Последно разсъмване

ДЕВЕТА ГЛАВА

Издирването на човека, който можеше да е убил Евгения Панкрашина, воден от лични мотиви, стигна до задънена улица. Където и да отидеха детективите, когото и да питаха, където и да търсеха — навсякъде удряха на камък. Тази версия можеше да се смята за напълно отработена. Дойде време да насочат вниманието си към колието, което засега не бе оставило следи из чисто криминалните канали за пласиране на крадени вещи. Но нали освен чисто криминалните съществуват и специални канали, така да се каже, канали за тесни кръгове хора. И на първо място — за колекционери.

— Имам тука едно човече — каза Антон на Роман Дзюба и го поведе по заплетените криви улички в центъра на Москва. Тук нямаше къде да паркират, затова оставиха колата доста далече от нужния им адрес и продължиха пеша. — Отдавна не практикува бижутерство, но доста добре познава бижутерийното дело като сфера на живот и заинтересовани кръгове от хора. Вярно, стар и болен е, почти не излиза от къщи, но по телефона общува активно. И интернет е овладял, така че е напълно в течение на съвременния живот.

Ако се съди по бронираната врата и множеството брави и резета, бившият бижутер беше запазил старите си навици. А напълно вероятно и старите си ценности. Преди да отключи бравите, дълго разпитва кой е дошъл, поиска от Антон доказателства, че е именно той, Сташис, и пусна оперативните работници да влязат едва след като получи отговора на въпроса си:

— Ако си Сташис, кажи какво пихме с теб, когато дойде при мен да питаш за Розенцвайг?

— Вие, Борис Соломонович, отначало пийнахте коняче, а после казахте, че искате да опитате уиски с кола. У вас не се намери кола, затова трябваше да отскоча да купя. А аз пих водка — рапортува Антон.

— Ама той нима помни какво с кого е пил преди много години? — попита шепнешком Дзюба. — Бива си го тоя дядка!

— И колко бутилки донесе тогава? — продължи разпита старецът.

— Четири, Борис Соломонович. Три оставих на вас и едната взех за себе си. Прав ли съм?

Тогава най-сетне се чуха плъзгането на резетата и меките прещраквания на отключваните брави. На прага застана огромен на ръст старец, подпрян на патерици. На сбръчканото му лице с едър нос святкаха присмехулни очи под надвиснали рунтави вежди.

— Аз пък знам защо сте дошли! — уверено заяви той още преди детективите да са се съблекли и влезли в хола.

— Не се съмнявам, Борис Соломонович — усмихна се Антон. — Затова не задавам никакви въпроси, готов съм веднага да ви чуя.

И като улови недоумяващия поглед на Дзюба, незабелязано го ръгна с лакът в хълбока: сиреч, не се учудвай на нищо, нищо не питай, мълчи и слушай.

— Не сядайте, младежи, разговорът ни няма да е дълъг, защото не знам нищо за Леонид.

— За Леонид ли? — попита смаяният Антон. — За какъв Леонид?

— За Леонид Курмишов. Заради него сте дошли при мен, нали? Заради него е, заради него… — Борис Соломонович укорително поклати глава и с усилие се настани на дивана, подпря патериците до себе си. — А сега ми се правите на ни лук яли, ни лук мирисали.

— Борис Соломонович, скъпи, кълна се в каквото пожелаете: за пръв път чувам това име! — възкликна Антон. — Какво е станало с тоя Курмишов?

— Ами нищо не е станало! — палаво изкрещя бившият бижутер. — Защото са го убили. Алексей Сотников е ходил да го идентифицира в моргата. И го е идентифицирал! И това ми било детективи! Пфу! Само името ви такова. Убили са Леонид Курмишов, а вие хабер си нямате. Какво има за чудене, че не разкривате престъпленията. Мнооого хляб има да ядете още!

