Последно разсъмване

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

— Къде бяхте вчера от десет до тринайсет часа? — зададе Антон Сташис въпроса, предварително съгласуван със следователката.

Както бе обещала, Надежда Игоревна бе извикала в кабинета си за разпит певеца Виктор Волко. Естествено, по телефона с нея разговаря не той, а неговият несменяем помощник и продуцент и следователката му даде възможност да се изкаже — точно пет минути за словоизлиянията му на тема „ама как може, Виктор Семьонович е човек извънредно зает и от къде на къде ще ходи той при някакъв следовател за някакви там разпити, и то веднага, ами че не само целият му ден, а цялата му седмица е предварително разпределена по минути, и изобщо как не ви е срам да викате за разпити такъв известен човек“. През тези пет минути Надежда Игоревна успя да включи компютъра на работното бюро в кабинета си и да прегледа най-важните новини, както и да полее цветята на перваза. Когато отмерените от нея пет минути изтекоха, тя безцеремонно прекъсна потока от думи и произнесе няколкото отдавна отработени фрази, натъпкани до невъзможност с думите „неявяване, принудително довеждане, полиция, позор пред съседите, разгласяване, журналисти, преса, коментари“. Прекалено отдавна работеше на длъжността следовател, за да не се е научила да се държи правилно с хора, които поради някои обстоятелства се смятат за различни от другите.

Виктор Волко се яви в кабинета й още преди обяд. Двайсетина минути старателно се прави на невинна звезда, незаконно и неоснователно подозирана в кой знае какво. Да, отдавна познавал Леонид Курмишов и какво от това? Него го познавали всички артистични кръгове. Да, разказвал му нещо за Дома „Сотников“, дори било интересно. Да, Волко споделил с други хора това, което му разказал бижутерът, и какво толкова? Нали не е държавна тайна от значение за отбраната на страната. И изобщо, кога било това… Толкова години са минали…

Скоро това омръзна на Надежда Игоревна и тя незабелязано даде знак на Антон: ти си на ред. И тогава той зададе своя въпрос, един такъв на пръв поглед невинен. Виктор Семьонович, който не усети това толкова очевидно подвеждане, веднага започна ентусиазирано да разказва в колко часа станал предния ден, в колко часа дошъл помощникът му, какви въпроси обсъждали, кой му се обадил по телефона и на кого се обадил той, къде отишли после и с каква цел. И след всяка фраза неизменно добавяше:

— Попитайте, всички ще потвърдят, видяха ме там.

— А на погребението на Леонид Константинович Курмишов присъствахте ли?

— Не. — В своята разпаленост Волко отново не забеляза предупредителния знак. — Нали току-що ви обяснявах къде съм бил…

— А защо? — прекъсна го Антон и изписа на лицето си искрено любопитство.

— Какво „защо“? — не разбра певецът.

— Защо не присъствахте на погребението на Курмишов? Всички присъстваха, всички ваши, както се изразихте, артистични кръгове. Всички, които са познавали бижутера и са използвали услугите му, дойдоха. А вие — не, не благоволихте, макар току-що да ни разказахте, че сте се познавали с него от дълги години и сте общували сърдечно. Бива ли така, Виктор Семьонович?

Волко се запъна, после се сети.

— Ах, да, спомних си, отидох на погребението, просто нямах никакво време, прескочих буквално за две минути, постоях, оставих цветя… Не, дадох ги на някого с молба да ги постави при ковчега, когато дойде съответният момент. И си тръгнах.

— Къде отидохте?

— Нали ви казах…

— Виктор Семьонович, престанете — намръщи се Риженко. — Стига вече. Не сте присъствали на погребението…

— Не, присъствах!

— Не, Виктор Семьонович — позасмя се Антон, — грешите. Присъствах аз. А вас ви нямаше. И ние се нуждаем от вашето достоверно обяснение: защо? Ако до минута и половина не чуем това обяснение от вас, ще го дадем ние. И не мисля, че то ще ви хареса. Така че избирайте: вашето или нашето обяснение. Ако искате да бъдете заподозрян в убийствата на Евгения Панкрашина и Леонид Курмишов — ваша воля, това ще си запишем. Ако не искате — разкажете всичко, както е било.

Певецът не се опъва дълго.

