Пожелай ми слънчогледи

Девета глава

Фи е най-откровеният човек, когото познавам. Запознахме се на шест, когато бях новото момиче на игрището. Тя бе с цяла глава по-висока от мен, косата й бе на плитки, а гласът й звучеше плътно и уверено. Каза ми, че пластмасовото ми въже е гола вода и бързо изброи всичките му недостатъци. Тъкмо когато се канех да заплача, тя ми предложи своето.

Такава си е Фи. Стряска хората с прямотата си и го знае. Когато каже нещо, което не е на място, притиска уста с ръка и извива очи нагоре. Но пък е толкова сърдечна и мила. А пък на събрания е велика. Другите дрънкат глупости, докато тя се спира само на обсъждания въпрос.

Фи ми даде идеята да подам документи за „Мокети Делър“. Работеше там от две години, когато „Френшос“, фирмата, в която работех аз, бе купена от испанска компания и някои от нас изхвърчаха. В отдел „Мокети“ се било открило място и Фи предложи да занеса автобиография, за да я даде на шефа си Гавин… Това е. Така си намерих нова работа.

Откакто работим заедно, се сближихме още повече. Обядваме заедно, през уикендите ходим на кино, пращаме си есемеси, докато Гавин трие сол на главите на екипа си. Близка съм и с Каролин и Дебс, но когато науча някоя клюка, първо звъня на Фи и мисля първо за нея, винаги е така, когато се случи нещо смешно.

Затова ми се струва повече от странно, че не ми се обажда. Пратих й още няколко есемеса, откакто излязох от болницата. Оставих две съобщения на гласовата й поща. Пратих и няколко шеговити имейла, дори пуснах картичка, за да й благодаря за цветята. Тя така и не се обади. Може да е заета, повтарям си аз. Може да е на семинар, може да е болна… Може да е какво ли не.

Както и да е. Днес ще ходя на работа, така че ще я видя. Ще видя и останалите.

Поглеждам се в огромното огледало в стаята за дрехи. Лекси от 2004 година ходеше на работа с черен панталон от „Некст“, риза от коша с намалени дрехи в „Ню Лук“ и мокасини с изядени токове.

Сега положението е съвсем различно. Облякла съм най-колосаната риза, която съм виждала, прескъпа „Прада“ с двоен маншет. Костюмът ми е черен, с права пола, а сакото — вталено. Обула съм копринени чорапи. Обувките са лачени, с тънък висок ток. Косата ми е изправена и прибрана на кок. Приличам на илюстрация от детска книжка. Шефката, която е и истинска дама.

Ерик влиза в стаята и аз се завъртам.

— Как изглеждам?

— Супер — кима той, но май не е изненадан от вида ми. Сигурно подобни тоалети са нещо обичайно за мен, въпреки че не мога да си представя да се контя така всеки ден.

— Готова ли си?

— Май да. — Грабвам си чантата — черна чанта от „Ботега Венета“, която открих в един от шкафовете.

Вчера се опитах да разпитам Ерик за Фи, само че той няма никаква представа тя коя е, макар да е най-старата ми приятелка и да е била на сватбата ни. Май познава единствено Розали, и то сигурно защото е омъжена за Клайв.

Както и да е. Всичко е наред. Днес ще се видя с Фи и ще разбера какво става и всичко ще си дойде на мястото. Ще отидем да пийнем по нещо през обедната почивка и ще наваксаме изгубеното време.

— Не забравяй това! — Ерик отваря един от шкафовете. Вади черно куфарче и ми го подава. — Подарих ти го, когато се оженихме.

— Колко е красиво! — Изработено е от гладка кожа и има гравирани инициали: „Л.С.“

— Знам, че в службата все още използваш моминското си име — заявява той, — и ми се иска да имаш частица от мен, когато не сме заедно.

Толкова е романтичен. Наистина е съвършен.

— Трябва да тръгвам. Колата ще те вземе след пет минути. Да прекараш добре. — Целува ме и тръгва към вратата.

Чувам, когато я хлопва, поглеждам куфарчето и се питам какво да сложа в него. Никога преди не съм използвала куфарче, защото тъпчех всичко в дамската чанта. Накрая вадя пакетче кърпички и бонбони от чантата и ги прехвърлям в куфарчето. След това добавям и химикалка. Все едно че ми предстои първият ден в ново училище. Пъхвам химикалката в копринено джобче и пръстът ми попада на нещо тънко като визитка. Веднага я изваждам.

