Пожелай ми слънчогледи

Дванайсета глава

Така, трябва да си върна паметта. Писна ми от тази амнезия. Писна ми хората да знаят повече за живота ми от мен самата. Паметта си е моя. Само моя.

Вглеждам се в очите си в огледалото срещу мен. Това е новопридобит навик — да заставам пред огледалото и да виждам единствено очите си. Много ме успокоява. Имам чувството, че виждам старата аз.

— Спомни си, глупачке — нареждам разпалено. — Спомни си.

Очите ми ме гледат така, сякаш знаят, ала няма да ми кажат тайната. Въздишам и отпускам разочарована чело на огледалото.

Откакто се върнахме от апартамента, се опитвам отчаяно да си припомня последните три години. Разглеждах албуми със снимки, гледах филми, които вече съм „гледала“, слушах песни, които съм сигурна, че старата Лекси е слушала стотици пъти… Само че не се получи. В което и чекмедже на ума да са заключени спомените ми, ключът липсва, а то отказва да се отвори само единствено защото съм пуснала песента „Ти си красива“ на Джеймс… който и да беше.

Тъп потаен мозък. Кой командва? Аз или той?

Вчера ходих при невролога Нийл. Той кимаше съчувствено, докато аз изливах всичките си проблеми и надраска един куп бележки. След това заяви, че всичко това било забележително и някой ден ще напише научна разработка във връзка с моя случай. Когато го притиснах, той добави, че може да ме изпрати при терапевт, ако искам.

Не ми трябва никаква терапия. Искам си спомените. Огледалото се замъглява от дъха ми. Притиснала съм чело толкова силно, сякаш отговорите са вътре и ще успея да ги извлека, щом се съсредоточа…

— Лекси? Тръгвам. — Ерик влиза в спалнята. Извадил е някакво дивиди от обвивката. — Мила, оставила си го на килима. Това ли е мястото на дивидито?

Посягам към дивидито. На него е записана „Амбиция“, първи епизод, който започнах да гледам преди няколко дни.

— Много се извинявам, Ерик — бързам да отговоря и го вземам от него. — Нямам представа как е попаднало там.

Лъжа. Попадна там, докато Ерик го нямаше, а аз бях пръснала поне петдесет дивидита на килима заедно със списания, албуми и обвивки от бонбони. Ако беше видял хаоса, сигурно щеше да получи удар.

— Таксито ще те чака долу в десет — напомня ми той. — Тръгвам.

— Супер. — Целувам го, както всяка сутрин, и вече ми се струва съвсем естествено. — Приятен ден!

— И на теб. — Той стиска рамото ми. — Дано мине добре.

— Разбира се — отвръщам самоуверено аз.

Днес се връщам на работа, на цял ден. Няма да поема отдела… Очевидно не съм готова. Ще започна да се запознавам отново с работата и да наваксам всичко онова, което съм пропуснала. От катастрофата минаха пет седмици. Не мога повече да си стоя вкъщи, трябва да правя нещо. Трябва да си върна живота. И приятелките.

Върху леглото съм оставила три лъскави пликчета с подаръци за Фи, Дебс и Каролин. Днес ще им ги занеса. Отне ми цяла вечност да избера най-подходящите подаръци, но всеки път като се сетя за тях, ме обзема гордост.

Тананикам си, когато влизам в хола и пускам дивидито. Така и не го изгледах. Може да ме настрои като за работа. Превъртам надписите, докато стигам до момента, в който слизам от лимузина с двама костюмирани.

— … на Лекси и хората от екипа й няма да им е лесно тази вечер — обяснява мъжки глас. Камерата се спира на мен и аз притаявам дъх.

— Ще спечелим тази поръчка! — заявявам с остър глас към мъжете и плясвам единия по ръката. — Ако се налага, ще работим денонощно, но ще спечелим. Разбрахте ли? Не искам никакви извинения.

Отварям невярващо уста. Нима тази съскаща страшна бизнес дама съм аз? Никога през живота си не съм говорила по този начин.

— Както винаги Лекси притиска екипа си — продължава мъжкият глас. — Дали Кобрата не прекали този път?

Просто не разбирам за какво става въпрос. Каква е тази кобра?

Картината се измества към единия от мъжете. Сега е седнал в някакъв кабинет, а небето се вижда през прозореца зад него.

— Тая не е човек — мърмори той. — Не разбра ли, че денонощието има само двайсет и четири часа? Стараем се, доколкото можем, но на нея изобщо не й пука.

Докато говори, се появявам аз. Сега крача в някакъв склад. Обзема ме ужас. Той да не би да говори за мен? Следва картина от улица в Лондон, а мъжът се опитва да се защити, но аз не му позволявам да каже нищичко.

— Уволнен си! — зъбя се аз толкова остро, че ахвам, докато гледам. — Повече не те искам в екипа си.

— Кобрата отново захапа! — чувам гласа на водещия. — Да видим отново този момент.

Чакай малко. Той да не би да се опитва да каже, че… Аз ли съм Кобрата?

Демонична музика съпътства пуснатите на бавни обороти кадри, докато аз изричам:

— Уволнен ссссси! Повече не те иссссскам в екипа ссссси.

Не мога да откъсна очи от екрана, а главата ме стяга от ужас. Какво, по дяволите, са направили? Манипулирали са глада ми. Наистина звучи като на змия.

— Тази седмица Лекси е в най-отровната си форма! — продължава мъжкият глас. — Междувременно в другия екип…

На екрана се появява друга група, също в костюми и започва спор за цените. Аз съм толкова шокирана, че не смея да помръдна.

Защо… как…

Защо никой не ми е казал? Защо никой не ме предупреди? На автопилот посягам към телефона и набирам номера на Ерик.

— Здрасти, Лекси.