— Не знам нищо за никаква Панкрашина! — истерично закрещя той. — А Курмишов… Ами да, наистина…

… Тогава на приема той наистина се уплаши. Непозната дама мина покрай него и му се усмихна, той дежурно се усмихна в отговор и обърна внимание на нейното колие, много голямо, биещо на очи, ярко — просто беше невъзможно да не го забележи човек. И много красиво. Искаше да бъде приятен, а не му хрумна никакъв друг комплимент, просто се задейства автоматизмът: почитателите трябва да те обичат. И Волко похвали накита. А дамата изведнъж започна да разказва, че това бижутерийно изделие е наречено „Разсъмване над Егейско море“ и другото му име е „Последно разсъмване“. Дамата бърбореше и нещо в смисъл, че скоро научила, че бижутерите понякога давали названия на своите изделия, а тя го чувала за пръв път и колко било интересно това… А Виктор Волко вече нищо не възприемаше от ужас. Пред очите му бе застанало изкривеното от омраза и ярост лице на Леонид Константинович, в ушите му като тревожна камбана звучаха неговите уж отдавна забравени думи: „Това ще бъде последното разсъмване, което ще видиш в живота си“.

Отначало Волко си помисли, че Курмишов е някъде тук, наблюдава го отстрани. Затърси бижутера из залата, искаше да се обяснят, а когато не можа да го намери, направи отчаян опит да провери: набра номера на домашния телефон на Курмишов и той се обади. Тоест той със сигурност не присъстваше на приема. И кой знае защо, в този момент Виктор Волко изпита истински страх. Помисли, че бижутерът е замислил някакво невероятно, чудовищно отмъщение и се стъписа, не можа да се овладее, избяга от приема, без да се замисля за поетите в договора задължения, и се завтече при един познат престъпен бос, негов почитател.

— Нали знаете, всички звезди имат… как да го кажа… почитатели и спонсори от тези среди… — със запъване взе да обяснява певецът. — Често се получават разни недоразумения, особено когато ни канят на частни вечеринки, така че трябва да имаме зад гърба си авторитетни хора, които да ни помогнат и защитят, ако нещо…

— Знам — кимна Риженко. — Не се разсейвайте, моля. Продължавайте.

… Волко дотича при своя „спонсор почитател“, престъпния бос Михальов, и го помоли да му даде човек за изпълнение на деликатна задача: да сплаши бижутера Курмишов. Не, в никакъв случай да не го убива, просто да го уплаши до смърт, та Леонид да разбере: Виктор Волко не е кой да е — и той може да се зъби и да отвръща на заплахи, и той може да бъде опасен. Кой знае защо си мислеше, че по този начин ще успее да спре Курмишов.

— И кого ви даде Михальов?

— Обади се някъде, след известно време дойде Гриша Дубинюк, един як мъжага, само с фигурата си може да стресне някого до припадък. Всъщност именно такъв човек ми трябваше, нали не исках убийство, а само заплаха, та си помислих, че Леонид Константинович само като го види, веднага ще се откаже от намеренията си.

— Тоест не сте поръчвали на Дубинюк убийството на Курмишов?

— Ама моля ви се! — пребледня Волко. — Как можахте да си го помислите! Разбира се, че не, исках само да го сплаши. И извънредно строго заръчах да не го бие и изобщо да не го осакатява, защото бижутерът работи с ръцете си, един инвалид няма да може да работи, ако му повредят ръцете. В края на краищата аз не съм някой престъпник. Разберете, не желаех злото на Леонид, не исках да му сторят нищо лошо, аз просто се защитавах! Бях сигурен, че ТОЙ иска да ми отмъсти, и се опитах да го спра. Да го сплаша и да го спра.

— Добре. Как именно смятахте да сплашите Курмишов?

— Ами аз… Не знам… Казах на Гриша: по твое усмотрение, сам си решавай, според ситуацията. За мен е важен резултатът: Леонид трябва толкова да се уплаши, че завинаги да забрави идеята да ми отмъщава.

— И какво е решил Григорий Дубинюк? Докладва ли ви как е сплашил Курмишов?

— Той… той каза, че отвлякъл Леонид в четвъртък вечерта и го закарал на някакво място, където да постои малко, та да му дойде умът в главата.

— В четвъртък вечерта — това е ден след приема? — уточни Риженко, която трябваше да вписва в протокола не „четвъртъци“ или „следващи дни“, а конкретни дати. — На 22 ноември?

