Последно разсъмване

ТРЕТА ГЛАВА

Антон Сташис за пореден, вероятно вече за стотен път погледна часовника: осем без четвърт. Ако ще води шестгодишния Степан в градината, а десетгодишната си дъщеря Василиса на училище, трябва да излязат от къщи след пет минути, иначе ще закъснее за работа. Защо Елвира още я няма? Та тя трябва да идва в седем и през всичките години, откакто бавачката работи при него, нито веднъж не е закъснявала. Елвира живее извън града и тръгва от дома си много рано с колата, така че по свободните пътища на разсъмване не попада в никакви задръствания. Досега, за толкова години, би трябвало да се е научила да си преценява времето от къщи до дома на Антон! Да не би да й се е случило нещо?

През няколко минути той грабваше телефона и звънеше на бавачката, но чуваше в слушалката само дълги сигнали. Телефонът не беше изключен, намираше се в район с покритие, но Елвира, кой знае защо, не вдигаше.

Впрочем Василиса вече беше достатъчно голяма, училището беше далече, но тя спокойно можеше да стигне до него сама с метрото. Ако се случеше да няма кой да го заведе, самият Антон ходеше сам, без родители, не само на училище от първи клас, но дори и когато беше в предучилищната група на детска градина. Вярно, това се налагаше изключително рядко, защото освен майка и баща той имаше и по-големи брат и сестра, но все пак понякога се случваше и тогава Антон тръгваше сам. И нищо, спокойно се справяше. „Да, но става въпрос за мен — веднага се скастри Антон, — мен ме възпитаваха да бъда самостоятелен, а за своите деца винаги ще се тревожа.“ Къде обаче е Елвира? И защо не се обажда? Поне да го беше предупредила, че ще закъснее. Ако изобщо дойде…

Василиса, напълно облечена, с раница в ръцете, се въртеше край баща си и хленчеше:

— Тате, ще тръгваме ли вече? Горещо ми е!

Степан, който не обичаше да ходи на детска градина, дори нямаше намерение да се облича — делово се въртеше около компютъра с надеждата, че щом бавачката я няма, градината може и да му се размине.

— Василиса, Елвира снощи не е ли споменавала, че днес сутринта трябва да ходи някъде? — попита Антон, докато събуваше домашните пантофи и обуваше обущата си.

— Не, тате.

Момичето се замисли, после подръпна ръкава на баща си и хитро примижала, тихичко каза:

— Знаеш ли, тате, нашата Елвира ходи на срещи.

Антон се смая:

— Откъде ти хрумна? Какви са тия глупости?

— Изобщо не са глупости, с очите си видях как донесе в калъф красива рокля, окачи я в гардероба, а вечерта, когато си тръгваше, я облече. И обувки си носеше в торбичка, взе си и тях. И започна тихичко да разговаря с някого по телефона, дори излиза от стаята, а и лицето й става едно такова…

Антон почувства как всичко в него се вледенява. Нима?… Не, не и не!

— Какво става лицето й? — попита той колкото можа по-спокойно.

Василиса се замисли, потърси подходящите думи, но очевидно не ги намери и реши да се ограничи с мимическа демонстрация — изрисува на облата си муцунка загадъчност.

— Е, ами едно такова — поясни кратко.

— Василиса — строго каза Антон, — да не си измисляш нещо? Може би Елвира просто е отивала на театър с приятелка, затова си е донесла рокля и обувки.

Вася разкопча ципа на якето си и погледна баща си с недетско съжаление.

— Хайде де, тате, да не съм малка? На театър се ходи в седем часа, а Елвира си тръгва почти в десет, когато ти се прибираш от работа.

Антон не можеше да не признае, че малката е права. Нима тяхната бавачка е започнала връзка? Това е нормално, в това няма нищо лошо, дори е хубаво. Жената е още млада, малко над трийсет, заможна е, красива е, разведена е, защо да не си намери някого? Само дано не е в ущърб на работата, защото ако Елвира започне да кръшка, да иска повече свободно време, да закъснява или да си тръгва по-рано, той какво ще прави?

— Хайде, деца, излизаме — изкомандва Антон, като реши да не чака бавачката. — Степан, хайде, обличай се.

Момчето неохотно се откъсна от компютъра и бавно се потътри към антрето. То отдавна се обличаше самостоятелно.

И в този момент проскърца ключ в бравата. Елвира нахлу в апартамента, лицето й беше едновременно виновно и разтревожено.

— Извинете, Антон — припряно заговори тя, — забравила съм си телефона. Разбирате ли, нещо се замотах сутринта и не съм го сложила в чантата, затова не ви звъннах, нали не помня наизуст вашия номер. Сега ще заведа децата, още не сме закъснели.

Да, помисли си Сташис, това е наше общо нещастие: с появяването на мобилните телефони ние набираме всеки номер максимум веднъж, после само го търсим в паметта на апарата по име и фамилия. Естествено, от един път не можем да го запомним и ако телефонът не ни е под ръка, не можем да възстановим и номера.

— Аха — мрачно кимна той. — А навреме ли тръгнахте от къщи?

— Какво? — недоумяващо го погледна Елвира.

— Питам: навреме ли тръгнахте от къщи?

Бавачката се почуди какво да отговори и наведена над Степан започна ловко да закопчава многобройните копченца на якето му.

— Защото ако сте закъснявали с тръгването, спокойно можехте да ми се обадите от къщи, докато още не сте били забравили — той натърти на тази дума — телефона си, и да ме предупредите, че закъснявате. Но и това не направихте. Вие за пръв път ли тръгвахте от това място? Не си преценихте времето?

Елвира окончателно се притесни, с което потвърди най-лошите опасения на Антон. Да, не е нощувала у дома си, затова е закъсняла. Значи наистина има връзка с мъж.

— Извинете, Антоне, това няма да се повтори, не знаех, че там ремонтират пътя, стеснен е и дори рано сутрин се получава задръстване, постоянно минават големи товарни камиони, така че…

— Това не ме интересува — хладно изрече той. — Имайте добрината, моля, да тръгвате навреме, ако не нощувате в дома си.

Той излезе от апартамента и само дето не затръшна вратата от яд. Естествено, Антон Сташис се ядосваше не на Елвира, а на себе си и на своя разпилян живот. Защо толкова се ядоса на бавачката? Защо разговаря с нея така студено и остро? Толкова години всичко беше прекрасно, живееха си мирно, без нито един конфликт, без претенции един към друг, и ето на… „Уплаших се — призна пред себе си, докато палеше колата, — просто ужасно се уплаших, затова не се овладях. Какво ще правя, ако тя напусне? Няма да се справя.“

През целия път към работата той се бореше с раздразнението и тревогата: ако тази връзка започне да се задълбочава, Елвира няма да може да работи така, както е нужно на него. А той не може да я уволни преди всичко защото просто няма пари за друга бавачка. Елвира работи безплатно и в това се състои целият ужас на неговото положение. Значи, каквото и да прави тя, той ще трябва да търпи и да се примирява.

Едва когато стигна до добре познатата сграда на „Петровка“ 38, Антон осъзна, че както беше обзет от негодувание и страх, бе изскочил от къщи по-рано от обикновено. Нали не му се наложи да води децата до градината и до училището… Е, нищо, работата на оперативния работник е свързана с огромен обем бумащина, която всички вечно отлагат „за друг път“. Тъкмо тази сутрин по-раничко ще се заеме с нея, докато в кабинета няма други хора — Антон го споделяше с други двама колеги.

Успя да свърши доста работа, докато пристигна подполковник Зарубин.

— О, Антон, ти си вече тук! Тичай бързо при шефа, вече изгаря от нетърпение да те види.

— Защо, какво е станало? — вдигна глава Антон.

— Вчера са убили жената на някакъв деятел, пращат тебе.

— На чия територия? — попита Сташис и прибра документите в сейфа.

Дребничкият и кой знае защо, постоянно засмян Сергей Кузмич Зарубин театрално забели очи:

— Не ме разсмивайте, хора! Територията го интересувала! Абе за нея хич не ти пука, искаш да знаеш с кои колеги и с кой следовател ще работиш. Е, успокой се, многодетни татко: следователката е същата, с която си имаше работа по делото за съмнителното наследство, и колегите са същите, един такъв рижав, смешен, и още един, по-възрастен и по-опитен.

Антон се зарадва. Наистина добре си спомняше червенокосия Роман Дзюба и неговия по-възрастен колега Генадий Колосенцев. За съжаление след онова дело, с което се бяха занимавали заедно, не бяха имали случай да контактуват. За съжаление — защото Дзюба още тогава му беше харесал, пък и следователката Риженко бе оставила у него най-приятни впечатления.

След като получи официалното задание от началника на отдела, Антон звънна на Дзюба и го попита къде могат да се видят.

— Гена казва, че ще е най-добре да се срещнем близо до блока, където е живяла убитата — отговори Роман, след като се посъвещава за нещо шепнешком с Колосенцев. — Запиши си адреса.

Антон тъжно поклати глава: значи червенокосият Роман още е под чехъла на Генадий и го гледа в устата. Жалко. Рома е роден оперативен работник, талант, искрено влюбен в своята професия, трябва да се учи да мисли и действа самостоятелно, а не да живее според указанията на Гена, който не обича работата си.

След по-малко от час Антон беше на уреченото място, където вече чакаше колата на Колосенцев. Антон се прехвърли в нея. Докато получи цялата събрана предния ден информация, мина доста време — твърде объркана и противоречива беше.

— Значи, какво имаме в крайна сметка? — приключи Колосенцев. — За колието са знаели: първо, приятелката на потърпевшата и нейната дъщеря, второ, членовете на семейство Панкрашини, трето, хората, от които потърпевшата е взела това колие, тоест служителите от бутика, и четвърто, всички, които са го видели на приема. И от цялата тази човешка мешавица трябва да изберем заподозрян. При това имаме и един шофьор, който се кълне, че не е виждал колието и не е знаел за него, но показанията му не издържат на никаква критика, защото колието не може да се е взело от въздуха, трябвало е тя да го получи отнякъде, а това значи, че шофьорът е закарал потърпевшата дотам. Трябва да го разтърсим здравата, докато не си признае.

— Не, Гена, почакай — намеси се Роман, който досега бе мълчал, — а защо не казваш нищо за любовника? Аз съм сигурен, че шофьорът Шилов няма отношение нито към колието, нито към убийството, нали проверих дневника в гаража… А с любовника всичко се подрежда.

— Млъквай — махна с ръка Генадий, — тези записки в гаражния дневник не струват и пукната пара. Всички там се познават от сто години, станали са си близки и ето, Шилов е помолил да запишат определен час и те са записали, няма да им се откъснат ръцете, я. Срещу пари, Роман, се правят къде-къде по-големи фалшификации. Или срещу бутилка.