Антон стоеше мълчаливо, подпрял гръб на стената, и чакаше. До него в буквално същата поза стоеше Роман Дзюба. Паузата явно се проточи. Пръв не издържа домакинът:

— Ама вие какво, наистина ли не сте дошли заради Леонид? Заради какво тогава? Ами за него разбра ли се нещо? Вече всичко е разкрито, всички са заловени и вие нямате други въпроси, така ли?

— Ние, Борис Соломонович, сме дошли заради едно колие. Доста едро изделие, наричат го огърлица — сапфири, топази, диаманти, рубини. И един много едър рубин. Като дизайн изглежда, сякаш иззад планини изгрява слънце и огрява море. Да сте чували за нещо такова?

Рунтавите вежди на бижутера се заиздигаха към челото.

— Ново двайсет — проточи той, — както казват в моя любим филм „Ликвидация“. Това, което ми описахте, бижутерийно изделие ли е, или бродерия със ситни перли?

— Огърлица, Борис Соломонович, истинско бижу. С него една дама миналата седмица е присъствала на прием. А на другия ден то е изчезнало.

— Деветнайсети век?

— Това е, което знаем — разпери ръце Антон. — Може и деветнайсети да е, дори може да е осемнайсети, а може и сега да е изработено.

— Знаете ли размера?

— Ами… — Антон показа с пръсти дължината и ширината на изделието, които знаеше приблизително от показанията на Татяна и Светлана Дорожкини и Ала Анишченко.

— Огърлица нагръдник — констатира бижутерът. — Сега не се правят такива, не е модерно. Значи е антиквариат. А защо не попитате самата дама? Аха, разбрах: няма кого да попитате. И какво искате от мен?

— Ами нали разбирате — неопределено каза Антон, скрил усмивката си. — Кой от колекционерите би могъл да се заинтересува от такова нещо?

Борис Соломонович вдигна очи към тавана и устните му замърдаха. Лицето му стана отнесено, сякаш старият бижутер не виждаше и не чуваше нищо наоколо.

Дзюба се наведе досами ухото на Антон:

— Той какво така… — попита едва чуто.

— Пресмята.

— Какво пресмята?

— Приблизителния брой на камъните и приблизителната стойност на изделието.

— Наум?!?!

— По-тихо, де… Да. Наум. Той е професионалист от най-висока класа.

Най-сетне Борис Соломонович премести очи върху оперативните работници и поклати глава.

— При днешните цени това нещо трябва да струва между три и пет милиона рубли.

— Колко?! — възкликнаха едновременно детективите.

— Между три и пет милиона — потвърди бижутерът. — Това е само стойността на камъните, метала и работата. Без да слагаме в сметката ексклузивността. Ако е от деветнайсети век, сами разбирате, че цената е многократно по-висока. Но аз не съм виждал такова изделие у старите майстори. А Борис Соломонович знае всичко, можете да ми вярвате. Следователно, все пак е нова изработка. Ето ви отговора на вашия въпрос. Колекционерите не търсят нови изработки. Във всеки случай онези колекционери, които са известни на мен.

— Благодарим, Борис Соломонович. — Антон направи няколко крачки напред, извади иззад масата насред стаята един стол и го яхна, като скръсти ръцете си на облегалката. — А сега разкажете на нас, несръчните, кой е този Леонид Курмишов и какво му се е случило. И кой е Алексей Сотников, който ходил в моргата да го идентифицира.

— Надежда Игоревна, сигурен съм, че между убийството на Панкрашина и убийството на бижутера Курмишов има връзка! — палеше се Дзюба. — Погледнете: на 21 ноември убиват Панкрашина и открадват скъпото колие, а след няколко дена убиват известен бижутер. Два трупа, по един или друг начин свързани с бижутерийното дело, за по-малко от седмица! Това не може да бъде случайно съвпадение!

— А ти какво ще кажеш, Антоне? — Следователката Риженко премести погледа си към Сташис. — И ти ли мислиш така?

