Последно разсъмване

ОСМА ГЛАВА

Алексей Юриевич Сотников обикновено не идваше в офиса си в завод „Кристал“ по-рано от обед. И не защото обичаше да си поспива. Той ставаше рано, но сутрешните часове, когато очите му бяха още „свежи“, предпочиташе да посвещава на работата: гледаше подготвените от жена му ескизи или „улавяше“ нещо, което бе пропуснал по-рано в собствените си изделия.

И никак не обичаше да го разсейват, да му отнемат тези чудесни сутрешни два-три часа, в течение на които окото вижда неща, които не е могло да забележи и оцени предната вечер.

Ето защо, когато към десет сутринта мобилният му телефон иззвъня, лицето на Сотников се разкриви от внезапно избухналото раздразнение. Номерът, осветен на дисплея, беше непознат за него.

— Алексей Юриевич Сотников?

И гласът, който звучеше официално и кой знае защо, сърдито, беше непознат.

— Аз съм, кажете.

— Следовател от следствения комитет Разумов. Познавате ли Леонид Константинович Курмишов?

— Да, разбира се — сепна се Сотников. — Защо, какво се е случило? Леонид да не е катастрофирал с колата?

— Да е катастрофирал ли? — Стори му се, че в гласа на следователя Разумов се мярна насмешка. — Защо точно катастрофирал?

— Леонид шофира много небрежно… Какво става с него? Да не е в болница? Или…

— Или — равнодушно потвърди следователят. — Но не сме сигурни. Трябва да дойдете и да идентифицирате един труп.

— Труп? Какъв труп… — ужасен замънка Сотников. — Какво говорите… Не разбирам…

— Алексей Юриевич — омекна гласът на Разумов, сега вече в него прозвуча съчувствие, — вие поне в течение ли сте, че Леонид Константинович Курмишов е изчезнал преди няколко дни?

Бижутерът тежко се отпусна на стола, мускулите му отказваха да крепят гърба.

— Знаех, че го търсеха. В петък ми се обадиха от неговата фирма… не, не беше така, обадиха ми се от моята фирма и ми казаха, че е идвал Араратян, началникът на производството от „Софико“, търсел Леонид… Нашите офиси с Курмишов са един до друг, в едно здание. И всички знаят, че сме стари приятели. Той имал уговорени някакви преговори, а не се явил. Но аз не се разтревожих, защото за Леонид е нормално да изчезва и да не вдига телефона си.

— Да — потвърди следователят, — именно Араратян е подал вчера заявление за издирване на Курмишов. Ние го поканихме за идентифициране като заявител, но той реагира толкова бурно, че… След известно време се обади неговата съпруга и каза, че Ваган Амаякович получил извънредно силна хипертонична криза, наложило се да викат Бърза помощ, той не можел да дойде за идентифициране. И ни даде вашия телефонен номер — като на най-близък приятел на издирвания Курмишов. Разбирате ли как стоят нещата: при нас има неидентифициран труп, без документи, но външните му белези съвпадат с посочените в заявлението на Араратян. Така че и ние не знаем със сигурност дали това е Курмишов, или не.

— Да — глухо продума Сотников, — ясно, всичко разбирам. Ще дойда. Кажете ми къде.

Добре, че жена му си беше вкъщи, сега не можеше да шофира. Разбира се, и Людмила не е от желязо, и нея посещението в моргата ще изкара от релси, но все пак тя не познава Леонид толкова отдавна и отблизо… И после, няма тя да идентифицира, дори няма да е нужно да влиза, достатъчно ще бъде да го закара до зданието и да почака в колата.

На външното стълбище пред зданието на Бюрото за съдебномедицинска експертиза пушеха две яки момчета, които с някакъв невероятен усет разпознаха колата на Сотников и веднага отидоха при нея.

— Алексей Юриевич? Да вървим, ние ще ви придружим, следователят ви чака.

— Да дойда ли с теб? — плахо попита Людмила, бледа до зеленикаво.

— Не е нужно, скъпа, почакай ме тук.

Сотников стисна зъби и си каза: „Трябва да изтърпиш това. Само няколко минути са. Трябва просто да ги изтърпиш. И може това все пак да не е Леонид…“, и влезе след младите мъже през желязната врата с табелка: „Отделение за експертиза на трупове“.

Но беше Леонид. Достатъчен му беше само един кратък поглед, за да не се усъмни: на масата под чаршафа лежи именно Леонид Константинович Курмишов.

Сотников се олюля, застаналите от двете му страни яки момчета ловко го подхванаха под лактите и го изведоха в коридора. След тях излезе следователят Разумов, който се оказа доста млад, най-много 35-годишен, но вече със забележимо оплешивяване в светлата рядка коса.

— Алексей Юриевич, сега трябва да ви разпитам — заяви той. — Моля, последвайте ме, завеждащият отделението ни отстъпи кабинета си.

Кой знае защо, Сотников беше сигурен, че в кабинета на завеждащия отделението по експертиза на трупове ще е пълно с разни предмети, всяващи ужас у неподготвените посетители, като макети на изгребани човешки кухини или препарати в буркани, в ъгъла непременно ще стои скелет, а на бюрото — череп. Въпреки очакванията не видя нищо подобно. Обикновен работен кабинет, бюро, отрупано с книжа, два високи библиотечни шкафа, на перваза — цветя в саксии. Алексей Юриевич с облекчение си пое дъх и седна във фотьойла пред бюрото. Следователят, естествено, зае мястото на титуляря на кабинета, с лакът отмести купчинките документи и извади бланка за протокол.