— Но, Гена…

— Казах, край на тази тема. Трябва да разтърсим здраво шофьорчето. Това странно разминаване в показанията не изглежда добре: Дорожкина твърди, че се е прибрала към 17 часа и петнайсет-двайсет минути след нея е дошла Панкрашина, а шофьорът настоява, че я е закарал у Дорожкина в 15 часа. Какви са тези странни два часа? Къде са се дянали? Откъде изобщо се появиха?

На Антон му беше неприятно да наблюдава как Роман клюмва под натиска на Колосенцев. Кой знае защо, това червенокосо момче му беше симпатично, сърцето го болеше за него.

— Момчета, а защо сте се съсредоточили само върху това колие? — попита той. — Защо мислите, че Панкрашина е била убита заради него? Убиецът може изобщо да не е знаел за колието, просто е решил да ограби първия срещнат подходящ потърпевш, да му вземе парите и телефона, банално е. Още повече, че той й е взел именно парите и телефона. Та той не е знаел, че в чантата ще намери и колие, а вече когато го е видял, естествено, го е взел. Друг е въпросът, че каналите за пласиране и без това трябва да се преровят, защото дали престъпникът е знаел, или не е знаел за колието, при всяко положение ще трябва някак да го пласира. Така че това не влияе на хода на оперативните мероприятия.

— Да — съгласи се Колосенцев, — не влияе.

— И втори въпрос — продължи Антон. — Защо изобщо не разглеждате версия за убийство по лични мотиви? Може би отмъщение? Ревност? Защо не?

Колосенцев се разсмя ядно.

— Антоне, да беше видял тази потърпевша! Каква ти ревност? На кого е притрябвала? Занемарена лелка на пенсионна възраст, косата й — зле боядисана, бели косми изскачат отвсякъде, облечена криво-ляво, спретнато, чистичко, но с абсолютни боклуци, и с пазарска чанта. Ти можеш ли да си представиш възрастна жена с пазарска чанта, която някой да ревнува? Ами че всичките й дрешки не струват колкото едно камъче от колието, което й били откраднали. Така че съм повече от сигурен: било е фалшификат. Може би добър, качествен, но — стъкълца. А мъжа си и приятелките е излъгала, че камъните и златото са истински. Мъжа си — за да не й се кара, а приятелките — за да се изфука. Елементарно.

— Но нали Рома спомена нещо за любовник — Антон погледна Дзюба въпросително. — Рома, сподели с мен идеите си.

— Не го слушай него! — прекъсна го Генадий. — Главата на Роман вечно е пълна с разни глупости. Не е имало никакъв любовник, главата си режа.

Дори в сумрака на купето на колата се видя как заискриха от обида очите на Дзюба. Но Роман премълча, нищо не каза, само стисна зъби. „Какъв характер! — с уважение си помисли Антон. — Аз вече щях да съм убил колегата си, ако се държеше така с мен, и то пред свидетели. А Рома търпи. Интересно, защо ли? Браво на него. Може само да се завижда на такива здрави нерви.“

— И все пак аз бих поговорил с приятелките на Панкрашина — каза Сташис. — И с въпросната Дорожкина, и с другите, които намерим. Петдесет и шест години са много нещо, за петдесет и шест години в човешкия живот може да се случи какво ли не… Знае ли човек кого може да е обидила навремето, чий мазол е настъпила, кого е подвела, предала… всичко може да е. Следователката към коя версия клони?

— Към колието, естествено, то е най-явната причина — позасмя се Колосенцев.

— Добре — кимна Антон, — да уважим Надежда Игоревна, преди всичко ще свършим това, което тя иска, а после, ако ни остане време, ще поработим рисково.

— А, не — Генадий вдигна двете си ръце в знак на протест, — без мен. Нямам намерение да влизам в конфликти със следователи, а инициативата, както е известно, е наказуема. Каквото каже Риженко, това ще отработваме. А всичко останало си го вършете вие, ако искате. Аз в събота застъпвам за денонощие, в неделя след денонощието почивам, така че, моля, правете каквото щете. Но без мен.

Оперативните работници си разделиха задачите. Изпратиха Дзюба да обикаля бутиците, в които може да се вземе под наем бижу, а Антон и Колосенцев тръгнаха към Игор Панкрашин, който си бил вкъщи. Генадий искаше да разпита бизнесмена за имената на хората, които по време на приема на 20 ноември може да са общували със съпругата му, после да тръгне да разпитва тези хора, а Антон смяташе да възстанови всички събития от вчерашната сутрин с всичките им възможни подробности.

Отвори им слабичко стройно момиче — дори печатът на непоносимата мъка не можеше да скрие красотата му. Вероятно едва вчера сутринта това ослепително лице е било ясно и светло. Но и подпухналите очи, и скръбно отпуснатите ъгълчета на устните не го бяха развалили. Въпреки всичко се виждаше, че Нина Панкрашина е истинска красавица.

— Татко не е добре — обясни тя, — затова не отидох на училище, трябва да се грижа за него. През нощта се наложи да викаме Бърза помощ.

Игор Николаевич изглеждаше още по-зле от предния ден, когато го бе посетил Колосенцев, но беше по-съсредоточен и отговаряше на въпросите съвсем ясно. Почти без да се замисля, изреди имената на трите приятелки на жена му, с които я бил видял да си бъбри весело на приема. Потърси в мобилния си телефон, даде техните координати.

— Бихте ли подсказали коя от тези дами е най-умна? — уж между другото се поинтересува Колосенцев.

„Разбира се — помисли си Антон, — трябва да се започва с най-умния свидетел, току-виж не се наложило да говорим с другите — това си е икономия на време и сили. Ах, Гена, Гена! Явно за две години нищо не се е променило. И очите ти са сънени, сигурно пак цяла нощ си играл.“

Като „най-умна“ Панкрашин определи съпругата на своя приятел и заместник Георгий Анишченко, след което Генадий се сбогува и тръгна, а Антон започна да задава на съпруга и дъщерята на Евгения Панкрашина многобройни подробни въпроси за това как тя е прекарала последната в живота си сутрин. В какво настроение е станала Евгения Василиевна? Какво е казала? Как е изглеждала? На кого се е обаждала по телефона? Не е ли споделяла плановете си за деня? И Игор Николаевич, и Нина в един глас твърдяха, че не са забелязали нищо особено в поведението на Евгения Василиевна, всичко било както обикновено, настроението й било нормално, нито нервозност, нито припряност — нищо такова. От плановете за деня — на гости у приятелката, за да й направи торта, след което — в бутика, за да предаде колието. И нищо повече.

— Каза ли Евгения Василиевна от кой точно бутик е взела колието? — разпитваше Антон. — Поне къде се намира? В коя част на Москва? Или може би е споменала името му?

Той се опитваше да намери поне някакви ориентири, но всичко беше безполезно: никой не бил питал Евгения Василиевна за такива подробности. Като не постигна резултат, Антон тръгна да обикаля апартаментите в същия вход. Почти всички познавали Евгения Василиевна, но само по физиономия: Панкрашини живеели тук отдавна, но не създавали приятелства и дори познанства. Антон не чу нито една лоша дума за загиналата жена. Не му споменаха дори един факт, който би могъл да породи някакви съмнения. Впрочем в какво ли да се съмняваш тук? Добродетелна жена, грижовна майка на четири деца, баба на трима внуци. Какви толкова факти се бе надявал да научи?

— А аз видях Женя — хитро усмихната, му съобщи една словоохотлива бабичка от втория етаж. — Тъкмо вчера сутринта я видях.

— В колата ли се качваше? — попита Антон, като си спомни разказа на Колосенцев: шофьорът взел Панкрашина в 9,45, за да я закара към 11 часа до Речната гара.

— И в колата се качваше, че как, но това беше по-късно. А първо изскочи като попарена от входа, с палтенцето само наметнато на раменете й, държеше нещо в ръцете си и хукна право е-е-ей нататък — бабата посочи през прозореца противоположната страна на двора.

Антон затаи дъх.

— И после какво?

— А там беше спряла една кола, не онази, с която Женя пътува постоянно, а друга. Женя изтича до нея, пъхна нещо през прозорчето — и се върна обратно.

— Какво именно пъхна в прозорчето?

— Не видях, далече беше. Ами пъхна онова, което носеше в ръцете си — напълно резонно заключи бдителната бабичка.

— А какво носеше в ръцете си? Нещо обемно? Куфар? Чанта? Кашон? Или някакъв пакет?

Бабата се позамисли, явно си припомняше и разсъждаваше, после решително каза:

— Не, ръцете на Женя бяха под палтенцето, с едната ръка го придържаше, а втората, значи, беше вътре. Така че не може да е било нещо голямо. Нещо малко ще да е било. И през прозорчето се промуши.

— А каква беше колата?

— Ми то аз разбирам ли ги? Тъмничка, спретната една, а пък как ги наричате вие там — нямам представа.

Антон благодари на бабата и се втурна нагоре, към апартамента на Панкрашини. Отново му отвори Нина и докато първия път очите й бяха сухи, този път си личеше, че току-що бе плакала.

— Пак сте вие — безучастно изрече Панкрашин, щом видя Антон. — Още въпроси ли имате? Хайде, питайте.

— Игор Николаевич, на кого и какво е предала жена ви вчера сутринта?

Панкрашин тъпо се взираше в оперативния работник и явно се разбираше смисъла на въпроса. После с усилие разлепи устни и попита:

— Женя е предала нещо? На кого? Кога?

— Вчера сутринта, към девет часа, Евгения Василиевна е излязла от къщи, отишла е при кола, паркирана в противоположния край на двора, тъмна, малка кола, и е предала нещо през отвореното прозорче. Знаете ли на кого и какво е предала?

Сега Панкрашин изглеждаше откровено озадачен.

— Женя? Предала е през прозорче? Нямам представа! Не съм бил вкъщи, в седем и половина тръгвам за офиса, че и по-рано. А на вас откъде изобщо ви хрумна, че е предавала нещо на някого?

— Казаха ми свидетели. Кажете, възможно ли е някое от вашите деца да е дошло да иска от майка си пари?

Въпреки че Панкрашин беше потиснат и се чувстваше зле, лицето му се преобрази, по него се изписа изумление, примесено с негодувание.

— Вие съвсем сте откачили! Първо, нашите деца непременно биха влезли вкъщи, а нямаше да карат майка си да излиза в такова време навън. Не сме ги възпитали така, че да си позволяват такива волности. Второ, никое от моите деца няма тъмен на цвят автомобил, винаги категорично настоявам колите да бъдат само светли, от съображения за безопасност. И трето, нашите деца никога не искат пари от майка си, а само от мен. Така сме ги свикнали още от малки. Аз съм глава на семейството и само аз се разпореждам с всички финанси и контролирам всички харчове.

Антон не можа да овладее израза на лицето си при тези думи и това не остана скрито за Панкрашин.

— Да не си помислите, че съм скръндза — продължи той, сякаш се оправдаваше, — на всички давам достатъчно пари, понякога дори повече от достатъчно, но никак не обичам да ме скубят излишно, затова искам да контролирам всичко лично.