— Ерик, току-що гледах дивидито с риалитито! — гласът ми трепери от вълнение. — Те ме наричат Кобра! Държала съм се невероятно противно с всички! Защо не ми каза?

— Мила, шоуто беше невероятно — опитва се да ме успокои Ерик. — Страхотно беше излязла.

— Но те са ме кръстила на змия.

— И какво от това?

— Не искам да бъда змия! — Знам, че гласът ми звучи истерично, но не успявам да се сдържа. — Никой не обича змиите! Аз съм по-скоро като… като катеричка. Или като коала.

Коалите са меки и пухкави. Човек с удоволствие ще ги гушне.

— Коала ли? Лекси! — избухва в смях Ерик. — Мила, ти си кобра. Преценяваш момента, в който да нанесеш удара си абсолютно точно. Подбираш момента, в който да нападнеш. Тъкмо затова си толкова добра в бизнеса.

— Но аз не искам да бъда… — Прекъсвам мисълта си, когато чувам, че се звъни. — Таксито ми дойде. Трябва да тръгвам.

Връщам се в спалнята, грабвам трите лъскави пликчета и се опитвам да си върна оптимизма; опитвам се да се развълнувам, защото ми предстои прекрасен ден. Неочаквано самоувереността ми се е изпарила.

Аз съм змия. Нищо чудно, че всички ме мразят.

Докато пътувам с таксито, седя вдървено на задната седалка, стиснала пликчетата, и се опитвам да си дам кураж. Първо, всички знаят, че в предаванията нещата са изкривени. Никой не ме мисли за змия. Освен това риалитито са го давали преди цяла вечност и сигурно всички са забравили какво е било.

Господи! Лошото, когато се опитваш да си дадеш кураж, е, че много добре знаеш каква е истината.

Таксито ме оставя пред сградата, аз си поемам дълбоко дъх и изпъвам костюма на „Армани“. След това, обзета от ужасно притеснение, се отправям към третия етаж. Слизам от асансьора и попадам на Фи, Каролин и Дебс, застанали до автомата за кафе. Фи обяснява нещо за косата си, а Каролин й приглася, ала в мига, в който ме виждат, разговорът замира, сякаш някой е изключил радио.

— Здравейте, момичета! — Отправям им най-топлата усмивка, на която съм способна. — Върнах се!

— Здрасти, Лекси! — смотоляват те и Фи свива рамене. Добре, не беше усмивка, но поне реагира.

— Много си хубава, Фи! Този топ е върхът. — Посочвам кремавата й блуза и тя проследява слисана погледа ми. — И Дебс изглежда супер. Ами Каролин! Косата ти е невероятна, тази прическа… и ботушите!

— Тези ли? — Каролин изсумтява и подритва единия кафяв велурен ботуш с другия. — Имам ги от години.

— Нищо… пак са страхотни.

Цялата тръпна от нерви и дрънкам глупости. Нищо чудно, че и трите ми се струват объркани. Фи е скръстила ръце, а Дебс се удържа да не прихне.

— Както и да е. — Насилвам се да си събера ума в главата. — Донесла съм ви нещо. Фи, това е за теб, Дебс…

Раздавам им пликчетата и в същия момент ми се струват прекалено лъскави и неподходящи.

— Какво е това? — пита намръщената Дебс.

— Ами… Просто за да… — мънкам аз. — Вие сте ми приятелки и… Хайде! Отворете ги.

Те се споглеждат притеснени, но започват да отварят.

— „Гучи“? — ахва Фи и вади зелена кутия за бижута. — Лекси, не мога да приема…

— Моля те! Моля те. Просто я отвори, ще видиш…

Фи я отваря и вътре лъсва златен часовник гривна.

— Помниш ли? — питам разпалено аз. — Едно време ги гледахме по витрините. Всеки уикенд. А сега имаш.

— Всъщност… — въздиша Фи с неудобство. — Лекси, подариха ми същата преди две години.

Тя вдига ръка и на китката й блести същият часовник, но не толкова лъскав, тъй като е бил носен.

— Така ли? — Сърцето ми се свива. — Добре. Нищо. Мога да я върна или да я сменя, да ти взема нещо друго…

— Лекси, не мога да го използвам — прекъсва ме Каролин и ми връща парфюма, който съм й купила, и кожената чанта. — От тази миризма ми се гади.

— Но тя ти е любимата — отвръщам напълно слисана.

— Беше — поправя ме тя. — Преди да забременея.

— Ти си бременна? Господи, Каролин, честито! Та това е чудесно! Много се радвам за теб. Мат ще бъде най-страхотния татко на света…

— Бебето не е от Мат — прекъсва ме тя.

— Не е ли? — ахвам аз. — Но как… Вие двамата да не би да сте се разделили?

Не е възможно. Просто е невероятно. Всички смятахме, че Каролин и Мат ще бъдат заедно завинаги.

— Не ми се говори по този въпрос — срязва ме Каролин и с ужас откривам, че очите й са пълни със сълзи. Тя пъхва плика в ръцете ми, обръща ми гръб и влиза в офиса.

— Браво, Лекси — подхвърля саркастично Фи. — Тъкмо когато си мислехме, че е преживяла раздялата с Мат.

— Не знаех! — Наистина нямах представа. — Много съжалявам… — Потривам лице. Усещам, че съм се изчервила. — Дебс, отвори подаръка си.

Купила съм на Дебс кръст с диаманти. Тя толкова си пада по бижута, че тук няма да има грешка. Със сигурност ще го хареса. Дебс мълчаливо отваря подаръка.

— Знам, че е доста екстравагантен — започвам нервно аз. — Искаше ми се да е нещо специално…

— Кръст! — Дебс набутва кутийката в ръцете ми и носът й се набръчква така, сякаш е подушила някаква гадост. — Не мога да го нося. Аз съм еврейка.

