Втора глава


Аромат на дъжд изпълва сутринта.

Стаята е пропита с миризма на мокри камъни, разровена почва, въздухът е влажен като в гората след дъжд. Вдишвам дълбоко и отивам на пръсти до прозореца, за да притисна нос към хладната му повърхност. Усещам как дъхът ми замъглява стъклото. Затварям очи и се заслушвам в кроткото трополене сред вятъра. Дъждовните капки са единственото нещо, което ми напомня, че сърцето на облаците още тупти. Че моето още тупти.

Дъждовните капки винаги са ме карали да се замисля.

Мисля си как непрекъснато падат, сами се препъват, чупят краката си и забравят парашутите си, политайки от небето към неясна съдба. Все едно че някой изпразва джобовете си над земята и като че ли не го е грижа къде ще се поръси съдържанието им, не го е грижа, че дъждовните капки се пръсват при сблъсъка си със земята, разбиват се, ударят ли пода, че хората проклинат деня, в който капките дръзнат да похлопат на вратата им.

Аз съм дъждовна капка.

Родителите ми ме изтръскаха от джобовете си и ме оставиха да се изпаря на бетонната площадка.

През прозореца виждам, че не сме далеч от планината и определено сме близо до водата… но май в наши дни всичко е близо до водата. Просто не знам от коя страна се намираме. В коя посока сме обърнати. Вдигам присвити очи към ранната сутрешна светлина. Някой отново е взел слънцето и го е забол с игла на небето, само дето всеки ден е малко по-ниско от предишния. То е като нехаен родител, който те познава само наполовина. Никога не му хрумва, че липсата му променя хората. Че сме много различни в тъмното.

Внезапното раздвижване зад мен ми подсказва, че Съкилийник е буден.

Извъртам се, сякаш отново са ме хванали да крада храна. Случвало ми се е един-единствен път, а родителите ми не ми повярваха, като им казах, че не е за мен. Уверих ги, че просто съм искала да спася уличните котки, живеещи зад ъгъла, ала те не можеха да си представят, че съм достатъчно човечна, че да ми е жал за котка. Изключено. Невъзможно за нещо някого като мен. Но като се замисля, те никога не вярваха на нито една моя думичка. Именно затова съм тук.

Съкилийник ме изучава с поглед.

Снощи заспа с дрехи. Облечен е в тъмносиня тениска и груби бежови панталони, натъпкани във високи черни кубинки.

Аз пък нося излинял памучен плат по крайниците си и румени рози по страните си.

Погледът му проследява силуета ми и бавното движение на очите му кара сърцето ми да запрепуска. Улавям розовите листенца, докато се ронят от бузите ми и се реят надолу покрай тялото ми, обвивайки ме с нещо, което ми напомня липсата на смелост.

Престани да ме гледаш, това искам да кажа.

Престани да ме докосваш с поглед и дръж ръцете си настрани, и моля те, и моля те, и моля те…

— Как се казваш? — Наклонът на главата му разпуква гравитацията надве.

Увисвам безпомощно в мига. Примигвам и сдържам дъха си.

Той помръдва и очите ми се разбиват на хиляди парченца, започват да рикошират из стаята, улавяйки милион кадри; милион откъслеци от времето. Трепкащи картини, избледнели от старост, замръзнали мисли, кръжащи несигурно из мъртвото пространство, вихрушка от спомени, прорязващи душата ми. Напомня ми на човек, когото познавах някога.

Едно рязко вдишване, и шокът ме връща в реалността.

Дотук с бляновете.

— Защо си тук? — питам аз пукнатините в бетонната стена. 14 пукнатини в 4 стени с хиляда нюанса на сивото. Подът, таванът: всичките са направени от едно и също парче камък. Жалките рамки на леглата: сглобени от стари водопроводни тръби. Малкото квадратно прозорче: твърде дебело, за да го разбия. Надеждата ми е изчерпана до последна капка. Очите ми са замъглени и болезнени. Пръстът ми рисува лениво по студения под.

Седя на земята, където мирише на лед, метал и пръст. Съкилийник е седнал по турски срещу мен, кубинките му са прекалено лъскави за това място.

— Боиш се от мен. — Гласът му няма форма.

Пръстите ми смогват да се свият в юмрук.

— Боя се, че грешиш.

Може и да лъжа, но това не му влиза в работата.

Той изсумтява и звукът отеква в мъртвия въздух помежду ни. Аз не вдигам глава. Не посрещам погледа, който ме пробива като свредел. Вкусвам застоялия, похабен кислород и въздъхвам. В гърлото ми е заседнало нещо познато, нещо, което съм се научила да преглъщам.

Две почуквания на вратата вкарват емоциите ми в релси.

Той скача на крака.

— Няма никого — казвам му. — Това е просто закуската ни. — Изяла съм 264 закуски, а още не знам каква е храната. Мирише отблъскващо на химикали, безформена буца, вечно клоняща към някоя крайност. Един път е прекалено сладка, друг път прекалено солена, но неизменно е отвратителна. В повечето случаи съм твърде изгладняла, за да ми прави впечатление.