— Не знам — призна Антон. — Не съм толкова сигурен. Все пак Москва е много голям град, каквото и да си приказваме. Нашата столица е разграден двор в буквалния смисъл на думата. Само си представете: убиват човек, който неотдавна е ходил на зъболекар, задължително ли е сега всеки зъболекар, убит наскоро, да е свързан с него? Точно така може да се търси връзка между трупове на автомобилисти и на служители в автомобилни сервизи.

— С една дума, ти не си съгласен с Роман — направи извод Надежда Игоревна. — Работил си с него веднъж, и то неофициално, а аз работя с Дзюба постоянно, тъй като обслужваме една и съща територия. Неговите идеи изглеждат малко фантастични, вярно е. И в деветдесет процента от случаите се оказва, че е точно така. Но в десет процента от тях той се цели точно. Хайде, момчета, тръгвайте за района, където разследват убийството на Курмишов, и подушете хубавичко наоколо. Ако щете, изгубете си времето. Един ден нищо не решава, и без това убийството на Панкрашина не успяхме да разкрием по горещи следи, сега няма закъде да бързаме.

За да се срещнат с оперативните работници, които водеха делото за убийството на Леонид Курмишов, се наложи да похабят много време: момчетата не си седят по кабинетите, имат страшно много работа. Когато се появиха най-сетне в отдела си, веднага заявиха, че без съгласуване с ръководството няма да дадат никаква информация и няма да им покажат никакви документи. Докато Антон организираше преговорите на следователката Риженко с началството на оперативните работници, мина още цял час. Дзюба се нервираше, нямаше търпение да провери своята версия. Антон чакаше спокойно, използваше възможността да изключи работата от мислите си и да си поблъска главата над своите перспективи, толкова неясни и тревожни. Да си търси съпруга… Или все пак бавачка? И ако търси бавачка, откъде да вземе пари, за да й плаща?

Най-сетне всички организационни въпроси бяха решени, но точно тогава следователят извика за нещо единия от оперативните работници, занимаващи се с убийството на Курмишов, и Антон и Дзюба трябваше да разговарят с другия — симпатично тъмнооко младо момче на име Надир.

— Първо вие ми кажете защо се интересувате — заяви Надир. — После ще видим.

Детективите много добре разбираха какво именно смята „да види“ после. Оперативната информация, както и материалите по следствието, е нещо много ценно, човек не я пилее току-така. Тъй че пръв заговори Антон, разказа за убийството на Евгения Панкрашина и изчезналото колие.

Надир внимателно изслуша описанието на колието, после отвори касата и извади папка, а от нея — цветна снимка.

— Това ли?

Антон и Роман замряха вцепенени: на снимката се виждаше ярка голяма огърлица с диаманти, сапфири, топази и рубини. И един голям рубин, изобразяващ слънце, изгряващо иззад планини. Наистина нагръдник, как да го наречеш другояче…

— Това — с пресъхнали устни промълви Дзюба.

— Ами то изобщо не е изчезвало, както е лежало в сейфа на убития, така си и лежи — спокойно заяви Надир.

Значи Панкрашина не е била убита заради колието? Тогава излиза, че е било убийство по лични причини. А те бяха стопроцентово сигурни, че са отработили тази версия от край до край.

На свой ред Надир им разказа, че трупът на Леонид Константинович Курмишов бил открит в понеделник сутринта в горски масив близо до оживено шосе. Пътят бил кален, били минали хиляди коли, не били останали никакви следи.

