Пожелай ми слънчогледи

Десета глава

Шокът е страхотен.

През целия път до нас седя на задната седалка в таксито и имам чувството, че съм в транс. Не знам как успях да се разбера с Джана за партито, да изслушам мама, когато се обади, за да се оплаче за последната си схватка с градския съвет. Рано вечер е и аз съм във ваната. През всичкото време мислите ми препускат.

Аз съм адско изчадие в ролята на шеф. Приятелките ми ме мразят. Какво, по дяволите, се е случило?

Всеки път, щом си спомня режещия глас на Каролин, се свивам. Един господ знае какво съм й причинила, но очевидно няма време за мен.

Да не би да съм се превърнала в истинска гаднярка през последните три години. Как е възможно? Защо е станало?

Водата изстива и аз излизам от ваната. Бързо се бърша и се опитвам да се стегна. Не бива да се оставям на тези неприятни мисли. Вече е шест и след час ме чака парти.

Добре че не ми се налага да готвя. Когато се прибрах, Джана шеташе из кухнята с две от племенниците си — и трите пееха, а от колоните се носеше оперна музика. Подготвили са суши, канапета, а в подноси върху хладилника се виждат най-различни ароматни печени меса. Опитах се да се включа — много съм добра в правенето на чеснов хляб, — но те ме изгониха. Затова реших, че е най-добре да се спася във ваната.

Увивам се в нова хавлиена кърпа и се връщам в спалнята, а след това се оглеждам отново, да не би да съм разхвърляла дрехи. Леле боже! Знам защо богатите са толкова кльощави — те не спират да обикалят из огромните си домове. Апартаментът ми в Балам бе толкова малък, че от леглото стигах и гардероба, и телевизора, и тостера.

Спирам се на малка черна рокля, вадя черно бельо и симпатични черни сатенени обувки. В гардероба ми от 2007 година няма нищо голямо. Няма удобни пуловери, няма очукани обувки. Всичко е изискано, изтънчено, марково и безупречно.

Връщам се в спалнята и пускам хавлиената кърпа на пода.

— Здрасти, Лекси!

— Ау! — подскачам уплашено. На големия екран до леглото се вижда лицето на Ерик. Покривам гърди с ръце и се скривам зад един стол.

Гола съм и той може да ме види.

Той ми е съпруг, напомням си аз. Виждал ме е гола и преди, голяма работа.

Само че се чувствам неловко.

— Ерик, ти виждаш ли ме? — питам с изтънял глас.

— В момента не — смее се той. — Натисни „Камера“.

— Добре, добре — въздишам облекчено. — Чакай малко.

Намятам халат и бързо започвам да събирам разпилените из стаята дрехи. Научих много бързо, че Ерик не понася нищо да се търкаля по пода. Нито пък да виси по столовете. Не понася никакъв безпорядък. Слагам всичко под завивката, тупвам отгоре една възглавница и приглаждам с ръка.

— Готова съм! — Поглеждам екрана и превключвам „Камера“.

— Отдръпни се — инструктира ме той и аз се отдръпвам. — Сега вече те виждам! Имам още една среща, след това си тръгвам. Готово ли е всичко за вечерята?

— Мисля, че да!

— Чудесно — огромната му уста се разтяга в усмивка. — Как беше в службата?

— Супер — незнайно как успявам да го излъжа. — Видях Саймън Джонсън и целия си отдел, и приятелките си…

Млъквам и си припомням отново преживяното унижение. Мога ли все още да ги наричам приятелки?

— Браво. — Не съм сигурна, че Ерик ме слуша. — Хайде, приготвяй се. Ще се видим по-късно, мила.

— Чакай — моля го аз. — Ерик.

Той ми е съпруг. Може да не го познавам, но той ме познава. Обича ме. Ако има човек, с когото да мога да споделя проблема си, човек, който да ме окуражи, това е той.

— Казвай — кима Ерик от екрана.

— Днес Фи каза… — все още не мога да повторя думите. — Каза, че съм била гаднярка. Истина ли е?

— Разбира се, че не си гаднярка.

— Наистина ли? — питам обнадеждена. — Значи не съм адско изчадие в ролята на шефка.

— Мила, ти не можеш да си адско изчадие, дори да искаш. — Ерик говори с такава увереност, че аз въздишам от облекчение. Трябва да има някакво обяснение. Може нещо да се е объркало, да става въпрос за недоразумение и всичко ще се оправи…

— Аз бих казал, че си… корава — уточнява той.

