Подвижни образи

Виденията на Света гора…

А сега… минали са осем часа.

Налегнатият от страховит махмурлук Пондър Стибънс гледаше гузно празното бюро до себе си. Виктор нямаше навика да пропуска изпити. Често повтаряше, че обичал това предизвикателство.

— Готови за обръщане на листовете с изпитните въпроси — предупреди ги надзирателят в дъното на залата.

Гърдите на шестдесет кандидат-магьосници се стегнаха в обръчите на мрачно непоносимо напрежение. Пондър опипа трескаво перодръжката, която му носеше късмет.

Магьосникът на подиума завъртя пясъчния часовник на катедрата с празното стъкло надолу.

— Можете да започвате.

Неколцина по-самонадеяни студенти обърнаха листовете с изписаната страница, като просто щракнаха с пръсти. Пондър ги намрази мигновено.

Посегна с перодръжката към мастилницата, която също би трябвало да му носи късмет, изобщо не я улучи от нерви, затова пък успя да я събори. Миниатюрен черен потоп заля неговия въпросник за изпита.

В душата му също се изля водопад от паника и срам. Попи мастилото с края на робата си, но само го размаза още по-нашироко по бюрото. Сушената жаба, донесена за късмет, падна на пода.

Пламнал от притеснение, намърлян с мастило, Пондър вдигна жален поглед към надзирателя и умолително изви очи към празното бюро.

Магьосникът кимна. Пондър с благодарност се премести от другата страна на пътеката, изчака сърцето му да укроти поне малко ударите си и с безкрайна предпазливост обърна хартията, оставена на бюрото.

След десет секунди, понеже не осмисли случилото се, пак завъртя листа в ръцете си, да не би останалите въпроси все пак да са били на обратната му страна.

А около него се бе възцарила тежка тишина, в която петдесет и девет ума почти проскърцваха от напън.

Пондър пак погледна страницата с въпроса.

Може би имаше някаква грешка. Не… ето ги печата на Университета, подписа на Архиканцлера и каквото още се полагаше. Дали не беше специална проверка? Вероятно го наблюдаваха зорко, за да видят как ще постъпи…

Той се озърна крадешком. Доколкото виждаше, другите студенти пишеха прилежно. Значи може и да беше грешка в края на краищата. Да. Изглеждаше все по-логично. Предположи, че Архиканцлерът е подписал листовете, но когато чиновниците е трябвало да нанесат самите въпроси, един от тях е стигнал само до наистина важния първи въпрос, а после са го извикали да свърши друга работа или каквото там се е объркало… Никой не е забелязал пропуска, сложили са листа на бюрото, където е трябвало да седне Виктор. Само че той не дойде и въпросникът накрая се падна на Пондър. Във внезапен прилив на набожност той реши, че такава е волята на боговете. Не е негова вината, че е получил такъв въпросник, нали? Дори беше готов да повярва, че ще е един вид богохулство, ако пропусне невероятната възможност.

Правилникът гласеше, че резултатите от изпита се зачитат задължително. Пондър не бе делил стаята си с най-вещия познавач на изпитните процедури, без да научи това-онова.

Пак се вторачи във въпроса: „Как се казвате?“

И отговори.

След малко подчерта отговора с линийката, която му носеше късмет.

Мина още време и за да покаже усърдие, написа отгоре:

Десет минути по-късно се престраши и добави отдолу:

Подчерта и този ред.

„Горкият Виктор ще съжалява ужасно, че не се яви.“

„Но къде ли се е дянал?“

Още нямаше път до Света гора. Който искаше да стигне дотам, трябваше да тръгне по широкия друм към Куирм и на някое неотбелязано с нищо място в осеяната с шубраци равнина да свърне към дюните. Край пътя растяха дива лавандула и розмарин. Нямаше други звуци освен жуженето на пчели и далечните писъци на чайки, които само подчертаваха тишината.

Виктор Тугелбенд се отдалечи от пътя, щом видя отъпканото от много каруци отклонение. Личеше и че мнозина са минали оттук пеша.

Имаше да извърви още километри. Той се затътри към целта.

В затънтено кътче на съзнанието му едва чуто гласче повтаряше „Къде съм? Защо ли правя това?“, а друга част от него знаеше, че изобщо не е необходимо да постъпва така. Той се остави да го водят краката подобно на жертва на хипнотизатор, която е уверена, че изобщо не се е поддала на хипнозата и може да се отърси от нея всеки миг, но някак не й се иска.