Това вече е любопитно, помисли си Антон. Толкова строг татко, който иска отчет за всяка копейка, и толкова красиво съвременно момиче, което не може да харесва подобни строгости. Трябва да се поровим в това направление…

— Нали може да си поговоря с Нина? — полуутвърдително попита той.

— Да, разбира се, питайте я за всичко, което ви интересува.

Антон намери Нина Панкрашина в уютната кухня. Момичето седеше на една табуретка, опряло лакти на широкия перваз, тихо се поклащаше и гледаше през прозореца. Не забеляза веднага влезлия Антон, а когато премести поглед към него, в очите й бе застинала такава болка, че на Сташис му стана неудобно.

— Какво ще правим сега без мама… — тихичко издума тя. — Имам чувството, че целият живот свърши и сега ще започне… и аз не знам какво. Чудя се как ще живеем по-нататък…

Антон се хвана за думите й и започна внимателно да я разпитва за семейния живот на Панкрашини, за взаимоотношенията между членовете на това голямо семейство, за навиците и традициите в него. Нина постепенно се оживяваше, разказваше охотно, дори на два пъти се усмихна. Разбира се, тя знаеше, че Евгения и Игор Панкрашини са нейни осиновители, но не можеше да има и съмнение, че момичето е обожавало Евгения Василиевна. Така че Нина тъгуваше за майка си дълбоко и искрено. Виж, към баща си изпитваше боязън, макар безкрайно да го уважаваше. Ако се вярваше на Нина, Игор Николаевич бил баща безспорно щедър не само на прояви на обич към децата. На децата — и на четирите — не било отказвано каквото и да било, стига то да не излизало извън рамките на разумното. Разбира се, той не допускал никакви яхти и кабриолети „Ферари“, но ако ставало дума например за здравето или за получаване на образование, никакви пари не му се свидели. Същия подход имал и към купуването на автомобили: колата трябвало да бъде светла, та по здрач или в тъмното да не се слива с околната среда, и безопасна. И щом за безопасността трябвало да се плаща, това той приемал за нормално. Виж, излишен разкош не приветствал. Ето защо преди да даде пари на някое от децата, винаги най-подробно разпитвал за какви нужди са те и изказвал мнението си за необходимостта от подобни харчове. И ако давал пари, после непременно проверявал дали те са били похарчени именно за това, за което са се били разбрали, или за нещо друго.

— Избягвам да искам пари от татко — каза Нина. — Ще ми даде, няма проблеми, но първо ще ми извади душата с въпроси: за какво, защо… А после ще проверява. А аз се стеснявам.

— Стеснявате ли се? От какво? — учуди се Антон.

— Ами… — Момичето се смути и плахо се усмихна. — Иска ми се например да си купя хубаво бельо, и то не защото съм капризна, просто съм алергична към синтетика, мога да нося само памук, а красивото бельо от естествени тъкани е скъпо. Не ми е удобно да обяснявам на татко за бельото, нали разбирате? Хем той ще поиска и да му го покажа, когато го купя. Или дезодорант… Та това е нещо толкова интимно, а татко е мъж… Разбирате ли? — отново попита тя.

Антон разбираше прекрасно. Василиса беше само на десет, но той вече беше виждал що е момичешки свян. А Нина беше на шестнайсет!

— Татко изобщо не понася каквато и да било лъжа — продължи Нина, — винаги ни е наказвал за това, дори за най-дребните лъжи. Когато бях малка, не разбирах защо е такъв. А когато пораснах, мама ми обясни, че сега се шири наркомания, наркотици се продават открито дори в училищата, затова татко строго следи да не се случи беля и с нас. За големите той вече е спокоен, над мен обаче бди с четири очи. Тотален контрол.

Интересно семейство… И момичето е крайно интересно. Такава красавица със сигурност иска да се облича добре и да използва всички възможни женски разкрасявания, обаче ето ти го строгия татко, когото трябва да моли за всяка рубла и после да се отчита за нея. Дали пък у Ниночка не се е родило изкушението да присвои взетия под наем накит и така с един удар да реши маса финансови проблеми? Естествено, не е посегнала на майка си лично, но нали такава красавица със сигурност има безброй почитатели, че дори близки приятели.

Антон погледна часовника: напълно възможно беше да отиде до училището на Нина и да поговори с някой от нейните педагози.

— Нина, в коя гимназия учите?

— В „Ушински“, намира се на две спирки с автобуса, а може да се отиде и пеша през парка. Защо питате?

— Просто ми е интересно — усмихна се Антон. — Харесва ли ви да се учите?

— Харесва ми — спокойно отговори Нина, макар че оперативният работник не долови в гласа й особен ентусиазъм.

Впрочем това далеч не говореше за нейното равнодушие към ученето. Майката на момичето беше загинала, всички негови мисли бяха насочени към това.

Гимназия „Ушински“ наистина се намираше „през парка“. С колата Антон стигна много бързо. Часовете вече бяха свършили, но по броя на тичащите или спокойно крачещи по коридорите младежи личеше, че все още се провеждат някакви допълнителни занятия, факултативи, занимания на секции. Покрай Антон с крясъци префуча група момчета по анцузи и от техните разгорещени потни тела му лъхна на здраве и млада сила.

Учителската стая се намираше на втория етаж. Класната ръководителка на Нина Панкрашина не беше там, но Антон получи съвет да я потърси в лингафонния кабинет, където тя — учителка по английски — водела факултативни занятия. Така и се оказа. Петима ученици седяха със слушалки на ушите и слушаха нещо, а симпатична, не твърде млада дама полугласно разговаряше с шести — клепоухо хлапе на дванайсет-тринайсет години с бръсната глава. При това не разговаряха на руски. Щом видя Антон, дамата стана и дойде при него.

— Мен ли търсите?

Тя, разбира се, знаеше, че майката на Нина Панкрашина е загинала предния ден и лично разрешила на Нина през идната седмица да не идва на училище.

След като изслуша Сташис, тя кимна:

— Сега ще възложа на децата някаква задача и ще изляза с вас в коридора, там ще можем да поговорим.

Педагожката окачестви Нина Панкрашина с най-възторжени изрази: момичето учело прилежно и имало примерно поведение, добри оценки по всички предмети, педагогическият състав никога не бил имал някакви проблеми с нея.

— Но това е в училище — каза Антон, който много добре знаеше колко различно може да бъде поведението на младеж или девойка вкъщи, в училището, на улицата. — А в живота? Каква е Нина? Добра, лоша? Контактна или затворена?

Учителката се позасмя.

— Разбирам за какво говорите. И аз дълги години съм наблюдавала разни метаморфози. В училището — същински ангел, а излезе ли навън — да се хванеш за главата. Стигат чак до престъпления. Но Нина Панкрашина не е такъв случай. Познавам родителите й много отдавна — при нас преди години учи по-големият й брат, и най-големият син на Панкрашини завърши нашето училище, те живеят открай време в нашия район. Знаете ли, рядко се срещат такива родители: ами че когато първото им момче учеше тук, те бяха съвсем млади и жилището им беше миниатюрно, ведомствено. А после Игор Николаевич се захвана с бизнес, и то много успешно, тогава възникна въпросът за купуването на ново жилище, но те не пожелаха да сменят района, така че второто им дете, дъщерята, също да учи тук. А после за трети път смениха апартамента си с по-просторен, но пак тук, заради училището… Евгения Василиевна беше постоянен член на родителския комитет, искаше да знае всичко за своите деца, за да не пропусне нещо, много се страхуваше да не се свържат с лоша компания и да занемарят ученето. А Игор Николаевич, откак забогатя и си стъпи на краката, постоянно ни спонсорира: ремонти, масови мероприятия, абитуриентски тържества, поощрителни стипендии или ценни подаръци за най-добрите ученици, излети и екскурзии — нищо такова нямаше да имаме, ако не беше неговата помощ. С всичко това искам да кажа, че родителите много сериозно се грижат за Нина, контролират я, затова мога да заявя със сигурност, че тя не е свързана с лоша компания. Прибрано и скромно момиче, сериозно ориентирано към ученето и получаването на добро образование. Идва и на курс при мен.

— На курс ли?

— Да, имам диплома за два езика — английски и испански, а в нашата гимназия се преподава английски и още един задължителен, а трети — факултативно. Разбира се, всички вземат английски, а за другите сами решават: или немски като задължителен и френски факултативно, или обратното. Така че тук аз мога да преподавам само английски, а в курс — испански. Та Ниночка идва именно в курса по испански.

— Често ли се провежда той?

— Три пъти седмично по два часа.

Сега Антон реши да пристъпи към главния въпрос, заради който всъщност беше дошъл в гимназията.

— Нина е много красиво момиче, много модерно — започна предпазливо. — Знам, че Евгения Василиевна не е поощрявала разкоша в облеклото, обличала се е много простичко и скромно. Вероятно така е обличала и Нина. Не е ли възможно поради това у момичето да са се зародили някакви… — той се постара внимателно да подбере думите си — неправилни мисли? Може да е завиждала на другите момичета, които са били облечени по-модерно и скъпо? Е, нали разбирате…

Учителката се разсмя.

— Ама моля ви се! Евгения Василиевна си беше Евгения Василиевна, а Нина е нещо съвсем различно.

— Тоест? — повдигна вежди Антон.

— Евгения Василиевна беше много опитен родител, ако мога да се изразя така. Прекрасно разбираше, че едно е нейният живот — такъв, какъвто тя го е изживяла, а друго е животът на децата й, който се развива и протича в съвършено други условия, в друга среда, в друга страна в края на краищата. И никога не се опитваше, за разлика от много родители, да накара децата си да водят живота, който е водила тя самата, и да споделят нейните вкусове и принципи. А Евгения Василиевна беше човек с принципи. Тя прекрасно разбираше какво е детска завист, какво е детска ревност. И нейните деца винаги — подчертавам: винаги! — бяха облечени не по-зле от другите и имаха същите неща като мнозинството. И мобилни телефони, и модерни раници, и най-различна техника. За дрехите пък да не говорим. Знаете ли, Панкрашини имат едно удивително качество, което на практика се среща крайно рядко: те абсолютно точно усещат границата, деляща понятието „всичко необходимо“ от понятието „излишно“. Техните деца винаги са имали всичко необходимо, за да се чувстват комфортно в средата на връстниците си, и никога — каквото и да било излишно, което да ги откроява или да буди завист. Наистина рядко качество.

— Значи Нина не изпитва остра потребност от пари, от харчене? — уточни Антон за всеки случай, макар че от думите на учителката бе разбрал, че въпросът му не е улучил целта. Нина едва ли би извършила престъпление заради пари, и без това си е имала всичко.

— Не — поклати глава учителката.

— А има ли приятели? Почитатели? С кого от класа е близка?