Облекчената усмивка застива на лицето ми. Корава ли каза? Не ми харесва как звучи думата „корава“.

— Това в добрия смисъл ли го казваш? — Старая се да говоря небрежно. — Корава и въпреки това приятелски настроена и мила, това ли имаш предвид?

— Миличка, ти си от хората, които умеят да преследват целите си. Теб амбицията те тласка напред. Управляваш отдела си с твърда ръка. Ти си страхотна шефка! — Той се усмихва. — Трябва да затварям. Ще си видим скоро.

Екранът угасва и аз съм обзета от нова несигурност. Истината е, че съм по-уплашена, отколкото досега.

Корава. Това не е ли просто друг начин да кажеш „адско изчадие в ролята на шефка“?

Каквато и да е истината, не мога да допусна това да ме скапе. Трябва да вдигна глава и да гледам напред. Минал е вече час и настроението ми е малко по-добро. Сложила съм си нова диамантна огърлица. Напръскала съм се със скъп парфюм. Освен това тайно изпих чаша вино и светът се превърна в по-приветливо място.

Значи нещата може и да не са чак толкова непоправими, колкото изглеждат. Може да съм се скарала с приятелките си; може Байрън да ламти за поста ми, може и да нямам представа кой е Тони Дюкс. Въпреки това ще се справя. Ще науча отново как да си върша работата. Ще изградя отново мостовете към Фи и останалите момичета. Ще потърся в „Гугъл“ кой е Тони Дюкс.

Истината е, че все още съм най-щастливото момиче на света. Имам невероятен съпруг, великолепен брак и страхотен апартамент. Само погледнете! Тази вечер всичко е дори по-лъскаво от обикновено. Масата за вечеря е разтегната и подредена с блестящи сребърни прибори и кристални чаши, а украсата в центъра е подходяща за сватба. Поставени са дори картички с имената на присъстващите, при това написани в калиграфски стил.

Ерик каза, че щяло да бъде приятелско събиране. Един господ знае какво става, когато каним официални гости. Може би тогава сервират икономи с бели ръкавици.

Внимателно си слагам червило „Ланком“ и попивам със салфетка. След като приключвам, се оглеждам внимателно. Косата ми е вдигната, роклята ми стои съвършено и на ушите ми проблясват диаманти. Приличам на елегантно момиче от някоя реклама. Имам чувството, че всеки момент на екрана ще се появи надпис.

„Фереро Роше“. За удоволствията в живота.

„Бритиш Газ“. За да ви бъде топло в апартамента за няколко милиона лири.

Отстъпвам назад и светлината се променя, за да мога да се огледам от новия ъгъл. „Интелигентното осветление“ в тази стая е като истинска магия. Има топлинни сензори, които отчитат местоположението ти и реагират така, че да имаш най-благоприятната светлина.

Имам желание да затичам из стаята и да извикам: „Видя ли, не си чак толкова интелигентно, колкото се твърди!“

Трябва да го направя, когато Ерик го няма.

— Мила… — Трепвам, когато забелязвам, че е застанал на вратата, облечен в делови костюм. — Изглеждаш чудесно.

— Благодаря! — Грейвам от удоволствие и приглаждам косата си.

— Нещо съвсем незначително. Оставила си куфарчето в антрето. Това разумно ли е? — Усмивката му си е на място, но в гласа му долавям раздразнение.

По дяволите! Сигурно наистина съм го зарязала там. Бях така замислена, когато се прибрах, че изобщо не помислих.

— Ще го прибера — изричам бързо. — Извинявай.

— Добре — кима той. — Първо пробвай това. — Той ми подава чаша рубиненочервено вино. Това е „Шато Бренер Дюкрю“. Купихме го при последното си пътуване до Франция. Кажи ми мнението си.

— Добре. — Опитвам се да говоря самоуверено. — Разбира се.

Господи! Сега пък какво трябва да кажа? Отпивам глътка и я задържам в уста, като се чудя какви дума да подбера. Таниново. С аромат на дърво и подправки. Чудесна реколта.

Като се замисля, всичко това са пълни дивотии. Мога да кажа, че е задържало аромата на ягоди. Не, по-добре на боровинки. Преглъщам и кимам компетентно.