— Ами да… сигурно.

— И какво е станало после?

— Не знам… Наистина не знам… Честна дума! Григорий каза, че акцията по сплашването приключва и в неделя, в най-краен случай в понеделник, бижутерът вече ще си бъде вкъщи и ще стане кротък и сговорчив.

— Кога Дубинюк ви каза, че акцията по сплашването приключва?

— В… в събота, струва ми се. Да, в събота.

— В събота, на 24 ноември — отново уточни Надежда Игоревна. — В какво конкретно са се състояли действията по сплашването на Курмишов?

Риженко бързо набираше на клавиатурата протокола от разпита, Волко седеше объркан и уплашен. А Антон го наблюдаваше и преценяваше: наистина ли никой не бе виждал Курмишов от четвъртък вечерта и не бе разговарял с него по телефона. А Леонид Константинович бе починал късно вечерта в неделя. И то не от естествена смърт, а от удушване.

Някой лъже. Или Волко, или Дубинюк, който обещал на своя клиент, че акцията приключва и отвлеченият бижутер вече съвсем скоро ще се прибере у дома си.

Трябва да се разговаря с Михальов. Вярно, да намерят Григорий Дубинюк е задачка за първокурсник, но да го намерят е само половината работа, трябва да направят така, че той да заговори. А за целта не могат да минат без командата на боса. Как не му се ходеше на Антон сам при Михальов! Но няма как, днес погребват Генадий Колосенцев и той не може да разчита на Рома чак до вечерта.

— Виктор Семьонович — Антон се приближи плътно до певеца, — ще ви помоля сега да извадите телефона си и да се обадите на вашия страстен почитател Михальов. Трябва спешно да се видя с него. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Надявам се, че няма да ви откаже?

Дали Волко успя да намери подходящите думи, дали пък Михальов наистина му беше фанатичен почитател, но срещата бе уговорена само след час в дома на боса в Близкото Подмосковие.

Девет години работа в криминалната полиция далеч не са достатъчни, за да се смяташ по право за печен професионалист, но през тези години Антон Сташис все пак се бе научил да разговаря с „престъпни елементи“. Михальов не беше истински признат бос, бе започнал в средата на 90-те като много такива, с рекет, бе оглавил група яки момчета с анцузи и бе всявал страх сред околните с безкрайната жестокост на своята банда. Но оттогава бяха минали почти двайсет години, от трийсетгодишен бандит Михальов се бе превърнал в солиден чичка „към петдесетака“, делови и дори почти приличен, но по навик прибиращ под дружелюбното си крило не твърде високоинтелектуални типове. Певецът Виктор Волко със своите сладки романси „за невярна любов и предателство“ докосваше най-чувствителните струни на отдавна закоравялото сърце на Михальов, така че бившият бандит, а сега „бизнесмен“, осигуряваше на своя кумир и охрана (че има ли сега в Русия звезда без охрана! Без охрана не си никаква звезда, а жалък шушумига.), и някакви парици, и изгодни договори за изпълнения по време на частни празници, и услуги от по-особен характер.

След като изслуша Антон, Михальов, човек болезнено слаб (язва плюс холецистит), с грозни нокти (гъбички плюс авитаминоза), но с ослепително бели равни зъби (работа на добра стоматологическа клиника), промърмори:

— Не е голям проблем. Добре, Григорий няма да се опъва, ще му кажа. Ти нали схващаш, всеки ще си получи каквото трябва и няма да има никакво криминално дело за отвличане на човек.

Виж, в това Антон Сташис твърде много се съмняваше. Не беше такъв човек Надежда Игоревна Риженко. За което честно предупреди самоуверения Михальов, който в отговор само сви рамене:

— Твоята следователка не е единствената на този свят, има и други, по-умни и по-хитри, с които можем да се разберем. Нали схващаш: ако ги нямаше тези другите, ние сега нямаше да разговаряме с тебе.

Трудно беше да не се съгласи с това. Проблемът с доказването на обвинението съществуваше открай време и щеше да съществува винаги. Но продажността на представителите на правоохранителната система не можеше да се сравнява по мащаби с трудностите по доказването. Така че откровеният цинизъм на Михальов дори не подразни Антон: през деветте години работа в полицията беше свикнал на къде-къде по-лошо.

