Разбий ме

Четирийсет и първа глава

— Имаш късмет, че колата не е с ръчни скорости — опитва да се засмее Адам.

— Ръчни скорости ли?

— С ръчно превключване на предавките.

— Какво пък е това?

— Малко по-сложно е.

Аз прехапвам устна.

— Спомняш ли си къде оставихме Джеймс и Кенджи? Не искам дори да си помислям, че може да са тръгнали нанякъде. Да са ги открили. Какво ли още не… Не мога да понеса идеята.

— Да.

Знам, че из неговата глава се въртят същите мисли.

— Как да стигна дотам?

Адам ми казва, че десният педал е за газта. Левият е спирачката. Трябва да превключа на D, за да потегля напред. Воланът е за завиване. Има огледала за задно виждане. Не бива да включвам фаровете и ще трябва да разчитам на лунната светлина.

Запалвам двигателя, натискам спирачката, превключвам на D. Гласът на Адам е единствената навигационна система, от която се нуждая. Отпускам спирачката. Натискам педала за газта. Едва не се забивам в близката стена.

Така се домогваме до изоставената сграда.

Газ. Спирачка. Газ. Спирачка. Прекалено много газ. Прекалено рязко спиране. Адам не се оплаква, което като че ли влошава нещата. Представям си как влияят шофьорските ми умения на контузиите му. Благодарна съм, че поне сме живи.

Засега.

Не проумявам защо още никой не ни е погнал. Питам се дали Уорнър наистина е мъртъв. Питам се дали това е причината из града да няма войници. Разпуснати са.

Така ми се струва.

Почти забравям да превключа на Р за паркиране, когато достигаме смътно познатата изпотрошена сграда. Адам се пресяга да го направи вместо мен. Помагам му да се премести на задната седалка, а той ме пита защо.

— Защото ще накарам Кенджи да шофира, а и не искам брат ти да те вижда така. Тъмнината поне ще скрие тялото ти. Не мисля, че е добре да разбира колко те боли.

Изтича един безкраен миг, преди Адам да кимне с глава.

И аз се спускам към разнебитената сграда. Отварям вратата. Едва разпознавам двете фигури в тъмнината. Примигвам и погледът ми се фокусира. Джеймс спи с глава в скута на Кенджи. Мешките са отворени, по пода се виждат празни консервни кутии. Добре са.

Слава богу, добре са.

Мога да умра от облекчение.

Кенджи вдига Джеймс на ръце, залитайки леко под тежестта му. Лицето му е отпуснато, сериозно, нетрепващо. Не се усмихва. Не говори глупости. Проучва лицето ми с поглед, сякаш вече е наясно защо сме се забавили толкова, каква е единствената възможна причина да изглеждам толкова ужасно, защо цялата ми тениска е пропита с кръв. Навярно и лицето ми е оцапано с нея. И ръцете ми.

— Как е той?

И аз едва не рухвам.

— Трябва да караш.

Той вдишва напрегнато. Кимва няколко пъти.

— Десният ми крак е наред — казва той, не че щеше да ме е грижа дори да не беше. Трябва да се доберем до скривалището му, а с моето шофиране няма да стигнем доникъде.

Кенджи настанява спящия Джеймс на предната седалка и толкова се радвам, че момчето не е будно да стане свидетел на този момент.

Грабвам мешките и ги пренасям до задната седалка. Кенджи се намества пред волана. Поглежда в огледалото за задно виждане.

— Радвам се да те видя жив, Кент.

Адам едва се усмихва. Поклаща глава.

— Благодаря ти, че се погрижи за Джеймс.

— Вярваш ли ми вече?

Малка въздишка.

— Може би.

— И "може би" става. — Той се ухилва. Запалва двигателя. — Да се омитаме оттук.

Адам трепери.

Голото му тяло започва да рухва под напора на студа, няколкочасовите изтезания, тежките усилия да запази присъствие на духа толкова дълго време. Ровя из мешките в търсене на палто, но откривам само тениски и пуловери. Не знам как да покрия тялото му с тях, без да му причиня болка.

Решавам да ги срежа. Използвам ножа върху няколко от пуловерите му и го завивам с тях като с одеяло. Вдигам поглед.

— Кенджи, тази кола има ли парно?

— Включено е, но не струва. Не работи както трябва.

— Колко път ни остава?

— Не много.

— Да си забелязал някой да ни преследва?

— Не. — Той се замисля. — Което е доста странно. Не разбирам как така още никой не е видял единствената кола, фучаща по улиците след началото на вечерния час. Има нещо гнило.

— Знам.

— И нямам представа какво е, но май проследяващият серум не функционира. Или хич не им пука за мен, или просто не бачка, а не виждам защо.