— Да ти кажа, струва ми се, че е…

— Направо шокиращо, нали? — прекъсва ме Ерик. — Задържало е миризмата на корк. Не става за нищо.

Не ставало за нищо ли?

— Ами да! Точно така. — Успешно възвръщам самообладанието си. — Минал му е срокът на годност. Уф! — мръщя се аз. — Отвратително!

Измъкнах се доста успешно. Оставям чашата на масичката и интелигентното осветление отново се измества.

— Ерик — започвам, като се опитвам да не издавам нетърпението си. — Не може ли осветлението да се нагласи така, че да е все еднакво? Не знам дали е възможно…

— Всичко е възможно — отвръща обиден той. — Имаме колкото искаш възможности — подава ми дистанционното. — Заповядай. Можеш да промениш системата с дистанционното. Избери си който вариант пожелаеш. Аз ще отида да се оправя с виното.

Отправям се към хола, откривам „Осветление“ на дистанционното и започвам да експериментирам. „Дневна светлина“ се оказва прекалено ярка. „Кино“ е прекалено тъмно. „Почивка“ е прекалено мътна… Продължавам да преглеждам възможностите. „Четене“… „Дискотека“…

Господи, да не би да имаме и диско светлини? Натискам дистанционното и избухвам в смях, когато стаята неочаквано се изпълва с пулсираща многоцветна светлина. Сега пробвам с цветната светлина и стаята започва да блести ту в бяло, ту в черно, а аз танцувам като робот около масичката за кафе. Все едно че съм в някой клуб! Защо Ерик не ми е казал за тези възможности? Да не се окаже, че имаме сух лед и огледална стая…

— За бога, Лекси, какво правиш? — гласът му се разнася из присветващата стая. — Целият апартамент е в цветни светлини! Джана за малко да си отреже ръката.

— Ами? Много се извинявам. — Обзета от чувство за вина, натискам дистанционното, докато се връщам на диско светлините. — Не си ми казал, че имаме диско и цветни светлини! Та това е направо фантастично!

— Никога не ги използваме. — По лицето му пълзят най-различни цветове. — Няма ли да се спреш на нещо разумно? — Той ми обръща гръб и излиза.

Как е възможно да имаме диско светлини и никога да не ги използваме? Какво разхищение! Трябва да поканя Фи и момичетата да си направим парти. Ще си купим вино и чипс, ще вдигнем килимите, ще надуем музиката…

В същия момент сърцето ми се свива, защото си спомням. Тази работа скоро няма да я бъде. Може би дори никога.

Нещастно включвам светлината на „Прием“ и решавам, че е достатъчно подходяща. Оставям дистанционното, приближавам се до прозореца и се заглеждам навън. В този момент решавам нещо важно. Няма да се предам. Те са ми приятелки. Искам да разбера какво е станало. След това ще им се реванширам.

Имам доброто намерение да запомня лицата и имената на всички гости, само че стройната ми система се разпада в мига, в който приятелите на Ерик пристигат, облечени в еднакви костюми, с еднакви лица и еднакви жени. Имената им са Грег, Мик, а жените — Суки и Пуки, и веднага започват да обсъждат ваканцията, когато са били на ски. Заедно.

Отпивам от напитката си и след малко се появяват поне още десет човека, изсипват се едновременно и аз нямам никаква представа кой кой е, освен Розали, която ми представя съпруга си Клайв (който изобщо не прилича на чудовище, а е по-скоро мил човек в костюм), след което се смесва с останалите гости.

След известно време ушите ми започват да пищят и усещам, че ми се вие свят. Джана сервира напитка, а племенницата й предлага канапета и всичко изглежда под контрол. Измрънквам някакво извинение към оплешивяващия мъж, който ми разказва за китарата на Мик Джагър, която наскоро бил купил на благотворителен търг, и бързо се измъквам на терасата.

Поемам дълбоко чист въздух, ала главата ми продължава да се върти. Спуска се синьо-сивкав здрач и уличните лампи светват една след друга. Рея поглед над Лондон и имам чувството, че светът около мен е нереален. Чувствам се като актриса в ролята на момиче, застанало на балкона на скъп апартамент с чаша шампанско в ръка.

— Мила! Ето къде си била!

Обръщам се и виждам Ерик да излиза при мен.

— Здрасти! — отвръщам аз. — Просто исках да глътна малко чист въздух.

