Разбий ме

Тринайсета глава

Уорнър настоява да ме изпрати до стаята ми.

След вечеря Адам изчезна заедно с няколко от другите войници. Изчезна без дума или поглед към мен, а аз не знам какво да очаквам. Поне нямам нищо друго за губене… освен живота си.

— Не искам да ме мразиш — казва Уорнър, докато вървим към асансьора. — Ще съм твой враг само ако настояваш да е така.

— Винаги ще бъдем врагове. — Гласът ми се напуква на късчета лед. Думите се топят върху езика ми. — Никога няма да съм това, което искаш да бъда.

Уорнър въздъхва, натискайки копчето на асансьора.

— Наистина вярвам, че ще размислиш. — Поглежда ме с тънка усмивка. Същински срам е, че пленителна красота като неговата е пропиляна в толкова низък човек. — Ти и аз, Джулиет, представи си ни заедно. Можем да сме неудържима сила.

Отказвам да погледна към него, макар че усещам как очите му обхождат всеки сантиметър от тялото ми.

— Не, благодаря.

Вече сме в асансьора. Светът профучава край нас, а стъклените стени ни превръщат в зрелище за всеки човек на всеки етаж. В тази сграда няма тайни.

Той докосва лакътя ми и аз се отдръпвам.

— Може и да промениш мнението си — казва тихо.

— И как ти хрумна? — Вратата на асансьора се отваря с издрънчаване, но аз не помръдвам. Най-сетне се обръщам с лице към него, защото не успявам да сдържа любопитството си. Оглеждам предвидливо обвитите му в кожа ръце, дългите, плътни ръкави. Дори яката му е висока и царствена. Пременен е безупречно от глава до пети; всеки сантиметър от тялото му е покрит, с изключение на лицето. Но дори да поискам да го докосна, едва ли ще ми позволи. Брани се добре.

От мен.

— Какво ще кажеш да оставим този разговор за утре вечер? — Той вирва вежда и ми предлага ръката си. Преструвам се, че не съм я забелязала, излизам от асансьора и тръгвам по коридора. — Може другия път да облечеш нещо хубаво.

— Какво е първото ти име? — питам го аз.

Достигаме вратата ми.

Той спира. Изумен. Вдига брадичка почти незабележимо. Впива очи в лицето ми и не ги откъсва, докато не започвам да съжалявам за въпроса си.

— Искаш да узнаеш името ми?

Присвивам леко очи, макар и не нарочно.

— Уорнър е фамилията ти, нали така?

Той почти се усмихва.

— Искаш да знаеш името ми?

— Не подозирах, че е тайна.

Той пристъпва напред. Устните му потреперват. Свежда очи и засмуква малка глътка въздух. После плъзва един от облечените си пръсти надолу по скулата ми.

— Ще ти кажа моето, ако ти ми кажеш твоето — прошепва твърде близо до врата ми.

Аз отстъпвам назад. Преглъщам сухо.

— Знаеш името ми.

Той не гледа в очите ми.

— Права си. Нека го кажа по друг начин. Ще ти кажа моето, ако ти ми покажеш твоето.

— Моля? — Вдишвам твърде рязко, твърде внезапно.

Той постепенно изхлузва ръкавиците си, а аз започвам да се плаша.

— Покажи ми какво можеш.

Челюстта ми е толкова стисната, че зъбите ме болят.

— Няма да те докосна.

— Нищо. — Той сваля и другата си ръкавица. — Не ми трябва помощта ти.

— Не…

— Не се притеснявай — ухилва се той. — Убеден съм, че ти няма да пострадаш ни най-малко.

— Не — проронвам аз. — Не, няма… не мога…

— Хубаво — сопва се Уорнър. — Това е добре. Не искаш да ме нараниш. Поласкан съм. — Той врътва леко очи. Поглежда надолу по коридора. Забелязва един войник. Махва му да дойде. — Дженкинс?

Дженкинс е изненадващо пъргав за размерите си и изниква до мен за секунда.

— Сър. — Той се покланя леко, макар и видимо да е по-възрастен от Уорнър. Но не и на повече от 27 години; набит, здрав, мускулест. Хвърля ми един кос поглед. Кафявите му очи са изненадващо топли.

— Ще те помоля да съпроводиш госпожица Ферърс до долния етаж. Но внимавай: изключително неотзивчива е и ще опита да ти се изплъзне. — Усмихва се неестествено бавно. — Каквото и да ти говори, каквото и да прави, войнико, не бива да я пускаш. Ясно ли е?

Очите на Дженкинс се разширяват, той примигва, ноздрите му се отварят, пръстите му се свиват от двете страни на тялото му. Поема си кратка глътка въздух. Кимва.

Дженкинс не е идиот.

Побягвам.

