Подхлъзването

Глава VIII

От тази нощ нататък започнах да си печеля правото на тези седемдесет милиона долара по трудния начин. Също започнах да мразя Вестъл така, както не съм смятал за възможно да мразя когото и да е било.

Всяка минута на деня и нощта беше пресметната за мен. Трябваше да се наблюдавам през цялото време. Тя ме отвращаваше и аз не трябваше да й давам повод отново да ме подозира. Знаех, че щом веднъж тази нейна алчна любов към мен умре, тя ще стане отчаяна, злобна и опасна. Може би щеше да е по-лесно, ако Ив не беше на борда. Мислех постоянно за нея, но нямах никаква възможност да я доближа до мен. Вестъл беше като оплетена в косите ми от момента, в който ставах, до времето на заспиването ми. Беше мъчение да съм принуден да седя на горната палуба с нея, и да чувам Ив да говори с офицерите на кораба. Плуваха заедно в гумения басейн, който бяха монтирали на долната палуба. Можех да си я представя в белия плувен костюм, но не можех да сляза долу и да я наблюдавам.

Стигнахме Венеция два дни след предполагаемото ни помиряване, и яхтата пусна котва в канала на Сан Марино.

Вестъл, аз, Ив, прислужницата на Вестъл и Уилямс, моят прислужник, взехме моторницата нагоре по Канале Гранде до прочутия хотел „Грити“. Имахме апартамент с изглед към Канале Гранде: две спални, една обширна дневна, две бани и стаи за хората ни.

Аз ползвах втората спалня като дрешна стая. Взех си душ и се преоблякох. Присъединих се към Вестъл в дневната. Тя стоеше на балкона, гледайки надолу към канала. Беше възбудена като дете на карнавал.

— Не е ли чудесно, Чад! — възкликна тя. — Виж гондолите! Гледай тия красиви палати! Никога не съм виждала такова нещо! Чудесно е!

Ако не беше тя, наистина щеше да е чудно.

— Ще вземем ли гондола след обяда да поразгледаме? — попита ме тя, като ми отправи една усмивка.

— Разбира се — казах. — Хайде да ядем и да тръгваме.

Прекарахме целият следобед и вечерта в изучаване на Венеция. Посетихме църквата Сан Марко, палата на Дожите, затвора и минахме по Моста на въздишките. Взехме гондола за Сан Джорджия Маджоре и Вестъл се прехласваше по рисунките на Тинторето, които за мен бяха чисто и просто рисунки.

Върнахме се в хотела един час преди вечеря и докато Вестъл се преобличаше горе, аз седнах на балкона на главния хол и наблюдавах вечерното движение по Канале Гранде.

Забелязах Ив да влиза в хола, станах и отидох при нея.

— Е — казах, — какво правихте днес следобед?

Тя ме погледна през силните очила без рамки. Имаше най-сините очи които бях виждал някога. Носеше своята гладка, строга, сива рокля. Тогава разбрах, че тя беше скроена нарочно така, че да скрива фигурата й. Не бих разбрал никога каква линия на тялото имаше под тази дреха.

— Уреждах за мисис Уинтърс посещението на стъкларската фабрика в Мурано.

— О, по дяволите! Това пък какво е?

— Ще ходим утре след обяд. Приближих се към нея.

— Вие ще дойдете ли?

— О, не — тя се обърна рязко и тръгна към изхода.

— Ей, чакайте — извиках зад нея и я хванах за китката. Тя се отскубна и погледна назад през рамо. Взирахме се известно време един в друг. За частица от секундата видях в очите й нещо, което накара сърцето ми да подскочи и кръвта ми да запулсира в слепоочията. Беше същото настойчиво и разголено желание, което бях видял в очите на Вестъл. Стори ми се обаче, че сегашното беше по-настойчиво и по-разголено. Това не беше измислица на въображението ми. То беше там; погледът, който се проявява понякога в очите на една жена, за да каже на някой мъж, че той може да я притежава.

