Последно разсъмване

СЕДМА ГЛАВА

— Какво ти разказа юбилярят Букарин? — попита Антон, когато на следващия ден следобед се срещна с Дзюба, който сутринта трябваше да намери списъка на поканените за приема на 20 ноември. — Донесе ли списъка?

Роман мълчаливо извади от чантата си джоба с разпечатания списък, състоящ се от неколкостотин имена.

— Охооо! — подсвирна Антон. — Дупе да ни е яко. А той разказа ли ти нещо?

… Николай Букарин бил много разстроен от убийството на съпругата на Игор Панкрашин, защото изпитвал към последния топли чувства и по всякакъв начин демонстрирал готовност да окаже всяка помощ, която е по силите му. В отговор на молбата да предостави списъка на поканените незабавно извикал помощника си и наредил да му подготвят нужния документ. Дори извикал секретарката си и предложил кафе, което Дзюба, естествено, не отказал: не обичаше твърде кафе, предпочиташе чай, но нали добрите домакини предлагат заедно с кафето и нещо за хапване.

— А за какво ви е списъкът на моите гости? — полюбопитства Букарин.

— Искаме да установим с кого може да е контактувала Евгения Василиевна — на драго сърце обясни Дзюба, размекнат от вида на пухкавите „триъгълничета“ с извара в порцелановата кошничка. — Ние разпитахме съпруга на загиналата и други хора и излезе, че през цялата вечер тя е разговаряла само с Ала Анишченко, други две дами, придружавали Анишченко, и с Виктор Волко. С никого другиго. Някак странно се получава. Нима наистина сред толкова много хора Евгения Василиевна не е намерила други събеседници?

При споменаването името на певеца презрение изкриви лицето на Букарин.

— С Волко ли? — недоверчиво попита той. — Интересно, за какво може да си е говорила с него съпругата на Игор? Вие попитахте ли го?

— Попитахме го — потвърди Роман. — Не си я спомня. Изобщо. А тя, между другото, била във възторг от Волко, дълго говорила на приятелките си колко чудесен, мил, обаятелен и дружелюбен бил.

Този път презрението по лицето на бизнесмена се смени с неподправено учудване.

— Ама вие сериозно ли? Така ли е казала? Гледай ти! Само да е знаела колко е обаятелен в действителност! Пълен идиот! Обеща да изпее петнайсет песни, взе пари за петнайсет, разбрахме се за три излизания по пет изпълнения с почивки от по половин час, за да си почине. Изпя първите пет, после яде, пи, изпя вторите пет, излезе в залата, помота се десетина минути или малко повече — и дим да го няма. Ами парите? Моите помощници си оправиха сметките с продуцента му, поискаха неустойка.

— Платиха ли?

— Къде ще ходят? — позасмя се Букарин. — Щом сте нарушили договора, ще плащате.

— А знаете ли защо си е тръгнал Волко? — попита Роман. — Винаги ли е толкова безотговорен?

Букарин сви рамене.

— Знам ли го. Продуцентът нищо не обяснил, изчервявал се, потил се и се извинявал.

— Може да е препил през почивката и да е разбрал, че не може да пее? — предположи оперативният работник.

— Може — съгласи се Букарин.

— А може някой да му се е обадил по телефона и да му е съобщил нещо тревожно или неприятно? — продължи да фантазира Дзюба.

— И това може да е станало. Нали знаете, в този живот всичко може да се случи. Но почтените хора не постъпват така. Трябваше да дойде, да обясни, да се извини, да каже, че финансовият въпрос ще бъде уреден. Така постъпват възпитаните хора. А не хукват с подвита опашка и без да се сбогуват. И представете си, значи, такива идиоти могат да направят на някого добро впечатление! Познавам я тая пасмина, за тях любовта на почитателите им е еликсир в живота, заради тяхната любов са готови да се правят на ангели или, ако щете, на дяволи, само и само да ги обичат. И ще се усмихват, и приятни думи ще изричат, и ще слушат внимателно, и ще съчувстват, та после нежно да ги хвалят пред други хора. А всъщност са си гниди…

Антон внимателно изслуша разказа на Дзюба. От това май може да излезе нещо. Описанията и на Ала Анишченко, и на Николай Букарин за Виктор Волко са крайно неприятни, пък и самият Антон го видя, в този човек наистина нямаше нищо симпатично. Евгения Василиевна обаче го е харесала. Защо ли? Дали защото Виктор Семьонович специално се е постарал да направи колкото се може по-добро впечатление, или пък защото Евгения Панкрашина наистина не е разбирала от хора, както твърдеше и съпругът й… Тя е виждала у всички само хубавото и у никого не е виждала нещата под повърхността, към всички е била добра… От друга страна, тази нейна патологическа недоверчивост, потайност, увереност, че ще те „продадат и предадат или ще се изтърват от глупост“… Не, сигурно тук все пак няма противоречие. В представите на Евгения Василиевна всички хора са изначално добри и стига да не им доверяваш тайните си, от тях не бива да очакваш нищо лошо. Дали с този неин подход към хората може да е завързала някое съмнително познанство?

