Призрак от миналото

ГЛАВА 14

Звездните ивици се превърнаха в звезди и те пристигнаха.

— Три планети са във вътрешната система… — каза Фаун и не можа да потисне прозявката си, в която се изгуби последната сричка.

Обичайният график на екипажа предвиждаше да почива, докато стигнат системата Нираван, но Мара настоя да будува до края на пътуването. Тя се взря в бледата червена звезда и се запита струват ли си усилията.

— Втората планета може и да е обитаема — докладва Торв. — Има атмосфера… температурата изглежда подходяща…

— Движещ се обект — прекъсна го Елкин. — Местоположение петдесет на седемнайсет.

Мара хвърли бърз поглед на уредите. Според заповедта й „Звезден лед“ излезе от хиперпространството в режим на напълно невидими сензори и засега нямаше данни наблизо да има висококонтрастна сонда, годна да пробие този вид защита. От друга страна, по отношение на чуждоземна технология липсата на показания можеше и нищо да не значи.

— Накъде се движи обектът? — попита тя Елкин.

— Към втората планета — каза той, тракайки по клавиатурата. — Сега опитвам да установя крайната му точка.

— Същият вид кораб ли е, който прелетя покрай звездния разрушител на Терик? — попита Фаун.

— Профилът изглежда същият — отвърна Торв. — Не мога да кажа със сигурност без анализ.

— Изчислението на крайната точка завършено — докладва Елкин. — Намира се в северното полукълбо, тропическа зона.

— Какво има около нея? — попита Фаун.

— Не се различава нищо — отговори Торв. — И нищо, което да излъчва в уловимия енергиен спектър.

— Това място ме изнервя — изръмжа Елкин, барабанейки с пръсти по ръба на контролното табло. — Защо няма никакви данни нито за планетата, нито за системата? Има име… значи поне веднъж някой е идвал тук.

— Така е — съгласи се Фаун. — Но вероятно не е стоял дълго. По едно време при Старата република всеки можеше да отиде в неизвестна система, да проучи набързо формите на живот и да подаде молба за концесия. Наричаха го „закон на заплюването“. По целия Външен ръб бяха пръснати системи, вписани в космически карти и регистри, без никой да бе в състояние да каже какво има на тях.

— Четох някъде за това — потвърди Мара. — Сектор Корпоративен, от който не сме далеч, е злоупотребявал доста с това право.

— Да — каза Фаун. — Споделям мнението на Елкин за този свят. Ако е военна база, къде е отбраната? Всъщност къде е самата база?

— Никой не е казал, че е военна — напомни й Мара. — Използват чужда технология… само това знаем — тя погледна през наблюдателницата. — И ще си остане единственото, ако продължим да висим тук.

— Не знам — каза капитанът на „Звезден лед“. — Потвърдихме, че това е системата. Може би трябва да се върнем и да доведем подкрепление.

— За съжаление не сме сигурни, че наистина това е системата — отбеляза Джейд. — Може да е място за среща само този месец. Тръгнем ли си сега, докато се върнем, току-виж всички изчезнали.

— Не е изключено — неохотно се съгласи Фаун. — Е, изглежда, обектът ни се завърта. Можем да изчакаме няколко часа, за да мине зад хоризонта, и тогава да снижим кораба.

— За да успеем, не трябва да има мрежа от предупредителни датчици — обади се Торв. — Има ли ги, все едно е дали държим базата им на прицел или не.

— Оправдан риск — сви рамене Фаун.

— Но не такъв, че да заслужава целият кораб да го поеме — каза Мара, прехвърляйки наум възможностите. Освен спасителните капсули „Звезден лед“ имаше на борда три совалки, два транспортьора и един незаконен изтребител клас „Защитник“ на Новата република, отмъкнат от Карде. — Какъв е режимът на разузнавателните датчици на „Защитник“?

— Минимален — отвърна Фаун. — За сметка на това напречното му сензорно сечение не е голямо и преди всичко хипердвигателят му няма никакви емисии. Ако на онези насреща техниката не е много добра и не се пънеш много, имаш шанс да се вмъкнеш незабелязано.

— Добре — каза Мара и се присегна със Силата. Усетът й за опасностите не даваше сигнали. Поне засега. — Ще изчакаме няколко часа, за да се завърти обектът. В това време можем да пооправим това-онова на „Защитник“. После ще отида да хвърля едно око.

Отдалеч планетата изглеждаше тъмна, зловеща и пуста. Отблизо не беше много по-приветлива, установи Мара. Имаше някаква растителност — от тумбести дървета с широки ветрилообразни листа до пълзящи растения, които не бе възможно да различи при скоростта, с която прелиташе край тях. Обичайната палитра от цветове на повечето светове, които познаваше, на Нираван изцяло липсваше. Всичко бе в разни нюанси на сивото и кафявото, тук-там с тъмночервени и тьмнолилави бликове. Може би причината бе естественото нагаждане към мъжделивата червена светлина на тукашното слънце. Погледнати в инфрачервено, вероятно растенията биха били доста колоритни, но Мара се съмняваше и в това.

