Подвижни образи

Гледайте…

Това е Космосът. Понякога го наричат последната граница.

(Само че, разбира се, не може да съществува последна граница, защото не би имала с какво да граничи. Но тази поне се класира предпоследна…)

И на звездния фон е увиснала мъглявина, огромна и черна, в която един червен гигант блещука като безумието на боговете…

После се забелязва, че това е отблясък във великанско око, над което се спуска колосален клепач, мракът трепва и космическата костенурка — Великата А’Туин, се понася нататък в пустотата.

На корубата й са стъпили четири неимоверно огромни слона. А на техните гърбове лежи Светът на Диска, обрамчен с водопад. Дискът искри под мъничкото си слънчице и се върти величаво около планините на своята Главина. Той е свят и огледало на световете.

Почти нереален.

Действителността не е дигитално състояние от типа „включено — изключено“, тя е аналогова. В нея има постепенност. С други думи, действителността е свойство, присъщо на всички неща, както, да речем, имат и тегло. Например някои хора са по-реални от други. Според една преценка на която и да било планета има не повече от петстотин действителни хора и тъкмо затова те непрекъснато и неочаквано се натъкват едни на други.

Светът на Диска е толкова нереален, колкото да бъде едва-едва действителен, за да съществува.

И достатъчно реален, за да си има големи неприятности.

Петдесетина километра по посока на въртенето спрямо Анкх-Морпорк прибоят тътнеше по бруленото от вятъра, люлеещо треволяците си и покрито с пясъчни навеи парче земя, където Кръглото море среща Океана на Ръба.

Хълмът се виждаше от много километри околовръст. Не че беше много висок, но лежеше сред дюните като обърната с дъното нагоре лодка или като кит с лош късмет. Покриваха го шубраци. Ако имаше избор, дъждът предпочиташе да не вали тук. И макар че вятърът неспирно ваеше пясъка наоколо, над ниското било на хълма цареше неизменна звънтяща тишина.

От столетия нищо освен пясъка не се променяше на това място.

Досега.

На дългата дъга на брега имаше колиба, грубовато построена от плавеи. Но може би думата „построена“ е обида към майсторите на грубовати колиби в прастарите времена. Ако морето бе натрупало купчина дървени отломки, сигурно щеше да се справи по-умело от този строител.

А вътре един старец бе умрял току-що.

— О-о… — проточи той.

Отвори очи и огледа колибата отвътре. Не я бе виждал особено добре през последните десетина години.

После спусна от нара своите… е, не крака, но поне спомена за краката си и се изправи. И излезе в кристално ясното утро. Забеляза с любопитство, че макар да е мъртъв, още носи призрачен образ на своето церемониално расо — оръфано и нацвъкано с петна, обаче личеше, че в началото е било от тъмночервен плюш със златни кантове. Питаше се дали и дрехите умират с човека или покойникът по навик се облича мислено.

Навикът го насочи и към купчината плавеи до колибата. Но когато се опита да вземе наръч съчки, пръстите му минаха през тях.

Той изпсува.

Едва тогава зърна фигурата до водата, обърната с лице към откритото море. Облягаше се на коса с дълга дръжка. Черното й наметало плющеше от вятъра.

Старецът закуцука към непознатия, спомни си, че е мъртъв, и закрачи уверено. Не бе ходил така от десетилетия, но колкото и да беше изумително, отново знаеше как да го прави.

Преди да преполови разстоянието до тъмния силует, той го заговори.

— ДЕККАН РИБОБЕ…

— Същият.

— ПОСЛЕДНИЯТ ПАЗИТЕЛ НА ПОРТАТА.

— Е, горе-долу.

Смърт поумува.

— ИЛИ СИ, ИЛИ НЕ СИ.

Деккан се почеса по носа. Помисли, че е естествено покойниците да докосват поне себе си. Иначе биха се разпаднали.

— Официално Пазителят трябва да бъде посветен от Висшата жрица. Ама Висша жрица не е имало от хиляди години. Виж какво, аз просто научих каквото трябва от дъртия Тенто, дето живееше тука преди мене. Един ден той ми рече: „Деккан, аз май съм на умирачка, значи делото ни остава в твойте ръце. Щото ако няма кой да помни както подобава, всичко ще се почне отначало, пък ти знаеш какво значи туй.“ Е, тъй си беше. Само че не мога да го нарека правилно посвещаване. — Мъртвецът се озърна към песъчливия хълм. — Бяхме само аз и той. После останах само аз да помня Света гора1. А сега… — Той изведнъж притисна безтелесна длан към устата си. — Олеле-е…

— ДА — потвърди Смърт.