Нямаше представа защо го върши. Известно му беше само, че има нещо, в което жадува да участва. Нещо, което би могло да не се повтори никога.

По-назад по пътя бързо го настигаше Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото, който се опитваше да язди кон. Не беше роден за ездач и неведнъж се изтърси от седлото. Затова още не бе догонил Виктор. Другата причина беше забавянето му в града, докато продаде евтино бизнеса с наденичките в хлебчета на едно джудже, което не можеше да повярва в сполуката си. (След като опита наденичките, джуджето се изуми още по-силно.)

Нещо зовеше Диблър с просмукан от злато глас.

Далеч зад Гърлото тролът Детритус също се мъкнеше по пътя, подпирайки се на юмруци. Трудно е да се познае за какво мислеше, както не са особено достъпни за анализ интелектуалните процеси на пощенския гълъб. Но и той знаеше, че не се намира там, където би трябвало да бъде.

А зад всички тях се тътрузеше голяма каруца, теглена от осем коня и натоварена с греди и дъски за Света гора. Коларят не мислеше кой знае за какво, макар че го озадачи дребното произшествие на излизане от Анкх-Морпорк в предутринната тъма. Някой му бе креснал „Спри! Проверка на Стражата!“ и той спря. Нищо повече не се случи, той се огледа, но никой не се появи.

Каруцата заскрибуца нататък и въображаемият зрител би забелязал дребната фигурка на Гаспод, Кучето — чудо, което се мъчеше да легне по-удобно между талпите. И Гаспод отиваше в Света гора.

Той също не знаеше защо.

Имаше обаче намерение да научи.

Никой не би повярвал в края на Века на Плодния прилеп, че всичко в Света на Диска е под зоркото и нетърпеливо наблюдение на умове, превъзхождащи човешките, ако ще и само по гадост. Кой би помислил, че делата му са достъпни за такова внимание, с каквото прегладнял от три дни човек разглежда менюто „Плюскай за един долар“ пред „Къщата на ребърцата“ на Харга…

Е, всъщност… повечето магьосници биха повярвали веднага, стига някой да им бе казал.

А Библиотекарят изобщо не би се усъмнил.

Да не пропуснем госпожа Мариета Космипилитска от „Куирмска улица“, номер 3, Анкх-Морпорк. Би повярвала и още как. Но тя вярваше и че светът е кръгъл, стръкчето чесън в бельото отпъжда вампирите, полезно е за духа да се поразходиш навън и да се посмееш, а у всекиго има доброта, стига да знаеш как да я разкриеш. Беше убедена и че всяка вечер три отвратителни джуджета надничат да я гледат как се съблича.5

Света гора!…

… не представляваше нищо особено в момента. Хълм до морето, а от другата страна — изобилие от дюни. Такава красива местност ви подтиква да се порадвате на прелестта й през колкото се може по-кратки мигове, а после да се преместите на място, където има гореща вана и студени напитки. Наложи ли се да останете, ще се почувствате наказани.

Въпреки това там вече имаше градче… ако думата е уместна. Някой бе стоварил големи количества дървен материал, от който се правеха бараки, и то небрежно сковани, сякаш строителите се сърдеха, че ги отвличат от по-важни задачи. Големи правоъгълни кутии от дъски. Толкова.

С изключение на фасадите.

Години по-късно Виктор твърдеше, че който е искал да вникне в същността на Света гора, първо е трябвало да проумее постройките.

Виждаш кутия на пясъка. Има горе-долу наклонен покрив, но това е без значение, защото в Света гора не вали дъжд. Пролуките в стените са запушени със стари парцали. Прозорците са дупки — стъклото е прекалено чупливо, за да го докарват чак от Анкх-Морпорк. Гледана отзад, фасадата е като огромно шперплатово табло за обяви, закрепено с множество подпори.

Но отпред… резбовано, изваяно, пъстро, украсено, бароково архитектурно пиршество. В Анкх-Морпорк благоразумните хора строяха домовете си без външни финтифлюшки, за да не привличат нежелано внимание, а за украсата отделяха вътрешността. Сградите в Света гора сякаш бяха обърнати наопаки.

Виктор крачеше замаяно по подобието на главна улица. Рано сутринта се бе събудил насред дюните. Защо? Вярно, реши да дойде в Света гора, но защо? Не помнеше. Паметта не му подсказваше нищо повече от факта, че в един момент това му се стори очевидна необходимост. И като че имаше стотици основателни причини да го направи.

