Подхлъзването

Глава XVI

В заслепяващата светлина на два прожектора, монтирани на един авариен камион и под леещия се дъжд, десет полицейски служители и двадесет пожарникари се силеха да вдигнат тялото на Вестъл нагоре по скалата.

Беше опасна работа. Трима пожарникари се бяха спуснали долу, вързани с въжета.

Колата се бе заклещила между два масивни обли камъка, на около седемдесет метра надолу, пред лицето на скалата. Всеки метър от пътя беше застрашителен. Хлабави камъни и скали с добър размер бяха готови да се стоварят при най-леко докосване.

Седях в колата на Блейкстоун, с горяща цигара между пръстите ми, а тялото ми беше студено и трепереше.

Блейкстоун седеше до мене. Не говореше, но пушеше и се взираше навън през обливания от дъжда прозорец. Наблюдаваше малката група полицаи, които надзъртаха надолу през ръба на скалата.

Точно зад нас беше Ив в своята кола. Беше постъпила твърде умно да вземе колата си и да дойде след нас. Сега вече мокрото й и окаляно състояние не можеше да бъде подозрително.

Много силно ми се искаше да отида при нея, но знаех, че това ще бъде опасно. Затова си седях мирно, чакайки, и мисълта ми оглеждаше всяка подробност от последните два часа, като се опитвах да се уверявам, че не съм направил грешка.

Една висока, широкоплещеста фигура изпъкна отпред, облягайки се на колата и взирайки се в мен през прозореца.

— Мъртва е. Току-що я намериха.

Насилих се да погледна нагоре и да срещна твърдите му сини очи.

— Не мислех че може да бъде жива — казах бавно. — Надявам, се че е станало бързо.

Усетих очите му да ме пронизват.

— По-добре вие да се върнете в къщата. Няма смисъл да стърчите тук наоколо. Можете да оставите всичко на мен.

— Благодаря.

Погледът му се премести от мен върху Блейкстоун.

— Кой е той?

— Райън Блейкстоун, моят брокер. Беше с мен тази вечер.

Трябваше да си откъсна езика, щом казах това. Разбрах че направих грешка. Не трябваше да предлагам алиби докато той не ми го поиска. Кимна и се дръпна назад.

— О’кей, мистър Уинтърс. Ще се видим на сутринта.

— Ще ви чакам в къщата.

— Искаш ли да тръгвам, Чад? — попита Блейкстоун, когато Легит се върна на края на скалата.

— Добре.

Обърнах колата и спрях успоредно на колата на Ив.

— Не можем да направим нищо, мис Долън. Вестъл е мъртва. Аз се връщам. По-добре идвайте и вие. — Потеглих за да й спестя мисълта да каже нещо, което Блейкстоун може да чуе, и карах към къщата в мълчание.

Блейкстоун не пожела да влезе. Каза няколко съчувствени думи, добави, че ще се занимае с фирмата на Байленд и си тръгна.

Отидох в кабинета си. Седнах. Краката ми бяха омалели и лошото чувство на шока ме владееше. С неспокойна ръка си налях уиски и го глътнах.

Ив влезе и затвори вратата.

— Какво направи с комбинезона? — я попитах.

— Суши се в моята стая. Ще го сложа пак в гаража — първата ми работа утре сутринта.

— Сигурна ли си, че Харгис и Блейкстоун са уверени, че аз бях в кабинета?

— Да. Беше толкова добре, че и аз самата почти вярвах, че ти самият си там.

— По-добре кажи на Харгис, че Вестъл е мъртва.

— Да.

Станах несигурно на краката си. Желаех да ме успокои с ръцете си.

— Свободни сме, Ив. Разбираш ли го?

Бледото й лице беше напълно безизразно. Сините й очи бляскаха зад очилата.

— Да.

Тръгнах към нея.

— След няколко месеца ще бъдем женени.

— Не се приближавай към мен!

Тонът й ме спря, като че ли се бях ударил в стена.

— Какво искаш да кажеш? В тази стая сме в безопасност, какво ти става?

— Никъде не сме в безопасност. Стой по-далеч от мен. Ако лейтенант Легит си помисли, че между нас е имало нещо, ще разбере, че ние сме го планирали. — Гласът й едва надвишаваше шепот. — Свърших с теб, Чад. Разбираш ли? Трябва да стоиш по-далеч от мен.

Усетих студена тръпка по гърба си.

— Свършила си с мен? За какво говориш? Ти ще се омъжиш за мен!

