Пожелай ми слънчогледи

Шеста глава

Оказва се, че не е сън. Следващата сутрин се събуждам и все още е 2007 година. Все още имам съвършени бели зъби и лъскава кестенява коса. Освен това имам огромна черна дупка в спомените. Дояждам третата си филия препечен хляб и отпивам глътка чай, когато вратата се отваря и се появява Никол с огромна количка, отрупана с цветя. Занемявам, впечатлена от изобилието. Сигурно има поне двайсет букета… орхидеи в саксии, великолепни рози.

— Да не би някой от тях да е за мен? — не се стърпявам да попитам.

Никол ме поглежда изненадана.

— Всичките са за теб.

— Всичките ли? — за малко да се задавя с чая.

— Доста обичано момиче. Вече ни свършиха вазите! — Тя ми подава купчина картички. — Това са съобщенията.

„Лекси, мило момиче! Пази се, ще се видим скоро, с много обич, Розали.“

Розали ли? Не познавам никаква Розали. Доста учудена оставям картичката и посягам към следващата.

„Най-добри пожелания. Оправяй се бързо! Тим и Суки.“

Не познавам никакви Тим и Суки.

„Лекси, оправяй се бързо! Скоро пак ще правиш по триста клека! От приятелите във фитнеса.“

Триста клякания ли? Аз?

Нищо чудно, че са ми толкова мускулести краката. Посягам към следващата картичка и най-сетне попадам на хора, които познавам.

„Лекси, оправяй се бързо. Най-добри пожелания от Фи, Дебс, Каролин и всички от «Подови покрития»“.

Докато чета познатите имена, усещам как ме обзема спокойствие. Глупаво е, но си бях помислила, че приятелките ми са ме забравили.

— Съпругът ти се оказа страхотен! — прекъсна мислите ми Никол.

— Мислиш ли? — опитвам се да се престоря на равнодушна. — Да, приятен е, струва ми се…

— Той е невероятен! Да знаеш, че вчера намина в отделението и ни благодари на всички, че се грижим за теб. Не са много хората, които го правят.

— Никога през живота си не съм била с мъж като Ерик! — зарязвам преструвките. — Честно казано, не мога да повярвам, че ми е съпруг. Представяш ли си, аз с него!

Някой чука на вратата и Никол се провиква:

— Влез!

На прага застават мама и Ейми, и двете потни, понесли шест плика, пълни с албуми.

— Добро утро! — усмихва се Никол и задържа вратата. — Лекси се чувства по-добре днес.

— Не ми казвай, че си е припомнила всичко! — унива мама. — След като пренесохме всички тези снимки чак от нас. Ти имаш ли представа колко тежат тези албуми? Да не говорим, че не успяхме да си намерим място на паркинга.

— Все още страда от загуба на паметта — прекъсва я Никол.

— Слава богу! — Мама забелязва изражението на Никол. — Искам да кажа… Лекси, миличка, донесохме ти снимки, за да ги разгледаш. Може пък да ти помогнат.

Поглеждам развълнувана албумите със снимки. Те ще ми разкажат онова, което не помня. Ще ми разкрият как съм се превърнала от Зъбатка в… която и да съм в момента.

— Давай! — оставям цветята и картичките и сядам в леглото. — Покажи ми живота ми!

Научавам много от престоя в болницата. Едно от нещата, които научих, е, че когато имаш роднина с амнезия и искаш да предизвикаш спомените да се върнат, просто й показваш която и да е стара снимка, ама наистина няма значение коя. Десет минути по-късно все още не съм видяла нито една снимка, защото мама и Ейми не спират да се карат откъде да започнат.

— Не искаме да я засипем с информация — повтаря мама, докато ровят из пликовете. — Ето — тя грабва снимка в картонена рамка.

— Да не си посмяла! — Ейми я дръпва от ръцете й. — На нея имам пъпка на брадичката. Изглеждам ужасно.

— Ейми, беше малка пъпчица. Почти не се вижда.

— Напротив, вижда се. А тази е още по-противна! — Тя разкъсва и двете снимки на парченца.

Чакам аз да науча нещо за забравения си живот, а Ейми унищожава доказателствата.