— Еврейка ли? — ахвам. — Откога?

— Откакто съм сгодена за Джейкъб — отвръща тя, все едно че е очевидно. — Приех юдаизма.

— Виж ти! Сгодена значи? — Чак сега забелязвам платинения пръстен на лявата й ръка с диамант в средата на халката. Дебс носи толкова много пръстени, че не го бях забелязала. — Кога е сватбата? — питам възторжено. — Кажи къде ще бъде?

— Следващия месец. — Тя извръща поглед. — В Уилтшър.

— Следващия месец ли? Господи, Дебс! Но аз не съм получила…

Млъквам и усещам колко неловко се е получило. Тъкмо се канех да кажа, че не съм получила покана.

Не съм получила покана, защото не съм поканена.

— Искам да кажа… честито! — Успявам да задържа ведрата усмивка. — Ще мине чудесно. Не се притеснявай, ще върна кръста и часовника… и парфюма… — С треперещи ръце започвам да тъпча подаръчните опаковки в едно от пликчетата.

— Да — обажда се Фи с известно неудобство. — Чао, Лекси.

— Чао. — Дебс така и не ме погледна в очите. И двете тръгват, а аз оставам да гледам след тях и да се старая да не заплача.

Браво, Лекси! Не само че не спечели приятелките си, ами прецака нещата още повече.

— А подарък за мен? — прозвучава саркастичният глас на Байрън и аз се обръщам към него. Застанал е в коридора с чаша кафе в ръка. — Много мило, Лекси!

Господи, от този ми призлява. Каква змия!

— Здрасти, Байрън — отвръщам с приповдигнат глас. — Радвам се да те видя.

Призовавам всички сили, вирвам брадичка и отмятам коса. Няма да се предам.

— Много смело, че се върна, Лекси — заявява Байрън, когато тръгваме по коридора. — Достойно за възхищение.

— Ами? — отвръщам самоуверено. — Нямах търпение да се върна.

— Ако имаш въпроси, насреща съм. Въпреки че днес ще бъда с Джеймс Гарисън почти през целия ден. Нали помниш Джеймс Гарисън?

Мама му стара! Защо споменава все хора, за които никога не съм чувала?

— Напомни ми — моля го аз.

— Той е шеф на фирмата дистрибутор. Те разнасят продукцията ни из страната. Мокети, подови настилки, все нещата, които продаваме. Правят доставки по домовете. — Говори любезно, но това не му пречи да се подсмива.

— Да, помня дистрибуторите — срязвам го аз. — Благодаря. Защо ще се виждате?

— Ами… — отвръща след кратко мълчание Байрън. — Истината е, че са се пообъркали. Ако не успеят да подобрят системата си, ще се наложи да търсим другаде.

— Ясно — кимам като истински шеф. — Дръж ме в течение. — Стигаме до кабинета ми и аз отварям вратата. — Доскоро, Байрън.

Затварям вратата, оставям чантите на бюрото, отварям шкафа и вадя всички папки. Опитвам се да не падам духом и сядам, разгръщам първата, в която се оказват протоколите от срещите на отдела.

Три години. Ще успея да наваксам всичко, което се е случило през тези три години. Не е чак толкова много време.

Двайсет минути по-късно имам чувството, че главата ми ще се пръсне. Не съм чела толкова задълбочено от месеци, или поне така ми се струва, а тази материя е пълна с какви ли не неясноти. Договори, които трябва да бъдат подновени. Оценка на постиженията. Все едно са ме върнали в колежа и ми се налага да взема всички години за една.

Започнах да записвам на лист, озаглавен „Въпроси“, и вече съм изписала едната страна.

— Как върви? — Вратата се отваря безшумно и Байрън надниква. Този тип не се ли сеща да почука?

— Добре — вдигам предизвикателно глава. — Имам няколко дребни въпросчета…

— Казвай. — Той се обляга на касата.

— Добре. Първо, какво е СО?

— Новият ни софтуер за счетоводна отчетност. Всички са обучени да го ползват.

— И мен могат да ме обучат — заявявам остро и пиша отговора на листа. — Какво е услуги точка ком?

— Онлайн доставчикът ни.

— Какво? — мръщя се объркана. — Ами отдел за връзка с клиентите?

— От години е съкратен. — Байрън не крие отегчението си. — Всичко бе преструктурирано и част от отделите отпаднаха.

— Така — кимам и се опитвам да запомня. Отново поглеждам листа. — Ами агенция „Прима“? Това какво е?

— Те са рекламната ни агенция — отвръща Байрън пресилено търпеливо. — Подготвят рекламата ни по радиото и телевизията.

— Известно ми е каква е дейността на рекламните агенции! — сопвам се по-разпалено, отколкото трябва. — А какво стана с „Пинкъм Смит“? Отношенията ни с тях бяха чудесни.

— Те вече не съществуват — извива очи Байрън. — Фалираха. За бога, Лекси, ти не знаеш нищичко, нали?

Отварям уста да отговоря, но не успявам. Сякаш познатият ми пейзаж е пометен от ураган. Всичко е построено наново и за мен е непознато.

— Никога няма да успееш да наваксаш. — Байрън ме наблюдава с огромно съжаление.

— Напротив!

— Лекси, приеми истината. Ти си умствено болна. Не бива да се напрягаш толкова…

— Не съм умствено болна! — възкликвам разпалено и скачам от мястото си. Профучавам покрай застаналия на прага Байрън, Клер вдига уплашено поглед и затваря бързо мобилния си телефон.

— Здрасти, Лекси. Искаш ли нещо? Чаша кафе?

