Последно разсъмване

ШЕСТА ГЛАВА

Всеки понеделник ръководството на оперативно-следствената част провеждаше съвещание, което още от съветски времена така и не бе загубило съмнителното си название „летучка“ или „оперативка“. Ето защо Роман Дзюба рано сутринта в понеделник бързаше за отдела. Пътят до метрото му отнемаше около 40 минути и докато се качваше с ескалатора, той по навик провери мобилния си телефон: ретранслатори имаше по цялото направление, но сред грохота на вагона пак нищо не се чуваше, беше невъзможно да говори. На дисплея се появиха 12 неприети повиквания. И всички — от един и същ номер.

От номера на дежурната част.

Случило ли се е нещо? Защо трябва така панически да търсят служител, който всеки момент ще се яви на работа? „Глупаци“ — беззлобно си помисли Роман и ускори крачка. Няма да се обажда, ще е там след най-много седем минути и ще научи всичко.

Едва влязъл през входната врата и озовал се пред гишето на дежурния, Дзюба почувства, че нещо неприятно се е случило. Само след минута се вкамени, безсилен да помръдне.

Днес на разсъмване Генадий Колосенцев бил намерен мъртъв.

Не може да бъде! Как така? Защо? В събота той застъпи на денонощно дежурство, в неделя сутринта се е освободил, имаше състезание… Състезание!!! Това е някаква грешка, изобщо не са намерили Гена, който вчера не беше на работа, не беше участвал в задържания, не беше седял в засади, а бе играл своите игрички на абсолютно безопасно място!

— Рома — разтърсваше го някой за рамото. — Роман, искаш ли вода?

Роман се окопити и бавно завъртя глава. Намери се приклекнал, подпрял гръб на стената. Послушно пи вода от подадената му от дежурния чаша, зъбите му тракаха, водата на тънка струйка се изливаше покрай устата му върху пуловера, но той не забелязваше това.

— Рома, върви при шефа, той нареди веднага да се явиш при него още щом дойдеш.

Дзюба стана, краката му бяха някак несигурни, но по пътя до кабинета на началника кажи-речи успя да се стегне.

Началникът беше блед и гневен. В кабинета вече бяха всички служители от отдела, чакаха само Роман. По лицата на оперативните работници се четяха потиснатост и объркване.

— Трупът на Колосенцев е бил открит в шест часа сутринта в Източния район — започна началникът, — близо до общежитието на гастарбайтерите. Някой от вас в течение ли е какво е правил там?

Всички отрицателно завъртяха глави.

— А как… как са убили Гена? — попита Дзюба.

Началникът сви рамене.

— Ами съдебните медици ще го видят, тогава ще научим. Засега не е ясно. Външният оглед не е намерил нищо — нито огнестрелни рани, нито порезни, нито прободни, нито травми на черепа. Смъртта е настъпила приблизително осем часа преди момента на огледа, тоест около двайсет и два часа в неделя. По-точно ще ни кажат после.

— Може Гена да е починал по естествени причини — рискува да предположи Роман, — от някаква болест?

— Колосенцев болен ли беше? — вдигна вежди началникът. — От какво?

— А, не знам — унило отговори Роман. — Май от нищо… Просто си помислих… Нали знаете, често се случва така: скъса се някоя аневризма в главата — и край, за миг човека го няма.

— Да ти се не види, Дзюба! — закрещя вбесен началникът. — Колко глупости имаш в главата си! По-добре да четеш книги по работата си, а не да изравяш от интернет разни глупости по медицински въпроси! В нашата страна си имаме достатъчно доктори и без тебе.

Старши лейтенант Дзюба беше млад и не особено опитен, но плах съвсем определено не беше. Ако не беше смъртта на Гена, сигурно не би посмял… Но сега му беше безразлично. Гена е бил убит, а тези дебели задници се скатават по кабинетите и ръководят! Беше несправедливо, защото началникът, преди да седне в ръководното кресло, също като всеки друг оперативен работник беше „тъпкал земята“, и то не една година. Но в този момент Роман Дзюба мислеше не за справедливостта, а за своя загинал колега.

— Защо, има ли някакви книги по специалността, които още да не съм прочел? — дръзко се изрепчи той. — Само ми кажете заглавието и още днес ще я намеря и ще я прочета.

По лицата на оперативните работници плъзнаха слаби усмивки. Всички знаеха, че в университета на Министерството на вътрешните работи Дзюба бе учил до самозабрава, че всичко му беше интересно, защото четеше не само учебниците, но и всичката допълнителна литература, препоръчана в катедрите от методическите указания по всеки предмет. Освен това се беше включил в няколко научни кръжока едновременно, бе подготвял реферати и доклади, бе се изказвал на студентски научни конференции. А пък по своята пряка специалност „оперативно-дознателна дейност“ беше прочел изобщо всичко написано, като се почне от средата на 50-те години на двайсети век.

Началникът му хвърли мрачен и убийствен поглед. Всички разбираха, че няма какво да му отговори: той отдавна вече не се интересуваше от никаква литература по специалността, още от времето, когато бе завършил Омската милиционерска школа, а това бе се случило преди около двайсет и пет години.

— Документите му са налице — реши началникът да не задълбава в опасната тема и продължи да излага информацията за откриването на трупа на Генадий Колосенцев, — служебното удостоверение не е откраднато. И парите са налице. До трупа е имало чанта, в нея — клавиатура и компютърна мишка, някакъв медал и диплома, а също бележник със служебни записки. В джоба на якето — ключовете от колата, от апартамента, от кабинета, а също — листче с бележки, направени очевидно от ръката на самия Колосенцев. Тези бележки представляват описание на маршрут от търговския център в Северния район до някакво място в Югозападния, веднага след Околовръстното, там има гаражи. Кой знае какво е правил Колосенцев в Северния?

— Имаше състезание — веднага отговори Дзюба.

— Какво състезание? По какъв вид спорт?

— Ами… — запъна се Роман. — По компютърни игри онлайн. Сигурно неговият отбор е победил, оттам са медалът и дипломата…

— Дяволите ви взели — злобно просъска началникът. — Хлапаци! На сериозни длъжности сте, занимавате се със сериозна работа, ама не, още не сте се наиграли, неизживяно детство. Добре, а какво е търсил в Югозападния район? Какъв интерес може да е завел Колосенцев там?

Всички мълчаха. Мълчеше и Роман Дзюба. За пръв път чуваше за някакви гаражи в Югозападния район.

— Както и да е — внезапно махна с ръка, — и без това са го убили в Източния. Кой знае защо е отивал към общежитието. Някой да знае какво е правил там? Откъде му е хрумнало да ходи там?

Той огледа поред служителите, които нищо не можеха да отговорят.

— Така — резюмира началникът. — Дзюба, сега бързо отиваш при следователя, той вече чака, дойде тук, за да не се губи време.

— Защо аз? — възмути се Дзюба. — Не може ли да почне от другите? Аз трябва да отида…

— Ще отидеш, има време. Ти през последните дни работи плътно с Колосенцев, по цели дни беше с него, така че въпросите ще са първо към теб. По-късно ще стигнат и до другите. Всички са свободни.

Следователят се бе настанил в кабинета, където бяха бюрата на Дзюба, Колосенцев и на още двама оперативни работници. Беше човек на възраст, бавен и скучен. Формулираше въпросите така, сякаш пред него не беше представител на правоохранителните органи като него, а закоравял мошеник или разхитител, който може да покани най-добрия адвокат, така че трябва да бъде пределно внимателен с думите си и точен с изразите. Но Роман не обърна на това никакво внимание, всичките му мисли бяха насочени към осъзнаването, че Гена вече го няма. Едва вчера сутринта е бил, вечерта е бил, а днес сутринта вече го няма. И вече никога няма да го има. Отговаряше разсеяно, като принуждаваше следователя търпеливо да повтаря отново и отново едни и същи въпроси: какво е това място с гаражите? Кога Колосенцев е записвал маршрута и местоположението на тези гаражи? В някакви разследвани случаи срещали ли са лица, свързани с това място, или с гаражите, или с автомобилите там? Какво може да е правил Колосенцев при общежитието на гастарбайтерите? Възможно ли е там да го е завел оперативен интерес?

