиса си, видях „Ролса“ пред портата. Вестъл ме очакваше на терасата. Онази нощ на бурна страст, която бях прекарал с Ив, не ме беше задоволила. Опитвах се да си кажа, че ако Вестъл не се беше върнала и Ив и аз имахме възможността за още една нощ заедно, нямаше да чувствам това раздиращо тялото желание за нея. Но знаех, че се залъгвах сам. Ив никога нямаше да ми бъде достатъчна, тя беше вече в кръвта ми, както никоя друга жена не е била никога досега.

Вестъл почти ме подлуди. Опитвах се, доколкото мога, да запазя самообладанието си с нея. Но беше неизбежно тя да усети напрежението помежду ни.

Три дни след неочакваното завръщане тя влезе в кабинета ми.

— Чад…

Отвлякох вниманието си от един доклад на стоковата борса, който четях и погледнах нагоре.

— Зает съм, Вестъл. Какво има?

— Утре вечер правя едно събрание, само няколко стари приятели. Лейтенант Легит ще дойде. Нали ще бъдеш с нас?

— О, разбира се — казах, без да й обръщам голямо внимание. — Бъди добро момиче и бягай сега, нали? През ръцете ми трябва да мине голям куп работа преди вечерята.

Ако някой ми беше казал преди два месеца, че мога да говоря така с Вестъл и да мина безнаказано, щях да помисля, че той е луд. Но това беше положението. Любовта й към мене я беше смекчила. Тя се страхуваше да не ме загуби и изглеждаше готова да приеме всякакъв вид отношение от мен до тогава, докато стоя при нея.

— Добре, мили — каза тя кротко. — Ще отида горе и ще се пременя.

След като тя излезе, тръснах книжата на бюрото, запалих цигара и си приготвих уиски с лед. Чудех се къде е Ив. Не я бях виждал през целия ден. От онази нощ я бях зърнал само веднъж, случайно. Тя беше в мисълта ми като подлютена рана.

Изгълтах питието и влязох в хола. Още нямах представа къде е спалнята й, но, надявайки се, че може да е още в кабинета на Вестъл, влязох там.

Тя беше на писалището си, заета с кореспонденцията на Вестъл. Когато влязох, тя погледна нагоре. Когато се приближавах до нея, лицето й беше безизразно.

— Тя е горе, преоблича се — пошушнах й. — Мислих си за теб, Ив. Не можем ли да се срещнем някъде в четвъртък?

— Не! — каза тя буйно, но тихо. — Вече ти казах. Трябва да видя майка си. Ще престанеш ли да ме безпокоиш?

— Нищо ли не значи за теб любовта ми? — казах гневно. Тя стана, заобиколи бюрото и се отправи към вратата. Аз грабнах китката й и я завъртях.

— Ив! Не мога да чакам! Трябва пак да се срещнем някъде.

— Стой далеч от мен!

Тя се отскубна, отвори вратата, прекоси хола и тръгна нагоре по стълбите.

Аз се облегнах на бюрото, чувствайки пот по челото си. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, слепоочията ми пулсираха бясно.

Меки стъпки ме накараха да вдигна поглед.

Харгис стоеше на вратата. Неговият студен, подозрителен поглед предизвика студени тръпки по гръбнака ми.

— Какво искаш? — изръмжах насреща му.

— Тъкмо щях да дръпна завесите, сър — каза той. — Но ако ви смущавам…

Минах край него и тръгнах нагоре по стълбите.

Чувствах къщата пълна с шпиони. Сякаш живеех в стъклена кутия, с дебнещи очи навсякъде, по всяко време.

Тръгнах по коридора към моята стая. Това беше един дълъг коридор с много врати. Бях до такава степен погълнат в мислите си, опитвайки се да измисля някакъв начин, по който да мога да взема Ив при себе си, че съм подминал вратата на моята спалня докато внезапно стигнах края на коридора.

Нетърпеливо се обърнах да тръгна обратно, когато забелязах за пръв път, един къс коридор, отклоняващ се от този, в който бях, и който свършваше сляпо. Там насреща имаше една врата и аз се спрях да я огледам.

В тази огромна къща имаше тридесет стаи за гости, но аз се съмнявах, дали тази врата водеше в гостна стая. Тя беше твърде изолирана от баните.

С едно внезапно чувство на възбуда се почудих дали това е стаята на Ив. Погледнах нагоре и надолу по коридора, за да се уверя, че никои не ме наблюдава, след това влязох в задънения коридор, спрях се и се ослушах.

В началото не чух нищо, след това лек звук от движение ми подсказа, че има някой в стаята. Когато си вдигнах ръката за да почукам, чух звънкането на телефона и звук на набиране на номер.

Стоях неподвижно, заслушан, с глава близо до вратата.

Чух гласа на Ив.

— Ти ли си, Лари? — попита тя. — Ще дойда в четвъртък. Тя ще урежда едно парти, така че аз мога закъснея… Да, но то няма да свърши преди един часа. Ще се видим в хотел „Атлантик“, в седем. Можеш ли да уредиш това?

Последва дълга пауза след която тя каза:

— Броя часовете, Лари. Няма да закъснееш, нали, мили?

Настъпи нова пауза след това се чу меко щракване. Разбрах, че тя беше свършила.

Не си спомням как се върнах в стаята си. Намерих се седнал на леглото, с лице в ръцете си. Тресеше ме.

Ако любовта й към мен беше направила Вестъл мека и наранима, моето заслепяване към Ив беше направило с мен много повече. Чувствах се, като че ли някой ме беше бил с чук.

Тъй като последните няколко инча на лентата се изхлузиха от ролката като змия през записващата глава, Чад изключи магнитофона. Той погледна ръчния си часовник. Беше говорил без прекъсване един час. Бутна назад стола си и стана прав, като изпъна ръце над главата си. Сега следобедното слънце грееше по-жестоко и горещината в дървената колиба на плажа беше силна. Той избърса лицето и ръцете си, след това наля около един инч уиски в чашата си, прибави вода и пи.

Когато остави чашата, погледна над рамото си към мъртвата жена на дивана. Една синя муха вървеше бавно нагоре по дългия й строен прасец. Тя се спря на коляното, избръмча възбудено, след това отлетя, за да обикаля из стаята. Чад запали една цигара и хвърли клечката в пепелника, който беше пълен с фасове.

Неспособен да устои на болезненото изкушение, той прекоси стаята и докосна ръката й. Задържа очите си отклонени от лицето й.

Ръбата й беше хладна, но още нямаше признаци на трупно вкочанясване. Това не можеше да се очаква толкова скоро в тази горещина, си помисли той. Премина през стаята да погледне през прозореца навън. Имаше ясен изглед през пясъците към далечния Идън Енд, на около девет мили от тук. Пътят за Идън Енд се стелеше като права панделка край плажа.

Той не се страхуваше, че Лари може да го нападне неочаквано, но от сега нататък трябваше да наблюдава пътя. Макар и да беше уверен, че Лари няма да дойде тук още един час, не искаше да си позволи да бъде изненадан.

Опипа тежкия гаечен ключ на масата. Повдигна го и го нагласи в ръката си. Беше добро оръжие. Замахна с него, поклати главата си доволен и пак го сложи на старото място.

Премести масата по-близо до прозореца и нагласи стола си така, че да може да наблюдава пътя, докато диктува последната част от разказа си.

Постави друга лента на магнетофона, отпи още една глътка уиски, завъртя стартовия превключвател и, когато ролките се завъртяха, започна да говори отново.