Дзюба, изглежда, мислеше в приблизително същото направление, защото попита:

— Може някой да е спечелил доверието на Панкрашина и да я е убил?

— Може — кимна Антон. — Но защо? На кого е попречила — толкова кротка, спокойна, винаги в добро настроение, мека, добра? При това без да е бъбрива. Нито пък богата. Съпругът й не й е приписвал никакво имущество. Животът й не е бил застрахован. Нищо е нямала. Абсолютно нищо. Бедна като църковна мишка от юридическа гледна точка. Материална изгода от нейната смърт получават само децата й, те наследяват наравно с баща си „съпружеския дял“. Но мисля, че проверихме всичко в тази посока.

Днес Роман изглеждаше по-зле от снощи и Антон разбираше, че вчера момчето е било в шок, затова се е крепяло някак, но след нощта, вероятно безсънна заради гибелта на Колосенцев, вече едва се крепи.

— Какво ново по случая с Гена? — попита той съчувствено. — Има ли някакъв напредък?

Дзюба заразказва и на Антон му се стори, че той е напълно отчаян: действат неправилно, никой не иска да помисли по-задълбочено.

— Представяш ли си — с вълнение и същевременно с горчивина говореше Роман, — дори не са се сетили, че Гена е бил с колата, дори не са започнали да я търсят. Попитах, казаха ми, че до мястото, където е бил открит трупът, не е имало кола. Значи някой го е закарал там, не е отишъл сам. Кой го е закарал? Защо не си задават този въпрос?

— И какво ти отговориха?

— Пратиха ме… знаеш къде. И за човек не ме смятат, разправят, че съм имал жълто на устата и главата ми била пълна само с интернет.

— Но поне започнаха ли да търсят колата?

Роман отчаяно махна с ръка.

— Казват, че са започнали, но аз не им вярвам. Имат само една версия — гастарбайтерите, за нея са хвърлили всички сили. И знаеш ли защо? Защото убийството на Гена се води от следовател, у когото миналата година гастарбайтери са правили ремонт. И този ремонт му е излязъл солен, така че той сега мрази всички работници чужденци и ги смята за източник на всичките нещастия в нашия град. Това е то.

Антон потиснато поклати глава: вечно изскачат лични мотиви, дори в правосъдието.

Внезапно си спомни за учебника по криминология, който Стасов търсеше за дъщеря си. Интуицията не го бе подвела: разбира се, Дзюба имал този учебник, стоял у тях на рафта сред огромния брой други учебници и монографии по юриспруденция. Роман обеща да донесе учебника, но с уговорката непременно да му го върнат.

Ваган Араратян, началникът на производството в Бижутерийна фирма „Софико“, чувстваше как пулсира кръвта в тила му — пак кръвното. Защо бе, защо тези полицаи са толкова злобни? Как не разбират, че един разумен човек, вече на години, не може да изчезне току-така? Вече цял час стои тук, пред гишето на дежурния и се опитва да докаже, че трябва да започнат да издирват Леонид Константинович. Но никой не иска да чуе Ваган.

Той събра в гърдите си повечко въздух и започна отначало:

— Разберете, той не дойде във фирмата още в петък, а трябваше да присъства на преговори, много важни преговори. Леонид Константинович много се грижи за производството, та оттам идват доходите му, не може просто така да се запилее нанякъде.

— В петък всеки може да се запилее — флегматично му отговори съненият дежурен.

— Но днес е вече вторник! Всеки вторник Леонид Константинович закарва изделията в инспекцията при Министерството на финансите, всеки вторник, разбирате ли? Откак съществува нашата фирма „Софико“, всеки вторник той предава там новите изделия и взема обратно изделията, които са получили проба. Това е нещо непоклатимо, разбирате ли?

— При някоя фуста е заседнал вашият шеф, от ясно по-ясно — недоволно махна с ръка дежурният, на когото Ваган бе попречил да си решава кръстословица.

— Обаждахме се — въздъхна Ваган. — И на приятелката му се обаждахме, и на всички приятели. Никой не знае къде е. И никой от четвъртък вечерта насам не е говорил с него. И телефонът му не работи.

