Пожелай ми слънчогледи

Седемнайсета глава

Разбрахме се да се срещнем в кафене, наречено „Фейбиън“ в Холънд Парк, малко уютно заведение с теракотен под, снимки от Тоскана и полици с италиански книги. Влизам и оглеждам бара от гранит, кафе машината, старото канапе… Колкото и да е странно, имам чувството, че съм идвала тук и преди.

На това му се казва дежа вю. Може би ми се иска да съм идвала тук.

Джон вече се е настанил на маса в ъгъла и вдига поглед. Усещам как настръхвам. Колкото и да не исках, колкото и да се въздържах, ето че дойдох, за да се срещна тайно с него. Точно както той искаше. Имам чувството, че съм попаднала в някакъв капан, но нямам представа какъв.

Както и да е. Срещата ни е делова. Щом си припомня миналото, всичко ще си дойде на мястото.

— Здрасти! — Сядам при него. Той отпива глътка кафе, докато оставям куфарчето си на стола. — Така. И двамата сме заети хора. Казвай направо.

Джон ме наблюдава, сякаш се опитва да разбере какво става.

— Има ли нещо, което можеш да ми кажеш? — питам, без да обръщам внимание на изражението му. — За мен едно капучино.

— Лекси, какво става? Какво, по дяволите, стана на партито?

— Не те разбирам. — Посягам към менюто и се готвя да го разгледам подробно. Дали да не си поръчам мокачино.

— Престани! — той дръпва менюто, за да види лицето ми. — Не можеш да се скриеш. Какво се случи?

Той да не би да си въобразява, че това е забавно? Личи по гласа му. Обидена и ядосана, аз плясвам менюто на масата.

— Искам да ти кажа — заявявам аз, — че говорих с Розали на партито и тя ми каза… какви ги вършиш. Знам, че всичко, което ми наговори, са пълни простотии. Не желая да съм част от игричките ти.

— Лекси…

— Хич не се преструвай, разбра ли? Знам, че си пробвал същите номера и при нея, и при Марго. — В гласа ми се прокрадва горчивина. — Ти си просто един хитряга, който казва на омъжените жени онова, което искат да чуят. По-точно онова, което ти се струва, че те искат да чуят.

Той не трепва.

— Наистина пробвах с Розали и Марго. Може и да… — той се колебае. — Може и да съм отишъл твърде далече, но двамата с теб се разбрахме, че това ще ни бъде прикритието.

Естествено, че това ще каже, какво друго? Наблюдавам го, обзета от безсилна ярост. Може да разправя каквото иска, а аз няма да разбера дали е истина, или не.

— Разбери ме правилно. — Той се навежда над масата. — Всичко беше измислено. Измислихме история, с която да заблудим всички, така че, ако ни видят заедно, да имаме достоверно обяснение. Розали се хвана, точно както искахме.

— Ти си искал да те възприемат като женкар, така ли? — извивам очи.

— Не, разбира се! — отрича разпалено той. — Само че на няколко пъти за малко да стане гаф. Розали е много наблюдателна жена. Щеше да се досети.

— Затова реши да я сваляш — подхвърлям саркастично. — Браво! Страшно хитро.

Джон ме поглежда напълно спокойно.

— Права си. Изобщо не беше приятно. Не ни беше никак лесно, допуснахме грешки… — Той посяга към ръката ми. — Имай ми доверие, Лекси. Моля те. Позволи ми да ти обясня всичко…

— Престани! — Дръпвам ръка. — Престани… веднага! Няма да говорим повече по този въпрос. Просто няма значение. Имаме конкретна задача. — Към масата се приближава сервитьорка и аз вдигам поглед. — Едно капучино, ако обичате. Казвай за мокетите — нареждам аз, щом момичето се отдръпва. — Подобно нещо не съществува. Прегледах навсякъде. Ходих в офиса, проверих навсякъде, дори в компютъра. Търсих и вкъщи, но няма. Открих единствено това. — Бъркам в куфарчето и вадя лист с някакви кодирани драсканици. — В бюрото вкъщи имаше празно чекмедже. Там го открих.