— Ами знаете ли… с никого особено. И същевременно с всички. Нина не е от момичетата, които умеят… — тя поклати глава и лукаво погледна Сташис. — Има един полуприличен израз „дупе и гащи“. Е, той не определя Нина. Тя с всички е еднаква, доброжелателна, дава да препише на всеки, който я помоли, не дели съучениците си на „наши“ и „чужди“. Впрочем нашите класове са малки, само по десет души, така че всички някак съумяват да се събират в една компания, без да се делят на групички. Нина няма най-близка, най-любима приятелка. И същевременно всички момичета от нейния клас са й приятелки. Това идва от майка й, от Евгения Василиевна. Такъв един характер е.

„Вярно — помисли си Антон. — Вече съм чувал за това. Много приятелки и познати и нито една най-близка, която знае цялата истина за теб, и майчиното ти мляко.“

— А с момчета?

— Само приятелски отношения — увери го педагожката. — Момчетата много я харесват — и съучениците й, и от другата паралелка, и дори от единайсети клас. Нина обаче не реагира. Учене, учене и пак учене. А после кариера, кариера и пак кариера. Вярно, в курса има едно свястно момче, което я ухажва, и Нина приема ухажванията му.

— Приема ги, значи? — напрегна се Антон. — В какво се изразява това? В близки отношения ли са?

Учителката леко се поусмихна.

— Младежо, отдавна не си правя илюзии относно нравите на съвременните ученици. Половият живот започва на тринайсет години, а понякога и на единайсет, отлично знам това. И повярвайте ми, по поведението и външния вид на тийнейджъра, дали е момче или момиче, мога абсолютно точно да ви кажа прави ли това, или не. Гарантирам ви, че Нина не поддържа с кавалера си интимни отношения. Тя просто му позволява да я изпраща до вкъщи след занятията в курса и понякога излиза с него на кафе или на кино. Нищо повече. Между другото, и аз живея в този район и няколко пъти съм виждала Ниночка в компанията на това момче, прекосяваха нашия парк към дома на Нина. Аз вървях след тях, на трийсетина метра. И нито веднъж не забелязах нещо като целувки или прегръдки, абсолютно нищо. Просто вървяха и разговаряха. Нещо повече, веднъж бързах и се наложи да ги изпреваря, така че неволно чух няколко думи от разговора им. И знаете ли какво обсъждаха?

— Какво?

— Филмите на Алмодовар. И между другото, говореха си на испански.

Да, това беше абсолютно идилична картина, но трябваше да си изясни ситуацията докрай. Боклуците с добро образование, ползващи чужди езици, не са чак голяма рядкост в наше време.

— А това момче — какво можете да разкажете за него?

Учителката направи жест в смисъл „почакайте малко“, надникна в класната стая, каза на учениците няколко думи на английски и се върна при Антон.

— Момчето… — замислено проговори тя. — Знаете ли, трябва да се върна в часа, така че няма да ви обяснявам надълго и нашироко, макар че бих могла да ви разкажа за него не по-малко неща, отколкото за Нина. Ще кажа едно: ако имах такъв син, щях да бъда щастлива. А аз съм виждала през живота си много деца, можете да ми повярвате.

И Антон й повярва.

Засега ще трябва да се откажат от версията за отношение на Нина Панкрашина и нейния кавалер към убийството на Евгения Василиевна. Но само засега. Защото всеки момент може да излезе наяве някое фактче, дори най-незначително, което може да ги накара отново да се замислят за това. Добре, да продължим в другите посоки. И без Нина Панкрашина има над какво да се поработи.

Домът на Георгий Владиленович Анишченко, заместника на Игор Панкрашин, се намираше извън града и Колосенцев тъжно си помисли, че ще трябва да се влачи по задръстените пътища толкова надалече, за да поговори със свидетелката, и да похаби за това, кажи го, половин ден, че и цял, защото трябва да преодолее и обратния път… Но извади просто нечуван късмет: съпругата на Анишченко отвърна на въпроса му по телефона, че смята да прекара целия ден в Москва, имала много различни работи в града. При тези думи Колосенцев се позасмя: знае той, прекрасно знае какви работи имат неработещите дамички. Разни масажисти и стилисти или безумен шопинг. Дълго съгласуваха времето и мястото на срещата и накрая се разбраха, че Ала Анишченко ще вмъкне разговора с него между две делови срещи.

— Ще имам не повече от час — предупреди го тя.

— Достатъчен ми е — отговори Генадий.

Тя му определи среща в заведението на първия етаж на хотел „Балчуг“. Колосенцев не харесваше това място, прекалено помпозно беше, а и цените — чудовищни, така че не ще може да си позволи там дори чаша чай, но не посмя да спори, камо ли да настоява за него, понеже не забравяше своето правило: никога не притискай човека при първа среща. Нека е така, както е удобно на нея. Още повече че при всяко положение така е по-добре, отколкото да се мъкне кой знае къде извън града.

Ала Анишченко, стройна, добре поддържана жена с боядисана в много красив, ала и не по-малко неестествен цвят коса, закъсня с двайсет минути, но и през ум не й мина да се извини.

— Това, което се е случило с Женя, е ужасно — заяви тя още в първата секунда. — Но аз не разбирам напълно каква информация очаквате от мен. Та ние не бяхме близки приятелки. Пък и далечни не бяхме. Просто се познавахме от дълги години, защото съпрузите ни са добри приятели, така че се виждахме. Често целите семейства са си приятелски, и съпрузите, и съпругите, но това не беше нашият случай. Игор и Жора са приятели, а ние с Женя — просто познати.

— Бих искал да си поговорим за приема, на който сте били на 20 ноември — обясни Колосенцев, загледан със завист в сервитьора, който се шмугна покрай тях с две чинии, на които се кипреха някакви невероятни десерти.

Ала бързо, без да поглежда менюто, направи поръчката си — чай и плодова салата. Колосенцев се въздържа, като небрежно излъга, че вече е пил кафе и е хапнал, докато я е чакал. Не можеше да си признае, че е скъпо за него, я!

— В какъв смисъл — за приема? — не разбра Ала. — Питайте, питайте, времето лети. След половин час трябва да тръгвам, не мога да закъснявам.

Ей така, само с няколко думи тя грубо посочи на оперативния работник къде му е мястото: за срещата с тебе мога и да закъснея, разследването на убийство не е толкова важна работа, моите работи обаче са истински важни, така че по никакъв начин не мога да закъснея.

— Общувахте ли с Евгения Василиевна на приема?

— Ама разбира се! С кого другиго може да общува тя освен с нас! Та тя не познава никого там.

— Освен вас? — уточни Колосенцев. — А вие колко души сте?

Ала се разсмя.

— Три. Или четири, сега не си спомням точно в какъв състав бяхме, когато Женя дойде при нас. Бяхме аз, още две дами, ако трябва, ще ви кажа имената им и техните координати, а за четвъртата, известна журналистка, не съм сигурна беше ли там в момента, или не… Известно време тя стоя с нас, после отскочи до друга компания, после пак дойде…

Колосенцев и без това знаеше всичко от думите на Игор Панкрашин — и имената на тези дами, и техните телефони. Дотук нищо ново.

— Евгения Василиевна да ви е казала случайно, че някой от присъстващите на приема се е заинтересувал от нейния накит? Може да й е направил комплимент или да е питал за цената му… Имаше ли нещо такова?

— Накитът ли? — Ала Анишченко направи движение, при което на челото на нормален човек биха се появили бръчки. Нейното обаче, очевидно натъпкано с ботокс, остана неподвижно. — Да, Женя носеше колие, та какво за него? Какво особено е имало в него? Голямо, дори тромаво за моя вкус и някак претрупано. Аз наричам такива накити „да си покажеш богатството“. Какво специално да е имало в това колие?

— Изчезнало е.

— Какво говорите? Божичко…

Ала поклати глава и на Колосенцев, кой знае защо, се стори, че тя не одобрява хората, които биха се полакомили за тази „ширпотреба“.

— Не разбирам — замислено продължи тя. — Колие като колие, към него нямаше нито обеци, нито пръстен, нито гривна, тоест дори не беше комплект. На кого е можело да потрябва?

— Евгения Василиевна не спомена ли колко струва то?

— Не, изобщо не сме го обсъждали. Тоест ние, естествено, забелязахме, че Женя най-сетне се появи с накит, но веднага заговорихме за друго и повече не се върнахме към колието. Защо, имате някакви проблеми с установяването на цената ли? Игор обаче не може да не знае стойността, нали той го е плащал.

— Откъде ви хрумна това? — напрегна се Генадий.

— Не знае ли? Не го ли е купил Игор? Кой тогава?

Очите на Ала хищно блеснаха от неподправен интерес.

— Никой не го е купувал. Евгения Василиевна го е взела под наем от бутик.

— Така-а-а ли-и? — Изумлението на Ала нямаше граници. — Вярно ли? Просто да полудее човек! Тогава съвсем определено ще ви кажа, че никой не би се полакомил за това колие и ако то е изчезнало, това е станало не защото са го откраднали, а защото Женя го е завряла някъде.

— Как стигнахте до такъв извод?

— Нима не разбирате? Накитите под наем са предимно ширпотреба, много красива, понякога дори скъпа, но пак са си обикновена ширпотреба. В Москва има няколко места, откъдето може да се вземе под наем истинско бижу, само две-три са, но там биха ви взели като залог стопроцентовата стойност на изделието плюс още проценти за наема. Ако този разкош беше истински, той щеше да струва луди пари. Нито един бутик никога — запомнете! — не би се занимавал с такъв накит. Ако камъните в тази, простете за израза, безумна красота, бяха истински, цената щеше да е невъзможна. Под наем се дават само сравнително евтини бижута. Така че, ако колието е било истинско, то не може да е било взето под наем, възможно е само да е било купено, и то за луди пари.

— А ако все пак е било взето под наем?

— Тогава е било фалшиво, ширпотреба — безапелационно заяви Анишченко и добави: — Без никакво съмнение.

— И Евгения Василиевна ви каза, че го е взела под наем, така ли?

— Не, нищо не каза, ние помислихме, че Игор най-сетне се е отпуснал, започнахме да подкачаме Женя, а тя веднага зачурулика колко прекрасен бил Волко, така че дори някоя от нас да беше обърнала сериозно внимание на колието, всички бързо заприказвахме за тоя Волко.

Волко… Този пък кой е? Това име още не фигурира в делото.

— А какво си приказвахте за Волко? — попита Колосенцев уж между другото, все едно прекрасно знаеше кой е той.

— Той беше певецът, който пееше на приема. Нали разбирате… Нашата Женя, нали си беше простодушна до немай-къде, разменила две-три думи с Волко и после през цялата вечер само за това говореше, че нали, колко мил човек бил, колко бил обаятелен, приятен… Кажете ми как може тоя надут високомерен тип да бъде наречен приятен? Просто смешно!