Втурвам се надолу по коридора и подминавам групичка смаяни войници, прекалено уплашени, за да ме спрат. Не знам какво правя, защо решавам, че мога да им избягам, къде си мисля, че ще отида. Напрягам сили да достигна асансьора, ако не за друго, то поне, защото смятам, че ще ми спечели малко време. Не знам как другояче да постъпя.

Командите на Уорнър отскачат от стените и избухват в тъпанчетата на ушите ми. Не е нужно той да ме гони. Има си подчинени за тези цел.

Пред мен се нареждат войници.

До мен.

Зад мен.

Не мога да дишам.

Въртя се в кръга на собствената си глупост, втрещена, влудена, вцепенена от мисълта за онова, което възнамерявам да сторя на Дженкинс против волята си. За онова, което той възнамерява да ми стори против своята воля. За онова, което ще се случи и на двама ни, независимо от добрите ни намерения.

— Хванете я — нарежда спокойно Уорнър. Тишината се е скътала във всеки ъгъл на тази сграда. Гласът му е единственият звук в коридора.

Дженкинс пристъпва напред.

Очите ми започват да се наводняват и аз ги затварям. Отварям ги с усилие. Примигвам срещу струпалата се тълпа и мярвам познато лице. Адам ме гледа ужасено.

Срам покрива всеки сантиметър от тялото ми.

Дженкинс ми подава ръка.

Костите ми започват да поддават, изпочупват се в синхрон с ударите на сърцето ми. Строполявам се на пода, свивам се като недодялана палачинка. Чувствам ръцете си болезнено уязвими в тази съдрана тениска.

— Недей… — Вдигам несигурно ръка, умолявайки го с поглед, взирайки се в лицето на невинния човек пред себе си. — Моля те, недей… — Гласът ми пресеква. — Не бива да ме докосваш…

— Не съм и възнамерявал. — Тонът на Дженкинс е дълбок, равномерен, изпълнен със съжаление. Дженкинс, който няма нито ръкавици, нито предпазно облекло, нито подготовка, нито способност да се защити.

— Това беше директна заповед, войнико — излайва Уорнър, насочвайки пистолет към гърба му.

Дженкинс сграбчва ръката ми.

НЕ! НЕ! НЕ!

Аз простенвам.

Кръвта бушува във вените ми, препуска из тялото ми като бурна река, горещи вълни обливат костите ми. Чувам агонията му, усещам как силата се излива от тялото му, долавям ударите на сърцето му в ушите си и главата ми се мае от прилива на адреналин, захранващ организма ми.

Чувствам се жива.

Искам да ме наранява. Искам да ме осакатява. Искам да ме отвращава. Искам да мразя необузданата сила, обвиваща скелета ми.

Но не е така. Плътта ми пулсира от енергията на чуждия живот и не мразя силата.

Мразя себе си, задето ѝ се наслаждавам.

Наслаждавам се на чувството да преливам от живот и надежда и човешка мощ, по-изобилни отвсякога. Болката му ми носи нежелано удоволствие.

А той не ме пуска.

Но не ме пуска, защото не може. Защото само аз мога да прекъсна връзката ни. Защото агонията го обезсилва. Защото е попаднал в примката ми.

Защото аз съм венерина мухоловка.

И съм смъртоносна.

Хвърлям се по гръб и го изритвам в гърдите, заставяйки го да се отлепи от мен, да снеме тежестта си от крехките ми кости. Отпуснатото му тяло се стоварва върху моето. Внезапно закрещявам и се боря да прогледна през пердето от сълзи, замъгляващо очите ми; хълцам в истерия, в ужас от замръзналото изражение по лицето му, от парализираните му устни и хриптящи дробове.

Измъквам се и се запрепъвам назад. Морето от войници се разцепва зад мен. По всяко лице са изписани изумление и чист, отявлен страх. Дженкинс лежи на пода и никой не смее да го доближи.

— Помогнете му! — изпищявам аз. — Някой да му помогне! Трябва му доктор… трябва да го отведат… трябва… той… о, боже… какво направих…

— Джулиет…

— НЕ МЕ ДОКОСВАЙ… ДА НЕ СИ ПОСМЯЛ ДА МЕ ДОКОСНЕШ…

Ръкавиците на Уорнър отново са на ръцете му и той опитва да ме успокои, да заглади косата ми назад, да избърше сълзите ми, а аз искам да го убия.

— Джулиет, успокой се…

— ПОМОГНЕТЕ МУ! — изкрещявам аз, свличайки се на колене, неспособна да откъсна очи от тялото на пода. Останалите войници най-сетне събират смелост да го доближат, но предпазливо, сякаш има опасност да е заразен. — Моля ви… трябва да му помогнете! Умолявам ви…

— Кент, Къртис, Соледад… ПОГРИЖЕТЕ СЕ ЗА ТОВА — разпорежда се Уорнър, преди да ме грабне.

Все още ритам с крака, когато светът потъва в мрак.