Рицарят на Мезон-Руж

XVI

Положението на затворените жени от ден на ден ставаше все по-тежко. Имаше време, когато кралицата, Елизабет и малката принцеса се бяха обнадеждили. Двама от охраната бяха показали известно снизхождение към нещастните жени. Трите затворнички отначало бяха приели с недоверие това отношение, тъй като бяха престанали напълно да вярват в мекосърдечието на хората въобще. Именно надеждата беше онази, която направи така, че недоверието бе поотслабнало. Впрочем каква по-голяма злина можеше да сполети кралицата след раздялата с нейния син — смъртта, ешафода? Тя отдавна се бе примирила с тази вероятност и я приемаше като даденост.

Веднъж, когато Тулан и Лепитър ги пазеха, кралицата поиска от тях доказателство, че й съчувстват. Тя пожела да й бъдат разказани всички подробности около смъртта на краля. Опитът, чрез който тя поставяше на изпитание симпатията им, бе жалък. Все пак Лепитър беше присъствал на самото обезглавяване и се подчини на кралицата без много-много да го усуква.

Кралицата помоли да й донесат вестниците, в които се съобщава за гилотинирането. Лепитър обеща следващия път да ги донесе.

Докато бе жив кралят, в Тампъл пазеше охрана от четирима души. След като той беше убит, стражата наброяваше трима: единият пазеше денем, двама оставаха за нощта.

Лепитър и Тулан хитруваха, за да могат винаги да бъдат заедно.

Часовете за пост се теглеха с жребий — на едно билетче пишеше „ден“, на другите две — „нощ“. Листчетата се слагаха в шапка и всеки изтегляше.

Когато идваше ред на Лепитър и Тулан, и на трите билетчета те написваха думата „ден“ и на третия си другар даваха правото да тегли жребия пръв. С престорени възклицания за късмета си и тази нощ да будуват, двамата приятели унищожаваха другите листчета, без въобще да погледнат в тях.

След като напълно се увери в почтеността на двамата, кралицата нареди нещата така, че те да бъдат свързани с Рицаря на Мезон-Руж. Беше направен опит за освобождаване на кралицата. Двете възрастни жени решиха да избягат, преоблечени като войници от охраната. Бяха им издадени войнишки свидетелства, дрехи също се бяха намерили, принцесата и малкият крал бяха предрешени като децата на човека, който всяка вечер палеше кандилата. Беше решено Тружи да бъде облечен като човека, който палеше кандилата, и даговеде децата навън.

За Трюжи сме говорили и друг път, но нека и сега кажем няколко думи кой бе именно той.

Той бе един от някогашните прислужници в трапезарията на краля и го бяха докарали в Тампъл заедно с още няколко слуги от Тюйлери, тъй като в началото, след своето арестуване, кралят не беше лишаван от нищо. Само за неговата трапеза първият месец народът плати над четиридесет и пет хиляди франка.

Подобен разкош не можеше да трае дълго. Комуната сложи железен ред навсякъде. Бяха изгонени интендантът и всички готвачи, останал бе само един от слугите и този слуга бе именно Трюжи.

Трюжи бе съвършен посредник между затворниците и техните привърженици. Той можеше свободно да излиза навън и следователно можеше да изнася и внася писма.

Писмата се внасяха и изнасяха в запушалките на бутилките с питиета, от които кралицата не беше лишена. Те се пишеха на хартията с лимонов сок и можеха да се четат само когато се доближат до огън.

И така, за бягството всичко беше готово, докато един ден Тизон не запали лулата си с хартията, която бе измъкнал от една запушалка. Той забеляза написаното и с ужас отнесе писмото на управителния съвет в Тампъл. Половината от посланието беше разчетена, но това беше само половината все пак. Почеркът бе на кралицата. Разпитаха Тизон, без много да се церемонят. Тизон разказа как мило са се държали Лепитър и Тулан с бившето кралско семейство. Цялата работа достигна до градския съвет и двамата компрометирани войници не се явиха повече на пост в кулата в Тампъл.

Оставаше единствен Трюжи.

Недоверието обаче беше стигнало до крайност. Никога не оставяха Трюжи насаме със затворените жени и връзката им с външния Свят беше станала невъзможна.

Един ден Елизабет подаде на Трюжи златно ножче да го почисти. Ножчето тя употребяваше, когато ядеше плодове. То бе съвършено чисто. Трюжи се досети веднага, че приборът му се даваше не за да го почисти, и веднага щом остана сам, отвъртя дръжката му. В нея имаше сгънато листче. На листчето имаше шифрована записка.