Генадий не си представяше много добре мъжа, за когото възбудено говореше Ала Анишченко. При думата „певец“ той си спомни, че наистина беше чувал това име, но не знаеше нищо друго за този човек, камо ли пък да има представа наистина ли той е толкова надут и високомерен, както твърдеше свидетелката, или това бяха изключително нейни лични впечатления.

— Щом е толкова неприятен, защо тогава се е сторил мил и приятен на Евгения Василиевна?

— Не разбирате ли? — Ала презрително, но изящно помръдна рамо. — Този прием и хората на него не бяха от нивото на Женя, на такива места тя е самотна и скучае, съпругът й е зает с разговори с нужни хора, а тя обикаля сама, чувства се захвърлена. Ето защо всеки, който я заговори или й се усмихне, би се сторил на нашата Женя като приказен принц. Нима това не ви е познато?

Колосенцев сметна, че е по-добре да не коментира тези думи: такива ситуации не му бяха познати, оперативната работа не предлага такива — да не смееш или да не можеш да заприказваш непознат човек. Във всеки случай Гена Колосенцев можеше да заговори всекиго и на всякакво място, без да изпитва и най-малко неудобство.

— Значи Волко я е заговорил? — уточни той.

— Или тя него, не знам, но при всяко положение разговаряха, със сигурност, лично ги видях.

— А освен с Волко с кого още е разговаряла Панкрашина?

— Ами нали ви казах: с мен. С Даша. С Катя. — Правилните черти на лицето на Ала Анишченко се изкривиха в недоволна гримаса: е, колко пъти ще ме питате за едно и също? — Ние стояхме всички заедно, тя дойде при нас и се разприказва за Волко. Нашата Женя е като бездомно куче, то е готово да тръгне подир всеки, който го погали. А пък ако го и нахрани, ще му бъде предано до гроб.

— Вие обаче не сте я харесвали твърде много — захапа я Генадий.

— Какво говорите, не е там работата, тъкмо обратното — всички я обичаха, тя беше чудесна, просто не беше от нашия кръг. Женя беше много общителна, умееше добре да контактува с хората и да ги предразположи. И изобщо, тя без общуване повяхваше, защото много държеше на своите приятелки, с които беше работила сто години, все не можеше да се раздели с тях. До безкрай им ходеше на гости или ги канеше в заведение. И те много я обичаха, между другото. Вярно, беше простовата, но безвредна и добра. И приятелките й са като нея, без образование, цял живот са работили като секретарки и деловодителки. Това е нейният кръг, с тях се чувстваше хубаво, уютно. И много държеше на отношенията си с приятелките, стараеше се да не ги дразни, да не буди завист, затова се обличаше зле и не носеше украшения, по всякакъв начин подчертаваше, че си е останала същата като тях, въпреки че Игор беше станал заможен човек.

— А вие откъде знаете това? Евгения Василиевна ли ви е говорила за приятелките си?

— Моля ви се — разсмя се Ала, — не сме били толкова близки, та да споделя с мен такива подробности. Нали вече ви казах: бяхме просто познати, стари познати. Игор Панкрашин е разказвал това на моя съпруг Жора, а съпругът ми, съответно, разказа на мен. Но не мисля, че това е чистата истина.

— Така ли? Защо? В какво се съмнявате?

— Женя никога не се е интересувала от външния си вид. Една жена може да носи евтини грозни дрехи и обувки, но винаги си личи, когато тя се грижи за себе си и кога външността й не я интересува изобщо. Разбирам, при приятелките си ходи със стари панталони и развлечен пуловер. Но нали на други места може да се облече някак по-различно? Тя идва на приеми с Игор вече няколко години с една и съща рокля, а нали приятелките й ги няма там, би могла да облече и нещо по-прилично, по-ново. Женя няма козметичка, не обича да ходи на фризьор. Косата на Женя по природа е много хубава, гъста, но е толкова занемарена, че направо ужас! Неподстригана, без прическа, небоядисана, понякога може да забрави дори да я измие.

Ала делово погледна часовника си.

— Извинете, трябва да тръгвам.

Добре де, помисли си Колосенцев, вече за всичко те попитах.

Жената извади от чантата си пари, пъхна ги под захарницата и без да дочака сервитьорът да донесе сметката, стана.

— Платете, моля — подхвърли тя, сякаш пред нея седеше не служител на полицията, а млад нахален почитател, на когото може да възлага всякакви задачи и който ще бъде щастлив да ги изпълнява.

— А рестото? — язвително попита Генадий. — На сервитьора ли да го оставя?

И тогава Ала Анишченко направи голяма грешка: тя изрече думи, с които си спечели смъртен враг в лицето на Гена Колосенцев:

— Както искате, можете да го оставите на сервитьора, а можете да го вземете вие.

И си тръгна, като поклащаше красиво стройните си бедра.

„Охо, почакай, кучко — ядосано си помисли Колосенцев и пъхна бележника в джоба си. — Само да ми паднеш, само връхчето на нокътя си ми покажи — ще ти отрежа цялата ръка до лакътя, гадино!“

Миниатюрното като статуетка младо момиче с къса момчешка прическа се усмихваше на Роман Дзюба толкова лъчезарно, че той с големи усилия запазваше подобаващ на ситуацията израз на лицето си: страшно му се искаше да й се усмихне в отговор, но нали трябваше да се държи на положение! Все пак беше от полицията, от криминалния отдел — организация сериозна и уважавана.

— Да, нашата заложна къща дава украшения под наем — говореше момичето с отдавна забравеното руско име Евдокия. — Открихме при къщата специален рентбутик. Разбирате ли, бижутерията за отдаване под наем изобщо е целесъобразно да се държи именно в заложни къщи, защото ние имаме специална апаратура, която позволява да се определя автентичността на скъпоценните камъни и метали. Защото клиент може да вземе накит с истински камъни, а да върне накит с фалшиви. Ето защо там, където нямат такава апаратура, съдържателите гледат да не се занимават с бижута, работят предимно с фалшификати. А ние даваме истински бижутерийни изделия, но във всеки случай те не са много скъпи, а вие ми описахте изделие, което със сигурност струва извънредно скъпо. С такива украшения ние не се занимаваме.

— А кой се занимава? — попита Роман.

Евдокия се замисли, като при това не откъсваше очи от оперативния работник.

— Господи, какви мигли имате — каза тя неочаквано. — За такива мигли бих дала половината си живот.

Дзюба изгуби дар слово. За какво говори тя? За него ли? За рижавия непохватен Роман, с когото вечно си прави майтапи Колосенцев и когото дори не забелязва обожаемата Лена Риженко? Това момиче сигурно се шегува. Или е сляпо? Или има далтонизъм и не забелязва крещящата червенина на косата му, от която самият Рома ужасно се стеснява?

— Трябва да отидете в специализирания сватбен салон — продължи Евдокия, — там може и да дават скъпи украшения, макар че те пак няма да са като колието, за което ме питате.

— А къде е този салон?

— Ще ви дам адреса. И ще ви напиша адресите на две заложни къщи, които също дават бижута под наем…

Тя посегна към кубчето листчета и химикалката, но внезапно спря.

— Ама не… знаете ли, така нищо няма да постигнете. Нас как ни намерихте?

— Търсих в интернет, там фигурира адресът на вашия бутик.

— Много заведения дават изделия под наем, но не рекламират тази своя дейност. А много пък обратното — дават само евтини украшения или съвсем простички истински, но пък си правят такава реклама, та човек да си помисли, че от тях може да вземе диамантена диадема за копейки. Ако обикаляте всички места, чиито адреси сте намерили в интернет, само ще си загубите времето. Искате ли да ви помогна?

— Искам — излетя от устата на Дзюба, преди той да успее да съобрази: наистина ли го иска? — А как ще ми помогнете?

— Ами ще им се обадя по телефона. Знам къде трябва да се обадя и как да попитам, та да ми кажат истината. Вие само ми напишете точно всичко, което трябва да научите. По-нататък аз ще действам сама.

— И кога ще се обаждате?

— Ами ей сега, веднага. Защото не съм приемчик, а оценител, не е нужно да бъда в залата. Как се казвате? Защото ми показахте удостоверението си, но аз не го прочетох.

— Роман. А аз вас Евдокия ли да ви наричам, или може някак по-кратко?

— Може Дуня — отново се усмихна момичето, — всички ме наричат така. Хайде да седнем с вас, да сварим чай, аз ще се обаждам, а вие ще ми подсказвате, ако нещо сбъркам. 0, Роман, може би сте гладен? Имам бисквити, гевречета. Ще хапнете ли?

— Ще хапна — решително кимна Дзюба, зарязал приличието. И изведнъж, абсолютно неочаквано за самия себе си, добави: — Вечно съм гладен. Мама казва, че още раста. А всъщност много спортувам, затова изразходвам много енергия.

Дуня бързо запари чай и сложи на масата две чинийки с бисквити и гевречета. Роман понечи да вземе чашата си, но лакътят му веднага опря в поставената на масата кутия с размери около 10 на 15 сантиметра, от която стърчеше някакъв шнур с пипало в края.

— Ау — уплаши се той, — да не ви счупя нещо…

— Не се тревожете — разсмя се Дуня, — това е даймънд-тестър, прибор за оценяване на камъни. С негова помощ може да се каже дали едно камъче е скъпоценно, или е стъкло.

— Така ли? — заинтересува се оперативният работник. — А как работи?

— Ето вижте, това е предметно стъкло — взе да обяснява оценителката, — на него се поставя камъкът, приборът се включва и до камъка се допира накрайникът пипало. На дисплея се изписва резултатът, от който всичко става ясно. Всичко е просто и бързо, както виждате.

Дзюба сърбаше горещата напитка, хрупаше гевречета и внимателно слушаше как това необикновено момиче ловко и бързо извлича информация, за която той би изхабил вероятно няколко дни. „Какъв късмет, а — мислеше си Роман. — Гледай ти: и помощ ми предложи, и действа умно. Че ме и храни на всичкото отгоре.“

— Дуня — попита той, издебнал момент, в който момичето приключи един разговор и още не бе започнало друг, — а защо решихте да ми помогнете? Та нали си имате много своя работа.

Тя го погледна учудено и дори сякаш с упрек.

— Но нали е бил убит човек — обясни много сериозно. — Няма и не може да има нещо по-лошо от това. Когато е бил убит човек, мисля, че е неприлично да правим сметки кой какво е длъжен и какво не е длъжен да прави, всички трябва дружно да се хванат за ръце и да си помагат, за да открият престъпника. Не е ли така?

Всъщност Роман Дзюба смяташе, че е именно така, но кой знае защо, никъде и никога, нито в работата си в криминалния отдел, нито извън работата, нито дори в книги и филми, не беше срещал хора, споделящи тази позиция.

След като приключи поредния телефонен разговор, Дуня огорчено каза:

— Не, никой никъде не си спомня вашата Панкрашина.

