Призрак от миналото

ГЛАВА 17

Официалното му наименование беше Голямата променада. Беше забележителност дори за свят като Сейджанси, който се гордееше с инженерните си постижения. Закрепена на източната стена, на около две трети от дъното на каньона, променадата продължаваше от край до край, над десет километра. По цялото протежение се нижеха дюкянчета и всевъзможни автомати. Около по-големите магазини имаше множество беседки за разговор, градинки за медитация сред скулптурни групи. На други места скалата бе оставена гола, за да могат посетителите да се любуват на красотата на пълзящите растения или на малките водопади, които шуртяха към дъното на каньона.

Но по-завладяваща бе гледката надолу. Отвъд високия до гърдите, изкусно изваян метален парапет се откриваше завладяваща панорама към града, разположен по дъното и стените на разлома. На равни интервали парапетът се разтваряше към сводове, изящно прекрачили каньона към не толкова красивите, но по-практични тротоари по другия бряг. Извитите сводове образуваха увиснали в небесата деветфасетни диаманти. Три от сводовете свързваха отделни части на променадата, две се прехвърляха към тротоарите на по-високо и на по-ниско равнище, един водеше от една точка на тротоарите до друга.

Техническото постижение бе смайващо, още повече че цялата тристагодишна конструкция се държеше без подпорни колони. Докато крачеше по променадата и се любуваше в припадащия мрак на рояците светлинки по дъното и стените на каньона, Люк се питаше би ли се намерил днес строител с такива умения и размах. Търкалящият се до него Арту изпиука.

— Не се тревожи, Арту. Няма да падна — разкърши джедаят рамене под плаща си, — а и в пътеводителя пише, че прехващащи лъчи улавят всеки паднал.

Арту изчурулика не особено убедено. После завъртя купола си, за да погледне крадешком назад, и избипка въпросително.

— Знам — отвърна Люк. — Продължава да ни следи.

Всъщност едрият висок чуждоземец, който със завидна ловкост се мушеше сред пешеходците, тръгна по следите им веднага след като пристигнаха на променадата. Люк нямаше представа, кога двамата с Арту са били забелязани и разпознати. Може би още в турбоасансьора на излизане от космодрума, може би едва тук, на променадата. А и изобщо не беше сигурно, че са ги разпознали — нищо чудно преследвачът им да беше местен крадец, надяващ се да освободи един безпомощен чужденец от астромеханичния му дроид. Ако беше така, предстоеше му изненада. Арту отново избипка.

— Прояви малко търпение — успокои го Люк и се огледа. Пред тях бе площадката на един магазин с водопад и две беседки, които в момента бяха свободни. Не се виждаше никой. Чудесно място за доверителен разговор… или за засада. — Да поспрем за малко — предложи той на Арту и се запъти към изящния парапет на променадата.

Водопадът тихо ромонеше зад гърба им. Люк опря лакти на перилото и се присегна със Силата. В съзнанието на преследвача се долавяше промяна, явно бе взел решение.

— Идва — пошепна Люк на Арту. — Според мен е сам, но може и да има проблеми. Стой настрани.

Дроидът изпиука нервно и се отдръпна. Люк се загледа надолу и усети лека тръпка по гърба, когато дочу приближаващите се стъпки. Доколкото си спомняше, мястото почти изцяло съвпадаше с мястото от видението му…

Стъпките спряха.

— Извинете — каза нечий тих глас. — Вие ли сте майсторът джедай Люк Скайуокър?

Люк се обърна. Преследвачът им принадлежеше към непозната раса: висок и едър, покрит с тъмни раковинообразни плочки, които се показваха на гърдите под обшития му с кожа плащ. Главата му бе едра, със зорки черни очи и малки шипове на мястото, на което се намираше устата при хората.

— Да, аз съм Скайуокър — отвърна той. — А вие кой сте?

— Аз съм Мошене Тре — отвърна чуждоземецът. — Уняла от племето каста на народа реларин от Реланс Минор — той вдигна ръка, едра като на ууки, към яката на пелерината си и обърна ръба й. Забодена от вътрешната й страна, блесна златна филигранна игла с причудлива изработка. — Освен това съм наблюдател на Новата република. За мен е чест да се запозная с вас, господине.

— За мен също — отвърна Люк и кимна.