— Няма да ти гледам пъпките! — надигам глас. — Просто ми покажи една снимка! Която и да е!

— Добре — мама прави крачка към леглото и ми подава снимка без рамка. — Аз ще я държа, Лекси. Ти просто гледай и ми кажи, ако си спомниш нещо. Готова ли си? — мама обръща снимката.

На нея се вижда куче, облечено като Дядо Коледа.

— Мамо… — опитвам се да потисна раздразнението си. — Защо ми показваш куче?

— Миличка, това е Тоска! — обижда се тя. — Щеше да изглежда съвсем различно през 2004 година. А това е Рафаел с Ейми миналата седмица, и двамата изглеждат чудесно…

— Изглеждам отвратително — Ейми дръпва снимката и я скъсва, преди да успея да я видя.

— Престанете да късате снимките! — почти викам аз. — Мамо, донесе ли снимки например на хора?

— Лекси, това помниш ли го? — Ейми пристъпва напред и ми показва интересно колие с роза, направена от нефрит. Аз присвивам очи и се опитвам да си припомня нещо.

— Не — признавам накрая. — Нищо не помня.

— Супер! Може ли тогава да ми го дадеш?

— Ейми! — възмущава се мама. Започва да рови недоволно в снимките. — Дали да не почакаме Ерик да донесе дивидито от сватбата? Ако и това не я накара да си припомни, нищо няма да помогне.

Дивиди от сватбата.

Моята сватба.

Всеки път, когато се сетя за нея, ме обхваща вълнение и нервно очакване. Имам си дивиди от сватбата. Имала съм сватба! Мисълта ми е чужда. Дори не мога да си представя как съм изглеждала като булка. Дали роклята ми е била като балон с кринолин и дълъг шлейф и воалетка, или съм навлякла някоя отвратителна рокля на цветя? Дори не смея да попитам.

— Ами… той изглежда приятен — обаждам се аз. — За Ерик говоря, за съпруга си.

— Супер е — кима разсеяно мама и продължава да рови снимките на кучетата. — Непрекъснато се занимава с благотворителност. По-точно, фирмата, ако питаш мен. Само че фирмата си е негова, така че е все едно.

— Той има своя фирма? — мръщя се объркана. — Мислех, че е брокер на недвижими имоти.

— Фирмата му продава недвижими имоти, миличка. Огромни еднообемни апартаменти из цял Лондон. Миналата година продадоха доста, но той продължава да действа.

— Изкара десет милиона — обажда се Ейми, седнала до един от албумите със снимки.

— Какво? — сепвам се аз.

— Той е неприлично богат — тя вдига поглед. — Стига де. Не ми казвай, че не си се сетила?

— Ейми! — възмущава се мама. — Не ставай вулгарна!

Не мога да промълвя и дума. Започвам да отмалявам. Десет милиона?

На вратата се чука.

— Лекси, може ли да вляза?

Господи! Той е. Бързам да се погледна в огледалото и се пръсвам с парфюма „Шанел“, който открих в чантата „Луи Вюитон“.

— Влизай, Ерик — провиква се мама.

Вратата се отваря и той застава на прага с два огромни пазарски плика, букет цветя и кошница с плодове. Облякъл е раирана риза и кремави панталони, жълто кашмирено сако и мокасини с пискюли.

— Здравей, мила. — Той оставя всичко на пода, след това се приближава до леглото и ме целува нежно по бузата. — Как си?

— Много по-добре, благодаря — усмихвам му се аз.

— Все още не знае кой си — намесва се Ейми. — Ти си просто непознат в жълто сако.

Ерик никак не се притеснява. Може би вече е свикнал на простотиите на Ейми.

— Днес ще се справим с този проблем. — Той вдига плика. Пълен е с енергия. — Донесъл съм снимки, дивидита, спомени… да те запознаем отново с живота ти. Барбара, ще пуснеш ли дивидито от сватбата? — подава лъскав диск на мама. — И ще разгледаш… сватбения албум — той вдига скъп кожен албум, поставя го на леглото и аз не мога да повярвам, когато погледът ми попада върху гравираните на корицата букви:

Отварям и оставам с отворена уста. Гледам черно-бяла снимка на мен като булка. Облечена съм в дълга сатенена рокля, косата ми е прибрана на кок и държа съвсем малък букет от лилии. Няма нито кринолин, нито шлейф.