— Разберете — най-сетне не издържа Дзюба, — един нормален оперативен работник никога не разправя наляво и надясно за местата или хората, към които проявява оперативен интерес. Може Гена наистина да е изровил нещо интересно в това общежитие, но не е говорил за това на никого. Това е нормално, ние не знаем нищо един за друг в този смисъл. Тоест, разбира се, знаем — веднага се поправи той, — ако работим по един и същи случай. Но Гена участваше в разследването на няколко различни случая. За случаите, които водехме заедно, мога да кажа едно-друго, но за другите — нищо.

— Недей да ми даваш акъл — позасмя се следователят. — Добре, де. През последните дни сте работили заедно по убийството на Евгения Панкрашина, нали така?

— Така е.

— Може ли сред гастарбайтерите да е имало източник на информация по този случай?

— Не — завъртя глава Дзюба, — едва ли. Нашата потърпевша е била съпруга на бизнесмен, той дори има свой фонд. Прилична дама, четири деца, трима внуци. Никакви контакти с гастарбайтери.

— Може вашата потърпевша наскоро да е правила ремонт? Нали знаеш, бачкаторите от провинцията се занимават предимно със строително-ремонтни работи.

— Не — отново завъртя глава Роман, — дори Панкрашини да са правили ремонт, те със сигурност са наели професионални строители и дизайнери. Не са хора, дето ще си имат работа с гастарбайтери. Освен ако…

— Какво? — напрегна се следователят.

— Освен във връзка с черния пазар… Имаме убийство с цел обир, откраднато е скъпо бижу, така че проверяваме как може да е пласирано.

— Ясно. — Следователят за пореден път записа нещо в протокола. — А разработвате ли версия за връзка на гастарбайтери с убийството на Панкрашина? Не с пласирането на откраднатото, а именно с убийството?

„Не“ — едва не изтърси Дзюба. Но навреме се сепна и що-годе уверено отговори, че да, разбира се, помислили са за това, но засега нямат никакви основания… и никакви доказателства… защото при тези обстоятелства Панкрашина е можел да убие само човек, който е знаел, че в този момент тя ще носи със себе си скъпото бижу. А кръгът на тези осведомени хора е твърде, твърде далеч от кръга работници, пристигащи от всички краища на необятната Русия и от страните наоколо да търсят работа в Москва.

Защо не? Нима не е възможно Гена да е получил информация за връзка с убийството на Панкрашина от някой гастарбайтер, живеещ именно в това общежитие? От друга страна, откъде може да е получил такава? В събота е бил дежурен, значи не е работил по случая с Панкрашина, в неделя се е освободил, в 15 часа са почнали онези състезания… Да, но преди началото на състезанията Гена е имал половин ден и кой знае къде е бил, какво е правил, с кого се е срещал? Напълно е възможно, разсъждаваше наум Роман, да се е срещнал с някого, от когото е получил насоки към общежитието в Източния район. И след състезанието да е отишъл там. И дори е напълно възможно да е спипал убиеца, който не е чакал да го разобличат и е нанесъл изпреварващия удар.

— Знаете ли — Роман рязко вдигна глава и прекъсна насред думата следователя, който скучно изговаряше своя пореден грижливо подготвен въпрос, — може да са убили Гена дори заради играта.

Следователят дълго, мълчаливо гледа оперативния работник, после осъждащо поклати глава:

— Ужас, просто ужас, в какво се е превърнал криминалният отдел — потиснато каза той. — Какви хора назначават? Откъде ги вземат? С какви бръмбари са пълни главите ви? Не, определено криминалното разследване умря едновременно със съветската власт. Върви, Дзюба. И покани следващия.

Цялата сутрин, докато Дзюба даваше показания пред следователя, Антон Сташис проверяваше алибито на Вероника Нитецкая за сутринта в сряда. Оказа се проста работа. Вероника Валериевна се намирала в офиса си от 10 часа сутринта до 21 часа, никъде не излизала, а в момента на убийството на Панкрашина водела преговори с представители на транспортна фирма. Всъщност версията на Дзюба за евентуална нейна връзка с убийството от самото начало изглеждаше на Антон доста неубедителна, така че той дори не се разстрои много, когато се разбра, че не са уцелили.

Кой знае защо, по-перспективен като източник на информация му се виждаше певецът Виктор Волко. Оказа се, че не е лесна работа да получиш аудиенция при него: наложи се да действа чрез неговия продуцент, който дълго шумоля с прелистваните страници на ежедневника и всячески демонстрираше невероятната заетост на звездата на вокала: преговори, репетиции, концерти, задължителна почивка (Та това е глас! Трябва да разбирате това. Гласът изисква определен режим!), посещение при личния фониатър… В един момент на Антон му писна да се прави на интелигент и той кратко и ясно заяви, че за полицията Виктор Волко е не певец, а свидетел, когото трябва да разпитат, и то колкото по-бързо, толкова по-добре. Продуцентът тежко въздъхна и определи час и място.

— Само че много ви моля — да бъде кратко. Виктор Семьонович трябва да отиде да провери акустиката в една зала, където му предстои да пее след два дни. И се постарайте да не го вълнувате, това влияе зле на гласа.

— Е, това вече зависи… — позасмя се Антон.

При Волко пристигнаха вече двамата с Дзюба. Певецът се беше отпуснал с изпружени крака в дълбок мек фотьойл, а продуцентът, мършав нервен тип с гъсто намазана с гел щръкнала коса, сновеше из помещението като куче пазач и с целия си вид намекваше, че е готов всеки момент да захапе гърлото на всеки, който само посмее да разклати нервната система на звездата.

— Познавате ли се с Евгения Панкрашина? — започна Роман.

Предварително се бяха разбрали с Антон въпросите да задава Дзюба, а Антон да остане страничен наблюдател и да „помага“ на младия оперативен работник с погледи и жестове, като така координира и насочва хода на разговора. За това го бе помолил самият Роман: „Трябва да се уча. Гена винаги поемаше всичко и после нищо не ми обясняваше“.

Пълно спокойствие. Името Панкрашина не предизвика у певеца никакви емоции.

— За пръв път чувам това име.

— Бяхте ли на 20 ноември на приема по случай юбилея на господин Букарин?

— Да, поканиха ме да пея пред гостите. Защо, какво е станало?

— Във втората почивка сте разговаряли с една дама. Познавате ли се с нея? Коя е тя?

— С дама? — сбърчи чело Волко. — Разговарях с много хора, включително и с дами. Имаше много народ. Не разбирам какво искате от мен.

— Постарайте се да си спомните, моля: Евгения Василиевна Панкрашина, съпруга на Игор Панкрашин, известен бизнесмен и благотворител.

Волко се позамисли и отново завъртя глава.

— Не, не я познавам. Макар че е напълно възможно да съм разменил няколко думи с нея.

— Казаха ни, че сте разговаряли с нея, и то твърде оживено. Далеч не е било няколко думи, обсъждали сте нещо. Спомнете си, моля. Нисичка жена, възрастна, с черна рокля, носела и ярка огърлица на шията.

Волко започна да се дразни, това много силно му пролича, особено добре го забеляза Антон, който стоеше малко встрани и видя как се напрегнаха мускулите и набъбнаха вените на врата на певеца.