И последните остатъци на безпокойство изчезнаха от съзнанието му. Наблюдателите бяха един вид официални представители на Новата република. Длъжността беше експериментална, създадена с последната реорганизация на правителствената политика. Наблюдателите се движеха свободно из определените им сектори, а работата им бе да докладват пряко на Висшия съвет и Сената всичко, което видеха и чуеха, като обръщаха особено внимание на погрешни действия на местната власт.

В началото имаше някои страхове, че наблюдателите могат да се превърнат в тайна полиция, събираща както имперската всеобщата ненавист. Засега не се бе случило нищо такова. Властите, натоварени да организират институцията на наблюдателите, подбираха внимателно кандидати с непоколебима нравственост, точно определяйки пълномощията им. Местоназначенията на наблюдателите задължително бяха далеч от родните им краища и те оставаха настрани от местните или расовите съперничества.

Нещо подобно имаше в Старата република, като тогава ролята на наблюдатели изпълняваха рицари джедай. Може би някой ден обучените в академията на Люк щяха да бъдат достатъчно на брой и достатъчно уважавани в обществото, за да поемат отново изпълнението на това задължение.

— Какво мога да направя за вас? — попита джедаят.

— Моля да ме извините за нахалството да ви следвам — продължи Тре. — Но трябваше да се уверя в самоличността ви, преди да ви заговоря.

— Ясно — съгласи се Скайуокър. — С какво мога да ви помогна?

Реларинецът се изправи до джедая и махна през парапета с огромната си ръка.

— Иска ми се да видите какво ще стане в каньона тази вечер, и да разберете.

Люк се взря надолу. Не се виждаше друго освен обичайните светлини на модерния град.

— Къде по-точно? — попита той.

— Там — посочи Тре звездообразното очертание точно срещу тях. Обрамчено от уличното осветление, то бе съвършено тъмно, с изключение на няколко светлинки в средата.

— Това парк ли е? — попита Люк и си припомни картата на каньона, която бе разгледал на път за космодрума. — Май се казва „Съвместен покой“?

— Точно така — отвърна Тре. — Виждате ли светлините?

— Да… — отговори Скайуокър и се намръщи.

Броят им нарастваше пред очите му. Добавяха се нови и нови.

— Това се светлини на мира — обясни реларинецът. — Тази вечер хората на Сейджанси се събират в подкрепа на справедливостта.

— Дааа — замислен отвърна джедаят. Ясно виждаше накъде отива работата. — Справедливост.

— Може би все още не разбирате — с лек укор каза Мошене Тре. — Според Висшия съвет и Сената всички такива демонстрации са или бунтове на недисциплинирани и невежи хора, или заговори на Империята. Но невинаги е така.

— Не съм сигурен, че Сенатът вижда нещата толкова опростенчески — възрази Скайуокър. Все пак трябваше да признае, че Тре има право. — Каква е третата категория според вас, в която попада тази демонстрация?

— Както ви казах: в подкрепа на справедливостта — отговори реларинецът. — Светлините, които виждате, са възпоменание за народа на Каамас. Скоро… Виждате ли?

Люк кимна. До купчината бели светлинки се появиха няколко сини. Към тях се добавиха още, чертаейки кръг от синя светлина около белия център.

— Виждам.

— Това е почит за жертвите на Врашкото клане — продължи Тре. — Земята, която извършителите придобиха чрез този акт, им донесе голямо богатство. И нито пасикските власти, нито правителството на Новата република се разпоредиха част от това състояние да бъде дадена на оцелелите семейства, както повеляват традициите и старите закони на този свят.

— Един от учениците ми беше враш — спомни си майсторът джедай. — Момчето първо трябваше да се освободи от огромния си гняв, за да можеше да започне обучението му.

— Съвършено разбираем гняв — отвърна реларинецът.

— Но събралите се там не са гневни, поне не както хората го разбират. Те никого не заплашват. Просто няма да забравят жертвите на несправедливостта, нито ще оставят онези, които са на власт, да забравят.

— Да — съгласи се Люк. — Някои неща не бива да бъдат забравяни.

Няколко минути никой от двамата не проговори. Окръжността от сини светлини се разшири, после около нея започна да се събира жълта светлина, около жълтата — червена, след нея — бледозелена, лилава и най-отвън — отново бяла.

— Вече са всички — поясни Тре накрая. — Тази вечер излязоха едни за възпоменание, утре ще са други, после трети и така нататък. Но и всеки, който поглежда към светлините, си спомня. И така, всички сейджанци са единни в призива към властите несправедливостите да бъдат поправени.