Не е визитка, а снимка, на която съм с Фи, Дебс и Каролин. Тя е от времето преди да си оправя косата, когато зъбите ми бяха криви. В някакъв бар сме, облечени в лъскави блузки, поруменели, размахали знаменца над главите. Фи ме е прегърнала през врата, аз стискам чадърче от коктейл в зъби и личи, че сме страшно развеселени. Усмихвам се.

Много добре си спомням тази вечер. Дебс беше разкарала противното си гадже — банкера Мичъл, и бяхме се заели с мисията да й помогнем да забрави. Същата вечер Мичъл звънна на мобилния на Дебс. Обади се Каролин и се престори, че е момиче на повикване, рускиня, която печели по хиляда лири от клиент. Каролин е учила руски, така че се представи доста убедително, а Мичъл се притесни, нищо че по-късно отричаше. Останалите подслушвахме и се заливахме от смях.

Все още усмихната, пъхвам снимката в джоба и затварям куфарчето. Грабвам го и се поглеждам в огледалото. Шефката тръгва на работа.

— Здрасти — обръщам се към отражението си и се опитвам да говоря като шеф. — Здравейте, всички. Аз съм Лекси Смарт, директор отдел „Подови покрития“. Да, здрасти, аз съм шефката.

Господи, изобщо не се чувствам като шефка. Може пък всички спомени да се върнат, когато вляза.

„Мокети Делър“ е компанията, която всички помнят от телевизионните реклами през осемдесетте. На първата една жена се бе отпуснала върху пъстър мокет и се преструваше, че е толкова мек, че трябва на всяка цена да прави върху него секс с продавача. В следващата реклама вече бе омъжена за тъпия продавач и си бе сложила вкъщи от същия мокет. Двамата имаха близнаци, които отказваха да спят, ако леглата им не бяха застлани с мокет на „Делър“.

Рекламите бяха тъпи, но нямаше човек, който да не е чувал за „Делър“. Точно това създава част от проблема. Преди няколко години компанията се опита да си смени името само на „Делър“. Направиха ново лого, нови реклами. Само че никой не ги забеляза. Казваш, че работиш в „Делър“, и те гледат недоумяващо, затова пък, щом споменеш „Мокети Делър“, всички се сещат.

Голяма смехория, защото мокетите са незначителна част от онова, с което се занимава фирмата. Преди десетина години отдел „Поддръжка“ произвеждал препарат за почистване на килими, който се продавал по поръчка и бил невероятно популярен. Разширили производството, пуснали какви ли не други продукти и сега поръчките валят. Същото е и с дамаските и платовете. За съжаление мокетите са на заден план. Че кой си слага мокет? Сега хората предпочитат ламинат или дърво. Продаваме и ламинирани подови покрития, но малко хора знаят заради подвеждащото име „Мокети Делър“. Все едно че сме попаднали в порочен кръг и няма измъкване.

Знам, че мокетите са кофти работа. А пък шарените са още по-кофти. Истината е, че тайничко ги обичам. Най-вече старите ретро дизайни от седемдесетте. На бюрото си държа стар албум с разцветки и винаги го разглеждам, когато водя някой досаден разговор. Веднъж открих цяла кутия стари мостри в склада. На никого не му трябваха, затова ги отнесох в офиса и ги закачих на стената до бюрото си.

Говоря за старото си бюро. Май вече съм на по-хубаво. Докато вървя към познатата сграда на Виктория Плейс Роуд, усещам тръпка на нетърпение. Пред мен е познатата бледосива постройка с гранитни колони на входа. Отварям вратата към рецепцията и спирам изненадана. Фоайето е различно. Ами че то било много приятно! Преместили са бюрото, поставили са стъклени прегради на мястото на старата стена… а подът е облицован в синьо с металически ефект. Явно са пуснали някаква нова серия.

— Лекси! — закръглена жена в цикламена риза и прав черен панталон се хвърля към мен. Косата й е на кичури, сложила си е розово червило, с ниски обувки е и се казва… Познавам я… Тя е шефката на отдел „Кадри“…

— Дейна — прошепвам облекчено името й.

— Здрасти. Лекси — тя протяга ръка. — Добре дошла! Горкичката! Толкова се притеснихме, когато чухме за катастрофата…

— Добре съм, благодаря. Много по-добре. — Тръгвам след нея, вземам пропуска, който ми подава, и се отправям към охраната. Всичко това е съвсем ново за мен. Преди нямаше бариери, на входа пазеше единствено Рег.

— Браво! Насам… — Дейна ме побутва напред. — Искаше ми се да поговорим в кабинета ми, да наминем на съвещанието за бюджета, а след това сигурно ще искаш да се видиш с отдела си.

— Става.

Моят отдел. Едно време имах само бюро и телбод.

Качваме се в асансьора, слизаме на втория етаж и Дейна ме въвежда в кабинета си.