— Но тя може да не е била сама — забеляза Роман. — Може да е била с друг човек, мъж например, или пък жена, така че отдаването под наем да е било оформено не на името на Панкрашина, а на друго име.

— Да, но и никой не разпозна по описанието ми подобно колие. И изобщо, аз бях права: където и да се обадех, отвсякъде ми отговаряха, че такива скъпи вещи не се дават под наем, изключено е.

— А ако е било с изкуствени камъни?

— Но по описанието ми никой не го разпозна — възрази Дуня. — Според вашите думи то е било доста необичайно — едро, биещо на очи. Никой не би го забравил.

Тя хвърли поглед към двете опразнени чинии и плесна с ръце:

— Боже мой, Ромочка, колко сте били гладен!

Дзюба с изумление разбра, че е излапал всичко до шушка. Вечно прави така… И освен майка му никой никога не беше го наричал Ромочка.

— Имам три рибени кюфтета — продължи добросърдечната Дуня, — донесох си ги за обяд. Искате ли?

— Ами вие?

— Ще си ги разделим — делово предложи миниатюрната оценителка от заложната къща. — На всеки по едно и половина. Не е кой знае какво, вярно, не са домашни, а от кулинарния магазин, но все е храна. Тук имаме и микровълнова печка, та ако ги стоплим, ще стане напълно сносна храна. Искате ли?

По принцип Дзюба разбираше, че трябва да откаже. Момичето беше купило обяд само за себе си и не беше предвиждало да го дели с някого. Но кой знае защо, по някаква абсолютно необяснима причина, не можа да откаже. И кимна в знак на съгласие.

— Ще хапна. Само че в замяна на това вие трябва да ми обещаете, че някой път ще дойдете с мен в заведение. Днес вие ме храните, а следващия път аз ще ви нахраня. На всички ли се обадихте вече?

Дуня се замисли, после тръсна глава.

— Мога да се обадя на още едно-две места. Едни засукани такива места, никой не знае за тях, но и там дават под наем бижутерийни изделия. Ако и техните служители нямат представа за вашето колие, тогава ще е напълно сигурно — не е възможно да са го взели някъде в Москва.

— Дуня, в един друг бутик ми казаха, че като наем вземат стопроцентово стойността на изделието. Вярно ли е? Навсякъде ли е така? Или има варианти?

Междувременно Дуня беше извадила от чантата си магазинската опаковка с рибените кюфтета, беше свалила прозрачното фолио и пъхна храната в поставената на перваза микровълнова фурничка. Фурничката многообещаващо забуча и из малката стаичка почти веднага се разнесе доста приятна миризма.

— Не, Ромочка, няма варианти. Стопроцентово стойността си е стандарт. Друг е въпросът, че процентите от тази стойност, които се начисляват за ползването на вещта, може да варират. При някои са пет, при други — четири или три, трети имат пълзяща скала, например за първите два дни — пет, за следващите три — три процента, после по два или по един. Всички имат собствени правила, но общо взето, в тези рамки.

— А вие като оценител можете ли да ми кажете приблизително колко струва това колие?

Дуня отрицателно завъртя глава.

— Трябва да знам точно колко камъка има в него, какви са, едва тогава ще мога да пресметна, но пак много приблизително, „от — до“, защото камъните биват с различно качество и въпросът не е само колко са и как се наричат, но и с каква каратност и чистота са, от това зависи тяхната цена. Разбира се, само в случай че колието е истинско. А ако е ширпотреба — не е повече от четирийсет хиляди рубли, но това е най-горната граница. Най-вероятно — пет до осем хиляди. Впрочем… Ако е нещо марково, например „Картие“ или „Лалик“, разбира се, ще е по-скъпо. А между другото…

Микровълновата фурничка прозвънна, бученето престана, Дуня извади от шкафа чисти чинии и прибори и ловко, с едно точно движение раздели третото кюфте точно наполовина.

— Та, значи, вижте, Рома, знаете ли какво си помислих? Ако можехте да ми кажете какъв наем е платила тази жена, бих могла да ви пресметна приблизително общата стойност на колието, тогава бихме могли да разговаряме по-конкретно.

Дзюба се замисли. Наистина: какъв наем е платила Панкрашина? Мъжът й казва, че някакви копейки, но това той знае само от нея. А в действителност? И защо ли нещо толкова просто не му бе хрумнало досега?

Той премести поглед от вдигащите пара върху чинията кюфтета, над които се носеше съблазнителна миризма, към лежащия до тях телефон. Не, първо кюфтетата, защото ще изстинат. Ето, ще хапне набързо и веднага ще се обади.

Дзюба не усети вкуса на храната. Виж ти, миризмата беше толкова симпатична, а на вкус — амбалажна хартия. Може кюфтетата да са били безвкусни, а още по-вероятно са му пречили очите на тази необикновена Дуня, които не се откъсваха от лицето му. Той се стесняваше дори да дъвче.

— Защо ме гледате така? — най-сетне не издържа той.

— Любувам ви се — простичко отвърна Дуня, без ни най-малко да се смути. — Много сте красив. Имате невероятни очи. У никого не съм виждала такива яркосини очи.

Дзюба се задави и дълго кашля.

— Кой е красив? Аз? Майтап ли си правите с мен?

— Вие сте много красив мъж — повтори Дуня абсолютно спокойно. — И не вярвайте на никого, който се съмнява в това. Женен ли сте?

— Не — измънка Роман.

— Ако някой ден намислите да се жените, сетете се за мен — весело се разсмя момичето. — За мъж като вас съм готова да ида на другия край на света.

Той изобщо не разбираше как трябва да реагира на такива думи, затова сметна за по-удобно да грабне телефона. Антон Сташис тъкмо беше в жилището на Панкрашини, така че след няколко минути отговорът беше получен: Игор Панкрашин дал на жена си, за да си купи нова рокля и украшения, петстотин хиляди рубли в неразпечатана пачка — сто банкноти от по пет хиляди. Евгения Василиевна винаги пазела парите на едно и също място и именно на това място Панкрашин пред очите на Антон намерил плика, а в него — същата неразпечатана пачка, обвита в полиетилен — така му я дали в банката. Убитата не използвала кредитни или дебитни карти, панически се страхувала от банкомати, старомодно предпочитала наличните пари.

Излизаше, че изделието наистина не е струвало скъпо, така че за стопроцентовия залог на Евгения Василиевна спокойно са стигнали парите, които е имала в портмонето. От думите на Дуня следваше, че наемът за първите два дни се взема от клиента веднага, в момента на сключването на договора, а останалото той плаща, когато връща изделието, в зависимост от броя на дните, през които го е ползвал. И от всичко това недвусмислено следваше, че прословутото колие все пак не е било истинско. Ширпотреба. И дори най-вероятно евтина. Но въпреки това — изработена много добре, толкова добре, че никой нищо не е забелязал. Всичко това беше някак съмнително… Хем много хубаво, хем евтино? Такива неща се случват само в приказките. В живота, както отдавна се бе убедил Роман Дзюба, много скъпото далеч невинаги е хубаво, евтиното обаче винаги е само лошо.

Какви са тия шантави истории с това колие? Да допуснем, че все пак е било истинско. Но наемът за него не е струвал на Евгения Василиевна и една рубла. Как е могло да се случи това? Някой й е дал тези пари, напълно е възможно — любовник. Каквото и да казва Гена Колосенцев за убитата жена, колкото и да твърди, че нито един мъж не би харесал „такава“ като нея, Роман твърдо държи на тази си версия. Можеш да се влюбиш в кого ли не — и в някой боклук, и в идиот, и в грозник. Любовта изобщо е нещо, което… Просто сложна и неуправляема е тя.

Има и втори вариант, който, незнайно защо, по-рано не му беше хрумвал: Панкрашина изобщо не е взела колието от бутик и не е плащала нищо на никого. Откъде може да го е взела? Кръгът на нейните приятелки се състои от бивши колежки — секретарки, машинописки, дребни чиновнички. Те не може да притежават истински накит от такава класа, но виж, скъпо изкуствено изделие, получено например като подарък — напълно реално. И то изделие, изработено много добре, такова, което на пръв поглед не може да се различи от истинско. При това не е било нужно да плаща каквото и да било. Излъгала е мъжа си, че е взето под наем, за да не й се кара — нали й е казал да си сложи за приема истински накити. Че какво? Като работна версия дори много си я бива. Макар че… Не, пак не се получава. Защо тогава е казала за наема на Татяна Дорожкина и я е уверявала, че колието е истинско? Щом всички приятелки се познават помежду си, след няколко дни истината е щяла да излезе наяве. Безсмислено. И все пак, упорито реши Роман, трябва да се провери.

— Дуня, а защо родителите ви са ви кръстили Евдокия? — поинтересува се той. — На кого?

— Баба много обичала филма „Евдокия“, имало такъв много отдавна, още мама не се била родила. Но по телевизията го излъчват понякога. Та затова ме кръстили така, искали да зарадват баба. Само че татко ми каза, че рядкото име е свързано с особена съдба или особени способности.

— А вашата съдба особена ли е?

— Не — разсмя се момичето, — съдбата ми е най-обикновена. Виж, способности наистина имам някакви. Виждам камъните без апаратура. Виждам и хората. Не всички, разбира се, само необикновените, които на никого не приличат, особените. Ето, например виждам вас.

И на това оперативният работник не намери какво да отговори.

Дуня отново вдигна телефонната слушалка, а Дзюба излезе в мъничкото тясно коридорче между стаята на оценителката и търговската зала и се обади на Татяна Дорожкина с молбата да му продиктува имената на общите им с Панкрашина приятелки и да му даде номерата на техните телефони. Щом свърши тук — ще започне да им се обажда.

„Все пак тя се майтапи с мен“ — реши Роман, когато излезе от заложната къща след половин час. Дуня се бе обадила на още няколко места, но бе получила същия резултат: никъде не бяха виждали нито Панкрашина, нито нейното необикновено колие.

Той потрепери под ситния ноемврийски дъжд, порив на влажния пронизващ вятър разроши непослушната му гъста коса и веднага се провря през яката, която не бе закопчал догоре, до врата му и пропълзя към гърдите като отвратителни тръпки. И дума не можеше да става да седне тихо и мирно на някоя пейка и да започне да звъни на приятелките на убитата. Дзюба изтича до най-близката тролейбусна спирка — покрито павилионче, в което можеше да се седне. На колкото повече приятелки се обаждаше, толкова по-бързо се топяха надеждите му: никоя не била давала никакви накити на Евгения Василиевна, никоя не била чувала за такова колие.

Разбира се, всичко това беше извънредно огорчаващо, защото пречеше разкриването на убийството да напредне. Но въпреки това настроението на Роман Дзюба беше превъзходно, а в гърдите му се бе заселила една необяснима, но много приятна топлина.

Искаха довечера да отидат при следователката и да докладват за свършеното, но се оказа, че ръководството извикало Надежда Игоревна Риженко, така че тя не била в кабинета си.