— Казах, че с много хора съм разговарял — ядосано заговори Виктор Семьонович и веднага в разговора се вклини неуморният продуцент:

— Виктор Семьонович се познава далеч не с всеки случаен събеседник — забърбори той, — пък и не всеки има достатъчно добри обноски, за да се представи, а Виктор Семьонович няма безмерна памет, та да запомня всички, които го заговарят. Представяте ли си каква е обстановката на тези приеми? Музикантите свирят, всички говорят, вдига се такъв шум, че нищо не се чува, спира те някой, здравейте, аз съм еди-кой си, ваш голям почитател, къде ще пеете следващия път, къде мога да ви чуя и така нататък. Естествено, сред такава глъчка е невъзможно човек да чуе, камо ли да запомни името. Вие какво си мислите, че Виктор Семьонович ще моли да му повторят? Мислите си, че за него е толкова важно как се казва човек, който ще му каже три дежурни комплимента и ще се отдръпне, а Виктор Семьонович няма да го види никога повече?

Волко снизходително изслуша защитната реч на своя предан продуцент, покима с глава в знак на съгласие с всяка негова дума и благоволи да продължи разговора самостоятелно.

— Напълно е възможно да съм разговарял с вашата дама, но изобщо не си я спомням.

Роман размени погледи със Сташис и получи команда да продължи.

— Може би ще си спомните поне колието й, било е много интересно…

— Не разбирам от дамски украшения, само от мъжки — недоволно проговори певецът. — Не съм обърнал внимание.

И отново погледът на Сташис сякаш казваше: направи се на тъп, започни всичко отначало.

— Не ви ли се стори тя да е разстроена или уплашена от нещо? Може би се е оглеждала нервно, търсила е някого с поглед? — попита Роман, сякаш току-що на чист руски не му бяха казали, че Виктор Семьонович не познава никаква Панкрашина и не си спомня никаква дама с черна рокля и бижу.

Както и трябваше да се очаква, в отговор оперативните работници получиха гневно избухване, съпроводено с най-нелицеприятни епитети по адрес на руската полиция, където назначават само най-тъпи хора, които не знаят руски език и на всичко отгоре са глухи.

След като се накрещя до насита, Волко изведнъж замълча и смени гнева си с неочаквана мекота.

— Впрочем знаете ли… Като ме попитахте дали не е била нервна, дали не е изглеждала уплашена… Добър въпрос. На такива мероприятия хората обикновено са оживени, весели, леко или повечко пийнали. Свикнал съм на такива места да срещам именно такива хора. И ако вашата дама се е откроявала с нещо от общата маса, щях да обърна внимание. Щях да я запомня. Така че или тя изобщо не е разговаряла с мен…

— Обаче е разговаряла — каза Роман. — Видели са я няколко души, включително съпругът на Евгения Панкрашина.

— Тогава, значи, е била като всички останали и с нищо не е привлякла вниманието ми. Но какво се е случило всъщност? Да не се е оплакала, че съм я оскърбил с нещо?

Сети се най-сетне, помисли си Антон и скри усмивката си. Нима всички звезди са такива? На първо място е собствената им персона, около която трябва да се върти целият свят.

— Разбирате ли, някой я е убил на следващия ден след приема — каза язвително. — Такава една неприятност.

Просто не можа да се сдържи да не ухапе самовлюбения певец. Продуцентът, който до този момент сновеше нервно из стаята, замря, сякаш се превърна в солен стълб, а Виктор Семьонович Волко стана землисто сив.

— Нали не мислите… — замънка продуцентът. — Как можете… Това на какво…

— Не, не — побърза да го успокои Антон, — нищо такова не си мислим. Просто имаме основания да смятаме, че по време на този прием се е случило нещо. Може би неприятен разговор или неприятна среща с някого. И се опитваме да разберем в кой момент се е случило това. Ако по време на разговора с вас Евгения Василиевна е била в добро настроение и спокойна, с нищо не е привлякла вашето внимание, значи онова, което се е случило, се е случило по-късно. Това е.

Продуцентът с видимо облекчение си пое дъх, лицето на Волко постепенно си възвръщаше нормалния цвят.

— Боже мой, какъв ужас — тихо проговори той. — Човек живее, живее и…

Не довърши, тежко се надигна от фотьойла и сега се видя, че при всички грижи, които полага за себе си, е твърде пълен за възрастта си.

— Моля да ме извините, времето ме притиска. Имате ли още въпроси?

Оперативните работници благодариха и се сбогуваха с негостоприемния вокалист. Настроението и на двамата беше от лошо по-лошо, дори Антон, който почти не познаваше Колосенцев, беше разстроен, да не говорим пък за Дзюба.

— При всяко положение, дори нещо да се е случило, това определено е било след разговора с Волко или с приятелките, защото в тези моменти Панкрашина е била в добро настроение — замислено резюмира Антон.

Те стояха на улицата, до колата на Антон, и се наслаждаваха на надникналото иззад облаците слънце. От вчерашното лошо време не бе останала и следа.

— Но съпругът на Панкрашина уверява, че тя и към къщи е пътувала в добро настроение — възрази Дзюба. — Значи на този прием изобщо не се е случило нищо особено.

— Съпругът е заинтересовано лице, може и да ни е излъгал, а ние по никакъв начин не можем да научим истината.

Роман изненадано погледна Сташис.

— Подозираш съпруга ли?

Антон неопределено сви рамене. Този случай беше един от онези, при които нищо не се връзва, всичко е някак аморфно, разпада се от всяко докосване. Уж няма кого да заподозреш, а в същото време можеш да заподозреш всекиго…

— Трябва да разпитаме шофьора на съпруга, още не сме разговаряли с него — предложи Роман. — Но всъщност никой никога не е виждал Евгения Василиевна в лошо настроение, тя е умеела да се прикрива, винаги е била спокойна, мълчалива, но не и мрачна. Така казват и шофьорът, и приятелките й.

— И децата й — добави Антон, тъй като вече бе разговарял с всички деца на Панкрашини и с членовете на техните семейства. — Добре, Рома, прав си, да вървим при шофьора на Панкрашин, да го поразпитаме за едно-друго. Кой е работил на 20 ноември?

Дзюба погледна записките си: шофьорите, обслужващи Игор Николаевич Панкрашин, работеха през ден и онзи, който е бил на волана миналия вторник, трябваше да е на работа именно днес.

С помощта на няколко телефонни разговора те научиха, че шофьорът не е в гаража, закарал е Панкрашин на делова среща някъде в района на Рубльовка: мъката си е мъка, но все пак бизнесът и работата на фонда трябва да вървят. Получиха без проблеми телефонния номер на шофьора и той отговори, че преговорите тъкмо са започнали, той ще трябва да чака тук още два-три часа, едва ли по-малко, и обясни как да го намерят. Оставаше да се надяват Рубльовското шосе да не бъде затворено заради преминаването на някой партиен или държавен шеф, така че да не губят време в абсолютно безсмислено, будещо тъпа безсилна злоба чакане в задръстване.

Късметът е дама капризна. Днес настроението й беше отвратително и то се знае, оперативните работници улучиха именно такова затваряне, заради което загубиха повече от два часа. Антон се нервираше и мърмореше, че докато стоят тук, Панкрашин ще приключи с преговорите си и ще замине за някъде. Ще се разминат и те отново ще трябва да губят време, за да се доберат до шофьора. Дзюба не реагираше на неговото мърморене, само мълчаливо гледаше през прозореца. Антон разбираше, че мислите на Роман сега са твърде далеч от работата. Разбираемо е, винаги е тежко да загубиш колега, с когото няколко години си работил рамо до рамо.

Най-сетне колите, макар и бавно, се задвижиха.

Автомобилът на Панкрашин стоеше там, където им бе обяснил шофьорът, пред входа на здание от клубен тип, в което хем беше удобно да се водят преговори, хем имаше и ресторант, та сполучливата сделка да се „полее“ или да отпразнуваш със съвместна трапеза. В момента, когато оперативните работници пристигнаха, от зданието излезе Игор Панкрашин, придружен от двама мъже. Единият от тях стисна ръката на Игор Николаевич, сбогува се и се върна в зданието, а вторият се качи с него в колата.

Дзюба изхвърча като куршум от автомобила, за да пресече пътя му. Панкрашин погледна Роман учудено, после кимна, каза нещо и се върна в зданието. Неговият спътник заситни подире му.