Няма да е вярно, ако изтъкнем, че по лицето на Деккан Рибобе се изписа паника, защото лицето му всъщност се намираше на няколко метра от него със застинала усмивчица, сякаш трупът най-после бе схванал солта на вица. Духът му обаче се разтревожи сериозно.

— Виж какво — забърбори припряно, — лошото е, че никой не припарва насам освен рибарите от съседния залив. Ама те оставят рибата и бягат заради суеверията. Все нямах време да си намеря някой ученик или чирак, щото трябваше да поддържам огъня и да пея псалмите…

— ДА.

— … тежко бреме е, когато само ти можеш да свършиш работата…

— ДА — по-натъртено се съгласи Смърт.

— Е, знам, че нищо ново не ти казвам…

— ТАКА Е.

— … ама все се надявах на някой корабокрушенец или нещо подобно, или пък иманяр. Щях да му обясня всичко, както дъртият Тенто ми наля ума в главата, да го науча на песнопенията, да се погрижа за нещата, преди да пукясам…

— Е?

— Май не може да опитам тепърва…

— НЕ МОЖЕ.

— Знаех си — смънка Деккан унило.

Погледна разбиващите се в брега вълни.

— Преди хилядолетия тука имало град. Пък сега е море. При буря се чува как старите камбани на храма звънят под водата.

— ЗНАМ.

— Сядах тука в по-ветровитите нощи и се заслушвах. Все си представях как ония мъртъвци долу бият камбаните.

— А СЕГА ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМЕ.

— Дъртият Тенто ми разправяше, че под хълма имало някаква твар, дето принуждавала хората да вършат разни неща. Пълнела им главите с щурави приумици — споделяше Деккан, докато неохотно вървеше подир мрачната фигура. — Ама в мойта глава ни една щурава приумица не се свъртя.

— НО ТИ СИ ПЯЛ ПСАЛМИТЕ — изтъкна Смърт.

Един кон прекрати опитите си да пасе оскъдната тревица по дюните и изприпка при господаря си. Деккан откри с изненада, че копитата на жребеца оставят следи по пясъка. Би очаквал под тях да хвърчат искри или да се топят камъни.

— Ъ-ъ… — запъна се той. — Ще ми кажеш ли… какво става нататък?

Смърт му обясни.

— Знаех си — отрони умърлушеният покойник.

А на ниското било огънят, който пламтя цяла нощ, се покриваше с пепел. Все пак още имаше жарава.

Скоро и тя щеше да догори.

….

…

..

.

Догоря.

.

..

…

….

Цял ден нищо не се случи. После в една падинка към края на сякаш навъсения хълм се разместиха няколко песъчинки и откриха мъничък отвор.

Нещо се появи. Беше невидимо. Нещо весело, себично и възхитително. Недоловимо като идея, защото тъкмо това представляваше — необуздана идея.

Беше старо по начин, неизмерим чрез нито един календар, измислен от човека. В момента у нещото напираха спомени и копнежи. То си припомняше живот в други времена и вселени. Нуждаеше се от хора.

Надигаше се към звездите, променяше формата си, виеше се като дим.

На хоризонта блещукаха светлини.

То обичаше светлините.

Погледа ги миг-два и като недостъпна за окото стрела се устреми към града.

То обичаше и действието…

Минаха няколко седмици.

Казват, че всички пътища водят към Анкх-Морпорк, най-великия сред градовете на Диска.

Поне някои разправят, че така се говорело.

Но не е вярно. Всички пътища водят извън Анкх-Морпорк, само че хората понякога вървят по тях в погрешна посока.

Поетите отдавна са се отказали да измислят описания на този град. Напоследък по-лукавите сред тях се мъчат да съчинят оправдания за него. Склонни са да признаят, че смърди и е пренаселен. Освен това напомня за ада, какъвто би изглеждал, ако там угасят огньовете и заселят в него стадо дрисливи крави за около година. Веднага обаче настояват да признаете, че освен това Анкх-Морпорк е изпълнен с напиращ, бликащ и несекващ живот. Вярно е, макар да го чувате от устите на поети. Но странящите от поезията хора им отвръщат: „Е, и какво от това?“ Често и дюшеците са пълни с живот, обаче никой не пише за тях оди. Хората мразят живота си в този град и ако са принудени да го напуснат по работа, в търсене на приключения или докато изтече давността за някои техни постъпки, горят от нетърпение да се завърнат, за да се радват още повече на своята ненавист към него. По каруците и каретите си лепят стикери от рода на „Анкх-Морпорк — мразиш го или се махаш“. И наричат своя град Голямото уахуни2.