— Елате у дома — предложи тя по телефона, когато Колосенцев успя да я намери. — Към девет определено ще съм се прибрала, след десет минути тук ще ме приемат, все още чакам в приемната. Елате. Лена мислеше да прави вареники с картофи, хем ще вечеряме.

— Добре, ще дойдем в девет и нещо — с недоволно разкривена физиономия обеща Генадий.

При тези думи Дзюба радостно се развълнува: ще види Лена, ще може да поговори с нея, а дори и да не поговори, поне ще я погледа. Ще подиша един и същ въздух с нея. Гена, разбира се, е недоволен, но това е разбираемо: сега щеше да се отчете набързо пред Риженко — и право вкъщи, при компютъра, при игрите. Но нищо де, невинаги късметът трябва да спохожда само Гена, понякога и на него, на Дзюба, трябва да провърви.

— Без мен, момчета — поклати глава Антон. — Аз си свърших работата, вие и сами можете да разкажете на следователката за резултатите. Аз трябва да се прибирам, имам деца, и без това почти не ги виждам.

Антон си тръгна, а Роман плахо предложи:

— Гена, защо да киснем тъпо в колата, хайде да отидем у Надежда Игоревна, да поседим у тях, да я почакаме. Нали Лена си е вкъщи, ще ни отвори.

Колосенцев му хвърли насмешлив поглед.

— Да ти приличам на глупак? Ще имаш да вземаш. Но да тръгваме, ще постоим пред входа, а щом Надежда пристигне — ще влезем с нея. И нито минута по-рано.

— Но защо, Гена? Защо се опъваш?

— Защото в колата мога да спя — натъртено обясни Генадий. — А ако влезем у тях, какъв ти сън? Лена веднага ще ме нападне с бърборенето си, нали я знаеш.

В гласа му прозвуча нескрито злорадство. И наистина, колкото повече се уморяваше Колосенцев, толкова по-ярко се проявяваше у него незнайно откъде вземащото се желание да унижи Роман или поне някак да го захапе.

Пътят до дома на следователката Риженко отне четирийсет минути. Колосенцев набра номера на домашния й телефон, чу от Лена, че майка й още не се е прибрала, и нареди на Дзюба да гледа през прозореца, за да не пропуснат Надежда Игоревна, а той затвори очи и опря тила си на облегалката. След половин минута вече дълбоко спеше, а Роман в опит да усмири гнева и горчивата си обида от унижението, на което бе подложен преди малко, започна да си припомня всичко, което му бяха разказали приятелките на Евгения Панкрашина. Лично бе успял да посети само две, останалите бяха разпитани от други служители на криминалния отдел, които началството бе пратило да окажат екстрена помощ на Сташис, Колосенцев и Дзюба.

Всички приятелки на Евгения Панкрашина бяха разказали едно и също: близки са отдавна, от много години, откак всички работели в огромна организация, само секретариатът бил 28 души. Женя често им идвала на гости или ходели някъде заедно, например на разходка или в заведение — на кафе и пасти. Но понякога тя идвала, седяла известно време и си тръгвала, а после отново се връщала. Ето за това всички разпитани бяха единодушни.

— Казваше ли ви къде точно отива и защо? — бе попитал Роман свидетелките, с които бе разговарял лично.

— Точно не, но… — позасмя се едната негова събеседничка, слабичка, висока дама на шейсетина години с обилно покрито с бръчки лице — намекваше, че има любовник.

— По какъв начин го намекваше?

— Ами например аз я питах: „Да не си си хванала любовник, приятелко?“, а Женя само се усмихваше в отговор, но мълчеше. Нито да, нито не. Не потвърждаваше, но и не отричаше.

— Може би все пак е казвала нещо за него? — не мирясваше Роман.

— Не, нищо, нито дума — поклати глава дамата. — Пък и повод не е имало, нали тя не признаваше явно, че си има някого.

— Кажете, моля, коя от вас е най-близката приятелка на Панкрашина? Онази, от която тя е нямала никакви тайни?

Свидетелката го погледна с остри умни очички и поклати глава.

— О, такава сред нас няма. По-точно, Женя нямаше такава. Разбирате ли, нейният съпруг е добър дресьор, от млада я беше приучил да не си разпуска езика, на никого да не се доверява напълно и да внимава какво говори, за да избегне всякакви неприятности… И двамата са такива, и Женя, и Игор. Спомням си Игор още като млад сополанко, едва беше завършил института, в професията тогава за нищо не го биваше, а вече беше затворен като костелив орех. Женя никога с никого не е била напълно откровена, отначало това ни обиждаше и дори вбесяваше, защото, нали, бяхме млади, а после разбрахме, че не това е най-важното. Женя винаги беше добра и готова да помогне, да подкрепи човека, жалеше всички, на всички съчувстваше, около нея беше топло и ние всички я обичахме за това. Освен това, знаете ли, умееше много хубаво да изслушва. Ние винаги споделяхме с нея проблемите си и тя ни слушаше, съчувстваше ни, ако можеше да помогне с нещо — непременно помагаше, постоянно се интересуваше как е всяка от нас, за съпрузите ни, за децата, за всички наши роднини… да, и тях помнеше — и имената, и проблемите им. Ето защо винаги имахме за какво да си поговорим и дори някак не биеше на очи, че никога не говорехме за самата нея. Е, не разказва за себе си — нейна си работа. Отдавна вече бяхме престанали да се обиждаме и просто обичахме Женя такава, каквато беше.

И тук същата песен: на никого не се доверявала, нищо не казвала, с никого нищо не споделяла. Как може човек да живее така? Роман Дзюба не разбираше това.

— Кога приблизително Панкрашина се сдоби с този любовник? — зададе той поредния си въпрос.

— Нямам представа — разпери ръце свидетелката.

— Добре, ами този странен навик да идва, после да си тръгва и отново да се връща? Той кога се появи?

Жената вдигна очи към тавана, взе да си припомня.

— Преди около две години, две и половина. Или нещо такова.

— Но не година, така ли? — уточни Роман.

— Не, не, съвсем определено не година, много повече.

— Не и пет години? Нито четири?

Жената го погледна с недоумение и сърдито повтори:

— Две — две и половина години, нали ясно го казах.

Всички останали приятелки на Евгения Панкрашина, които оперативните работници бяха успели да разпитат днес, бяха повторили същото. И показанията им съвпадаха с показанията на Татяна Петровна Дорожкина, разбира се, с изключение на историята с колието. Никоя освен Дорожкина не знаеше за колието…

Роман се сепна от потропването с пръст по стъклото откъм неговата страна. До колата стоеше Надежда Игоревна Риженко. Роман доста безцеремонно раздруса заспалия Колосенцев, изскочи на тротоара и буквално издърпа от ръцете на следователката тежката чанта и двете торбички с продукти.

Из апартамента се носеше миризмата на варениките. Надежда Игоревна не ги бе излъгала, а дъщеря й, студентката Лена, не я бе подвела. Щом видя Колосенцев, момичето разцъфна, очите му грейнаха. Както обикновено, не обърна никакво внимание на Роман.

— Лена, донеси ни да хапнем в хола — помоли Надежда Игоревна, — трябва да си поговорим.

При тези думи Дзюба се оклюма, макар че какво ли друго беше очаквал? Че следователката ще обсъжда с оперативните работници хода и резултатите на оперативно-следствените мероприятия в присъствието на външни лица? Така ставаше винаги, нищо ново или изненадващо, но всеки път Роман се надяваше, че ще успее поне две минути да побъбри с момичето или просто да поседи до него. Понякога успяваше. Какво ти понякога — винаги успяваше, когато по една или друга причина идваше в дома на Риженко и заварваше вкъщи дъщеря й — колкото за това у Дзюба се намираше достатъчно пресметливост и съобразителност, само че каква полза… Лена не проявяваше ни най-малък интерес към рижавия оперативен работник. Интересуваше я Колосенцев.

Надежда Игоревна отиде в своята стая да се преоблече, Лена Риженко, бавна, някак сънена, но при това неизразимо женствена, с лице на мадона, сервираше на масата, хвърляше на Генадий кокетни погледи и си разменяше с него някакви незначителни реплики. Роман сякаш изобщо не беше там. Натъжи се. И кой знае защо, се обиди.

И дори варениките с картофи му се сториха безвкусни, макар че иначе Роман много ги обичаше. Може би Лена не я бива в готвенето? Или просто не е била в настроение…

Пръв докладва Роман — изложи информацията, получена в бутиците за даване вещи под наем и от приятелките на убитата.

— От всичко дотук излиза, че в продължение на приблизително двете последни години Панкрашина е имала любовник. Той може да е знаел за колието и че в сряда сутринта Панкрашина ще отиде у приятелката си Татяна Дорожкина с накита в чантата си. И като нищо е можел да я убие — завърши Роман. — И изобщо, с този накит историята е тъмна. Дали е било истинско, или ширпотреба — пак не е ясно откъде се е появило. Откъде го е взела Панкрашина?

— Може би просто го е купила? — изказа предположение Риженко. — Влязла е в първия срещнат магазин, където има такъв отдел, намерила е по-ярко колие, с по-едри стъклени мъниста и не е платила скъпо. И не е имало никакъв бутик за вещи под наем. Защо не?

— Не — твърдо отговори Дзюба. — Не може да е било така. Тоест теоретически би могло, но защо тогава около една евтиния се вихри толкова много лъжа? Защо го е представяла като скъпо бижу? Защо е измислен тоя бутик за вещи под наем? Евгения Василиевна, струва ми се, е била нееднозначна жена, но далеч не глупава. Тя не може да не е разбирала, че ще се яви на приема с някакви стъкълца, а там е пълно с такива акули на бизнеса, дето начаса ще я разкрият и ще разберат всичко. И ще се подиграват не на нея, а на мъжа й. Това е някак глупаво и необяснимо.

— Какво ще кажеш? — обърна се следователката към Колосенцев. — На какво мнение си?

— Ами… — усмихна се Колосенцев. — Рома, вярно, не е гигант на мисълта, но за това съм съгласен с него. Днес имах честта да си поприказвам с такива дамички, дето лесно не можеш ги излъга. И трите са видели колието и много добре са го разгледали. Нещо повече, всички в един глас твърдяха, че Женечка много обичала мъжа си и никога не би го изложила. А да се появиш на великосветски прием с евтина дрънкулка при наличието на богат съпруг е или излагация, или провокация.

— С една дума, както и да въртим и сучем, излиза, че колието е било истинско, но взело се неясно откъде, защото всички пари са си на мястото — направи извода Надежда Игоревна. — И тук аз съм склонна да се съглася с Рома: мирише на любовник, който е направил на Панкрашина скъп подарък. И вие, момчета, трябва да го намерите. А какво ще кажете за враговете? Имала ли е Панкрашина врагове?