Дежурният шофьор на Панкрашин не разказа нищо ново, буквално дума по дума повтори всичко, което и без това вече беше известно от показанията на шофьора, който бе возил Евгения Василиевна.

— Те винаги мълчат, Игор Николаевич никога не говори за каквото и да било пред мен, по телефона също: „да“, „не“, „ще се чуем по-късно“. Няма ни доверие явно. И Евгения Василиевна беше приучил да прави така, нейният шофьор също казва, че тя мълчала.

— Разкажете за вторник вечерта, 20 ноември, когато сте закарали Панкрашини до вкъщи след приема. В какво настроение бяха?

— Ами знам ли — разпери ръце шофьорът. — Както обикновено, Игор Николаевич отвори дясната задна врата, помогна на Евгения Василиевна да се настани, после заобиколи колата и седна отляво, до нея.

— През целия път ли мълчаха? — недоверчиво присви очи Дзюба. — Нито думичка ли не промълвиха?

Шофьорът се напрегна в опит да си спомни нещо.

— Ами… Игор Николаевич каза нещо в смисъл, че Нина сигурно използва отсъствието на родителите си и не си е легнала навреме. А Евгения Василиевна му отговори, че Нина е вече голяма и щом й харесва да ходи сутрин на училище недоспала, това си е нейна лична работа. Нещо приблизително такова.

— С какъв тон си говореха? Не ви ли се стори, че някой от тях е нервен или ядосан? Или че нещо са скарани?

Шофьорът поклати глава.

— Нищо такова. Той я нарече Женечка, дъщерята — Ниночка, а Евгения Василиевна, когато му отговаряше, каза: „какво приказваш, миличък“. Тихо си говореха, меко, ласкаво.

— И нищо друго ли не обсъждаха?

— Нищо друго.

Излизаше, че и двамата шофьори — и Шилов, и шофьорът на Панкрашин — казват едно и също. Значи можеха да им повярват. Едва ли се бяха наговорили.

Разстоянието обратно към града успяха да вземат много по-бързо. Сега се насочиха към блока, където живееха Панкрашини. Трябваше да говорят с Нина.

Но и тук не чуха нищо ново: когато родителите й се върнали от приема, било много късно, доста след полунощ, момичето отдавна спяло и не можело да каже в какво настроение е била майка му. А на сутринта Евгения Василиевна се усмихвала, сервирала на мъжа си и дъщеря си закуска, помагала им да се приготвят, изпратила ги както обикновено — с целувка по бузата.

— Равносметката не може да ни радва, колега — констатира Антон, когато излязоха от дома на Панкрашини. — Така че с тебе ще трябва да потърсим участниците в онзи прием. Свидетелите, които разпитахме в първия момент, не ни казаха нищо интересно. Но там е имало много народ. И някой може да е забелязал или чул нещо. Следователно трябва да отидем при юбиляря и да поискаме от него списъците на поканените. От тях ще започнем. Кой от присъстващите на приема може да е изпитвал лична неприязън към Панкрашина? И между другото, не е изключено да ни попадне някое познато име като Цаплин или нещо подобно.

Дзюба се позасмя. Името на крадеца и мошеника Цаплин беше широко известно в кръговете на оперативните работници. Занаятът на този образ беше по някакъв невероятен начин да се промъква на приеми, презентации и тем подобни великосветски събирания, дори на най-закрити, да си създава познанства, да очарова хората и да влиза с тях в най-разнообразни финансови взаимоотношения, които, незнайно как, завършваха бързо и плачевно за едната от страните. И тази страна, разбира се, не беше Феликс Цаплин, а новият му познат. Понякога го арестуваха, дори се опитваха да го вкарат зад решетките, но кой знае защо, винаги изникваха някакви странни и непредсказуеми проблеми с доказателствената база. И тогава пускаха Цаплин. Нещо повече, детективите имаха всички основания да смятат, че Цаплин решава не само собствените си финансови задачи, но насочва и престъпници с малко по-различна специализация. Може и в случая да е станало същото? Някой е видял колието на шията на Евгения Панкрашина, оценил е значителната му стойност и банално е „дал наводка“? Между другото, въпросът откъде Панкрашина се е сдобила със скъпото бижу, щом не го е взела под наем, така си и остана да виси във въздуха. Не, определено делото за убийството се разпадаше просто пред очите им.

— Антоне, да знаеш случайно кого от вашите ще пратят да разследва убийството на Гена?

— Знам. Сергей Кузмич Зарубин. Защо?

— Кажи му, че може да са убили Гена във връзка с играта — разпалено заговори Роман. — Разбираш ли, там…

— А, не — проточи Сташис, — това го разправяй на Кузмич, не на мен. На него предложи всичките си идеи. За мен не е проблем да му предам, но от дете мразя да играя на развален телефон. Ако искаш, да тръгваме веднага, и без това трябва да отида в службата да се отчета с някакви документи и да докладвам на Кузмич по един въпрос. Той тъкмо си е в кабинета, чака ме.

— Аз трябва да се върна в отдела — разстрои се Дзюба. — Началникът ми нареди да отида. Сигурно заради Гена. А ти дълго ли ще останеш на „Петровка“?

— Според късмета. Но преди осем — осем и половина едва ли ще си тръгна. Така че, ако се постараеш, може да ме свариш. Хайде сега да те хвърля до метрото.

Дзюба слезе до най-близката метростанция, а Антон пое към „Петровка“, размишлявайки колко странно е подреден животът. За Евгения Панкрашина певецът Виктор Волко е бил божество, тя е разменила с него няколко думи и после през цялата вечер само за него е говорила, очите й са пламтели и ако не я бяха убили, сигурно до гроб нямаше да забрави този момент и щеше да разказва за него на внуците си. А тя за Волко е била някаква буболечка, той дори не я е запомнил. Навремето, като млад, беше изпаднал в страшна депресия, след като бе погребал само за няколко години цялото си семейство. Антон се спасяваше с четене, което се превърна в навик благодарение на съседите му, които притежаваха огромна библиотека. Тогава четеше всичко наред, без да обръща внимание на жанровете, само и само да се разсее, само да не мисли, да не си спомня. От този колосален масив прочетено току изплуваха на повърхността някакви имена на автори, заглавия, персонажи… Ето, и сега той си спомни „Писмо на една непозната“ от Стефан Цвайг. Тя го обичала цял живот, от малка чак до смъртта си, родила от него дете, а той не си я спомнял и дори не знаел името й. И още един извод си направи Антон Сташис от всичко, което бе научил за Евгения Панкрашина. Евгения Василиевна наистина е била човек, чужд на светските събирания, затова краткият разговор с Волко й е направил толкова силно впечатление.

Към това капризно изделие — табакерата — Алексей Юриевич Сотников не се бе връщал от петък, бе оставил впечатленията и усещанията си да „отлежат и охладят“, според собствения му израз. Виж, обаче в понеделник, когато се върна от „Кристал“ и взе в ръцете си майсторския модел, бижутерът веднага видя къде е проблемът, затвори се в домашното си ателие и увлечено се захвана за работа. Просто да се чудиш — защо не беше видял и разбрал това преди три дни? Та то е очевидно! Впрочем съвсем естествено е, така става винаги. Отначало дълго и мъчително се опитваш да разбереш, а когато разбереш, буквално се смайваш, че отговорът, представи си, бил на повърхността.

На вратата се потропа предпазливо, но същевременно взискателно. Така тропаше само синът му Юрий. В тропането на Маруся никога не бе имало предпазливост, докато в тропането на жена му не бе имало взискателност. Самата тя беше творчески човек и като никой друг разбираше цената на уединението и съсредоточеността.

— Юра, ти ли си? — извика Сотников, без да става от мястото си. — Какво искаш?