Тя ми се струва ужасена, все едно че се каня да й отхапя главата. Добре, сега е шансът ми да й покажа, че не съм адско изчадие в ролята на шефка. Аз съм добра.

— Здрасти, Клер! — отвръщам по най-приятелския и топъл начин, на който съм способна, и се подпирам на бюрото й. — Всичко наред ли е?

— Ами… да. — Ококорила се и не смее да ме погледне.

— Искаш ли да донеса кафе?

— Ти ли? — Тя ме зяпва така, сякаш очаква да й погодя някакъв номер. — Да ми донесеш кафе?

— Да. Защо не? — продължавам да се усмихвам и тя се свива.

— Няма… нужда. — Измъква се от стола и не смее да откъсне очи от мен, сякаш наистина съм кобра. — Аз ще донеса.

— Чакай! — спирам я аз, изпаднала в пълно отчаяние. — Виж, Клер, иска ми се да те опозная по-добре. Може някой ден да обядваме заедно… да се разходим… да отидем на пазар…

Клер ме поглежда с още по-голям ужас.

— Добре… разбира се, Лекси — измърморва тя и заситня по коридора. Обръщам се и забелязвам, че Байрън е все още на прага на кабинета ми, готов да прихне.

— Какво? — сопвам му се аз.

— Ти наистина си различен човек, а? — извива учудено вежди.

— Може да ми се е приискало да се държа приятелски с персонала си и да се отнасям към тях с уважение — отвръщам дръзко. — Да не би нещо да те притеснява?

— Не — Байрън вдига ръце. — Лекси, това е просто чудесно. — Той ме поглежда и по устните му отново плъзва вече познатата ми саркастична усмивка, след това започва да цъка с език, сякаш си е припомнил нещо. — Сетих се за нещо. Оставих ти нещо, с което да се занимаеш като шеф на отдела. Прецених, че така е най-правилно.

Най-сетне. Сети ли се кой е шефът?

— Да, кажи — вирвам брадичка. — За какво става въпрос?

— Получихме имейл от високо място, че хората не спазват обедната почивка. — Той бръква в джоба си и вади лист. — Саймън иска всички директори на отдели да скастрят екипите си. За предпочитане още днес. — Байрън извива невинно вежди. — Да ти оставя ли едно копие?

Мръсник! Гадняр!

Крача из кабинета си, отпивам кафе, а стомахът ми се е свил от нерви. Никога досега не ми се е случвало да „скастрям“ когото и да е. Камо ли цял отдел, и то по време, когато се опитвам да докажа, че съм им приятелка, а не адско изчадие в ролята на шефка.

Поглеждам отново имейла на Наташа, личната асистентка на Саймън.

Добре. Работата е там, че никъде не пише, че трябва да се накарам на хората от отдела си. Следователно не е нужно да бъда агресивна. Мога да им го съобщя мило и приятелски.

Ще пусна някоя шега като стара приятелка! Ще започна така: „Слушайте, колеги! Обедната ви почивка не е ли достатъчно дълга?“ Извивам очи, за да покажа, че се опитвам да бъда иронична, и всички ще се засмеят, а някой ще попита: „Има ли проблем, Лекси?“ Аз ще се усмихна многозначително и ще отвърна: „Не излиза от мен, а от надутите костюмари на горния етаж. Затова постарайте се да се връщате навреме, става ли?“ Няколко човека ще кимнат, все едно отвръщат „Става!“ Така всичко ще бъде наред.

Да. Така е добре. Поемам си дълбоко дъх, сгъвам листа, натъпквам го в джоба си и излизам от кабинета. Тръгвам към главния офис.

Вътре цари какофония от гласове, които обсъждат разни неща по телефона или просто си говорят. В първия момент никой не ме забелязва. След това Фи вдига поглед, сръчква Каролин, тя на свой ред побутва момиче, което не познавам и което приключва много бързо телефонния си разговор. В цялата стая колегите затварят телефоните, вдигат очи от екраните на компютрите и целият офис замира.

— Здравейте, всички! — Усещам как лицето ми гори. — Здравейте! Как е?

Никой не отговаря, никой с нищо не показва, че ме е чул. Зяпнали са ме и чакат да продължа.

— Добре! — опитвам се да говоря ведро. — Просто исках да ви попитам… Достатъчно дълга ли е обедната ви почивка?

— Какво? — пули се момичето, настанило се на моето бюро. — Да не би да имаме право на по-дълги?

— Не — бързам да отговоря. — Искам да кажа, че са прекалено дълги.

— Според мен са съвсем добре — свива рамене тя. — Един час е точно колкото да отидеш на пазар.

— Да — съгласява се друго момиче. — Колкото да стигнеш до Кингс Крос и да се върнеш.

Добре, май никой не разбра защо питам. Две от момичетата в ъгъла започнаха отново да си приказват.

— Слушайте всички! Моля ви, изслушайте ме! — Гласът ми става писклив. — Трябва да ви кажа нещо. Става въпрос за обедната почивка. Някои хора във фирмата… ъъъ… не казвам, че е някой от вас…

— Лекси — прекъсва ме Каролин. — Какво, по дяволите, се опитваш да ни кажеш? — Фи и Дебс избухват в смях и аз цялата поруменявам.

— Вижте… — опитвам се да запазя спокойствие. — Говоря сериозно.

— Сссссериозно — повтаря някой и се понася кикот. — Говори сссссериозно.

— Много смешно! — опитвам се да се усмихна. — Слушайте, наистина говоря сериозно…

— Наиссссстина сссссериозно…

Ето че почти всички в стаята съскат или се кискат, или и двете. Изглеждат доволни, забавляват се за моя сметка, докато не мен никак не ми е до смях. Неочаквано хартиено самолетче прелита покрай мен и пада на пода. Отскачам уплашено и всички избухват в смях.