— Навлизам сред неравен терен — каза тя на записващото устройство, прикрепено в единия край на контролното табло. — Изглежда каменливо… почвата явно отдавна е ерозирала — тя погледна към екраните. — Още няма данни за датчици — погледна навън и се намръщи на изгледа. От двете страни се издигаха каменисти хълмове. — Нещо като сухо дере — продължи тя. — Не… каньон е.

Мара едва докосна щурвала на „Защитник“. Машината се снижи леко, предлагайки по-добър изглед. Първото й впечатление беше точно: дълбокият каньон пред нея водеше право към набелязания от въздуха обект. Освен ако теренът не мамеше, по него щеше да стигне право в целта.

— Май намерих път — добави тя и натисна клавиша за въвеждане на навигационните данни в паметта на записващото устройство. — Изглежда, ще ме отведе право в целта.

Но ако незнайните чуждоземни бяха разположили датчиците си из каньона, отиваше право в капана. Оставаше й единствено да се довери на усета си за опасност.

Клисурата бе точно такава, каквато изглеждаше отгоре: приблизително права, между петдесет и сто метра широка, дълбока средно сто метра, като на места стигаше до триста. Обикновено на дъното на такива каньони течаха буйни реки, но тук дъното бе сухо. Стените му бяха от сива скала, от която на места стърчаха дребни храсти, упорити лозници пълзяха по камъните.

— Още не съм засякла датчици — записа тя, пилотирайки в тесния коридор.

Според нормалната военна логика би трябвало да я нападнат в първите няколко километра, при началното стъписване от маневрирането и по-далеч от базата им. Мара се присегна със Силата и продължи, държейки под око бледото синьо-зелено небе.

Не я нападна никой. Каньонът се разшири, после се стесни и пак се разшири. На едно място лявата стена се бе срутила в широка гориста долина, а отдясно се извисяваше висока канара. Но просторът отмина, стената отново се изправи вляво и Мара пак бе в коридор. Само растителността стана по-гъста и по-разнообразна. На места камъните изцяло се губеха под зеленината. И друго ново имаше.

— Виждам дупки в стените — докладва Мара и се опита да надникне в някоя на минаване. Но при скоростта на изтребителя успя да различи единствено че дъното им се губи дълбоко и до него не стига светлина. — Засега мога само да кажа, че не приличат на природни образувания — продължи тя. — Може да са птичи убежища, а може и да са наблюдателни устройства… момент!

Тя намали тягата в двигателите и се намръщи. На това място каньонът отново се разширяваше и вдясно пред нея…

— Май видях врата — напрегнато изрече тя. — Като вход на мазе е, вдясно отпред. Отворът не е малък… при точно маневриране корабите, които видяхме, могат да влязат — тя сви устни. — Трябва да реша как да вляза, с изтребителя или пеш.

Изтребителят й бе почти спрял. Логичното решение беше да влезе с него. Но в този случай логичното не бе непременно най-подходящото. До момента преследваният обект не реагираше, а това значеше, че или не я бе забелязал, или не я смяташе за заплаха. Каквато и да беше причината, пеш можеше да стигне по-далеч, докато един изтребител на Новата република, влетял с рев и готови за стрелба лазерни оръдия, би предизвикал незабавен ответ.

— Влизам пеш — записа тя, приземи „Защитник“ до някакви храсти и направи биоизследване на атмосферния въздух. — Засега никой не проявява враждебност към мен… — Мара отвори малкия капак на оръжейната пирамида до дясното си коляно. — За всеки случай вземам бластека, малкия бластер и лазерния меч. С тях не би трябвало да има от какво да се опасявам.

Мара окачи бластека на хълбока си, а по-малкия бластер — в скрития под ръкава кобур, и стисна лазерния меч… За миг се загледа в оръжието, усещайки допира на хладния метал до кожата си. Някога този меч бе на Люк Скайуокър; бил е направен от баща му и предаден от Оби Уан Кеноби на Татуин. Люк й го бе връчил след отблъскването на ожесточеното контранастъпление на Империята под командването на върховния адмирал Траун. Тогава с Люк бяха съюзници. Сега… Тя се намръщи и закачи лазерния меч на колана си. Сега не беше сигурна какви са. По-точно — не беше сигурна той какъв е.

Биосканирането завърши: въздухът бе годен за дишане, не съдържаше отрови и опасни микроорганизми, способни да преминат през широкоспектърната й имунизация.