— Сядай. — Изтегля своя стол и се настанява зад бюрото. — Очевидно трябва да поговорим за състоянието ти — тя шепне така, сякаш съм заразена с някоя срамна болест. — Имаш амнезия.

— Точно така. Като изключим амнезията, се чувствам отлично.

— Чудесно. — Тя надрасква нещо в бележника си. — Амнезията ти постоянна ли е, или временна.

— Ами… лекарите казват, че може да започна да си спомням това и онова всеки момент.

— Супер! — лицето й грейва. — Очевидно за нас би било чудесно, ако си припомниш каквото трябва до двайсет и първи. Тогава започва конференцията по продажбите — уточнява тя и ме поглежда обнадеждена.

— Ясно — отвръщам след кратко колебание. — Ще се постарая.

— Не прекалявай със старанието! — тя се залива от смях и изтласква стола назад. — Сега да вървим да кажем здрасти на Саймън и на останалите. Нали помниш Саймън Джонсън, директора?

— Разбира се!

Как може да не помня шефа на цялата фирма? Помня, че изнесе реч на коледното парти. Помня как се появяваше в офиса и ни питаше за имената, а Гавин го следваше като лакей. Помня как се запознах с него.

Опитвам се да се държа спокойно и следвам Дейна по коридора към малък асансьор, който ни отвежда на осмия етаж. Тя ме повежда към заседателната зала с бърза крачка, чука на тежка врата и отваря.

— Съжалявам, че ви прекъсвам! Лекси мина да ни види.

— Лекси! Нашата звезда! — Саймън Джонсън става от председателското място. Той е висок мъж, с широки рамене, бивш военен с оредяваща кестенява коса. Приближава се до мен и стиска ръката ми сякаш сме стари приятели, а след това ме целува по бузата. — Как се чувстваш, миличка?

Саймън Джонсън току-що ме целуна. Шефът на фирмата ме целуна.

— Ами… добре, благодаря — опитвам се да запазя спокойствие. — Много по-добре съм.

Оглеждам хората в залата, все хора на върха, до един облечени в костюми. Байрън, който едно време ми беше шеф, е седнал от другата страна на масата. Той е блед дългуч с тъмна коса, облечен както обикновено в раиран костюм. Усмихва ми се насила, аз също му се усмихвам, облекчена, че познавам поне един от присъстващите.

— Разбрахме, че си ударила главата си — заявява Саймън Джонсън с мелодичния си ясен глас.

— Точно така.

— Бързо се оправяй и се връщай! — възкликва с престорено нетърпение той. — Байрън се справя много добре с работата ти — той посочва Байрън. — Можеш ли да му имаш доверие с бюджета на отдела?

— Не знам — извивам вежди. — Трябва ли да се притеснявам?

Останалите се смеят и аз забелязвам, че Байрън ми отправя отровен поглед.

Ама аз само се шегувах.

— Сериозно, Лекси. Трябва да поговорим за последните неща, които обсъждахме. — Саймън Джонсън кима многозначително. — Ще обядваме заедно, когато се върнеш на работа.

— Разбира се — говоря самоуверено, макар да нямам никаква представа за какво става въпрос.

— Саймън! — Дейна пристъпва напред. — Лекарите не знаят дали амнезията на Лекси е постоянна или временна. Така че тя може да има проблеми с паметта…

— В нашия бизнес това може да се окаже истинска благословия — обажда се плешивец от другата страна на масата и останалите се кискат доволно.

— Лекси, вярвам ти — надига глас Саймън Джонсън. Обръща се към червенокос мъж, седнал наблизо. — Даниел, вие двамата не се познавате, нали? Даниел е новият ни финансист. Даниел, сигурно си гледал Лекси по телевизията?

— Точно така! — Виждам, че мъжът си припомня коя съм. — Значи ти си детето чудо, за което говорят.

Дете чудо ли?

— Ами… едва ли — отвръщам колебливо и мъжете отново избухват в смях.

— Не се прави на скромна! — усмихва се топло Саймън, след това се обръща към Даниел. — Тази млада дама се изкачи като метеор до върховете на фирмата. От помощничка в отдел „Продажби“ до шеф на отдел за осемнайсет месеца. Много пъти съм казвал на Лекси, че пое голям риск, като се отказа от работата си, но не съжалявам, че го направи. Тя е лидер по природа, бълва нови идеи и работи по двайсет и четири часа в денонощието, да не говорим за стратегическите й виждания за бъдещето… Това е невероятно талантлив член на екипа ни.

Саймън ме поглежда с широка усмивка, плешивият също и други.