— Добре, слушайте, просто спазвайте времето, определено за обедна почивка, става ли? — питам отчаяно.

Никой не ме слуша. Ново самолетче ме удря по носа, последвано от гумичка. В очите ми напират сълзи.

— Добре, доскоро! — успявам да изрека. — Благодаря ви за усилената работа. — Преследвана от смеха им, излизам от офиса. Пред очите ми плува пелена, когато се насочвам към дамската тоалетна и се разминавам с Дейна в коридора.

— В тоалетната ли си тръгнала, Лекси? — пита изненадано тя. — Нали знаеш, че имаш ключ за шефската. Там е доста по-чисто.

— Нищо. — Насилвам се да се усмихна. — Няма нищо.

Насочвам се към първата кабинка, трясвам вратата и сядам на капака на тоалетната чиния, за да подпра главата си с ръце. Напрежението започва да се оттича от тялото ми. Това определено бе най-унизителното преживяване в живота ми.

Като изключим случката с белия бански.

Как е възможно да съм искала да стана шеф? Защо? Единственото, което съм постигнала, е да изгубя приятелките си и да накарам всички да съскат по мен. И то защо? За да имам канапе в кабинета ли? Заради визитките?

Най-сетне уморено вдигам глава и оглеждам задната част на вратата, покрита с графити. Открай време използваме вратата като табло за съобщения или просто като отдушник, на който са записани шеги, подигравки или тъпи забележки. Мястото се запълва, а тъй като никой от ръководния състав не влиза тук, е напълно безопасно.

Преглеждам написаното и се усмихвам на разни клевети за Саймън Джонсън, когато ново съобщение, написано със син маркер, привлича погледа ми. Написано е с почерка на Дебс: „Кобрата се върна.“

Под него се мъдри надпис с химикалка: „Не се безпокой, плюх в кафето й.“

Има един-единствен начин да се съвзема и той е, като се напия безпаметно. Час по-късно съм в бара на хотел „Батгейт“, съвсем наблизо до офиса, и допивам третото си мохито. Светът вече ми се струва малко размазан, но аз нямам нищо против. Ако питате мен, колкото по-размазан, толкова по-добре, стига да успея да запазя равновесие на високия стол.

— Ехо — вдигам ръка, за да привлека вниманието на бармана. — Още едно може ли?

Барманът извива вежди и отвръща:

— Разбира се.

Наблюдавам го презрително как вади ментата. Няма ли да ме попита защо искам още едно? Няма ли да ме отпусне малко от мъдростта, която барманите натрупват?

Той поставя коктейла на подложка, добавя купичка фъстъци, които аз презрително отмествам. Не искам нищо да размива вкуса на алкохола. Искам да го усетя право в кръвта си.

— Нещо друго ще желаете ли? Нещо да похапнете?

Той посочва малко меню, но аз не му обръщам никакво внимание и отпивам огромна глътка мохито. Напитката е студена, резлива, с вкус на лимон, просто съвършена.

— Приличам ли ви на гаднярка? — питам аз. — Кажете ми честно.

— Не — усмихва се барманът.

— Очевидно съм истинска гаднярка. — Отпивам нова глътка мохито. — Така разправят всичките ми приятелки.

— Значи приятелките ви не струват.

— Едно време струваха. — Оставям коктейла и го зяпвам нещастно. — Просто не знам къде се обърка животът ми.

Говоря завалено, дори самата аз го усещам.

— Всички така разправят. — Някакъв тип в другия край на бара вдига очи от вестника си. Долавям американски акцент и забелязвам олисялото му теме. — Никой не знае къде сме сгафили.

— Ама аз наистина не знам. — Вдигам пръст. — Катастрофирах… и прас! Събуждам се и се оказва, че съм влязла в кожата на пълна гаднярка.

— Влязла си в кожата на супер готино гадже — американецът се мести до мен с усмивка. — А аз не бих заменил подобно телце за нищо на света.

Поглеждам го учудено и най-сетне загрявам.

— Ясно! Флиртуваш с мен! Извинявай, но вече съм омъжена. За един мъж. Той ми е съпруг. — Вдигам лявата си ръка, напипвам халката и му я показвам. — Виждаш ли? Омъжена. — Замислям се за момент. — Освен това си имам любовник.

Барманът изсумтява. Поглеждам го подозрително, но той ме наблюдава напълно сериозен. Отпивам нова глътка, усещам как алкохолът ме хваща и жужи из главата ми. Очите ми се премрежват и заведението се завърта.

Хубава работа. Заведенията трябва да се движат.

— Ще ти призная, че не пия, за да забравя — обръщам се отново към бармана. — Вече съм забравила всичко. — Този лаф ми се струва страшно смешен и аз започвам да се кискам неудържимо. — Ударих си главата и забравих всичко. — Притискам ръка към стомаха си, а в очите ми напират сълзи. — Дори забравих, че си имам съпруг. Само че него го има.

— Аха! — Барманът и американецът се споглеждат.

— Разправят, че нямало лек. Но истината е, че понякога лекарите грешат, нали? — Оглеждам хората в бара. Доста от клиентите слушат какво разправям, а някои от тях дори кимат.

— Лекарите винаги грешат — потвърждава американецът. — Те се истински задници.

— Именно! — обръщам се към него. — Да знаеш, че си прав! Точно така! — Отпивам дълга глътка мохито и се обръщам към бармана: — Може ли да те помоля за една услуга? Би ли взел шейкъра, за да ме удариш по главата с него? Разправят, че нямало да помогне, но какво им разбират тиквите?

Барманът се усмихва, очевидно решил, че се шегувам.

— Браво — въздъхвам нетърпеливо. — Ще се наложи да го направя сама. — Преди да успее да ме спре, грабвам шейкъра и се блъскам по челото. — Ау! — изпускам шейкъра и притискам ръка към челото. — Леле, как ме заболя!