— Искам да те запозная с Джон, архитекта ми. — Ерик води мургав мъж в черни дънки и антрацитно ленено сако.

— Здравейте — започвам автоматично, след това млъквам. — Я, че ние се познаваме! — възкликвам, доволна, че виждам познато лице. — Нали? Ти си човекът с колата.

Странно изражение се изписва по лицето на новодошлия. Имам чувството, че е разочарован. След това той кимва.

— Точно така. Човекът с колата.

— Джон е творческият ни ум — обяснява Ерик и го потупва по гърба. — Невероятен талант. Аз може и да имам усет към финансирането, но той е човекът, който създава… — той замълчава за миг — стила на живот в еднообемните пространства. — В мига, в който го казва, отново прави познатия ми жест с ръка.

— Супер! — Опитвам се да говоря ентусиазирано. Знам, че на Ерик това му е работата, но въпросният стил на живот в „еднообемни пространства“ започва силно да ме дразни.

— Още веднъж ти благодаря за онзи ден — усмихвам се любезно на Джон. — Ти ми спаси живота! — Обръщам се към Ерик: — Не ти казах, мили, но се опитах да подкарам новия автомобил и за малко да се блъсна в стената. Джон ми помогна.

— За мен беше удоволствие. — Джон отпива от напитката си. — Значи не помниш нищо?

— Нищичко — клатя глава аз.

— Сигурно се чувстваш объркана.

— Така е… но свиквам. А и Ерик много ми помага. Направил ми е книга, която ще ми помогне да си спомня. Нещо като наръчник за брака ни. Има си индекс и всичко е включил в нея.

— Наръчник ли? — повтаря Джон и сбръчква нос. — Ти май говориш сериозно. Наръчник, значи.

— Да, наръчник — поглеждам го, обзета от подозрения.

— Ето го и Греъм. — Ерик изобщо не слуша разговора ни. — Трябва да си кажем няколко думи с него, извинете ме… — Той бързо влиза вътре и двамата с архитекта Джон оставаме сами.

Не знам какво специално има в този човек, аз дори не го познавам, но нещо ме тревожи.

— Какво му е на наръчника? — питам аз.

— А, нищо. Няма нищо. — Той тъжно клати глава. — Много разумен подход. В противен случай може да не разбереш кога трябва да го целунеш.

— Именно! Ерик е включил цяла статия за… — Млъквам. Джон е свил уста така, сякаш потиска смеха си. Да не би това да му се вижда смешно? — В наръчника са включени най-различни статии — продължавам смело. — Освен това много ни помага и на двамата. Разбираш, че на Ерик също му е трудно да живее с жена, която дори не го помни! Може би за теб това не е важно.

Следва мълчание. Усмивката е изчезнала от лицето му.

— Повярвай ми — изрича най-сетне той. — Важно е и още как. — Отпива нова глътка и се съсредоточава в дъното на чашата. Вдига поглед и се кани да каже нещо, ала в този момент плъзгащите се врати се отварят и той се отказва.

— Лекси! — Розали се приближава с чаша в ръка. — Страхотни канапета!

— Благодаря! — отвръщам аз, смутена, че ме хвали за нещо, с което нямам нищо общо. — Все още не съм ги пробвала. Вкусни ли са?

Розали ме поглежда изумена.

— Нямам представа, сладурче. Важното е, че изглеждат чудесни. Ерик каза, че сядаме да вечеряме.

— Господи! — възкликвам, обзета от чувство на вина. — Май го оставих да се оправя сам с всичко. Хайде да влизаме. Вие двамата познавате ли се? — питам аз, когато тръгваме.

— Разбира се — кима Джон.

— Двамата с Джон сме стари приятели — отвръща с меден глас Розали. — Нали така, скъпи?

— Чао — кима Джон и влиза бързо вътре.

— Отвратителен тип — мръщи се Розали.

— Отвратителен ли? — повтарям изненадана аз. — Стори ми се, че Ерик го харесва.

— А, да, Ерик го харесва — отвръща презрително тя. — И Клайв мисли, че е истински дар божи. Има творчески размах, печели награди, ала-бала… — Тя отмята глава назад. — Само че е най-големият грубиян, когото съм срещала. Когато го помолих да направи дарение за благотворителното събитие, което организирах миналата година, той отказа. Дори се изсмя.

— Изсмял се е? — питам шокирана. — Та това е ужасно! Какво беше благотворителното събитие?

