Пожелай ми слънчогледи

Шестнайсета глава

Колкото пъти погледна Ерик, толкова пъти пред очите ми е сметановата планина. Снощи сънувах, че той е направен от сметана. Не беше приятен сън.

Добре че почти не се видяхме през уикенда. Ерик трябваше да излезе с клиенти, а аз отчаяно се опитвах да измисля някакъв план, за да спася отдела. Прочетох всички договори от последните три години. Прегледах информацията от доставчиците. Анализирах отзивите на клиентите. Честно казано, положението е зле. Не само че поръчките са прекалено малки, но май никой вече не иска мокети. Разходите ни за реклама и бюджета за маркетинг са незначителна частица в сравнение с другите отдели. Ние не пускаме специални промоции. На ежеседмичните оперативки отделът е винаги на последно място, все едно сме Пепеляшка на фирмата.

Това обаче ще се промени, ако зависи от мен. През уикенда изготвих нова програма. Ще трябват малко пари, доверие и свиване на разходите, но аз съм оптимист и знам, че продажбите ще скочат. Пепеляшка ще отиде на бал, нали? А аз ще бъда в ролята на добрата фея. Трябва да бъда добрата фея. Не мога да позволя приятелките ми да си изгубят работата.

Господи, стомахът ми отново се свива. Това е от нерви. Седя в таксито на път към офиса, косата ми е вдигната, а презентацията е в скута ми. Срещата е след час. Останалите директори ще гласуват за съкращението на отдела. Аз ще трябва да променя мнението им. В противен случай…

Не, не искам да си помислям. Трябва да успея. На всяка цена… Телефонът ми звъни и аз трепвам. Толкова съм нервна.

— Ало?

— Лекси? — прозвучава тънко гласче. — Ейми се обажда. Свободна ли си?

— Ейми? — чудя се аз. — Здрасти! Всъщност тръгнала съм…

— Имам неприятности — прекъсва ме тя. — Трябва да дойдеш. Моля те.

— Неприятности ли? — хваща ме страх. — Какви неприятности?

— Моля те, ела — гласът й трепери. — В Нотинг Хил съм.

— Нотинг Хил ли? Не си ли на училище?

— Чакай малко. — Очевидно покрива телефона с ръка, но я чувам да казва: — Говоря с голямата си сестра, разбра ли? Тя ще дойде. — След това отново заговаря с мен: — Моля те, Лекси. Моля те, ела. Да знаеш как съм се накиснала.

Никога не съм чувала Ейми да говори по този начин. Стори ми се отчаяна.

— Какво си направила? — Мислите ми препускат. Опитвам се да си обясня в какво се е забъркала. Наркотици? Лихвари?

— На ъгъла на Ландброук Гроув и Кензингтън Гардънс съм. Колко време ти трябва, за да дойдеш?

— Ейми… — стискам глава с две ръце. — Не мога да дойда веднага! Имам съвещание. Много е важно. Не можеш ли да позвъниш на мама?

— Не! — изкрещява паникьосана тя. — Лекси, ти каза да ти звъня, когато имам нужда от теб, че си голямата ми сестра, че ще се погрижиш за мен.

— Не съм казала, че… Имам презентация… — млъквам, защото усещам колко глупаво звучи. — Виж, всеки друг път…

— Добре — гласът й неочаквано изтънява. Звучи така, сякаш отново е на десет. — Върви на съвещанието. Не се притеснявай.

Чувството за вина ще ме разкъса. Не знам какво да направя. Не можа ли да звънне снощи? Защо избра минутата, в която трябва да съм някъде другаде?

— Ейми просто ми кажи какво се е случило.

— Няма значение. Върви си на съвещанието. Извинявай за безпокойството.

— Я престани! Остави ме да помисля за момент. — Поглеждам през прозореца. Стресът ме притиска и не знам какво да направя. Остават още четирийсет и пет минути до съвещанието. Нямам време, наистина нямам.