— Видяхте ли? — възкликва някой зад мен. — Тая е пълна кукувица!

— Госпожице, добре ли сте? — Барманът ми се струва силно притеснен. — Да повикам ли…

— Чакай! — вдигам ръка. Стоя в тази поза няколко секунди, напълно неподвижна, и чакам спомените да нахлуят. След това въздишам нещастно. — Не стана. Изобщо не се получи. По дяволите!

— На ваше място бих й направил едно силно кафе — чувам гласа на американеца. Каква наглост! Не искам никакво кафе. Тъкмо се каня да му разясня положението и телефонът ми звънва. Успешно се преборвам с ципа на чантата, вадя мобилния и се оказва, че имам есемес от Ерик.

Здрасти, към къщи съм. Е.

— Беше от съпруга ми — уведомявам бармана и прибирам телефона. — Знаеш ли, че той може да кара моторница?

— Браво — отвръща любезно барманът.

— Да, може — кимам поне седем пъти. — Страхотно, нали? Имаме си съвършен брак… — замислям се за момент. — Освен това не сме правили секс.

— Не сте правили секс ли? — ахва изуменият американец.

— Не сме правили секс. — Отпивам мохито и се навеждам към него. — Поне не помня.

— Хубава работа! — избухва в смях той. — Бил е незабравим, а?

Незабравим. Думата отеква в главата ми и заблестява като неонов надпис. Незабравим.

— Знаеш ли? — започвам бавно. — Може и да не си даваш сметка, но това, което каза, е много… ввв… вадно… важно.

Не съм сигурна дали успях да произнеса думата правилно. Хубавото е, че знам какво се опитвах да кажа. Ако правим секс, може би ще успея да си спомня. Може би тъкмо от това се нуждая! Може би Ейми е била права още от самото начало и сексът ще се окаже природен лек за амнезия.

— Ще го направя. — Оставям чашата с трясък. — Ще правя секс със съпруга си!

— Давай, момиче! — избухва в смях американецът. — Забавлявай се.

Ще правя секс с Ерик. Това е новата ми мисия. Докато пътувам към къщи с таксито, едва сдържам вълнението си. Щом се прибера, ще му се нахвърля. Ще правим невероятен секс, който ще бъде незабравим, и спомените ми ще се върнат.

Единственият ми проблем е, че не нося наръчника. А не си спомням какъв беше редът, по който протичаше любовната игра.

Затварям очи и се опитвам да не обръщам внимание, че ми се вие свят и изобщо не помня какво беше написал Ерик. Имаше нещо за посоката на часовниковата стрелка. Имаше нещо за близвания с езика. По бедрата ли бяха? По гърдите може би? Трябваше да го науча наизуст. Или пък да си запиша най-важното на листчета и да ги лепна на таблата на леглото.

Май се сещам. Първо външното бедро, след това минаваше на вътрешното, после скротума…

— Моля? — пита шофьорът.

Олеле, не съм усетила, че говоря на глас.

— Нищо! — отвръщам задъхано.

Къде беше редът на ушите? А, спомням си. Май се правеха нежни близвания с езика. Както и да е. Това няма значение. Онова, което не помня, ще го измисля. Не сме като някоя досадна престаряла двойка, която върши все едно и също всеки път, нали?

Възможно ли е да е така?

Бодва ме съмнение, но аз решавам да не обръщам внимание. Всичко ще бъде наред. Освен това съм със страхотно бельо. Копринено, комплект, точно както трябва. Нали вече нямам никакви стари и раздърпани гащи.

Спираме пред нас и аз плащам на човека. Докато се качвам с асансьора, вадя дъвката, която лапнах, за да освежа дъха си, и разкопчавам малко ризата.

Прекалено много е. Вижда ми се сутиенът.

Закопчавам се отново, нахълтвам в апартамента и се провиквам:

— Ерик!

Отговор няма, затова се отправям към кабинета. В интерес на истината съм страшно вкисната. Едва се крепя на токовете, а стените се лашкат напред и назад. Дано не реши да се чукаме прави.

Заставам на вратата и поглеждам Ерик, който се е навел над компютъра. На екрана забелязвам брошура за „Блу 42“, новата му сграда. Партито по случай откриването е след няколко дни и той е посветил времето си на презентацията.

Добре, сега е моментът да усети сексуалното напрежение в стаята, да вдигне поглед и да ме забележи. Само че той дори не трепва.

— Ерик — викам го аз с най-дрезгавия си чувствен глас, но той не ми обръща никакво внимание. В този момент разбирам, че е със слушалки. — Ерик! — изревавам и най-сетне той ме забелязва. Сваля слушалките и се усмихва.

— Здрасти, как мина денят ти?

— Ерик… вземи ме. — Прокарвам ръка през косата си. — Да го направим. Нека бъде незабравимо.

Той ме наблюдава няколко секунди.

— Мила, пила ли си?

— Може и да съм обърнала някой и друг коктейл — кимам и се хващам за вратата, за да не изгубя равновесие. — Работата е там, че коктейлите ми помогнаха да разбера какво искам. Имам нужда от секс!

— Добре — Ерик извива вежди. — Няма ли да е най-добре първо да изтрезнееш, да похапнеш нещо, Джана ни е направила чудесна яхния от морски дарове…

— Не искам никаква манджа с морски дарове! — тропам с крак. — Трябва да го направим! Това е единственото, което ще ме накара да си спомня!

Ама на него какво му става? Очаквах да ми се нахвърли, а той си потрива челото със свит юмрук.

— Лекси, не искам да те карам да прибързваш. Това е много важно решение. Лекарят в болницата каза да не насилваме нещата…

— Няма проблем. — Разкопчавам нови две копчета и сутиенът ми от „Ла Перла“ се показва. Господи, циците ми изглеждат направо велики!