Чувам как се поколебава едва за момент, преди да запристъпва към вратата. Плъзва вратичката на малкия процеп и надниква към свят, който вече не съществува.

Мамка му! — Хвърля подноса през отвора и веднага лепва длан върху тениската си. — Мамка му, мамка му! — Свива пръсти в стегнат юмрук и стисва челюсти.

Изгорил е ръката си. Щях да го предупредя, ако смятах, че ще ме послуша.

— Трябва да изчакаш поне три минути, преди да докоснеш подноса — казвам на стената. Не поглеждам към бледите белези, украсяващи малките ми ръце, към следите от изгаряния, които никой не ме беше научил да избягвам. — Мисля, че го правят нарочно. — Добавям тихо.

— О, значи, днес говориш с мен? — Ядосан е. Очите му просветват, преди да извърне поглед, и ми става ясно, че е най-вече засрамен. Все пак е мъжкар. Твърде голям мъжкар, за да допуска глупави грешки пред момиче. И да показва, че го боли.

Свивам устни и отправям поглед през малкото квадратно стъкло, което наричат прозорец. Не са останали много животни, но съм чувала истории за летящи птици. Може би един ден ще зърна някоя с очите си. В наши дни историите са толкова разкрасени, че почти не са за вярване, но не от един човек съм чувала, че е виждал летяща птица през последните няколко години. Затова следя какво се случва отвъд прозореца.

Днес ще видя птица. Ще бъде бяла, с корона от златисти шарки върху главата си. И ще лети. Днес ще видя птица. Ще бъде бяла, с корона от златисти шарки върху главата си. И ще лети. Днес ще видя…

Ръката му.

Върху мен.

Връхчетата на два пръста докосват облеченото ми рамо за по-малко от секунда и всеки мускул, всяко сухожилие в тялото ми се напряга и сякаш се стяга като възел около гръбнака ми. Стоя съвсем неподвижно. Не помръдвам. Не дишам. Може би, ако изобщо не се раздвижа, чувството ще остане у мен завинаги.

Никой не ме е докосвал от 264 дни.

Понякога си мисля, че самотата ще изригне през кожата ми, и понякога не знам дали истеричните крясъци и плач и смях ми помагат изобщо. Понякога имам толкова отчайваща нужда да докосвам, да бъда докосвана, да чувствам, че усещам как ще политна от някоя скала в друга вселена, където никой никога няма да ме открие.

Не ми се струва невъзможно.

Крещя от години, а никой никога не ме е чувал.

— Не си ли гладна? — Гласът му е по-кротък вече, малко тревожен дори.

Гладувам от 264 дни.

— Не. — Думата напуска устните ми като пресекнало издихание и аз се обръщам, а не бива, но го правя, и той се взира в мен. Изучава ме с поглед. Устните му са едва-едва разделени, отпуснал е ръце до тялото си, примигва объркано.

Нещо ме блъсва в стомаха.

Очите му. Има нещо в очите му.

Това не е той, не е той, не е той, не е той, не е той.

Изтласквам думата от главата си. Затварям вратата. Завъртам ключа докрай.

Чернилката ме поглъща в недрата си.

— Ехо…

Очите ми се отварят внезапно. Като два разбити прозореца изпълват устата ми с натрошено стъкло.

— Какво има? — Гласът му е неуспешен опит за равнодушие, напрегнат опит за апатия.

Нищо.

Съсредоточавам се в прозрачното квадратче, натрапено между мен и свободата ми. Искам да разруша този бетонен свят, да го запратя в небитието. Искам да съм по-голяма, по-добра, по-силна.

Искам да съм бясна-бясна-бясна.

Искам да съм птицата, отлетяла надалеч.

— Какво пишеш? — Проговаря отново Съкилийник.

Тези думи са повръщано.

Химикалката в разтрепераната ми ръка е хранопроводът ми.

Листът хартия е порцелановата тоалетна чиния.

— Защо не отговаряш? — Той е твърде близо, твърде близо, твърде близо.

Никой никога не е твърде близо.

Поемам си рязко дъх и чакам да се отдалечи като всички останали в живота ми. Не откъсвам очи от прозореца и обещанието отвъд него. Обещанието за нещо по-стойностно, по-важно, за причина в костите ми да се наслоява тази лудост, за отговор относно неспособността ми да направя нещо, без да унищожа всичко. Ще видя птица. Ще бъде бяла, с корона от златисти шарки върху главата си. И ще лети. Днес ще видя птица. Ще бъде…

— Ехо…

— Не можеш да ме докосваш — проронвам аз. Не му казвам, че всъщност лъжа. Никога няма да му кажа, че може да ме докосва. Искам да му кажа: Моля те, докосни ме.

Но когато хората ме докосват, се случват разни неща. Странни неща. Лоши неща.

Мъртвешки неща.

Не си спомням топлотата на ничия прегръдка. Ръцете ме болят от неизбежната ледовитост на уединението. Собствената ми майка не можеше да ме вземе в обятията си. Баща ми не можеше да стопли премръзналите ми ръце. Живея в един празен свят.

Здравей.

Свят.

Ще ме забравиш.


Чук-чук.

Съкилийник скача на крака.

Време е за душ.


Загрузка...