Надявам се очите на Джон да просветнат и той да възкликне: „Аха! Кодът!“, също като в „Шифърът на Леонарди“ Вместо това той свива рамене.

— Това е твоят почерк.

— Познавам собствения си почерк. — Опитвам се да запазя спокойствие. — Не разбирам какво означава! — Подхвърлям листа. — Защо бележките ми не са в компютъра?

— Нямаше ли един тип в службата ти, Байрън?

— Да — отвръщам предпазливо. — Какво той?

— Нямаше му доверие. Смяташе, че той е този, който иска отделът да бъде ликвидиран. Беше решила, че ти подлива вода. Затова имаше намерение да представиш всичко на среща на борда, за да не може той да отвърне на удара.

Вратата на кафенето се отваря и аз трепвам рязко, защото решавам, че влиза Ерик. Вече съм измислила и извинение. Ходих на пазар и виж кого срещнах! Какво съвпадение! Разбира се, че не е Ерик, а група тийнейджъри, които започват да говорят на френски.

— Значи не знаеш нищо друго. — Чувството за вина ме прави агресивна, готова да обвинявам всички наред. — Не можеш да ми помогнеш.

— Не съм казал подобно нещо — отвръща спокойно Джон. — Като се замисля, нещо ми се върти в главата. Договорът ти беше с Джеръми Нортъм. Нортуик. Нещо такова.

— Джеръми Нортпул ли? — Името само изниква в главата ми. Спомням си, че Лиза ми подаде листче, на което бе написала името му. Имаше още трийсет и пет подобни листчета.

— Да — кима Джон. — Май това беше. Нортпул.

— Струва ми се, че е звънял, докато съм била в болницата. Да, звънял е няколко пъти.

— Добре — Джон извива вежди. — Защо не му звъннеш?

— Не мога. — Отпускам отчаяно ръце на масата. — Не мога да му кажа: „Здрасти, обажда се Лекси Смарт, имахме една уговорка, но я първо ми кажи ти с какво точно се занимаваш?“ Просто не знам достатъчно. Къде е информацията?

— Все някъде. — Джон разбърква капучиното. — Скрила си я някъде. Сигурно си пъхнала папката на скришно място или си я прибрала…

— Въпросът е къде?

Сервитьорката ми донася капучиното. Посягам към бисквитката и започвам да късам опаковката. Къде ли съм пъхнала папката? Къде бих я скрила? Къде ми е бил умът?

— Помня още нещо. — Джон допива последната глътка и дава знак на момичето да му донесе ново капучино. — Ходи до Кент. Беше у майка си.

— Наистина ли? — вдигам поглед. — Кога?

— Малко преди катастрофата. Може да си занесла папката там.

— У мама ли? — питам скептично.

— Поне провери. — Той свива рамене. — Звънни й и я попитай.

Разбърквам капучиното замислена, когато сервитьорката оставя нова чаша за Джон. Нямам никакво желание да звъня на мама. Всеки разговор с нея ми се отразява зле.

— Хайде, Лекси, ще се справиш. — Устните на Джон потрепват весело, докато наблюдава изражението ми. — Ти какво си, жена или морж?

Вдигам шашната поглед. В първия момент ми се струва, че не съм чула правилно.

— Това е лафът на Фи — заявявам аз.

— Знам. Разказвала си ми за Фи.

— Какво съм ти разказвала? — питам, без да крия подозренията си.

Джон отпива глътка капучино.

— Запознали сте се в часа на госпожа Брейди. С нея си изпушила първата и последната си цигара. Ходили сте три пъти до Ибиза. Беше силно травматизирана, че сте си развалили приятелските отношения. — Той кима към телефона. — Затова трябва да позвъниш.

Тази работа става все по-странна. Какво още знае? Поглеждам го неуверено, вадя телефона от чантата и набирам номера на мама.

— Лекси, не е никаква магия. — Джон едва сдържа усмивката си. — Двамата с теб имахме връзка. Говорили сме за много неща.

— Ало? — Гласът на мама ме кара да забравя Джон.

— Здрасти, мамо, аз съм, Лекси! Кажи ми, да съм носила наскоро документи? Една папка например?

— Голямата синя папка ли?