От време на време някой управник издига стена около Анкх-Морпорк с илюзорната цел да не допуска вътре враговете. Градът обаче не се плаши от врагове. Дори е готов да ги посрещне с отворени обятия, стига да носят и пари3. Анкх-Морпорк е оцелял въпреки наводненията, пожарите, ордите нашественици, революциите и драконите. Е, да, понякога и по чиста случайност, но все пак ги е преживял. Бодрият и непоправимо алчен дух на града не се е поддал на нищо…

Поне досега.

Буум!

Взривът размята прозорците, вратата и по-голямата част от покрива.

Какво друго да очаквате на Улицата на алхимиците? Тук съседите предпочитаха експлозиите, чиято причина поне беше ясна, а и свършваха за секунди. Бяха далеч по-поносими от миризмите, които се прокрадваха незабелязано.

Взривовете бяха част от пейзажа… доколкото още го имаше наоколо.

Този взрив си го биваше дори по критериите на местните познавачи и ценители. Насред блъвналия черен дим се издигна тъмночервена сърцевина, каквато рядко се вижда. А парченцата полустопени тухли бяха по-нажежени от обикновено. Експертите прецениха, че експлозията направи добро впечатление.

Буум!

Една-две минути след взрива някаква фигура залитна през назъбената дупка, заменила вратата. Човекът нямаше коса, а останките от дрехите му още тлееха.

Дотътри се при малката тълпа, която се възхищаваше на разрушенията, и случайно докосна с осаждена длан продавача на наденички в хлебчета, известен под името Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото. Този стожер на уличната търговия притежаваше почти вълшебното свойство да попада там, където има шанс да продаде нещо от стоката си.

— Не мога да си спомня думата — смотолеви фигурата. — Напира ми на езика, но не се сещам.

— Да не е „мехур“? — подсказа Диблър и търговският му нюх се пробуди. — След такова преживяване — подхвана той и показа подноса с толкова разнообразни преработени органични отпадъци, че почти еволюираха до съзнателен живот — трябва да се ободрите с гореща наденичка в хлебче…

— Не, не, не! Не е мехур. Хората я викат, когато открият нещо. Изскачат на улицата и крещят — настойчиво бърбореше димящият човек. — Една такава особена дума… — добави и челото му се набръчка под саждите.

Тълпата установи неохотно, че не се очакват повече взривове, и се скупчи около тях с надеждата това представление да не е по-лошо.

— Ъхъ, тъй си е — отбеляза възрастен мъж, като натъпкваше тютюн в лулата си. — Изфучаваш навънка и вряскаш „Пожар! Пожар!“. Тая дума ти трябва — завърши победоносно.

— Не беше тя…

— Или „Помощ!“, или пък…

— Не, бе, вярно казва човекът — намеси се жена с кошница риба на главата. — Имаше такава думичка. Чужбинска.

— Аха, аха! — сепна се съседът й. — Особена чужбинска дума за хора, дето са открили нещо. Някакъв чуждестранен скапаняк я измислил във ваната…

— Е — подхвана мъжът с лулата и я запали от тлеещата шапка на алхимика, — аз пък не виждам защо добрите хора в тоя град трябва да крещят на някакво си дивашко наречие само щото са се изкъпали. А и я го вижте тоя човек! Не се е плацикал във ваната. Вярно, има нужда от къпане, но още не е цопнал във ваната. Що му е тогаз да врещи чужбински глупости? Имаме си наши свестни думи за крясъци.

— Например? — подкани го Сам Си Прерязвам Гърлото.

Пушещият лула се подвоуми.

— Ами-и… да речем… „Открих нещо“ или… „Ура-а-а“…

— Не, аз се сетих за оня кретен — от Тсорт ли беше или от не знам къде си… Излежавал се във ваната и му хрумнала някаква си идея, а той тутакси се втурнал по улицата и се развикал.

— И к’во викал?

— Де да го знам! Може би „Я ми подайте хавлията!“.

— Щеше да има защо да вика с пълно гърло, ако беше опитал тоя номер при нас — жизнерадостно предположи Сам Си Прерязвам Гърлото. — А сега, дами и господа, предлагам ви изобилие от наденички в хлебчета, които ще…

— Еврика — изломоти осажденият алхимик, като се олюляваше.

— Е, и? — не разбра Диблър.

— Ами това е думата. Еврика. — Смутена усмивка разкриви почернялото лице. — Означава „Открих я“.