По-късно Трюжи върна ножчето на Елизабет, но един от пазачите съзря прибора, грабна го от ръцете на жената, извади го от калъфката. След като се убеди, че всичко е наред, пазачът върна въпросната вещ на нейната собственичка.

Това бяха обстоятелствата, при които Рицарят на Мезон-Руж направи втория опит за спасяване на кралицата.

Затворничките отдавна бяха изгубили всякаква надежда. Денят, който описваме тук, беше за тях ден на смъртно униние. Те бяха чули виковете по улицата и бяха разбрали, че последната опора на модератизма — жирондистите5, бяха подложени на съдебно преследване.

Донесоха вечерята в седем часа. Пазачите, както всякога, провериха най-щателно ястията, отвориха една по една всички кърпи, разчупиха хляба, раздробиха макароните, счупиха орехите. Никъде не беше открита никаква бележка. Те поканиха кралицата и принцесата на вечеря с простите думи:

— Вдовицо Капет, можеш да седнеш да ядеш най-после! Кралицата поклати глава отрицателно.

В същата секунда до нея се приближи госпожа Елизабет и преструвайки се, че я целува, й каза на ухото:

— Седни на масата. Струва ми се, че Трюжи ни прави някакъв знак!

Кралицата повдигна глава. Трюжи стоеше насреща й с кърпа под мишницата. Бе повдигнал дясната си ръка към окото.

Тя стана и зае мястото си на трапезата.

Двама от пазачите присъстваха на вечерята. Беше им абсолютно забранено да оставят затворничките насаме с Трюжи дори за секунда.

Кралицата и Елизабет допряха краката си под масата. Тъй като кралицата седеше точно срещу Трюжи, никакъв знак от негова страна не би могъл да убегне от погледа й. От друга страна, движенията на Трюжи изглеждаха тъй естествени, че не можеха да вдъхнат нито сенчица на недоверие у пазачите.

След вечерята съдовете бяха прибрани със същата предпазливост, с каквато бяха и сложени. Бяха проверени дори трохите. Пръв излезе Тружи, след него пазачите. В помещението остана госпожа Тизон. Това същество се беше превърнало в истински звяр след отлъчването от щерка й. Тя нямаше никакво известие за своята дъщеря. Майчиното сърце на кралицата разбираше мъката й и често, когато й се искаше да вземе собствената си дъщеря до гърдите си, не го правеше. Неудобно й беше.

Влезе Тизон. Той направи знак на жена си да го последва. Но жена му бе непреклонна: тя нямаше да напусне стаята, докато кралицата не заспеше.

Веднага щом разбра, Елизабет се раздели с кралицата и отиде в своята стая.

Кралицата се съблече и легна. Легна си и принцесата. Госпожа Тизон взе свещта и излезе навън.

Пазачите вече бяха легнали на сламените си постели в коридора. Луната надзърташе през прозореца и напомняше на затворничката, че посетителите в стаята й напоследък наистина не бяха толкова много.

До някое време всичко си стоеше така: неподвижно. После една врата тихичко се отвори и на лунната светлина към леглото на кралицата пристъпи тъничка фигура. Беше Елизабет.

— Видя ли? — попита тя шепнешком.

— Да — отвърна кралицата.

— А разбра ли?

— Толкова добре, че не ми се вярва дори! ШШм — Чакай, нека доразгадаем знаците!…

— Какво има толкова за гадаене — рече кралицата. — Първо, той се докосна до окото, за да ни съобщи, че има да ни казва нещо важно.

— После взе от лявата си ръка кърпата с дясната — продължи мисълта й Елизабет, — а това значи, че има някой, който работи за нашето освобождение.

— След това доближи ръката си до челото в знак, че помощта идва от вътрешността на Франция, а не от чужбина.

— А пък след това, след като ти му заръча да не забрави утре млякото ти, той върза на кърпата си два възела.

— О — възкликна кралицата, — отново Рицарят на Мезон-Руж. Благородно сърце има този човек!

— По всичко личи, че е той — потвърди Елизабет.

— Спиш ли, дете мое? — попита кралицата дъщеря си.

— Не, мамо — отвърна принцесата.

— Ела тогава и се помоли на Господ Бог за този човек…

Елизабет отиде в стаята си. Дълго наоколо не се чуваше нищо освен шепота на момичето, което тихичко разговаряше в нощната тишина с Бога.

Всичко това ставаше в същата тази минута, когато по заповед на Моран в къщата на улица Кордери проехтяха първите удари на кирката във влажната пръст на подземието.