Не мога да повярвам. Истина е. Папката съществува. Усещам как в гърдите ми се надига вълнение. И надежда.

— Точно така. — Опитвам се да запазя спокойствие. — Там ли е? Нали я пазиш?

— В твоята стая е, точно където я остави — възмущава се мама. — Е, единият ъгъл може да е малко мокър…

Не мога да повярвам. Някое от кучетата се е изпикало върху нея.

— Нали е здрава? — питам притеснено. — Нали всичко в нея се чете?

— Разбира се!

— Супер! — Стисвам телефона. — Пази я, мамо. Сложи я на сигурно място, още днес ще дойда да я взема. — Затварям телефона и се обръщам към Джон: — Прав беше! Там е. Добре, трябва веднага да тръгна. Ще отида до „Виктория“ и до час сигурно ще има някой влак…

— Лекси, успокой се. — Той допива кафето. — Ако искаш, ще те закарам.

— Какво?

— Днес не съм зает. Само че ще трябва да вземем твоята кола, защото аз нямам.

— Ти нямаш ли кола? — питам учудена.

— Търся си нова. — Той свива рамене. — Ползвам или колелото си, или хващам такси. Но знам как се кара последен модел мерцедес кабриолет. — Той отново ме поглежда така, сякаш става дума за някаква стара шега.

Аз би трябвало да знам тези шеги. Ако не аз, то момичето, което съм била преди.

Отварям уста да кажа нещо, но се чувствам прекалено объркана. В главата ми продължават да се роят мисли.

— Добре — отвръщам накрая. — Добре, благодаря.

Измислихме какво да кажем. Вече съм решила какво ще бъде. Ако някой попита, с Джон имаме урок по кормуване. Наминал, когато съм се качвала в колата, и предложил да ми покаже.

Само че никой не пита.

Денят е слънчев, и докато дава на заден, Джон отваря покрива. Бръква в джоба си и вади ластик.

— Ще ти трябва. Доста духа.

Посягам учудена към ластика.

— Откъде се е взел в джоба ти?

— Държа ги навсякъде. Всичките са твои. — Той извива очи. — Не знам какво правиш, но ги ръсиш къде ли не.

Без да кажа и дума, прибирам косата си на опашка, а той завива на първата отбивка.

— В Кент е — обяснявам аз, когато спираме на червен светофар. — Трябва да излезеш от Лондон по…

— Знам къде е.

— Знаеш къде е къщата на мама? — питам слисана.

— Ходил съм.

Светофарът става зелен и потегляме. Гледам към огромните къщи, но почти не ги виждам. Той е ходил в къщата на мама. Знае за Фи. Мой ластик за коса е в джоба му. Знаеше за синята папка. Или се е поразровил, или…

— Да приемем… — обаждам се най-сетне — че сме били любовници.

— Да приемем — кима той, без да ме поглежда.

— Какво се случи? Как стана така, че…

— Вече ти казах, че се запознахме на едно парти. Срещахме се непрекъснато във фирмата, аз идвах все по-често у вас. Пристигах по-рано, когато знаех, че Ерик ще има работа. Двамата с теб си бъбрехме, седяхме на терасата… Беше невероятно. — Той млъква и се престроява. — Един уикенд Ерик замина. Аз дойдох и стана още по-невероятно.

Започвам да вярвам. Все едно че светът ми се изплъзва, все едно някакъв екран се вдига. Цветовете стават по-ярки и по-бистри.

— Какво друго се случи?

— Виждахме се колкото често бе възможно.

— Това ми е известно — тросвам се. — Питам… какво ставаше. Какво си казвахме, какво правехме? Хайде, разкажи ми.

— Направо ме убиваш — Джон клати глава и очите му заблестяват. — Винаги го казваш. „Хайде, разкажи ми.“

— Обичам да ми разказват — свивам рамене. — Обичам да слушам за стари неща.

— Знам. Добре. Стари неща. — Известно време шофира мълчаливо и аз забелязвам усмивката му, докато мисли. — Независимо къде ходехме, винаги ти купувахме къси чорапки. Всеки път беше същото, защото изхлузваше обувките си, за да тичаш по тревата или по пясъка, после ти ставаше студено и тръгваш да ти търсим чорапки. — Той спира на пешеходна пътека. — Какво друго? Караше ме да ям пържените картофки с горчица.