— Тате, скоро ли ще се освободиш? Исках да ти прочета едно малко откъсче, нещо ме съмнява… И в стила нещо куца, все пак минали са почти двеста години, а аз не владея разговорния език от онова време. Литературният да, той не ме затруднява, чел съм много класика, но с разговорния съм като пиле в кълчища. Може би ще ми подскажеш как да се измъкна, та да стане хем художествено, хем да запазя документалното звучене.

Сотников се усмихна, свали очилата, които използваше за работа — възрастовото далекогледство, съчетано с предишното късогледство, го принуждаваше постоянно да сменя очилата си. Сложи си тези „за постоянно носене“, отключи и излезе при сина си. Оказа се, че той работел върху ключов момент: 1845 година станала преломна в историята на Бижутерийния дом „Сотников“.

Юрий Алексеевич Сотников Първи се родил през 1815 година, на 24 години се оженил, първи с разлика от година и половина се появили двете му дъщери и накрая, през 1845-а, съпругата зарадвала Юрий със син, когото, естествено, кръстили Алексей. Самият Юрий тогава бил само на трийсет, баща му, Алексей Юриевич Първи, неотдавна бил отпразнувал своя петдесет и пети рожден ден, бил пълен със сили и енергия и засега не смятал да отстъпва на своя първороден син управлението на Дома „Сотников“. Обезумелият от щастие Юрий Алексеевич Първи решил да направи за обожаваната си съпруга брошка като спомен за знаменателното събитие, в която смятал да вложи цялата си любов и благодарността си за дългоочаквания наследник. Първо го споходила идеята да й направи обеци, защото представата, която си създал за изделието, най-добре се свързвала именно с такова бижу, но уви! По онова време дамите не носели обеци: модата от средата на деветнайсети век изисквала дамските ушички да бъдат плътно скрити под косата. И той започнал да изработва брошка. Съпругата на Юрий Алексеевич имала твърде разностранно образование, ето защо тя разбирала прекрасно замисъла на своя любящ съпруг и доста бързо го отгатнала: „Любовта се заражда в един миг, укрепва с времето и трае вечно“.

Няколко месеца след раждането на сина й, когато й секнало млякото (в рода Сотникови не признавали никакви кърмачки, ползвали услугите им само при крайна необходимост, продиктувана от здравето на родилката), младата майка започнала да излиза в обществото. Естествено, новата брошка постоянно била на корсажа на роклята й. Не минали и няколко дена и към собственика на Дома „Сотников“ Алексей Юриевич Първи се обърнали с молба да направи нещо подобно, само че с друг смисъл: подаръкът щял да бъде предназначен за рождения ден на майката на клиента. Този път Алексей Първи само свил рамене и насочил клиента към сина си: той измисли това, към него се обърнете.

Юрий Алексеевич приел поръчката с удоволствие и я изпълнил, без да щади творческата си фантазия. След първата поръчка завалели втора, трета… И Юрий Алексеевич отишъл при баща си за сериозен разговор. Търсенето на „сантиментални“ изделия се било зародило отдавна, традициите изисквали например през първата година след тежка загуба да не се носят никакви украшения освен така наречените траурни. Траурни пръстени се изработвали навсякъде и били съвършено обичайно явление. Много се търсели и украшения, символизиращи признание в любов и уверяване във вечни чувства. Но нали освен траур и влюбване в живота на човека има и други периоди и най-разнообразни събития, и най-различни чувства, които той иска да предаде и увековечи чрез бижутерийно изделие. Това била първата част на концепцията, с която младият бижутер застанал пред баща си.

Втората част пък била предложението да се преориентират към друга потребителска прослойка. Докато до този момент основни купувачи на изделията на Дома „Сотников“ били представители на аристокрацията, сега Юрий Алексеевич смятал за целесъобразно акцентът да се прехвърли към търговците и индустриалците, а също и към средната класа: нека изделията бъдат по-евтини, затова пък от тях ще могат да се продават много по-големи количества. Казано на съвременен език, Юрий Алексеевич Първи пледирал за заменяне на ексклузивното с масово производство. Но разбира се, не било точно така, защото той имал предвид да се изпълняват само индивидуални поръчки, съобразени с желанията на клиента и с всички съпътстващи обстоятелства. Само че тези клиенти да бъдат не изключително представители на богатото дворянство, а всички, които пожелаят да имат изделие „със смисъл“ и са в състояние да го платят. За да станат изделията достъпни за най-широк слой потребители, трябва предварително да се разработи пакет типови дизайни без камъни (с цел поевтиняване на стоката) за най-разнообразни случаи и тогава ще бъде достатъчно да се внасят само малки допълнения съобразно с индивидуалните изисквания на клиента и състоянието на кесията му, което ще позволи значително да се съкрати времето за изпълнението на поръчката. По този начин ще стане възможно да се повишат обемите на производството без увеличаване на числеността на работниците и на оборудването.

Алексей Юриевич Първи приел новите идеи на сина си на нож. Домът „Сотников“ работел за най-добрите домове в Москва, сред неговите клиенти била цялата московска аристокрация и постоянните клиенти просто щели да откажат да си имат работа с бижутер, който не се гнуси да изработва изделия за грубия необразован народ, към който Алексей Юриевич, кой знае защо, причислявал търговците, предприемачите и фабрикантите. „Те никога няма да разберат истинската красота на твоите изделия! — крещял патронът на бижутерийния дом. — Това е все едно да хвърляш бисера си пред свинете!“ С една дума, вдигнал се страшен скандал, след което Алексей Юриевич няколко седмици не разговарял със сина си. Но все пак икономическият нюх на Алексей Юриевич бил много силен и като се поуспокоил, взел перо и хартия и започнал да смята. По всичко проличало, че синът му все пак има известно право. Преориентирането към сантиментални изделия и изделия „със смисъл“ и максималното им поевтиняване обещавало значителни печалби. Пък и никой не отменял изработването на поръчки за истински богати клиенти! Вярно, рискът за репутацията бил огромен, но който не рискува, не печели, решил Алексей Юриевич и изпратил на сина си сдържана бележка с предложение да намине за обсъждане на „твоите съмнителни новации“.

Сдобряването се състояло. И от същия онзи момент започнал нов етап в живота на Бижутерийния дом „Сотников“.

Всичко това беше подробно описано в дневниците на Юрий Алексеевич Първи. Самият дневник, както и дневниците на всички останали Сотникови, техните писма, оцелели писма, счетоводни книги, отдавна се съхраняваха в банков сейф в специална опаковка, запазваща хартията от разрушаване. С цел да бъде запазена информацията още през 30-те години на двайсети век всички тези материали били препечатани на пишеща машина, през 60-те години машинописните страници били фотокопирани, после, с развитието на техническия прогрес, ксерокопирани, а сега всички материали бяха сканирани и съществуваха в електронен вид — именно тях използваше младият журналист Юрий Сотников. А скъпоценните източници лежаха в сейфа.

Юрий подаде на баща си няколко разпечатани страници.

— Ето ти откъс от дневника, а аз ще ти прочета какво е излязло при мен. Ти следи текста, да не би да съм пропуснал или объркал нещо. Може да ми подскажеш някои изрази, нали добре познаваш литературата от деветнайсети век.

Сотников се разсмя. Синът му винаги съумяваше да намери най-пестеливия начин за решаване на собствените си задачи.

— А ти не си ли опитвал да четеш пиесите на Островски? В тях езикът е само разговорен, спокойно можеш да заимстваш нещо — посъветва сина си Алексей Юриевич. — Срамота е да експлоатираш стария си немощен баща.

Юрий му хвърли лукав поглед, после се покашля и зачете.

Сотников поглеждаше текста на записките в дневника на неговия далечен предшественик и докато слушаше с половин ухо неизразителното гъгнене на сина си, мислеше колко здраво и същевременно непредсказуемо са свързани отдалечени във времето събития. Ако през 1845 година Юрий Първи не бил намислил да направи брошка за жена си, ако тази брошка не била забелязана във висшето общество, през 1853 година нямало да се зароди традицията на „бижутерските сбирки със залози“ и Домът „Сотников“ нямаше да се издигне до върховете на своята слава, и изделията му нямаше да получат високата си цена, и — като резултат — нямаше да се случи онази история с Леонид Курмишов.