Без да гъкна, отварям на следващата страница. Ерик е застанал до мен, облечен в смокинг. На следващата снимка държим чаши с шампанско и се усмихваме един на друг. И двамата сме невероятно лъскави и представителни. Приличаме на хора от списание.

Това е моята сватба. Истинската ми сватба. Ако имах нужда от доказателство… то е пред мен.

От екрана на телевизора долита смях на хора и разговори. Вдигам поглед и изпадам в шок. Двамата с Ерик позираме в сватбено облекло. Застанали сме до огромна торта, държим ножа заедно и се смеем на някого, който не е в кадър. Не мога да откъсна очи от себе си.

— Решихме да не записваме церемонията — обяснява Ерик. — Това е приемът след това.

— Ясно — гласът ми звучи дрезгаво.

Никога не съм се разчувствала по сватби, ала докато наблюдавам как разрязваме тортата и се усмихваме, за да излезем хубави на снимките, които правят около нас, застиваме отново за човек, който не е успял да снима… усещам как гърлото започва да ме драска. Това е моята сватба, най-щастливият ден в живота ми, а аз не помня нищичко.

Камерата се измества и улавя лицата на хора, които не познавам. Забелязвам мама в тъмносин костюм, а Ейми е в пурпурна рокля с презрамки. Намираме се в огромна зала, цялата остъклена, а хората са излезли на просторна тераса и държат чаши с шампанско.

— Кое е това място? — питам аз.

— Любима… — Ерик се засмива объркан. — Това е домът ни.

— Нашият дом ли? Но той е огромен! Погледни!

— Еднообемен — той кима. — Добра квадратура е.

„Добра квадратура“ ли? Той прилича на футболно игрище. Малкият ми апартамент в Балам ще се събере на някой от килимите.

— А тази коя е? — соча красиво момиче в бебешко розова рокля без презрамки, която ми шепне нещо на ухото.

— Това е Розали. Най-добрата ти приятелка.

Моята най-добра приятелка ли каза той? Никога не съм виждала тази жена през живота си. Тя е кльощава, загоряла, с огромни сини очи и дебела гривна на китката, а слънчеви очила придържат русата й коса, типична за някоя красавица от Калифорния.

Тя ми е изпратила цветя, спомням си аз. Мило момиче! С обич, Розали.

— Тя в „Мокети Делър“ ли работи?

— Не — усмихва се Ерик, сякаш съм се пошегувала. — Това беше смешно. — Той посочва екрана. Камерата ме следи, докато излизам на терасата и аз чувам собствения си глас, който пита през смях: „Ерик, какво си намислил?“ Всички, кой знае защо, гледат нагоре. Нямам представа защо.

И тогава камерата се премества и аз виждам надписа в небето: Лекси, ще те обичам вечно. Всички на екрана ахкат и сочат нагоре, аз също соча, опитвам се да засенча очи от слънцето, след това целувам Ерик.

В деня на сватбата ни съпругът ми е поръчал надпис за мен в небето, а аз не мога да си спомня. Идва ми да ревна.

— Тук сме на почивка на остров Мавриций миналата година… — Ерик превърта дивидито напред и аз не мога да откъсна очи от екрана. Това момиче, което върви по пясъка, аз ли съм? Косата ми е сплетена, загоряла съм и съм с червени бикини. Приличам на онези момичета, по които ще ми изтекат очите.

— А тук сме на благотворителен бал… — Ерик превърта отново и ние сме в кадър. Аз съм с изискана синя официална рокля и танцувам с Ерик в невероятна бална зала.

— Ерик е много щедър дарител — обажда се мама, но аз не отговарям. Не мога да откъсна поглед от красив тъмнокос мъж, застанал близо до дансинга. Чакай малко. Аз не го ли… не го ли познавам отнякъде?

Да, разбира се, че го познавам. Най-сетне!