— На гърдите на трупа — лист, пробит с кръст, никакви документи, затова и се затруднихме с установяването на личността. Прегледахме заявките за издирване, но съдебният медик веднага каза, че смъртта със сигурност е настъпила по-малко от денонощие преди откриването на трупа, най-вероятно в рамките на 12 часа, така че е рано да търсим сред изчезналите: дори близки да го издирват, още не са приели заявлението им. Листът беше странен, нищо не разбрахме, показвахме го на всички наред, докато не се намери един умник, който каза, че написаното имало отношение към бижутерията. За това си пропиляхме цяло денонощие! А във вторник вечерта отново проверихме кой е бил обявен за издирване и намерихме заявка за бижутера Курмишов, когото никой не бил виждал от миналия четвъртък насам. Определено е умрял в нощта на неделя срещу понеделник, а къде е бил от четвъртък до тогава — един господ знае. Може да е прекарал това време при жена, може да е бил извън града, само че не е вдигал телефона — нито стационарния, нито мобилния. Веднага се свързахме със заявителя, организирахме идентифицирането, в сряда сутринта нашият покойник бе идентифициран като Леонид Константинович Курмишов, роден през 1956 година. Естествено, намерихме адреса, влязохме в дома му, огледахме, но там всичко е чисто: нито следи от взлом, нито някакво безредие, в сейфа — документи, пари и това украшение. Вчера успяхме да отидем и във фирмата му, разпитахме служителите, познават това колие, самите те са го работили по ескиз на Курмишов.

— Скъпо ли е? — попита Антон.

Надир сви рамене.

— Не съм специалист, но във фирмата казаха, че било скъпо, страшно много скъпоценни камъни, макар и дребни, но безброй, и изработката била сложна.

— Добре, ами листът? — не се стърпя Дзюба. — Може би на него има нещо интересно? Все пак прилича на ритуално убийство, на отмъщение или поради някакви лични мотиви.

— Не, свидетелят, който идентифицира трупа…

— Сотников ли? — отново се обади инициативният Дзюба, с което заслужи неодобрителния поглед на Антон.

Надир веднага се напрегна и го изгледа втренчено.

— А вие откъде знаете?

— Е, прощавай — примирително каза Антон, — нали не можехме да дойдем при вас съвсем неподготвени, това би означавало да не уважаваме колегите си.

Надир поомекна.

— Ами да, Сотников. Та той даде обяснения на следователя за този лист, нищо интересно за нас от него. Вчера изяснихме и откъде се е взел. Така че не го е оставил убиецът със сигурност.

— При трупа намерени ли са пари и ценности?

— Да — кимна Надир, — и часовник, и банкноти в портфейла, и пръстен на пръста, и кръст. Всичко, което е нормално човек да носи у себе си. Освен документите.

— Може престъпникът да е оставил кръста? — отново се намеси неуморният Роман.

— Не ми се вярва — въздъхна Надир. — Сотников разпозна кръста, бил на Курмишов, а за листа разбрахме, че го е носел от работата си. Дадохме го на експертите, но още нямаме отговор от тях.

— А какво друго намерихте в сейфа на потърпевшия?

— Нищо особено… Документи. Пари. Нали ви казах вече.

— Какви документи по-точно?

— Ами разни бижутерски работи — намръщи се Надир. — Уставните документи на фирмата, регистрационна карта за Пробирния надзор, разни лицензи, потвърждаващи правото му да работи със скъпоценни камъни и благородни метали. Договор с банка за наемане на сейф.

— Това пък защо? — само се изплъзна от езика на любознателния Дзюба.

— Трябва да знаеш — назидателно изрече Надир, — че един бижутер трябва да има сейф в банка, в който да съхранява материалите и готовите изделия. Без потвърждение, че ползва банков сейф, той не може да получи регистрация в Пробирната палата. Но, разбира се, това е задължително само за бижутерите, които работят частно. Ако фирмата му е в сграда, оборудвана с бункер, не е нужно да наема сейф. Всъщност аз научих, че тези тарикати наемат сейфове, за да получат регистрация, но не ги използват, предпочитат да имат хубав сейф вкъщи. Естествено, укрепяват и входната си врата. Разбирам ги, не могат да тичат до банката за всяка дреболия.

— А какво друго имаше в сейфа? — продължи да разпитва Дзюба.

Все му се струваше, че Надир пропуска някаква подробност, която му се струва незначителна, но именно тази подробност би свързала стабилно убийствата на Евгения Панкрашина и на бижутера Леонид Курмишов.

— И печати, три броя, абсолютно еднакви.

— А защо три? — не разбра Антон.