Очите й светнаха.

— Сега не бих се омъжила за теб, дори и да си последния мъж на земята. Свърших с теб! Не разбираш ли английски?

— Ти обеща!

— Няма значение какво съм обещала. Страх ме е. Ако полицията разбере за нас, ще се досети, че ние сме го направили. Напускам тази къща веднага щом мога. А теб не желая никога да те видя.

— Няма да избягаш току-така — казах, внезапно побеснял. — Запомни какво казах! Ако не се ожениш за мен, ще предам и себе си и теб.

— Добре, действай! Не можеш да ме заблудиш, Чад. Може и аз да съм замесена колкото тебе в тази работа, но ти я уби. Карай и им кажи, ако смееш, че ти си я убил. Но стой далеч от мен!

Завъртя се и излезе от стаята.

Стоях за минута загледан във вратата, неспособен да повярвам, че тя мисли това което каза. Сърцето ми биеше силно, а краката ми се подкосиха и аз трябваше да седна.

Защо изведнъж се беше променила толкова?

Беше ли наистина уплашена или зад това се криеше нещо друго, което аз не знаех?

Мисълта ми премина към Лари. Имаше ли той нещо общо с внезапната промяна в поведението й?

След малко реших, че тя е уплашена и като мине време, ще си възвърне самообладанието. Трябваше да я оставя сама за няколко дни. След това ще изчакам удобния случай да говоря пак с нея.

Не смятах да я губя.

Отидох бавно до стаята си и се заключих.

Тази нощ не спах.

Лежах в леглото, слушайки дъжда и вятъра, мислейки за ужасния начин, по който Вестъл беше умряла. Чувствах, че Ив ми се изплъзва. Това беше достатъчно, за да държи един мъж буден цяла нощ.

Усещах, че ме обхваща страх — повече, отколкото когато и да било по-рано през живота ми.

Знаех, че полицията може да дойде в тази къща и да ме прибере, да ме държи в килия, докато стане време да ме изгори жив на стола. Можеха да дойдат и сега. И най-малкия мой пропуск би бил достатъчен. А аз нямах начин да узная дали съм го допуснал.

Наистина бях уплашен, твърде уплашен дори, за да се безпокоя за Ив.

Сутринта на следващия ден ми се стори безкрайна. Седях в кабинета си в нервно очакване да се случи нещо. Легит беше казал, че ще дойде да ме види, но сякаш не бързаше. Малко след единайсет реших, че той явно няма да дойде. Трябваше да отида в офиса му.

Къщата беше неестествено тиха. Когато слизах на закуска ми се мерна смътно Харгис. Изглеждаше блед и състарен. Въобще не погледна към мен, а и аз не го заговорих.

Двете момичета, които ми сервираха закуската, бяха с подути и зачервени от плач очи. Това ме изненада. Не беше ми минавало през ум, че някой от персонала обича Вестъл достатъчно, за да плаче след смъртта й.

Тъкмо избутах стола си назад и станах за да тръгна, когато телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката.

— Ало, да?

— Чад? — беше гласът на Блейкстоун. — Помислих си, че трябва да ти се обадя. Лейтенант Легит дойде да ме види. Задава ми най-различни въпроси. Видя ли го вече?

За кой ли път почувствах ледената тръпка нагоре по гръбнака си.

— Не, не още. Какъв вид въпроси, Райън?

— Странни въпроси. Струва ми се, че подозира теб…

— Мен?

— Мисли, че имаш нещо общо със смъртта на жена си.

Отворих и затворих устата си, но не успях да издам звук.

— Там ли си, Чад?

Сепнах се. Ръката ми стисна слушалката, докато ми побеляха кокалчетата.

— Не разбрах, Райън. Какво беше това, което ми каза?

— Казах, че изглежда лейтенант Легит се съмнява в теб. Смята, че имаш нещо общо със смъртта на мисис Уинтърс. Казах му, че откача.

— Но какво те пита?

— Искаше да знае дали си бил навън между девет и десет снощи. Казах му, че работихме заедно. Той продължаваше да ме пита за все повече подробности, докато се заинтересувах към какво се домогва. Отговори ми, че когато една жена умре мистериозно и е достатъчно богата, мъжът й се превръща в първият заподозрян.

— Мръсна гадина! — извиках в слушалката, като напразно се опитвах да стабилизирам гласа си. Бях благодарен, че не виждаше лицето ми. Не се владеех и бях убеден, че лицето ми ме издава напълно. — Освен това Вестъл не умря мистериозно. Тя падна с колата си от скалата.