И нищо нямаше да помрачи приятелството на Алексей Сотников и Леонид Курмишов, което се бе зародило преди повече от четирийсет години.

А между другото, и Иля Горбатовски нямаше да има възможност толкова изящно да каже в очите на Леонид всичко, което му бе накипяло. Интересно, ако не бяха „бижутерските сбирки“, как ли щеше да постъпи Иля? Дали щеше да тръгне открито да си изяснява отношенията с Леонид? Или щеше да му направи някой дребен подъл номер? А може би и голяма пакост…

Сергей Кузмич Зарубин нахълта в кабинета си уморен и ядосан. Цял ден заедно с детективи от Източния район се бе занимавал с установяване на обстоятелствата около смъртта на Генадий Колосенцев. Първа и засега основна версия беше предположението, че покрай работата си по един от случаите Генадий е стигнал до живеещи в общежитието гастарбайтери, и като начало сега те трябваше поне да разберат във връзка с кой именно случай оперативната информация го е отвела до мястото, където е загинал. Зарубин подробно, дълго и досадно разпитва всички оперативни работници от отдела на Колосенцев, но до момента така и не откри дори намек за общежитието и неговите обитатели. Единственият, с когото още не бе говорил, беше Роман Дзюба.

— Той скоро ще дотича тук — утеши го Антон, — иска да сподели с теб някои съображения. Искаш ли чай?

— Искам водка — мрачно съобщи Зарубин. — И насапунисано въже, та да се обеся. Антоне, нали и ти си работил с този Колосенцев преди година-две. Какво можеш да ми разкажеш за него?

Антон се замисли, после бавно, като претегляше всяка дума, отговори:

— Генадий Колосенцев не беше влюбен в работата си, беше му откровено скучно тук, просто е искал да отърве казармата, смятал е още щом навърши 27 години, да напусне полицията.

— Ами че той отдавна е навършил двайсет и седем — каза Зарубин. — А не е напуснал. Не знаеш ли случайно защо?

— Знам — позасмя се Антон. — По-скоро се досещам. Не е напуснал, защото на абсолютно никого не е притрябвал. Илюзия е, че работодателите ще се редят на опашка за млад юрист с опит в оперативната работа и ще му дадат такава служба, на която по цели нощи може да играе онлайн игрички на компютъра и после до обяд да спи, а за всичко това да му плащат пари, с които да може да живее. Срещу прилични пари човек трябва да работи много, просто така не ги плащат на никого, а много работа той и без това си имаше тук, в криминалния отдел. Какъв смисъл да сменя танто за кукуригу? За да водиш начина на живот, който беше интересен на Гена, трябва да се занимаваш изключително с творческа работа, при която сам си си шеф и не е нужно да ходиш на работа. Така че всички негови мечти колко сладко ще си живее, след като напусне, са се оказали митове.

Зарубин покима, обмисляйки чутото, после доста безцеремонно грабна голямата чаша на Антон с току-що запарения чай и преля поне половината в своята.

— Човек трябва да споделя каквото има — произнесе, нравоучително при това. — Тогава може би Генадий е започнал да се пробва в някакъв бизнес, може би е подготвял почвата за напускане? Намерил е някакви хора, свързал се е с тях, нещо не са се разбрали… Трябва да се порови в това направление. Защото сега какво — стигнахме до свързаните с последните му случаи, а пък общежитието може да е от съвсем друга опера.

Те обсъдиха някои свои общи случаи и вече смятаха да се отдадат на съставянето на писмените отчети, когато вратата се отвори и се появи Дзюба, разчорлен и възбуден. Зарубин с облекчение отмести клавиатурата на компютъра и започна да задава въпроси на Роман. Антон се вслушваше в техния разговор и се чудеше колко ще издържи Рома. Колко въпроси ще изтърпи, преди да излее пред Сергей Кузмич своята „геймърска“ версия? Пет минути? Десет? „Максимум петнайсет — реши Сташис. — С темперамента на Рома повече не може да се издържи.“

Ала сгреши. Темпераментът на Роман Дзюба наистина беше буен, но и самообладанието му не беше за подценяване. Той не оповести версията си, докато не отговори на всички въпроси на Зарубин.

— Сергей Кузмич, а не мислите ли, че Гена може да е бил убит заради конфликти в играта?

Антон, кой знае защо, беше сигурен, че Зарубин ще избухне или в смях, или в ругатни и подигравки над червенокосия оперативен работник. Но Сергей явно беше страшно уморен, защото просто махна с ръка: те и без това имат две работни версии — гастарбайтери, свързани с някой от случаите на Генадий, и негови опити да спечели пари със съмнителен бизнес. Най-добре като начало да отработят тях. Каква ти там игра?

Дзюба обаче не мирясваше.

— Добре де, ами бележката? Тя явно няма никакво отношение към общежитието, край което са намерили Гена, значи тя може да е ключ към някаква друга версия!

Зарубин го погледна толкова странно, че на Антон дори му стана неудобно. Жалко е, че на Сергей Роман му изглежда като побъркан или дебил, макар че никак не е глупаво момчето и най-важното — има свободно мислене, не страда от еднопосочните набити от училищната скамейка алгоритми. Антон Сташис би дал много, за да работи с оперативен работник като Роман Дзюба.

— Ти да не си най-умният? — уморено каза Зарубин. — Мислиш, че не сме се сетили за това? При трупа на Колосенцев наистина са намерили листче с описание на маршрут към гаражите и с номер на гараж. Изминали са този маршрут, намерили са и гаража. Най-напред са притиснали собственика на този гараж, но се е оказало, че той няма нищо общо. Там е било написано и име, но собственикът на гаража се казва другояче. Цял ден оперативните работници от Източния са се трепали с тази бележка, разпитали са всички собственици на гаражи — и нищо. При това не е сигурно, че тези гаражи са същите, за които става дума в бележката, защото в нея пише, че зад гаражния комплекс има малко заведение с табела в светлосиньо и бяло, а там няма никакво заведение. Така че най-вероятно в бележката става дума за съвсем други гаражи, но за кои — вече едва ли ще научим. При това трупът е намерен на едно място, в Източния, а гаражите са на съвсем друго, в Югозападния район, така че след разследването около гаражите се реши, че те нямат нищо общо, а трябва да се търси все пак около мястото, където е бил открит трупът.

Дзюба зарови дланта си в своята гъста рижава грива, сякаш се мъчеше да събере в юмрук разбягалите се из черепната кутия мисли.

— А колата на Гена къде е била?

— Той има ли кола? Тоест имал ли е — веднага се поправи Зарубин. — Охолно си живеят младите оперативни работници. Защо твоите момчета не са ми казали за колата? Точно те определено са знаели, че е имало кола. Сигурно и нея са намерили, където е бил трупът, щом не са ми казали.

— Хайде да проверим — примоли се Роман, местейки жален поглед тук към Зарубин, ту към Антон. — Нали може да са го убили заради колата. Знаете, че постоянно се случва: убиват шофьора, изхвърлят го и открадват колата.

— Да, бе — кимна Зарубин и запрелиства бележника си, — открадват. Без ключовете. Грижовно слагат ключовете в джоба на убития и заминават. Ключовете са си били у Колосенцев, пламенен мой радетелю! В джоба на якето.

Очите на Дзюба ядно се присвиха, в тях лумна гневен пламък.

— А вие, Сергей Кузмич, защо се учудихте, когато попитах за колата, щом от самото начало сте знаели, че в джоба на Гена е имало ключове?

— Гледай ти какъв си бил! — внезапно се развесели Зарубин, дори сякаш умората му изчезна. — Човек не може и да се пошегува. Бива си го твоето характерче, старши лейтенант. Добре де, добре, пипна ме. Бях забравил за ключовете, по-точно, не бях обърнал внимание, а когато попита — прелистих бележките си и видях списъка на намереното в джобовете. Спокойно, момче, отпусни се, не ме гледай толкова злобно?