Може и да успея, ако тръгна веднага. На десет минути съм от Нотинг Хил.

Не мога да рискувам да закъснея за съвещанието. Просто не мога…

В същия момент чувам, че при нея звъни телефон и заговаря мъжки глас. Започва да крещи. Зяпвам телефона и усещам как се вледенявам. Не мога да оставя малката си сестра в беда. Ами ако се е забъркала с някоя улична банда. Ами ако са я набили?

— Стой там, Ейми — решавам аз. — Ще дойда. — Навеждам се към шофьора и чукам на разделителното стъкло. — Трябва първо да минем през Нотинг Хил. Колкото е възможно по-бързо, ако обичате.

Той се насочва към Ландброук Гроув, аз оставам приведена напред и се взирам отчаяно през прозореца с надеждата да зърна Ейми… И в следващия момент мярвам полицейски патрул на ъгъла на Кензингтън Гардънс.

Сърцето ми спира. Закъсняла съм. Простреляли са я. Наръгали са я с нож.

Отмаляла от ужас, подхвърлям няколко банкноти на шофьора и слизам от таксито. Пред полицейската кола се е събрала цяла тълпа и не мога да видя какво става, защото всички надничат и бъбрят оживено. Тъпи сеирджии.

— Извинете — гласът ми очевидно не работи нормално. — Там е сестра ми, пуснете ме да мина… — Сама не знам как успявам да си проправя път между анораците и дънковите якета и се приготвям за онова, което ме очаква…

Ето я и Ейми. Нито е простреляна, нито е наръгана с нож. Седнала е на една стена, нахлупила полицейска шапка, и се оглежда доволно.

— Лекси! — Ейми се обръща към полицая до нея. — Ето я. Нали ви казах, че ще дойде.

— Какво става? — питам аз, този път отмаляла от облекчение. — Мислех, че имаш неприятности!

— Това сестра ти ли е? — пита полицаят. Той е як русоляв мъж, с едри ръце, обсипани с лунички. Пише нещо в бележника си.

— Ами… да. — Сърцето ми се свива. Да не би да е крала или нещо такова? — Какво е станало?

— Страхувам се, че младата госпожица е загазила. Възползва се от наивните туристи. Доста хора е разгневила — той посочва тълпата. — Това няма нищо общо с теб, нали?

— Не! Не, разбира се! Дори не знам за какво става дума.

— Обиколка на знаменитостите. — Той ми подава листче, извил вежди до средата на челото. — Ако мога така да се изразя.

Прочитам листовката, принтирана в яркожълто на скапан принтер.

Дигам поглед.

— Това сериозно ли е? — Полицаят кима.

— Сестра ви разхожда хора из Лондон и им разправя, че виждат знаменитости.

— А те кого виждат?

— Ами… хора като нея — той посочва слаба руса жена на входа на огромната си къща, облечена в дънки и бродиран топ, а момиченце на около две се е хванало за крака й.

— Не съм проклетата Гуинет Полтроу! — провиква се вбесена тя към двойка туристи в шлифери на „Бърбърис“. — Не, няма да ви дам автограф.

Всъщност тя прилича на Гуинет Полтроу. Има същата руса права коса и подобно изражение. Само че е малко по-стара и не толкова поддържана.

— Вие с нея ли сте? — двойничката на Гуинет ме забелязва и слиза по стълбите. — Искам да направя официално оплакване. Цяла седмица разни хора снимат дома ми, не ме оставят на спокойствие… За последен път ви казвам, че тя не са казва Епъл! — сопва се тя на японка, която не спира да подвиква: „Епъл! Епъл“ на момиченцето и се опитва да го снима.

Жената е бясна. Нищо чудно.

— Колкото повече повтарям на хората, че не съм Гуинет Полтроу, толкова по-убедени са, че съм — обръща се към полицая тя. — Няма измъкване. Ще се наложи да се изнеса от тази къща.

— Би трябвало да сте поласкана! — намесва се Ейми. — Те си мислят, че сте звезда, спечелила Оскар.

