Рицарят на Мезон-Руж

XXVII

Морис бързаше да отиде да даде писмено оплакване от Симон в секцията.

В действителност, преди да се разделят, Лорен беше решил да събере няколко термопйли, да причака Симон около Тампъл и още при излизането му оттам да го убие в равностоен двубой.

Морис решително беше против това.

— Ако постъпиш по този начин, ти си загубен — рече той. — Ще унищожим Симон, но ще го извършим по законен начин. За хората, които познават закона, това ще е съвсем проста работа.

Морис отиде в секцията и подаде оплакването си.

Но като разбра, че председателят на секцията много-много не дава ухо на оплакването му, Морис изпадна в недоумение. Не можело съдия да застава между двама граждани, еднакво предани на отечеството.

— Добре — рече Морис, — сега разбирам какво трябва да сторя. Според теб да предизвикваш и насъскваш народа да убие някого, който не ти се нрави, е любов към отечеството, а? В такъв случай, съжалявам, че не се съгласих с Лорен. Отсега нататък моят патриотизъм ще бъде такъв, какъвто вие го разбирате. Първият ми опит ще бъде със Симон!

— Гражданино Морис — отговори председателят. — Симон може би не е виновен колкото теб в цялата тази работа. Той е разкрил един заговор по време на своята служба, а ти, който също си бил на служба и, нещо повече, ти си бил поставен на пост именно заради това, да предотвратиш евентуален заговор, не си успял нищо да разбереш. Да не говорим за това, защото излиза, че си бил в истинско споразумение с народните врагове… — Аз? — възкликна Морис. — И таз хубава! Но я ми кажете, гражданино председател, с кого съм се споразумял!

— С Рицаря на Мезон-Руж.

— О, Боже — смая се Морис. — Да съм се споразумявал с Рицаря на Мезон-Руж? Че аз дори не го знам кой е той, аз никога…

— Виждали са те да разговаряш с него — отсече председателят.

— Мен?

— Виждали са те да се ръкуваш с него.

— Аз?

— Да.

— Къде? Как е станала тази работа? — изумен извика Морис. — Гражданино председател — овладя се той, — убеден в своята безпогрешност, ти лъжеш сега!

— Твоята любов към отечеството те отвежда малко по-далеч, отколкото трябва, гражданино Ленде — рече председателят, — но като ти представя доказателства за верността на моите думи, ще се каеш. Ето срещу теб има три рапорта, които те обвиняват!

— Я, моля ти се, остави тази работа! — сопна се Морис. — Нима ме вземаш за толкова глупав, че да вярвам в съществуването на Рицаря на Мезон-Руж.

— Защо да не вярваш?

— Той е просто един мит, с който всеки, комуто е удобно, си служи, за да смазва личните си противници и врагове!

— Прочети доносите тогава.

— Няма да чета нищо — рече Морис. — Продължавам да твърдя, че никога не съм виждал Рицаря на Мезон-Руж, че никога не съм разговарял, нито пък съм се ръкувал някога с него. Нека онзи, който твърди противното и не вярва на моята честна дума, да се яви тук. Знам какво да му отговоря!

Председателят сви рамене. Морис, след като разбра, че не може да излезе на глава с него, стори същото.

След тази сцена заседанието стана мрачно и доста въздържано. Когато то свърши, председателят, който всъщност наистина беше добър патриот, издигнат на този пост единодушно от съгражданите си, се приближи до Морис и му рече:

— Ела с мен за малко, Морис. Искам да ти кажа нещо. Морис тръгна след председателя и те влязоха в някаква стаичка, в близост до залата за заседания.

Председателят погледна Морис право в очите и сложи ръка на рамото му.

— Морис — рече той, — познавах и уважавах баща ти, а това ме кара да обичам и уважавам и теб. Морис, вярвай ми, че загубването на вярата е първият признак за упадък на революционния дух, ти се намираш в голяма опасност. Морис, друже, изгуби ли веднъж вярата си в комуната, човек губи и верността си. Ти не вярваш, че има врагове на народа, и това те кара да минаваш покрай тях, без да ги забелязваш. Това е причината, която, без да съзнаваш, те кара да ставаш оръдие в ръцете на заговорниците.

— Мътните да го вземат, гражданино — рече Морис. — Много добре знам себе си, познавам се като храбър човек, като усърден патриот. Но усърдието ми никога няма да стигне дотам, че да стана върл фанатик. Републиката ни представя повече от двадесет заговора и всичките се приписват на Рицаря на Мезон-Руж. Но ако такъв човек съществува, защо не ни се покаже той, да го видим!

— Значи не вярваш в заговорите? Тогава кажи ми, Морис, не вярваш ли, че цветето, заради което обезглавиха Елоиз Тизон, съществува?

Морис трепна.