Изчезна така бързо, както беше дошло.

— Стойте далече от мен! — каза тя. Думите й звучаха като през стиснати зъби.

Излезе бързо от хола и тръгна нагоре по стълбите. Аз стоях неподвижен, сърцето ми биеше и онова раздиращо, разкъсващо желание за нея ме разяждаше.

Но аз знаех, че не бях сам. Чувството беше взаимно. Убеден бях, че и тя го изпитваше.

Вестъл се присъедини към мене в бара.

— О, Чад, скъпи — Каза тя, когато седнахме. — Мисля, че ще е добре ако вземем с нас Ив тази вечер. Ще бъде удоволствие да отидем с гондола до Лидо. Но, ако не искаш, няма да я вземем.

Трябваше ми голямо усилие, за да задържа лицето си безразлично.

— Нямам нищо против, ако ти желаеш да е с нас. — Пресегнах се напред и потупах ръката й. — Добре е от твоя страна, че си помислила за нея. Това ми хареса.

— Но това няма да е голямо удоволствие за Ив — каза тя покровителствено. — Аз я обичам, но тя е ужасно скучна. Често съм й казвала да се издокарва, но изглежда тя няма фантазия как да се облича.

Погледнах диамантите и неподходящата бяла рокля, която излагаше на показ тънката кожа на шията и раменете й. Станеше ли въпрос за мнение за начин на обличане, тя беше в свои води.

След вечеря отидохме до станцията за гондоли, където Ив ни чакаше.

Тя беше в черна вечерна рокля с ръкави и висока яка. Изглеждаше почти сякаш я беше избрала за случая. С опъната назад коса и очила, тя изглеждаше като бедна роднина до блясъка на Вестъл.

Наехме гондола с кабинка. Вестъл и аз седнахме един до друг, но Ив седна на една странична седалка, отдалечена от нас.

Започнахме дългото, бавно пътуване към Лидо. Вестъл бърбореше, но нито аз, нито Ив казвахме нещо. Чувствах я в полумрака през цялото време. Скритата й чувственост се излъчваше от нея като радиовълна. Бях готов да дам десет години от живота си да се отърва от Вестъл и да имам Ив за себе си. Не можех да го разбера. Не, че Ив беше жената-мечта. Чувството беше нещо остро и физически стигащо до мене, събуждащо за живот спомена ми, когато се изкачваше по стълбичката от морето. Слязохме от гондолата и взехме карета до хотела. Вестъл искаше да танцува. Тя забрави за добрите си намерения спрямо Ив, щом като влязохме в бара и я остави сама докато танцуваше с мене. Искаше ми се да я удуша, понеже беше и лоша танцьорка, но знаех, че е опасно да й припомням за това, че Ив е сама.

Върнахме се на масата след двадесет минути танцуване. На Вестъл й стана ясно, че на Ив не и е било приятно да бъде толкова време сама.

— Чад, скъпи, трябва да потанцуваш с Ив.

— Благодаря Ви, мисис Уинтърс, но аз не танцувам. Много съм доволна да седя тук и да ви наблюдавам как танцувате.

— Не танцувате? — каза Вестъл презрително. — Мое мило момиче, ще трябва да се научиш. Е, добре, щом не знаеш — след това се обърна към мен. — Харесва ми това, което свирят. Нека не го изпускаме.

Така мина следващият час. Стрелките на часовника ми се въртяха бавно. Накрая, малко преди полунощ, тя реши, че е време да се върнем в хотела.

Пътуването ми се стори безкрайно. Вестъл дърдореше през цялото време. Ив не каза нищо. За мен оставаше да запълвам оскъдните пролуки с тъпи забележки.

След като Ив благодари на Вестъл за приятната вечер, се оттегли. Вестъл отиде до отворения прозорец и се загледа надолу в тъмните води на канала.

— Мъчно ми е за това момиче — каза тя. — Тя е извън всичко.

— Защо се безпокоиш? — отвърнах й като започнах да се събличам. — Тя е добра в работата си, нали?