Трупът на Леонид Курмишов със следи от удушване бил открит в горичката, разположена покрай оживено шосе. Документи у покойника не били намерени, парите обаче си били в портфейла, часовникът също бил на място.

— Значи не е било обир? — учудено попита Сотников, който вече бе успял криво-ляво да се овладее.

Разумов го погледна някак странно. Загадъчно или пък насмешливо…

— Ще ви кажа нещо повече: върху гърдите на трупа е имало лист хартия с неразбираеми знаци. И този лист е бил прободен с кръст.

— С какъв кръст? — не разбра Сотников. — Кръстосано прободен, така ли?

— Не, не, Алексей Юриевич, именно с кръст, с кръст на верижка. Ето, погледнете.

Той извади от една папка и подаде на Сотников две снимки: на едната се виждаше лист хартия, приблизително половин стандартен лист формат А4, прободен по средата от едната летва на масивен, но същевременно изящен кръст, на втората — същият кръст в едър план. За да го огледа по-добре, бижутерът измести очилата си към края на носа.

— Това е кръстът на Леонид — с пресъхнали устни проговори Сотников. — Той го изработи лично преди петнайсетина години.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно. Изработи го и го носеше постоянно. Съпругата ми направи ескиза. Сигурно в нейните албуми е запазен, можем да уточним, ако не вярвате…

— Вярвам, вярвам — кимна няколко пъти Разумов. — А сега погледнете, моля, ето тази снимка. Иска ми се да чуя вашите коментари.

На третата снимка се виждаше същият лист, намерен върху гърдите на трупа, прободен с кръста. — Сотников извади от джоба си калъф и смени очилата за постоянно носене с очилата за четене: докато би разпознал кръста на Леонид дори със затворени очи, тази снимка той трябваше да разгледа хубаво.

През „плюсовите“ стъкла видя добре: листът имаше сгъвки и протрити места, свидетелстващи, че са го сгъвали до размери на правоъгълник с дължина на страните… Сотников мислено пресметна мащаба и излезе: 7 на 4,5 сантиметра.

В горната дясна част на листа — рисунка, направена на ръка: ромб, в който има червена точка. През тази точка е прекарана пресичаща страничните краища червена линия. И още една такава червена линия, успоредна на първата, само че мъничко по-нагоре.

— Това е работен пакет — въздъхна Сотников. — Обикновен работен пакет.

— За вас може и да е обикновен — ядоса се следователят, а на мен за протокола ми трябват разбираеми обяснения.

— Това е работен пакет за обработване на диамант. Така се нарича този лист. В него са определени параметрите на диамантената суровина и процедурата на по-нататъшната й обработка — търпеливо заобяснява бижутерът. — В пакета е лежал диамант и технологът предлага два варианта за изрязване на камъка: симетричен и несиметричен. Ако се направи симетрично изрязване, при оформянето „принцеса“ — виждате ли горе буквите ПР?, — ще може да се получи полезен размер 70%. — Сотников се наведе към следователя и му посочи съответните букви и цифри „ПР 70%“.

— Какво значи „полезен размер“?

— Това означава, че при изрязване и оформяне камъкът ще загуби около 30% от първоначалното си тегло. Само една снимка ли имате на работния пакет? Само от едната страна ли сте заснели този лист?

Следователят погледна бижутера с уважение и му подаде още една снимка. На нея листът беше фотографиран от обратната страна. В горния ляв ъгъл на образувания от сгъването правоъгълник се виждаха цифрите „4 — 17“, в долния десен — „0,50“.

— Ето, виждате ли, тук е отбелязано, че в пакета лежи четвърти камък от седемнайсета партида, всички диаманти винаги лежат в работните пакети строго по един. И теглото на този камък в момента на закупуването е било половин карат. При полезен размер 70% от тези пет десети от карата ще останат само 35 стотни, — Сотников посочи числото на листа. — И тук са описани два варианта на изрязване и съответно е описано какви камъни, с какви размери и качество могат да се получат.

— Тоест вие не виждате нищо необичайно в този лист? — присви очи Разумов. — А ако се замислите по-задълбочено?

Сотников повъртя снимката в ръцете си, помисли. Не, нищо необичайно, освен може би разкъсването на хартията по средата. При единия вариант на изрязване ще се получат два диаманта, еднакви по тегло, но различни по качество, защото диамантът е нееднороден, в едната си част е по-чист, в другата — не толкова. При втория вариант единият диамант ще се получи по-тежък, другият — по-лек. И пак качеството на единия ще бъде по-високо, а на другия — по-ниско. Това е въпрос за бъдещата стойност на изделието, защото е добре известно: цената на необработения или вече обработения диамант се увеличава далеч не пропорционално на техния размер и тегло. И ако цената на еднокаратов диамант е известна, би било извънредно голяма заблуда да смятаме, че двукаратовият ще струва два пъти по-скъпо. Не, няма да е два пъти. Далеч не два пъти.

— Не — твърдо повтори той, — това е най-обикновен работен пакет, всеки бижутер постоянно си служи с такъв.

— А какво значи „8 — 3,5“?

— Диаметърът на суровината по оста й.

Той отново и отново популярно обясняваше на следователя значението на всеки символ на работния пакет, а същевременно си мислеше за Леонид. Ама как така? Кой може да го е убил? Ох, кой ли не! С поведението си Леонид можеше да вбеси дори ангел. И от глупост можеше да извърши такива идиотщини… Алексей Сотников прости на Леонид, но други може и да не са му простили, а Леонид с неговото дребнаво неуправляемо тщеславие и неудържимо препускане към младост и красив живот като нищо може да е настъпил някого, и то твърде болезнено…

— А какво означава тази червена точка в ромба?