— И ние не разбрахме отначало — позасмя се в отговор Надир, — попитахме във фирмата на Курмишов и ни обясниха, че печатът се издава за една година от Пробирния надзор. Можеш да си поръчаш колкото искаш печати, зависи от обема на производството ти, защото печатите се протриват и трябва да ти стигнат за една година. Когато свърши годината, ако са ти останали печати, занасяш ги в Пробирния надзор, там натрошават и унищожават и протритите, и неизползваните печати и ти дават документ за това. Или ти сам си ги унищожаваш и занасяш този материал. Ако след тази процедура се появят изделия с тези печати, те ще се смятат за неотчетени за тази година. А ако годината още не е завършила, а печатите вече са излезли от строя, си поръчваш още, колкото там ти трябват. В срок от седмица до десет дни получаваш нови.

— Мале, мале, колко било сложно — възкликна Дзюба.

— Че на кого му е лесно — философски забеляза Надир.

По молба на Антон той разпечата снимката на огърлицата. Сега трябваше да покаже тази снимка на Игор Панкрашин и на двете Дорожкини. Всъщност най-важен щеше да бъде именно отговорът на Дорожкини, тъй като те не само бяха разглеждали колието, но го бяха и мерили, докато Игор Николаевич само хвърлил кратък незаинтересован поглед на украшението в деня, когато Евгения Василиевна го донесла вкъщи, а на другия ден просто зърнал, че жена му си е сложила колието и всичко е наред. Нищо повече. Вярно, не би било зле да намерят и Ала Анишченко, но това не е толкова задължително.

Във въздуха се рееха първите снежинки, още неуверени, сякаш се страхуваха, че всеки момент може да се върне лятото. Но дори тази неувереност се оказа достатъчна, за да намали видимостта по пътищата и моментално да причини задръствания.

— В какъв град живеем само — горестно въздъхна Дзюба, — по-рано, от учебниците си спомням, в цяла Москва са се извършвали по три-четири убийства на седмица, а сега? В неделя убиха и Гена, и този бижутер, а ако погледнем сводката, ще излезе, че не само тях двамата, но и още петима, че и седмина, все в този ден. Антоне, а ти помниш ли времената, когато е имало по три-четири убийства на седмица? Интересно, как ли се е работело тогава?

— Не, какво говориш — засмя се Антон, — тогава, в онези сладки времена, още съм ходел прав под масата, а когато започнах работа, вече всичко беше като сега.

— Освен това съм чувал, че по-рано заради всяко убийство са вдигали всички на крак и са вземали случая под особен контрол, а сега никой не се притеснява, убийствата не се разкриват с години и никой не си мръдва пръста… убили човека, какво толкова.

Антон понечи да започне дискусия, сиреч нещата не са толкова зле, някои убийства все пак се разкриват… Но в този момент ги засече някакъв шантав хлапак с ленд роувър и се наложи той да насочи целия си интелектуален потенциал към избягването на катастрофа, а после да охлаби напрежението с помощта на добре известния руски словесен метод.

Завариха Игор Панкрашин в неговия офис. Бизнесменът силно пребледня, когато видя снимката.

— Заловихте ли убиеца? У него ли намерихте колието?

— За съжаление, не — отговори Антон. — И изобщо, засега не сме сигурни, че това е същото колие. Разгледайте го внимателно.

Панкрашин се взира дълго, бърчи чело, явно се опитваше да си спомни, после кимна:

— Струва ми се, че е то. Във всеки случай много прилича на онова.

Но „струва ми се, че много прилича“ изобщо не можеше да задоволи оперативните работници.

Татяна и Светлана Дорожкини дадоха съвсем категоричен отговор:

— То е! Със сигурност! Значи сте го намерили? — радостно попита Светлана. — Значи не са го откраднали, когато леля Женя… ами… когато са я убили?

Тук отново се наложи да се измъкнат с някакви мъгляви думи, че не е известно същото ли е колието, или не е, може просто да прилича на онова, но нали намерихме снимката и се опитваме да уточним външния вид на издирваното изделие.