— Казваше се „По ябълка на ден“ — заявява гордо тя. — Сама измислих всичко. Идеята беше веднъж в година да даваме по една ябълка на всяко дете от училищата в района. Ябълките са толкова полезни, пълни са с витамини! Нали идеята ми е вълшебна?

— Да… чудесна е — отвръщам предпазливо. — Кажи, получи ли се?

— Започна добре — обяснява ядосаната Розали. — Раздадохме хиляди ябълки, бяхме подготвили специални тениски и ван с ябълка за лого, който да ги разкарва. Нямаш представа колко беше забавно! Накрая градският съвет започна да ни праща тъпи писма, че плодовете били изхвърлени по улиците, че по този начин сме щели да развъдим мишки.

— Боже — прехапвам устни. Истината е, че ми идва да се изсмея.

— Това е бедата с благотворителната работа — муси се тя и снишава глас. — Местните бюрократи не желаят да ти помогнат.

Вече сме до плъзгащите се врати и аз обхващам с поглед гостите. Двайсет лица, които не познавам, се смеят и си говорят. Блестят прескъпи накити и от време на време се разнася гръмовен мъжки смях.

— Не се притеснявай — Розали стиска ръката ми. — Двамата с Ерик имаме план. По време на вечерята всеки от гостите ще стане и ще ти се представи. — Тя смръщва чело. — Сладурче, ти съвсем си се шашнала.

— Не съм — успявам да се усмихна. — Не съм се шашнала.

Това е лъжа. Страшно съм се шашнала. Докато търся мястото си на стъклената маса, кимам и се усмихвам на хората около мен. Имам чувството, че действам като сомнамбул. Тези хора ми се водят приятели. Всички до един ме познават. А аз не съм виждала нито един от тях през живота си.

— Лекси, миличка. — Мургава жена ме тегли настрани тъкмо когато намирам стола си. — Може ли да си кажем няколко думи набързо? — Тя зашепва: — На петнайсети и на двайсет и първи съм била с теб през целия ден, нали?

— А ти била ли си? — питам объркано.

— Да. Ако Крисчън попита, да знаеш какво да му кажеш. Крисчън ми е съпруг — тя посочва плешивеца с китарата на Мик Джагър, който се настанява срещу мен.

— Ами добре. — Премислям чутото. — Ама ние наистина ли сме били заедно?

— Разбира се — отвръща тя след кратко колебание. — Разбира се, че бяхме, миличка. — Стиска ръката ми и след секунда ме зарязва.

— Дами и господа! — Ерик се изправя и всички млъкват като един. — Добре дошли в дома ни. Двамата с Лекси много се радваме, че уважихте поканата ни.

Всички се обръщат към мен и аз се усмихвам смутено.

— Както знаете, Лекси страда от страничните ефекти, появили се след катастрофата, което означава, че паметта й не е достатъчно свежа. — Ерик се усмихва. Мъжът срещу него се изкисква, а жена му го сръчква. — Затова предлагам всеки от вас да се представи на Лекси. Станете, кажете името си и споменете някой момент с нея, който ви е впечатлил.

— Според лекарите така ли ще се върне паметта на Лекси? — пита смотан мъж, седнал от дясната ми страна.

— Никой не знае — признава Ерик. — Важното е да опитаме. И така, кой ще започне?

— Аз! Аз ще започна! — скача Розали. — Лекси, аз съм най-добрата ти приятелка, Розали, което вече ти е известно. Най-интересният ни момент заедно бе, когато отидохме на коламаска и момичето се отнесе… — Тя започва да се киска. — И лицето ти…

— Какво стана? — прекъсва я момиче в черно.

— Да не би да искаш да го кажа пред всички? — Розали я поглежда възмутено. — Но пък това е нещо, което няма никога да забравя — тя се ухилва и сяда.

— Добре. — Забелязвам, че Ерик е объркан. — Кой е следващият? Чарли?

— Аз съм Чарли Манкрофт. — Мъжът до Розали става и ми кимва. — Най-живият ми спомен е, когато всички бяхме в Уентуърт за онази корпоративна забава. Монтгомъри направи шоу на осемнайсети. Страхотно беше. — Той ме поглежда очаквателно.

— Разбира се! — нямам никаква представа за какво говори. — Какво шоу! Ами… благодаря.

Той сяда и кльощавото момиче до него се изправя.

