Двайсет и четвърта глава


Две седмици отлитат.

Две седмици на рокли и душове, и на храни, които ми се иска да изхвърля през прозореца. Две седмици, през които Уорнър ми се усмихва и докосва гърба ми, смее се и ме насочва с лек натиск по кръста, настоява да изглеждам съвършено, докато вървя до него. Има ме за свой трофей. За свое тайно оръжие.

Сподавям желанието си да разбия кокалчетата на ръцете му в бетона.

И все пак му отделям две седмици на послушание, тъй като знам, че до седмица няма да съм тук.

Надявам се.

Интересно, но с дните откривам, че всъщност не мразя Уорнър толкова, колкото си мислех.

По-скоро го съжалявам.

Намира странна утеха в компанията ми, смята, че разбирам него и изопачените му ценности, какво е да отраснеш в жестока среда, с вечно отсъстващ, но същевременно взискателен баща.

Никога не споменава майка си.

Адам казва, че никой не знае нищо за майката на Уорнър — че никой не подхваща темата и никой няма представа коя е. За Уорнър се знаело единствено, че е плод на безскрупулно семейство и на студен и пресметлив стремеж към влияние. Мразел щастливите деца и щастливите родители, както и щастливия им живот.

Май Уорнър мисли, че разбирам. Че го разбирам.

И е така. Но не е така.

Защото двамата не сме еднакви.

Аз искам да съм по-добра.


С Адам почти нямаме друго време, в което да сме заедно, освен нощното. Но дори то не е много. Уорнър ме следи все по-изкъсо с всеки изминал ден, изключването на камерите го направи още по-мнителен. Постоянно влетява в стаята ми най-неочаквано, води ме на безсмислени обиколки из сградата, говори ми единствено за плановете си, както и за плановете си да измисли още планове и за това как двамата сме щели да покорим света. Не се преструвам, че ме е грижа.

Може би самата аз влошавам положението.

— Не е за вярване, че Уорнър наистина се е съгласил да махне камерите от стаята ти — каза ми Адам една нощ.

— Той е побъркан. Не мисли логично. Страда от непонятна за мен болест.

Адам въздъхна.

— Вманиачен е по теб.

— Моля? — едва не счупих врата си от изненада.

— Само за теб говори. — Той се умълча за момент, а челюстта му бе сключена издайнически. — Слушах истории за теб още преди да те доведат тук. Затова и реших да се намеся, да предложа услугите си, за да се докопам до теб. Уорнър прекара месеци в набиране на информация за теб: адреси, медицински данни, лични преживявания, семейни взаимоотношения, свидетелства за раждане, кръвни проби. Цялата армия разискваше новия му проект, всички знаеха, че издирва момиче, убило малко момченце в хранителен магазин. Момиче на име Джулиет.

Задържах дъха си.

Адам поклати глава.

— Досетих се, че си ти. Нямаше коя друга да е. Попитах Уорнър дали мога да съм му от помощ с проекта, съобщих му, че съм учил в едно училище с теб, че съм чувал историята за малкото момченце, че съм те виждал лично. — Той се засмя нескопосано. — Уорнър се развълнува. Реши, че това би направило експеримента по-интересен. — Добави той с отвращение. — А аз знаех, че щом си е навил на пръста да те превърне в някакъв налудничав проект… — Той се поколеба. Извърна поглед. Прокара ръка през косата си. — Просто знаех, че трябва да предприема нещо. Че трябва да опитам да ти помогна. Но положението се усложнява все повече. Уорнър вече не спира да говори за това колко надарена си и колко безценна си за плановете му, както и колко се вълнува, че си при него. Всички го забелязват. Уорнър е безскрупулен, не знае какво е милост. Обожава властта, тръпката от унищожаването на човешки животи. Но започва да губи връзка с реалността, Джулиет. Няма търпение да те превърне в своя… съучастничка. И все пак, колкото и заплахи да отправя, не иска да те насилва. Иска ти сама да пожелаеш мястото до него. Ти да избереш него, един вид. — Той сведе поглед, пое си напрегната глътка въздух. — Започва да губи влиянието си. И напоследък видя ли муцуната му, съм на косъм да направя някоя глупост. С удоволствие бих му разбил фасона.