Ех, да беше запомнил поне една от тях…

Не че в ума му имаше много място за ровене из спомените. Беше прекалено зает с неотложния факт, че е гладен и жаден до прималяване. В джобовете си откри общата сума от седем пенса. Не стигаха за паница чорба, камо ли за засищаща гозба.

А той имаше нужда от засищаща гозба. Надяваше се след нея всичко да се проясни в главата му.

Пробиваше си път през тълпите. Повечето хора изглеждаха дърводелци, но някои носеха дамаджани или загадъчни кутии. Всеки се движеше бързо и устремно, подгонил собствената си неотложна цел.

Всеки освен него.

Влачеше се по импровизираната улица, пулеше се към чудатите постройки и се чувстваше като щурец, случайно попаднал в мравуняк. И май нямаше нито един…

— Защо не гледате къде ходите?!

Той отскочи и се блъсна в близката стена. Когато се изправи, другата участничка в стълкновението вече се провираше през гъмжилото. Виктор позяпа нататък и се втурна отчаяно след нея.

— Ей, съжалявам! Извинете! Госпожице!

Тя спря и нетърпеливо поизчака.

— Какво има?

Беше цяла стъпка по-ниска от него, а извивките на тялото й оставаха неразгадаеми под нелепо пищната рокля, макар че още по-смешна беше огромната руса перука на къдрички. Цялото й лице беше наплескано с белило освен очите, дебело подчертани с черно. Общата представа беше за лампион, който напоследък не си отспива.

— Какво има? — повтори тя. — Кажете по-бързо, де! Пак имам снимки след пет минути!

— Ъ-ъ…

Тя омекна едва забележимо.

— Няма нужда да обяснявате. Току-що сте дошъл. Всичко е ново за вас. Не знаете какво да правите. Гладен сте. Нямате пари. Познах ли?

— Да, но как?

— Всички започват така. И сега искате да се пробвате пред камерата, нали?

— Пред камерата ли?…

Тя подбели очи.

— Говоря за подвижните образи!

— А-а…

„Искам. Досега не знаех, но искам. Ами да. Затова дойдох. Защо не се сетих веднага?“

— Да — потвърди Виктор, — именно с това искам да се захвана. Да се… пробвам. И как се постига?

— С чакане до втръсване. Докато човек не бъде забелязан. — Момичето го изгледа от главата до петите с нескрито пренебрежение. — Защо не предпочетете дърводелството? В Света гора винаги има нужда от още един некадърен касапин на дървета.

Тя се врътна на пета и изчезна в тълпата от заети хора.

— Ъ-ъ… благодаря — подвикна Виктор след нея. — Много благодаря. — Добави по-силно: — И дано очите ви оздравеят скоро!

Подрънка с монетите в джоба си.

За дърводелство и дума не можеше да става. Работата беше твърде тежка. Опита само веднъж и двамата с дървесината стигнаха до безмълвно споразумение — Виктор няма да я докосва, а тя няма да се цепи.

Чакането до втръсване звучеше по-примамливо, но то изискваше пари.

Пръстите му неочаквано напипаха плоско правоъгълниче. Извади го от джоба си.

Визитната картичка на Среброриб.

Номер 1 в Света гора се оказаха две бараки зад висока ограда. Пред вратата се точеше дълга опашка. Състоеше се от сбирщина тролове, джуджета и хора. Съдейки по вида им, чакаха отдавна.

А входът бе запречен от грамаден мъжага, който оглеждаше опашката със самонадеяния присмех, присъщ на дребните властници из всички светове.

— Извинете… — започна Виктор.

— Тая сутрин господин Среброриб няма да наема повече хора — процеди мъжагата през ъгълчето на устата си. — Разкарай се.

— Но той ми каза, че ако някога намина…

— Приятелче, не ти ли рекох да се разкараш?

— Да, обаче аз…

Вратата се открехна и надникна дребно личице.

— Един трол и двама човеци — съобщи човечето. — За един ден, стандартна надница.

Вратата пак се затвори.

Мъжагата се изпъчи и сви белязаните си длани като фуния около устата.

— Тъй, сган скапана! Чухте човека! — Плъзна по опашката опитен поглед на скотовъд. — Ти, ти и ти — посочи решително.