Аз съм в шок. Лицето ми гори, краката ми треперят. Никой не ми е говорил по този начин. Никога, през целия си живот не съм чувала подобни думи.

— Ами… благодаря — успявам да промълвя най-сетне.

— Лекси — Саймън посочва празен стол. — Можем ли да те изкушим да останеш на срещата на бюджетната комисия?

— Ами… — поглеждам към Дейна за помощ.

— Тя няма да остава дълго, Саймън — намесва се Дейна. — Тъкмо бяхме тръгнали към отдел „Подови покрития“. — Очите й весело искрят.

— Вие не разбирате ли, че направих всичко това, за да избегна бюджетната комисия? — посочвам последната си рана и мъжете избухват в смях.

— Ще те чакаме, Лекси — отвръща Саймън Джонсън. — Да се пазиш!

Двете с Дейна излизаме от заседателната зала, а аз не мога да си намеря място от възторг. Просто не е за вярване какво се случи току-що. Бъбрих си със Саймън Джонсън. Аз съм детето чудо! Имам стратегически виждания за бъдещето.

Трябва да си запиша някъде тези неща.

— Помниш ли къде е отдел „Подови покрития“? — пита Дейна, когато се качваме в асансьора. — Всички те чакат с нетърпение.

— И аз нямам търпение да ги видя — отвръщам с нараснала самоувереност. Слизаме от асансьора и телефонът на Дейна звънва.

— Господи! — възкликва тя, когато вижда номера. — Трябва да се обадя. Защо не отидеш сама до кабинета си, а аз ще дойда след малко?

— Разбира се! — Тръгвам сама по коридора. Тук промени няма, помня кафявия мокет, надписите с противопожарни инструкции и изкуствените цветя. Отдел „Подови покрития“ е право напред и вляво. От дясната страна се пада кабинетът на Гавин.

Искам да кажа, моят кабинет. Моят собствен кабинет.

Заставам пред вратата и събирам сили да вляза. Не мога да повярвам, че си имам кабинет.

Хайде. Няма от какво да се страхуваш. Нали Саймън Джонсън ти каза, че ще се справиш. Посягам към дръжката и в този момент виждам момиче на около двайсет да изскача от главния офис. Притиснала е ръка към устата си.

— Олеле! — ахва тя. — Лекси! Върнала си се!

— Да — поглеждам я неуверено. — Извинявай, но след катастрофата не помня…

— Да, казаха ми. — Тя ми се струва нервна. — Аз съм Клер. Асистентката ти.

— А, здрасти! Приятно ми е да се запознаем. — Обръщам се към вратата на Гавин.

— Да, насам. Да ти донеса ли кафе?

— Да, ако обичаш! — опитвам се да скрия задоволството си. — Много ти благодаря.

Имам си асистентка, която ми носи кафе. Значи наистина съм успяла. Влизам в кабинета си и оставям вратата да хлопне след мен.

Иха! Бях забравила колко е просторна тази стая. Бюрото е огромно, имам истинско цвете, канапе… всичко. Оставям куфарчето на бюрото и приближавам до прозореца. Дори имам хубава гледка! Виждам друга сграда, висока, но пак е нещо. Кабинетът е мой! Аз съм шеф! Не мога да се сдържа, избухвам в смях, разпервам ръце и се завъртам, а след това се хвърлям на канапето. Пружинирам няколко пъти, след това заставам мирно, когато чувам, че се чука на вратата.

По дяволите. Ами ако някой влезе и ме види… Поемам си дъх, пристъпвам към бюрото, грабвам някакъв лист и навеждам намръщено глава.

— Влез!

— Лекси! — нахлува Дейна. — Опознаваш отново работното си място ли? Клер ми каза, че не си я познала! Много е неприятно, нали? Дори не си давах сметка… — тя клати състрадателно глава. — Значи не помниш нищо.

— Ами… не — признавам. — Сигурна съм, че рано или късно спомените ще се върнат.

— Дано да е така! — Тя ми се струва притеснена. — Сега да отидем до отдела, за да се запознаеш отново с останалите.

Тръгваме и в този момент забелязвам Фи да излиза от главния офис. Облечена е в къса черна пола и зелен топ без ръкави, обула е ботуши. Изглежда различна отпреди, с нова червена коса, по-слабо лице. Само че е тя. Все още носи същите обеци от кост, които помня от едно време.

— Фи! — възкликвам доволно и за малко да изпусна чантата. — Господи! Аз съм, Лекси. Здрасти! Върнах се!

Фи се стряска. Обръща се и няколко секунди просто ме гледа така, сякаш съм напълно луда. Сигурно съм прекалила с въодушевлението, но наистина се радвам да я видя.