Да. Уорнър наистина губи влиянието си.

Гони го параноя, и то с право. Но като се замисля, ту е търпелив, ту нетърпелив спрямо мен. Ту е развълнуван, ту ядосан. Та той е живо противоречие.

Не включва камерите, но има нощи, в които нарежда на Адам да спи пред вратата на стаята ми, за да не опитам да избягам. Уж казва, че мога да обядвам сама, но вечно си намира оправдание да ме привика на своята маса. Нищожните часове от деня, които можехме да прекарваме с Адам, са ни отнети, но малкото нощи, в които му е позволено да спи в стаята ми, прекарвам сгушена в обятията му.

Вече и двамата спим на пода, усукани един в друг, за да се топлим, въпреки че сме завити с одеяла. Всяко негово докосване е като взрив от огън и електричество, възпламеняващ костите ми по най-невероятния начин. Иска ми се да можех да задържа чувството в ръката си.

Адам ми разкрива новостите, слуховете, дочути от другите войници. Разказва ми, че из оцелелите региони на страната ни били пръснати множество щабквартири. Че бащата на Уорнър се подвизавал в Капитола, че поверил на сина си контрола върху целия сектор. Че Уорнър ненавиждал баща си, но обичал властта. Опустошението. Разрухата. Гали косата ми и ми разказва истории, притиска ме близо до себе си, сякаш го е страх, че ще изчезна. С думи рисува картини на хора и места, докато аз се унасям в сън, докато се давя в опияняващи мечти за бягство от един свят, лишен от утеха, облекчение и покой, в който няма друго освен успокоителния му шепот в ушите ми. Сънят е единственото нещо, което очаквам с нетърпение напоследък.

Почти не си спомням защо някога съм пищяла.

Тук започва да ми става прекалено уютно и това ме притеснява.


— Облечи тези дрехи — казва ми Уорнър.

Закуската в синята стая се е превърнала в обичай. Ям и не питам откъде идва храната, дали на служителите им се плаща за работата, как така учреждението успява да изхранва толкова много хора, да подсигурява толкова много вода и да консумира толкова много електричество. Въоръжена съм с търпение. Изпълнявам исканията му.

Уорнър не ме е карал да го докосвам отново, а аз не му предлагам.

— С каква цел? — Поглеждам малките парченца плат в ръцете му и в стомаха ми се заражда тревожно чувство.

Той се усмихва бавно, подмолно.

— Изпит за пригодност. — Той ме хваща за китката и слага дрехите в ръката ми. — Ще се обърна. Поне този път.

Толкова съм притеснена, че почти не отдавам внимание на пошлия му коментар. Ръцете ми треперят, докато обличам дрехите, които се оказват оскъдно потниче и още по-оскъдни шорти. Почти гола съм. Почти се гърча от страх, като си помисля какво може да значи това. Прокашлям се съвсем тихичко и Уорнър се обръща.

Нужно му е доста време да проговори, очите му са заети да пропътуват цялата пътна мрежа на тялото ми. Искам да разкъсам килима и да го пришия към кожата си.

Той се усмихва и ми подава ръка.

Чувствам се като от гранит, варовик и замъглено стъкло. Не помръдвам.

Той отпуска ръката си. Килва глава настрани.

— Ела с мен.


Уорнър отваря вратата. Адам стои отвън. Станал е толкова добър в прикриването на емоциите си, че едва забелязвам шока, който прорязва лицето му и изчезва. Издава го единствено напрежението в челото и слепоочията му. Знае, че нещо не е както трябва. Дори обръща глава, за да ме огледа. Примигва с очи.

— Сър?

— Остани тук, войнико. Не си ми необходим.

Адам не отвръща, не отвръща, не отвръща…

— Да, сър — казва накрая с внезапно прегракнал глас.