С движение на пръста Михальов привика охранителя, който дежуреше пред вратата, прошепна му нещо и след четирийсет минути Григорий Дубинюк се яви пред своя „командир“.

— Е — важно излегнал се в креслото, проточи Михальов, — я сега да ни разкажеш, друже мили, какво си направил с бижутера, как си се разправил с него.

Дубинюк, огромен юначага, който наистина само с вида си можеше да стресне дори печени мъже, отначало, както се и очакваше, взе да се прави на ударен, сиреч нищо не знам, да, Виктор Волко поиска да сплаша някакво човече, нареди само да си потренирам мускулите.

— Дорде издиря това човече, мина време, открих къде трябва да е, ама него все го няма, и другаде го търсих, няма го и толкоз, така че не изпълних задачата. Какво толкова? Не е забранено човек да си тренира мускулите.

— Аха — доволно кимна Михальов. — А сега хайде пак. И без волни съчинения.

— Както кажеш — с лекота се съгласи Дубинюк. — Твоята дума е закон. Певецът поиска да намеря бижутера и да го сплаша здравата, това вече го казах. Намерих го, дебна го, дебна край дома му, дочаках да пристигне, да слезе от колата и го сграбих. Нощ, наоколо ни жива душа, всичко като по мед и масло. Ама оня се стресна, като ме видя, и сам се натовари на колата. После го натъпках с илачи, накарах го да излапа цяла шепа, та, нали, да спи по-сладко. След петнайсетина минути откърти. Чак взе да похърква. Откарах го в един гараж и го приклещих с белезниците за тръбата. На другия ден отивам, пак таблетки в шишето, той поиска да пие, та му дадох това шише. И на третия ден — същия номер. И толкоз, повече не отидох. Викам си: ще се наспи хубавко, ще се освести, ще почне да вика за помощ и все някой ще го чуе. Ще освободят нещастника.

— Ясно — широко и радушно се усмихна Антон, — а сега давай същото, но според правилата. Нали разбираш, Григорий, че аз съм човек на заплата, имам си шефове, при нас не мозъкът е важният, а правилно съставеното документче. Та, значи, на коя дата отвлече бижутера Курмишов?

Григорий се замисли сериозно и дълго. Изглежда, не му беше навик да запомня дати. Виж, с дните на седмицата се справяше от раз.

— Начи… виж сега. — Той протегна мощната си, покрита с къси косъмчета длан и започна да прегъва пръсти. — Певецът възложи поръчката късно вечерта, когато моята Томка работеше нощна, начи е било вторник, защото тя е нощна само вторник и петък. През деня мислих как и какво, начи срядата е минала, а на другия ден вече го гепих. Начи е било четвъртък.

Антон си записа в бележника: 22 ноември, четвъртък. Дотук всичко съвпадаше и с показанията на Волко, и с казаното от другите свидетели.

— В четвъртък го оставих в гаража, после в петък му дадох първото шише — продължи да прегъва пръсти Дубинюк, — в събота — второто. И толкоз. Давал съм му приспивателно три пъти, първия път му го натъпках в устата и двата пъти — в шишето с водата. След съботата не съм му виждал очите на тоя муньо.

— Да, де — кимна Антон, — а в неделя го уби? Защо бе, Григорий? Какво ти стори?

— Уби-ил ли? — недоверчиво проточи Дубинюк. — А, не, началник, няма да се разберем така. Което си е мое, мое си е, няма да отричам, командирът нареди да си призная — неговата дума е закон. Ама чужди работи не ми приписвай. Нали ти рекох: в съботата за последен път отидох в гаража, напоих го и го оставих. Толкоз. Какво е ставало после — хабер си нямам.

— Значи не си го убил?

— В мама се кълна бе!

— Добре, Григорий — въздъхна Антон, — сега викам групата, отиваме на мястото, ще ми покажеш гаража. А после ти влизаш на топло. Нали схващаш, редът си е ред.

— Нямаш проблеми, началник — ухили се Дубинюк, — ние всичко схващаме. Командирът няма да ме зареже. Ние не се дърлим с полицията, нали, командир?

— Тъй си е — позасмя се Михальов. — Ще отпочинеш ден-два, а после ще те пуснат, ще се разбера с хората.

Наистина ще се разбере… Антон нито за миг не се усъмни. Извика групата, сега трябваше да чакат.