Кой знае защо, техните обяснения силно разстроиха Светлана… Сигурно тя наистина бе обичала приятелката на майка си и искрено искаше правосъдието да възтържествува.

От всичко дотук излизаше, че намереното в сейфа на убития бижутер колие е било същото, което Евгения Панкрашина е взела под наем и което е смятала да върне. Значи го е върнала. Но не и в бутика за даване на вещи под наем, а на бижутера. И е абсолютно неясно защо е излъгала. Криела е връзката си с бижутера? От съпруга и приятелките си? И тези отлъчвания по време на гостуване у приятелки са били свързани не само с поддържането на контакт с Вероника Нитецкая, майката на Нина Панкрашина, но и със срещи с бижутера Курмишов? Много е вероятно. Тази линия трябва да се разработи.

Сега окончателно се изясни, че двете убийства по някакъв начин са свързани. Двете дела се сляха в едно.

Каква злобна насмешка на съдбата: някой е убил Леонид Курмишов само няколко дни преди рождения му ден. Ако беше жив, днес, на 29 ноември, той щеше да отпразнува петдесет и шестата си годишнина. Точно преди година той отпразнува петдесет и петата, отпразнува я пищно, шумно, събра всички свои именити клиенти, а също и колегите си бижутери.

А днес… Предложението дойде от Олег Цирков, което бе твърде неочаквано за Сотников. Олег се обади сутринта и каза, че би искал да види довечера в московския си апартамент Алексей Юриевич и Иля Ефимович, тъй като Леонид Константинович имал рожден ден. И не че Сотников беше забравил, не, просто се сети за самия факт: днес е 29 ноември, но нали Леонид го няма вече… Впрочем има ли значение? Да, първият помен за загиналия им приятел ще се падне не в деня на погребението, както става обикновено, а на рождения му ден. Какво пък, случва се.

Олег посрещна Сотников целият в черно: черни дънки, черен пуловер. Иля Горбатовски, както обикновено, беше пристигнал пръв и вече седеше до сервираната маса, също в траур: черен костюм с черна риза. Не им се говореше. Искаше им се да пийнат. И то здравата. Трапезата беше поменална: жито, блини, кисил. И водка. Точно каквото трябваше, мрачно си помисли Алексей Юриевич.

Първите две чашки изпиха мълчаливо. Когато сервитьорът (дори в този момент Олег не бе сметнал за нужно да мине без снобизъм!) наля по трета, Иля Ефимович тежко се надигна от стола. Говори бавно и дълго. Олег слушаше внимателно, а Сотников изобщо не слушаше: не му беше интересно какво щеше да каже Иля в този момент за Курмишов. Много по-важно беше какво мисли в действителност. А това не може да се чуе в един поменален тост. Нима му се е изчерпило търпението? Или Леонид се е държал някак особено неприятно с Карина и Иля се е застъпил за дъщеря си?

А може все пак да е бил Олег?

Олег, толкова целеустремен и енергичен, толкова запален по нови знания, никак не прилича на убиец… И той винаги бе харесвал на Сотников, още от времето, когато бе дошъл да поръча прощален подарък за жената, с която бе решил да се раздели. Да, да, именно той го направи, Олег Цирков. И моментално разбра идеята за разпадащата се гривна с противопоставянето на рубина и диаманта, прие я дори без да доизслуша обясненията на бижутера, с което предразположи Алексей Юриевич веднага и завинаги. Впоследствие се разбра, че Олег притежава едно вродено, а не култивирано от някого качество: усет за красивото и елегантното.