— Казах му го. Казах му още, че ти диктуваше писмата си в момента на нейната смърт. Казах му, ако не вярва на моите думи, да попита мис Долън и Харгис. Сметнах, че е по-добре да те уведомя, Чад. Струва ми се, че този човек не те обича много.

— Беше много близък с Вестъл. Естествено, че скърби за нея.

— Това е всичко. Трябваше да ти кажа. Мисля, че той просто се намира на работа. Обясних му, че жена ти караше много бързо. Злополуката вероятно е станала няколко секунди след като се разминахме. Това ме кара да се чувствам зле. Аз може би…

— Ти не би могъл да направиш нищо. Благодаря ти за обаждането, Райън. Няма за какво да се безпокоиш. И двамата знаем, че не съм имал нищо общо със смъртта на Вестъл. Вероятно ченгето ще се откаже от идеята си, след като е говорил с теб.

— Надявам се. Можеш да разчиташ на мен. Ще се навъртам наоколо. Ако имаш нужда, обади се.

Благодарих му и затворих телефона.

Станах, приближих се до прозореца и се загледах в просторната градина.

Бях чакал нещо да се случи. Ето, че се случи. И така, Легит вече се чудеше дали не играя роля в смъртта на Вестъл. Това беше твърде умна хипотеза от негово страна. Задавах си тревожния въпрос дали не бях го подценил. Е, добре, нека да подозира каквото си иска. Скоро ще се изправи срещу стена в разсъжденията си. След като бе говорил с Харгис и Ив, трябва вече да е разбрал, че няма начин да ме улови на въдицата си.

Часът беше дванадесет без двадесет. Погледнах през прозореца и видях някаква кола, спряла на асфалта пред къщата. На волана седеше полицай.

Уплаших се. Легит беше пристигнал!

Докато минутите се влачеха бавно, проблесна нова мисъл в главата ми. По дяволите, това бе въпрос на живот и смърт. Ако не си контролирах нервите, загивах. Бутнах назад стола си и отидох бързо до шкафчето с напитките. Налях си порядъчна доза уиски и я излях в гърлото си. Върнах се бързо обратно, седнах на бюрото и придърпах някои книга към себе си.

Опитах се да започна да работя, но въпреки че очите ми следяха напечатаните на машина думи върху листа, смисълът им не достигаше до мен. Седях си така, загледан в листа и чаках. Мина три четвърти час, преди да се почука на вратата и Легит да се озове пред мен.

— Добро утро, лейтенант — казах бодро, като се изправих на крака. — Не стойте до вратата. Ще пиете ли уиски.

Самият аз се изненадах да чуя спокойния си глас.

Той ми хвърли един твърд, търсещ поглед, после дръпна стол пред бюрото ми и седна. Масивното му тяло принуди стола да изпука, докато се наместваше.

— Не, благодаря.

Бутнах кутията с цигари през бюрото. Усещах пронизителният му поглед. Чувствах очите му, които ме изследваха нахално. Това ме ядоса.

Защо трябва да се страхувам от това едро и бавномислещо ченге? Сега струвах шестдесет милиона долара. Притежавах тази къща-палат. Имах собствености по цялата страна. Само до преди шестнадесет месеца аз печелех по-малко, отколкото той сега. Не доказваше ли това, че аз съм много по-умен, отколкото той би могъл да бъде някога?

Наблюдавах го, докато си палеше цигарата, след това и аз запалих моята.

— Открихте ли как е станала злополуката, лейтенант? — попитах го след дълго чакане, тъй като той гледаше безмълвно в тавана.

— Предната гума откъм шофьора се е спукала.

— А-ха — погледнах към ръцете си, за да скрия тържествуващия израз в очите ми.

— Разбрах, че сте бил в тази стая от девет до десет часа снощи, мистър Уинтърс?

Вдървих се и погледнах към него.

— Защо? Тук бях. Диктувах писма, а след това работихме с моят брокер, докато се обади мисис Хенеси.

— На магнитофон ли диктувахте?

— Да, но какво общо има това със злополуката, лейтенант? Не разбирам на къде биете.

Твърдият му поглед ме прониза.

— Не е било злополука.

Сърцето ми се преобърна.

— Не е злополука ли? Но разбира се…

Той се облегна назад.

— Било е предумишлено убийство, мистър Уинтърс.