Трийсет и пета глава


Джеймс е на училище, Адам е под душа, а аз съм забила поглед в купа със зърнена закуска, оставена ми от Адам. Струва ми се толкова нередно да закусвам с такава храна, при положение че на Джеймс му се налага да яде онова нещо с неясен произход в станиоловата кутия. Но Адам казва, че на Джеймс му се полагала определена дажба за всяко хранене през деня и законът го задължавал да я изяде. Ако го хванели да я пилее или изхвърля, можело да му наложат наказание. От всички сираци се очаквало да изяждат странната храна, приготвяна в Автоматите им. Според Джеймс "не била толкова зле".

Потрепервам леко в студения въздух и приглаждам с ръка косата си, все още влажна от сутрешния душ. Водата тук не е топла. Дори не е хладка. Направо е ледена. Топлата вода е лукс.


Някой блъска по вратата.


Скачам на крака.

Въртя се.

Въртя се.

Умирам от страх.

Намерили са ни, само това се върти в главата ми. Стомахът ми е размекнат каучук, сърцето ми — подивял кълвач, кръвта ми бушува като тревожна река.

Адам е под душа.

Джеймс е на училище.

Напълно беззащитна съм.

Преравям брезентовата мешка на Адам, докато не откривам онова, което ми трябва. Два пистолета, по един за всяка ръка. Две ръце, в случай че пистолетите не свършат работа. Най-сетне съм облечена в дрехи, удобни за бой. Вдишвам дълбоко, умолявайки ръцете си да не треперят.

Блъскането по вратата се усилва.

Насочвам пистолетите към нея.

— Джулиет…?

Обръщам се, а погледът на Адам прескача от мен към пистолетите и към вратата. Косата му е мокра. Очите му са широко отворени. Той кимва към втория пистолет и аз му го подхвърлям без нито една дума.

— Ако беше Уорнър, нямаше да чука на вратата — казва той, макар че не сваля оръжието си.

Знам, че е прав. Уорнър би взривил вратата с експлозиви, би убил стотина души, за да се докопа до мен. Определено не би чакал да му отворя. Нещо в мен си отдъхва, но не смея да се отпусна напълно.

— Кой смяташ, че…?

— Може да е Бени… минава редовно да наглежда Джеймс…

— Но нали би трябвало да се досети, че е на училище по това време?

— Никой друг не знае къде живея…

Блъскането отслабва. Забавя се. От другата страна на вратата долита приглушен, гърлен звук на агония.

С Адам се споглеждаме.

Един последен юмрук се забива във вратата. Затишие. Още един стон. Глухо тупване от сблъсъка на тяло с дърво.

Изтръпвам.

Адам разрошва косата си с пръсти.

— Адам! — проплаква някой. Изкашля се. — Моля те, човече, ако си вътре…

Замръзвам. Гласът ми звучи смътно познат.

Гръбнакът на Адам се изопва моментално. Устните му са отворени, в очите му се чете недоумение. Той набира кода и завърта дръжката. Насочва пистолета към вратата, докато я отваря.

Кенджи?

Кратко изхриптяване. Приглушен стон.

— Мамка му, човече, защо се забави толкова?

— Какво правиш тук, по дяволите? — Щрак. Почти нищо не виждам през тясната пролука на вратата, но явно Адам не се радва на гостенина. — Кой те изпраща? С кого си дошъл?

Кенджи изругава още няколко пъти под носа си.

Погледни ме — настоява, макар че думите му звучат по-скоро умолително. — Сериозно ли мислиш, че съм дошъл да те очистя?

Адам се умълчава. Вдишва. Замисля се.

— Нищо не ме спира да пусна един куршум в гърба ти.

— Не бой се, братле. Вече си имам куршум в гърба. Или в крака. Или на някое друго шибано място. Хич не знам.

Адам отваря вратата.

— Ставай.

— Не се притеснявай, нямам против ти да извлачиш задника ми до вътре.

Адам стисва челюсти.

— Не искам да цапаш килима ми с кръв. Брат ми не бива да вижда такива неща.

Кенджи се изправя немощно и прекрачва прага с омекнали крака. Чувала съм гласа му веднъж, но никога не съм виждала лицето му. Е, моментът навярно не е подходящ за създаване на първо впечатление. Очите му са подпухнали, подути, лилави, от едната страна на челото му е зейнала голяма рана. Устната му е разцепена и кърви леко, а тялото му е прегърбено и рухнало. Диша насечено и при всяко движение потреперва от болка. Дрехите му са продрани, от кръста нагоре е само по потник, а атлетичните му ръце са обсипани с рани и синини. Учудвам се, че не е умрял от студ. Забелязва ме с голямо закъснение.

Спира намясто. Примигва. Устните му се разтягат в нелепа усмивка, помрачена единствено от болезнената гримаса на лицето му.

— Майко мила — казва той, все още поглъщайки ме с поглед. — Майко мила. — Опитва да се засмее. — Брато, ти си изперкал

— Банята е ей там. — Адам е като камък.