— Здрасти, Лекси — казва тя и ме оглежда. — Как си?

— Добре — отвръщам с готовност. — Ами ти как си? Изглеждаш чудесно. Много ми харесва новият цвят на косата ти.

Сега вече всички са се вторачили в мен.

— Както и да е — насилвам се да се държа по-сериозно. — Какво ще кажеш да си поприказваме по-късно, да наваксаме? Можем да се видим с останалите.

— Ами… добре — кима Фи, без да ме поглежда в очите.

Защо е толкова студена? Какво става? Студена ръка стисва сърцето ми. Значи затова не отговори на нито един от есемесите ми. Да не би да сме се скарали? А останалите определено бяха на нейна страна. Просто не помня…

— Хайде, Лекси! — Дейна ме въвежда в огромния офис. Петнайсет чифта очи се вдигат към нас и аз едва се сдържам да не ахна.

Странна работа.

Виждам и Каролин, и Дебс, и Мелани и още няколко, които познавам. Всички ми се струват познати… но за три години са малко или повече променени. И косите, и дрехите, и гримът им изглеждат различни. Ръцете на Дебс са страшно стегнати, загорели, сякаш току-що се е върнала от някое екзотично място. Каролин е с очила, косата й е подстригана още по-късо отпреди.

Ето го и моето бюро. Момиче с изрусена коса на плитки се е разположило на него и се чувства съвсем като у дома си.

— Всички знаете, че Лекси беше болна след претърпяната катастрофа — обявява Дейна. — Много се радваме, че днес е дошла да ни види. Има някои странични ефекти от нараняванията, най-вече амнезия. Сигурна съм, че ще й помогнете да се ориентира. — Обръща се към мен и прошепва: — Лекси, искаш ли да кажеш няколко думи на отдела си, за да ги мотивираш?

— Да ги мотивирам ли? — повтарям неуверено.

— Кажи нещо вдъхновяващо — усмихва се Дейна. — Хайде, ободри духа на войската. — Телефонът й звънва отново. — Много се извинявам. Извинете ме! — Тя излиза в коридора и аз оставам сама пред отдела.

Хайде! Нали Саймън Джонсън каза, че ми идвало отвътре. Мога да се справя.

— Ъъъ… здравейте! — Махам с ръка, но никой не отвръща. — Просто исках да ви кажа, че скоро ще се върна и ще продължим… да работим както преди… — Чудя се какво да кажа, за да ги мотивирам. — Кой е най-добрият отдел във фирмата? Ние! Кой отдел е върхът? „Подови настилки!“ — Вдигам юмрук във въздуха също като мажоретка. — „По-до-ви пос-тил-ки!“

— Казва се „настилки“ — прекъсва ме момиче, което не познавам. Седи със скръстени ръце и ме гледа лошо.

— Моля? — питам аз, останала без дъх.

— Казва се „настилки“ — тя извива очи към тавана. Колежките от двете й страни се подсмиват, а Каролин и Дебс са ме зяпнали в почуда.

— Добре — отвръщам смутено. — Както и да е… браво на всички… свършихте чудесна работа…

— Вече на работа ли си, Лекси? — пита момиче в червена рокля.

— Още не…

— Само че някой трябва да ми подпише разходите, при това веднага.

— И моите! — обаждат се поне шест човека.

— Говори ли със Саймън за обектите? — пристъпва напред Мелани и се мръщи. — С тях е просто невъзможно да се работи.

— Какво стана с новите компютри?

— Ти прочете ли имейлите ми?

— Готов ли е ордерът на „Торн Груп“?

Изведнъж всички в стаята запристъпват към мен, притискат ме и ме заливат с въпроси. Не чувам нито един и не разбирам какво искат от мен.

— Не знам — отвръщам напълно отчаяно. — Много съжалявам. Просто не помня… Ще се видим по-късно.

Дишам тежко, докато се измъквам навън, и се спасявам в кабинета си. Трясвам вратата. По дяволите! Какво стана? Някой чука.

— Да — провиквам се притеснено.

— Здрасти! — Клер внася огромна купчина писма и документи. — Извинявай, че те притеснявам, Лекси, но докато си тук, би ли прегледала тези. Трябва да се обадиш на Тони Дюкс от „Билтънс“ и да подпишеш плащанията за „Сикспак“, тези откази за поръчки, някой си Джеръми Нортпул звъня няколко пъти.

Тя ми подава химикалка. Очаква да започна да подписвам.

— Не мога да подпиша нищо — заявявам, обзета от паника. — Нищичко. Никога не съм чувала за Тони Дюкс. Не помня абсолютно нищо.