Сотников разбираше, че следователят се опитва да намери поне нещичко, което да му подскаже възможен мотив за убийството.

— Тази точка означава наличието и разположението на дефект в диамантената суровина.

— А линиите?

— Това са предполагаемите линии на изрязването.

На кого ли е минал път Леонид? Ами ако е ядосал Иля? Та нали пандантивът, който той донесе на последната им сбирка, съдържаше съвършено недвусмислена закана и само такъв един весел, самоуверен и лекомислен човек като Леонид можеше да не я забележи и да не има едно наум. А Сотников ни най-малко не се съмняваше, че заканата е била адресирана към него и само към него. И целият вид на Иля Горбатовски, и погледите, които той хвърляше ту на Леонид, който напразно се опитваше да отгатне смисъла на посланието, ту на Сотников, ясно говореха за това. Иля изпитва неприязън към Леонид, това е ясно, просто има периоди, когато той започва да съжалява Каринка, и тогава се радва, че тя има човек, когото искрено обича, и все пак не е сама, не е самотна, тогава омеква, но има периоди, когато омразата към Леонид буквално се изплисква от него, предимно в тези периоди той съжалява вече не дъщеря си, а самия себе си, защото като повечето мъже на неговата възраст иска да бъде тъст и дядо, иска да вижда своето единствено дете в щастлив брак. И сега Иля с абсолютна сигурност преживява именно такъв период. Би могъл и да убие Леонид, дори не от омраза, а просто за да освободи Карина, да й развърже ръцете.

— Кажете, Алексей Юриевич, дали е нормално собственик на фирма за изработване на бижутерийни изделия да носи в джоба си празен работен пакет за обработка на диамант?

Добър въпрос, помисли си Сотников. Наистина, защо ли Леонид е носел у себе си пакета? Глупост някаква.

— А разпознавате ли почерка? Бележките в пакета от ръката на Курмишов ли са направени?

— Не — уверено отговори бижутерът. — Това не е почеркът на Леонид, абсолютно съм сигурен. Смятате, че убиецът е оформил и оставил пакета, защото е имал нещо предвид?

Следователят хвърли на Сотников бърз остър поглед, но не отговори, а зададе следващия си въпрос:

— А какво е ей това? Погледнете още една снимка, Алексей Юриевич. Намерихме това в портфейла на убития. Лежеше в полиетиленов джоб, нагънат няколко пъти.

На тази снимка Сотников видя бял правоъгълник от плътна хартия с размери 85 на 109 милиметра с прокарани с нещо остро линии: три успоредни, четири напречни, четири по диагонал.

— Това е „лодчица“ за преглеждане на цвета на диамантената суровина и на диаманта — въздъхна той. — Бижутерите я използват постоянно.

— А защо Курмишов я е държал в джоба си?

— За да не се цапа. Така правят всички. Лодчицата трябва да остава чисто бяла, тогава на нейния фон се определя цветът на камъка.

— Значи нищо необичайно? — мрачно попита Разумов. — А това, че пакетът е прободен с кръста, означава ли нещо?

— Това не знам — разпери ръце Сотников. — В бижутерийното дело няма такава символика. Може би убиецът е искал да каже нещо с това?

— Е, това е ясно! — с досада възкликна следователят. — Ясно е, че убиецът е имал нещо предвид. Само че какво? Може би Курмишов е имал някакви конфликти заради диамантите?

— Не — твърдо отговори Алексей Юриевич. — Леонид работеше абсолютно чисто, никога не е имал вземане-даване с черния пазар, през неговата фирма никога не е влизала никаква нелегална стока. А други конфликти няма откъде да се вземат.

— Мисля, че вие не можете да гарантирате това — кисело се позасмя Разумов. — Човек не може да влезе в главата на другия, както и в чуждия бизнес. А имаше ли Курмишов врагове?

— Като всички — разсеяно отговори бижутерът. — Ние всички крачим през живота, преследвайки собствените си цели, и извършваме различни постъпки в името на тези цели, без да забелязваме, че те обиждат или засягат някого… Извинете — сепна се той и потърка слепоочието си с пръсти. — Вероятно Леонид е имал врагове, макар че по принцип хората го обичаха. Разбирате ли, Леонид Константинович беше преди всичко твърде успял бижутер, особено когато лично изпълняваше ексклузивни поръчки, движеше се в артистични среди, познаваше се с много звезди, които го боготворяха и трепереха за приятелството му, носеха го на ръце. Той печелеше много добре и сега е твърде богат човек. Това може да е предизвикало нечие раздразнение и завист. И второ, ерген е, тоест разведен, и много обичаше женския пол. При това постоянството не беше негова добродетел. Сред неговите избраници имаше не само млади свободни момичета, но и дами на най-различна възраст, които имаха съпрузи. Така че, нали разбирате…

— Можете ли да назовете имена на любовници на Курмишов?

— Познавам само жената, с която Леонид има връзка вече от много години. Не познавам случайните му жени — сухо отговори Сотников.

Нямаше смисъл да мълчи за Карина, за нея знаеше всеки служител от фирмата на Леонид, все някой щеше да каже името й.

— Как се казва тя?

— Карина Илинична Горбатовская. Баща й Иля Ефимович Горбатовски също е бижутер, наш приятел с Курмишов.