Кенджи тръгва напред, но продължава да гледа назад. Насочвам пистолета към лицето му. Той се разсмива още повече, настръхва от болка, изхриптява.

— Брато, избягал си с откачалката! Избягал си с психясалата мацка! — провиква се той след Адам. — Мислех, че ме гъбаркат. Къде ти е бил акълът? Какво ще я правиш тая откачалка? Нищо чудно, че Уорнър те иска мъртъв… АУ, БОЖКЕ, по дяволите, човече…

— Тя не е откачалка. И не е глуха, кретен такъв.

Вратата се затваря след тях и вече долавям само приглушени откъслеци от спора им. Имам чувството, че Адам не иска да чувам онова, което трябва да каже на Кенджи. Или просто иска да ми спести крясъците.

Нямам представа какво прави Адам, но предполагам, че опитва да извади куршума от тялото на Кенджи и да обработи останалите му рани, доколкото е възможно. Адам е добре оборудван с медицински материали и има здрави и стабилни ръце. Чудя се дали е усвоил уменията си в армията. А може би всичко това е, за да се грижи за себе си…. Или за брат си. Има логика.

Общественото здравеопазване е мечта, която отдавна загубихме.

Държа пистолета в ръката си от близо час. Слушам крясъците на Кенджи от близо час, знам, защото обичам да отброявам изтичащите секунди. Нямам представа колко е часът. Мисля, че в стаята на Джеймс има часовник, но не искам да влизам там без разрешение.

Свеждам поглед към пистолета, към гладкия, солиден метал, и с изненада откривам, че ми е приятно да го усещам в ръката си. Чувствам го като продължение на тялото си. Вече не ме плаши.

По-скоро ме плаши фактът, че е възможно да го употребя.

Вратата на банята се отваря и Адам излиза с малка кърпа в ръце. Ставам на крака. Той ми отпраща вяла усмивка. Бръква в миниатюрния хладилник и в още по-мъничката му камера. Изважда няколко ледени кубчета и ги увива в кърпата. Отново се затваря в банята.

Аз сядам на дивана.

Днес вали. Небето плаче за нас.

Адам излиза от банята, този път с празни ръце, отново е сам.

Пак ставам на крака.

Той потърква челото си, тила си. Идва при мен до дивана.

— Съжалявам — казва.

Ококорвам очи.

— За какво?

— За всичко — въздъхва той. — Кенджи ми беше нещо като приятел във военната база. Уорнър е наредил да го измъчват, след като сме избягали. За да изкопчат информация.

Преглъщам тревогата си.

— Твърди, че не издал нищо… не че имаше какво да издаде. Във всеки случай — добре са го подредили. Нямам представа дали ребрата му са счупени, или просто натъртени, но поне успях да извадя куршума от крака му.

Хващам го за ръката. Стисвам я.

— Простреляли са го, докато им се е изплъзвал — продължава Адам след момент.

Тогава една мисъл се забива в съзнанието ми. Обзема ме паника.

— Проследяващият серум…

Адам кимва с натежали, угрижени очи.

— Има шанс да е повреден, но няма как да знам със сигурност. Знам само, че ако функционираше нормално, Уорнър вече щеше да е тук. Но не бива да рискуваме. Трябва да се покрием другаде и да се разделим с Кенджи.

Аз поклащам глава, впримчена между разбиващите се потоци на недоумението.

— Но как изобщо е успял да те открие?

Лицето на Адам се напряга.

— Разкрещя се, преди да смогна да го попитам.

— Ами Джеймс? — прошепвам аз, почти страхувайки се да повдигна въпроса.

Адам отпуска глава в дланите си.

— Веднага щом се прибере, потегляме. Можем да използваме времето дотогава да се подготвим. — Той среща погледа ми. — Не мога да оставя Джеймс. Тук вече не е в безопасност.

Докосвам бузата му и той се отпуска в дланта ми, притискайки я с ръка към лицето си. Затваря очи.

Мътните ме взели

С Адам се откъсваме един от друг. Лицето ми пламва и горещата вълна се разлива чак отвъд линията на косата ми. Адам изглежда ядосан. Кенджи стои облегнат на стената в коридорчето пред банята, долепил ледения компрес до лицето си. Вперил е поглед в нас.

— Можеш да я докосваш? Така де… мамка му, току-що те видях да я докосваш, ама това дори не е…

— Трябва да си вървиш — казва му Адам. — Вече си оставил химична диря, водеща право в моята къща. Сега ще трябва да се изнесем, а ти не можеш да дойдеш с нас.

— Ама ей… леле… чакай малко. — Кенджи се домъква до всекидневната, превивайки се при всеки натиск върху крака си. — Хич няма да ви забавям, човече. Сещам се за едно място. Сигурно място. Абе направо свръхсигурно място. Мога да ви заведа. Мога да ви покажа пътя. Познавам един тип.