— Само че нито една не може да бъде поправена — поклати глава Люк. — Нито Каамас, нито която и да е друга.

— Сейджанците са наясно с това — отвърна реларинецът. — Те знаят, че загиналите няма да възкръснат, че унищожените светове не могат да бъдат възстановени. Те само настояват за справедливостта, която смъртните са в състояние да въздадат.

— И каква справедливост искат за Каамас? — попита джедаят. — Наказване на цялата ботанска раса заради престъплението на една шепа?

— Мнозина ще кажат, че не това е истинската справедливост — съгласи се Тре. — Но други няма да са съгласни и техните гласове също трябва да бъдат чути. Вижте — махна той към кръговете светлина. — Те настояват, че справедливостта не може да бъде само за отделни народи, справедливостта трябва да е за всички.

Люк се намръщи. Ясно очертаните кръгове се разляха и краищата на едноцветните ивици започнаха да се смесват. Отначало помисли, че демонстрацията приключва и участниците се разотиват. Но външният контур не се разшири. Цветовете продължиха да преливат един в друг, багрите се размесиха хомогенно… Люк разбра. Участниците не напускаха демонстрацията, а се присъединяваха към възпоменанията на другите. Беше безмълвна, но вълнуваща проява на единство.

— Някои от онези, които сега са в „Съвместен покой“, наистина са убедени, че целият ботански народ трябва да отговаря за престъплението спрямо Каамас — тихо каза Тре. — Ако не с друго, поне с дял в репарациите за оцелелите каамасци. Други отхвърлят такава позиция, но пък настояват, че, не предоставяйки сведения за престъплението, ботанското правителство не може да твърди, че не носи вина. Предстои да пристигнат и чуждоземци. Те ще палят светлините си до сейджанците. Мненията им ще бъдат също толкова разнообразни.

— Като навред из галактиката — каза Люк.

— Точно така — съгласи се реларинецът. — Но тези различия, майстор Скайуокър, не са резултат от враждебни заговори или инсценировки на политически съперници. Те са реални и откровени различия в мненията на расите, влизащи в състава на Новата република. Обявяването им за маловажни или несмислени е обида за честта и почтеността на тези раси и за културите им.

— Прав сте — отвърна джедаят. — Сигурен съм, че и Сенатът го знае. Въпросът е как да съгласуваме тези различия. Не само за Каамас, но и във връзка с хиляди други въпроси.

— Не зная как може да стане — отвърна Тре. — Само знам, че трябва да стане, и то бързо. Видях изблици на ярост заради бездействието на Сената. Има и други, още по-обезпокоителни неща. Твърди се, че Новата република е вдигнала ръце и е оставила отделните светове сами да се разправят със съседите и противниците си. Някои дирят възмездие по стари сметки, други търсят нови съюзи за отбрана.

— Не помня вече — въздъхна Люк — колко обвинения съм чул през последните години срещу правителството на Новата република за тромавост при решаването на някоя криза. Сега от него хем искат да даде повече пълномощия на местните власти, хем го обвиняват, че не се намесва достатъчно в местните конфликти и проблеми.

— Това изненадва ли ви? — попита наблюдателят. — Най-баналното в политическия живот е недоволството от всяко взето решение.

— Прав сте — съгласи се Скайуокър и погледна трепкащите светлини.

— Мнозина от участниците ще отидат по-късно в кафене „Мисленето е свобода“ — каза реларинецът. — Намира се от другата страна, в западния край на парка. Ако решите да отидете там, ще се радват да споделят мненията си с вас.

— Сигурен съм — отвърна джедаят, прикривайки гримасата си. — Благодаря ви, че отделихте за мен толкова време.

— Мой дълг е да информирам отговорните личности в Новата република — дрезгаво каза Тре. — Приемам тази задача извънредно сериозно — той събра върховете на пръстите си и сведе глава. — Благодаря ви на свой ред за вашето внимание, майстор Скайуокър, и ви препоръчвам да посетите тази вечер кафене „Мисленето е свобода“ — информаторът отново сведе глава, обърна се и тръгна.

Арту тихо изсвири зад Люк. Джедаят се обърна и видя дроида, повдигнат на механичните си пръсти, да наднича през парапета към светлинките в дъното на каньона.