Но на кого ли Леонид е направил някоя мръсотия?

А може все пак да е Олег Цирков? Защото и той има зъб на Леонид, макар че си мълчи.

Кога видяхте Курмишов за последен път? При какви обстоятелства? В какво настроение беше той? За какво говореше? Какво разказваше за плановете си за близките дни? Не е ли споменавал къде смята да ходи в четвъртък или в петък? А в събота? А в неделя? Въпроси, въпроси, въпроси…

Сотников отговаряше добросъвестно и не преставаше мъчително да размишлява: кой? Кой от двамата? Иля или Олег?

— Добър ден, ние сме от криминалния отдел на полицията.

Старши технологът на фирма „Софико“ Глинкин, нервен човек на възраст, гемолог с огромен опит, беше на ръба на истерията. Сутринта им съобщиха, че Леонид Константинович бил убит, началникът на производството Араратян бил на легло с хипертонична криза, така че старши технологът в буквалния смисъл на думата се бе превърнал в старши във фирмата. И изделията за проба не бяха откарани вчера, и онези с получената проба не бяха получени, а по график днес майсторите трябваше да монтират в тях камъните, защото изделията се предаваха в инспекцията по надзора без камъните, само металът. Сега щеше да се получи забавяне, партидата нямаше да бъде готова в планираните срокове, щеше да се наложи да дава обяснения на купувачите на едро, които идваха от всички краища на страната, че трябва да почакат ден-два… А нали и те си имаха планове, графици…

И ето че сега му се стовариха и хората от полицията. Направо да се обесиш!

Глинкин хвърли бегъл поглед на снимката, която му показаха оперативните работници: работен пакет за оформяне.

— И какво? — без да се старае да бъде много вежлив, попита старши технологът.

— Това почеркът на вашия шеф ли е?

— Не, почеркът е мой, аз съм го писал.

— Защо е бил в джоба на Курмишов?

Защо, та защо… Защото! Наложи се да обяснява на тези хлапаци, че в четвъртък между него, старши технолога Глинкин, и размервача се очерта леко несъгласие, размервачът предлагаше свой вариант за изрязване на камъка, с който технологът не беше съгласен. Те помолиха Курмишов да каже своето мнение. Леонид Константинович каза, че ще помисли. Внимателно огледа камъка, помоли да му запишат на отделен лист двата варианта за изрязване, но те нямаха под ръка обикновен лист, затова просто взеха чист работен пакет от купчинката, предварително подготвени в кутията на общата маса, и записаха всичко на него.

— А какъв беше смисълът на несъгласието?

Какво значение има за тях какъв е бил смисълът?! Сякаш разбират нещо от диаманти! Но нали са полиция, трябвала отговори, няма как да се отърве от тях.

— Вижте сега, в камъка има дефект. Може да бъде изрязан по линията на дефекта, симетрично, и тогава ще се получат две малки диамантчета, по 0,17 карата, достатъчно чисти, полезният резултат ще бъде около 70%. Ще бъдат по-евтини, но за сметка на това лесно ще се продадат. А размервачът предложи камъкът да се разреже несиметрично, единият да се направи съвсем малък, 0,15 карата, чист, а вторият — по-голям, 0,20 карата, но чистотата му вече нямаше да бъде същата, защото в него щеше да попадне дефектът, от който бихме се избавили при моя вариант на изрязване, но за сметка на това размерът му щеше да бъде по-голям, а това много силно влияе на цената. И когато на този голям камък се придаде фантазийно оформление, той ще стане по-скъп, но ще се продаде трудно. Ето за това не се разбрахме двамата. Аз съм човек от старата школа и винаги съм предпочитал чистите камъни, а нашият размервач е от младото поколение, за него парите са по-важни, той бързо пресметна наум и реши, че ако единият камък е малък и чист, а вторият — с дефект, но голям, стойността като сума ще се получи по-голяма, отколкото на два чисти.

Оперативните работници започнаха да разпитват Глинкин за Курмишов и старши технологът им разказа, че собственикът на „Софико“ поради здравни проблеми вече не може да работи лично, само ръководи и организира, но понякога измисля изделие, поръчва ескиз и по този ескиз му изработват изделието. Ето например последното, което беше изработено за него: много красива огърлица от сапфири, диаманти, светлосини топази, раухтопази, рубини и един централен камък — трийсеткаратов рубин.

— Много красиво изделие, много — каза Глинкин и за по-убедително разтърси здраво стиснатите си юмруци. — С право беше наречена „огърлица“, невероятно сложна, бавна работа. Леонид Константинович го измисли лично и направи ескизите, а всичко останало бе изработено тук.

— Да знаете случайно за кого я е изработил Курмишов? Чия беше поръчката?

— Не ни е казвал — поклати глава Глинкин. — А вие може би мислите, че заради огърлицата са го… такова…

— А, не — позасмя се единият оперативен работник, по-възрастният, — едва ли е заради нея. Ние извършихме обиск в жилището на Курмишов, отворихме сейфа и бижуто си беше там, точно каквото го описахте. Само че е някак прекалено голямо и бляскаво. Нима сега се носят такива?

— Ами нали ви обяснявам: моделът е такъв, затова го наричаме така — огърлица! Изделието трябва да покрива гърдите до линията на деколтето — започна да се ядосва Глинкин.

Аман от хора, дето се бъркат в бижутерийното дело, без да разбират и капчица от него!