Той имаше две висши образования, нито едно от които не беше изкуствоведческо, той си беше бизнесмен до мозъка на костите, на първо място се интересуваше колко струва „това“ и защо именно толкова, а не повече или по-малко, беше израснал в семейство на виден партиен функционер, който още при първата възможност в началото на 90-те бе откраднал сполучливо и много, бе натрупал солиден капитал и го бе предал на сина си, а синът на свой ред бе разработил и умножил този капитал. С една дума, Олег Цирков олицетворяваше всичко онова, което толкова не обичаше и не приемаше потомственият бижутер Алексей Юриевич Сотников Четвърти. Но Олег беше един от малкото хора, които без каквито и да било обяснения разбираха защо Вокалът на Фаберже е шедьовър. И това бе достатъчно Цирков стабилно да завоюва благоразположението на Сотников. След известно време Олег Цирков бе удостоен с покана за „бижутерските сбирки“, където Сотников го запозна с Горбатовски и Курмишов. Играта хареса на Олег, беше му много интересно, той се включи активно и с мерак, с всички сили се опитваше да отгатне скрития смисъл, заложен в изделията, но тъй като не притежаваше нито хуманитарни, нито исторически познания в необходимия обем, нито веднъж не успя да познае. Постоянно губеше, но никога не се разстройваше от това, жадно слушаше обясненията, попиваше новата информация и се радваше като дете, че бе успял да научи още нещо, да разбере още някаква подробност… Не искаше да бъде, според собствения му израз, „тъп задник“, стремеше се да разбира дълбоко това, което радваше окото и стопляше душата му — бижутерийния антиквариат. Олег Цирков беше колекционер. Освен това беше човек, който по никакъв начин, до треперене в цялото тяло, до скърцане със зъби, дори вероятно до припадък не можеше да понесе чувството, че е бил измамен. Не понасяше осъзнаването, че са го „метнали като хлапе“. Беше готов по-скоро да се застреля, отколкото да живее с това чувство. Такова едно странно, изопачено самолюбие.

Вероятно именно затова така и не се бе оженил на своите четирийсет и две години. Извънредно висок красавец, невероятно богат човек, той беше мечтано лакомство за безброй млади момичета и дами, но предпочиташе свободните отношения и не позволяваше на никоя от своите приятелки да идва в извънградската му къща. Там се съхраняваше колекцията. И за външни лица, които не разбираха и не ценяха красотата на бижутерийните изделия, влизането там беше забранено. За срещи с нужни хора съществуваха офисът на Цирков, както и ресторантите и клубовете, а за срещи с жени прекрасно вършеха работа президентските апартаменти в скъпи хотели.

Такъв беше Олег Цирков. Богат. Независим. Леко странен. И малко побъркан, като почти всички колекционери.

Възможно ли е той да е убил Леонид?

Знае ли човек…

Но той имаше мотив да го убие.

… Сега беше краят на ноември, а преди девет месеца, през февруари, на Олег Цирков предложиха да купи едно бижутерийно изделие от осемнайсети век. Естествено, Олег се втурнал първо при Сотников, но в този момент Алексей Юриевич не бил в страната, намираше се в Мюнхен и участваше в бижутерийната изложба, която се провеждаше там всяка година през февруари. Налагало се автентичността на предмета да се установи спешно, продавачът го припирал и Олег се обърнал към Курмишов, който внимателно разгледал изделието — беше миниатюрна табакерка — и уверено потвърдил: истинска е. Олег платил за нея луди пари и бил безкрайно радостен от новата си придобивка — толкова изящна и изразителна.

Скоро след като Сотников се върнал в Москва, Олег го поканил в извънградската си къща, за да се похвали с новия предмет в колекцията си. На Алексей Юриевич му били достатъчни десет минути, за да произнесе присъдата си: той познавал ръката на този майстор и знаел къде да гледа и какво да търси. Изделието било фалшификат, без никакво съмнение.

— Кой ти я продаде? — попита той, докато прибираше в калъфа старинната бижутерска лупа.

— Куземцев — стъписано отговори Цирков. — Защо? Нещо не е в ред ли?

— Ех, Олег! — огорчено възкликна тогава Сотников. — Как може така! Защо купуваш предмети от хора със съмнителна репутация? Защо не се консултира с мен?