— И все пак не бива да отхвърляме варианта за убийство заради конфликти в играта — твърдо повтори Роман. — Гена често ми е разказвал как се заяждат там. Дори пречукали едно момче, вдигнал се скандал в чата, определили му среща, за да си довършат приказката лице в лице и накрая — труп. Разберете, Генадий е бил много добър геймър, освен това е бил администратор. Може да са го убили или от завист, задето е бил най-добрият, или той е баннал някого и са го убили за отмъщение.

Зарубин потърка челото си с ръка и въздъхна.

— Старши лейтенант, ти поне чуваш ли се какво говориш? Дрънкаш някакви идиотщини, някакви неразбираеми думи, като че ли на птичи език. Сериозно ли смяташ, че цялата тази детска градина може да има отношение към един капитан от полицията, оперативен работник от криминален отдел?

— Смятам, че трябва да поговорим с геймърите — не се предаваше Дзюба.

— Слушай, до гуша ми дойде от тебе! — внезапно избухна Сергей. — На краставичар краставици не продавай! При всяко положение ще говорим с геймърите, защото те са го видели и са разговаряли с него няколко часа преди смъртта му. Край, Дзюба, чупката, не ми мъти главата, че не отговарям за себе си.

Роман мълчаливо се обърна и излезе, като в движение бързо кимна на Антон.

— Утре сутринта отиваш при Букарин — напомни му Антон.

И не разбра дали Дзюба го е чул, или не.

— Не биваше да се държиш така с него — каза укорително. — Рома е свястно момче. И му е мъчно за Колосенцев. Та Генадий му беше наставник, три години работиха заедно, Роман го обичаше. Мъка му е, та той е съвсем млад, за пръв път губи другар. А ти… Не е хубаво, Кузмич.

— Абе и аз знам, че не е хубаво — прозвуча разкаяние в гласа на Зарубин. — Изтървах си нервите. Уморен съм. Ама и ти си един: защо не ме спря? Виждаш, че по-възрастният ти другар прекалява, а седиш ням като риба. Но приеми моите съболезнования за колегата, дето ти се е паднал да работите заедно по случая с Панкрашина! Вместо мозък има детски фантазии.

— Не си прав, Кузмич — разпалено възрази Сташис, — Рома има висока познавателна активност и професията обича искрено за разлика от много колеги, за които работата в полицията е или средство да се скатаят от казармата, или възможност да пълнят джоба. И между другото, когато преди две години работихме заедно, идеите на Рома се оказаха много полезни, а пък отначало също изглеждаха фантазьорски. Слушай, Кузмич, не е зле да го вземем при нас на „Петровка“.

— Какво-о-о? — ревна Зарубин така, че изглеждаше странно такъв мощен рев да се изтръгне от такова хилаво дребно телце: подполковникът беше нисичък, с тесни рамене. — Да не ти е хрумнало повече! За какво ни е тук тая детска градина? Ами че него за нищо не го бива, главата му е пълна само с интернет и тем подобни компютърни глупости!

— Между другото, за компютрите — невъзмутимо отвърна Антон, без изобщо да реагира на бурните емоции на Зарубин. — Извинявай, че се бъркам. Иззет ли е компютърът на Колосенцев? Даден ли е за проверка?

— Че как, първата работа беше. Момчетата го изнесоха от кабинета му пред очите ми.

— Ами домашния?

Зарубин дълго гледа Антон, после процеди:

— Мразя хората, които винаги са прави. Но теб не мога да те мразя, изпитвам към теб неоправдана слабост. Защо бе, човек, защо вечно имаш право?! Още имаш жълто на устата, в криминалния си от вчера, а имаш нахалството да ми даваш акъл.

— Много дълго е това твое „вчера“, Кузмич — добродушно се усмихна Антон, — цели девет години.

— Какво „девет години“?

— Работя в криминалния отдел вече девет години. Добре де, не се ядосвай, всичко е наред. Само не забравяй за домашния компютър на Колосенцев. Вярно, той, изглежда, го е използвал само за играта си, но знае ли човек… Страх лозе пази.

Зарубин понечи да отговори нещо, но зазвъня мобилният му телефон.

— Здрасти! — грейна лицето на Сергей Кузмич, още щом чу гласа на телефонния си събеседник. — Обади се най-сетне!… Какво, какво?… Как пък го измисли! Откъде? Не съм по тая част. Почакай, сега ще питам един младок, ама ти сигурно го помниш, преди време работи с Настя по онзи театрален случай… Да, да… същият. Почакай.

Той отдръпна телефона от ухото си и попита:

— Антоне, да ти се намира случайно учебникът по криминология от 1976 година, един такъв дебел, син на цвят?

— Какви ги приказваш, Кузмич? — искрено се учуди Антон. — През тази година още не съм бил роден. Откъде у мен такъв учебник? Защо, в интернет няма ли го?

— Излиза, че го няма. Жалко, Стасов пита за него, трябвал му за дъщерята, в момента е аспирантка, юристка. А да знаеш случайно кого можем да попитаме?

— Знам — усмихна се Антон. — Утре ще го попитам.

— Стасов, ще ти отговоря утре, бива ли? — весело заговори Зарубин. — Младокът го няма, но казва, че знаел у кого може да се намери тая твоя библиографска вехтория.

Остави телефона на бюрото и недоверчиво попита:

— И от кого си намислил да вземеш този учебник на преклонна възраст?

— От Дзюба — невъзмутимо отговори Антон. — Сигурен съм, че той го има. Тепърва това момче ще ни поднася много изненади. А Стасов помни ли ме?

— И още как! — изхъмка Зарубин. — Оставил си най-светли спомени у него.

Сташис погледна часовника си: девет и половина вечерта. Вече имаше телефонния номер. Вярно, в този късен час… Да спазва приличие, как ли пък не! Над главата му е надвиснал жизненоважен проблем, какво ти приличие. Антон без колебание набра номера на бизнесмена Трушчов, бъдещия съпруг на неговата бавачка.

— Александър Андреевич, добър вечер, казвам се Сташис — учтиво, но хладно се представи той.

Трушчов, изглежда, ни най-малко не се изненада от това обаждане, сякаш го беше очаквал, нито от молбата да се срещнат и поговорят.

— Ако искате, можете сега да наминете към моя офис — предложи той, — още съм тук, преглеждам едни документи.

— Ще дойда — веднага се съгласи Антон.

— Запишете си адреса…

— Благодаря, не е нужно — позасмя се Сташис.

— Вярно — позасмя се в отговор Трушчов, — можех и сам да се досетя.

Охранителят внимателно огледа Антон от главата до петите.

— Господин Сташис?

Хм, значи наистина го очакват, дори са предупредили охраната. Добре, господин Трушчов, ще ви сложим едно плюсче. Засега.

— Ще ви придружат — охранителят отстъпи две крачки и даде възможност на Антон да влезе навътре в сградата, където вече го чакаше втори младеж със същата униформа с логото на охранителната агенция.

Вървяха дълго, помещението, заето от офиса на фирма „Вектор-Сервиз“, се бе разпростряло на три етажа в сграда с доста заплетена планировка. Самият собственик на фирмата седеше в кабинет с широко отворена врата, възелът на вратовръзката му беше разхлабен, горното копче на ризата — откопчано, сакото небрежно бе хвърлено на един от столовете. Александър Андреевич приличаше на бандит от деветдесетте, имаше бръсната глава, поради което веднага биеха на очи щръкналите му уши, беше широкоплещест и масивен. Силният загар издаваше любителя на екстремалните почивки у него: човек може да почернее толкова или на планина, или в открито море.

— Антон? — вдигна глава той и с кимване посочи фотьойла пред неговото отрупано с книжа бюро. — Седнете, трябват ми още минута-две.