— Здрасти, Лекси. — Тя ми маха с ръка. — Аз съм Натали. Най-живият момент, който помня, е сватбата ти.

— Наистина ли? — питам трогната. — Чудесно.

— Беше невероятно щастлив ден! — Тя прехапва устни. — Ти беше невероятно красива и аз си пожелах да изглеждам също като теб, когато се омъжа. Дори си помислих, че Матю ще ми предложи същия ден, но той не го направи. — Усмивката й започва да се стопява.

— За бога, Натали — съска мъж от другата страна на масата. — Не започвай отново.

— Няма! Всичко е наред! — възкликва ведро тя. — Сега вече сме сгодени! Отне ми само три години! — Тя ми показва диамантения си пръстен. — Роклята ми ще бъде като твоята! Абсолютно същата рокля на Вира Уонг, в бяло…

— Браво, Натали! — прекъсва я Ерик. — Минаваме на… Джон. Твой ред е.

Седналият от другата страна на масата Джон се изправя.

— Здрасти — започва сухо той. — Аз съм Джон. Срещали сме се и преди. — Той млъква.

— Хайде, Джон — подканя го Ерик. — Кой е най-живият ти спомен с Лекси?

Джон впива в мен тъмните си очи за миг и аз започвам да се питам какво ще каже. Той се почесва по врата, мръщи се, отпива глътка вино, сякаш мисли. Накрая разперва ръце.

— Нищо не ми идва на ум.

— Нищо ли? — чувствам се обидена, макар да няма защо.

— Абсолютно нищо ли? — пита Ерик. — Няма ли някой специален момент, който да разкажеш…

Всички са зяпнали Джон. Той се мръщи отново, след това свива рамене, очевидно притеснен.

— Не си спомням нищо — заявява той. — Няма какво да разкажа.

— Все има нещо, Джо — подканя го момичето срещу него. — Така можем да й помогнем да си припомни какво е било.

— Едва ли — той се усмихва на една страна.

— Добре — намесва се нетърпеливо Ерик. — Няма значение. Нататък.

Докато всички на масата станат и разкажат някоя весела случка, вече съм забравила кои са били първите. Пак е нещо, казвам си. Джана и помощничката й сервират риба тон, салата и печени круши, а аз разговарям с някой си Ралф за сумите, които му предстои да плаща около развода си. Джана вдига масата и пита всички дали искат кафе.

— Аз ще направя кафето — скачам аз. — Ти свърши толкова много работа тази вечер. Почини си, Джана.

Беше ми наистина неудобно, докато заедно с племенницата си внасяха и изнасяха тежките чинии. А никой не ги погледна. Противният Чарли дори излая, че искал още вода. Беше толкова груб.

— Лекси! — смее се Ерик. — Не е нужно.

— Напротив — заинатявам се аз. — Джана, седни малко. Вземи си бисквита, нещо друго. Аз ще направя две чаши кафе. Настоявам.

Джана не може да повярва.

— Ще отида да ви оправя леглото — заявява най-сетне тя и тръгва към спалнята, следвана от племенницата си.

Нямах предвид такава почивка. Нищо.

— Така — усмихвам се на гостите. — Кой иска кафе? Вдигнете ръце… — започвам да броя вдигнатите ръце. — Някой иска ли ментов чай?

— Аз ще ти помогна — предлага неочаквано Джон и отмества стола си.

— Ами… — колебая се аз. — Добре… Благодаря.

Тръгвам към кухнята, пълня чайника с вода и пускам котлона. След това започвам да търся чаши в шкафовете. Може да имаме някакви специални чаши за партита. Отварям наръчника, но така и не откривам нищо по този въпрос.

Междувременно Джон крачи нервно из кухнята, намръщен така, сякаш умът му е някъде далече, и изобщо не ми помага.

— Добре ли си? — питам накрая, малко подразнена. — Знаеш ли къде са чашките за кафе?

Джон изглежда не е чул въпроса ми.

— Ехо? — махам пред лицето му. — Ти нали дойде, за да ми помогнеш?

Най-сетне престава да крачи и ме поглежда по много особен начин.

— Просто не знам как да ти го кажа — започва той. — Ще го кажа направо. — Поема си дълбоко дъх, след това решава нещо друго, приближава се до мен и се вглежда в очите ми. — Наистина не помниш, нали? Не играеш игри с мен, нали?