— Изобщо ли няма роднини? — полюбопитства дежурният. — Те защо не са се разтревожили? Сигурно знаят, че с него всичко е наред, щом не го търсят.

— Няма, никакви роднини няма — взе да се пали Араратян, вече разбрал, че още малко и хипертоничната криза ще бъде неизбежна. — Сам човек, един на тоя свят. Родителите му са много стари, към деветдесет, свикнали са синът им дълго да не се вясва или обажда. Пък и къде ще тръгнат да алармират? Те отдавна не излизат от къщи. Съпруга няма, децата му са в друг град, живее абсолютно сам. И никой няма ключове от жилището му. Та вие сте полиция, защо сте толкова безсърдечни! — отчаяно извика Ваган и без самият той да го очаква, се разплака.

И тогава стана чудо. Дежурният придърпа дневника и започна да записва нещо, после подаде през пролуката в прозорчето от непробиваемо стъкло лист хартия и обясни какво трябва да напише Ваган.

След известно време информационните бази получиха сведенията за издирване на Леонид Константинович Курмишов, собственик на Бижутерийна фирма „Софико“.

Роман трябваше да се отбие в своя отдел, така че се разделиха с Антон до вечерта. Разбраха се да се срещнат към осем часа — всеки от тях освен с убийството на Панкрашина се занимаваше и с други престъпления, никой не ги беше освобождавал от тях.

Първият човек, когото Дзюба срещна в отдела, беше подполковник Зарубин. Беше дошъл да си поговори насаме с началника на Колосенцев. Сергей Кузмич се държеше така, сякаш предната вечер изобщо не бе крещял на Роман, а напротив, демонстрира пълна доброжелателност и готовност да разговарят.

— Е, какво, хлапе — намигна му той, — ще дадеш ли назаем учебничето? Антон ми каза, че го имаш.

— Разбира се — кимна Роман. — Утре ще го донеса и ще го предам на Антон. Само че вие предупредете там да не го загубят, все пак е старо издание, трудно се намира.

— Ще се постараем — промърмори Зарубин.

— А нещо ново за Гена? — поинтересува се Дзюба.

Зарубин се огледа наоколо и набърчи нос.

— Ама и вие имате едни коридори, като за бягане на сто метра, но някак не предразполагат за разговор. Я да отидем някъде да подслоним тленните си тела.

— Може в нашия кабинет — зарадвано предложи Роман. — Сигурно сега няма никого.

Кабинетът наистина се оказа пуст. Зарубин бързо се огледа и премести въпросителния си поглед върху Роман. Този поглед можеше да се изтълкува само в един смисъл: къде е бюрото на Колосенцев? Без да продума, Дзюба посочи с очи бюрото чак до прозореца. Подполковникът леко кимна и седна зад другото бюро.

Дзюба гостоприемно предложи чай, но Зарубин отказа:

— Твоят шеф вече така ме напои, че и от ушите ми ще бликне чай.

Работата върху убийството на Колосенцев се водела в рамките на версията за гастарбайтерите. Първо изяснили кой от обитателите на общежитието е напуснал Москва през нощта на гибелта на Колосенцев или на сутринта, тоест веднага след убийството, така че именно тези хора били начело на заподозрените. Осем души, както се разбрало. Но проблемът бил, че тези хора живеели в други държави: заминали за Молдова, Украйна, Таджикистан и Узбекистан, така че да ги издирят било доста дълга работа.

— Това не ти е съветската власт, когато всички бяхме от една страна — покрусено говореше Сергей Кузмич, — при съветската власт човек се мята на самолета, каца, явява се в местната управа, докладва си проблема и работи спокойно, а понякога не е било нужно и да докладва. Сега е друго, налага се да пращаме официални запитвания и търпеливо да чакаме, докато пристигне отговорът, а нито една уважаваща себе си суверенна държава не би позволила на полицай чужденец да работи на нейна територия, триста въртели ще направи и няма да му позволи.

И добави шепнешком и страховито ококорен:

— Знаеш ли защо се разпадна СССР? Защото на някого е било изгодно престъпленията да не се разкриват бързо. Наркотрафикът, разбира се, е част от това начинание, но и за други престъпления се отнася, така че сега си е чисто удоволствие да ги извършваш, ако не си гражданин на Русия.

Дзюба слисано гледаше Зарубин и не можеше да разбере шегува ли се подполковникът, или не.

— А разпитахте ли геймърите? — зададе той въпроса, който най-много го интересуваше.

— Пак ли с твоите идеи! — подвикна Сергей Кузмич. — Разпитахме ги, разпитахме ги, успокой се.

— И какво казаха те?