— С дижонска горчица ли?

— Именно. Когато се запознахме, реших, че това е някаква перверзия. Сега вече не мога да им се наситя. — Той пресича някакво кръстовище и се влива в двулентов път. Колата набира скорост и става все по-трудно да го чувам над шума. — Един уикенд валеше. Ерик беше отишъл на голф и двамата с теб изгледахме всички епизоди на „Доктор Ху“. — Той ме поглежда. — Да продължавам ли?

Всичко, което казва, има смисъл. Не мога да проумея. Не си спомням за какво ми е говорил, но някъде дълбоко в мен нещо потрепва и се опитва да се събуди. Имам чувството, че това съм аз, истинското ми аз.

— Продължавай — подканям го.

— И така… Играем тенис на маса. Жестока работа. Беше две игри напред, но всеки момент щеше да се пречупиш.

— Няма начин да се пречупя — отвръщам възмутена.

— Напротив.

— Никога! — смея се.

— Запозна се с мама. Тя веднага разбра. Познава ме твърде добре и няма начин да я излъжа. Няма страшно, тя е готин човек, никога няма да каже и дума. — Джон се престроява. — Винаги спиш от лявата страна. За осем месеца сме прекарали цели пет нощи заедно. — Той замълчава… за момент. — А с Ерик си била 235.

Не знам какво да отговоря. Джон гледа напред. Напрегнат е.

— Да продължавам ли? — пита най-сетне.

— Да. — Гърлото ми е сухо. — Продължавай.

Докато пътуваме през Кент, Джон ми разказва всички подробности около връзката ни. Очевидно аз не мога да си спомня нищо, затова пътуваме мълчаливо през полята. Не че забелязвам нещо около мен. Израснала съм в Кент, затова живописната английска провинция не ме интересува особено. Наблюдавам екрана на борд компютъра като в транс и следя стрелката.

Неочаквано си припомням разговора със Скапаняка Дейв и въздишам.

— Какво? — пита Джон.

— А, нищо. Все още се питам как стигнах дотук. Какво ме е накарало да градя кариера, да си оправя зъбите, да се превърна в… друг човек — вдигам рамене.

— Ами — отвръща Джон с въздишка. — Всичко е започнало със случката на погребението.

— Как така?

— Онази работа с баща ти.

— Какво за него? — питам удивена. — Нямам представа за какво говориш.

Джон набива спирачки насред поле, пълно с крави, и се обръща към мен.

— Майка ти не ти ли каза за погребението?

— Разбира се, че ми каза — извивам вежди. — Татко е бил… кремиран.

— Именно.

Опитвам се да си спомня. Сигурна съм, че мама не спомена нищо друго за погребението. Смени темата, доколкото си спомням. Но това е напълно в стила на мама. Тя променя всяка тема, която не й е приятна.

Джон клати невярващо глава и отново подкарва.

— Не е възможно. Ти нищо ли не знаеш за живота си?

— Очевидно не — отвръщам ядосана. — Хайде, кажи ми! Щом е толкова важно.

— Ох! — Джон клати глава и спира пред покрита с чакъл алея. — Не е моя работа. Трябва да попиташ майка си. Пристигнахме.

Да, пристигнахме, а аз дори не забелязах. Къщата си е почти същата, каквато я помня — от червени тухли, строена в началото на миналия век, с оранжерия от едната страна, а старото волво на мама е паркирано отпред. Истината е, че тук нищо не се е променило, откакто се нанесохме, само е по-неугледно. По покрива се е събрал мъх, бръшлянът се е качил още по-високо по стените. Под някакъв линолеум се виждат плочките, които татко остави навремето. Май щеше да ги продава, за да започне бизнес. Това беше преди… осем години, струва ми се. Дали не бяха десет?

Виждам градината, която навремето беше много красива, с цветя и подправки, но след това се появиха кучетата.

— Искаш да кажеш, че мама ме е излъгала ли?

Джон клати глава.

— Не те е излъгала. Просто е редактирала фактите. — Той отваря вратата. — Ела.

