Разбий ме

Четиринайсета глава

Таванът ту се избистря, ту се размива.

Главата ми тежи, зрението ми е замъглено, сърцето ми е стегнато. Долавям отчетлив вкус на паника, заклещен някъде под езика ми, и се мъча да си спомня какво го е породило. Опитвам да се надигна и не мога да разбера защо изобщо съм легнала.

Усещам нечии ръце върху раменете си.

— Как се чувстваш? — Уорнър ме гледа отвисоко.

Внезапно спомените започват да прогарят очите ми и лицето на Дженкинс изплува в съзнанието ми, замахвам с юмруци и закрещявам на Уорнър да ме пусне, опитвам да се измъкна от хватката му, а той просто се усмихва. Дори се подсмихва.

Приковава внимателно ръцете ми от двете страни на тялото ми.

— Е, поне се съвзе — въздъхва той. — Разтревожих се за момент.

Мъча се да овладея треперещите си крайници.

— Махни си ръцете от мен.

Той размахва облечените си в кожа пръсти пред лицето ми.

— Защитен съм. Не се бой.

— Мразя те.

— Каква страст само — засмива се отново той. Изглежда толкова спокоен, толкова ведър. Взира се в мен с неочаквано приветливи очи.

Аз извръщам глава.

Той се изправя. Поема си малка глътка въздух.

— Виж — казва, пресягайки се за поднос, оставен върху малка масичка. — Донесох ти храна.

Възползвам се от момента да се надигна и да се огледам наоколо. Лежа в легло с балдахин и с дамаска в златисти и винено кървави багри. Подът е застлан с дебел, пищен килим с цвят на залязващо лятно слънце. В стаята е топло. Със същия размер е като тази, в която аз съм настанена; мебелите са стандартни: легло, гардероб, помощни масички, полилей, искрящ от тавана. Единствената разлика е, че в тази стая има допълнителна врата, а върху малка масичка в ъгъла тихо гори дебела свещ. Не съм виждала огън от незнайно колко години. Едва овладявам порива си да протегна ръка и да докосна пламъка. Надигам се върху възглавниците и се преструвам, че не ми е удобно.

— Къде съм?

Уорнър се обръща към мен с чиния с хляб и сирене в ръка. В другата си ръка държи чаша вода. Той оглежда стаята, сякаш я вижда за пръв път.

— В спалнята ми.

Ако главата ми не се разцепваше на малки парченца, щях да се изкуша да побягна.

— Отведи ме в моята стая. Не искам да съм тук.

— И въпреки това си именно тук. — Той сяда в другия край на леглото, на около метър от мен. Побутва чинията към едната ми ръка. — Жадна ли си?

Не знам дали е защото не мога да разсъждавам трезво, или защото съм в същински смут, но ми е много трудно да помиря полярно противоположните личности на Уорнър. Предлага ми чаша вода, след като ме е принудил да причиня жестока мъка на друг човек. Вдигам ръце и оглеждам пръстите си, сякаш ги виждам за пръв път в живота си.

— Не разбирам.

Той килва глава, изучавайки ме с поглед, сякаш се чуди дали не съм пострадала сериозно.

— Просто попитах дали не си жадна. Какво има за разбиране? — Пауза. — Изпий водата.

Поемам чашата. Вглеждам се в нея. Вглеждам се в него. Вглеждам се в стените.

Сигурно полудявам.

Уорнър въздъхва.

— Не съм сигурен, но като че ли припадна. И ми се струва, че е добре да хапнеш нещо, макар че и в това не съм особено сигурен. — Той замълчава за кратко. — Бих казал, че напрежението ти дойде в повечко още на първия ти ден тук. Вината е моя.

— Защо се държиш мило с мен?

Изненадата по лицето му ме изненадва още повече.

— Защото ме е грижа за теб — отвръща просто той.

— Грижа те е за мен? — Ступорът в тялото ми започва да се разсейва. Кръвното ми налягане се покачва и гневът постепенно си проправя път към повърхността на съзнанието ми. — За малко да убия Дженкинс заради теб!

— Не си го…

— Подчинените ти ме пребиха! Държиш ме тук като в плен! Заплашваш ме! Заплашваш да ме убиеш! Не ми даваш никаква свобода, а твърдиш, че те е грижа за мен? — Едва не запращам чашата с вода в лицето му. — Ти си чудовище!