— Шефът ви имаше ли врагове? Или може би конкуренти?

Господи, не можаха ли да пратят някой по-умен, някой полицай, дето поне разбира въпросите, които задава! Нервите на Глинкин вибрираха на онзи ръб, отвъд който в опасна близост се намираше пристъпът на истерия. С огромни усилия той успя да се овладее и да не кресне. Човек не бива да се кара с полицията, с полицията трябва да си приятел, така поне го бяха учили дядо му и баща му, които също цял живот се бяха занимавали с оформяне на скъпоценни камъни и бижутерия. Трябва да се усмихваш и да се държиш приятно.

— Не, какво говорите, какви врагове може да имат бижутерите? Отдавна, при съветската власт, професията на бижутера беше опасна, защото човек или работеше за грошове в някой битов комбинат, извършваше само поправки, или изпълняваше и частни поръчки — тогава животът му беше на острието на бръснача. За работата в битовите комбинати всички материали и реактиви се купуваха официално от специализирани магазини бази, централизирано чрез държавни структури. Е, и от заложни къщи, бижутерите имаха това право. Виж, обаче за частните поръчки златото и камъните или се вземаха от клиента, или се купуваха от хора, дошли от находищата, от крадци, изобщо — от черния пазар. Бижутерът имаше право да купува повредени бижута от заложна къща като служител от услугите уж за работа в битов комбинат, а в действителност той използваше малка част от материала в комбината, а основното — за частните поръчки. Всички знаеха всичко, но всички имаха легенда: клиентът донесе благородните метали и камъните, получил наследство. Опасно време беше — въздъхна Глинкин, — бижутерите и престъпният свят си сътрудничеха, около златото и камъните тогава се проливаше много кръв. А сега какво? Сега всичко е легално. Наши главни врагове са онези, които затрупват пазара с некачествена контрабандна стока от различни страни, по-специално има такива страни, в които не се гнусят да си приписват известни марки и да продават собствени изделия като техни на цени по-ниски от цените на марковите, но по-високи от истинските. Това са те, нашите врагове. За тях сме дребни риби, те с техния размах дори не ни забелязват. Бижутерийното дело е едно от най-безопасните в този смисъл — нито врагове, нито конкуренти, ако правиш всичко законно, както му е редът, ще процъфтяваш. Със суровините няма проблеми — купувай си от държавата или от Алроса колкото искаш, стига да имаш лиценз, с металите също нямаш проблеми, можеш да купуваш от заложни къщи, от заводи за специални сплави, всичко това е официално разрешено. За бижутерите животът беше крайно тежък при съветската власт, а сега законите разрешават всичко, само работи. Друг е въпросът, че работата е трудна, изтънчена, продължителна, мъчителна. Но, както се казва, за всичко се плаща. Затова пък, отново повтарям, е спокойна и безопасна, стига да си нямаш вземане-даване с черния пазар.

Старши технологът беше доволен от себе си: хем изнесе лекция на тези малоумници, проведе нещо като безплатно образователно мероприятие, хем — най-важното! — не избухна. Запази достойнството си.

Сташис и Дзюба употребиха целия ден за отработване на списъка на поканените за юбилея на Николай Букарин. От осем сутринта двамата като навити пружини проверяваха информационните бази, звъняха по телефони, правеха справки, търкаха с пръсти сълзящите си очи и привечер бяха принудени да признаят, че все още не са открили в този списък нито едно подозрително лице.

— Край, Рома, капнах — заяви Антон и постави чавка до последното име в своята половина от списъка. — Тепърва трябва да занеса учебника на Стасов. Кузмич ме помоли, той имал някаква друга работа.

Дзюба нямаше нищо против да приключат с работата за днес. И без това беше късно да започват нещо ново, пък и мозъкът вече тотално се размекна и даваше заето. Сбогува се със Сташис и хукна да купува дискове с игрови програми, за да започне да осъществява замисленото. Щом никой не му вярва, щом никой не иска да го чуе, Роман Дзюба сам ще свърши всичко, което смята за нужно, и ще провери своите догадки. Ако те се окажат неправилни, поне никой няма да научи това. Ако пък излезе, че все пак е бил прав…

Добре, няма да се радвам преждевременно, повтаряше си Роман, докато прехвърляше игровите програми в своя компютър. Ще му трябват и слушалки… По дяволите, къде ли са? Сигурно майка му пак ги е взела, вечно гледа някакви филми или си общува с приятелки по скайпа…

Така и излезе — слушалките бяха в стаята на родителите му, до компютъра. „Утре ще си купя нови — реши Роман, — защото с мама ще се изпокараме. Че и ако татко се включи… И той обича вечер след работа да прочете новините и да погледа разни „сензационни“ клипчета.“

Роман никога не бе играл тези игри, затова усвояването вървеше бавно. Започна с настройките, като пробваше доколко му е удобно да ползва един или друг клавиш или мишката за изпълнение на определени движения. „Скочи“, „легни“, „клекни“, „стреляй“, „хвърли граната“, „тичай“… Ако някой клавиш се окажеше неудобен, можеше да препрограмира с друг клавиш. След като криво-ляво се справи с първата част от задачата, Роман се регистрира под ник „Монах“ и влезе в сървъра, чийто администратор е бил Колосенцев. Като начало стана „наблюдател“ — следеше играта и с ужас разбираше, че тези неща изобщо не ги умее и сигурно никога няма да се научи. Темпото на играта беше толкова високо, че Дзюба дори не успяваше да следи развитието на събитията. Но всъщност той и не възнамеряваше да играе. Искаше му се да послуша разговорите между играчите, които се надяваше да обсъждат смъртта на Генадий.