— Ами? — Клер отпуска купчината и ме поглежда учудено. — Ами… кой тогава ще ръководи отдела?

— Не знам. Искам да кажа… аз. Това ми е работата. Ще се справя. Просто ми трябва известно време… Виж, остави ги тук. — Опитвам се да се стегна. — Ще ги прегледам. Може да си припомня нещо.

— Добре — отвръща Клер, без да крие облекчението си. Стоварва купчината на бюрото ми. — Ей сега ще ти донеса кафето.

Вие ми се свят. Сядам на бюрото и посягам към първото писмо. Някакво оплакване. „Както сами ще разберете… очаквам незабавен отговор…“

Минавам на следващия документ. Това е предвиждане за месечния бюджет на всички отдели във фирмата. Графите са шест, някой е лепнал листче и е написал „Кажи ми какво мислиш, Лекси.“

— Кафето ти… — Клер е на прага.

— А, да — отвръщам с делови тон. — Благодаря ти, Клер. — Тя оставя чашата и аз кимам към графите. — Много интересно. Ще напиша отговор… по-късно.

В мига, в който тя излиза, отпускам отчаяно глава. Какво да правя? Работата ми е наистина тежка. Ама много… много тежка.

Как, по дяволите, да се справя? Откъде да знам какво да кажа и какво решение да взема? На вратата отново се чука и аз бързо се изправям и грабвам първия лист, който ми попада.

— Всичко наред ли е, Лекси? — Байрън е понесъл бутилка вода и купчина документи. Обляга се на касата на вратата. Кокалестите му китки стърчат изпод бялата риза. Носи часовник с огромен циферблат, който със сигурност струва малко състояние, но на него изглежда смешен.

— Супер. Няма проблем! Мислех, че си на съвещание на бюджетната комисия.

Той говори по отвратително дразнещ саркастичен начин, сякаш съм пълна тъпачка.

В интерес на истината никога не съм се разбирала с Байрън. Той поглежда купчината на бюрото ми.

— Виждам, че вече си се захванала с работата.

— Не бих казала — усмихвам се, но той не отвръща на усмивката ми.

— Взе ли решение за Тони Дюкс? Защото от счетоводството ми звъняха вчера.

— Ами… — колебая се. — Всъщност не съм… не мога… — Преглъщам и усещам как се изчервявам. — Работата е там, че имам амнезия след катастрофата и… — млъквам, преплитам пръсти и ги стисвам с всички сили.

Байрън най-сетне разбира.

— Господи! — въздиша след малко той. — Ти дори не знаеш кой е Тони Дюкс.

Тони Дюкс. Тони Дюкс. Напъвам се отчаяно да си спомня, не се получава.

— Ами… аз… всъщност… не. Ако ми напомниш…

Байрън не ми обръща никакво внимание. Прави крачка навътре в кабинета, пляска бутилката в дланта си, а челото му е набраздено от дълбоки бръчки.

— Дай де се разберем — започва бавно той. — Всъщност ти не помниш абсолютно нищо, така ли?

Всичките ми инстинкти са в бойна готовност. Той е като котарак, който дебне нищо неподозираща мишка и преценява дали жертвата е достатъчно немощна.

Той иска мястото ми.

Щом осъзнавам този факт, започвам да се чувствам като пълна глупачка, която не се е сетила по-рано. Естествено, че моят пост му е целта. Аз съм надминала постиженията му и сега той сигурно ме мрази, въпреки че се прави на любезен.

— Не че не помня нищо! — възкликвам бързо, сякаш самата мисъл за подобно нещо е невъзможна. — Губят ми се само последните три години.

— Последните три години ли? — Байрън отмята назад глава и избухва в смях. — Извинявай, Лекси. Знаеш не по-зле от мен, че в този бизнес три години са цяла вечност.

— Скоро ще наваксам — заявявам самоуверено. — А лекарите казаха, че с течение на времето спомените ми ще се върнат.

— А може и да не се върнат. — Той си придава съчувствено изражение. — Сигурно си много притеснена, Лекси. Може празнотата в главата ти да остане там завинаги.

Срещам погледа му и се стягам, доколкото мога. Добър опит. Само че няма да ме стреснеш толкова лесно.

— Сигурна съм, че всичко ще се оправи в най-скоро време — отвръщам остро. — Ще се върна на работа и ще ръководя отдела. Одеве си побъбрих със Саймън Джонсън — лъжа аз.

— Ясно — той продължава да подмята бутилката. — И какво смяташ да правиш с Тони Дюкс?

Мама му стара. Успя да ме прецака. Не мога да му кажа абсолютно нищо за Тони Дюкс и той много добре го знае. Размествам документите на бюрото.