— Поразяващо! — каза Скайуокър. — Затова е толкова трудно да се реши. Това наистина са различни мнения.

Арту отново изчурулика. Куполът му се завъртя изразително към свода вляво, по който можеха да стигнат до споменатото от Тре кафене.

— Добре, да отидем — неохотно се съгласи Люк. — Макар че се съмнявам да научим нещо ново. Само ще присъстваме на големи разногласия. Ако искаш истинска информация, попитай някой като Талон Карде — добави той в крачка, докато Арту се носеше до него като добре възпитано куче. — Дали пък да не се опитаме да се свържем с него.

Дроидът изпиука неблагозвучно.

— Надявам се, че това изразява настоящото отношение към него на Корускант — предупредително каза Люк, — а не е мнението ти за самия Карде. Той направи много за Новата република.

Арту издаде неопределен звук, след това доста убедително наподоби звънтенето на монети.

— Да, разбира се, платено му беше за помощта — призна Скайуокър. — Не ти си припомни, че и Хан в началото се присъедини към бунта за пари, преди изцяло да се промени.

Двамата стигнаха до свода и поеха по закрития преход. Подобно на цялата променада сводовете бяха поразяващи съоръжения, извисени елегантно над половинкилометровото дефиле без подпори или носещи въжета. Дясната половина на платното бе с нехлъзгаща се настилка, предназначена за пешеходци или за наслаждаващите се на гледката. В лявата половина две плъзгащи се една срещу друга ленти извозваха бързащите. Можеше да бъде само една много приятна разходка — с известно огорчение си помисли Люк. Напоследък не му оставаше време за такива прости удоволствия.

— Важното е, че Карде винаги първо на нас носи важната информация — подкани той дроида да се качи на лентата, преди сам да го последва. — Признава ли го или не, той очевидно е на наша страна.

Арту издаде звук, който вероятно означаваше „щом казваш…“, и пак завъртя купола си напред. Лентата ускори хода си, с интерес забеляза Люк, докато се приближаваха към върха на свода. В същото време в началната точка продължаваше плавно да поема пътниците. Навярно е използван псевдофлуиден материал, възпроизвеждащ принципа на въздушните вълни, за да създава различни ускорения в различните си части — предположи Люк. Още едно чудо в списъка с инженерните постижения на сейджанците. Намираха се на върха на свода и Люк отвори уста да помоли Арту за анализ на състава на лентата, когато усети трепване в Силата. Беше слабо, едва доловимо и все пак достатъчно. Съвсем близо до джедая някой се канеше да извърши убийство.

Той слезе от лентата, губейки за миг равновесие. Арту изпищя от изненада, после още веднъж изпищя, когато Люк го хвана със Силата и свали и него от лентата.

— Тихо! — нареди Скайуокър, спускайки го на тротоара. После се огледа и се присегна със Силата.

Намерението за убийство бе все така близо, но нито един от малобройните минувачи, които се намираха в този момент на свода, не му приличаше на убиец. Люк вдигна очи.

На десетина метра нагоре две качулати фигури притискаха гръб о парапета на другия, успоредния свод. Едната беше по-малка, приличаше на дете. Зад тях Люк зърна зловещите фигури на убийците, които пристъпваха бавно към жертвите си. За миг блесна острие.

Нямаше време за губене. Скокът не беше от лесните, но нима нещо можеше да спре джедай, призовал за съюзник Силата? Не се знаеше само дали прехващащите лъчи над каньона нямаше да го уловят във въздуха, преди да е достигнал целта си, и да го свалят плавно долу. Имаше само един начин да разбере.

— Стой тук, Арту! — шепнешком нареди Люк.

Джедаят призова Силата и се метна върху парапета.

Остана няколко секунди, мерейки на око разстоянието до другия свод, вдиша дълбоко, присегна се отново със Силата и скочи.

Прехващащите лъчи явно не действаха толкова бързо, колкото се бе опасявал, и той се улови с протегнати ръце за парапета на другия свод. Увисна за миг, после се прехвърли леко над парапета и се приземи приклекнал върху неподвижната част на тротоара.

Един поглед му бе достатъчен, за да обхване картината. Вдясно двете набелязани жертви притискаха гръб към парапета. Качулката на по-високата фигура се бе смъкнала, откривайки сбръчканото лице на беловласа възрастна жена. Лицето на детето не се виждаше, но Люк достатъчно ясно долавяше ужаса му от паническия начин, по който се гушеше в жената.