— Извинете — опита се да му помогне Виктор, — но според мен онзи мъж беше пръв…

Избутаха го да не пречи. Тримата късметлии се вмъкнаха зад оградата. Виктор успя да забележи блясък на монети, минаващи от ръка в ръка. После пазачът доближи своето зачервено от яд лице до носа му.

— А ти — в края на опашката! И не мърдай оттам!

Виктор го изгледа. Обърна се към вратата. Накрая се взря в дългата унила опашка.

— Ъ-ъ, не искам. Но все пак ви благодаря.

— Тогаз чупката!

Виктор се усмихна дружелюбно на мъжагата. Стигна до края на оградата, свърна зад ъгъла и се озова в тясна уличка.

Порови в неизбежния боклук и намери захвърлено късче хартия. После си нави ръкавите. Едва тогава огледа придирчиво оградата, откри две хлабаво заковани дъски и с малко напъване ги накара да го пропуснат.

Попадна на място, затрупано с дървения и зебло. Наоколо не се мяркаше никой.

Вървеше решително, защото знаеше, че никой не би спрял човек с навити ръкави, размахал хартия в ръката си. Така проникна във вълшебната дървено платнена страна на Интересната и поучителна кинематография.

На гърба на бараките бяха нарисувани други здания. Виждаха се дървета, които бяха дървета само отпред, а отзад — подпори. И имаше оживена шетня, макар че Виктор не виждаше някой да изработва нещо веществено.

Спря да наблюдава как мъж с дълго черно наметало, черна шапка и мустаци като бояджийска четка връзва момиче за едно дърво. Явно никой не се канеше да му попречи, макар че момичето се съпротивяваше. Всъщност двама-трима зяпаха равнодушно, а още един стоеше зад голяма кутия на триножник и въртеше ръчката й.

Момичето умолително протягаше ръка, отваряше и затваряше устата си, без да издаде звук.

Един от зяпачите се надигна, порови в купчина табели и изправи избраната пред кутията.

Беше черна, с бял надпис „Не! О, не!“.

Дръпна се. Злодеят засука мустаци. Зяпачът постави пред кутията друга дъска — „Аха! Мойта инатлива хубавица!“.

Друг измежду седящите наоколо взе мегафон.

— Добре, бива. Сега ви давам пет минути почивка, после всички да са тук за сцената с големия бой.

Злодеят развърза момичето и двамата се отдалечиха нанякъде. Човекът зад кутията престана да върти ръчката, запали цигара и вдигна капака на кутията.

— Всичко ли хванахте?

Чу се хорово писукане.

Виктор се примъкна и потупа мъжа по рамото.

— Спешно съобщение за господин Среброриб…

— Той е в офиса ей там — посочи мъжът през рамо, без дори да го погледне.

— Благодаря.

Първата барака, в която Виктор надникна, побираше само сумрачни редове от малки клетки. В тях неясни силуети се нахвърляха срещу решетките и цвърчаха. Той побърза да затръшне вратата.

Щом отвори съседната, зърна Среброриб, седнал зад бюро, осеяно със стъклени детайли и купища хартии. Не вдигна глава.

— Остави го там — нареди разсеяно.

— Аз съм, господин Среброриб — промълви Виктор.

Другият се опули мътно към него, сякаш Виктор беше виновен, че не можеше да си го спомни.

— Да?

— Дойдох заради онази работа, сещате ли се?

— Каква работа? Защо трябва да се сетя? И как, по дяволите, си се вмъкнал тук?

— Влязох в бизнеса с подвижните образи — изтъкна Виктор. — Но с чук и няколко пирона последствията от влизането ми може бързо да се поправят.

По лицето на Среброриб се изписваше нескрита паника. Виктор извади визитката и я размаха с надеждата, че така ще помогне.

— В Анкх-Морпорк? — подсказа услужливо. — Онази вечер? Когато ви заплашиха?

Настъпи мигът на откровението.

— О, да — отдъхна си Среброриб. — А ти си момъкът, който малко облекчи положението.

— Тогава ми казахте да дойда, ако поискам да движа образи — напомни Виктор. — Тогава не исках, но сега искам — усмихна се лъчезарно.

В същото време си мислеше: „Ще се измъкне. Вече съжалява за предложението. Ще ме върне в края на опашката.“

— Е, разбира се — подхвана Среброриб, — мнозина талантливи люде мечтаят да се занимават с подвижни образи. Съвсем скоро ще имаме и звук. Впрочем ти да не си дърводелец? Имаш ли опит в алхимията? Някога да си дресирал духчета? Изобщо сръчен ли си в ръцете?