— Слушай, ти си като оня персонаж от стария виц: слизате ли на следващата спирка? А хората пред вас слизат ли? Ами попитахте ли ги? И те какво ви казаха?

— Та какво ви казаха, значи? — стиснал зъби, за да не отприщи гнева си, повтори Роман.

Един от разпитаните свидетели, присъствали на състезанията, млад човек на име Фролов, дал доста подробни показания, а другите геймъри единодушно ги потвърдили. След края на състезанията Генадий Колосенцев и някакъв непознат младеж постояли встрани, зад ъгъла на търговския център, в уличката, и разговаряли за нещо — никой не чул за какво, но всички определено ги видели. Геймърите тръгвали за ресторант „Орбита“ да отпразнуват победата, извикали Генадий, той казал, че след десет минути ще се присъедини към тях. Описали младежа приблизително, сега всички млади мъже в свободното си време изглеждат горе-долу еднакво: яке с качулка, някакви панталони, може би дънки, някакви обувки, че нали не може да е бил бос… Пък и вече било тъмно. Освен това духал силен вятър с дъжд и всички, които можели, си били надянали качулките, включително Колосенцев и неговият събеседник.

— Сергей Кузмич, може ли и аз да поговоря с този Фролов?

— Защо? — не разбра Зарубин. — Та ти не работиш по случая. Момчетата са го попитали за всичко, което трябва, можеш да не се съмняваш. Или пак си решил, че си най-умният, а ние сме глупаци?

— Бих го попитал за конфликтите в играта.

— Пак запя своята песен!

— Хайде де, Сергей Кузмич — примоли се Дзюба, — моля ви се, това няма да ви попречи, а за мен ще бъде полезно, знае ли човек как ще потръгне животът му, нали е имало случаи на убийства заради такива неща.

— Ама това се е случвало при тийнейджъри! А ние говорим за зрял мъж.

— Какво от това? — не се предаваше младият оперативен работник. — Ами в бъдеще? Представете си, че отново се случи такова убийство, и то тъкмо на вашата територия, тогава аз ще съм наясно с тези неща. Както се казва, спец по темата. Нали самият вие казахте, че този Фролов е бил най-умният от всички разпитани.

Роман употреби за тези молби още няколко минути и в края на краищата придума подполковник Зарубин, който му даде телефона на свидетеля на име Денис Фролов.

Окрилен от успеха, Роман хукна за срещата със Сташис. Не бе изоставил идеята си да овладее някои похвати, използвани от Антон. Вярно, те бяха говорили за това преди две години, но защо да не опита? Антон, кой знае защо, не споделяше ентусиазма на Дзюба.

— Стига, Рома, какъв учител става от мен, камо ли пък наставник? И аз все още не съм се усъвършенствал — опитваше се да го откаже той.

— Не, тогава ти ми говори, обясняваше ми, аз исках да се науча, но ти не пожела да ме учиш и каза да развивам собствени методи. А аз още не съм намерил такива. Хайде, моля ти се, научи ме.

— Добре — предаде се Антон, — ще ти покажа приблизително как действа това. А после ще видим. Може този метод да е ефективен само за мен, а на теб изобщо да не ти подхожда.

— Хайде да опитаме например с Фролов — зарадва се Дзюба.

— Кой е този Фролов? — навъси се Антон.

Такова име не беше се мяркало сред свързаните със случая на Панкрашина.

— Той е свидетел по случая с Гена… Не, да не помислиш — побърза да обясни Роман, — че е самодейност, Сергей Кузмич ми разреши да говоря с него. Ако не вярваш, попитай го. Самият той ми даде телефончето.

— Вярвам ти, вярвам — разсмя се Антон. — Ти можеш и мъртвец да придумаш, Рома, трябва да се занимаваш не с оперативна работа, а с политика. И кога планираш да проведем първия открит урок?

— Може още днес! Хайде сега да се обадя на Фролов и ако той може, да се срещнем, ако ще и днес!

Антон вече съжаляваше, че се бе съгласил да си губи времето заради някакъв геймър. Вярно, убийството на оперативен работник беше сериозна работа, но кой е казал, че собствените деца са по-маловажни? Той би могъл например да се прибере вкъщи и да прекара известно време със Степан и Вася, да поиграе с тях или поне да погледат заедно анимация. И това ми било баща! Вместо да направи това, ще седи и ще слуша как Роман Дзюба с тренировъчна цел провежда оперативен разпит. Глупост! Единствената надежда беше Антон да извади късмет и свидетелят на име Фролов да не може да поговори с тях днес.

Но късметът не споходи Антон.