Ужасът на детето бе напълно основателен. От долния свод Люк видя да пристъпват трима мъже. Сега установи, че тримата са част от по-голяма група. Още девет фигури образуваха на няколко крачки зад тримата полукръг около жертвите. Имаха лица на закоравели създания и изразяваха склонност към насилие и жестокост. И деветимата стояха с извадени бластери и обърнати към Люк лица. Пет от дулата сочеха към джедая.

— Достатъчно — извика Скайуокър и се изправи. — Свалете оръжията!

— Аз ще ти предложа друго — изръмжа единият от нападателите. Тонът му беше също толкова заплашителен, колкото и погледът. — Кръгом и да те няма, докато още можеш!

— Не ми харесва предложението ти — отвърна Люк, стараейки се гласът му да звучи убедително.

С тези прицелени в него пет бластера, станали междувременно шест, щяха да са истински добро постижение изваждането на лазерния меч и отбиването на залпа, който щеше да последва незабавно.

На две крачки вляво от Люк двете ленти се разминаваха с добра скорост…

— Стига сме си губили времето! — обади се един от главорезите. — Да приключим с него и да…

В този миг детето мръдна. Движението му бе толкова незабележимо, че Люк не можа веднага да разбере какво става. Както бе вкопчено в старицата, то се обърна със замах към най-близкия от въоръжените с ножове убийци. Ръката му мина през гърдите на мъжа, все едно бе недостигнала целта плесница. После сякаш самият мах го отхвърли като рикоширал камък към втория палач. По същия начин ръката мина и през неговите гърди, а детето вече летеше към третия нападател. С хъркащ звук първият се свлече на земята…

Някой изруга люто. Насочените към Скайуокър бластери трепнаха, убийците обърнаха глава към детето и баба му… И вторият мъж се смъкна на земята, а третият започна да се свлича. Съвършено необяснимо ножът му се мъдреше в едната ръка на детето. Миг след това вече го нямаше там, само дръжката му стърчеше от гърдите на един от убийците с бластер. В този момент качулката се смъкна за малко назад и се показа главата на детето. Не беше дете. Беше ногри.

Лицето му бе последното нещо, което видяха повечето от главорезите. Докато Люк вадеше лазерния си меч, ногрито се бе превърнало във вихрушка. Снижаваше се, въртеше се, сечеше с ножовете, святкащи сега и в двете му ръце, и избягваше бластерните изстрели с лекота. Граната изтропа на тротоара и се търкулна в краката на старицата. Скайуокър се присегна със Силата, изнесе смъртоносния експлозив над парапета и го захвърли силно нагоре. Когато високо над главите им се чу експлозия, битката бе приключила.

— Майстор Скайуокър! — изрази с пресипнал глас и кимване почитанията си ногрито, прибирайки ножовете в скрити под дрехите кании. — Присъствието ви е чест за мен. Признателен съм ви за помощта.

— Аз още повече — изумен поклати глава Люк. Бе гледал тренировки на ногрите и смяташе, че има представа за бойните им умения. Оказа се, че изобщо не е така. — И без мен щяхте да се справите чудесно.

— Моля за извинение, но това не е истина — възрази ногрито, прекрачи телата и пристъпи към джедая. — Вие точно навреме отвлякохте вниманието им за четирите секунди, без които нямаше да се справя.

— Да не говорим за гранатата, която изхвърлихте — обади се старицата, която бе клекнала и ловко претърсваше джобовете на убитите. — Без светкавичната ви реакция нямаше да сме живи. Благодаря ви.

— Моля — каза Люк, гледайки я с нарастваща подозрителност. Бабичката бе приключила с претърсването на едно тяло и се премести на друго. Беззащитните жертви, на които се бе втурнал да помага, се оказваха воин ногри и жена с похватите на професионална джебчийка. — Мога ли да попитам кои сте?

— Не се страхувайте — отвърна жената и прекъсвайки за миг заниманието си, му отправи лъчезарна усмивка. — Заниманието ми е съвършено почтено и пристойно. Казвам се Моранда Савич. Плакмирак е мой телохранител. Работим за един стар ваш познат, Талон Карде.

— Така ли! — възкликна Скайуокър. — Чудна работа, тъкмо мислех да потърся връзка с него.

— Е, попаднахте на нужното място — каза Моранда и се изправи. — Той тъкмо пристигна на Сейджанси.

