Рицарят на Мезон-Руж

XLVIII

Ако читателят бъде добър да ни последва още веднъж до Революционния съд, ще забележи, че Морис си е все още на същото място, с тази разлика само, че сега е малко по-блед и по-развълнуван.

В момента, когато вдигаме завесата на тази злокобна сцена, към която самите събития ни влекат повече, отколкото нашето собствено предпочитание, съдиите се намират в стаята за съвещания, тъй като дебатите около един от процесите са вече приключени. Двама от подсъдимите, които вече са се приготвили за ешафода, разговарят със защитниците си, чиито неопределени думи повече прилягат на някой лекар, отчаян от неизлечимостта на заболяването на своя пациент.

Същия ден народът от трибуните се беше показал жесток до крайност, жесток до онази крайност, която възбужда строгостта на съдиите. Сложени под прекия надзор на разбеснелите се жени и мъже, съдиите винаги се държат по-добре, както по-добре се държи актьорът, който играе пред неразположена публика. Така че, от десет часа сутринта до този час непреклонните блюстители на реда и закона бяха вече успели да осъдят пет души.

Двамата подсъдими, които все още чакаха да седнат на подсъдимата скамейка, очакваха едно „да“ или едно „не“, което или щеше да им върне живота, или пък най-категорично да им го отнеме.

Присъстващият народ, който от навика всеки ден да гледа трагедии бе станал кръвожаден до неимоверност, от време на време подхвърляше ужасните си възклицания.

— Виж, виж! Погледни онзи, високия — викаше една вещица, която вместо шапка бе вързала на главата си трикольорна лента, широка колкото човешка длан. — Виж го колко е блед, сякаш е вече умрял!

Подсъдимият погледна жената, презрително усмихнат.

— Казваш, че е блед — възрази съседката й, — не виждаш ли, че се смее!

— Смее се, но през зъби!

Един от зрителите погледна часовника си.

— Колко е часът? — попитаха другарите му.

— Един без четвърт — рече човекът. — Три четвърти час вече чакаме!

— Ще стане, както в Домфрон: пристига по пладне, а в един часа го обесват!

— Ами тоз, нисичкият, нисичкият! — извика друг зрител. — Погледнете го само и ми кажете дали няма да бъде отвратително грозен, когато кихне в торбата!

— Няма да може да се види, много бързо свършва кихането!

— Ами! Ние ще поискаме главата му от господин Сансон — имаме право да я видим!

— Я го виж каква хубава синя, тиранска дреха има, бе! Каквото щеш да казваш, на сиромаха му е драго, когато отсичат главата на някое мръсно конте!

Палачът беше казал самата истина на кралицата. Бедните действително наследяваха дрехите на жертвите. Веднага след изпълнението на присъдата облеклото на обезглавения се предаваше в Салпетриерската болница, за да се раздаде на сиромасите. В Салпетриерата бяха изпратени и дрехите на кралицата.

Морис слушаше думите край себе си без особено внимание. В онези времена всеки човек бе погълнат от някоя огромна мисъл, която го уединяваше напълно сред света. От няколко дни насам сърцето на Морис се вълнуваше само в известни моменти, и то само при силни сътресения. Страхът и надеждата така го подхвърляха от едно крайно състояние в друго, че това бе съкрушило цялата му чувствителност.

Явиха се съдиите, които, както всички предвиждаха, дадоха смъртна присъда на двамата подсъдими.

Осъдените излязоха с твърда стъпка. По онова време всеки умираше геройски.

Гласът на разсилния екна зловещ и злокобен:

— Гражданинът обществен обвинител срещу гражданката Женевиев Димер!

Морис го побиха тръпки. Студена пот обля тялото му от петите до главата.

Вратичката се отвори и през нея се появи Женевиев.

Беше облечена в бяло. Вместо да остриже косата си, както по онова време правеха много жени, тя я бе вчесала на прекрасна прическа.

От пръв поглед се разбираше, че и в последната си минута Женевиев искаше да изглежда красива в очите на своя любим.

Веднага щом видя Женевиев, Морис почувства пълна загуба на всичките си сили, въпреки че ги беше събирал специално за случая. Дванадесет дни беше очаквал удара. Не беше отсъствал от нито едно заседание и през тези дванадесет дни три пъти вече бе чувал от устата на обществения обвинител името на Женевиев. Но отчаянието пред известността е тъй безкрайно, така дълбоко, че никой не може да го измери.