— Не — призна си Виктор.

— Пееш ли?

— По малко. В банята. Но не особено звучно — постара се да бъде обективен Виктор.

— А танцуваш ли?

— Не.

— С мечовете как си? Знаеш ли как да ги държиш?

— Имам представа — сдържано отвърна Виктор.

Понякога бе размахвал сабя в гимнастическия салон. И нито веднъж не бе заставал срещу истински противник, защото магьосниците по принцип се гнусят от телесните упражнения. От другите обитатели на Университета само Библиотекарят влизаше в салона, и то за да повиси на халките и въжетата. Но Виктор бе усъвършенствал енергично бойните си похвати пред огледалото и то не успя да го победи нито веднъж.

— Ясно — мрачно промърмори Среброриб. — Не пееш. Не танцуваш. Знаеш как да държиш меч.

— Аз обаче два пъти ви спасих живота — изтъкна Виктор.

— Два пъти ли? — сопна му се Среброриб.

— Ами да — потвърди Виктор и си пое дъх. Вече рискуваше. — Тогава и в момента.

Мълчанието се проточи. После Среброриб промълви:

— Искрено те съветвам да не се държиш така.

— Извинете, господине — удари го на молба Виктор, — всъщност не съм от този тип хора. Но вие ме поканихте, извървях толкова път дотук, нямам пари, гладен съм и ще върша всичко, което поискате. Каквото и да е. Моля ви!

Среброриб го гледаше разколебан.

— Дори си готов да играеш ли?

— Не разбрах…

— Да се мотаеш и да се преструваш — обясни Среброриб.

— О, да!

— Жалко. Такова схватливо образовано момче… С какво се занимаваше досега?

— Учех за… — Виктор си спомни навреме за неприязънта на Среброриб към магьосниците — … за чиновник.

— И за това ли вече се иска образование?

— Но не знам дали имам дарба да играя.

Среброриб се изненада.

— А, ще се справиш. Страшно трудно е да играеш зле в занаята с подвижните образи. — Бръкна в джоба си и извади монета от един долар. — Ето, вземи си нещо за ядене. — Изгледа посетителя си отгоре до долу. — Чакаш да ти кажа още нещо ли?

— Е, надявах се да ми обясните как става.

— В какъв смисъл?

— Онази вечер в града гледах вашия… вашия филм. — Виктор леко се възгордя, че си спомни думата. — И изведнъж ми се прииска да правя това повече от всичко друго на света. Дори нищо друго не съм искал през целия си живот!

Лицето на Среброриб се разкриви в усмивка на облекчение.

— А, това ли било… Магията на Света гора. Не е магьосничество — добави веднага, — което е пълно със суеверия и бръщолевене. Твърдо не. Тази магия е за обикновените хора. Умът ти искри от възможностите, които ти се откриват. Знам, защото и моят искреше — сподели накрая.

— Д-да — запъна се Виктор. — Но как го правите?

Среброриб грейна от удоволствие.

— Значи искаш да научиш как правим едно или друго тук?

— Да, аз…

— Знаеш ли, повечето хора са пълно разочарование. Показваш им истинско чудо като снимачната кутия, а те само се кокорят. И никога не питат как работи. Господин Пилски!

Последната дума беше изкрещяна. След малко в другия край на бараката се отвори врата и влезе един мъж.

Носеше снимачна кутия на ремък, провесен на врата му. От колана му висяха всякакви инструменти. По ръцете му личаха петна от химикали и нямаше вежди. По-късно Виктор разбра, че това е най-сигурният белег за човек, занимавал се по-дълго с октоцелулоза. Мъжът носеше и шапка с козирката назад.

— Това е Техничаря Пилски — засия насреща му Среброриб. — Нашият главен специалист по въртенето на ръчката. Техничар, това е Виктор. Ще играе при нас.

— Ъхъ — изсумтя Техничаря и плъзна по Виктор поглед на касапин, застанал пред одрано теле. — Тъй, значи…

— И той иска да знае кое как става! — доволно вметна Среброриб.

В очите на Техничаря се мярна досада.

— Ами с връвчица — отвърна навъсен. — Всичко става с връвчица. Направо ще се смаеш, като видиш как всичко се разпада на парчета. Ако не бяхме аз и моето кълбо връвчици…

Нещо зашумоля в кутията пред гърдите му. Той плесна капака с длан.