— Шегувате се — навъси се джедаят. — Какво прави тук?

— Кой може да каже какво прави Карде тук или там? — философски отговори Моранда. — Попитайте него!

Люк погледна към светлините на града. Отново бе попаднал на нужното място в нужното време. Силата наистина бе с него.

— Благодаря — кимна той на Моранда. — Май наистина ще го направя.

— Шефе!

Карде вдигна очи от бюрото си и видя Данкин да провира глава през открехнатата врата на кабинета му.

— Какво има?

— Савич и ногрито се върнаха — каза Данкин. — Тя носи информационната пластина, която ти искаше.

— Добре — промърмори контрабандисткият шеф. Върху лицето на Данкин цъфтеше същата лукава усмивка, както когато екипажът на вахта готвеше номер на нищо неподозиращата Хшиши. — Какво има още?

— Водят ти и изненада — ухили се до уши дежурният.

— Сериозно! — сдържано възкликна търговецът на информация и добави хладно: — Нали знаеш колко обичам изненадите.

— От тази ще останеш доволен, шефе — увери го Данкин и се дръпна от вратата.

В кабинета влязоха Плакмирак и Моранда Савич, която стискаше в ръка цилиндърчето на информационната пластина в ръка. После в рамката на вратата се появи…

— Гледай ти! — извика контрабандистът и скочи на крака. — Много приятна изненада наистина! Здравей, Скайуокър.

— Здрасти, Карде — кимна Люк. — Не очаквах да те видя тук.

— И аз теб — отвърна контрабандистът. — Сам ли си?

— С Арту сме — отвърна джедаят и кимна през рамо. — Той видя един ремонтен дроид G2-9T в товарния ти отсек и спря да си поговорят.

— Дано да има какво да си каже с него — каза Карде, взе цилиндъра от Моранда и погледна отличителните му знаци. — Това е последният G2, който купувам през живота си. Някакви проблеми, Моранда?

— Нападнаха ни на връщане — отвърна тя. — Дванайсет бяха, професионалисти. Не разбрах за кого работят.

— Най-вероятно за някого от хътяните — предположи Карде, въртейки цилиндъра в ръка. — Не са изпаднали във възторг от загубата на това.

— Сигурно е така — съгласи се Моранда. — Които и да бяха, Плакмирак се погрижи за тях.

— С помощта на майстор Скайуокър — дрезгаво добави ногрито. — Появи се точно навреме.

— Майсторите джедаи го умеят това — сухо отбеляза Карде и върна цилиндъра на Моранда. — Добре. Занеси го на Одонл. Можеш да си починеш, докясо го провери и ти плати. Искаш ли друга поръчка?

— Само ако е нещо по-приятно от куриерството — отговори тя. — Като изключим нападението, си беше скука — Моранда посочи Люк и Плакмирак. — Ас тия двамата и то не беше кой знае какво.

— Ще се постарая другия път да ти е интересно — обеща Карде. — Всъщност имам нещо като за твоите дарби. Върни се тук, след като ти платят, и ще поприказваме.

— Добре — кимна Моранда.

Плакмирак също сведе отсечено глава и двамата напуснаха кабинета. Контрабандистът вдигна вежда към Люк.

— Благодаря ти за помощта. Сега аз ти дължа услуга.

— Е, чак пък толкоз! — отвърна джедаят. — Плакмирак преувеличава.

— Да, както си установил, тия двамата нямат много нужда от помощ — съгласи се Карде. — Много съм доволен от услугите им. Какво всъщност те води на Сейджанси?

— Всъщност Силата ме доведе — сви рамене Люк. — С медитация се опитах да надникна в бъдещето и се видях тук. И ето ме.

— О! — възкликна Карде. — Не би ми било много уютно с такава непредсказуема техника.

— Аз самият още не съм изцяло свикнал с нея — каза Люк. — Но пък и без това исках да се свържа с теб, така че явно върши работа. Теб какво те е довело тук, ако смея да попитам?

— Не е тайна — отвърна търговецът на информация. — Поне от теб. Опитвам се да установя дали в протестите из Новата република се намесват външни агенти. На Сейджанси има отдавнашна традиция с мирни демонстрации, та си помислих, че логично насам биха се насочили евентуални провокатори.

— Логично — съгласи се Скайуокър. — Но и някак прекалено очевидно.