Антон мълчаливо седна и се заоглежда наоколо. Беше очаквал да види по стените множество дипломи и сертификати, които имат за цел да информират всички влизащи колко и какви обучаващи курсове е завършил собственикът на кабинета, колко пъти и в какви конкурси е вземал първо място, с една дума, колко е образован и изобщо, колко си го бива. Освен това много популярни бяха снимките, изобразяващи стопанина на кабинета в компанията на известни политици и тем подобни популярни личности. Но тук имаше само диаграми, графики и таблици. Никаква показност, никакво изфукване, само работа.

— Дошли сте да си поговорим за Елвира — каза Трушчов, след като затвори последната папка. — Слушам ви. Или искате да чуете нещо от мен?

На около 45 е, прецени Антон. Прилича на гоблин. Какво ли е намерила в него Елвира? Та тя е толкова красива жена! И не може да я е водила някаква корист, при развода тя получи цялото имущество на мъжа си, когото осъдиха за убийство. Нима всички жени са такива? Отървала се е от един бандит — веднага иска да си изпати с друг. Синдромът на битата жена. Антон свърши известна предварителна работа, поговори с колегите от отдел „Икономически престъпления“ и те го увериха, че за фирма „Вектор-Сервиз“ и нейния собственик Трушчов няма никакъв компромат, там се работи чисто, редовно си плащат данъците.

След десетина минути Антон, който се бе подготвил да „притиска“ събеседника си с всички достъпни му похвати, стигащи и до открити заплахи, бе принуден със съжаление да признае, че избраникът на Елвира е човек приятен, умен и вменяем. И което бе най-ужасното — изглежда, наистина я обичаше.

— Разбирам ви, Антоне — каза Александър Андреевич, — Елвира ми разказа вашата печална история, в течение съм от какви подбуди ви помага. Но и вие ме разберете, не мога да допусна жена ми да бъде прислуга, и то безплатна. Ние трябва да имаме свой живот, аз приемам гости, ходя по мероприятия, трябва да бъда с жена си, а тя е непрекъснато заета с вас, случва се да остава в дома ви и нощем, ако сте дежурен или се прибирате късно. За нормален семеен живот това е абсолютно неприемливо. Знам вашата история, знам, че е загинало цялото ви семейство, а жена ви е била отгледана в детски дом като сираче, че и тя не е имала никого, затова нямате роднини, които биха могли да ви помогнат. Знам всичко това, но то не означава, че вашето лично нещастие, вашата лична трагедия трябва да пречи на абсолютно чужди за вас хора да градят живота си и да бъдат щастливи. Съгласен ли сте с мен?

Антон нямаше какво да възрази. Наистина неговата трагедия беше само негова трагедия, от къде на къде Елвира и Трушчов трябва да плащат чужди сметки?

— И как трябва да постъпя според вас? — ядно попита Антон. — Виждате ли някакъв приемлив изход за мен?

— Виждам — кимна Александър Андреевич.

Той стана иззад своето огромно писалище, направи няколко крачки и се протегна, така че плещите му изпукаха, после помасажира с ръце изтръпналия си от дългото седене кръст.

— Намирате и наемате друга бавачка. Плащам й аз. Знам, че Елвира ви е предлагала това, но вие не искате да вземате пари от нея, вземете тогава от мен.

— Не — твърдо отговори Сташис.

— Но защо? Защо сте толкова упорит? Що за глупава гордост?

— Да, това е гордост — призна Антон, — и да, това е самолюбие. Но има и един чисто служебен проблем: аз съм офицер от полицията, работя в криминален отдел и къде е гаранцията, че утре или вдругиден няма да ми се наложи да се занимавам конкретно с вас? Как би изглеждало обстоятелството, че вие ежемесечно ми давате пари? Рискувам и честта, и съвестта, и кариерата си. Просто ще ме уволнят, ако научат, че човек, свързан със случая, ми плаща.

Очевидно това не беше хрумвало на Трушчов. Той отново зае мястото си зад писалището, замисли се за нещо, загледан право пред себе си, после заговори тихо и някак дори умолително:

— Слушайте, Антоне, та нали стотици хиляди жени, самотни жени в нашата страна отглеждат децата си без каквито и да било бавачки и нищо, децата им израстват не по-зле от другите.

Антон се позасмя и поклати глава.

— Не, Александър Андреевич, вие не разбирате разликата. Първо, откъде знаете дали израстват не по-зле? Аз например прекрасно знам, че децата от непълни семейства са рисков фактор в смисъл, че развиват криминална кариера. И второ, не забравяйте за моята работа. Една майка обикновено работи от девет до шест, тя може да оставя ученика в занималня след часовете, а малкото дете да взема от детската градина след работа, тя все пак, също обикновено, има своя майка, баба на детето, която помага по един или друг начин. Или сестра, или леля. А моят работен ден е ненормиран, аз никога не знам предварително кога ще се прибера, не знам дори дали ще имам почивен ден и ако имам — кога именно. Никога не знам дали ще нощувам вкъщи. И не на последно място и аз като всички имам денонощни дежурства. Разберете, не ми е трудно и да пазарувам, и да готвя, и да пера, и да гладя, и да чистя — умея да върша всичко това, и то много добре. Но не мога да се съглася децата ми да остават без надзор. Мога много добре и много правилно да ги възпитавам, да им внушавам всякакви азбучни истини за правилното поведение, но те пак си остават деца, а значи са подложени на изкушения и не умеят да им противостоят. Днес едно оставено без строг контрол дете е заобиколено от много повече опасности, отколкото във времената на вашето и дори на моето детство. И тогава това беше опасно и неправилно, а сега е просто престъпно.

Трушчов отново се замисли, после решително се надигна.

— Трудно е да се разберем с вас, Антоне. Вие имате своя позиция, с която не съм съгласен, но гледам на нея с уважение. Моето предложение остава в сила: готов съм да плащам бавачка за вашите деца. Но ако това е абсолютно неприемливо за вас, ще трябва да решавате проблема си по някакъв друг начин.

— Но как?

— Моят съвет е да си намерите съпруга. Това не става бързо, но имате време: засега аз съм в процес на развод, моята сегашна съпруга предяви определени претенции, които трябва да обсъждам с моите юристи, така че процедурата на разтрогване на брака ще отнеме известно време. После с Елвира ще започнем да се подготвяме за сватбата. Докато тя не стане моя съпруга официално, аз няма да настоявам тя да престане да работи у вас. Така че може да успеете да си намерите подходяща спътница в живота. И не мислете за чувствата си, мислете как тя ще се отнася към децата ви, а те — към нея. Озовали сте се в такава житейска ситуация, от която няма изход без жертви, трябва да разбирате това. Частично за нея е виновен съпругът на Елвира. Ако не беше сторил това, което е сторил, съпругата ви щеше да е жива, но за това, че сте изгубили всички останали членове на семейството си, не е виновен никой. Така се е случило. Елвира се чувства виновна пред вас и се опитва с безплатната си работа в дома ви някак да притъпи това чувство, да компенсира ли, как да го кажа… Заради чувството на вина съсипва собствения си живот, макар че, ако сме напълно честни, не е виновна за абсолютно нищо. А вината е нещо опасно, тя е много коварна, не обича да изчезва и да се размива, винаги търси убежище. И щом от нея се отърве един човек, тя моментално се преселва в друг, при това в някого, който е най-близо. Дори да се съглася Елвира да остане да работи при вас, вие постоянно ще се чувствате виновен, задето пречите и на нея, и на мен да водим пълноценен семеен живот. Ако приемете от нас пари, ще пожертвате самолюбието и гордостта си, ще рискувате своята кариера. Ако се ожените за необичана жена… е, вие всичко разбирате. Но жертвите са неизбежни, трябва да си давате сметка за това и да не вините никого, задето ви се налага да ги принасяте.

Антон се прибираше към къщи напълно отчаян. Разбираше защо Елвира се е влюбила в такъв човек. Разбираше и това, че нищо няма да се размине току-така и да отшуми. При тези двамата нещата бяха сериозни и трайни.