— Лекси? — Ерик е забелязал изражението ми. — Спомни ли си нещо?

— Да! — усмихвам се щастливо. — Помня онзи човек отляво — соча екрана. — Не съм сигурна кой е, но го познавам. При това много добре. Той е приятен, забавен, може би е лекар… а може да съм го срещнала в някое казино…

— Лекси… — прекъсва ме тихо Ерик. — Това е Джордж Клуни, актьорът. Той също беше поканен на бала.

— А — потривам притеснено нос. — Ясно.

Джордж Клуни. Разбира се. Каква тъпачка съм! Отпускам се напълно отчаяна на възглавниците.

Като се сетя за всички онези отвратителни и направо унизителни неща, започвам да си спомням. Бях на седем и в училище трябваше да ям пшеничен зародиш и за малко да повърна. На петнайсет бях облечена в бял бански, който стана прозрачен, като се намокри, и момчетата ми се смяха. Помня унижението, сякаш беше вчера.

Но не мога да си спомня как съм прекарала един съвършен ден на остров Мавриций. Не помня, че съм танцувала със съпруга си на бал. Ехо, мозъче! Ти забрави ли задълженията си?

— Снощи четох за амнезията — обажда се седналата с кръстосани крака на пода Ейми. — Знаеш ли кои сетива най-добре стимулират паметта? Обонянието. Защо не помиришеш Ерик?

— Така е — намесва се неочаквано мама. — Като онзи, какво му беше името… Пруст. Помирисва вълшебната торта и всичко се връща в паметта му.

— Продължавай — подканя я Ейми. — Струва си да опиташ, пали?

Поглеждам притеснена към Ерик.

— Имаш ли нещо против, ако те… помириша, Ерик?

— Ни най-малко — той сяда на леглото и спира дивидито. — Да вдигна ли ръце, за да помиришеш подмишницата ми или…

— Да… май това ще свърши работа.

Ерик веднага вдига ръце. Навеждам се напред и помирисвам. Усещам сапун, афтършейв и едва доловима мъжка миризма. Само че не успявам да си спомня нищо.

Нищо освен Джордж Клуни в „Бандата на Оушън“.

Това мога и да не го споменавам.

— Нещо? — Ерик не смее да си пусне ръцете.

— Още нищо — отвръщам, след като го помирисвам отново. — Искам да кажа, че не усещам силна миризма…

— Трябва да го помиришеш между краката — обажда се Ейми.

— Миличка — въздиша отчаяно мама.

Не се въздържам и поглеждам Ерик между краката. Нали съм омъжена и за онази негова част. Тя изглежда доста напращяла, въпреки че това никога не е ясно. Питам се…

Не. Това не е важно сега.

— Вие двамата трябва да правите секс — обажда се отново Ейми в надвисналата неловка тишина и пуква балонче с дъвката си. — Трябва да усетиш острата миризма на телесните…

— Ейми! — прекъсва я мама. — Прекаляваш!

— Просто обяснявам! Това е природното лечение при амнезия!

— И така — Ерик отпуска ръце. — Не бих казал, че постигнахме някакъв успех.

— Не сме.

Може би Ейми е права. Може би наистина трябва да правим секс. Поглеждам Ерик и съм убедена, че и той мисли за същото.

— Нищо. Още е началото — той се усмихва и затваря сватбения албум, но усещам, че е разочарован.

— Ами ако никога не си спомня? — оглеждам семейството си. — Ами ако съм изгубила спомените си завинаги? Ако не си припомня никога?

Докато оглеждам угрижените лица, се чувствам безсилна и уязвима. Същото е като онзи случай, когато компютърът ми се скапа и аз изгубих всичките си имейли, само че сега е поне един милион пъти по-зле. Специалистът ми каза, че трябвало да архивирам. Само че как да архивираш собствения си мозък?

Същия следобед се срещам с невропсихолог. Човекът се казва Нийл, в дънки е и се държи приятелски, докато провежда тест. Ама колко съм добра само! Запомням по петдесет думи от списъка, който ми чете, запомням кратка история, рисувам картини по памет.