— Не вярваш ли в подземната галерия, която е прокопана от мазето под гостилницата на гражданката Плюмо до една от къщите на улица Кордери?

— Не вярвам — отсече Морис.

— Щом е така, направи като апостол Тома — рече председателят, — иди сам да се убедиш!

— Днес не съм дежурен в Тампъл и няма да ме пуснат да вляза — възрази Морис.

— В Тампъл сега всеки може да влезе — рече председателят.

— Как така? — учуди се Морис.

— Прочети този рапорт. След като не вярваш на думите ми, дано повярваш на документите.

— Как! — възкликна Морис, като прочете рапорта. — Дотам ли докараха работата?!

— Продължавай!

— Преместват кралицата в Консиержери?

— Какво ще кажеш сега?

— Виж ти?! — възкликна Морис.

— Сега смяташ ли, че комитетът за обществено спасение е взел тази сериозна мярка ей тъй, от приумица някаква. Мислиш ли, че всичко това са празни работи?

— Мярката е одобрена — възрази Морис, — но няма да се изпълни, както не се изпълняват и десетки други мерки, вземани с щедра ръка.

— Хайде тогава, прочети и това — рече председателят. — И ще видим…

Той подаде на Морис още един рапорт.

— Това е разписка от Ришар, ключаря на Консиержери! — възкликна Морис.

— Предали са му я преди няколко часа — рече председателят.

Очевидно той имаше предвид кралицата. Морис се замисли.

— Комуната пипа здраво, да знаеш — продължи председателят. — Тя си е проправила широк и здрав път. Не се шегува, а спазва стриктно принципа на Кромуел: „Царете трябва да бъдат удряни по главата!“ Прочети и тази тайна заповед на министъра на полицията.

Морис се зачете.

„Тъй като сме уверени, че така нареченият Рицар на Мезон-Руж се намира в Париж и че той е бил забелязан на различни места, че лично е участвал в няколко заговора, заповядвам на началниците на всички секции да упражняват изключително строг надзор.“

— На това ще възразиш ли? — попита председателят.

— Принуден съм да ти повярвам, гражданино председател — отвърна Морис.

Той продължи да чете:

„Отличителните белези на Рицаря на Мезон-Руж: ръст метър и седемдесет, коса руса, очи сини, нос правилен, брада кестенява, брадичка кръгла, глас приятен, ръце нежни, възраст тридесет и пет — тридесет и шест години.“

При тези подробности странна мисъл светна в ума на Морис. Той си спомни младия мъж, който предния ден предвождаше мускадинците и бе спасил него самия и Лорен.

„Да не би да е той? — каза си на ума Морис. — В такъв случай доносът срещу мен, че съм говорил с него, в никакъв случай не би могъл да се нарече лъжлив. Само че не си спомням да съм му стискал ръката…“

— Е, Морис — рече председателят, — какво ще кажеш за всичко това?

— Ще кажа, че вече ти вярвам — рече Морис, скръбно замислен, тъй като от някое време насам, без сам да знае защо, той намираше всичко край себе си печално и мрачно.

— Не си играй с името, Морис — продължи председателят.

— Днес известността може да осигури живота ни. Лошото име, чуй ме добре, Морис, е равнозначно на предателство и подозрение, а гражданинът Ленде в никой случай не бива да допуска да го обвиняват и подозират.

Морис нямаше какво да възрази на тези думи. Той благодари на своя стар приятел и напусна секцията.

— Ох — прошепна си на излизане, — нека подишам малко чист въздух. Тези подозрения и борби вече много започнаха да ми дотягат. Да ида за малко там, където би ми олекнало, при невинността, при радостта, при Женевиев…

Морис се запъти към старата уличка Сен Жак.

Когато стигна в кожарницата, завари Женевиев, изтощена от нервна умора. Тя беше в шок. Димер и Моран се опитваха да я свестят.

По тази причина, вместо да го пусне както обикновено, слугата му прегради пътя.

— Кажи им, че съм аз — каза Морис, раздиран от безпокойство, — и ако тогава Димер не може да ме приеме, ще си отида.

Слугата влезе в павилиончето. Морис зачака в градината.

Той забеляза веднага, че в дома на Димер имаше нещо необикновено. Във фабриката работниците ги нямаше, те бяха напуснали работа и нервно сновяха наоколо.

Димер лично излезе да посрещне Морис.

— Влезте — рече той, — влезте, драги Морис. Вие не сте от хората, за които можем да затворим вратите си.

— Но какво е станало тук? — попита Морис.

— Женевиев е болна — отвърна Димер. — Много е болна. Непрекъснато бълнува.

— О, Боже мой! — извика момъкът отчаян, че и тук среща смут и теглила. — Какво й е?

— Нали знаете, драги — отвърна Димер, — от женските болести никога никой не разбира, особено пък съпругът…

Женевиев лежеше на дълъг диван. Близо до нея стоеше Моран, който поднасяше под носа й някакви шишенца да диша от тях.