— Момчета, кой е тоя Монах? — чу се глас в слушалките. — Какво така се е притаил като наблюдател?

— Знам ли го — отвърна друг глас. — Май никога преди не е играл при нас.

Роман се притесни.

— Играя много лошо — призна. — Искам да погледам как се бият майсторите.

— Гледай тогава — насмешливо проговори още един глас, — само че не заемай мястото прекалено дълго — или влизай в играта, или чупката.

Кой знае защо, тази мисъл не бе хрумвала на Дзюба. Беше си представял, че може да се скатава като „наблюдател“ колкото време си иска. Оказа се, че не било така. Наблюдателят се смята за играч, включват го в статистиката и ако на дадена карта например са предвидени 20 играчи, тоест по 10 души във всеки отбор, двайсет и първи вече не може да влезе в играта, дори ако някой от двайсеторката кротува като наблюдател. Така че само след петнайсет минути Роман трябваше да вземе решение: да влезе в играта или да се махне от сървъра. Реши да рискува.

През целия си живот Роман Дзюба не бе чувал толкова насмешки и обиди по свой адрес, колкото се стовариха върху него още в първите минути игра. Той се стараеше с всички сили, но катастрофално не успяваше нито да подскочи, нито да легне, нито да стреля. Нещо повече, оказа се, че оръжието дава откат и ако искаш да улучиш целта, трябва да се съобразиш с него и преди изстрела да приклекнеш… С една дума, играта предполагаше познаване на много тънкости.

Той отново се върна в позицията на наблюдател, чувствайки как устата му е пресъхнала: ефект от изхвърлянето на адреналина.

— Слушай, Монах, вземи си намери празен сървър и се учи на него, тук играят сериозни хора — посъветва го един играч.

Роман реши да последва съвета, но въпреки това още известно време постоя като наблюдател, докато не бе изхвърлен автоматично. Разбира се, тук обсъждаха смъртта на Колосенцев, но докато Роман можа да послуша, в репликите не се чу нищо интересно.

Излезе в списъка на сървърите и започна да търси „0“ в съответната колонка. Часът беше натоварен, вечерен, на всички сървъри се водеха боеве. Наложи се да отиде на друг сайт, после на трети, където най-сетне се намери терен, на който в момента не играеше никой. Вярно, този терен изглеждаше доста различно от онзи, на който той бе претърпял позорно фиаско: на него нямаше здания, улици, стаи, стълбища, дървета и тем подобни. Само някакви кубове и купчини пясък. Но и това става, реши Роман, има ли значение къде ще се уча.

И започна търпеливо, първо бавно и предвидливо, после все по-бързо и по-бързо да тича, да скача, да кляка, да пада, да пълзи, да стреля с различни видове оръжие, да хвърля гранати… Кой знае защо, си спомни колко се ядосваше майка му, когато той след пет години в музикалната школа я заряза: червенокосото момче за нищо на света не искаше да се занимава със свирене на пиано, а педагозите казваха, че имал феноменални технически способности: прекрасна координация на пръстите и мигновено формиране на автоматизма на движенията. Роман беше абсолютно, пределно немузикален, не разбираше музиката и не я чувстваше, но беше невероятен при изпълнението на сложни произведения: никой от учениците не можеше толкова бързо да запомни нотите и да играе толкова чисто и с такова високо темпо.

Ето че сега му влезе в работа…

Към два и половина през нощта Дзюба се почувства готов за нов опит. Върна се на сървъра „на Гена“, където в момента се биеха вече съвсем други играчи. Влезе в играта и дори успя да се задържи няколко минути, без да предизвика нито една насмешка. После те, естествено, отново се посипаха, този път още по-язвителни: явно хората, които играеха в такава късна доба, бяха с принципно други характери, каза си той.

И не сгреши. Колосенцев бе играл предимно нощем, затова сега, в този късен час, сред играчите имаше много повече хора, които добре бяха познавали Генадий от играта и не бяха останали равнодушни към смъртта му. Роман клюма пред компютъра докъм пет часа сутринта, когато играчите се разотидоха, слуша техните разговори ту като наблюдател, доколкото беше възможно, ту в играта, докато слушаше неприятни реплики по свой адрес.

Но така и не чу нищо важно. Всички смятаха, че гибелта на Гена е била свързана с работата му в полицията. Не се чу никакво споменаване за конфликт във връзка с играта.

Добре де, това е едва първи опит, утешаваше се Дзюба. Сега ще поспи два-три часа, а вечерта пак ще сложи слушалките и ще започне шпионажа си. Нима е казано, че трябва да му провърви още от първия път? Но от друга страна: който умее да чака, получава всичко.

— Ще се прибереш ли у вас? — попита Иля Ефимович. — Или ще дойдеш вкъщи?

Карина го закара до дома им. Бащата и дъщерята Горбатовски се прибираха от следователя, който ги разпита поред: първо Карина, която Сотников още сутринта бе назовал като жената, дълги години имала връзка с убития Леонид Курмишов, после баща й. Иля Ефимович се чувстваше смазан и не му се искаше да се прибира сам: жена му, естествено, ще започне да разпитва какво се е случило, за какво го е викал следователят и тогава ще трябва да й каже за Леонид… Ако Карина влезе да поседи с майка си, тогава цялата тежест на нейното разпитване ще падне върху дъщеря му, а Иля Ефимович ще може да си премълчи. Да, божичко, той няма сили да говори! Пък и има за какво да помисли.