При появата на тази тъй красива, тъй кротка и бледа жена всички ахнаха — кой от удивление, кой от съжаление, кой от възмущение и яд. Трябва да отбележим, че по онова време имаше хора, които мразеха всяко превъзходство — превъзходство по богатство, превъзходство по ум, както и превъзходство по рождение.

Не ще и съмнение, че Женевиев разпозна един глас, единствен сред толкова гласове. Докато председателят прелистваше делото на подсъдимата, без да забравя от време на време да хвърли и по някой кос поглед към нея, тя се обърна и се загледа в Морис.

Въпреки че лицето му се криеше под широкополата шапка, тя веднага го бе разпознала сред множеството. Щом го видя, тя се обърна към него с цялото си лице. Блага усмивка озари измъчените й черти. Като допря двете си разтреперани ръце до устните, тя с един дъх сложи в тях цялата си душа и даде криле на изгубената си целувка, която само един имаше право да прибере измежду толкова много народ, единствен Морис.

Залата се огласи от шепот. След въпроса на съдиите Женевиев се обърна към тях, но при обръщането й Морис забеляза, че тя с ням ужас бе спряла погледа си за миг в едно кътче на залата.

Морис се повдигна на пръсти, но нищо не забеляза. Всъщност не му и остана време да се оглежда, тъй като нещо по-важно привлече вниманието му към съдиите: ФукеТренвил започваше да чете обвинителния акт.

В обвинението се казваше, че Женевиев Димер е съпруга на върл конспиратор и че е заподозряна в това, че е помагала на Рицаря на Мезон-Руж в последователните му опити да спаси кралицата.

Впрочем тя е била заловена на колене пред кралицата, когато я е молела да сменят дрехите си и да умре на нейно място. „Този глупав фанатизъм — казваше се в обвинителния акт, — без съмнение, ще се стори похвален на контрареволюционерите. Но днес всеки френски гражданин е длъжен да жертва живота си само за своя народ и следователно саможертвата за враговете на Франция е двойно предателство.“

Когато попитаха Женевиев дали наистина е коленичила пред кралицата, както бяха съобщили Жилбер и Дюшен, и дали се е молила да разменят дрехите си, Женевиев отговори простичко:

— Да.

— Тогава — рече председателят — разкажете ни какъв беше вашият план, какви надежди хранехте вие? Женевиев се усмихна:

— Една жена може да храни надежда, но да крои планове като този, на който станах жертва аз, не може!

— Ако е така, как все пак се озовахте там?

— Озовах се, тъй като бях принудена да се озова!

— Кой ви принуди? — попита общественият обвинител.

— Един човек, който ме заплашваше със смърт в случай, че не изпълня заповедите му.

Гневният поглед на жената отново се насочи към онова място в залата, към точката, която Морис не можеше да съзре.

— Но, за да се отървете от тази смърт, с която са ви заплашвали, вие сте презрели смъртта, която би произлязла от вашето осъждане…

— Когато аз отстъпих, в гърдите ми беше опрян нож, а гилотината все още беше далеч от мен. Гледах да се отскубна от по-близката опасност.

— Защо не сте викали за помощ? — продължи общественият обвинител. — Всеки добър гражданин би ви помогнал!

— Уви, господине! — възрази Женевиев с тъй жален глас и в същото време тъй нежен, че сърцето на Морис едва не се пръсна, — уви! Наоколо нямаше никого!

Наведоха се много глави — едни, за да скрият сълзите си, други, за да им дадат възможност да текат свободно по бузите.

Точно в този момент Морис откри от лявата си страна едно лице, което стоеше изправено, едно лице, което оставаше все тъй твърдо, сякаш не бе чуло гласа на неговата любима.

Този човек беше Димер. Той стоеше прав, мрачен, непреклонен и не изпускаше нито за миг Женевиев от очите си.

Кръвта се качи в главата на момъка. Гневът му изпълни цялото му същество. Той закопня за отмъщение. Хвърли на Димер светкавичен поглед, пълен с такава силна ненавист, че онзи, сякаш привлечен като с магнит от лошия поглед, обърна лице към врага си.

Погледите им се срещнаха като пламъци.

— Кажете ни имената на онези, които ви принудиха да извършите всичко това! — рече председателят на съда.

— Принуди ме само един, господине — бе отговорът.

— Кой?

— Мъжът ми.

— А знаете ли къде е сега той?

— Да.