Уипетите изглеждат малки и хърбави, но когато се изправят на задните си крака, стават огромни. А когато са цели десет и се опитват да се накачулят върху теб, имаш чувството, че си нападната от улична банда.

— Офелия! Рафаел! — чувам гласа на мама над джафкането и скимтенето. — Долу! Лекси, миличка! Много бързо дойде. Какво става? — Тя е с кадифена пола и престилка на сини райета с разръфани ръбове на ръкавите и стиска стара кърпа с надпис „Чарлз и Даяна“.

— Здрасти, мамо — отвръщам задъхано, докато се опитвам да се провра покрай кучетата. — Това е Джон. Мой… приятел — обръщам се към Джон, който гледа уипета право в очите и нарежда:

— Свали си лапите долу. Стой настрани от хората.

— А, добре. — Мама ми се струва притеснена. — Ако знаех, щях да сготвя нещо. Как да реагирам за толкова кратко време…

— Мамо, не сме дошли да обядваме. Искам папката. Тук ли е?

— Разбира се — повишава глас тя. — Нищо й няма.

Качвам се по скърцащата стълба, покрита със зелен мокет, и влизам в стаята си, която е все още с флоралните тапети от „Лора Ашли“.

Ейми е права. Тук наистина вони. Не мога да преценя дали е от кучетата или влагата, или има мухъл… но тук трябва да се оправи. Забелязвам папката на един скрин и я грабвам, след това оставам на място. Сега вече ми е ясно защо мама е толкова нервна. Отвратително! Тук всичко е пропито с воня на кучешка пикня.

Мръщя се и отварям папката.

Почеркът е мой. Изписала съм няколко страници със ситен равномерен почерк. Преглеждам първата страница и се опитвам да вляза в крачка, да си припомня какво съм възнамерявала да правя, за какво точно става въпрос… Виждам някакво предложение, но за какво точно става въпрос? Обръщам страницата и се мръщя, след това обръщам нова страница и тогава виждам името. Господи!

В този момент разбирам. Всичко ми е ясно. Вдигам глава, а сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Идеята е великолепна. Просто е гениална. Виждам потенциала, ще се получи велико, ще промени абсолютно всичко…

Изпълнена с адреналин, аз грабвам папката, без да се интересувам на какво смърди, и изфучавам от стаята. Прескачам през стъпало, за да стигна по-бързо долу.

— Взе ли я? — Джон ме чака в основата на стълбите.

— Да! — По лицето ми пълзи усмивка. — Великолепна идея!

— Твоя е.

— Наистина ли? — Изпълва ме гордост и се опитвам да я потисна. — Точно от това имаме нужда. С това трябва да се захванем. Ако се получи, няма да се откажат от мокетите. Трябва да са напълно луди.

Едно от кучетата подскача и се опитва да дръпне кичур от косата ми, но дори това не е в състояние да помрачи настроението ми. Не мога да повярвам, че съм измислила подобно нещо. Аз, Лекси! Нямам търпение да разкажа на всички…

— Така! — Мама приближава с поднос с кафета. — Мога поне да ви направя по чаша кафе и нещо за пиене.

— Няма нужда, мамо — отвръщам аз. — Трябва да тръгваме…

— Аз ще пия кафе с удоволствие — усмихва се мило Джон. Какво? Хвърлям му убийствен поглед и го следвам към хола. Сядаме на избелялото канапе. Джон се настанява, сякаш си е у дома. Може и така да е.

— Лекси тъкмо ми разказваше как ще подреди живота си отново — обяснява той и посяга към сладките. — Мислех си, че събитията на погребението на баща й ще помогнат.

— Истинска травма е, когато човек загуби родител… — Мама се опитва да счупи бисквита. — Хапни си, Офелия. — Тя подава половинката на уипета.

— Не говоря за това — продължава Джон. — Говоря за другите събития.

— Други събития ли? — чуди се мама. — Рафаел, не се прави така! Лекси, ти искаш ли кафе?

Кучетата са се качили на масичката и се опитват да изпразнят чинията със сладки и бисквити, а стъклото е покрито със слюнки и трохи. Как да ядем?

— Лекси май не помни всичко — настоява Джон.