— Атмосферата е безопасна — каза Мара и откъсна мислите си от Люк, връщайки се към настоящата си задача. Изключи двигателите и остави „Защитник“ на предстартов режим. На два пъти провери дали записващото устройство е настроено за импулсно предаване към „Звезден лед“. — Ще взема предавателя си, той е на същата честота.

После закрепи предавателя на яката си и вдигна капака на пилотската кабина. Въздухът на Нираван нахлу в дробовете й, хладен и освежителен, наситен с ненатрапчивите, но незнайни аромати на един нов свят. Тя откачи предпазните колани, сложи на гръб раницата с комплекта за оцеляване и закопча едната каишка, после скочи. Намести раницата на раменете си, закопча и другата каишка, огледа се за последен път, заключи Пилотската кабина и закрачи към входа на пещерата.

Тревоподобната растителност под краката й беше ниска и с дебели стъбла и лепнеше по ботушите, но не й пречеше да се движи. Колкото и да се ослушваше, чуваше само шепота на листата и тихото шумолене на вятъра в каньона. Животни или птици не издаваха присъствието си.

Но бяха наоколо, долавяше го. Гушеха се в малките дупки по стените на каньона, спотайваха се из лозниците, виещи се по камъните, или в маскирани из храстите гнезда. Наблюдаваха я…

— Може и да греша — обясни тя в предавателя и извади бластера си. — Не е изключено да е обикновена пещера. Скоро ще разбера.

Стигна много предпазливо до входа. Мръсна, кална, камениста пещера, която проникваше навътре в скалата и се губеше в мрак. Дебел слой окапали листа покриваше земята при входа. По ъглите се полюшваха паяжини, локви със застояла вода сякаш сгъстяваха мрака. Мара наведе бластера, чувствайки се доста глупаво.

— При входа съм — каза тя в предавателя. — Ако това е док за кацане, маскировката е съвършена.

Тя се дръпна назад и погледна наоколо с ръка над очите. Веднага след пещерата, както бе забелязала, каньонът плавно завиваше надясно. Повече от любопитство, отколкото от очакване да види нещо интересно, Мара тръгна натам. Когато надникна зад завоя, веднага стаи дъх. На около десет километра напред каньонът рязко свършваше в основата на огромна скала. Кацнала на върха й, на фона на бледото небе се очертаваше сграда. Не точно сграда, а крепост.

— Намерих — каза Мара, опитвайки се да запази спокойствието на гласа си. Извади от раницата макробинокъла и разкопча калъфа му. Имаше нещо отблъскващо в силуета на сградата. — Каньонът завършва със скала, на чийто връх е построена някаква крепост — тя включи макробинокъла и настрои фокуса. — Материалът е черен камък — продължи да диктува, увеличавайки образа. — Напомня изоставената крепост на Хиджарна, която от време на време използвахме като място за среща. От тук виждам две… три кули и още нещо, което прилича на разрушена кула. Всъщност… — тя наведе макробинокъла към основата на скалата, където свършваше каньонът. Отблъскващото усещане се усили. — Всъщност при по-внимателен оглед — бавно каза тя — личи, че взривът, отнесъл кулата, е прокопал и каньона.

Много мощна експлозия трябва да е било. Сигурно я е предизвикала „Звездата на смъртта“. Като че ли нищо друго в арсеналите на Новата република или на Империята не бе в състояние да доведе до такъв резултат.

— Така или иначе, предстои ми да отида там — реши Мара и прибра макробинокъла в калъфа му.

Погледна още веднъж към крепостта, обърна се и закрачи към изтребителя. Пътьом надникна във входа на пещерата… и замръзна с притиснати към хладния камък на скалата рамене. Усетът за опасност се бе обадил изведнъж. Докато чакаше да се насочи по-определено, отново чу тихо далечно бръмчене.

— Май си имам компания — прошепна тя в предавателя и огледа небето.

Не се виждаше още нищо, но звукът приближаваше. Без да сваля поглед, Мара отстъпи заднишком в пещерата. Усетът й за опасност се обади твърде късно и тя го знаеше още докато се обръщаше. Нещо, което бе долетяло от дъното на пещерата, изсвистя от дясната й страна. Мирис на мухъл облъхна лицето й. Нещото направи кръг около нея и се стрелна обратно към тъмната вътрешност. Мара клекна. Мерникът на бластера й търсеше летящата сянка, но тя вече бе изчезнала. Мара стреля веднъж в тавана и зърна в краткото зарево начупени стени и завеси от сталактити. После улови сянката и я заследи предупредително с бластера… Успя едва в последния миг да зърне втората сянка, която се спусна отгоре и ловко грабна бластера от ръката й. Мара преглътна проклятието, откачи лазерния меч, включи лъча му и стисна здраво ръкохватката. Ясно долови как цялата пещера застива в ужас.