— Защо… не е ли по-добре ти да вземеш решение по този въпрос — подхвърлям най-сетне.

— С удоволствие! — той ми се усмихва победоносно. — Ще се погрижа за всичко. Ти се оправяй, Лекси. Не бързай и не се притеснявай за нищо!

— Да… благодаря — насилвам се да говоря любезно. — Много ти благодаря, Байрън.

— И така… — На вратата застава Дейна. — Виждам, че двамата обсъждате важни неща. Наваксваш ли, Лекси?

— Разбира се — отвръщам през стиснати зъби. — Байрън много ми помага.

— Стига да мога… — той разперва ръце. — На твое разположение съм. При това с непокътната памет.

— Супер! — Дейна поглежда часовника си. — Лекси, трябва да вървя на обяд, но ако тръгнем веднага, можем да се видим навън…

— Извинявай, Дейна — бързам да откажа аз. — Ще остана още малко, за да прочета още някои от документите.

Няма да си тръгна, без да съм поговорила с Фи. По никакъв начин.

— Добре — тя се усмихва доволно. — Много се радвам, че си добре, Лекси. Звънни, щом решиш да се върнеш. — Тя показва с ръка как ми се обажда и аз повтарям жеста й.

— Ще се чуем.

Двамата излизат и аз чувам думите на Байрън:

— Дейна, може ли да поговорим? Трябва да обсъдим положението. Много уважавам Лекси, но…

Вратата на кабинета ми хлопва и аз отивам на пръсти до нея. Открехвам я и надничам навън.

— … тя определено не е в състояние да ръководи отдела… — носи се гласът му откъм асансьорите.

Мръсник! Дори не изчака да се отдалечи. Връщам се в кабинета си, отпускам се тежко на стола и подпирам глава върху длани. Еуфорията ми е изчезнала. Нямам представа как да върша работа. Посягам към първия лист от купчината. Става въпрос за застрахователни премии. Откъде съм научила всички тези неща? Кога съм ги научила? Имам чувството, че съм се събудила на Еверест и нямам представа как да сляза.

Въздишам дълбоко и оставям листа. Трябва да поговоря с някого. С Фи! Вдигам слушалката и набирам 3521 — нейния вътрешен, освен ако не са променили системата.

— Отдел „Подови покрития“, разговаряте с Фиона Роупър.

— Аз съм, Фи! Лекси. Кажи, може ли да поговорим?

— Разбира се — отвръща официално тя. — Искаш ли дойда в кабинета ти веднага? Или предпочиташ да си запиша час при Клер?

Сърцето ми се свива. Защо говори толкова студено?

— Имах предвид да си побъбрим! Освен ако не си прекалено заета…

— Тъкмо отивах да обядвам.

— И аз ще дойда! — заявявам доволно. — Също като едно време! Много ми се пие горещ шоколад. В „Морелис“ още ли правят онези вкусни сандвичи?

— Лекси…

— Фи, на всяка цена трябва да поговоря с теб — стисвам слушалката. — Аз… аз не помня нищо. Просто съм уплашена. Това положение ме обърква. — Опитвам се да се засмея. — Изчакай ме, моля те, няма да се бавя…

Затварям и грабвам лист. Поколебавам се, след това надрасквам: „Моля те, Байрън, оправи документите. Благодаря ти предварително. Лекси.“

Знам, че по този начин се оставям в ръцете му, само че в момента единствената ми мисъл е да се видя с приятелките си. Грабвам чантата и куфарчето и излизам бързо от кабинета си, минавам покрай бюрото на Клер и тръгвам към главния офис.

— Здрасти, Лекси, искаш ли нещо? — пита момичето най-близо до вратата.

— Не, благодаря. Имам среща с Фи за обяд… — обяснявам аз. — Не я виждам никъде. Няма я и Каролин, нито пък Дебс.

— Те вече излязоха на обяд. — Момичето ми се струва доста изненадано. — Изпусна ги за…

— Нищо — опитвам се да прикрия смущението си. — Благодаря. Сигурно ме чакат долу.

Врътвам се и с бърза крачка тръгвам по коридора и виждам как Дебс влиза в асансьора.

— Чакай! — викам аз и хуквам. — Ето ме! Дебс! — Само че вратата на асансьора се затваря.

Тя ме чу. Сигурна съм, че ме чу.

В главата ми се роят мисли, докато отварям вратата към стълбите и тръгвам надолу. Знаят, че ще отида с тях. Да не би да ме избягват? Какво, по дяволите, е станало през последните три години? Нали сме приятелки? Добре, знам, че съм станала шеф… но не може ли да си останем приятелки?

Не може ли?