Разбраха се да се видят в тих немноголюден бар близо до метрото: откак именно в това заведение незнайно защо забраниха да се пуши, посетителите му съвсем намаляха и в него винаги можеше да се разчита на свободна маса и спокоен разговор. А липсата на шум е особено важна в случаите, когато разговорът се записва на диктофон. Антон отдавна беше харесал това уютно местенце, преориентирано напоследък предимно към семейства с деца: млечни коктейли, разноцветни плодови сокове, десерти във вид на персонажи от анимационни филмчета и приказки, сладки понички и други подобни вкусотии, които с удоволствие хапват дечурлигата. Следобед, особено в почивните дни, тук беше заета всяка маса, а виж, вечер беше благодат.

Още с влизането Дзюба смутено погледна Антон.

— Давай — усмихна се Сташис, — не се стеснявай, докато твоят свидетел дойде, ще успееш да опиташ от всичко, което ти хареса.

На Дзюба харесаха много неща, особено шоколадовата торта, която той хапна след двете порции топъл щрудел с ванилов сладолед. Когато свидетелят пристигна, масата бе вече разтребена и никой не би казал, че само преди няколко минути тук бе безумствал вечно гладният млад детектив.

Денис Фролов, млад мъж приблизително на възрастта на Антон, усмихнат и енергичен, нямаше нищо против да го запишат на диктофона. Дзюба започна да задава въпросите си, а Антон мълчаливо седеше до тях и си водеше бележки в тефтерчето, като току поглеждаше часовника: с точност до минутата описваше поведението на Фролов, неговите пози, промените в израза на лицето му, изобщо — всички реакции.

— Мислех, че вече всичко съм разказал на вашите колеги — забеляза Фролов. — Или вие проверявате разказа ми?

— В никакъв случай — завъртя глава Дзюба. — За друго ще ви питам. Интересуват ме конфликтите, които може да се породят между играчи.

— Конфликтите ли? — веждите на Фролов подскочиха чак до челото му. — Нима това е интересно за вас?

— Интересно е. Самият аз не съм геймър — поясни Роман, — затова въпросите ми може да ти се сторят глупави, но ще ме изтърпиш, моля те, Денис. Искам да схвана всичко около играта. Какви конфликти могат да се случат? Заради какво? Доколко сериозни могат да бъдат? Как се разрешават?

— Разбрах — кимна Фролов вече напълно сериозно и със съжаление обясни, че самият той играе отскоро, така че едва ли може да бъде пълноценен експерт по тези въпроси и ще е по-добре Роман да поговори с някой спец, например с администратор или с опитен геймър. Но от това, което самият той бил наблюдавал, можел да спомене непрекъснатите кавги заради подозрения в читърство и заради нарушаване на правилата, установени на сайтовете. Случвали се и скандали заради борба за спонсори — нали поддържането на сайтовете изисквало определени финансови постъпления. Можело да се вдигне и огромна олелия заради несъгласие с решение на администратора. Крещели, обиждали се и на живо, по време на игра, и в чатовете.

— Само прочетете чатовете и веднага ще разберете всичко — посъветва го Фролов.

По мълчанието на Роман Антон разбра, че оперативният работник не се бе сетил за чатовете, иначе отдавна е щял да намери възможност да почете кореспонденцията между играчите.

— А може ли да се пораждат конфликти, които остават незабелязани от обществеността — зададе Дзюба следващия си въпрос. — Тоест конфликт съществува, и то сериозен, но никой не знае за него?

— Разбира се — сви рамене Денис. — Обикновено всички чуват началото на кавгата, а после геймърите минават на „лични“ и вече там си изясняват отношенията. Никой страничен човек няма достъп до личната кореспонденция.

— Доколко сериозни са тези конфликти? Може ли да се случи убийство заради тях?

— Като нищо! — веднага отговори Фролов, после смутено се усмихна и уточни: — Във всеки случай, аз имам такова чувство, като изхождам от нивото на агресивност и интелект на някои играчи.

Антон видя как се напрегна лицето на Дзюба: наближаваше най-важният за него момент.

— На някои играчи, казваш? А на кои именно? Можеш ли да назовеш най-злобните, най-тъпите, най-агресивните?

Фролов се позамисли, после започна неуверено да изброява:

— Ами например С-лопата-не-ще-ме-убиеш… или Ковчежето, или пък Рики…

— Как го каза? — смаяно попита Роман. — С-лопата-не-ще-ме-убиеш ли? Това какво е?

— Ами ник — усмихна се Фролов. — При нас знаеш ли какви ги измислят? Например има един играч с ник Деца погребват кон.