— А теб трябва да те тикнат в затвора! — съска двойничката. Имам чувството, че ще удари Ейми.

Честно казано, аз съм готова да последвам примера й.

— Налага се да пусна официално оплакване срещу сестра ви. — Полицаят се обръща към мен, докато негов колега повежда двойничката към дома й. — Мога да я пусна под гаранция, след като попълните тези документи и уточним ден и час за среща в управлението.

— Добре — съгласявам се и хвърлям убийствен поглед към Ейми. — Каквото кажете.

— Разкарай се! — крещи двойничката към млад наперен младеж, който й подава някакво сиди. — Не, няма да го предам на Крис Мартин! Дори не харесвам тъпите „Колдплей“!

Ейми е прехапала буза, сякаш се опитва да не избухне в смях.

— Браво. Много смешно. На всички ни е безкрайно забавно. И на мен също, нали нямам по-важна работа.

Попълвам документите бързо и слагам гневна точка след подписа си.

— Може ли да вървим?

— Добре. Опитайте се да я държите под око — предупреждава ме полицаят и ми подава копие от листовка, озаглавена „Вашият наръчник за измъкване от полицаите досадници“.

Да я държа под око ли? Защо ми е да я държа под око?

— Разбира се — усмихвам се гузно и натъпквам документа в чантата си. — Ще се постарая. Хайде, Ейми. — Поглеждам часовника си и отново ме обхваща паника. Вече е дванайсет без десет. — Бързо, трябва да хванем такси.

— Ама аз искам да отида на Портобело.

— Трябва да намерим скапано такси! — изкрещявам аз. — Имам съвещание! — Тя се ококорва и послушно започва да оглежда пътя. Най-сетне успявам да спра едно и натиквам Ейми вътре.

— Виктория Плейс Роуд, ако обичате. Колкото е възможно по-бързо.

Няма начин да стигна навреме. Важното е, че ще стигна. Ще успея да направя представянето, което съм подготвила. Ще се справя.

— Лекси… благодаря — обажда се тихо Ейми.

— Няма защо. — Докато пътуваме, не откъсвам очи от пътя и се опитвам да наложа на светофарите да станат зелени, опитвам се да накарам шофьорите да се преместят. Само че не става. Няма начин да успея навреме.

Вадя телефона, набирам номера на Саймън Джонсън и чакам личната му асистентка Наташа да се обади.

— Здрасти, Наташа — започвам със спокоен и много професионален глас. — Обажда се Лекси. Налага ми се да закъснея малко, а на всяка цена трябва да се изкажа на съвещанието. Би ли ги помолила да ме изчакат? Пътувам в момента. В едно такси съм.

— Разбира се — отвръща любезно Наташа. — Ще им предам. Чао.

— Благодаря!

Затварям и се отпускам на седалката малко поуспокоена.

— Извинявай — обръща се към мен Ейми.

— Да, сигурно.

— Наистина съжалявам.

Въздъхвам и поглеждам Ейми за пръв път, откакто се качихме в таксито.

— Защо го правиш, Ейми?

— За да изкарам пари. — Тя свива рамене. — Защо не?

— Защото си навличаш сериозни неприятности! Ако ти трябват пари, защо не си намериш работа? Защо не поискаш от мама?

— Да поискам от мама ли? — ахва тя презрително. — Мама не ми дава.

— Може би защото няма достатъчно.

— Тя няма никакви. Защо мислиш, че къщата се разпада? Защо според теб никога не пускаме отопление? Половината от миналата зима я прекарах у приятелката си Рейчъл. Те поне включват радиатори. А ние — никога.

— Странно. Как така? Татко не е ли оставил нищо на мама?

Знам, че бизнесът на татко бе доста мътен. А и той се занимаваше с какво ли не и знам, че тя очакваше да се натъкне ма златна мина, когато той почина. Не че мама би признала подобно нещо.

— Не знам. Не беше много.