— Коя си открил? — уточни Сам Си Прерязвам Гърлото.

— Не, бе, не беше жена. Е, поне я бях открил. Октоцелулозата. Изумително вещество. Вече го държах в ръце, но прекалено близо до огъня — мънкаше фигурата с озадачения тон на страдащите от леко мозъчно сътресение. — Мно’о важен факт. Тряб’а да си го запиша. „Не допускай да се нагорещява.“ Мно’о е важно. Тряб’а да си запиша тоя мно’о важен факт.

Повлече се към димящите развалини.

Диблър го изпроводи с поглед.

— Това пък какво беше?… — Вдигна рамене и извиси гласа си до вопъл: — Пирожки с кайма! Горещи наденички! В хлебчета! Толкова са пресни, че свинята още не е забелязала нещо да й липсва!

Блещукащата неспокойна идея от хълма бе наблюдавала цялата сценка. Алхимикът дори не подозираше за присъствието й. Знаеше само, че днес е необичайно изобретателен.

Идеята обаче забеляза ума на човека, който продаваше пирожки и наденички.

Познаваше този вид съзнание. Обожаваше го. Който умее да продава кошмарни пирожки, несъмнено би успял да пробута и малко мечти.

Тя скочи.

А на далечния хълм ветрецът разпиляваше сивкава студена пепел.

Надолу по склона в един процеп между камъните, където недорасла хвойна се бореше за живота си, се размърда струйка пясък.

Буум!

Тъничък слой разпрашена мазилка застла бюрото на Муструм Ридкъли, новия Архиканцлер на Невидимия университет, тъкмо, когато се опитваше да върже на рибарска корда една особено неподатлива муха.

Погледна през цветните стъкла на прозореца. Кълба дим се издигаха над Морпорк.

— Ковчежнико-о-о!

Задъханият Ковчежник нахълта след няколко секунди. Силните шумове винаги го изнервяха.

— Пак са алхимиците, господине — избълва на пресекулки.

— За трети път тази седмица… Проклети продавачи на фойерверки — промърмори Архиканцлерът.

— Опасявам се, че сте прав, господине — изломоти Ковчежникът.

— Ама те какво си въобразяват?

— Всъщност нямам представа, господине — призна Ковчежникът и най-сетне си пое дъх. — Никога не съм се интересувал от алхимия. Тя е твърде… твърде…

— Опасна — натърти Ридкъли с тон, нетърпящ възражения. — Само забъркват разни неща и се питат какво ли ще стане, ако добавят и капка от онази жълта бутилка, а после чакат две-три седмици да им пораснат веждите наново.

— Щях да кажа „непрактична“ — осведоми го Ковчежникът. — Опитват се да правят всичко по трудния начин, макар да разполагаме със съвсем простичка и достъпна всекидневна магия.

— Доскоро си представях, че се мъчат да превърнат златото във философски камък или нещо подобно — сподели Архиканцлерът. — Пълни щуротии, ако питаш мен. Впрочем аз излизам.

Ридкъли вече се измъкваше от стаята, но Ковчежникът припряно размаха наръч книжа под носа му.

— Архиканцлер, преди да тръгнете — започна отчаяно, — питах се дали не бихте подписал само няколко…

— Не сега, човече! — сряза го Ридкъли. — Имам важна работа.

— Но каква?

— Ще се пазаря с един човек за един кон.

Вратата се затвори.

Ковчежникът се загледа в нея и въздъхна.

Невидимият университет бе имал какви ли не Архиканцлери през годините — едри, дребни, лукави, леко смахнати, буйно луди. Заемаха поста и си изпълняваха задълженията (в някои случаи за толкова кратко време, че нямаше как да бъдат довършени официалните им портрети, предназначени за окачане в Голямата зала), накрая умираха. Един старши магьосник сред себеподобните си има същите оптимистични перспективи като любителя на безгрижни подскоци по минно поле.

От гледната точка на Ковчежника обаче това едва ли имаше особено значение. Дори имената да се сменяха от време на време, винаги имаше Архиканцлер, чиято най-важна задача (според Ковчежника) беше да подписва разни хартии, за предпочитане (отново според Ковчежника) без да ги чете преди това.

Но този Архиканцлер изобщо не приличаше на предишните. Той например се отбиваше в покоите си само колкото да облече чисти дрехи вместо изкаляните. И крещеше на хората. Преди всичко на Ковчежника.

Доскоро обаче замисълът изглеждаше превъзходен — да изберат Архиканцлер, който не е престъпвал прага на Университета поне от четирийсетина години.