Да, каза си Антон, докато наблюдаваше едновременно и Фролов, и Дзюба, геймърите са много особени хора и мозъците им са подредени различно от на другите. Отделно общество със собствена субкултура, собствен език и собствен морален кодекс. Може би Рома наистина има известно право, като се стреми да ги опознае и поне донякъде да ги разбере. Днес те са просто свидетели, а утре току-виж станали и участници в престъпление, тогава ще трябва да се търсят подходи към тях, да се оценява тяхното поведение, а как да го оценява човек, ако не разбира манталитета им?

— Ами какви са истинските имена на тези… да речем, на Рики и Лопатата? — попита Дзюба.

— Нямам представа.

— А изобщо познавате ли се по физиономия или поне по име?

— Далеч невинаги — завъртя глава Денис. — Ако някой в разговор каже името си, тогава го знаем. Случва се хората да намерят обща тема, общ интерес, да си разменят телефоните и да се виждат лично вече вън от играта. Или да си кореспондират на „лични“, или да се срещат в живота. И разбира се, всеки клан веднъж-дваж годишно се събира, наема зала в хубаво заведение и хората, които проявяват интерес, идват да се запознаят лично. Но тъй като аз играя отскоро, още не съм попадал на такава сбирка. Така че не знам почти нищо за когото и да било.

— Не знаеш, значи? А как различи Пумата в тъмнината зад ъгъла, хем той е бил с качулка на главата? Или си го познавал лично?

— Не — разсмя се Фролов, — но го бях набелязал специално, та той е най-добрият играч не само на нашия сървър, но и на целия сайт. И на други сайтове неговият рейтинг е много висок, той винаги е в петорната на най-силните. И когато отидох на състезанието, веднага започнах да търся с очи Пумата, исках да погледам тази жива легенда. Именно по фланелката и го намерих. Не знаех за него абсолютно нищо, само ника му, а докато наблюдавах играта, момчетата си говореха, че работел в полицията и се казвал Гена. Сигурно те отдавна го познаваха.

— А как го разпозна на улицата? — не преставаше с въпросите си Роман.

Как, как… Ами по якето, помисли си Антон и хвърли недоволен поглед на Дзюба. Якето на Колосенцев се вижда отдалече, на пръв поглед е като на другите — тъмно, с качулка, но на двата ръкава има фосфоресциращи лепенки с някаква неразбираема търговска марка. На дневна светлина не бият на очи, но в тъмното Генадий се е виждал от цял километър.

Така и се оказа. Денис Фролов също бил обърнал внимание на якето, с което капитанът на отбора победител излязъл от интернет клуба.

— Видях как Гена слезе с ескалатора, после на улицата едно момче го спря, Гена си сложи качулката и двамата с онова момче свърнаха зад ъгъла. Аз постоях още малко с другите, разменихме по някоя дума, после тръгнахме към заведението и аз видях Гена зад ъгъла, беше с онова момче.

В бара влезе момиче на около петнайсет години, което водеше за ръка момче на около десет. В другата си ръка момчето носеше калъф с цигулка. Сестрата е взела братлето си от музикалното училище, усмихна се вътрешно Антон, и е решила да го почерпи с нещо вкусно.

Двойката седна на маса близо до витрината с десерти, момичето започна да си съблича палтото, а брат й, без да се съблича, се лепна за витрината и започна нещо възбудено да говори, като сочеше с пръст стъклото. Сервитьорката от другата страна на витрината се усмихна и кимна. Антон изчака сервитьорката да се извърне към него и й даде знак да дойде. Няма да има нищо лошо, ако занесе вкъщи десерти за децата. Лош баща е, малко време прекарва със Степан и Василиса, но поне така…

— И ги опаковайте за вкъщи, моля — помоли шепнешком младото момиче, за да не пречи на разговора на Дзюба със свидетеля.

Роман най-сетне удовлетвори любопитството си към живота на геймърите.

— Момчета, а вие няма ли да споделите с мен някакви интересни истории от вашия живот? — неочаквано попита Фролов, когато Антон вече бе платил десертите и тримата започнаха да се обличат.

— Какви истории? — навъси се Дзюба.

— Ами, разбирате ли, наканил съм се да пиша кримки, нали човек трябва да се издържа някак, а пък ми казаха, че ги плащат добре, разпитах. Много се търсят, тиражите им са високи. А работата е нищо и никаква, практически всеки може да съчини нещо. Само че мен хич ме няма в тази сфера — призна Фролов.

Дзюба хвърли поглед към Сташис и завъртя рижавата си глава.

— Работя отскоро, в моята практика не е имало никакви особено интересни случаи. И после, аз съм в район, при нас и да има нещо шумно или много сложно — веднага го грабват от „Петровка“, а ние, оперативните работници от района, сме обикновени момчета. Виж, ако Антон се съгласи да ти подхвърли материалче… все пак той е в Московското управление. А аз се занимавам с каквото ми подадат оттам.