— Смоуки, още не ти е дошъл редът…

— Престани да говориш на тъпите кучета! — прогърмява гласът на Джон и аз трепвам.

Мама е прекалено шокирана, за да отговори. Не смее дори да помръдне.

— Това е дъщеря ти — посочва ме Джон. — Не това! — Той посочва едно от кучетата и става от канапето. И двете с мама сме приковали поглед в него. Той приближава до камината, прокарва пръсти през косата си и не обръща никакво внимание на скупчилите се около него уипети. — Аз държа на дъщеря ти. Тя може и да не помни, но аз държа на нея. — Поглежда мама. — Ти може и да си живееш живота със затворени очи, това може и да ти помага, но на Лекси определено не й помага.

— За какво става въпрос? — питам безпомощно. — Мамо, какво се е случило на погребението?

Ръцете на мама нервно потръпват, сякаш се опитва да се защити.

— Беше… доста беше… неприятно беше.

— Животът невинаги е приятен — заявява грубо Джон — Още по-неприятно е, когато не знаеш. Ако не кажеш на Лекси, аз ще й кажа. Защото тя ми е разказвала. — Той лапва последната бисквита.

— Добре. Стана така, че… — мама започва да шепне.

— Какво?

— Дойдоха съдия-изпълнители! — Тя цялата поруменява. — На средата на приема.

— Съдия-изпълнители ли? Но…

— Дойдоха без предупреждение. Бяха петима. — Тя гледа право пред себе си и гали кучето в скута си с равномерни движения. — Искаха да ни вземат къщата, мебелите, всичко. Оказа се, че баща ти не е бил съвсем откровен с мен. С никого не е бил откровен.

— Покажи й второто дивиди — настоява Джон. — Не ми казвай, че не знаеш къде е.

Следва кратко мълчание, после мама става, без да ни погледне, и открива лъскаво сиди. Пуска го в плейъра и тримата поглеждаме екрана.

— Мили мои! — Татко отново е на екрана, в същата стая, в която беше на другото дивиди, отново в познатия халат. Все същият чаровник е. — Ако гледате това, значи съм гушнал букета. Има нещо, което трябва да ви кажа. Само че не е за пред хората. — Той дръпва няколко пъти от пурата и се мръщи. — Стана голяма катастрофа. Не ми се иска да ви я стоварвам на главите, но вие, момичета, сте умни и ще намерите начин да се измъкнете. — Той се замисля за момент. — Ако обаче се окажете притиснати до стената, обърнете се към Дики Хофърд, той ще ви помогне. Чао, милички — вдига чашата и екранът потъмнява. Врътвам се към мама:

— Каква е тази катастрофа?

— Направил е втора ипотека на къщата — гласът й трепери. — Това е истината. Дивидито пристигна по пощата седмица след погребението. Само че беше прекалено късно! Съдия-изпълнителите бяха идвали! Какво можехме да направим? — Тя гали уипета все по-бързо, докато той излайва жално и скача на пода.

— Какво направихме?

— Трябваше да продадем къщата. Да се преместим. Ейми щеше да напусне училище… — Ръцете й отново трепкат нервно.

— Тогава брат ми се намеси. И сестра ми. Ти също… Каза, че ще платиш ипотеката. Доколкото можеш да си позволиш.

— Аз ли?

Отпускам се на канапето. Шокирана съм. Опитвам се да си представя какво е станало. Съгласила съм се да покрия дълговете на татко.

— Да не би да е била офшорна ипотека? — питам аз. — Да не би да е в банка „Уни…“ нещо си?

— По-голямата част от сделките на баща ти бяха офшорни — кима тя. — Опитвал се е да избегне данъците. Не знам защо не живя честно…

— И това го казва жената, която държи дъщеря си на тъмно! — прекъсва я Джон. — Как можеш да го кажеш?

Забелязвам гнева му.

— Мамо, знаеше, че не мога да си спомня погребението. Защо не ми каза нищо? Не разбираш ли, че нещата щяха да ми се изяснят? Нямах представа къде отиват тези пари.

— Беше толкова трудно! — мама мести очи на посоки. — Опитвах се да мълча заради Ейми.