— Чудесна е. Преди да дойде бях почти откачила от неспособни глупаци.

— От колко време е при теб?

— Около три години. Мисля, че в известен смисъл е добре, че не се облича с вкус. Ако изглежда добре, може да се ожени и тогава ще я загубя.

— Добре, но рано или късно, все пак, ще я загубиш.

— Не мисля така — каза Вестъл, като се отдалечи от прозореца. Казах й, че няма да я забравя в завещанието си. Слугите винаги се държат за тебе, ако си им казал това. По едно време Харгис искаше да напусне. Казах му, че ще получи наследство и той си промени становището.

Внимавах да прикривам нарасналия си интерес.

— Какво оставяш на мис Долън?

Тя ме погледна остро, но аз бях задал въпроса си като че ли случайно.

— Само няколко стотачки.

— Знае ли тя количеството?

Вестъл се изкикоти.

— О, не! Тя сигурно си въобразява, че ще получи много повече, отколкото ще й оставя. Те винаги си мислят така.

— По-добре си лягай. Късно е.

Дълго след като Вестъл беше заспала, аз лежах в тъмнината и мислех.

Значи тя беше направила завещание. Чудех се, колко от парите си беше планирала да даде като наследство, и колко за благотворителност. Чудех се, колко ще получа аз.

До този момент правех план, как да убедя Вестъл да ми предаде контрола на своите седемдесет милиона долара. Знаех, че ще бъде дълъг и сложен процес, а накрая да не излезе нищо… Но сега, при споменаването на нейното завещание, внезапно ми стана ясно, че може да дойде време, когато аз ще получа парите без ограничения и без Вестъл да наблюдава какво върша с тях. Не бързайте да идвате до заключението, че в този момент планувах да я убия. Никога не съм мислил за убийство, но като светкавица ми мина през ума, че тя може да се разболее, може да й се случи нещастие, може да умре. Колко лесен изход за мен, ако стане така! Без планиране, без увещаване, без разочарования, без напакостявания и без по-нататъшно актьорство.

Ако тя умре…

Прекарахме следващия, жестоко горещ следобед в една стъкларска фабрика в Мурано. Наблюдавахме как изпотени мъже оформят чудеса от стопено стъбло. Бяхме много доволни като се върнахме в приятният хлад на нашата дневна.

— Мисля да взема един душ — казах аз. — Тази фабрика беше ужасно гореща.

— Да, горещо беше — отвърна Вестъл, като седеше отпуснато в един стол. Държеше глава между ръцете си. — Причини ми главоболие.

— Ще пийнеш ли нещо?

— Не, не искам. Само ще поседя малко и ще си почина. Ще се оправя. Какво ще правим довечера, Чад?

— Каквото ти се иска. Желаеш ли гондола?

— Хайде да решим след вечеря.

Влязох в банята и взех душ. След като се преоблякох се върнах в дневната. Вестъл я нямаше. Потърсих я в спалнята. Намерих я да лежи на кревата с бяло и хлътнало лице.

— Какво ти е? — попитах я и се наведох над нея. — Не се ли чувстваш добре?

— Зле ми е. Имам ужасно главоболие.

Огледах я внимателно. Не можех да намеря в себе си съжаление към нея. Тя изглеждаше просто отвратително.

— Съжалявам. Мисля, че горещината те е разстроила. Защо не се съблечеш и не си легнеш?

— Взех веганин. След малко ще ми бъде по-добре.

— Отлично. Аз мисля да си пийна нещо. Ти се успокой. Ще се върна след няколко минути.

Отидох до стаята на Ив и почуках на вратата. Тя отвори и ме изгледа въпросително. Беше без очила и, въпреки че пригладената назад коса пак й даваше вид на стара мома, намекът за хубост присъстваше и аз усетих желание.

— Мисис Уинтърс има главоболие — Казах. — Вижте дали може да й се помогне нещо.

— Ще отида веднага.