— Разбира се, ще вляза за малко.

Карина угаси двигателя и слезе от колата след баща си.

Съблече се в антрето и веднага отиде при майка си, а Иля Ефимович се оттегли в спалнята, полегна, както си беше облечен, върху кувертюрата и затвори очи.

Бяха разпитвали Сотников пръв, още сутринта. Какво ли е казал? И какво не е казал? Как се е държал? Интересно, този следовател Разумов нищо ли не е заподозрял? Зорко око има, така се стори на Горбатовски, уж седи като глупак, но очите му — зли, студени, няма вяра на нищо, което му говориш. Вероятно прочутата харизма на Сотников не му е подействала. Но то се знае, Алексей не е разказал най-важното. И той, Горбатовски, го премълча. Засега.

Защо неговата любима дъщеря, неговата Карина вечно се влюбва в неподходящи мъже? Над нея сякаш виси някаква зла прокоба. Когато беше на 15 години, се влюби до смърт в Алексей Сотников, той й изглеждаше като някакъв бог с огромните си знания, прекрасните си изискани обноски, приятния си глас, внимателните си очи зад стъклата на очилата във фина рамка. Да, Алексей е красив мъж, дума да няма, но характерът му! Ако характерът му беше друг, Карина сигурно и досега щеше тайно да въздиша по него. Слава богу, момичето порасна и що-годе започна да разбира от хора, така че в някакъв момент увлечението й се стопи почти мигновено. Защото Алексей Сотников не е никакво божество, той е сноб и естет, който дълбоко в душата си смята всички, които знаят по-малко и са по-зле образовани, за хора от низша каста. И точно такова е отношението му към хора, които пренебрегват творческото начало. За Алексей Четвърти творчеството е религия, източник на красотата, начало на началата и онези, които не разбират това, за него просто не съществуват. А нали далеч не всички се раждат творци! Има гениални творци, но има и гениални изпълнители, без които са невъзможни нито животът изобщо, нито прогресът в частност. Дори от хората, които имат природен талант за творчество, далеч не всеки става творец. И ето — кой знае защо, именно тази страна на неговия характер отблъсна Карина. Кумирът някак отведнъж избледня, но разбира се, уважението й към художествения вкус и майсторството на Алексей остана.

Може ли да се твърди, че Алексей Юриевич Сотников е неприятен човек? Попитайте когото щете, ще ви отговорят: какво приказвате, та той е чудесен! И е така, защото той е човек разумен и възпитан, крие своя снобизъм и авторитарното си естество, пред никого не ги демонстрира особено, с всички се държи доброжелателно и културно, макар вътрешно да хихика, да се подиграва и да подхвърля ехидни забележки. Но никога на глас в присъствието на въпросния човек, едва после, пред други, зад гърба му. Така че, когато порасна и чуваше такива приказки, Карина започна да ги оценява правилно, разбра, че не може да смята за свой кумир такъв двуличен човек. Моето момиче е простодушно, изискаността я дразни. На околните Алексей изглежда приятен във всяко отношение, хората го обичат и винаги са дружелюбни към него. И никой освен Иля Ефимович Горбатовски и дъщеря му не вижда и не разбира какъв е този човек в действителност. Наглед ангел, а отвътре — бездна на злото. Всичко е измама, всичко е илюзии…

Дори стилът на обличане на Сотников отразява тази особеност на манталитета му — та той се облича измамно просто, дънки, пуловер, под него риза с вратовръзка, а понякога, ако не е студено, пуловерът е направо на голо. И само познавачите могат да разберат, че тези дънки струват две хиляди евро, а и ризата и вратовръзката са на достойна за тях цена. На пръв поглед обаче това изобщо не личи! Сотников, както и всички хора впрочем, е изтъкан от противоречия — колкото високо цени образоваността и ерудицията и презира хората, които не ги ценят, толкова не се изфуква с богатството си, макар да е далеч не беден човек, във всеки случай беше такъв преди предателството на Леонид. Той фактически разори своя стар приятел… Сотников от дете е приучен към работа, при това ръчна работа, знае как се печелят парите и затова по принцип се отнася с уважение към всякакъв вид труд. Не понася безделници и използвачи.

Интересно, как ли се е държал и как ще се държи той тепърва със следователя? Какво впечатление ще направи? Ще се стори ли на Разумов човек, способен на отложено отмъщение, осъществено четири години по-късно? Или ще се преструва на мек интелигент, какъвто Алексей Сотников изобщо не е?

Иля Ефимович, потънал в размислите си, не забеляза как бе минало време и когато в стаята надникна Карина, искрено се учуди:

— Тръгваш ли си вече?

— Да, татко, късно е, а утре съм на работа.

Той повдигна с усилие тежкото си тяло от кревата и излезе в антрето да изпрати дъщеря си. Карина мълчаливо закопча късото си палто, намота отгоре му върху раменете си красив кашмирен шал, пристъпи към вратата. И се извърна, вгледа се право в очите на Горбатовски.

— Сега доволен ли си, татко? — попита едва чуто.

И си тръгна, без да дочака отговора.

Иля Ефимович застина насред квадратното антре. След разпита тя дори не продума. За нищо не го попита. През целия път мълча.

Нима подозира, че той…

Антон беше вече по средата на пътя си към къщи, когато му позвъни Зарубин.

— Занесе ли учебника? — първо попита той.

— Занесох го.

— И как е нашият приятел Стасов?