— Както и да е. Ти обаче не можеш да продължаваш по този начин. Или ще те вкарат в затвора, или ще си изпатиш.

— Няма проблем. — Ейми заравя пръсти в сините кичури на косата си. — Затворът е готина работа.

— Затворът изобщо не е готина работа. Откъде ти хрумна? Там е гнусно! Там е противно! Всички са с отвратителни коси, не можеш да си обръснеш краката, не използват дезодоранти.

Всичко това си го измислям. Сигурно в затворите вече има и СПА центрове и сешоари.

— И няма никакви момчета — добавям аз. — Нямаш право да ползваш айпод, няма шоколад, няма дивидита. Единственото, което ти разрешават, е да обикаляш двора. — Това със сигурност не е истина. Само че аз вече съм набрала инерция. — А краката ти са вързани с вериги.

— Вече никого не връзват с вериги — поглежда ме презрително Ейми.

— Пак са ги върнали — лъжа, без да се поколебая. — Особено за тийнейджърите. Това беше някаква експериментална правителствена програма. Господи, Ейми, ти не четеш ли вестници?

Ейми започва да шава притеснено. Точно така. Това ти е за хлапето с дръпнатите очи.

— Генно ми е заложено. — Тя отново се окопитва. — Да съм от сбърканата страна на закона.

— Изобщо не ти е заложено.

— Татко е бил в затвора — заявява доволно тя.

— Татко ли? Как така в затвора? — Идва ми да се изсмея.

— Бил е. Чух едни хора да говорят на погребението. Значи това ми е съдбата. — Тя свива рамене и вади пакет цигари.

— Престани! — Дръпвам цигарите и ги изхвърлям през прозореца. — Татко не е ходил в затвора. И ти няма да ходиш в затвора. Изобщо не е готино, напротив, отвратително е. — Замълчавам за момент. — Виж, Ейми… ела в офиса ми и постъпи като стажантка. Ще бъде весело. Ще натрупаш опит, ще изкараш пари.

— Колко? — пита веднага тя.

Господи, каква е досадница понякога.

— Достатъчно! И може и да не кажа на мама какво е станало днес. — Размахвам жълтата листовка. — Разбрахме ли се?

В таксито настъпва дълго мълчание. Ейми бели и без това олющения син лак на палеца си, сякаш това е най-важното занимание на света.

— Добре — свива рамене тя.

Таксито спира на червена светлина и аз усещам как сърцето ми се свива за милионен път, когато поглеждам часовника си. Дванайсет и двайсет е. Дано да са започнали по-късно. Отново поглеждам жълтата листовка и по лицето ми плъзва усмивка. Страхотно измислено.

— Кои са другите знаменитости? — питам я аз. — Нали не си открила Мадона?

— Напротив! — заблестяват очите на Ейми. — Тази жена в Кензингтън страшно прилича на Мадона, само че е по-дебела. Всички до един се вързаха, особено когато казах, че гримът ги прави неузнаваеми. Имам си и Стинг, и Джуди Денч и един невероятно симпатичен млекар, който е като брат близнак на Елтън Джон.

— Елтън Джон млекар? — избухвам в смях.

— Обясних, че извършва доброволен труд, но тайно.

— Как, за бога, ги откри?

— Просто пообиколих. Гуинет ми беше първата, тя ми даде идеята — хили се Ейми. — Тя много ме мрази.

— Защо ли не се учудвам! Сигурно я тормозят повече от Гуинет Полтроу.

Таксито отново потегля. Приближаваме Виктория Плейс Роуд. Отварям папката с презентацията, преглеждам бележките, за да не забравя някоя точка.

— Те наистина казаха, че татко е бил в затвора — тихия глас на Ейми ме стряска. — Не си го измислям.

Не знам какво да кажа. Не проумявам. Нашият баща ли? Просто е… невъзможно.

— Ти попита ли мама?

— Не — свива тя рамене.

— Едва ли е било за нещо… — опитвам се да намеря подходящата дума — лошо.