— Зависи какъв подход ще възприемат въпросните провокатори — каза Карде. — Според мен си струва да се провери. Каза, че искаш да говориш с мен? За какво?

— Интересувам се докъде стигна в издирването на клонингите.

— Доникъде — призна си контрабандистът. — Никой от информаторите ми не е чувал нищо. И да има такова нещо, онзи, който се занимава с него, действа крайно внимателно.

— А пиратите Каврилу? — попита Люк.

— Покриха се в миша дупка — поклати глава Карде. — Разбирам ги. Майстор деждай да те прогони от най-сигурното ти убежище, едва ли е от най-ободряващите преживявания.

— Когато върховният адмирал Траун те прогони от Миркр, ти не загуби ума и дума — напомни му Скайуокър.

Карде се усмихна накриво. Споменът не му беше никак приятен.

— Може би съм направен от по-корав материал. Или просто не ми е проличало, че съм загубил ума и дума.

Интеркомът на бюрото му иззвъня и той се пресегна да натисне копчето.

— Да?

Появи се лицето на Данкин, непривично застинало.

— Спешно съобщение от „Звезден лед“ — със свити устни изрече той. — Фаун казва, че са пленили Мара.

Карде усети как стомахът му се сви на топка. Облегна се назад в стола си и попита:

— Фаун още ли е на линия?

— Приблизително. Сигналът е особен… минава през доста прехвърляне… но се чува. Пети канал.

Хан натисна съответното копче. Със закъснение осъзна, че Люк е заобиколил бюрото му и стои зад гърба му.

— Фаун! Аз съм Карде.

— Да, сър — гласът на капитана на „Звезден лед“ трептеше от изкривяванията заради многобройните препредавания в хиперпространството. — Наблюдаваният космически кораб кацна на втората планета от системата Нираван. Джейд го последва с изтребителя. Получихме импулсно съобщение, че е в беда. Може да са я пленили, може и да е по-лошо.

Карде усети буца в гърлото си.

— Данкин, получихме ли запис на импулсното съобщение?

— Да.

— Пусни го.

Карде внимателно изслуша гласа на Мара, който съобщаваше данните за полета и приземяването, описваше сухо пещерата и крепостта, после стреснато възклицаваше. Последният звук бе сякаш от падане.

— Хшиши веднага да започне обработка на записа — нареди той. — Искам да извлечете всичко възможно от него.

— Работим!

— Ние пътьом понаправихме нещо — обади се Фаун. — След като Мара пада, със сигурност се чуват дишане и пулс, така че поне в този момент е била жива. Установихме, че в пещерата е имало петдесет или повече летящи същества. Поне толкова чифта пляскащи криле преброихме. Изхождайки от различната скорост на разпространение на звука във въздух и кост, предполагаме, че нещо я е ударило по главата отпред или отстрани.

— Нападение? — смръщи се Карде.

— Или злополука — допълни Фаун. — Знаем, че точно преди това се е движила и се е намирала вътре в пещерата. Може да се е ударила в стена или в нещо друго.

— Да анализираме ехото — предложи Данкин. — Ще можем да определим колко близо е била до стена, когато се е ударила.

— Направете го — Карде вдигна поглед към Скайуокър, застанал безмълвно до него. Люк гледаше тревожно нанякъде. — Знаеш ли нещо? За планетата или за този, с когото е говорила?

Джедаят бавно поклати глава. Погледът в очите му стана още по-тревожен.

— Не. Но когато видях себе си тук, видях и Мара. Намираше се… възможно е да е било пещера.

— Не исках да я оставям там — обади се Фаун. — Но и не искам всички да изчезнем, без никой да разбере. Особено с тези кораби и крепостта…

— Постъпила си правилно — увери я Карде. — Въпросът сега е как да я измъкнем — той погледна към Люк. — Или по-точно, кого да изпратим, за да я измъкне.

Люк тръсна глава и обърна очи към контрабандиста.

— Предлагаш аз да отида, така ли?

— Някой там те познава — забеляза Карди. — Поне Мара така смята. Ти може би си единственият, с когото той… или то… или те… ще пожелаят да говорят.

— Не мога да тръгна — отвърна джедаят. Думите излязоха от устата му някак механично.-Вниманието му бе другаде. — Имам задължения тук.