— Добре е — уморено отговори Антон.

— Къде си сега?

— Пътувам към къщи.

— Върни се — изкомандва Сергей Кузмич. — Нуждая се от помощ. Трябва да отида до едно място, но непременно с някой друг, иначе ще се издам. Спасявай положението, Антоне.

— Кузмич, имам деца — недоволно каза Антон. — Ако бавачката може да остане за през нощта, тогава…

— Ами обади й се и я попитай, вместо да разсъждаваш — ядоса се Зарубин. — Тя винаги е можела да остава, защо сега да не може? Хайде, не се измъквай. И веднага ми се обади, за да ти кажа къде ще се срещнем.

Антон се обади на Елвира, която без особена радост, но все пак се съгласи да остане с децата. Зарубин нареди той да го вземе от площад „Трубная“. Това посещение, както се разбра, наистина не беше тягостно, но нямаше да е добре той да отиде сам на това място — можеха да възникнат много въпроси.

— Ти нали имаш бавачка? — доста безцеремонно попита Зарубин, след като обясни на Антон целта на пътуването. — До днес май никога не си имал проблеми.

— Реши да се омъжи — призна Антон. — Скоро ще ме напусне. И не знам какво ще правя.

Зарубин извъртя цялото си дребничко тяло на седалката и бучна пръст в рамото на Антон.

— Ето, на! Видя ли докъде се докара! Открай време те предупреждавах да не разчиташ на нея, тепърва има да патиш с тая бавачка.

— Но защо? — не разбра Антон. — Ти не си имал никакви основания да се съмняваш. Та тя е добра, свястна жена, помагаше ми искрено и децата я обичат.

— Ами защото е млада и красива и има много пари! От къде на къде реши, че тя цял живот с удоволствие ще бърше дупетата на децата ти? Тя си иска своя живот, да има свое семейство, свои деца, това е нормално. Това беше очевидно дори за мен и просто се чудя защо ти нито веднъж не помисли за това.

— Но Елвира никога не е споменавала такова нещо… Бях сигурен… Нито веднъж не ми беше дала повод да се притесня за това, винаги се държеше така, сякаш не й трябва никакъв друг живот. И сега изведнъж…

— Ама не е изведнъж, Антоне, не е изведнъж — укорително каза Зарубин. — Всичко беше очевидно от самото начало, просто ти не си искал да го видиш. Виждал си само онова, което ти е било удобно лично на теб, което се вписва в собствената ти жизнена концепция.

Антон вече и без това го бе разбрал. И му беше неприятно още веднъж да слуша лекция за това, колко не е бил прав.

— Сто пъти съм ти казвал: човешкото око мами — продължи Сергей Кузмич, — то вижда не каквото е в действителност, а изключително това, което иска да вижда самият човек. На това ме научиха преди много години. И аз отначало, когато бях по-млад, не вярвах, после се убедих — такава е истината. Ти на колко си години?

— На трийсет — промърмори Антон. — Сякаш не знаеш.

— Виждаш ли, на трийсет, вече си дърто магаре, време ти е да престанеш да живееш в света на илюзиите. Ти виждаш човека такъв, какъвто искаш да го виждаш, и градиш отношенията си с него, изхождайки от своето невярно виждане, а после се учудваш защо той изобщо не се държи така, както си очаквал.

Антон се вбеси: докога ще продължава това! Защо всички толкова обичат да четат морал и да обясняват, че не си прав, вместо да помогнат с нещо, поне със съвет.

— Добре, стига си ми трил сол на главата, и без това разбрах, че съм сгрешил, по-добре ме посъветвай къде да си намеря жена, защото всички ми казват, че трябва да търся не бавачка, а спътница в живота и добра майка за децата си.

Сега Зарубин се впусна да разсъждава надълго и нашироко, че това било трудна задача, защото да бъдеш съпруга на оперативен работник си е професия, която далеч не всяка жена може да овладее. Обикновено онези, които умеят да бъдат съпруги на оперативни работници, не стават за бавачки на малки деца, защото само човек, който работи много и с увлечение, без да се съобразява с часа от денонощието и с почивните дни, би могъл да разбира и уважава същата работа на човека до себе си. Такава жена може да се намери лесно, има ги с хиляди, но в този случай тя няма да може да бъде бавачка и домакиня. А онази, която би обикнала децата и би въртяла дома предано и вярно, крайно рядко е такава, която би търпяла оперативната работа с всичките й прелести, включително с отсъствията на съпруга нощем, с неговите непрогнозируеми почивни дни, с пийването, което често е неизбежно, ако трябва да влезеш в контакт с някого, да не говорим пък за общуването с разни съмнителни личности, например с проститутки, които са постоянен източник на информация, но с които често можеш да разговаряш безопасно само в долнопробни нощни клубове.

— С една дума, Антоне, задачата ти е практически нерешима — заключи подполковникът. — Единственото, което мога да те посъветвам, е да поогледаш учителките и детските лекарки наоколо, особено онези, които познават децата ти. На тях и работният им ден не е дълъг като нашия, и с денонощни дежурства не ги ангажират, и в командировки не ги пращат, и през почивни дни не ги викат, а от друга страна, обичат децата или поне умеят да общуват с тях.

Посещението на нужното на Зарубин място мина бързо и без пречки, след което Антон закара първо подполковника, после си тръгна за вкъщи. Когато влезе в апартамента, часовникът показваше един и половина.

Как при такъв режим на работа човек може да мине без бавачка? По никакъв начин.