— Глупости. — Адам продължава да е ядосан. — Как изобщо ме откри? Как успя да цъфнеш пред вратата ми, Кенджи? Нямам ти доверие…

— Не знам, човече. Кълна ти се, че не си спомням как стана. След известно време вече не знаех накъде тичам. Просто прескачах огради. Стигнах до едно огромно поле със стара барака на него. Легнах да поспя. Май съм припаднал… или от болката, или от студа… адски студ беше там… а в следващия момент някакъв тип ме носи. Накрая ме стоварва пред вратата ти. Казва ми да спра да повтарям "Адам, Адам", понеже Адам живеел тук. — Той се ухилва. Опитва да намигне. — Сигурно съм те сънувал.

— Чакай малко, какви ги разправяш? — Адам се привежда напред. — Как така някакъв тип те е носил? Какъв тип? Как се казва? Откъде е знаел моето име?

— Нямам идея. Нищо не каза, пък и аз не бях в състояние да попитам. Ама тоя беше грамаден. Така де, няма как да не е бил, щом ме е влачил чак дотук.

— Сериозно ли очакваш да ти повярвам?

— Нямаш избор — свива рамене Кенджи.

— Имам избор, и още как. — Адам скача на крака. — Защо изобщо да ти вярвам? Защо да хващам вяра и на думичка от тези врели-некипели?

— Запитай се защо съм тук с куршум в крака. Защо Уорнър не те е намерил досега. Защо съм невъоръжен

— Това може да е част от плана ти!

— Но въпреки всичко ми помогна! — Кенджи се осмелява да повиши тон. — Защо просто не ме остави да умра? Защо не ме гръмна? Защо ми помогна?

Адам се поколебава.

— Не знам.

Знаеш. Знаеш, че не съм дошъл да те прецакам. Изтърпях цял побой заради теб…

— Не си защитавал никаква информация за мен.

— Е, да му се не види, човече, какво искаш да кажа? Щяха да ме очистят. Трябваше да им избягам. Не съм виновен, че някакъв си е решил да ме стовари пред вратата ти…

— Тук не става дума само за мен, не разбра ли? Толкова усилия положих да намеря безопасно място за брат си, а ти за една сутрин успя да съсипеш години на труд. Какво да правя сега, по дяволите? Трябва да бягаме, докато не намеря начин да го защитя. Още е прекалено млад да се изправя пред такова…

Всички сме прекалено млади да се изправяме пред тая гадост. — Кенджи диша тежко. — Не се самозалъгвай, брато. Никой не бива да вижда онова, на което ние сме станали свидетели. Никой не бива да се буди сутрин сред трупове във всекидневната си, ама и такива работи стават. Справяме се с тях и намираме начин да оцелеем. Не си единственият с проблеми.

Адам се тръсва на дивана. 40 килограма тревога се стоварват на раменете му. Той се привежда напред, заравяйки глава в ръцете си.

Кенджи ме гледа втренчено. Аз отвръщам на погледа му.

Той се ухилва и закуцуква напред.

— Да ти кажа, доста си секси за изперкала мадама.

Щрак.

Кенджи отстъпва назад с вдигнати във въздуха ръце. Адам е опрял пистолета си в челото му.

— Дръж се уважително, или ще ти дам урок с куршум в черепа.

Шегувах се…

— Друг път.

— По дяволите, Адам, успокой се…

— Къде е това "свръхсигурно място", на което можеш да ни заведеш? — Аз ставам от дивана с пистолет в ръка. Заставам до Адам. — Или си го измисли?

Кенджи се оживява.

— Не, истинско е. Съвсем истинско. Даже не е изключено да съм споменал нещичко за теб. И не е изключено пичът, дето го държи, да е проявил бомбастичен интерес да те срещне.

— Да не би да ме имаш за някаква си циркова атракция, с която можеш да се фукаш пред другарчетата си? — Предпазителят е вдигнат.

Кенджи се прокашля.

— Не циркова атракция. Просто… интересна личност.

Насочвам пистолета си към носа му.

— Толкова интересна всъщност, че мога да те убия с голи ръце.

Едва забележима искрица на страх проблясва в очите му. Той преглъща няколко дози смиреност. Опитва да се усмихне.

— Сигурна ли си, че не си откачена?

— Не. — Килвам глава. — Не съм сигурна.

Кенджи се ухилва. Оглежда ме от глава до пети.

— Е, дявол да го вземе. Де да можеха всички откачалки да изглеждат като теб.

— На косъм съм да ти размажа фасона — предупреждава го Адам със стоманен глас, вкаменено от гняв тяло и присвити, нетрепващи очи. В изражението му няма и нотка шега. — Не ми давай още една причина.

— Какво? — изсмива се невъзмутимо Кенджи. — Не съм бил толкова близо до мадама от дъъълго време, брато. Та откачена или не…

— Не проявявам интерес.

Кенджи се обръща към мен.

— Е, май не мога да те виня. Точно в момента съм плачевна гледка. Но като се спретна, съм сладур. — Той опитва да се усмихне дяволито. — Дай ми няколко дни. Може да размислиш…

Адам го фрасва с лакът в лицето и дори не се извинява.


Загрузка...