— Григорий, ами гаражът чий е? — попита. — Твой ли е?

Дубинюк избухна в смях.

— Ще ме умориш, началник! Да не съм откачил, че да държа човека в моя гараж? Аз такива гаражи из цяла Москва и в Подмосковието имам поне десет, за разни подобни нужди. Намирам стопани, дето не си ползват боксовете, и плащам наема за година напред. Всичко е законно, между другото.

— Не се съмнявам — отново се усмихна Антон. — А я сега да си поговорим за твоето алиби за събота и неделя. В колко часа последно ходи в гаража?

— Ами… — Дубинюк се почеса с нокът по слепоочието, — някъде по обяд, към два часа, може и три да е било. Събудих клетника, напоих го, изчаках пак да заспи, заключих и си тръгнах.

— Къде отиде?

— Ами на вилата — в очите на Григорий просветна абсолютно детско недоумение: къде другаде може да ходи нормален човек през почивните дни, ако не на собствената си вила.

— Сам ли отиде? Или с твоята Томка?

— Ама много си тъп, началник! — възмути се Дубинюк. — Нали ти рекох: Томка в петък е нощна. Значи си идва от работа в събота към дванайсет и се тръшва да спи. Каква ти вила за нея?

— Значи си отишъл на вилата сам — уточни Антон. — И какво прави там?

— Ами както обикновено: загрях банята, понапарих се, пийнах, отпочинах.

— И колко време почива?

— До понеделник. Пак някъде докъм обяд. Към пет привечер се върнах в Москва.

— Далече ли е твоята вила?

— На шейсет и осмия километър по Калужкото шосе.

През вратата подаде глава охранителят, гледаше лошо.

— Командир, ченгета пристигнаха. Разправят, че ги извикали.

Михальов стана от креслото, отиде при Дубинюк и бащински го прегърна.

— Да не ти дреме, Гришаня, скоро това ще свърши. И там си опичай акъла, дръж се правилно.

— Че как, да не ми е за пръв път — промърмори Дубинюк и явно без изобщо да се притесни, подаде ръцете си, на които Антон щракна белезниците.

„Защо да се притеснява? — ядосано си мислеше Антон, докато водеше бияча към портите. — Целият му живот е такъв: свърши някоя мръсотия — задържат го — приберат го на топло — пуснат го — пак мръсотия — пак го пуснат… Свикнал е. И не го е страх. Командирът няма да го зареже.“

Гаражът, в който Григорий Дубинюк бе държал Курмишов, се намираше на такова затънтено място, че членовете на групата, излязла за оглед и същевременно за проверка на показанията на място, успяха да използват целия си богат речников запас, докато характеризираха впечатленията си от запуснатостта, калта и липсата на улични лампи.

— Охо! — радостно възкликна Дубинюк, когото двама оперативни работници водеха, придържайки го за раменете отляво и отдясно. — Всичко си е, както го бях планирал. Вратата е изкъртена. Значи някой е чул нещастника.

Започнаха да вадят фенери: по здрач беше трудно да се направи огледът. Вратата на гаража наистина беше отворена и силно обезобразена. Наблизо се търкаляше прът арматурно желязо. Надежда Игоревна седна на сгъваемото си столче и се приготви да пише протокола.

— Григорий, а къде са ключовете от гаража? — попита Антон.

— Ами у мен, трябва да са на връзката в джоба ми.

Григорий опита да бръкне в джоба си, но белезниците му пречеха.

— Я опитай ти — позасмя се той, — в якето, отляво, във вътрешния джоб.

Антон извади доста тежка връзка ключове.

— Ах, какъв ключар се извъди… — засмя се той, — за кой дявол мъкнеш такава тежест? Хайде, покажи кой от тези ключове е от гаража.

— Онзи, с бялата точка.

Катинарът тъжно се търкаляше на мократа земя. Експертът провери ключа и кимна:

— Този е.

— Григорий, защо си изкъртил вратата, като си имал ключ? — подкачи го Антон.

По принцип Сташис почти беше повярвал на този бияч. Така де, защо да кърти вратата, щом в джоба си има ключ? Но твърде забавно му беше да наблюдава колко разпалено тази мутра се бори за своята истина: което си е мое, мое си е, чужда вина не поемам.