Ежбите и междуособиците на различните магьоснически ордени толкова се разгорещиха през последните години, та старшите магьосници поне веднъж единодушно се съгласиха, че Университетът има нужда от период на стабилност. Така биха могли за поне няколко месеца да се заемат в мир и спокойствие със своите кроежи и интриги. Преровиха архивите и откриха името на Ридкъли Кафявия, който станал маг от седма степен изумително рано — само на двадесет и седем години. После напуснал Университета, за да поеме управлението на родовите си имоти в дълбоката провинция.

Стори им се идеалният кандидат.

— Тъкмо такъв тип ни трябва — уверяваха се един друг. — Ще започне начисто. Новата метла мете най-добре, тъй да се каже. Ще се върнем към корените на магьосничеството. Стар веселяк с лула в ръката и блясък в очите. От онези, които различават всяка билка, бродят из горите тилилейски и се побратимяват с живите твари. И май предпочитат да спят под звездното небе. Не бихме се учудили, ако откриват смисъл и в шепота на вятъра. И можете да се обзаложите, че дават име на всяко дърво. Сигурно си говорят и с птиците.

Изпратиха вестоносец да му съобщи за направения избор. Ридкъли Кафявия въздъхна, разпсува се, но после отиде в градината да си прибере жезъла, върху който бе стъкмил плашило. Накрая се отправи към Университета.

„Ако пък започне да ни създава главоболия — уверяваха се мислено магьосниците, — няма да е трудно да се отървем от загубеняк, който си бърбори с дърветата.“

След пристигането на Ридкъли Кафявия се оказа, че той наистина говори с птиците. По-точно им викаше, най-често тържествуващо: „Уцелих те, гадинко!“

Вярно беше и че зверовете в полята добре го познаваха. Така се бяха напатили, че трийсетина километра около имението на Ридкъли Кафявия животните бягаха, криеха се или в безнадеждно отчаяние нападаха свирепо всекиго с по-островърха шапка на главата.

Само половин денонощие след появата си Ридкъли настани глутница ловни дракончета в килерите на иконома, обстреля със страховития си арбалет гарваните, обитаващи древната Кула на Занаята, изпи десетина бутилки червено вино и се тръшна в леглото си около два часа сутринта с песен на уста. Наложи се по-престарелите и разсеяни магьосници да ровят в речниците, за да разберат някои думи от текста.

Надигна се обаче в пет часа сутринта, за да отиде на лов за патици в мочурищата край устието.

Върна се и се оплака, че на много километри наоколо нямало чиста рекичка, в която да налови малко пъстърва. (Река Анкх не беше добро място за риболов — дори за да потънат кукичките във водата й, човек би трябвало да скача многократно върху тях.)

Поръча си бира за закуска.

И започна да разказва вицове.

От друга страна, напомни си Ковчежникът, новият Архиканцлер поне не се намесваше във всекидневното управление на Университета. Ридкъли Кафявия като че не изпитваше интерес към управлението на нищо с вероятното изключение на цяла сюрия гончета.

Не виждаше смисъл в занимания, които не включват пускане на стрели, насъскване на хрътки или слагане на примамка на кукичката.

Бира на закуска! Ковчежникът потръпна. Магьосниците не бяха в най-доброто си състояние поне до обяд и закуската в Голямата зала беше тихо, почти крехко свещенодействие, нарушавано само от покашляне, нечути стъпки на прислужници и по някое пъшкане. Хора, искащи гръмогласно пържени бъбречета, кървавица и бира, бяха ново явление.

Единственият, който не се стряскаше от ужасния човек, беше прастарият Уиндъл Пунс. Той наближаваше сто и тридесет години, не чуваше и макар да си оставаше вещ познавач на древните трудове по магия, имаше нужда от уместни напомняния и дълго разгряване на мозъка, за да се заеме с дреболиите от настоящия ден. Успя някак да схване факта, че сегашният Архиканцлер е любител на шубраците и пернатия дивеч, но щяха да минат две-три седмици, докато проумее смисъла на промяната. Дотогава подхващаше спокойни любезни разговори според малкото си спомени за природата и разни други несъществени неща:

— Предполагам, че за вас е… хъм, разнообразие да… хъм, спите в истинско легло вместо… хъм, под звездите?

Или:

— Тези предмети тук… хъм, се наричат ножове и вилици… хъм.

Или пък:

— Това зеленото върху пържените яйца… хъм, дали е магданоз, как мислите?