Така и трябва, това чудо на мен струва шейсет кинта.

— Хайде! — вдигам предизвикателно брадичка. — Аз съм ти съпруга.

Виждам, че Ерик мисли усилено, докато ме наблюдава.

— Ами… добре! — Затваря файла, над който работи, изключва компютъра, приближава до мен, прегръща ме и започва да ме целува. Приятно е…

Точно така. Приятно е…

Устните му са меки. Това вече ми е известно. Малко странно е за мъж. Не че не е секси, просто…

— Добре ли си, Лекси? — прозвучава задъханият му глас до ухото ми.

— Да — прошепвам в отговор.

— Да се преместим ли в спалнята?

— Добре!

Ерик ме извежда от кабинета, аз го следвам и се клатушкам на токчетата. Струва ми се доста официално, все едно че ме въвежда за интервю за работа.

В спалнята продължаваме да се целуваме. Струва ми се, че Ерик е доста разпален, а аз нямам представа какво да направя. Забелязвам, че съм оставила наръчника до отоманката, и се питам дали е удобно да се пресегна, да го отворя с пръста на крака и набързо да проверя какво се прави по време на любовната игра. Ами ако Ерик забележи?

Той ме полага на леглото и от мен се очаква да откликна. Въпросът е как. Леле боже… Не! Стоп! Ще започна с гърдите. Разкопчавам ризата. Нежни докосвания. По посока на часовниковата стрелка.

Не мога да отрека, че има хубави гърди. Стегнати са и много мускулести, благодарение на часовете, които прекарва всеки ден във фитнеса.

— Имаш ли нещо против да докосна гърдата ти? — шепне той, докато ми разкопчава сутиена.

— Май не — шепна аз.

Защо ме стиска така? Все едно че избира плодове. Утре ще имам синки.

Няма значение. Не бъди толкова придирчива. Всичко е чудесно. Имам страхотен съпруг с невероятно тяло, двамата с него сме в леглото…

— Ау! Това е зърното ми.

— Извинявай — шепне Ерик. — Кажи, мила, имаш ли нещо против да докосна корема ти?

— Ами… не!

Трябва ли да пита? След като нямам нищо против да ми пипа гърдите, защо да не пипа корема!? Нещо не се връзва. Честно казано, думата „против“ нещо не е много на място. Цялата тази работа ми се струва малко неестествена. Движим се и дишаме тежко, точно както е описано в наръчника, но ми се струва, че по този начин не постигаме абсолютно нищо.

Усещам горещия дъх на Ерик по врата си. Май е време да направя нещо. Може би да го пипна по бедрата или… А, да. Ако съдя по начина, по който се движат ръцете му, май вече е минал на етап вътрешни бедра.

— Ти си страхотна — изрича той с напрегнат глас. — Господи, страхотна си! Наистина е страхотно!

Направо не е за вярване. Той не спира да повтаря „страхотно“! Трябва да прави секс с Дебс.

Не става! Очевидно не може да прави секс с Дебс. Това отпада.

Неочаквано осъзнавам, че съм поне на три крачки зад него в любовната игра, да не говорим за усещанията. Само че Ерик изобщо не е забелязал.

— Лекси, мила? — шепне той в ухото ми.

— Да — шепна в отговор и се питам дали няма да ми каже, че ме обича.

— Имаш ли нещо против да пъхна пениса си в…

Гадооооост!

Преди да успея да се спра, го избутвам и се претъркулвам.

Опа! Не исках да го блъсна толкова силно.

— Какво има? — Ерик сяда в леглото. — Лекси? Какво стана? Добре ли си? Да не би да си спомни нещо?

— Не — прехапвам устни. — Просто изведнъж се почувствах малко… ами…

— Знаех си, знаех си, че прибързваме — Ерик въздиша и хваща ръцете ми ръце. — Лекси, погледни ме. Какво има? Да не би да си припомни нещо… нещо, което те е травмирало в миналото…

Господи! Той говори толкова искрено. Идва ми да умра. Не. Не мога да го излъжа. Бракът ти може да е успешен единствено ако си напълно откровен.

— Няма никакви спомени — отвръщам най-сетне и поглеждам кувертюрата. — Просто ти каза „пенис“.

— Пенис ли? — Очевидно е, че Ерик не разбира. — Какво от това?

— Просто… нали се сещаш. Това не е никак секси. Не е от сексапилните думи.

Ерик се обляга на таблата на леглото, сбърчил чело.

— Според мен „пенис“ е секси дума — заявява най-сетне той.

— Да, разбира се — отмятам се бързо. — Исках да кажа, че е твърде секси…

Как е възможно да приема думата пенис за секси?

— Както и да е, не е само това — бързам да променя темата. — Ами начинът, по който ме питаше дали имам, или нямам нещо против на всеки две секунди. Просто се чувствах като на официално събитие. Не мислиш ли?

— Просто се опитвах да бъда внимателен — заявява той объркан. — Положението е неестествено и за двамата. — Обръща ми гръб и започва да си облича ризата с нервни движения.

— Знам! — отговарям бързо. — Оценявам загрижеността ти и съм ти благодарна. — Поставям ръка на рамото му. — Не може ли да се отпуснем? Не може ли да сме по-спонтанни?

Ерик мълчи за кратко, сякаш преценява думите ми.

— Да остана ли… да спя ли при теб тази вечер? — пита накрая той.

— Ааа… — Нямах намерение да реагирам така.

Какво ми става? Ерик ми е съпруг. Преди малко горях от желание да правя секс с него. Но щом си представих, че ще спи в леглото ми… Прекалено интимно е.