— Как е? — попита Димер.

— Все още така — отвърна Моран.

— Елоиз, Елоиз! — шептеше Женевиев с побелели устни.

— Елоиз ли? — попита учуденият Морис.

— О, Боже мой, да! — отвърна Димер. — Вчера Женевиев е имала нещастието да излезе и да срещне онова клето момиче, Елоиз Тизон, което откараха на гилотината. И оттогава — пет-шест страшни шока, все нейното име повтаря!

— Работата е там, че в това момиче тя позна цветопродавачката, която й подаде букета — намеси се Моран в разговора.

— Заради този букет без малко да обезглавят и мен — рече Морис.

— О, да, научихме за това, драги Морис — рече Димер. — Много се изплашихме за вас. Но Моран присъства на заседанието на съда и не се забави да дойде да ни каже, че са ви освободили.

— Пшт! — спря го Моран. — Тихо! Струва ми се, че тя пак говори нещо.

— Приказва нещо съвсем несвързано — каза Димер.

— Морис! — прошепна Женевиев. — Ще убият Морис! Спаси го, Рицарю, спаси го!

След тези думи последва продължителна тишина.

Мозъкът на Морис бе пронизан от подозрение. Но той бе тъй разтърсен от мъките на Женевиев, че бързо го забрави, без да разтълкува съмнението си.

— Не викахте ли лекар? — попита Морис.

— О, не, няма нужда — отвърна Димер. — Освен че бълнува, на нея нищо друго й няма.

При тези думи той така силно стисна ръката на жена си, че тя веднага дойде в съзнание и като изписка, отвори очи.

— Ах — въздъхна тя. — Ето ви всички, и Морис е заедно с вас! О, колко съм щастлива, колко съм щастлива, че ви виждам, приятелю! Да знаете, аз…

Тя се поправи веднага:

— Да знаете колко се измъчвах през тези два дни…

— Да, да — рече Морис, — ето ни всичките. Успокойте се, недейте така да се страхувате. Но има едно име, което не бива да произнасяте, тъй като в днешно време то никак не минава за свято…

— Кое име? — попита Женевиев.

— Рицарят на Мезон-Руж.

— Нима съм го произнесла? — уплашено попита Женевиев. — Нима аз съм произнесла името на Рицаря на Мезон-Руж?

— Дори съвсем ясно го произнесе — отвърна Димер, усмихнат пресилено. — Но вие разбирате, Морис, че в това няма нищо странно. Всички казват, че Рицарят на Мезон-Руж бил съучастник в заговора на Елоиз Тизон и че той дори предвождал хората, които се опитаха да отърват осъдената.

— Не казвам, че има нещо странно — рече Морис. — Казвам само, че той би направил по-добре, ако много-много не се мярка… насам.

— Как да не се мярка? — попита Димер.

— Комуната го търси вдън земя — обясни Морис. — Ако поетите имат извънредно остър нюх.

— Да го хванат, да го хванат — намеси се Моран. — Да го хванат, преди да е предприел нещо ново…

Морис не разбра лицемерието в думите на Моран.

— Дори да предприеме нещо ново — рече Морис, — то вече няма да бъде нужно на кралицата.

— Защо? — втренчено го погледна Моран.

— Кралицата е преместена на по-сигурно място — рече Морис.

— Къде? — полюбопитства Моран.

— В Консиержери — отвърна Морис. — Прехвърлили са я там миналата вечер.

Димер, Женевиев и Моран ахнаха едновременно. Морис го взе за обикновено възклицание.

— И така — продължи той, — сами разбирате, че Рицарят трябва да се прости с всичките си планове за кралицата. Консиержери не е Тампъл.

Димер и Моран се спогледаха, което Морис въобще не успя да забележи.

— О, Боже мой — възкликна Морис, — на госпожа Димер отново й стана лошо!

— Женевиев — рече на жена си Димер, — ти трябва да си легнеш, сама виждаш, че не ти е добре!

Морис се досети, че тези думи по-скоро бяха предназначени за него, целуна ръка на Женевиев и си тръгна.

Моран го придружи до края на улицата.

Тук той се раздели с Морис и отиде да каже нещо на някакъв слуга, който тъкмо водеше за юздата оседлан кон.

Морис бе тъй зает с мислите си, че нито попита Моран кой е този човек, нито пък какво прави той на това място с този кон.

Мина по улица Фосе Сен Виктор и стигна до крайбрежната.

„Странна работа — казваше си по пътя Морис, — умът ми ли взе да отслабва, нещата край мен ли станаха толкова сложни — не знам, но всичко ми изглежда увеличено, сякаш гледам през лупа!“

Той обърна чело да го облъхне вечерният вятър и се облегна на железния парапет на моста.