— Имаш задължения и към Мара — възрази Карде. — Всъщност имаш задължения към цялата Нова република. Ти си видял един от онези кораби и си наясно, че това е неизвестна култура. Ако крепостта, която е видяла Мара, е от същия материал като онази на Хиджарна, те могат да се барикадират вътре и да отблъснат всяка атака. Освен това…

— Добре — прекъсна го Скайуокър. — Тръгвам.

Карде премига, изненадан от внезапността на решението му. Беше си приготвил още доводи и се канеше да ги излага поне още няколко минути.

— Чудесно — каза той. — Кажи каква техника ти трябва. По-голям кораб, разбира се. Данкин, с какво разполагаме?

— Няма време! — отсече Скайуокър, преди Данкин да отвори уста за отговор. — Изтребителят ми е на шестнайсети док. Въведете навигационната информация в Арту, зареждаме с гориво и излитаме.

— Нямаш място за пътник в изтребителя — отново се обади Фаун. — Ако е ранена…

— Ще вземем нейния изтребител и ще оставим моя — прекъсна я Скайуокър. — Да не губим повече време!

— Няма да стигнеш далеч със „Защитник“ — възрази Карде и натисна няколко копчета на клавиатурата. — Искам да ти предложа компромис. Тръгваш от тук с изтребителя си, а аз ще изпратя „Сутрешна умора“ да вземе „Огънят на Джейд“ и да те пресрещне на Дурон. Дроидът му няма да е активиран, но Арту ще се справи.

— Не искам да се появявам на Нираван с толкова голям кораб — упорито поклати глава Люк.

— Тогава можеш да оставиш „Огънят“ някъде във външната система и да продължиш с изтребителя — предложи Фаун. — Докът спокойно ще го побере.

Скайуокър се поколеба за част от секундата.

— Съгласен съм — кимна накрая.

— Данкин! — извика Карде. — Свържи се с космодрума и поръчай да заредят изтребителя. Това е най-спешното засега. Заплашвай, подкупвай, ако трябва. След това сложи в товарния му отсек възможно най-пълния комплект за оцеляване. Доколкото си спомням, отсекът е два кубични метра и побира сто и десет килограма.

— Слушам! — отвърна Данкин. — Какъв конвой ще изпратим след него?

— Какъвто съберем — отговори Карде и изкара на екрана списък на корабите си. Флотата му бе внушителна, но, както винаги, пръсната из цялата Нова република. Събирането й би отнело много време…

— Не искам никакъв конвой — прекъсна го Люк. — Влизането с „Огънят на Джейд“ е достатъчно рисковано. Колкото повече кораби нахлуят в системата, толкова по-вероятно е някой от тях да бъде забелязан. По-добре да се опитам да вляза сам.

— Но не можеш да я измъкнеш сам — възрази Фаун.

— Мога — тихо възрази джедаят. — Щом се налага.

— Не можеш — настоя капитанът на „Звезден лед“. — Карде? Кажи му!

В продължение на една минута контрабандистът гледаше изпитателно Люк. Мислите му неволно се върнаха към първата им среща на борда на „Волният Карде“. Беше толкова отдавна… И тогава Скайуокър не беше от хората, за които Карде би казал, че действат прибързано, но в този миг го порази зрелостта, изписана от изминалите десет години върху лицето на Люк.

— Той решава, Фаун — отвърна той. — Щом казва, значи може.

— Благодаря ти — каза Люк.

— Струва ми се, че благодарностите трябва да са в обратна посока — тръсна глава Карде и се усмихна измъчено. — Добре, гориво, комплект за оцеляване и „Огънят на Джейд“ при Дурон. Нещо друго искаш ли да направим?

— Онова, което вече правите — каза Люк. — Продължете да изучавате тези бунтове. Ако разберете нещо, съобщете го на Лея.

— Разбира се — отвърна Карде. — Нещо друго?

През лицето му премина сянка.

— Би ли се обадил на Лея на Корускант, за да й кажеш къде съм отишъл?

— Ще отида лично — обеща контрабандистът и стана. — Потеглям веднага щом тръгнеш.

— Благодаря ти — отвърна Скайуокър и се обърна.

— Каза, че във видението ти се е явила Мара — обади се Карде след него. — Как я видя?

Люк спря до вратата.

— Беше сред някакви скали и се носеше по вода — отговори той, без да се обръща. — Не даваше признаци на живот.

— Разбрах — кимна Карде и остана загледан в отворената врата дълго след като Скайуокър излезе от кабинета му.