Понеже Архиканцлерът никога не се заслушваше в думите на друг човек, докато се тъпчеше с храна, а Пунс не забелязваше липсата на отговори, погаждаха се напълно задоволително.

Впрочем Ковчежникът имаше достатъчно други проблеми, за които да се тревожи.

Например алхимиците. На тях не можеше да се разчита. Бяха твърде сериозни и целеустремени.

Буум!

Този взрив беше последен. Отминаваха ден след ден, напълно лишени от някоя и друга експлозия. И градът започна да се успокоява. Твърде глупаво от негова страна.

Ковчежникът също като останалите не се замисли, че липсата на взривове не означава непременно отказ на алхимиците да продължат досегашните си усилия, към каквото и да бяха насочени те. Просто бяха започнали да си вършат работата както трябва.

Настъпи полунощ. Прибоят гърмеше в скалите и пръскаше бледото си сияние в мрака. Но около прастария хълм звукът замираше, сякаш бе заглушен от няколко слоя кадифе.

А дупката в пясъка се бе разширила видимо.

Ако някой можеше да се заслуша в нея, би му се сторило, че долавя ръкопляскания.

Още беше полунощ. Пълната луна се плъзгаше полека над пушеците и изпаренията на Анкх-Морпорк и беше благодарна, че от тях я делят няколко хиляди километра небе.

Средището на Гилдията на алхимиците беше ново-новеничко. Всъщност винаги си оставаше ново. През последните две години бе изравнявано със земята и построявано четири пъти, докато накрая не изградиха зала за лекции и нагледни демонстрации с надеждата, че това ще помогне за известно време.

В тази нощ немалко увити от главата до петите фигури се промъкнаха крадешком в зданието. След няколко минути светлинката зад един прозорец на последния етаж замъждука и угасна.

Е, почти угасна.

Нещо ставаше горе. Странно трепкащо сияние изпълни прозореца за кратко. Последва го нестроен радостен крясък.

Чу се и шум. Не беше гръм, а необичайно механично бръмчене, сякаш доволна котка мъркаше на дъното на голяма тенекия.

Беше нещо като трактрактрактрак… трак.

Продължи няколко минути, насърчавано от весели вопли. Накрая един глас изрече:

— Това беше, приятели.

— И какво беше това по-точно? — попита Патрицият на Анкх-Морпорк следващата сутрин.

Мъжът пред него трепереше от страх.

— Не знам, ваша светлост. Не щяха да ме пуснат вътре. Накараха ме да чакам пред вратата, ваша светлост.

Нервно кършеше пръсти. Погледът на Патриция сякаш го приковаваше на мястото му. Беше опитен поглед, особено в подтикването на хората да се разприказват неудържимо, и то след като са се заблудили, че вече са разказали всичко.

Само Патрицият си знаеше с колко агенти разполага в града. Човечецът пред него работеше като слуга в Гилдията на алхимиците. Преди време бе имал лошия късмет да го изправят пред Патриция по обвинение в злонамерено безделие и тогава доброволно избра да стане негов осведомител.4

— Туй беше всичко, ваша светлост — замрънка той. — Тракане ли, бръмчене ли — не знам, и някакво просветване под вратата. И разправяха, че осветлението не го бивало.

— Не го бивало ли? В какъв смисъл?

— Ъ-ъ… Де да знам, ваша светлост. Не го бивало и толкоз. Казаха, че трябвало да отидат другаде, дето било по-добро. Ъ-ъ… И ми заповядаха да донеса храна.

Патрицият се прозя. Намираше щуротиите на алхимиците за безкрайно досадни.

— Нима…

— Ама бяха вечеряли само четвърт час по-рано — избълва слугата.

— Може би от техните странни занимания се огладнява — допусна Патрицият.

— Да, ама кухнята вече беше затворена за през нощта и трябваше да купя цял поднос наденички в хлебчета от оня Диблър, Гърлото, де.

— Нима? — повтори Патрицият и се загледа в книжата на бюрото си. — Благодаря ти. Можеш да си вървиш.

— Ваша светлост, да знаете, харесаха им. Ама наистина им харесаха!

Самият факт, че алхимиците изобщо имаха своя гилдия, заслужаваше внимание. Магьосниците притежаваха не по-голяма склонност към задружни усилия, но пък те по природа предпочитаха йерархията и конкуренцията. Имаха потребност да се организират. Каква полза да си магьосник от седма степен, ако няма шест по-низши степени, които да гледаш пренебрежително, и осма степен, която да жадуваш? Другите магьосници просто са ти необходими, за да ги мразиш и презираш.