— Помниш ли, че ни наричаше момичетата? — Нахалното изражение вече го няма. — Трите му момичета. Ти, мама и аз.

Усмихвам се на спомена.

— И танцуваше с всяка една от нас.

— Да — кима Ейми. — Винаги ни носеше огромни кутии с шоколадови бонбони.

— А на теб ти ставаше лошо…

— „Мокети Делър“, дами. — Шофьорът е пред сградата. Дори не съм забелязала кога е спрял.

— Да, благодаря — бръквам в чантата за пари. — Ейми, трябва да тичам. Извинявай, но това съвещание е много важно.

— Какво става? — За моя изненада тя май наистина проявява интерес.

— Трябва да спася отдела си. — Отварям вратата и се измъквам от таксито. — Трябва да убедя единайсетте директори да не правят нещо, което вече са решили да направят. Не искам да прецакам нещата.

— Леле! — Ейми ме поглежда със съмнение. — Ами… късмет.

— Благодаря. И пак ще поговорим. — Прегръщам я и хуквам по стълбите към фоайето. Закъсняла съм само половин час. Можеше да е по-зле.

— Здрасти! — подвиквам на рецепционистката Джени, когато профучавам покрай бюрото й. — Дойдох, би ли им съобщила?

— Лекси… — Джени се опитва да ми каже нещо, но аз нямам време да я изслушам. Бързам към асансьора, натискам осмия етаж и чакам безкрайни трийсетина секунди, за да стигна най-горе. Трябва да сменим асансьорите с по-бързи. Ако изникне нещо спешно, ако например закъснееш за съвещание…

Най-сетне! Изскачам навън, хуквам към заседателната зала и… и спирам.

Саймън Джонсън е застанал в коридора пред заседателната зала и си приказва весело с трима мъже в костюми. Един от тях, в син костюм, навлича шлифер. Наташа са лута между тях, налива кафе. Те си приказват.

— Какво… — Адреналинът тупти в гърдите ми. Едва говоря. — Какво става?

Всички се обръщат изненадани към мен.

— Не се притеснявай, Лекси — Саймън ме поглежда намръщен. — В момента сме в почивка. — Приключихме с важната част от съвещанието и Ангъс трябва да си тръгне. — Той посочва мъжа с шлифера.

— Приключихте ли? — обзема ме ужас. — Да не би…

— Гласувахме. Ще направим реорганизацията.

— Не можете! — ускорявам крачка към него. — Намерих начин да спася отдела! Трябва да съкратим част от разходите, освен това имам идеи за маркетинг…

— Лекси, решението е взето — прекъсва ме Саймън.

— Но то не е правилно! — провиквам се отчаяно. — В тази марка има още хляб, знам, че има. Моля те! — Поглеждам жално Ангъс. — Не си тръгвай. Изслушай ме. След това можете да гласувате отново…

— Саймън — Ангъс ми обръща гръб. Вижда се, че е смутен. — Радвам се, че се видяхме. Трябва да вървя.

— Разбира се, тръгвай.

Те се правят, че не ме забелязват. Никой не иска да ме изслуша. Наблюдавам с омекнали колене как директорите се връщат в заседателната зала.

— Лекси — Саймън застава пред мен. — Възхищавам се на лоялността ти към отдела, но не можеш да се държиш по този начин на съвещание на директорите.

Долавям непреклонност в иначе любезния му глас. Личи, че е побеснял.

— Саймън, много съжалявам… — преглъщам аз.

— Знам, че ти е трудно след катастрофата. — Той се поколебава. — Предлагам ти да си вземеш три месеца платен отпуск. Когато се върнеш, ще ти намерим по-подходяща роля в компанията. Разбрахме ли се?

Кръвта се оттича от лицето ми. Той ме отстранява.

— Добре съм — отвръщам веднага. — Не ми трябва отпуск.

— Напротив — въздиша той. — Лекси, много съжалявам, че се получи така. Ако възстановиш паметта си, тогава нещата ще бъдат различни. Байрън ме държи в течение на състоянието ти. В момента не си в състояние да заемаш ръководен пост.