Пристигам на партера и изхвърчам във фоайето. Веднага виждам Каролин и Дебс да вървят към стъклената врата, а Фи крачи пред тях.

— Ехо! — провиквам се отчаяно. — Чакайте! — Хуквам към вратата, за да ги настигна.

— А, Лекси, здрасти. — Фи изсумтява тихо, което означава, че се опитва да не избухне в смях.

Сигурно изглеждам доста смешно — цялата поруменяла, с черния костюм и вдигнатата на кок коса.

— Нали щяхме да ходим заедно на обяд! — започвам задъхано. — Нали ти казах, че ще дойда?

Следва мълчание. Нито една не смее да ме погледне. Дебс върти с пръсти дългия златен медальон и лекият ветрец роши русата й коса. Каролин си е свалила очилата и ги лъска с бялата си риза.

— Какво става? — опитвам се да задам въпроса спокойно, но усещам напрежението. — Фи, защо не отговори на есемесите ми? Да не би да има някакъв… проблем?

И трите мълчат. Само че аз не успявам да разберат какво си мислят. Вече не съм една от тях.

— Хайде, момичета — опитвам се да се усмихна. — Моля ви! Помогнете ми. Имам амнезия. Не помня нищо. Да не би да сме се скарали? Какво има?

— Не сме — свива рамене Фи.

— Просто не разбирам — оглеждам лицата им. — Последното, което помня, е, че бяхме първи приятелки! Излязохме заедно една петък вечер. Пихме бананови коктейли, Скапаняка Дейв ми върза тенекия, пяхме караоке… помните ли?

Фи въздиша шумно и вдига вежди към Каролин.

— Това беше много отдавна.

— А после какво се случи?

— Виж, дай да си кажем нещата направо — въздиша Фи. — Претърпяла си катастрофа, болна си, не искаме да те разстройваме…

— Хайде да отидем да изядем по един сандвич — предлага Дебс и поглежда Фи, сякаш й подсказва: „Дай да си направим майтап с нея.“

— Не се дръж с мен като с бавноразвиваща се! — гласът ми прозвучава остро. — Забрави за катастрофата! Не съм инвалид, чувствам се отлично. Само че искам да ми кажете истината — поглеждам ги отчаяно. — Ако сме се скарали, кажете защо. Какво се е случило?

— Лекси, нищо не се е случило — отвръща с неудобство Фи. — Просто… вече не излизаме заедно. Не сме приятелки.

— Защо? — Главата ми пулсира, но се опитвам да остана спокойна. — Да не би защото съм ви шеф?

— Не е защото си ни шеф. Нямаше да има значение… — Фи замълчава. Натъпква ръце в джобовете и не смее да ме погледне в очите. — Честно казано, причината е, че ти си малко…

— Какво? — Поглеждам от едната към другата, към третата. — Кажете ми!

Фи свива рамене.

— Високомерна крава.

— По-скоро адско изчадие в ролята на шефка — обажда се Каролин.

Имам чувството, че въздухът в дробовете ми замръзва. Адско изчадие в ролята на шефка ли? Аз?

— Просто… аз… нищо не разбирам — заеквам аз. — Не съм ли добър шеф?

— Напротив, супер си — гласът на Каролин е наситен със сарказъм. — Налагаш ни наказания, когато закъсняваме. Ти определяш времето за обедна почивка, следиш всичките ни разходи… да знаеш, че е страшна веселба.

Бузите ми горят така, сякаш ме е ударила.

— Аз не бих… никога не… не съм такъв човек…

— Ами? — прекъсва ме Каролин. — Напротив.

— Лекси, ти попита — извива очи Фи, както става винаги, когато се чувства неловко. — Затова вече не сме приятелки. Ти си вършиш твоята работа, а ние — нашата.

— Не е възможно да съм толкова гадна — гласът ми трепери. — Не е възможно. Аз съм ви приятелка! Аз съм Лекси! Заедно с вас се забавляваме, ходим да танцуваме, напиваме се… — В очите ми бликват сълзи. Поглеждам познатите лица, които в момента не са ми съвсем познати — и се опитвам отчаяно да си спомня нещо. — Аз съм Лекси. Аз съм Зъбатка. Не ме ли помните?

Фи и Каролин се споглеждат.

— Лекси… — започва предпазливо Фи — ти си ни шеф. Вършим онова, което наредиш. Само че не обядваме заедно. И не излизаме заедно като приятелки. — Тя мята чантата си на рамо, след това въздиша. — Ако искаш, ела днес…

— Не — отвръщам нещастно. — Няма нужда, но все пак благодаря. — С разтреперани крака се обръщам и поемам в обратната посока.