Една малка подробност е кацнала в покрайнините на съзнанието ми. Оглеждам я по-отблизо.

— Нали каза, че си спал в барака? В нощта на бягството си?

— Да, защо?

— Къде се е намирала…?

Той свива рамене.

— Не знам. На някакво грамадно поле. Смахната работа. Няма да ти казвам какви странности растяха там. За малко да изям нещо, което ми приличаше на плод, преди да усетя, че мирише на помия.

Дъхът ми пресеква.

— Пусто поле? Безплодно? Напълно занемарено?

— Аха.

— Ядреното поле — обажда се Адам с наченки на прозрение в гласа си.

— Какво ядрено поле? — пита Кенджи.

Предавам му историята на Адам.

— Леле майко! — Кенджи стисва с пръсти волана. — Значи, можело е да се гътна? А съм оцелял?

Не отчитам коментара му.

— Но как тогава са ни открили? Как са разбрали къде живееш…?

— Не знам — въздъхва Адам. Затваря очи. — Може би Кенджи ни лъже.

— Стига де, човече, какви ги плещиш…?

— Или пък — прекъсва го Адам — са подкупили Бени.

— Не! — ахвам аз.

— Възможно е.

Всички се умълчаваме за дълго време. Опитвам да погледна през прозореца, но е почти безполезно. Нощното небе е котел с катран, задушаващ околния свят.

Обръщам се към Адам и го заварвам с отметната назад глава, стиснати ръце и почти белеещи в тъмнината устни. Увивам пуловерите по-плътно около тялото му. Той потреперва в ръцете ми.

— Адам… — Отмествам кичур коса от челото му. Доста е пораснала и осъзнавам, че досега не съм ѝ обръщала особено внимание. Подстригваше я късо още от деня, в който влезе в килията ми. Никога не бих предположила, че тъмната му коса ще е толкова мека. Като разтопен шоколад. Питам се кога ли е престанал да я подстригва.

Той стисва челюст. Отваря устни с мъка. Сипе още… и още лъжи.

— Добре съм.

— Кенджи…

— Пет минути, обещавам. Натискам я колкото мога тая проклетия…

Докосвам китките му, плъзвам връхчетата на пръстите си нагоре по нежната кожа на ръцете му. По кървавите рани. Целувам едната му длан. Той вдишва на пресекулки.

— Ще се оправиш — казвам му.

Очите му още са затворени. Той опитва да кимне.

— Защо не ми казахте, че двамата сте заедно? — пита Кенджи неочаквано. Гласът му е равномерен, някак неангажиран.

— Моля? — Сега не е моментът за изчервяване от срам.

Кенджи въздъхва. Улавям за малко погледа му в огледалото за обратно виждане. Подуването почти се е разсеяло. Лицето му заздравява.

— Трябва да съм бил сляп, за да ми убегне такова нещо. Така де, само като те погледне, всичко става ясно. Все едно не е виждал жена досега в живота си. Нещо като да сложиш храна пред умиращ от глад човек и да му кажеш, че не може да яде.

Очите на Адам се отварят рязко. Опитвам да разбера какво се случва в главата му, но той не ме поглежда.

— Защо просто не ми каза? — повтаря въпроса си Кенджи.

— Така и не ми се удаде шанс да попитам — отвръща Адам. Гласът му е по-тих и от шепот. Енергията му се изцежда твърде бързо. Не искам да говори. Трябва да пази силите си.

— Чакай малко… на мен ли говориш, или на нея? — Кенджи отново ни поглежда.

— Може да продължим този разговор по-късно… — опитвам да кажа, но Адам поклаща глава.

— Казах на Джеймс, без да съм те попитал. Направих… предположение. — Той млъква. — А не биваше. Трябва да имаш избор. Винаги трябва да имаш право на избор. Ти избираш дали искаш да си с мен, или не.

— Ало, хора, вижте какво, ще се преструвам, че не ви чувам, ясно? — Кенджи махва небрежно с ръка. — Гукайте си на спокойствие.

Но аз съм твърде заета да се взирам в очите на Адам, в меките му… меки устни. Сбърченото му чело.

Привеждам се към ухото му, снижавам глас. Прошепвам думите, така че само той да ги чуе.

— Ще се оправиш — обещавам му. — И когато си по-добре, ще ти покажа точно какъв избор съм направила. Ще запомня всеки сантиметър от тялото ти с устни.

Той издишва внезапно, насечено, неравномерно. Преглъща тежко.

Очите му прогарят дупки в моите. Изглежда почти трескаво и се питам дали не му влияя зле.

Понечвам да се отдръпна назад, но той ме спира. Отпуска ръка върху бедрото ми.

— Не си отивай — казва. — Близостта ти е единственото нещо, което ми пречи да загубя ума си.