Фролов премести въпросителния си поглед към Сташис. Само това му липсваше! Ами че ако намери една свободна минутка повече, Антон би предпочел да я посвети на децата си. Или да свърши някоя и друга работа. Нямаше време да си бъбри с мераклии да изкарат лесни пари със скалъпено криво-ляво криминално четиво. Но Денис го гледа, очаква отговор, трябва да каже нещо, иначе се получава някак нелюбезно.

— Не е редно ние да разказваме такива неща, сроковете не са минали — неопределено отговори той с надеждата, че никой няма да се захване да уточнява какви са тия срокове и откъде не са минали. — Но ако искате, мога да ви запозная с един много опитен детектив, който дълги години е работил в полицията, сега е в оставка. Той определено знае много интересни истории, които поради изтекла давност вече могат да се разказват.

Ха така! Антон страшно се възгордя от своята находчивост. Ще пробута на този пишман белетрист Стасов. Утре Рома ще донесе учебника и Антон ще го занесе лично на Владислав Николаевич, а между другото ще поиска разрешение да даде на Фролов координатите на бившия оперативен работник, а сега — частен детектив.

От „сладкия“ бар излязоха заедно, Фролов беше паркирал точно пред входа и веднага си тръгна, а оперативните работници трябваше да се разходят до съседната улица, където Антон бе оставил своята кола.

— Е? — нетърпеливо попита Роман. — Кога ще ме учиш?

Антон мислено прецени: вече е късно, минава десет, трябва да освободи Елвира.

— Ако искаш днес, ще трябва да дойдеш у дома — твърдо предложи той. — Имам деца, трябва да освободя бавачката.

— Да вървим! — веднага с готовност отговори Дзюба.

Антон запали двигателя и звънна вкъщи.

— Степан спи — полугласно докладва Елвира, — а още не мога да накарам Вася да си легне, обмисля някаква идея за нов проект, рови се в интернет. Казва, че обещала на учителката да й каже определено какъв проект ще разработва, затова няма да си легне, докато не реши.

— Пак ли нещо за коне? — въздъхна Антон.

Десетгодишната Василиса беше луда по конете и вече трета година поред подготвяше свои училищни презентации само за тези прекрасни животни.

— Пак — потвърди Елвира.

— Добре, нека си работи. Вие се приготвяйте вече, аз се прибирам скоро и ще ви освободя.

Трудно е да бъдеш самотен баща. Не знаеш как да се държиш с децата, как да ги възпитаваш. Кой знае кое е по-добро за детето: строго да спазва режима и да си ляга в десет вечерта или до самозабрава, с увлечение да се занимава с нещо, което може би ще стане негова професия, дело на целия му живот?

Пътят до дома на Антон не отне много време. Точно пред входа беше паркиран скъп джип, до него, подпрян на капака, стоеше Александър Андреевич Трушчов. Значи очаква своята ненагледна. Интересно, откога ли?

Когато забеляза Антон, бизнесменът му кимна. В отговор Антон протегна ръка, мъжете си стиснаха ръцете.

— Елвира ей сега ще слезе — каза Антон.

С Роман влязоха във входа.

— Кой беше този? — попита Дзюба, кой знае защо, шепнешком.

— Моята гибел — горчиво се позасмя Антон. — Бавачката на моите деца ще се омъжва за него. И вече няма да може да работи при мен. Това е, общо взето…

Елвира излезе насреща им, вече сменила домашното си „работно“ облекло с напълно цивилни дрехи, и веднага постави пръст на устните си.

— Казах на Вася, че баща й скоро ще си дойде, и тя за всеки случай си легна. Знае, че ще се ядосате — тихичко каза тя и се усмихна. — И според мен моментално заспа. Здравейте, Роман. Отдавна не сте идвали у нас.

— Две години — разпери ръце Дзюба. — Не сте ме канили.

— Да ви сложа нещо за ядене? Сготвила съм, още е топло…

— Благодаря, Елвира, сами ще си сервираме. Вие вървете, Александър Андреевич вече ви чака долу.

Бавачката се смути и извърна очи. Бързо се облече, грабна чантата си, отвори вратата.

— Утре както обикновено в седем, нали? — попита на сбогуване.

— Да — усмихна се Антон, — ако не закъснеете пак.

Те на пръсти влязоха в кухнята и притвориха вратата, за да не събудят децата с гласовете си. Роман подуши наоколо и жално изхлипа:

— Сега ще умра — простена той. — С нищо не бих объркал този аромат. Такава гозба със сушени сини сливи готви само мама.