— Ама не съм я къртил бе! — пак се развълнува Григорий. — Точно каквото исках, това е станало: човекът да се наспи, стига му толкова шубе, а после да почне да вика за помощ и да го освободят. Ето, и вие виждате — освободили са го. — Добре, добре, вярвам ти — успокои го Антон. — Засега. Я, хайде да се приближим, само че не влизай, от вратата ми покажи какво си правил вътре.

Вътре под насочената светлина се видяха разрязаните по веригата белезници: по-точно едната им половина, която бе останала прикрепена към тръбата и легнала на пода. На пода намериха и ножовката. Експертът внимателно огледа находките и каза:

— По всичко личи, че са разрязали веригата с тази ножовка. Въпросът е обаче къде е другата половина от белезниците. По принцип би трябвало да е останала на ръката на човека, който е седял тук.

— А на трупа не е имало част от белезници — забеляза полугласно Риженко. — Макар че съдебните медици са посочили следи от нея. Интересно, кой ли я е свалил? Гражданино Дубинюк, вие имате ли ключове от белезниците, с които сте приковали гражданина Курмишов към тръбата?

— Че как — ухили се Дубинюк. — Те са в другия джоб, отдясно. Едни малки такива.

— Да, бе, ние щото не знаем, ако не ни кажеш — неволно възкликна един от оперативните работници, дошъл тук с групата, — че нали, не сме виждали белезници с ключове.

— И защо, Гриша, си рязал веригата, като си имал ключове? — не мирясваше Антон. — Само си повредил белезниците.

И естествено, Дубинюк отново избухна и с пяна на устата заповтаря всичко, което бе казал по-рано, с което чудесно развесели Антон.

— А ножовката чия е? Твоя ли е?

— На стопанина е. Аз когато вземам гараж под наем, гледам да има всичко, което може да ми влезе в работа. Ако нещо липсва, донасям си. Но тук, мисля, си имаше всичко.

— Какво може да ти влезе в работа, интересно? — присви очи един непознат на Антон оперативен работник. — Клещи за мъчения? Или нещо друго? Гаражите за какво ти трябват — за скривалище на крадени коли или да прибираш труповете?

Григорий подвикна нещо и се извърна към Антон.

— Слушай, началник, кажи му да не ме закача. Още веднъж повтарям: каквото си е мое, мое си е и няма да кажа и дума повече.

— Добре де, не се нервирай — примирително каза Сташис, — по-добре ни кажи къде се намираше тази ножовка? Възможно ли е Курмишов да я е стигнал и сам да си е прерязал веригата?

— Да, бе! Беше е-е-ей чак там, на тезгяха, където са всички инструменти.

— Сигурен ли си?

— В мама се кълна — твърдо отговори Дубинюк. — Не се е освободил сам, някой му е помогнал.

— Слушай — сбърчи нос Антон и подуши наоколо, — защо тук вони така?

— Отгатни от три пъти — измуча Григорий. — Ти какво искаше, по пет пъти на ден да му поднасям гърне ли? Както си е седял на пода, така си е вършел работите.

Ясно. Антон се отдалечи на няколко крачки от гаража и се огледа. Опита се да си представи човека, когото три денонощия бяха карали да спи под въздействието на силно приспивателно. Започнал е да се съвзема, да се събужда, събрал е сили, за да повика за помощ, и някой го е чул, разбил е вратата, разрязал е веригата на белезниците и… Какво ли е станало после? Този спасител извел ли е пленника навън? Или го е оставил в гаража и си е тръгнал, нека онзи сам да се оправя? Така, да допуснем, че така или иначе Курмишов е излязъл от своята „килия“. Вероятно се е чувствал много слаб, виел му се е свят. И от трите денонощия с тяло, изкривено в неудобно положение, краката му едва са го държали. Накъде се е запътил в такова състояние? Или е приседнал на нещо, за да подиша чист въздух и да се посъвземе? На какво е приседнал? Направо на калната от дъжда земя? Или е намерил нещо…

Правилно. Намерил е ей тази обърната касетка, най-обикновена касетка от дървени летви, такива касетки се използват за пренасяне на някаква стока. Курмишов е приседнал на касетката и…

Какво ли е станало по-нататък — Антон не можеше и не можеше да си представи. Трябваше да прокара нишка, свързваща изнемощелия, чувстващ се зле човек с люлеещ се на едната му ръка белезник, седнал на дървената касетка, и трупа на същия този човек, открит на съвсем друго място, с работен пакет за разрязване на диамант и кръст, забит в пакета. Но вече без белезника.