Очевидно той е взел решение.

— Добре — промълвявам най-сетне. — Разбирам.

— И така, може би искаш да слезеш при отдела. Тъй като не беше тук… — той замълчава многозначително. — Възложих на Байрън да съобщи неприятната новина на хората.

Байрън ли!

Саймън кимва и влиза в заседателната зала. Не мога да помръдна, докато наблюдавам как вратата се затваря, след това ме сграбчва паника и хуквам към асансьора. Не мога да позволя на Байрън да им съобщи новината. Трябва да го направя аз.

В асансьора набирам вътрешния на Байрън от мобилния и попадам на гласова поща.

— Байрън! — гласът ми трепери от напрежение. — Не съобщавай на отдела за съкращенията, разбра ли? Ще го направя аз. Повтарям, не им съобщавай.

Без да се оглеждам, слизам от асансьора, втурвам се в кабинета си и затварям вратата. Цялата треперя. Никога не съм била толкова уплашена. Как ще им съобщя? Какво ще им кажа? Как да кажа на приятелките си, че остават без работа?

Крача из кабинета, кърша ръце и усещам, че ми се повръща. Чувствам се по-зле, отколкото на изпит, по-зле от всички трудности, които съм преживявала.

И тогава чувам нещо. Пред вратата се разнася глас.

— Тя тук ли е?

— Къде е Лекси? — пита втори глас.

— Крие ли се? Мръсница!

В първия момент ми идва да се пъхна под канапето и никога да не изляза.

— Още ли е горе? — Гласовете стават все по-силни.

— Не, видях я! Тук е! Лекси! Излез! — Някой започва да блъска по вратата и аз се свивам. Сама не знам как си налагам да пристъпя напред. Протягам ръка и отварям.

Те знаят.

Всички са отпред. Всички петнайсет служители от „Подови покрития“ ме наблюдават сърдити и гневни. Фи е най-отпред, а очите й са ледени.

— Не съм… не го направих аз — заеквам отчаяно. — Моля ви, изслушайте ме, моля ви, проявете разбиране. Решението не беше мое. Опитах се да… щях да… — Не знам какво да кажа.

Аз съм шеф. Важното е, че отговорността да спася отдела бе моя, а аз се провалих.

— Много съжалявам — прошепвам аз и очите ми се пълнят със сълзи, докато гледам сърдитите лица. — Много съжалявам.

Следва мълчание. Имам чувството, че ще се разтопя под омразата в погледите им. И тогава, като по сигнал, те се обръщат и тихо излизат. Краката ми са като желе, аз се връщам зад бюрото и сядам. Кога е успял Байрън да им съобщи? Какво им е каза?

И тогава го забелязвам в пощата. Имейлът гласи: КОЛЕГИ — ЛОШИ НОВИНИ.

Обзета от лошо предчувствие, кликвам върху имейла и скимтя от отчаяние, докато чета написаното. Това ли е пуснал? Под това ли съобщение е написал името ми?

Сега вече наистина ми идва да се застрелям.

Когато се прибирам вкъщи, заварвам Ерик седнал на терасата под лъчите на вечерното слънце. Чете „Ивнинг Стандард“ и пие джин с тоник.

— Добре ли мина? — вдига поглед от вестника.

— Честно казано… не — гласът ми трепери. — Денят беше кошмарен. Уволниха целия ми отдел. — Щом изричам тези думи, от очите ми рукват сълзи. — Всичките ми приятелки остават без работа. Да не говорим, че ме мразят… а аз не мога да им се сърдя.

— Мило! — Ерик оставя вестника. — Това е бизнес. Случват се такива неща.

— Знам, но те са ми приятелки. Познавам Фи от шестгодишна.

Ерик се замисля, докато отпива от джина. Накрая свива рамене и отново се навежда над вестника си.

— Както казах, случва се.