— Тогава кажете ни. Къде се крие той в момента?

— Той е мръсник, но аз не съм подла — рече жената. — Не е моя работа да ви казвам къде е сега той, ваше задължение е да го откриете!

Морис погледна наново Димер. Димер не направи нищо, за да се издаде. Една мисъл мина през ума на момъка: да го издаде, като издаде и себе си. Но не го направи.

„Не — рече си. — Той трябва да умре по друг начин!“

— И тъй, вие отказвате да ни помогнете да намерим този човек?! — попита председателят на съда.

— Струва ми се, господине — каза Женевиев, — че не мога да извърша това, без всички да ме презрат така, както аз презирам него в момента.

— Има ли свидетели? — попита председателят.

— Има един — бе отговорът.

— Извикайте свидетеля!

— Максимилиан Жан Лорен! — извика разсилният.

— Лорен? — рече си тихо Морис. — Ох, Господи, какво се е случило?

Той още не знаеше нищо за задържането на Лорен.

— Защо свидетелят не се явява при повикването — попита председателят.

— Гражданино председател — отвърна ФукеТренвил, — този свидетел е арестуван по донос. Ще го докарат веднага.

Морис настръхна.

— Има и един друг свидетел, още по-важен — добави Фуке, — но не са го открили.

Димер се обърна със зловеща усмивка към Морис, В главата му може би минаваше същата мисъл, която преди миг бе завладяла съзнанието на съперника му.

Женевиев пребледня съвсем и след една силна въздишка падна на пода.

В същата минута в залата се яви Лорен, придружен от двама жандарми. След него вървеше Симон, който седна веднага между зрителите. Беше редовен посетител в съда.

— Името и презимето ви? — попита председателят.

— Максимилиан Жан Лорен.

— Занятие?

— Свободен човек.

— Свободен, но за още твърде кратко време — обади се Симон от място и се закани с юмрук.

— Не сте ли роднина на подсъдимата?

— Не, но имам честта да бъда един от приятелите й.

— Знаехте ли, че тя работи за спасяването на кралицата?

— Откъде бих могъл да знам за това?

— Тя не ви ли е казала?

— На мен ли, члена на секцията на термопилите? И таз хубава!

— Виждали са ви на няколко пъти заедно с нея.

— Може, може дори много пъти да са ме виждали!

— Знаехте ли, че тя е аристократка?

— Знаех, че е съпруга на един кожар.

— Мъжът й не е упражнявал занаята, под който се е прикривал.

— Това никак не ми е известно. Аз не съм бил приятел с мъжа й!

— Кажете ни какво знаехте за мъжа й?

— На драго сърце. Той е един проклет човек!

— Господин Лорен — обади се посъвзелата се Женевиев. — Моля ви, смилете се!…

Лорен продължи безизразно:

— Който е пожертвал съпругата си, която виждате тук, за задоволяване на политическите си страсти не, а от обикновена лична вражда, пфу! Такъв човек аз го считам толкова долен, колкото е долен Симон!

Димер посиня.

Симон поиска да каже нещо, но председателят го спря с ръка.

— Личи, че вие твърде добре знаете тази история, гражданино Лорен — рече Фуке. — Разкажете ни я.

— Пардон, гражданино Фуке — отговори Лорен, — вече казах всичко, което зная.

Той седна на мястото си с нисък поклон.

— Гражданино Лорен — продължи обвинителят, — твой дълг е да осветлиш съда по въпроса!…

— Нека той се осветли с онова, което вече казах — рече Лорен. — Колкото до тази нещастна жена, тя е била накарана насила да направи онова, което е сторила… Виждате я, погледнете я само и ми кажете дали прилича на съзаклятница. Принудили са я и тя не е имала възможност да се противопостави.

— Така ли смяташ?

— Уверен съм!

— В името на закона — каза Фуке, — предлагам гражданинът Лорен да бъде изправен пред съда не като свидетел, а като съучастник в делото на тази жена!

Морис тежко въздъхна. Женевиев скри лице в шепите си. Симон, възхитен от развоя на нещата, извика:

— Гражданино обвинител, днес ти спасяваш отечеството!

Лорен, без нищо да каже, прескочи решетката, която отделяше Женевиев от залата, и седна до нея. Веднага щом се настани до нея, той хвана ръката й, целуна я почтително и после със спокойствие, което наелектризира всички присъстващи, каза:

— Добър ден, гражданко, как сте?