Какво се е случило? Как? Защо?

— Надежда Игоревна — отиде той при следователката, която съставяше протокола, — нека експертът огледа касетката, намерих я ей там…

— Каква касетка? — навъси се Риженко, без да спира да пише.

— Струва ми се, че на нея може да има следи, оставени от Курмишов. Предполагам, че той е седял на нея.

Риженко вдигна очи от протокола, внимателно погледна Сташис и кимна.

— Добре.

Огледът на гаража и околната местност, придружен с разпита на Дубинюк, отне много време и вече никой нямаше нито сили, нито време да върши и нещо друго. Натовариха Дубинюк и оперативните работници в едната кола, следователката, експертът криминалист и Антон се качиха в другата.

— Утре от сутринта се разделете — уморено каза Риженко, — Дзюба да отиде на вилата на Дубинюк и да провери алибито му, а ти с момчетата поработи тук, поразпитайте собствениците на гаражи, дали са виждали Дубинюк през последните няколко дни, като се започне от 22 ноември, деня, когато Курмишов е изчезнал, до нощта в неделя срещу понеделник, когато бижутерът е бил убит. Трябва да проверим всяка негова дума. Защото прекалено подредено излиза всичко: той го отвлякъл, той му давал приспивателното но не го е убил. Нещо се съмнявам.

— За какво му е било да убива бижутера? — учуди се Антон. — Нали е получил нареждане само да го сплаши. Той няма лично отношение към Курмишов.

— Обаче ние с тебе не знаем дали има, или няма — възрази тя. — Нали по-рано мислехме, че между Панкрашина и Курмишов няма никаква връзка, а какво излезе? Понякога изплуват такива неща, дето и на фантаст няма да хрумнат. Дубинюк е имал възможност да разговаря с бижутера, знае ли се какви общи познати може да са открили.

— Но Курмишов е бил натъпкан с приспивателно, спял е.

— От приспивателно не се заспива веднага, минава някакво време. Пък и самият Дубинюк помниш ли какво каза? Накарал Курмишов да глътне шепа таблетки и той заспал след петнайсет минути. Какъв резултат ни дадоха съдебните медици? Че в кръвта му са намерили еди-какъв си препарат в еди-каква си концентрация и в момента на изследването на трупа тази концентрация е била недостатъчна човекът да е бил в безсъзнание или да е спял. Това е всичко, което знаем. Каква обаче е била тя по-рано? Наистина ли Курмишов през цялото време е бил в безсъзнание? Или Дубинюк все пак е имал възможност да разговаря с него?

— Но Дубинюк казва…

— Всичко трябва да се проверява — недоволно възрази Надежда Игоревна. — И нищо не бива да се изключва, включително и възможността Дубинюк да е имал личен мотив за убийството на Курмишов.

Какъв ти личен мотив! Значи трябва да проверяват дали някъде не са се пресичали интересите на бижутера Леонид Курмишов и бандита Григорий Дубинюк. И тая си я биваше… Защо ли вечно става така: колкото повече работиш, толкова повече работа ти се отваря? Странна е тая закономерност.

Оперативните работници от Източния район, където беше убит Генадий Колосенцев, вече бягаха от Роман Дзюба като от чума. Той постоянно досаждаше с въпроси не само на старшия в тяхната група — подполковника от „Петровка“ Сергей Кузмич Зарубин, но и на тях самите, при това пак беше добре, ако само задаваше въпроси. Ама не, натрапваше и някакви свои съображения! Нямаше и как да го пратят по дяволите — колега беше все пак.

Роман много добре разбираше всичко това. И всеки път, когато се виждаше с оперативните работници от Източния район, беше вътрешно готов за най-разнообразни обрати, като се почне от ловки измъквания и се свърши с преки обиди. Тези оперативни работници бяха по-възрастни от Дзюба с пет-седем години, следователно, както го бе предупредила Риженко, се чувстваха в правото си да бъдат високомерни и груби с младия детектив от чуждата територия.