А всеки алхимик си беше алхимик сам по себе си, трудеше се упорито в тъмна стаичка или потайно подземие, за да удари големия джакпот в казиното на съдбата — Философския камък, Еликсира на живота. Най-често бяха хилави мъже с розовеещи очи и с бради, които всъщност представляваха отделни снопчета косми, скупчени заедно да се пазят от опърляне. Мнозина алхимици се отличаваха с онова замаяно и отнесено изражение, което издава прекаленото застояване около съдове с врящ живак.

Не че алхимиците мразеха колегите си. Обикновено не ги и забелязваха или пък при среща се питаха дали това не са двукраки тюлени.

Затова тяхната мъничка жалка гилдия тъй и не се издигна до могъществото на, да речем, наемните убийци, крадците или просяците. Вместо това си поставяше задачата да подпомага вдовиците и сираците на онези алхимици, които са започнали да се отнасят твърде нехайно например към натриевия цианид или са дестилирали интересна плесен, изпили са получения разтвор и са полетели от покрива да танцуват в небето заедно с феите. Разбира се, нямаше чак толкова много вдовици и сираци, защото алхимиците трудно завързват някакви отношения с околните и ако изобщо се оженят, причината е преди всичко желанието им да има кой да придържа тигела, докато разбъркват нещо в него.

Общо взето, алхимиците в Анкх-Морпорк успяваха единствено да превръщат златото в по-малко злато.

Досега…

В момента обаче у тях напираше неспокойната възбуда на хора, в чиято банкова сметка най-ненадейно е внесено истинско богатство и те не знаят дали да привлекат всеобщото внимание с харченето му или да си го приберат и да си плюят на петите.

— На магьосниците няма да им хареса — подхвърли един от тях, кльощав колеблив човечец на име Лули. — Ще кажат, че е магия. Знаете как се разлютяват, ако решат, че правиш магии, без да си магьосник.

— Няма никаква магия — заяви Томас Среброриб, предводителят на гилдията.

— Ама използваме духчетата.

— Пак не е магия. Най-обикновена окултна намеса.

— Ами саламандрите?

— Нормално природно явление. Няма нищо нередно.

— Щом казваш… Но те ще го нарекат магия. Знаете ги какви са.

Алхимиците закимаха начумерени.

— Те са реакционери! — възмути се Сендивог, секретарят на гилдията. — Надути тавмократи, ето какви са. И другите гилдии не са стока. Какво знаят те за победоносното настъпление на прогреса? Интересува ли ги изобщо? Можеха да измислят нещо подобно още преди години, но направиха ли си труда? Да, ама не! Само се замислете как бихме могли да направим живота на хората несравнимо… ами по-хубав. Откриват ни се огромни възможности.

— Образователни — вмъкна Среброриб.

— Дори исторически — добави Лули.

— Разбира се, не бива да забравяме и развлекателната страна — натърти Пийви, ковчежникът на гилдията.

Беше дребно изнервено човече. Впрочем повечето алхимици са изнервени от гадаенето какво ли може да се случи в следващия миг с бълбукащата смес в тигела.

— Ами да. Несъмнено е доста забавно — съгласи се Среброриб.

— Някои от великите исторически драми… — промълви Пийви. — Представете си какво зрелище ще бъде! Събирате трупа актьори, изиграват пиесата един-единствен път, после хората из целия Диск ще могат да я гледат колкото си искат! Между другото така се спестяват много надници — не пропусна да добави той.

— Но трябва да е направено с вкус — напомни Среброриб. — На нас се пада голямата отговорност нищо да не бъде… — гласът му стихна за миг — … сещате се… пошло.

— Те ще ни попречат — мрачно предрече Лули. — Знам ги аз магьосниците.

— Обмислих въпроса — увери го Среброриб. — Тук светлината бездруго е много неподходяща. По това сме единодушни. Имаме нужда от ясно небе. И то далеч оттук. Май знам едно подходящо място.

— Ей, да ви кажа, дори не ми се вярва, че сме се захванали с това! — възкликна Пийви. — Допреди месец беше щурава идея. А ето че се сбъдна! Досущ като с магия, но няма нищо магическо, разбира се — припряно завърши той.

— Не е обикновена илюзия, а истинска илюзия — обяви Лули.

— Не знам дали сте се замисляли — пак подхвана Пийви, — но така можем да припечелим немалко пари. Е, какво ще кажете?

— Не е толкова важно — възрази Среброриб.

— Прав си, не е — промърмори Пийви и се озърна към останалите. — Искате ли да го видим пак? — предложи плахо. — Нямам нищо против да въртя ръчката. И… знам, че не допринесох много за начинанието, но измислих едно… нещо.