— Дай да позабавим малко. Много съжалявам, просто…

— Добре. Разбирам. — Без да ме поглежда, той става. — Ще взема душ.

— Добре.

Щом оставам сама, се отпускам на възглавниците. Браво. Не правих секс. Сега няма да си спомня нищо. Мисията ми се провали.

Според мен „пенис“ е секси дума.

Напушва ме смях и притискам устата си ръка, за да не ме чуе той. Телефонът до леглото започва да звъни, но в първия момент не помръдвам, защото решавам, че е за Ерик. След това се сещам, че той е под душа. Протягам се и вдигам изчанчената слушалка „Банг и Олуфсен“.

— Ало?

— Здрасти — чувам сух познат глас. — Джон се обажда.

— Джон? — По гърба ми пролазва тръпка. Ерик не се мярка, въпреки това аз се пъхвам в съседната баня с телефона, затварям вратата и я заключвам.

— Ти луд ли си? — съскам тихо. — Защо звъниш тук? Толкова е опасно! Ами ако се беше обадил Ерик?

— Аз очаквах Ерик да се обади — Джон ми се струва озадачен. — Трябва да говоря с него.

— Така ли? — В този момент се усещам. Как е възможно да съм толкова глупава? — Разбира се. — Опитвам се да се измъкна и заговарям с типичния за съпруга глас. — Разбира се, Джон. Ще го повикам…

— Но по-важно е да поговоря с теб — прекъсва ме Джон. — Трябва да се видим. Трябва да поговорим.

— Не може! Престани. Стига с тези… разговори. Няма да стане по телефона. Никакви телефони.

— Лекси, ядосана ли си? — пита той.

— Не. — Поглеждам поруменялото си лице в огледалото. — Може би… Ама малко.

Долавям приглушен звук. Той да не би да се смее?

— Обичам те — признава той.

— Ти дори не ме познаваш.

— Обичам момичето, което беше. Което все още си.

— Обичаш Кобрата? — сопвам се аз. — Обичаш адското изчадие? Значи си напълно луд.

— Не си никакво адско изчадие — той определено ми се присмива.

— Останалите са убедени, че съм адско изчадие. Така е било. Има ли значение?

— Ти беше нещастна. Освен това беше допуснала доста неприятни грешки, но никога не си била гаднярка.

Макар и пияна, попивам всяка негова дума. Все едно че маже раните ми с балсам. Искам да чуя още.

— Какво… — преглъщам. — Кажи ми за грешките.

— Ще ти разкажа, когато се срещнем. Ще поговорим за всичко. Лекси, нямаш представа колко ми липсваше…

Неочаквано тихият му познат глас ме кара да се почувствам неловко. Ето че съм се заключила в банята и си шушукам с тип, когото не познавам. Какво правя?

— Престани… Просто престани! — срязвам го аз. — Трябва да помисля.

Крача из банята, прокарвам ръка през косата си и се опитвам да мисля трезво, макар да съм доста замаяна от изпития алкохол. Като се видим, ще поговорим…

Не, няма да стане. Не мога да се срещам с друг мъж тайно от Ерик. Искам бракът ми да потръгне.

— Двамата с Ерик току-що правихме секс — уведомява го дръзко.

Сама не знам защо го казах.

Настъпва мълчание и аз се питам дали Джон не е толкова обиден, че да е затворил. Ако е затворил, още по-добре.

— И какво се опитваш да ми кажеш? — прозвучава гласът му.

— Както сам ще се сетиш, това променя нещата.

— Не те разбирам. Да не би да реши, че ще престана да те обичам, след като си правила секс с Ерик?

— Не знам… Може би.

— Да не би да си въобразяваш, че като правиш секс с Ерик, ще докажеш на себе си, че го обичаш? — долитат безмилостните му думи.

— Не знам — признавам аз. Напълно объркана съм. Изобщо не трябваше да водя този разговор. Трябваше да вляза в банята, да протегна слушалката и да се провикна: „Мили? Джон те търси.“

Само че нещо ме задържа в банята и аз продължавам да притискам телефона към ухото си.

— Реших, че така спомените ще се върнат — обяснявам накрая и присядам на ръба на ваната. — Просто си мислех, че спомените са заключени и ако успея… толкова е трудно…

— На мен ли го казваш — отвръща Джон и аз си представям сивата му тениска, дънките, мръщи се по типичния за него начин, държи телефона с едната ръка, докато другата е зад главата му и виждам подмишницата…

Образът е толкова жив, че ахвам.

— Беше… — прочиствам гърлото си. — Нали се сещаш. Секс. Знаеш… секс.

— Знам какво е секс — потвърждава той. — Освен това знам какъв е сексът с Ерик. Той е умел… внимателен… а какво въображение има само…

— Престани! Все едно че изтъкваш някакви недостатъци…

— Трябва да се видим — прекъсва ме рязко Джон. — Говоря напълно сериозно.

— Не може. — Усещам, че цялата тръпна. Все едно само крачка ме дели от бездната. Трябва да се спра.

— Много ми липсваш. — Гласът му е станал по-тих и дрезгав. — Лекси, нямаш представа колко много ми липсваш. Имам чувството, че нещо в мен се разкъсва, когато не съм с теб…

Дланта ми е потна и слушалката започва да се изплъзва. Не мога да го слушам повече. Объркана съм. Цялата треперя. Ако това е истина, ако той казва истината…

— Трябва да затварям — прекъсвам го аз. — Ще повикам Ерик.

С разтреперани крака отключвам банята и тръгвам към другата. Държа телефона далече от мен, сякаш е заразен.

— Лекси, чакай — чувам гласа му, но не отговарям.

— Ерик! — провиквам се, когато приближавам до вратата и той се показва, увит в хавлиена кърпа. — Джон те търси. Архитектът ти.