Не беше сбъркал — в чугуненото блюдо във фурната намериха точно тази гозба, която двамата зверски гладни детективи унищожиха за броени минути, заедно с паница кисело зеле.

Роман извади диктофона, Антон — тефтера си. Нагледният урок започна.

Ала въпреки очакванията на Дзюба, от разговора с Фролов не се получиха никакви невероятни откровения. Всъщност това беше естествено — Денис не беше нито заподозрян, нито обвиняем, не се бе опитвал нищо да скрие или да излъже за нещо, просто бе разказвал това, което бе видял или знаеше.

— Но обърни внимание на следното — каза Антон, — съществуват външни прояви на съсредоточеност или обратното — на разсеяно внимание. Във всеки разговор, ако един човек няма за цел да излъже или да се оневини, настъпват моменти, когато му става откровено скучно, вниманието му се разсейва, човекът се отнася и започва да мисли за свои си работи. Това е нормално. Така и трябва да бъде. А при Фролов през цялото време на разговора не се случи нито един такъв момент, той от първата до последната секунда беше съсредоточен и внимаваше.

— Как ти обясняваш това? Защо са му били интересни всички мои въпроси? — любопитно попита Дзюба.

— Ти не ме разбра, Рома — разсмя се Антон и пъхна в устата си няколко дребни солени крекера, — били са му интересни не твоите въпроси, интересна му е била тяхната логика, тяхната последователност, тяхната свързаност или обратното — резките преходи от един аспект към друг.

— Защо?

— Нали той сам каза, че иска да пише криминални романи, та, значи, затова се учи, наблюдава как оперативните работници провеждат разпит, ще му е полезно за бъдещата велика творба.

Дзюба озадачено се почеса по тила.

— Тоест излиза, че ние сме го разпитвали, а той е изучавал методите на нашата работа?

— Именно. Затова е бил внимателен и съсредоточен, не се е разсейвал. Ние работехме — и той работеше.

— Тоест използвал ни е, така ли?

Очите на Роман ядно се присвиха.

— Да — весело потвърди Сташис. — И в това няма нищо лошо. Нали и ние го използвахме, дори по два начина: и за получаване на информация за конфликтите, и за тренировка.

Дзюба се наежи, скулите му се размърдаха.

— Мразя да ме използват.

— Не си прав — сви рамене Антон. — Всички хора така или иначе се използват взаимно. Просто защото хората са си нужни едни на други. Нужни са си по най-различни причини и съображения. Ако не си бяха нужни, нямаше да общуват. Ако не общуваха — нямаше да се роди езикът като средство за общуване. Щом ние разговаряме, щом от незапомнени времена съществуват най-различни езици, значи потребността ни от другите е норма на човешката цивилизация. Там, където съществува потребност, съществува и нейното удовлетворяване, а където има удовлетворяване на потребността — наблизо е и използването. Не бива да се ядосваш за такива неща, Рома. Няма нищо лошо или унизително в това да бъдеш полезен на някого.

Дзюба го гледаше с недоверие.

— Защо тогава се смята за неприлично да използваш някого? Непрекъснато чувам: тоя е негодник, използва ме, или тя е кучка, използвала ме е… Самата дума е някак неприятна.

— Всичко това е илюзия, Роман — въздъхна Антон. — Нормална си е думата. Не се ядосвай.

Когато затвори вратата след Дзюба, Антон забеляза, че минава полунощ. Не можеше да заспи, въртеше се в леглото и премисляше възможните варианти за развитие на събитията, след като Трушчов най-сетне оформи развода си и започне да се готви за сватбата си с Елвира. Всичко е илюзия, всичко е измама. Антон, кой знае защо, беше сигурен, че така уреденият му семеен живот може да продължава с години, докато децата пораснат. Елвира винаги ще се чувства отговорна за Степан и Василиса, които останаха без майка по вина на нейния съпруг, и ще бъде щастлива поне някак да помогне. От къде на къде реши, че така ще бъде винаги? Защо не му хрумваше, че такъв живот може да омръзне на Елвира? Че тя просто ще се умори, в края на краищата? Че ще поиска да има собствено семейство и собствени деца? Че ще обикне мъж, който няма да се съгласи с този неин начин на живот? Беше си мислил, че добре познава бавачката и от нея не може да се очаква нищо подобно.

А се установи, че изобщо не я е познавал. Виждал я е такава, каквато му е било удобно да бъде: умна, красива, добра, отговорна и много, много виновна. Не е искал да вижда нищо друго в тази жена.

Всичко се оказа илюзия…