Днес той реши за пореден път да поговори със Зарубин, но го завари в компанията на същите онези оперативни работници: детективите провеждаха „мини съвещание“. Целта на Роман беше само една: да научи дали в компютъра на Генадий е било намерено нещо интересно. Като отвори вратата на кабинета и видя своите „доброжелатели“, в първия момент се стъписа, но после вдиша по-дълбоко въздух и влезе.

— Ето, на! — тържествуващо възкликна един от оперативните работници. — Знаех си аз! Най-важният проверяващ довтаса. Какво искаш, Рома? Пак ли те осениха велики идеи?

Дзюба изскърца със зъби, но се сдържа.

— Исках да попитам намери ли се нещо в домашния компютър на Колосенцев — отговори колкото можа по-спокойно, като гледаше само към Зарубин.

— Нищо не се намери — равнодушно отговори подполковникът.

— Но все нещо е имало там — не отстъпваше Роман. — Не е възможно един компютър да бъде съвсем празен, след като Гена го е използвал постоянно.

Зарубин мълчаливо стана и отвори касата. Извади пакет, отвори го и изсипа на бюрото цялото му съдържание — няколко диска и флашки.

— Не вярваш ли? — прозвучаха в гласа му закана и същевременно жестока умора. — Мислиш си, че само ти си умен, а всички останали просто си се разхождат наоколо? Всичко сме проверили, има само програми. А текстовите файлове са само три. На единия има страница и половина някакви несвързани приказки за хобити или някакви други безсмъртни, имената на всички са някакви идиотски, приличат на прякори, в другия има същите шантави работи, само че по-кратки, а на третия е просто някаква таблица, сякаш той е правил реконструкция на някакво събитие минута по минута. Толкоз. Няма нищо друго. Ни-щич-ко, ясно ли ти е? Нито дума за общежитието, нито дума за гастарбайтери.

— Ами електронната поща?

— Само кореспонденция с интернет магазини относно техника и разни компютърни екстри. Нито едно лично писмо, което да представлява интерес.

— Това сигурно ли е? — все още не можеше да повярва Роман.

— Ако смяташ една честитка за рожден ден, изпратена на братовчедка в Кострома, за подозрителна, моля.

Зарубин с небрежен жест събра електронните носители в плика и го подаде на Дзюба.

— Ето, дръж, ти си проверявай, ако си нямаш друга работа. Ти си най-умният тук, никой наоколо нищо не разбира, само Дзюба знае кой е виновен и какво да се прави.

Нищо де, беше свикнал да не отговаря на обидни нападки, ще изтърпи, защото работата е по-важна. В края на краищата, един ден ще настъпи моментът, когато Роман Дзюба вече няма да е „с жълто на устата“. Трябва само да потърпи дотогава. Да стисне зъби и да търпи, както го посъветва Надежда Игоревна.

— Сергей Кузмич, споменахте за текстовите файлове… И за таблицата, че била нещо като възстановяване на събития минута по минута. Ами може това да е някакво дело, което е водел? Проверихте ли?

— Не!!! — закрещя Зарубин. — Не сме проверявали!!! Седим си тук, пием си чай и си смучем от пръстите разни версии, такъв е нашият метод на работа! И не умеем да работим другояче.

— Проверявахме, Рома, проверявахме — обади се един от оперативните работници, който явно съжали Дзюба. — И по факти проверихме, и по имена, и по прякори. Нищо, абсолютно нищо.

Подполковник Зарубин изстиваше също тъй мигновено, както и пламваше, и докато оперативният работник произнесе тези няколко фрази, се успокои.

— Вярно, Дзюба, отработихме напълно тази история. Но щом ти си толкова педантичен и си нямаш друга работа — моля, вземай и гледай. Ако намериш нещо, ще ти кажа „благодаря“, ама ако не намериш — ти ще се изръсиш.

— В смисъл? — намръщи се Роман, който не схвана смисъла на последните думи.

— Ами от ясно по-ясно е — подигравателно го имитира Зарубин. — Ти какво си мислиш, че всеки сополанко може безнаказано да се съмнява в моята работа, а аз трябва безплатно да преглъщам глупостите му? А-а-а, не. Ако излезеш прав, хубаво, никакви въпроси. Но ако не си прав — пиенето и мезето са от тебе. За всички ни. Между другото, когато приключиш, можеш да изхвърлиш този боклук на бунището, копия са.

Роман мълчаливо пъхна пакета с електронните носители в чантата си и излезе.