— Пак теоретически — отново заговори Дзюба, доста окуражен от това, че следователката подкрепи неговата версия за наличието на любовник, с която толкова упорито не се съгласяваше Генадий, — врагове може да има дори дете, което още не е казало и една лоша дума за когото и да било. Но ако съдим по това, което разказват приятелките на Панкрашина, няма откъде да са се взели врагове. Работата й е била такава, дето не може да е причинила печелене на врагове. И любовници не е имала. Освен този последния, предполагаемия. Вярно, той може да е имал съпруга или приятелка, която да е научила за Панкрашина и да я е убила от ревност. Тя, между другото, и за колието може да не е знаела, а да го е прибрала, след като случайно го е открила в чантата.

Надежда Игоревна мълчаливо кимаше, докато слушаше Дзюба, после внезапно вдигна ръка и така с жест спря оперативния работник.

— Чакай, нали казваш, че потърпевшата е била потайна особа. Как тогава можеш да си сигурен, че и по-рано не е имала извънбрачни връзки? Да, приятелките не са знаели, но както разбираме, в случая това не е критерий. Ако е имала сега, значи може да е имала и по-рано. И то не една. Може върху Панкрашина да се е стоварило отмъщението на някогашен любовник или на неговата жена?

— Може — натъжено се съгласи Роман. — Някак не сме помислили за това.

— Ние, а! — тросна се Колосенцев. — Изразявай се коректно, любезни ми друже. Не „ние“, а „ти“, лично ти. Защото аз изобщо не мисля в тази посока. Това са пълни измислици! Надежда Игоревна, да бяхте само видели тази потърпевша! Ако бяхте я видели с очите си, и през ум нямаше да ви мине такова нещо. Твърде е невзрачна и… някак безвкусна, безсолна. Вярно, и ние я видяхме мъртва, като жива може да е била обаятелна, привлекателна, но не ми се вярва. И между другото, никой, нито един човек от разпитаните не я нарече обаятелна. Ето, и свидетелките на Рома, и моите — всички казват: добра, простодушна, отзивчива, мека. А за обаяние никой не е продумвал. За така наречената „харизма“ — добави той с нескрита подигравка, като умишлено натърти на неправилно произнасяното меко „з“ и така подчерта пълното си пренебрежение и недоверие към общоприетото понятие.

Надежда Игоревна, кой знае защо, дълго и внимателно разглежда Колосенцев и на Роман се стори, че в очите й се мярна нещо като неодобрение или осъждане.

— Добре — въздъхна тя. — Да продължим. Какво друго имаме налице?

След като изслуша съобщението на Колосенцев за колата, при която Евгения Панкрашина изтичала сутринта в деня на убийството, следователката строго попита:

— Поискахте ли да видите какво са записали камерите?

— Сташис свърши това — бързо отговори Генадий, сякаш снемайки от себе си всяка отговорност. — Намери свидетел, разпита го, после разговаря със съпруга на потърпевшата. Сташис казва, че на блока няма камери, не е елитен блок, а стара „сталинка“ след основен ремонт, а Панкрашини имат жилище от две слети с нова планировка, останалите обитатели са от средната класа.

— Кой е бил в колата, мъж или жена?

— Надежда Игоревна, имайте милост — примоли се Колосенцев. — Свидетелката е била стогодишно бабе, какво е можела да види тя чак в противоположния край на двора? Пак добре, че е запомнила цвета на колата и е разпознала Панкрашина, това си е голям късмет.

— Стогодишна, значи? — позасмя се Риженко. — Ами тогава тя може нищо да не е видяла, нали? Или просто се е припознала? Може това изобщо да не е била Панкрашина? А ние с вас тук се ровим ли, ровим. Ти, Гена, скоро ще вбесиш всички с мързела и нехайството си. Продължаваме: какво ще кажете за другите членове на семейството? Дечицата може ли да са се полакомили за майчиния накит?

Генадий, който явно ни най-малко не се засегна от забележката й, спокойно докладва:

— Съпругът на загиналата не допуска дори мисълта за това. Но ние, разбира се, проверихме всичко. Големите деца работят, Панкрашин се е постарал, помогнал е на някое с работа, на някое — с добро жилище, с коли, с една дума, всички живеят прекрасно.

— А най-малкото момиче? Нали ги знаете сегашните деца…

— И нея проверихме…

— Кой? — строго попита Риженко. — Кой я провери?

— Сташис — кой знае защо, неохотно призна Генадий. — Нина Панкрашина, на шестнайсет години, учи в десети клас в гимназия „Ушински“. Признава, че в понеделник вечерта е видяла колието на майка си. Прилично във всяко отношение момиче, не е имала отрицателни прояви, посещава курс по испански език, дружи с момче от добро семейство, заедно ходят в този курс. В дните, когато колието е било в апартамента, големите деца не са идвали там и не може да са го видели.

— Момче от добро семейство? — скептично вдигна вежди следователката. — Знам ги аз тези момчета, нагледала съм се на много такива. Проверихте ли го?

— Да, Сташис го е проверил. Казва, че там всичко е чисто, във всеки случай на пръв поглед.

— По-нататък — поиска Риженко. — Нещо за съпруга? Може ли той да е имал мотив за убийство на съпругата?

Колосенцев отрицателно завъртя глава.

— Мислихме за това, поразпитахме тук-там. Нищо. Игор Панкрашин не е материално заинтересован от смъртта на жена си, имуществото и сметките са на негово име.

— А любовници? — насмешливо присви очи следователката. — А желание за сключване на нов брак? Нали казахте, че за Панкрашин репутацията на добър съпруг и баща е нещо свято? Може да не е искал да я подронва с развод и да е решил просто и без никакви усложнения да овдовее? Тогава вторият брак няма да шокира никого.

Генадий си доля чай от тумбестия порцеланов чайник и с щедра ръка си насипа захар. Дзюба потисна завистливата си въздишка: ако той си бе позволил пред Гена да си сипе в чая четири лъжички захар, просто би било страшно да си представи колко оскърбителни подигравки щеше да изслуша!

— И ние се надявахме на това, Надежда Игоревна, но напразно. Панкрашин, както ни казаха източници, близки до императора, не е имал постоянна любовница, но естествено, си е позволявал разни забежки… Сега ще ви прочета показанията дословно, тя се изрази някак извънредно изящно…

Колосенцев извади бележника си, прелисти го, намери нужните страници и прочете на глас:

— „… позволявал си е различни романтични експромти. Само че те изобщо не влияеха на желанието му да запази брака си. Игор беше много привързан към жена си, безумно обича децата си, той изобщо обича деца, по принцип, всякакви деца, а пък за своите живота си би дал и много цени близките и доверителни отношения с тях. Ако се ожени за втори път, децата няма да го разберат и ще скъсат отношения с него, защото Женя беше център на вселената в семейството, несекващ извор на любов и грижа, всички я обожаваха и буквално не можеха да живеят без нея.“ Колко красиво, а! Аз никога не бих могъл да го формулирам така! — коментира той и затвори бележника. — Така че нашият Игор Панкрашин не е имал и най-дребен повод да се отървава от жена си — нито материален, нито матримониален. Но ако вие, Надежда Игоревна, настоявате, ние, естествено, ще се поровим още в това направление. Вие сочите пътя — ние го поемаме, както се казва.

Риженко още известно време си записва в бележника, който, за разлика от побиращите се в джобовете на оперативните работници бележници, беше голям формат и с твърда корица, после погледна Генадий и Роман с одобрение и дори сякаш с възхищение.

— Господи, момчета, как успяхте да свършите толкова работа в толкова кратък срок? Само вие и Сташис от „Петровка“ сте насъбрали такава информация, сякаш е работил цял полк.

— Началството помогна — поясни Колосенцев. — Удариха едно рамо заради личността на съпруга на потърпевшата, случаят може да се окаже резонансен, ако съпругът започне да вдига дандания и да търси пътеки към висшето ръководство, та да… Е, с една дума, вие знаете. Висшето ръководство веднага щеше да извика за доклад нашите началници, та затова трябваше предварително да се постараят да не отидат с празни ръце. Така че заделиха хора за първите три дни, дръпнаха всички от текущите им задачи, пришпориха ги да помагат на нас. Но тези плюсове са ни само до утре вечер, после оставаме тримата. Всичко си е както обикновено.

Надежда Игоревна понечи да отговори нещо, но внезапно извърна глава към вратата.

— Елена, какво има? Нали те помолих да ни дадеш възможност да си поговорим служебно, а ти вече за трети или за четвърти път надничаш — каза й ядосано.

— Мамо, кранът в кухнята тече — бавно и напевно съобщи момичето и красиво тръсна светлата си копринена коса. — Гена дали би ми помогнал?

Ама разбира се, тъжно си помисли Дзюба, именно Гена трябва да й помогне. Макар че той, Рома, би се справил с крана не по-зле, че и по-добре — вкъщи от дете сам поправяше всичко, имаше навици. Но на Лена й трябва Колосенцев. А той, смешният рижав Роман, не й е притрябвал.

Колосенцев веднага се надигна с делови вид.

— Имате ли инструменти?

— Имаме, в килера — пропя Лена. — Елате, ще ви покажа.

И Роман остана сам със следователката.

— Какво, тежко ли е? — тихо и съчувствено попита Надежда Игоревна.

И на старши лейтенанта от полицията, на оперативния пълномощник от криминалния отдел Роман Дзюба изведнъж му се стори, че е готов да се разплаче. Но разбира се, само му се стори.

— Понякога ми иде да го убия — призна едва чуто. — Защо се държи така с мен? Какво лошо съм му направил? Гена знае и умее толкова много неща, искам всичко да науча от него, а той вместо да ме учи, да споделя опита си, само ме тормози, обижда ме, унижава ме, и то пред други хора… И пред Лена…

Надежда Игоревна протегна ръка през масата и погали Роман с пръсти по бузата.

— Търпи, миличък — каза с въздишка, — търпи, добричък, нямаш друг изход. Младостта е прекрасна, всичко й е хубаво: имаш и здраве, и красота, и сили, целият живот е пред тебе, цялата ти кариера е в твоите ръце, всичко е интересно, всичко е вълнуващо, заливат те емоции, всичко пламти. И това е прекрасно! НО! Младостта има един съществен минус: всеки, който е по-възрастен от теб дори с година, който е по-опитен дори само с месец, смята това за възможност да ти завре муцуната в лайната. Това е неизбежно за младите. И аз съм минала през това. Другояче не става. Така че търпи, Ромочка.

Ромочка! За втори път днес го наричат с това мило галено име. Първа беше младата Дуня, оценителката от заложната къща. Дуня… Евдокия… Миниатюрното на ръст същество, което толкова искрено предложи своята помощ, защото убийството на човек било най-лошото възможно нещо и всички трябвало да се хванат за ръце и дружно да търсят убиеца.

Кой знае защо, при мисълта за Дуня на Роман Дзюба му олекна. И дори поведението на Гена вече не му изглеждаше толкова оскърбително.