— Знаете ли, може да й се спи — добавих, като установих, че гласът ми бе малко неустойчив. — Ако иска да спи, ще ми правите ли компания тази нощ?

Очите й останаха празни.

— Тя няма ли да иска ли да остана при нея?

— Може и да не поиска — отговорих аз. — Ако не желае, ще се срещнем ли пред Сан Марко в девет часа?

— Не мисля, че ще бъда в състояние — каза тя и, като мина бързо покрай мен, изтича по коридора към спалнята на Вестъл.

Слязох в бара и си поръчах двойно уиски. Ръката ми трепереше. Изненадах се, че барманът не забеляза как бие сърцето ми.

Никоя друга жена не ме беше карала да се чувствам така. Усещах инстинктивно, че Ив ще ме чака в девет часа. Картината се очертаваше. Тази нощ трябваше да сложи началото на съвместната ни съдба. Чувствах това.

По-късно се качих до стаята на Вестъл. Прислужницата й ме посрещна на вратата.

— Мисис Уинтърс спи. Не желае да я смущават.

— Грижи се за нея. Ако попита за мен, кажи й, че съм излязъл да се поразходя.

В девет без десет излязох от хотела и тръгнах по кея, по моста Палма, покрай палата на Дожите, към площада Сан Марко.

Площадът беше пълен с хора, които гледаха блестящо осветените магазини или седяха по кафенета, слушайки живописните оркестри.

Стоях пред грамадните порти на Сан Марко. На фона на звездното небе виждах четирите бронзови коня, които стояха на стража на покрива на базиликата.

Бях един от многото, които седяха на това място и се оглеждах нетърпеливо на всички посоки за Ив. Не се виждаше никаква, но аз чаках, сигурен, че ще дойде.

Бронзовите гиганти на часовниковата кула удряха камбаната за девет часа, когато почувствах една ръка да докосва моята. Обърнах се бързо. Сърцето ми пропусна един удар.

Едно момиче в бяла вечерна рокля, поддържана горе от тясна презрамка с брилянти, стоеше близо до мен. Една тъмнокоса красавица, чийто сини очи горяха сякаш зад тях пълзяха огньове.

— Ив… Не те познах.

Гледах я вторачено.

Косата й бе сресана така, че заобикаляше бледото й лице като рамка, достигаше до раменете й и краищата й се завъртаха навътре.

— Там има една чакаща гондола — каза тя, хвана ме под ръка и тръгна през тълпата към водата.

Слязох с нея по стъпалата към гондолата. Завесите на кабинката и бяха затворени. Изведнъж се озовахме в един приятно движещ се тъмен, малък свят, принадлежащ само на нас двамата. Дебели възглавници бяха разпръснати по пода. Тя легна долу, с ръце зад главата си и ме погледна. Коленичих до нея.

— Чаках този миг откакто те видях да плуваш — казах й аз. — Беше дълго чакане.

— Не говори нищо — прошепна тя с леко пресипнал глас и ме притегли към себе си. — Моля те, не говори сега.

Над водата се понесе звукът от бронзовите гиганти, отбелязващи половиния час.

Гондолата подскачаше леко по бръчките на водата, причинени от парното корабче, което отиваше от Сан Марко към Лидо.

— Девет и половина — каза Ив, като се надигна. — Не ни остава много време — тя повдигна една от завесите и извика нещо на гондолиера на италиански. — Трябва да се връщаме.

— Имаме цялата нощ пред себе си — казах възбудено като я придърпах към себе си. — Не е нужно да се връщаме толкова скоро.

— Трябва. Ти можеш да останеш, ако желаеш, но аз трябва да се върна. Познавам жена ти много по-добре от теб. Когато се събуди, ще ме потърси веднага. Няма да спи повече от час.

— Но аз искам да говоря с теб. Има толкова много неща, които искам да зная.

Тя се обърна и ме погледна.

— Нямаме време за приказки. Може и никога да нямаме. Има време само за любов набързо. Не искаш тя да научи, нали?

Помислих си за седемдесетте милиона долара.