Странно — помисли си тя за току-що случилото си. Каквито и да бяха пляскащите създания, сякаш изведнъж промениха отношението си. И вече говореха с нов глас.

Нов глас! Мара се намръщи и внимателно се заслуша. Така беше: из пещерата наистина се носеха нови звуци. Из пещерата… или в съзнанието й.

Тя се потули в една плитка ниша и се присегна колкото можеше, със Силата. Гласовете станаха малко по-отчетливи, но едва разбираеми.

— Чудничко! — измърмори Мара. Към нея се приближаваше чуждоземно и вероятно вражеско въздухоплавателно средство, а тя беше прикована в тази пещера сред също така чуждоземни създания, които проявиха достатъчно интелигентност, за да й отнемат бластера. — Къде си, Скайуокър с номерата ти, когато имам нужда от тях!

Сякаш тръпка мина през цялата пещера. Гласовете задюдюкаха по-пискливо.

— Скайуокър? — повтори тя. — Познавате ли го?

Гласовете пак се развикаха, този път в тях имаше нотки на огорчение.

— И аз се чувствам огорчена — утеши ги тя. — Говорете! Какво общо имате със Скайуокър?

И да й отговориха нещо, тя не чу. Откъм входа на пещерата прозвуча нарастващо свистене. Стиснала лазерния меч, Мара се завъртя в отбранителна стойка… и зяпна от изненада. Във входа непохватно се вмъкна огромно ято от тъмни, напомнящи миноци същества, лудо пляскайки с крила. В средата на ятото, крепен от гърбовете на съществата под него и носен от полускритите нокти на онези отгоре, се носеше изтребителят й.

— Какво е това? — извика тя и се хвърли напред.

Кракът й се хлъзна на купчина изгнили листа и Мара залитна. Тя се дръпна, опитвайки се да възстанови равновесието си, но политна в другата посока. Миг преди да се блъсне в стената на пещерата, зърна остър като бръснач камък, стърчащ към нея…

Пробуждането бе бавно и болезнено. Нещо, което можеше да бъде засъхнала кръв, покриваше лицето й и тя не можеше да отвори очи. Едва след още половин минута осъзна, че очите й всъщност бяха отворени. Наоколо бе съвсем тъмно и не се виждаше нищо.

— Ооо! — простена тя и гласът й отекна странно.

Толкова ли дълго бе останала в безсъзнание, че навън бе мръкнало? Или съществата я бяха замъкнали по-навътре в пещерата? Спасителният комплект бе още на гърба й. Тя извади фенерчето и светна.

Наистина се намираше по-навътре в пещерата. А и навън бе настъпила нощ.

— Хубаво е, че още мога да се обадя — промърмори тя и погледна часовника.

Припадъкът й бе продължил най-малко три часа, доста повече, отколкото бе предположила. Може би ударът в стената е бил много силен, а може и похитителите й да са я изпускали по време на местенето.

Тя освети стените и тавана на пещерата с фенерчето, опитвайки се да ги сравни със спомена от беглия оглед по време на бластерния си изстрел. Друго беше. Намираше се най-малко на трийсетина метра навътре, а може би и повече. Нямаше страшно, доколкото не рискуваше да се загуби в лабиринт от проходи. А и нейният „Защитник“ сигурно я очакваше там някъде.

Тя’отново погледна часовника си. Три часа. Предавателят бе настроен да изпрати импулсно съобщение до „Звезден лед“, ако тя го изключеше или не говореше в продължение на петнайсет минути. Значи до Фаун бе стигнал записът от пътешествието й дотук, включително стреснатият вик, преди да загуби съзнание. Какво ли е решила да предприеме?

За съжаление имаше само един вероятен отговор. Фаун нямаше други изтребители на борда и можеше да й се притече на помощ само със самия „Звезден лед“. Но Фаун бе достатъчно умна, за да не излага кораба на такъв риск, особено при положение че единствено тя имаше изпратената от Мара информация.

Значи „Звезден лед“ отдавна си бе заминал. И Мара бе прикована тук, тъй като „Защитник“ нямаше хипердвигател.

— Дали пък в крепостта не дават стаи под наем? — промърмори тя. Още докато изричаше това, долови рязкото неодобрение на гласовете в пещерата. — Не се тревожете. Никъде няма да ходя — тихо добави тя.

Може би вината за това, че бе тук, беше изцяло тяхна. Дали пък не я бяха спасили, криейки нея и изтребителя й от онова летящо нещо, което бе чула?

Тъй или инак, заточението й нямаше да е доживотно. Най-много до две седмици Карде щеше да изпрати някой да я прибере. Дотогава трябваше да оцелее.

Мара закрепи фенерчето в една цепнатина, свали раницата от гърба си и се зае да строи лагер.