— Ама… — млъквам, когато ме поразява една мисъл. — Мамо… имам още един въпрос. Татко бил ли е някога в затвора?

Мама се свива, сякаш се каня да я ударя.

— За кратко, миличка. Беше много отдавна… по недоразумение. Да не говорим по този въпрос. Ще направя чай.

— Не! — скачам и заставам пред нея. Опитвам се да привлека цялото й внимание. — Чуй ме, мамо! Не можеш да живееш в някакъв балон и да се преструваш, че нищо не се е случило. Ейми е права! Трябва да излезеш от това състояние.

— Лекси! — сопва се мама, но аз не й обръщам внимание.

— Ейми е чула, че татко е бил в затвора. Сторило й се е страшно готино. Нищо чудно, че се забърква в толкова неприятности… господи! — Неочаквано животът ми се подрежда като пъзел. — Значи затова съм станала толкова амбициозна. Затова съм била толкова целеустремена. Погребението е променило всичко.

— Ти ми каза какво се е случило — обяснява Джон. — Когато съдиите пристигнали, тя напълно изгубила самообладание. — Той поглежда презрително мама. — Трябвало е да ги отпратиш, да вземеш решение… заела си се с всичко сама.

— Престани да ме гледаш така, сякаш вината е моя — повишава глас мама. — Престани да ме обвиняваш! Нямаш никаква представа какъв е бил животът ми! Баща ти, този мъж…

Тя млъква, думите увисват и аз притаявам дъх, когато сините й очи срещат моите. За пръв път, откакто се помня, мама казва… истината.

Стаята е съвършено тиха. Не смея да кажа и дума.

— Ами татко? — тихият ми глас отеква из хола. — Мамо… кажи ми.

Прекалено късно. Мама вече гледа настрани и избягва погледа ми. Имам чувството, че я виждам за пръв път. Косата й е вързана като на ученичка, ръцете й са сбръчкани, все още носи халката на татко. Докато я наблюдавам, тя напипва едно от кучетата и започва да го гали.

— Почти обед е, Агнес! — Гласът й е изтънял. — Да видим какво ще ти намерим…

— Мамо, моля те — пристъпвам към нея. — Не можеш да спреш тук. Какво се канеше да кажеш?

Не знам на какво се надявам, но когато вдига поглед, ми става ясно, че няма да разбера. Тя отново се е скрила в черупката си, сякаш нищо не се е случило.

— Просто исках да кажа… — Отново е влязла в ролята на мъченица. — Просто исках да кажа, преди да започнеш да ме обвиняваш за всичко, че онзи твой приятел, гаджето ти, от погребението, Дейв ли беше? Май Дейвид. Него трябва да обвиняваш.

— Скапаняка Дейв ли? — мръщя се аз. — Ама… Скапаняка Дейв не е бил на погребението. Той ми каза, че предложил да дойде, но аз съм го отказала. Каза… — Забелязвам, че Джон клати невярващо глава.

— Какво друго ти е казал?

— Каза, че същата сутрин сме скъсали, че било много спокойна и културна раздяла, че ми подарил роза… — Господи! Как съм могла да му повярвам? — Извинете ме.

Изскачам навън, обзета от гняв към мама, към татко, към себе си, задето съм толкова доверчива. Вадя мобилния от джоба и набирам офиса на Скапаняка Дейв.

— Дейв Луис слуша.

— Скапаняко Дейв, аз съм — представям се с леден глас. — Лекси. Я пак да ми кажеш как сме се разделили. И този път искам да чуя истината.

— Миличка, аз ти казах истината — отвръща уверено той. — Ще трябва да ми повярваш.

Имам желание да го удуша.

— Слушай, Скапаняко — продължавам с тих заплашителен глас. — В момента съм в кабинета на невролога. Той каза, че някой ми и пробутвал лъжи и това обърква невралните пътеки в мозъка ми. Ако нещата не излязат наяве, ще получа перманентно мозъчно увреждане.

— Господи! — ахва той. — Наистина ли?

Той е по-тъп дори от уипетите на мама.