— Не се случва просто така — клатя глава. — Човек може да предотврати подобни неща. Може да се бори.

— Любима… — Ерик не крие, че му е забавно. — Нали ти не си съкратена?

— Не съм.

— Нали фирмата не е фалирала?

— Не е.

— Тогава какво? Пийни един джин с тоник.

Как е възможно да говори така? Той не е ли човек?

— Не искам никакъв джин и тоник! — Имам чувството, че губя контрол. — Не ти искам противния джин с тоник!

— Тогава си налей чаша вино.

— Ерик, нима не разбираш? — изкрещявам аз. — Не виждаш ли, че е ужасно?

Яростта, която бях натрупала към Саймън Джонсън и директорите, поема в нова посока, този път към Ерик с неговата тераса на покрива, кристална чаша и пълна незаинтересованост.

— Лекси…

— Тези хора се нуждаят от работа! Те не са… ултрабогати… купувачи на апартаменти! — Замахвам с ръка към нашата остъклена тераса. — Те изплащат ипотеки. Трябва да мислят за наема си. Предстои им да покриват разходите за сватбите си.

— Прекаляваш — заявява Ерик и обръща нова страница от вестника.

— А на теб изобщо не ти пука! Просто не разбирам. Не мога да те разбера. — Искам да го накарам да вдигне поглед, да ми обясни защо приема нещата по този начин, да обсъдим положението.

Само че той не желае. Все едно, че не ме чува. Цялата се треса от яд. Имам желание да изхвърля чашата с джин и тоник през балкона.

— Добре — изсъсквам накрая. — Няма да говорим по този въпрос. Ще се преструваме, че всичко е наред, ще се примирим, макар да не сме съгласни… — Врътвам се и си поемам дълбоко дъх.

Джон е застанал на вратата към терасата. Облечен е в черни дънки и бяла тениска, сложил е черни очила и не мога да видя изражението му.

— Здрасти! — Той излиза на терасата. — Джана ми отвори. Нали не преча?

— Не. — Бързам да извърна глава, за да не види изражението ми. — Разбира се, че не пречиш. Всичко е наред. Съвсем наред.

Точно той ли трябваше да се появи. Той ще бъде капакът на този противен ден. Дори няма да го погледна. Все едно че го няма.

— Лекси е малко разстроена — обяснява Ерик на Джон по мъжки. — Няколко души от фирмата й са били уволнени.

— Не става въпрос за няколко души! — избухвам аз, — а за цял отдел. А аз не направих нищо, за да ги спася. Предполага се, че съм им шеф, а прецаках всичко. — По бузата ми се стича сълза и аз я избърсвам със замах.

— Джон — Ерик изобщо не ме слуша, — да ти направя ли нещо за пиене? Ще донеса плановете на Бейзуотър, защото има доста неща за обсъждане… — Той става и влиза в хола. — Джана! Джана, къде си?

— Лекси! — Джон се приближава до мен. Гласът му е тих и напрегнат.

Този пак ли ще се пробва? Не мога да повярвам.

— Остави ме на мира! — сопвам се аз. — Ти не разбра ли? Не се интересувам от теб! Ти си един най-обикновен… долен женкар. Дори да се интересувах, не си избрал подходящия момент. Целият ми отдел е заличен, така че, ако нямаш отговор, разкарай се.

Следва мълчание. Очаквам Джон да ми излезе с някоя остроумна реплика, но той сваля черните очила и потрива чело, сякаш е безкрайно учуден.

— Не разбирам. Какво стана с плана?

— План ли? Какъв план?

— Великият план за мокетите.

— Какви мокети?

Джон се кокори силно изненадан. В продължение на няколко минути ме наблюдава така, сякаш се шегувам.

— Не може да бъде. Ти не помниш ли?

— Кое да помня? — възкликвам нетърпеливо. — Нямам никаква представа какви ги говориш.