— Справяш се великолепно, Лекси — заявява той, след като попълва и последното квадратче. — Всичките ти умения са налице, краткотрайната ти памет е добре, нямаш някакви сериозни когнитивни проблеми… но страдаш от остра форма на ретроградна амнезия. Това е много необичайно.

— Защо?

— Свързано е с удара по главата. — Той се навежда напред, рисува човешка глава в бележника си и започва да попълва мозъка. — Получила си така нареченото ускоряващо забавящо нараняване. Когато си се ударила в предното стъкло, мозъкът ти все едно е бил подмятан в черепа и малка част от него е бил прищипан, ако мога така да се изразя. Може да си нанесла поражения върху склада със спомените… а може да си наранила невралните пътища или способността да си възвръщаш спомените. Складът може и да е непокътнат, но да не успяваш да отвориш вратата.

Очите му блестят, сякаш говори за нещо изумително и аз трябва да се възхитя на себе си.

— Не можете ли да ме подложите на електрошок? — питам нещастно. — Или да ме ударите с нещо по главата?

— Няма да стане — по всичко личи, че той се забавлява. — Истина е, че така се говори, но допълнителен удар по главата няма да ти върне паметта. Затова не пробвай подобно нещо, когато се прибереш. — Той отмества стола си назад. — Ще те изпратя.

Тръгваме към стаята и вътре заварваме мама и Ейми да гледат дивидито, докато Ерик говори по мобилния си телефон. Той веднага приключва разговора и затваря телефона.

— Как мина?

— Какво си спомни, миличка? — приглася му мама.

— Нищо — признавам аз.

— Щом Лекси се върне в позната обстановка, сигурно паметта й ще се върне от само себе си — уверява ги Нийл. — Въпреки че може да отнеме известно време.

— Ясно — кима енергично Ерик. — Какво следва?

— Ами… — Нийл разлиства бележките си. — Лекси, в чудесна физическа форма си. Мога да те изпиша още утре. Ще ти запиша час за преглед след месец. Дотогава най-подходящото за теб място е у дома — той се усмихва. — Сигурен съм, че и ти искаш да се прибереш.

— Да — отвръщам след кратко колебание. — У дома. Чудесно.

Щом изричам думите, разбирам, че не знам какво точно означава думата „дом“. Дом за мен е апартаментът в Балам. А него вече го няма.

— Кажи ми адреса — той вади химикалка. — Трябва да го запиша.

— Ами… не съм сигурна.

— Аз ще го запиша — предлага услужливо Ерик и грабва химикалката.

Това е лудост. Дори не знам къде живея. Все едно съм някоя побъркана бабичка.

— Успех, Лекси! — Нийл поглежда Ерик и мама. — Можете да помогнете на Лекси, като й разкажете възможно повече за живота й. Запишете всичко, което е необходимо. Заведете я на места, на които знаете, че е ходила. Ако възникнат проблеми, ми се обадете.

Вратата се хлопва след Нийл и в стаята настъпва тишина с изключение на говора на телевизора. Мама и Ерик се споглеждат. Ако се занимавах с теория на конспирацията, щях веднага да заподозра, че замислят нещо.

— Какво?

— Мила, с майка ти обсъждахме как да… — Ерик се колебае. — Как да постъпим, когато те изпишат.

Да постъпят ли? Така говори, сякаш съм някой престъпник, който излиза от затвора.

— Положението е доста необичайно — продължава той. — За мен, разбира се, ще бъде истинско удоволствие да се върнеш у дома и да заживеем заедно. Разбирам, че може да се почувстваш неловко. Все пак… ти не ме познаваш.

— Ами, не — прехапвам устни. — Не те познавам.

— Казах на Ерик, че си добре дошла вкъщи. Можеш да останеш известно време — намесва се мама. — Знам, че ще бъде малко притеснително, защото ще се наложи да делиш с Джейк и Флориан стаята, но те са добри и възпитани кучета…

— Тази стая вони — мръщи се Ейми.

— Не вони, Ейми — мама изглежда много обидена. — Майсторът каза, че било заради сухата… някакво нещо — мама замахва неопределено с ръка.

— Плесен — уточнява Ейми, без да мести поглед от екрана на телевизора. — А стаята наистина вони.