— Ей, сбирщина, я да престанете! — Кимна към Виктор. — Стават свадливи, като им нарушиш режима.

— Какво има в кутията? — попита Виктор.

Техничаря намигна на Среброриб.

— Хващам се на бас, че не знаеш.

Виктор си спомни създанията в клетките от съседната барака.

— Съдейки по звука, сигурно са обикновени духчета — предположи плахо.

Техничаря го изгледа с одобрение, сякаш беше тъпо куче, извъртяло особено хитроумен номер.

— Ъхъ, позна.

— Но как ги задържате да не избягат? — учуди се Виктор.

Техничаря му се ухили гадничко.

— Нали ти разправям, страхотно полезна е тая връвчица.

Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото беше от рядката порода праволинейни мислители.

Повечето хора мислят на зигзаг. Например започват от мисълта „Чудя се как да забогатея“, после продължават лъкатушно с „Какво ли ще има за вечеря?“ и стигат до „От кого ли да изкрънкам пет долара?“.

Докато Гърлото и подобните нему са способни да открият веднага мисълта, чакаща в края на процеса — в случая „Вече съм богат“, — и да прокарат права линия до нея. После мислят по тази права линия, бавно и търпеливо, докато се доберат до целта.

Не че Диблър постигаше кой знае какво. Откри, че в процеса винаги се прокрадва мъничка, но важна грешчица. Обикновено включваше необяснимата неохота, с която хората купуваха предлаганите от него стоки.

А сега спестяванията на целия му живот се намираха в кожена кесия, прибрана под куртката. Бе дошъл в Света гора предишния ден. Преценяваше реда тук, доколкото изобщо го имаше, с очите на дългогодишен продавач. Привидно нямаше къде да се намести, но според него това не беше никакъв проблем. На върха винаги има място.

Подпитването и внимателното наблюдение го отведоха пред вратата на „Интересната и поучителна кинематография“. Сега стоеше от другата страна на улицата и се взираше.

Огледа опашката, после мъжагата пред вратата. И стигна до умозаключение.

Тръгна нехайно покрай опашката. Имаше мозък в главата си. Знаеше, че има мозък в главата си. Сега се нуждаеше и от мускули. Все някъде сред тази сган трябваше да…

— Добър ви ден, гусин Диблър.

Приплеснатата глава, дългите ръце, издутата долна устна, стържещият глас, който издаваше интелект на тухла — това означаваше…

— Аз съм — Детритус — съобщи тролът, в случай че не е разпознат. — Брей, де се срещаме, а?

Усмивката му напомняше за пукнатина в основната колона на мост.

— Здрасти, Детритус. Във филмите ли работиш вече? — подхвърли Диблър.

— Е, сега не работя, ама… — сведе поглед Детритус.

Гърлото се вторачи невъзмутимо в трола, чиито очукани юмруци неизменно имаха последната дума във всяка улична схватка.

— Направо възмутително, казвам ти — изрече накрая, извади кесията си и отброи пет долара. — А искаш ли да работиш за мен?

Детритус почтително докосна с пръст ниското си чело.

— К’вото кажете, гусин Диблър.

— Ела с мен.

Гърлото пак закрачи към началото на опашката. Мъжагата протегна ръка да го възпре.

— Ей, готин, ти къде напираш?

— Имам среща с господин Среброриб.

— И той знае за срещата, а? — озъби се пазачът.

Личеше, че няма да повярва, ако ще потвърждението да се изпише в небесата.

— Още не — призна Диблър.

— Тогаз, приятелче, връщай се в края ей там…

— Детритус!

— Да, гусин Диблър?

— Удари този човек.

— К’вото кажете, гусин Диблър.

Ръката на трола замахна, пазачът литна, проби вратата и се просна сред отломките пет-шест метра навътре в двора. От опашката се чуха радостни възгласи.

Диблър погледна доволен Детритус, който носеше само оръфана набедрена превръзка, за да скрие каквото троловете смятаха за необходимо да не показват.

— Браво на теб.

— К’вото кажете, гусин Диблър.

— Но трябва да ти намерим подходящ костюм — реши Гърлото. — Сега те моля да пазиш тук. Не пускай никого.

— К’вото кажете, гусин Диблър.

След две минути малко сивкаво куче се шмугна между късите криви крака на трола и прескочи останките от вратата. Детритус не му попречи, защото всеки знае, че помиярите си ходят където искат.