— Мили боже! — въздъхва той. — Добре, Лекси. Слушай ме внимателно. Беше замислила страхотна сделка с мокетите, но действаше тайно. Каза, че тя щяла да промени всичко, да вкара големи пари, да преобрази отдела… Така! Значи одобряваш гледката, а? — той сменя темата в мига, в който Ерик се появява на терасата с чаша джин и тоник.

Голяма сделка ли?

Сърцето ми бие до пръсване, докато наблюдавам как Ерик подава на Джон напитката и придърпва стол изпод тентата.

Не му обръщай внимание, шепне глас в главата ми. Той си измисля. Той те бъзика, това е част от играта му…

Ами ако е истина?

— Ерик, мили, много съжалявам за одеве — казвам думите с такава лекота, че се плаша от себе си. — Денят ми беше толкова труден и натоварен. Би ли ми донесъл чаша вино?

Дори не поглеждам Джон.

— Няма нищо, любима. — Ерик влиза отново и аз се врътвам към госта.

— Кажи ми за какво става въпрос — шепна аз. — Бързо! Надявам се, не си измисляш?

Срещам погледа му и се стягам за новото унижение. Нямам никаква представа дали мога да му имам доверие, или не.

Въпреки това трябва да разбера. Дори да съществува един процент вероятност той да казва истината…

— Не си измислям. Ако си бях дал сметка, че не знаеш… — Джон клати глава, неспособен да повярва. — Работеше над тази идея от седмици. Имаше една голяма синя папка, която разнасяше навсякъде. Беше толкова развълнувана, че не можеше да спиш…

— Тя къде е?

— Не знам подробности. Беше прекалено суеверна и затова не ми каза нищо. Беше си наумила, че съм ти талисман. — Той извива уста на една страна, сякаш става въпрос за шега между нас двамата. — Знам, че ставаше въпрос да използваш ретро дизайни от някакъв стар албум с мостри. Знам, че щеше да бъде страшно успешно.

— Защо не знам нищо? Защо никой не знае нищо?

— Щеше да пазиш тайна до последния момент. Каза, че нямаш доверие на никого в офиса, затова било по-сигурно да… — той заговаря по-силно. — Как е, Ерик?

Имам чувството, че са ме пернали през лицето. Не може да спре точно тук.

— Заповядай, Лекси — казва весело Ерик и ми подава чаша вино. След това се отправя към масата, сяда и дава знак на Джон също да седне. — Говорих с човека от планов отдел…

Не помръдвам от мястото си, докато двамата говорят, и мислите ми препускат, разкъсани и несигурни. Всичко това може да се окаже лъжа и измама. Аз може да съм просто една доверчива глупачка, след като му вярвам.

Той обаче откъде може да знае за албума с мострите? Ами ако е истина? В гърдите ми се надига надежда. Ако все пак има шанс, макар и минимален шанс…

— Добре ли си, Лекси? — Ерик ме наблюдава със странен поглед и аз едва сега разбирам, че съм застанала на средата на терасата, покрила лицето си с ръце.

— Нищо ми няма. — Сама не знам как успявам да се овладея. Отивам в другия край и сядам на люлката. Горещите лъчи на слънцето парват лицето ми. Дори не чувам шума от трафика. Джон и Ерик са се надвесили над някакви архитектурни планове.

— Ще се наложи изцяло да променим паркинга. — Джон драска на някакъв лист. — Не е краят на света.

— Добре — въздиша тежко Ерик. — Щом смяташ, че ще стане, Джон, имам ти доверие.

Отпивам огромна глътка вино и вадя телефона. Не мога да повярвам, че ще го направя. С треперещи пръсти откривам номера на Джон и му пиша есемес.

Може ли да се видим? Л

Изпращам го, пъхвам телефона в чантата и зарейвам поглед напред.

След малко, докато все още драска и скицира, Джон вади телефона от джоба си. Прочита есемеса и бързо изписва нещо. Ерик, изглежда, дори не го забеляза.

Насилвам се да броя до петдесет и небрежно отварям капачето на мобилния.

Разбира се. Дж