Рицарят на Мезон-Руж

XV

Веднага щом станаха от масата, на Димер му бе съобщено, че в кабинета му го очаква нотариусът. Той се извини на Морис и отиде да се види с новия гост.

Ставаше въпрос за закупуването на една къща на улица Кордери, срещу парка на кулата Тампъл. Къщата бе толкова стара, че без основен ремонт нямаше да бъде възможно да се обитава.

Сутринта Димер се беше срещнал със собственика на сградата и беше приел да я купи за деветнадесет хиляди франка. Сега нотариусът му носеше договора, подписан най-внимателно от този собственик. В договора беше залегнала клауза, къщата още същия ден да бъде предадена на новия господар, за да започне той веднага ремонтните работи.

След подписването на договора Димер и Моран отидоха заедно с нотариуса да направят последен оглед на покупката и да платят сумата.

Къщата беше на три етажа. Имаше и мансарда. В долната си част, която навремето явно бе служила като пивница, имаше прекрасни мазета. Именно тях хвалеше продавачът най-много, когато го срещнаха. Те бяха най-забележителната част от цялото здание. Димер и Моран се направиха, че не обръщат кой знае колко внимание на неговите похвали. Те слязоха в мазетата с домакина, сякаш само за да не го засегнат.

При продажба собствениците винаги послъгват по малко, но този казваше истината. Мазетата наистина бяха великолепни. Едното от тях се простираше под самата Кордери, тъй че влезеше ли човек вътре, чуваше над главата си уличното движение.

Моран и Димер заговориха как ще се запуши подземието, ще извършват ремонта на горната част на дома, как биха могли да разширят мансардата, за да направят сградата по-удобна не за пивница, а за живеене; минаха на първия, качиха се на втория, огледаха третия етаж. Оттам имаше прекрасен изглед към парка на Тампъл, те дори забелязаха как войниците от националната гвардия сновяха нагоре-надолу из широкия двор под кулата, където бяха затворени Мария Антоанета, дъщеря й и принцеса Елизабет.

Димер и Моран съгледаха и своята приятелка, гражданката Плюмо, която пъргаво шеташе между посетителите на своята гостилничка.

Бе очевидно, че купувачите на старата къща не желаеха особено много да бъдат забелязани от гостилничарката, тъй като постоянно гледаха да изтикат продавач а напред и да се прикрият зад едрите му мускулести рамене.

Димер наистина прояви любопитство към таванските помещения. Зачуденият собственик дълго рови за ключовете, но все пак ги откри някъде и заотключва, като непрестанно редеше:

— Никак не мога да си представя наоколо по-добра сграда от тази…

— Не съм се измамил — прошепна между другото Моран на Димер. — Тази къща ще ни свърши великолепна работа!

— Виждаш ли само какви са мазетата? — шушнеше му Димер…

— Разбира се — отвърна Моран, — те ще ни спестят цели два дни труд.

— Смяташ ли, че подземието е точно срещу кръчмата? — продължи да разпитва Димер.

— Малко по-вляво е, но нищо не ни пречи… — отвърна Моран.

— Но как ще копаеш, как ще намериш посоката под земята?

— Бъди спокоен, аз знам как да си свърша работата.

— Да дадем ли някакъв знак, че сме тук? — подхвърли Димер.

— Няма никакъв смисъл. Кралицата не може да ни види от кулата. Не ми се вярва и от таванските помещения да ни видят, височината на кулата е твърде голяма.

— Е, все пак Тулан и Мони може да видят знака ни и да съобщят на нейно величество.

Димер отвори прозореца и извади пердето навън, после пак затвори крилото на прашния прозорец. Пердето веднага бе подето от вятъра, сякаш бе знаме. После двамата излязоха навън и нетърпеливо зачакаха продавача.

Както беше предвидил Моран, мансардите не достигаха височината на кулата. Знаците им не биха могли да бъдат забелязани от кралицата. В същото време пердето бе и предимство — самата невъзможност да бъдат забелязани от кралицата предполагаше и невъзможност да бъдат забелязани от когото и да било; високите сгради наоколо бяха наблюдавани с особена бдителност.

— Било чрез Мони, било чрез Тулан или пък с помощта на момичето на Тизон ние все пак трябва да обадим на нейно величество да бъде готова — прошепна Димер.

— Аз ще се погрижа за това — отвърна Моран. Слязоха в салона, където ги чакаше нотариусът.

— Къщата ми харесва — каза Димер. — Дайте на този гражданин парите, за които се бяхме уговорили.

Собственикът получи парите.

— Но вие, гражданино, си спомняте — продължи Димер, — че единственото условие, за което се бяхме разбрали, е да освободите къщата още тази вечер, за да мога от утре да започна ремонта…

— Разбира се, гражданино — отвърна продавачът. — Още сега можете да вземете ключовете. А тази вечер в осем часа къщата ще бъде напълно освободена.

— Извинете ме — рече Димер, — гражданино нотариус. Вие ми казахте, че домът имал изход и към улица Порт Фоан?…

— Да, гражданино — избърза да отговори продавачът вместо нотариуса, — но аз запуших този изход, тъй като за официоза ми бе трудно да пази двата изхода. Всъщност този изход би моглл да бъде освободен само за два часа. Искате ли сам да се уверите в това, гражданино?

— Благодаря, напълно излишно е, гражданино — възрази Димер. — Все едно ми е дали ще имам един или два изхода.

След като получиха още веднъж обещание, че в осем часа домът ще бъде освободен, Димер и Моран си тръгнаха.

Те се върнаха в девет часа вечерта, следвани от пет-шест души, на които, благодарение на суматохата наоколо, никой не обърна внимание.

Най-напред влязоха Моран и Димер. Продавачът бе устоял на думата си.

Веднага щом се озоваха вътре, Димер и Моран затвориха капаците на всички прозорци и запалиха свещите, които беше донесъл Моран.

Влязоха и другите един по един. Това бяха сътрапезниците на кожаря, същите онези контрабандисти, които бяха поискали да убият Морис, а после се бяха сприятелили с него. Заключиха вратите и слязоха в дълбоките подземия.

Моран веднага изправи едно от многото бурета, които се търкаляха в безпорядък наоколо, и започна да чертае на листчето, което сложи върху дъното му.

Докато той беше изцяло погълнат от своето занимание, другите, предвождани от Димер, излязоха от къщата и отидоха на ъгъла на улицата. Там ги очакваше кола.

В колата имаше човек, който даде на всеки един поотделно по нещо за копаене. След като прикриха инструментите под дългите си връхни дрехи, мъжете поеха обратно към къщата. Колата изчезна.

Моран бе свършил с чертането.

Когато се появи в мазето, той отиде до един от ъглите на помещението и каза: — Тук! Мъжете незабавно започнаха да копаят.