— Какво да помня? — питам напълно слисана.

— Добре, добре. — Той отново започва да крачи и прокарва ръце през тъмната си коса и тя щръква. Най-сетне отново ме поглежда. — Работата е там, че те обичам.

— Какво? — поглеждам го напълно объркана.

— И ти ме обичаш — продължава, без да ми даде време да кажа и дума. — Двамата с теб сме любовници.

— Сладурче! — Розали отваря вратата със замах. — Още две поръчки за ментов чай и едно кафе без кофеин за Клайв.

— Идват! — отвръщам с пресипнал глас.

Розали затваря вратата. Между двама ни настъпва мълчание и аз се чувствам безкрайно неловко. Нито смея да помръдна, нито да кажа нещо. Само премествам поглед към абсурдното ръководство на плота, сякаш ще намеря отговора в него.

Джон проследява погледа ми.

— Предполагам — обажда се той, — че за мен не се споменава нищо в ръководството.

Добре. Трябва да се стегна.

— Просто… не разбирам — признавам аз и се опитвам да се овладея. — Как така любовници? Искаш да ми кажеш, че съм имала извънбрачна връзка ли?

— Заедно сме от цели осем месеца. — Тъмните му очи не се откъсват от мен нито за миг. — Имаше намерение да напуснеш Ерик заради мен.

Едва потискам избликналия смях. Веднага покривам устата си с ръка.

— Много се извинявам. Не исках да се държа толкова грубо, но… да напусна Ерик? Заради теб?

— Здрасти, Лекси! — Румен мъж нахлува в кухнята. — Може ли малко газирана вода?

— Заповядай — набутвам две бутилки в ръцете му. Той затваря вратата и Джон пъхва ръце в джобовете си.

— Имаше намерение да кажеш на Ерик, че вече няма да живееш с него — обяснява той бързо. — Щеше да го напуснеш, двамата с теб градяхме планове… — Спира и въздъхва. — След това ти катастрофира.

Той говори напълно сериозно. Всяка дума е истина.

— Но това е… пълен абсурд!

Все едно че го ударих.

— Абсурд ли?

— Да, абсурд! Аз не съм от жените, които се впускат в любовни авантюри. Освен това бракът ми е чудесен, имам изключителен съпруг, щастлива съм…

— Не си щастлива с Ерик — прекъсва ме Джон. — Повярвай ми.

— Разбира се, че съм щастлива с Ерик! — инатя се аз. — Той е прекрасен! Съвършен е!

— Съвършен ли? — Джон едва се удържа да не избълва нещо. — Лекси, той изобщо не е съвършен.

— Добре де, почти съвършен — отвръщам остро, този път малко притеснена. Този тип за какъв се мисли, та прекъсва партито ми, за да разправя, че ми бил любовник? — Слушай, Джон… който и да си ти. Не ти вярвам. Никога не бих започнала извънбрачна връзка, разбра ли? Бракът ми е истинска мечта. Животът ми е истинска мечта!

— Живот мечта ли? — Джон потрива чело, сякаш се опитва да събере мислите си. — Така ли мислиш?

Има нещо у този мъж, което ми влиза под кожата.

— Разбира се! — разпервам ръце. — Погледни само този апартамент! Погледни Ерик! Всичко е фантастично! Защо ми е да го зарежа заради няк…

Прекъсвам по средата на думата, когато кухненската врата се отваря.

— Мила! — Ерик ме гледа широко усмихнат от прага. — Как върви с кафето?

— Идва… — отвръщам притеснена. — Извинявай, мили. — Обръщам се, за да скрия пламналите си бузи и започвам да сипвам кафе. Единственото ми желание е този тип да се махне.

— Ерик, май трябва да тръгвам — заявява Джон, сякаш е прочел мислите ми. — Благодаря ти за страхотната вечер.

— Джон! Голяма работа си ти! — Чувам как Ерик шляпва Джон по гърба. — Утре трябва да се видим заради срещата.

— Дадено — отвръща Джон. — Довиждане, Лекси. Беше ми приятно да се запознаем отново.

— Довиждане, Джон. — Сама не знам откъде намирам сили, за да се обърна и да му отправя любезна усмивка на домакиня. — Радвам се, че се видяхме. — Той се навежда и ме целува леко по бузата.

— Нямаш представа какъв е животът ти — прошепва той, след което излиза от кухнята, без да се обърне назад.