Мама мига силно подразнена. Ерик се е приближил до мен и ми се струва разтревожен.

— Лекси, да не би да си мислиш, че ще се обидя. Разбирам колко ти е трудно. За теб съм непознат, за бога — той разперва ръце. — Защо да искаш да се прибереш с мен?

Знам, че трябва да му отговоря, но в същия момент един образ на екрана ме разсейва. Двамата с Ерик сме на моторница. Един господ знае къде сме ходили, но морето блести и слънцето грее. И двамата сме със слънчеви очила, той ми се усмихва и двамата изглеждаме страхотно, също като герои във филм за Джеймс Бонд.

Оставам загледана като омагьосана. Искам този живот, минава бърза мисъл през главата ми. Той ми принадлежи. Заслужила съм си го. Няма да му позволя да ми се изплъзне.

— Не искам да попреча на възстановяването ти — продължава да обяснява Ерик. — Каквото и да решиш, ще те разбера.

— Да, знам — отпивам глътка вода, за да спечеля малко време. — Просто… нека да помисля за момент.

Добре. Нека изясним възможностите.

Мухлясала стая в Кент, която ще деля с две кучета от порода уипет.

Огромен апартамент в Кензингтън заедно с Ерик, съпруга ми, който прилича на бог и може да кара моторница.

— Знаеш ли, Ерик… — опитвам се много внимателно да подбира думите си. — Май е най-добре да се прибера при теб.

— Сериозно ли говориш? — лицето му се озарява, въпреки това личи, че е силно учуден.

— Ти си ми съпруг. Трябва да съм до теб.

— Но ти не ме помниш — подхвърля притеснено той. — Не ме познаваш.

— Ще те опозная отново! — заявявам ентусиазирано. — Най-добрият начин да си припомня живота си е, като започна да го живея отново. Ти ще ми разкажеш за себе си, за мен, за брака ни… Ще науча всичко отново! А нали и лекарят каза, че познатата обстановка ще помогне. Може да върне някой спомен.

Все по-обнадеждена се чувствам. Значи не знам абсолютно нищо за съпруга и живота си. Работата е там, че съм омъжена за красив мултимилионер, който ме обича, има огромен мезонет и ми купува бутикови букети. Няма да захвърля всичко това заради незначителната подробност, че не го помня.

На всеки му се налага да полага усилия в брака. Аз просто трябва да наблегна на „спомни си съпруга си“.

— Ерик, наистина искам да се прибера у дома с теб — старая се думите ми да прозвучат искрено. — Сигурна съм, че бракът ни е щастлив и с теб много се обичаме. Ще се справим.

— Много ще се радвам да се върнеш. — Ерик все още ми изглежда притеснен. — Моля те, не се чувствай длъжна…

— Не го правя по задължение! Просто… знам, че така е най-добре.

— Да, идеята е чудесна — намесва се мама.

— Значи се разбрахме — отсичам аз. — Всичко е уточнено.

— Сигурно няма да искаш… — Ерик замълчава и ме поглежда гузно. — Искам да кажа… Аз ще се преместя в стаята за гости.

— Много ти благодаря — отвръщам сериозно. — Благодаря ти, Ерик.

— Ако си сигурна… — цялото му лице грейва. — Тогава да направим всичко както трябва — той поглежда към годежния пръстен и халката, оставени на нощното шкафче.

— Добре — кимам въодушевена.

Той посяга към пръстените и аз притеснено протягам лявата си ръка. Наблюдавам като хипнотизирана как Ерик плъзва пръстените на мястото им. Първо слага халката, след това огромния диамант. В стаята цари мълчание, докато аз не мога да откъсна очи от пръстените.

Мама му стара, този диамант е огромен.

— Добре ли си, Лекси? — пита Ерик. — Всичко наред ли е?

— Да… чудесно! Честна дума. Съвсем добре съм.

По лицето му плъзва широка усмивка, докато аз оглеждам ръката си. Чувствам се като човек, който би трябвало да хвърля конфети след брачна церемония. Преди две вечери Скапаняка Дейв ми върза тенекия, а сега се оказвам… женена!