— Но вас ви нямаше…

— Добре, мен ме нямаше, тогава да беше отишъл при Курмишов, той е наясно не по-зле от мен. С Куземцев човек изобщо не бива да си има работа, репутацията му е много лоша, знае се за два-три случая с негови недобросъвестни продажби. Дори той самият да не е знаел, че това е фалшификат, а да е бил само посредник, неговите среди са… С една дума, далеч от идеала. В тези среди се въртят крайно нечистоплътни хора. Как можа да го направиш, Олег?

— Но… — Цирков загуби дар слово. — Но аз отидох при Леонид Константинович, показах му табакерката.

— И?

— Той каза, че е автентична.

Сотников не повярва на ушите си. Не е възможно Леонид да каже това! Не е възможно! Или зрението му наистина толкова е отслабнало след инсулта, че не е забелязал… Ами лупата? Дори с лупа ли не е видял… Все се прави на млад, все иска да изглежда здрав и пълен със сили, крие от всички заболяването си и неговите последствия.

— А каза ли му кой е продавачът?

— Да, Леонид Константинович попита и аз му казах.

— И той не те предупреди, че е опасно да имаш вземане-даване с Куземцев? Или те предупреди, но ти не го послуша? И после, нали си бизнесмен, Олег, сигурно прекрасно знаеш какво означава фактът, че продавачът те припира.

Олег мълчеше, блед и гневен, в очите му пламтеше омраза.

— Всичко разбрах — процеди през зъби. — Двамата са ме изиграли, като че съм някое хлапе. Леонид Константинович се е наговорил с Куземцев, поискал му е процент, за да потвърди автентичността на изделието. Така е станало. Негодник! Ще го убия!

Сотников положи големи усилия, за да успокои Олег.

— Не, почакай, не се горещи, Леонид е честен човек, познавам го от дете, той е абсолютно почтен, гарантирам за него — придумваше го Алексей Юриевич и сам не разбираше вярва ли на собствените си думи, или не. — И после, нито един уважаващ себе си експерт не би направил такова нещо, защото ако истината излезе наяве, това ще означава пълен крах на репутацията му като експерт. Леонид не е луд и прекрасно го знае. Просто е станало недоразумение. Леонид е жив човек и може да е сбъркал, като всеки от нас. Може да не е забелязал, нали знаеш, че има проблеми със зрението, именно затова престана да работи лично и основа фирма, в която ръководи и контролира работата на други майстори.

Но Олег не отстъпваше от своите подозрения.

— Не — повтаряше той, — не ви вярвам, вие го защитавате, защото ви е приятел, а може и с вас да е поделил печалбата?

Това вече беше прекалено. Гласът на Сотников стана леден:

— Щом подозираш Леонид — бавно изрече той, — значи подозираш и мен, нямаш ми доверие и в такъв случай аз ще смятам нашите отношения за приключени. Не желая да те виждам повече. Тръгвам си и вече никога няма да се срещнем.

Олег се уплаши, той ценеше високо общуването със Сотников и неговите приятели, ценеше техните знания и уроците, които му преподаваха. Отстъпи и заяви, че повече не обвинява никого в нищо. Във всеки случай от тази ситуация Цирков остана с убеждението, че Сотников, разбира се, няма нищо общо, а Курмишов по един или друг начин е участвал в измамата. Опита да си изясни отношенията с Курмишов, но Леонид нищо не призна и отричаше всичко, а доказателства нямаше.

Олег затаи в себе си обидата и подозрителността си. Не продължи да търси обяснения и изобщо, да си спомня тази история, външно се държеше прилично, защото ценеше компанията на бижутерите. Цирков разбираше, че ако се заяжда с Леонид, просто ще го изключат от тази компания и бижутерските сбирки отново, както и дълги години преди това, ще се провеждат където и да било, само не и в апартамента на медийния магнат.

Но за Алексей Юриевич не останаха скрити погледите, ядни и изразителни, които Олег току хвърляше на Леонид. Не беше забравил. Не беше простил. Не беше повярвал.

И все пак кой, Иля или Олег? Кой от двамата е произнесъл присъдата над Курмишов?