Усещам погледа му върху себе си, докато вървя надолу по коридора.

Уорнър ме води на ново място. Минаваме по коридори, които не съм виждала досега, все по-тъмни и потискащи с всяка следваща крачка. Осъзнавам, че сме се запътили към долния етаж.

Към сутерена.

Минаваме през една, две, четири метални врати. Войниците са навсякъде, очите им са навсякъде — преценяват ме както със страх, така и с нещо, за което не искам да се замислям. Стигнала съм до заключението, че в тази сграда да срещнеш жена е рядко явление.

Ако изобщо съществува място, където бих се благодарила за недосегаемостта си, то е тук.

Единствено тя ме спасява от хищните очи на стотици самотни мъже. Единствено заради нея съм поверена на Адам — защото Уорнър мисли Адам за картонена изрезка в локва. Мисли Адам за машина, смазвана от заповеди и команди. Мисли Адам за спомен от миналото ми, който използва, за да ме разстройва. Уверен е, че Адам не може и с пръст да ме пипне.

И кой би могъл? Всички наоколо са напълно ужасени от мен.

Мракът е като черно платно, надупчено с тъп нож, а през цепнатините се процеждат лъчи светлина. Напомня ми за някогашната ми килия. Кожата ми настръхва от необуздан страх.

Обградена съм от пистолети.

— Влизай — казва Уорнър. Избутва ме в празна стая, пропита с лека миризма на плесен. Някой натиска ключа и флуоресцентните лампи оживяват с трепкане, разкривайки болнаво жълти стени и килим с цвят на посърнала трева. Вратата се затръшва зад гърба ми.

Не виждам нищо друго, освен паяжини и едно огромно огледало. То заема половината стена. Нещо ми подсказва, че Уорнър и съучастниците му ме наблюдават. Макар че не разбирам защо.

Тайните са навсякъде.

Отговори не идват отникъде.

Механично дрънчене/тракане/скрибуцане и разместване разтрисат помещението. Подът оживява с тътен. Таванът тръпне, предвещавайки хаос. Внезапно стаята се изпълва с метални шипове, пробождащи всяка една повърхност по цялото ѝ протежение. Скриват се на всеки няколко секунди, но само за да изскочат отново със страшна сила, пронизвайки въздуха като игли.

Проумявам, че стоя в стая за изтезания.

Пращене и пронизителен писък от колони, по-стари от смъртното ми сърце. Аз съм състезателен кон, галопиращ към фалшива финална линия, запъхтян до изнемога заради нечия чужда облага.

— Готова ли си? — механично усиленият глас на Уорнър проехтява из стаята.

— За какво се очаква да съм готова? — извиквам в празното пространство, убедена, че ме чуват. Спокойна съм. Спокойна съм. Спокойна съм. Вцепенена съм от ужас.

— Имаме уговорка, забрави ли? — отвръща стаята.

— Ка…?

— Аз изключих камерите в стаята ти. Сега е твой ред да изпълниш обещанието си.

— Няма да те докосна! — изкрещявам, въртейки се намясто, потресена, уплашена, разтревожена, че всеки момент мога да припадна.

— Няма нищо — казва той. — Изпращам ти мой заместник.

Вратата се отваря с изскърцване и в стаята на олюляващи се крачета влиза невръстно дете само по памперс. Очите му са завързани и хлипа, разтреперано от страх.

Една-единствена игла спуква балона на цялото ми съществуване.

— Ако не му помогнеш — изпращяват думите на Уорнър в стаята, — и ние няма да го сторим.

Това дете.

Сигурно си има майка, баща, някой, който го обича това дете, това дете, това дете, залитащо напред в ужас. Може да бъде пронизано от метален сталагмит всеки момент.

Лесно е да го спася: просто трябва да го вдигна на ръце, да намеря безопасно кътче и да го задържа така до края на експеримента.

Има само едно усложнение.


Ако го докосна, може да загине.


Загрузка...