— Да. Специалистът е при мен и се опитва да оправи нещата. Та най-добре е да ми кажеш истината. Може би трябва да те прехвърля на лекаря — опитвам се да го сплаша.

— Недей. Няма нужда! — Работата стана. Чувам го как диша бързо и тежко. — Може и да не беше точно както ти казах. Опитвах се да те защитя.

— От какво? Беше ли на погребението?

— Да, бях — въздиша той. — Раздавах канапета. Помагах. Подкрепях те.

— После какво стана?

— После аз… — той прочиства гърлото си.

— Какво?

— Изчуках една от сервитьорките. Бях подложен на емоционален стрес! — опитва се да се защити той. — В такива моменти човек върши какви ли не щуротии. Мислех, че съм заключил вратата…

— А аз съм влязла — промълвявам.

— Да. Не бяхме голи. Е, малко де…

— Млъквай! — Отдръпвам телефона.

Трябват ми няколко минути, за да преглътна чутото. Дишам с усилие, приклекнала на чакъла до стената, зареяла поглед към стадо овце. Не обръщам никакво внимание на виковете „Лекси! Лекси!“, които се разнасят от телефона.

Хванала съм Скапаняка Дейв да ми изневерява. Естествено. Защо ли не се изненадвам.

Най-сетне вдигам телефона към ухото си.

— И как реагирах? И не ми пробутвай приказките за розата и колко културно сме се разделили.

— Ами… — въздиша отново Скапаняка Дейв. — Честно казано, ти пощръкля. Разкрещя се за живота си. Трябвало да промениш целия си живот, защото бил скапан, била си ме мразила, мразеше всичко… казвам ти, Лекси, направо прекали. Опитах се да те успокоя, донесох ти сандвич със скариди, но ти не пожела и хукна нанякъде.

— После?

— Повече не се видяхме. Следващия път, когато те видях, те даваха по телевизията и беше коренно променена.

— Ясно. — Наблюдавам две птици в небето. — Трябваше да ми кажеш истината още първия път.

— Знам. Съжалявам.

— Съмнявам се.

— Наистина съжалявам. — Струва ми се искрен, както никога досега. — Съжалявам, че изчуках момичето. Съжалявам за онова, което ти каза. Беше грозно.

Изпъвам гръб.

— Какво ми е казала?

— Не помниш ли? — пита бързо той. — А, нищо… И аз съм забравил.

— Казвай! Казвай веднага, Скапаняко Дейв.

— Трябва да затварям. Успех при лекаря. — Той прекъсва. Аз веднага набирам отново, но дава заето. Гадно влечуго!

Връщам се в къщата. Джон е седнал на канапето и чете брой от „Уипет Уърлд“.

— Здрасти! — грейва той. — Как беше?

— Как ме е нарекла сервитьорката на погребението?

Усмивката на Джон се стопява.

— Не знам. Слушай. Ти чела ли си „Уипет Уърлд“? — Той ми подава списанието. — Неочаквано добро е…

— Знаеш. — Сядам до него и обръщам брадичката му, за да ме погледне. — Знам, че съм ти казала. Говори.

Джон въздъхва.

— Лекси, това е незначителна подробност. Какво значение има?

— Просто… има. Значи така, Джон, можеш да наставляваш мама, а сега не искаш да ми кажеш какво се е случило, макар да знаеш, че имам право да знам. Кажи веднага как ме е нарекла сервитьорката. Веднага! — нареждам вбесена.

— Добре! — Джон вдига ръце. — След като държиш… Нарекла те е… Дракула.

Дракула ли? Макар да е минало, макар да знам, че зъбите ми наистина бяха криви, макар вече да не са — аз цялата пламвам от унижение.

— Лекси… — Джон очевидно е силно притеснен.

— Не — клатя глава. — Добре съм.

Лицето ми още гори, когато ставам и се приближавам до прозореца. Опитвам се да си представя сцената, да преживея отново последните мигове на смачканата Лекси, която не носи високи токове. Годината е 2004. Не получих премия. Погребението на татко бе на следващия ден. Съдия-изпълнителите са дошли, за да ни разорят. Спипвам гаджето си да чука сервитьорка… а тя ме поглежда и ме нарича Дракула.

Добре. Вече всичко се връзва.