Извади огромна кесия от джоба на работната си роба и я постави на масата. Кесията се килна и на масата се търкулнаха няколко пухкави безформени топчета.

Алхимиците ги зяпнаха.

— Какво е това? — не разбра Лули.

— Ами… — неловко започна Пийви. — Вземаш малко лющена царевица, слагаш я в… да речем, тигел номер 3, добавяш и мазнина за готвене, нали разбираш. После похлупваш с чиния или друг съд, а щом нагрееш тигела, се чува „пук-пук“… Не е от сериозните гърмежи. Щом престане да трещи, дърпаш чинията и царевицата се е превърнала в тези… ъ-ъ, неща. — Огледа застиналите в недоумение лица. — Може да се яде — добави, сякаш се оправдаваше. — Ако му сложите масло и сол, има вкус на солено масло.

Среброриб протегна изцапаната си с химикали ръка и предпазливо си избра една пухкава хапка. Задъвка я съсредоточено.

— Всъщност не знам защо го направих — изчерви се Пийви. — Изведнъж ми хрумна, че е уместно.

Среброриб не преставаше да дъвче.

— Има вкус на картон — съобщи след малко.

— Извинявай — промърмори Пийви и се помъчи да събере разсипаното в кесията.

Среброриб благо отпусна длан на рамото му.

— Знаеш ли — промълви и си взе още една хапка, — има нещо в тази измишльотина. Наистина си е някак на мястото. Впрочем как я наричаш?

— Ами още си няма истинско име — призна Пийви. — Аз си я наричам пукана царевица.

Среброриб си взе още едно разпукано царевично зърно.

— Чудна работа, все ти се иска да ги пъхаш в устата си — отбеляза той. — Един вид не можеш да спреш. Пукана царевица, казваш? Добре звучи. И така… господа, да завъртим ръчката още веднъж.

Лули се зае да навие филма обратно в лишения от всякаква магия фенер.

— Значи се сети за място, където можем да разгърнем начинанието, а магьосниците няма да ни тормозят?

Среброриб награби цяла шепа пукана царевица.

— Малко по-нататък по брега е — започна да обяснява. — Приятно слънчево местенце, където отдавна никой не се отбива. Там няма нищо освен обрулена от вятъра стара гора, един храм и много дюни.

— Храм ли? Но и боговете направо побесняват, ако им… — понечи да възрази Пийви.

— Я ме чуй — настоя Среброриб. — Цялата местност е обезлюдена от векове. Същинска пустош. Няма нито хора, нито богове. Нищичко. Затова пък слънцето и земята са в изобилие, сякаш тъкмо нас чакат. Това ни е шансът, момчета. Не ни дават да правим магии, не можем да правим злато, дори не успяваме да изкараме за насъщния… тогава защо да не правим подвижни образи? Хайде да творим история!

Алхимиците се отпуснаха на столовете си и лицата им светнаха.

— Ъхъ — даде подкрепата си Лули.

— Ами… хайде — съгласи се Пийви.

— Наздраве за подвижните образи — изрече Сендивог и вдигна пълна шепа пукана царевица. — А ти откъде научи за онова място?

— О, просто… — Среброриб се запъна озадачен, после смотолеви: — Не знам, не мога да си спомня. Трябва да съм чул за него преди много време, после съм забравил, а сега пак ми е изскочило в ума. Сами знаете как става понякога.

— Ъхъ — пак го подкрепи Лули. — Като с мен и филма. Все едно си спомних как да го направя. Много чудати номера ни върти тази пуста памет.

— Ами да.

— Вярно.

— Просто на идеята й е дошло времето.

— Прав си.

— Сигурно.

— Така трябва да е.

Над масата се спусна леко разтревожена тишина. Така се смълчават умове, които мислено се опитват да открият нещо нередно.

А въздухът сякаш заблещука.

— И как се нарича мястото? — попита разсеяно Лули.

— Не знам какво име са му дали в старите времена — призна си Среброриб и придърпа към себе си кесията с пукана царевица. — Сега го наричат Света гора.

— Света гора — повтори Лули. — Звучи… познато.

Отново притихнаха умислени.

Този път Сендивог пропъди вцепенението.

— Добре, тъй да бъде — обяви той бодро. — Света гора, идваме!

— Ъхъ — изсумтя Среброриб и тръсна глава, като че пропъждаше нежелано съмнение. — Ама че смахната работа! Все ми се струва… че открай време… сме се запътили натам.