— Не.

— Нито пък аз. Слушай, Чад, ако не вършиш точно това, което ти казвам, тази работа ще свърши твърде бързо. Нямам намерение да си загубя службата заради някаква любовна афера. Разбираш ли ме?

— Това е повече от любовна афера. Аз съм луд по тебе.

Тя докосна лицето ми с хладните си елегантни пръсти.

— Да, и аз съм луда за теб, но няма да рискувам. Ще намеря друг удобен случай. Разбираш ли?

— Е добре, аз намерих този случай — казах остро. — Щом тя получи това главоболие, аз си помислих за теб. Аз бях този, който уреди срещата ни.

— Така ли? — тя се засмя леко. — Но кой й причини главоболието, Чад? Без главоболието нямаше да можеш да направиш нищо.

Втренчих се в нея. Едно студено, ужасно усещане полази нагоре по гръбнака ми.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах. Това не е първият път тя да получава главоболия. Когато не мога да я понасям повече, давам й нещо. Безвредно е. Само я прави да се чувства зле и й причинява главоболие.

— Сигурна ли си, че е безвредно — казах й, тъй като всичко това не ми се харесваше никак.

— Разбира се. Един лекар, мой приятел, ми го даде. Съвсем безвредно е. Няма да я убие, ако това е, което искаш да кажеш.

— Да, точно това искам да кажа: опасно е да се играе с лекарства.

— Това не желаеш ли да се случи пак?

Вгледах се надолу в святкащите й сини очи. В стегнатото й, решително лице имаше нещо, което ме стресна.

— Ти трябва да я мразиш, Ив.

— Повече от който и да е друг на света — каза тя меко. — Дори повече от теб.

— Какво ти е сторила?

— Нищо. Съвсем нищо. В действителност тя винаги е била толкова добра към мен, колкото въобще може да бъде спрямо някого. Само, че тя има всичко, което аз желая, а тя не заслужава да го притежава.

— Тогава защо, по дяволите, работиш за нея?

— Защо ти се ожени за нея, Чад?

— Това е различно.

— Не е. Ти се ожени за нея заради парите й. Аз работя за нея, за да мога да живея в сянката на нейния разкош — тя погледна навън през прозорчето на кабинката. — Имаме още само няколко минути. Целуни ме, Чад!

Притиснах я до мен и впих устни в нейните. Не вярвах, че това ми се е случило. За пръв път в живота си се бях влюбил в жена. Ив беше в кръвта ми като някакъв вирус, които ме изгаряше.

— Не повече, мили — тя ме бутна назад. — Трябва да се съобразяваме с фактите, Чад — продължи тя, като оправяше косата си, — може да нямаме такъв случай. Това е опасно. Ти не я познаваш, както аз. Тя е мнителна и ревнива, и ще разкрие всяка тайна.

— Ще измисля нещо. Ще бъде по-лесно, когато се върнем в Клифсайд.

— О, не, няма. Ще бъде много по-трудно. Тя ме държи в кръга на повикване всяка минута на деня. От тебе ще очаква да бъдеш с нея през нощта. Ще бъде почти невъзможно за нас да се срещнем сами.

— Ще измисля някакъв начин.

— Трябва да бъде безопасно. Точно така е.

— Ще бъде безопасно.

Гондолата се плъзна до стъпалата при Сан Марко.

— Нека да отида първа, Чад. — Тя се наведе напред и ме целуна. — Обичам те.

Гледах я като се измъква от кабинката. Почаках около минута, след това излязох от гондолата, разплатих се с гондолиера и бавно се върнах в хотела.

Разбрах, че след това преживяване с Ив животът ми с Вестъл става невъзможен. Не смеех дори да мисля за бъдещето. В този момент, като си мислех за хубостта и страстта на Ив и за нейната любов към мен, единствената ми надежда беше, че Вестъл би могла да умре. Ако тя умре, моят проблем е решен. Дори тогава, все още никак не ми минаваше през ум да я убия.